Беше лето Господне две иляди и четвърто. Тогава злото владееше света и подлагаше на мъчения де що види...
ЗАНДАНИ
Тогава построиха занданите. Затвори за оногова, който бе щастлив и живееше добре, за оногова, който любеше силно живота. И там изпиваха всяка капка щастие, останала на изстрадалите мъченици...
По напуканите сиви стени лазеха буболечки и се криеха по всевъзможни дупки. Стаята не беше малка, но не беше и голяма - един куб, с наредени маси и столове. А на една от стените всяваше безмълвен ужас едно приспособление, символ на чиста злоба и желание за мъст. В погледите на изтерзаните мъченици се четеше отчаяние и безмерен ужас. Защото те знаеха какво следва.
Пред тях се изправи и самото Зло, гневно и заплашително. То впери кървясалите си очи в мъчениците и ревна:
- Кой ще си прочете домашното?
Гробно мълчание.
- Хм... Иво, ела пред дъската.
Клетото момче се изправи и затътри крака към черното нещо, което поглъщаше душата му с всяка крачка. То (момчето) застана пред класа и преглътна тежко. Церберът явно се зарадва.
- Така... Ивчо... Кажи ми, моето момче, кога е създадена Вавилонската империя? - Церберът впери кървясали очи в него и зачака. Момчето се паникьоса, започна да се поти, краката му се разтрепериха, зъбите му затракаха. Той събра смелост, напъна се да каже нещо, но само изгъгна:
- Аааа...
- Грешен отговор. - скастри го Церберът и се ухили като котарака от "Алиса". - Не отговаряш правилно за трети път тази седмица, Свети Ивчо. Знаеш наказанието. - и Церберът замахна с показалката си през ръцете му. Момчето се строполи на земята, държейки дланите си една в друга.
- Отведете го! - заповяда Церберът и двама охранители започнаха да извлачват момчето от стаята. То със сетна надежда гледаше умолително Христо, негов приятел. Едва успя да каже:
- Христо... спасявайте се... - двамата го измъкнаха навън и затръшнаха вратата.
- Вещица... - изсумтя Христо. Всички се стъписаха - автора на Закона за оцеляване да обиди Цербера? Христо беше бесен.
- Той тъкмо щеше да отговори! Как можахте... - прекъсна го погледа на Злото, опулил се срещу него. Церберът успя само да каже:
- С мен при директорката. Веднага.
- НЕ! ХРИСТО! - викнаха някои деца. Христо беше техния месия, тяхната опора. Той ги беше спасил и защитавал толкова години. Не биваше да го губят. Но Церберът го хвана за ръката и го задърпа към вратата.
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! - креснаха всички и наскачаха върху Злото с ритници и юмруци. То бе повалено и оставено в несвяст. Всичко свърши за секунди - преди да се опомнят и да обуздаят гнева си - и вече бяха извършили онова, за което са мечтали, но не са се осмелявали да сторят. Цербера беше спрян.
Христо се изправи пред онемелите си съученици.
- Братя. - започна той с намек, че следва реч. - Дълго време очаквах това да се случи, защото знаех, че вие ще го сторите без да ви подканям. Дано осъзнавате, че току-що нанесохме силен удар срещу Зубрилището. Ясно е , че тези зандани няма да ни спрат...
Настъпи мълчание.
- На войнааа!
- Войнаааааа! - ревнаха всички и се втурнаха към другите стаи да освобождават братята си съученици от лапите на Злото. Това вече си беше Революция.
следва - "Война"
Трилогия (Зандани, Война, Мор)
Странно е...
хумор ли трябва да е това, сериозно ли трябва да е. Трябва да има някаква разлика. Като идея също е странно, но пък не е лошо.
хумор ли трябва да е това, сериозно ли трябва да е. Трябва да има някаква разлика. Като идея също е странно, но пък не е лошо.
Reise, Reise,
Seemann, reise,
und die Wellen weinen leise,
in ihrem Blute steckt ein Speer,
blutet leise in das Meer
The Rivalry - онлайн портал и списание за гейминг
Seemann, reise,
und die Wellen weinen leise,
in ihrem Blute steckt ein Speer,
blutet leise in das Meer
The Rivalry - онлайн портал и списание за гейминг
Самата идея всъщност ми хрумна в един скучен час по испански, а после в автобуса към вкъщи обмислях историята и героите - Ивчо (Св. Иван Рилски), Христо (Исус Христос), а сега и още няколко. Втората част ще е по-дълга и (според мен) по-интересна. Радвам се, че ви хареса.
PS: Това, което търся е не толкова хумор, колкото... и аз не знам как да го нарека. Мисля, че говори само за себе си.
ВОЙНА
Част 1
Викове се носеха из замъка, хора тичаха по коридорите, отваряха врати, бутаха надзиратели, изобщо цареше пълен хаос. За секунди всички пубери в сградата разбраха за Революцията и се втурнаха извън стаите си, приветстващи светлите умове, дръзнали да се изправят срещу вековните злини. Назряваше война за свободата и те смятаха да се бият.
------------
Христо бе от онези светли и лъчезарни 14 - годишни, които ценяха наистина важното в живота. Той беше примерно дете - мразеше да бъде нечистоплътен, несресан и неумит, беше винаги любознателен и обичаше да се учи. Но не харесваше това, на което го учеха в Зубрилището, а предпочиташе да учи от филми или Интернет - да изучава тъй наречената "обща култура". И дори си мечтаеше да е в нормално училище, а не тук - насред прашен, рушащ се замък, превърнат през 2004г. в един вид мъчилище. Затова те бяха не ученици, а мъченици, отчаяно молещи за милост пред всемирната омраза на Директора.
Самият характер на Христо предполагаше той да стане водач на Движението за Права и Свободия и да поведе новото поколение на възстание срещу тъй омразната на всички институция "Зубрилище". Има си хора, които са предварително избрани от съдбата за тия неща.
-----------
Христо, Йоан, Виктор, Вяра, Надя и Любето се бяха събрали заедно, за да обсъдят стратегията на действие.
- Така... - започна Христо. - Явно имаме около десет минути, докато пристигнат противниковите подкрепления. С какво можем да се бием?
- Имаме географски карти... - започна Вяра.
- Тетрадки... - додаде Виктор.
- И много, ама много тебешир. - досети се Люба и се усмихна. - Втасахме я, а?
- Не още! - гордо каза Йоан. - Ние ще се бием до последната глътка въздух в телата си и до последната капка кръв! Не сме я втасали!
Покрай тях претича едно момиче, пищейки:
- Втасахме я!!!
- Какво става?! - викна Надя.
До Христо се спря задъхан 15-годишен и му каза:
- Христо, те са тук... Преминаха портите...
Последва мълчание, в което много по-ясно се чуваха трясъците от долните етажи. Христо погледна приятелите си решително.
- Слушайте сега. Ние се борихме най-яростно тази Революция да настане. Знам, че ще успеете. Тръгвайте!
Те се пръснаха във всевъзможни посоки, за да контролират отбраната на останалите порти и прозорци. На раздяла Любомира намигна на Христо и се отдалечи на бегом по коридора.
Междувременно в останалите части на замъка се водеше люта битка за овладяването на позициите. Прозорците на Зубрилището имаха решетки и вражеската войска не можеше да влезе. Тя (войската) се състоеше от педагози, психолози, учители и полицаи. Елитните им части настъпваха към вратите, използвайки един особено твърдоглав учител по история за таран. Източната порта вече бе превзета, и оттам нахлуваше цялата сган на образованието, целяща унщожение на тези разбунтувани пубери. Ала бойците се държаха и никой от тях не отстъпи и сантиметър от линията, която трябваше да пазят. Враговете ги замеряха с куршуми, дървета, стари обувки и перуки. Момчетата и момичетата на свой ред отвръщаха с прашки и тояги, и клони на дървета.
Те бяха решили да победят.
И в този миг се разнесоха тревожни викове...
следва - Част 2
Част 1
Викове се носеха из замъка, хора тичаха по коридорите, отваряха врати, бутаха надзиратели, изобщо цареше пълен хаос. За секунди всички пубери в сградата разбраха за Революцията и се втурнаха извън стаите си, приветстващи светлите умове, дръзнали да се изправят срещу вековните злини. Назряваше война за свободата и те смятаха да се бият.
------------
Христо бе от онези светли и лъчезарни 14 - годишни, които ценяха наистина важното в живота. Той беше примерно дете - мразеше да бъде нечистоплътен, несресан и неумит, беше винаги любознателен и обичаше да се учи. Но не харесваше това, на което го учеха в Зубрилището, а предпочиташе да учи от филми или Интернет - да изучава тъй наречената "обща култура". И дори си мечтаеше да е в нормално училище, а не тук - насред прашен, рушащ се замък, превърнат през 2004г. в един вид мъчилище. Затова те бяха не ученици, а мъченици, отчаяно молещи за милост пред всемирната омраза на Директора.
Самият характер на Христо предполагаше той да стане водач на Движението за Права и Свободия и да поведе новото поколение на възстание срещу тъй омразната на всички институция "Зубрилище". Има си хора, които са предварително избрани от съдбата за тия неща.
-----------
Христо, Йоан, Виктор, Вяра, Надя и Любето се бяха събрали заедно, за да обсъдят стратегията на действие.
- Така... - започна Христо. - Явно имаме около десет минути, докато пристигнат противниковите подкрепления. С какво можем да се бием?
- Имаме географски карти... - започна Вяра.
- Тетрадки... - додаде Виктор.
- И много, ама много тебешир. - досети се Люба и се усмихна. - Втасахме я, а?
- Не още! - гордо каза Йоан. - Ние ще се бием до последната глътка въздух в телата си и до последната капка кръв! Не сме я втасали!
Покрай тях претича едно момиче, пищейки:
- Втасахме я!!!
- Какво става?! - викна Надя.
До Христо се спря задъхан 15-годишен и му каза:
- Христо, те са тук... Преминаха портите...
Последва мълчание, в което много по-ясно се чуваха трясъците от долните етажи. Христо погледна приятелите си решително.
- Слушайте сега. Ние се борихме най-яростно тази Революция да настане. Знам, че ще успеете. Тръгвайте!
Те се пръснаха във всевъзможни посоки, за да контролират отбраната на останалите порти и прозорци. На раздяла Любомира намигна на Христо и се отдалечи на бегом по коридора.
Междувременно в останалите части на замъка се водеше люта битка за овладяването на позициите. Прозорците на Зубрилището имаха решетки и вражеската войска не можеше да влезе. Тя (войската) се състоеше от педагози, психолози, учители и полицаи. Елитните им части настъпваха към вратите, използвайки един особено твърдоглав учител по история за таран. Източната порта вече бе превзета, и оттам нахлуваше цялата сган на образованието, целяща унщожение на тези разбунтувани пубери. Ала бойците се държаха и никой от тях не отстъпи и сантиметър от линията, която трябваше да пазят. Враговете ги замеряха с куршуми, дървета, стари обувки и перуки. Момчетата и момичетата на свой ред отвръщаха с прашки и тояги, и клони на дървета.
Те бяха решили да победят.
И в този миг се разнесоха тревожни викове...
следва - Част 2
TT2 написа:Странно е...
Мда, странно е. И аз съм странен понякога. По повод на твоето изказване си направих труда да видя какво съм писал миналата година и открих, че героите в разказите ми са били:
1 картоф (ама жив)
2 нещо (така и не се разбира какво е)
3 детективи от Интерпол
4 наемни убийци
5 пияници
6 ТВ звезда
7 плашлив Сатана
8 прасета
9 Ам-Грух
10 агент на Великобритания
11 учен инфантил
12 полицай - тъп кат ръб
13 котарак с висше образование
14 човек от народа
15 войн от бъдещето
16 гъба
(за всички тези наистина съм писал!)
Сам разбираш, че след тези персонажи няма как да напиша нещо не-странно. Именно в това е смисъла на личното творчество.
! С нетърпение очаквам продължението!Lord of darkness написа:TT2 написа:Странно е...
Мда, странно е. И аз съм странен понякога. По повод на твоето изказване си направих труда да видя какво съм писал миналата година и открих, че героите в разказите ми са били:
1 картоф (ама жив)
2 нещо (така и не се разбира какво е)
3 детективи от Интерпол
4 наемни убийци
5 пияници
6 ТВ звезда
7 плашлив Сатана
8 прасета
9 Ам-Грух
10 агент на Великобритания
11 учен инфантил
12 полицай - тъп кат ръб
13 котарак с висше образование
14 човек от народа
15 войн от бъдещето
16 гъба
(за всички тези наистина съм писал!)
Сам разбираш, че след тези персонажи няма как да напиша нещо не-странно. Именно в това е смисъла на личното творчество.
Странно ли казах на онова? А, мъничко, исках да кажа:))) Даже не е никак странно в сравнение с тия чудесии... що не напишеш разказ с всичките тези 16 бивши твои герои? Няма как да не стане някаква уникална пародия.
Reise, Reise,
Seemann, reise,
und die Wellen weinen leise,
in ihrem Blute steckt ein Speer,
blutet leise in das Meer
The Rivalry - онлайн портал и списание за гейминг
Seemann, reise,
und die Wellen weinen leise,
in ihrem Blute steckt ein Speer,
blutet leise in das Meer
The Rivalry - онлайн портал и списание за гейминг
ВОЙНА
Част 2
Гърмежи отекваха из целия замък, стените се напукваха, а всичко живо - от буболечките до червеите - бягаше навън. Единствено храбрите мъченици стояха по местата си, въоръжени с топки от физкултурния салон и камъни, които мятаха с прашки или големи ластици. Върху многобройните вражески орди се сипеха всякакви тухли, пръчки, показалки, гуми и стъкла. Дори от дървените рамки на прозорците някой светъл ум бе направил саби и гордо хвърляше парчетата стъкла по враговете.
Йоан и Христо се промъкваха през столовата, която всъщност се намираше под земята, и си говореха.
- Виж... - започна Йоан. - Любомира... тя май те харесва.
Христо се ухили.
- Драги ми Йоане, за толкова години заедно очаквах да разбереш, че аз може да съм стеснителен, но не съм смотляк. Скоро ставам на 15 и повярвай ми, ако изпитвах нещо към нея досега да съм я оправил хубаво.
Йоан явно разбра намека и си замълча. Удивително е как мъжете се променят, когато са сами, без присъствието на жени. Тези смирени всеотдайни души в миг приемаха образа на плейбои, тръгнали на лов за удоволствия. Това, което мен лично ме притеснява е, че явно и жените се променят така в отсъствието на мъже и започват да кроят някакви пъклени планове...
Двамата вече бяха пред вратата на момчешките тоалетни и Йоан гледаше учудено. Христо явно схвана недоумението му и обясни.
- Това, скъпи ми приятелю, са тоалетните, в които открих вход към отходната система на замъка. Дупката е с размер колкото варел и с малко зор ще преминем под краката на врага.
- И целта ни е...? - попита с надежда момчето, забелязващо огромен недостатък в плана. Те бяха само двама срещу вражеската войска.
- Ще минем през канализацията, за да им излезем в гръб. Тоест, само аз ще изляза, правейки се на преговарящ, а ти ще преведеш оттук още тридесет от нашите. Ясно.
- Да. Не съм съгласен.
- ???
- Ами... - колебаеше се Йоан. - Ние като сме във война това значи ли, че е време за преговори? Няма ли да те заловят?
- 98% възможно.
- Ами ако минат те през дупката и нахлуят?
- 99,99% възможно. Но ти забравяш, че владея Дежа-Фу. - напомни Христо.
Да, всички знаеха за бойните умения на Христо - сам беше разработил ново бойно изкуство, наречено Дежа-Фу, най - опасното нещо на земята. Всъщност концепцията на новия боен стил се състоеше в следното: "Скачаш, риташ, риташ, риташ, буташ, удряш, риташ, риташ, риташ..." Важното беше да не позволяваш на противника да се изправи.
Накрая Йоан реши:
- Абе плана не струва. Аре да се връщаме обратно.
- Ех, съдба...
Зубрилището имаше четири порти - Източна (превзета от врага), Северна, Западна и Южна. Вяра и Любомира се намираха при обсадата на Северната, а Виктор и Надето раздаваха заповеди на при Южната. Сряжението се водеше вече около три часа и всички бяха уморени до смърт, и пак стояха! Хвърляха по врага зелки и чинии от столовата... но аз всеки път ви обяснявам с какво се защитават, затова сега ще я пропусна тая част...
Пред Южната Порта се разиграваше истинска драма - много от мъчениците спяха и не отбраняваха собствената си чест!
"- Грабвайте телата! - някой се изкряска
и мързели тлъсти хвръкнаха завчаска..."
(Това стихотворение бе измислено по-късно в памет на последвалите събития)
И тогава се чуха тревожни викове...
следва - последна (Трета Част) на "Война"
(Да, със същите "тревожни викове" свърши и миналата част, но ще трябва да почакате, за да разберете какви са...
)
Част 2
Гърмежи отекваха из целия замък, стените се напукваха, а всичко живо - от буболечките до червеите - бягаше навън. Единствено храбрите мъченици стояха по местата си, въоръжени с топки от физкултурния салон и камъни, които мятаха с прашки или големи ластици. Върху многобройните вражески орди се сипеха всякакви тухли, пръчки, показалки, гуми и стъкла. Дори от дървените рамки на прозорците някой светъл ум бе направил саби и гордо хвърляше парчетата стъкла по враговете.
Йоан и Христо се промъкваха през столовата, която всъщност се намираше под земята, и си говореха.
- Виж... - започна Йоан. - Любомира... тя май те харесва.
Христо се ухили.
- Драги ми Йоане, за толкова години заедно очаквах да разбереш, че аз може да съм стеснителен, но не съм смотляк. Скоро ставам на 15 и повярвай ми, ако изпитвах нещо към нея досега да съм я оправил хубаво.
Йоан явно разбра намека и си замълча. Удивително е как мъжете се променят, когато са сами, без присъствието на жени. Тези смирени всеотдайни души в миг приемаха образа на плейбои, тръгнали на лов за удоволствия. Това, което мен лично ме притеснява е, че явно и жените се променят така в отсъствието на мъже и започват да кроят някакви пъклени планове...
Двамата вече бяха пред вратата на момчешките тоалетни и Йоан гледаше учудено. Христо явно схвана недоумението му и обясни.
- Това, скъпи ми приятелю, са тоалетните, в които открих вход към отходната система на замъка. Дупката е с размер колкото варел и с малко зор ще преминем под краката на врага.
- И целта ни е...? - попита с надежда момчето, забелязващо огромен недостатък в плана. Те бяха само двама срещу вражеската войска.
- Ще минем през канализацията, за да им излезем в гръб. Тоест, само аз ще изляза, правейки се на преговарящ, а ти ще преведеш оттук още тридесет от нашите. Ясно.
- Да. Не съм съгласен.
- ???
- Ами... - колебаеше се Йоан. - Ние като сме във война това значи ли, че е време за преговори? Няма ли да те заловят?
- 98% възможно.
- Ами ако минат те през дупката и нахлуят?
- 99,99% възможно. Но ти забравяш, че владея Дежа-Фу. - напомни Христо.
Да, всички знаеха за бойните умения на Христо - сам беше разработил ново бойно изкуство, наречено Дежа-Фу, най - опасното нещо на земята. Всъщност концепцията на новия боен стил се състоеше в следното: "Скачаш, риташ, риташ, риташ, буташ, удряш, риташ, риташ, риташ..." Важното беше да не позволяваш на противника да се изправи.
Накрая Йоан реши:
- Абе плана не струва. Аре да се връщаме обратно.
- Ех, съдба...
Зубрилището имаше четири порти - Източна (превзета от врага), Северна, Западна и Южна. Вяра и Любомира се намираха при обсадата на Северната, а Виктор и Надето раздаваха заповеди на при Южната. Сряжението се водеше вече около три часа и всички бяха уморени до смърт, и пак стояха! Хвърляха по врага зелки и чинии от столовата... но аз всеки път ви обяснявам с какво се защитават, затова сега ще я пропусна тая част...
Пред Южната Порта се разиграваше истинска драма - много от мъчениците спяха и не отбраняваха собствената си чест!
"- Грабвайте телата! - някой се изкряска
и мързели тлъсти хвръкнаха завчаска..."
(Това стихотворение бе измислено по-късно в памет на последвалите събития)
И тогава се чуха тревожни викове...
следва - последна (Трета Част) на "Война"
(Да, със същите "тревожни викове" свърши и миналата част, но ще трябва да почакате, за да разберете какви са...
)
-
[_7\_]ProtoSS@
- Мнения: 247
- Регистриран на: 08 Юни 2003 08:48
- Местоположение: IN ORTANK
- Обратна връзка: