Беше лето Господне две иляди и четвърто. Тогава злото владееше света и подлагаше на мъчения де що види...

ЗАНДАНИ

Тогава построиха занданите. Затвори за оногова, който бе щастлив и живееше добре, за оногова, който любеше силно живота. И там изпиваха всяка капка щастие, останала на изстрадалите мъченици...

По напуканите сиви стени лазеха буболечки и се криеха по всевъзможни дупки. Стаята не беше малка, но не беше и голяма - един куб, с наредени маси и столове. А на една от стените всяваше безмълвен ужас едно приспособление, символ на чиста злоба и желание за мъст. В погледите на изтерзаните мъченици се четеше отчаяние и безмерен ужас. Защото те знаеха какво следва.
Пред тях се изправи и самото Зло, гневно и заплашително. То впери кървясалите си очи в мъчениците и ревна:
- Кой ще си прочете домашното?
Гробно мълчание.
- Хм... Иво, ела пред дъската.
Клетото момче се изправи и затътри крака към черното нещо, което поглъщаше душата му с всяка крачка. То (момчето) застана пред класа и преглътна тежко. Церберът явно се зарадва.
- Така... Ивчо... Кажи ми, моето момче, кога е създадена Вавилонската империя? - Церберът впери кървясали очи в него и зачака. Момчето се паникьоса, започна да се поти, краката му се разтрепериха, зъбите му затракаха. Той събра смелост, напъна се да каже нещо, но само изгъгна:
- Аааа...
- Грешен отговор. - скастри го Церберът и се ухили като котарака от "Алиса". - Не отговаряш правилно за трети път тази седмица, Свети Ивчо. Знаеш наказанието. - и Церберът замахна с показалката си през ръцете му. Момчето се строполи на земята, държейки дланите си една в друга.
- Отведете го! - заповяда Церберът и двама охранители започнаха да извлачват момчето от стаята. То със сетна надежда гледаше умолително Христо, негов приятел. Едва успя да каже:
- Христо... спасявайте се... - двамата го измъкнаха навън и затръшнаха вратата.
- Вещица... - изсумтя Христо. Всички се стъписаха - автора на Закона за оцеляване да обиди Цербера? Христо беше бесен.
- Той тъкмо щеше да отговори! Как можахте... - прекъсна го погледа на Злото, опулил се срещу него. Церберът успя само да каже:
- С мен при директорката. Веднага.
- НЕ! ХРИСТО! - викнаха някои деца. Христо беше техния месия, тяхната опора. Той ги беше спасил и защитавал толкова години. Не биваше да го губят. Но Церберът го хвана за ръката и го задърпа към вратата.
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!! - креснаха всички и наскачаха върху Злото с ритници и юмруци. То бе повалено и оставено в несвяст. Всичко свърши за секунди - преди да се опомнят и да обуздаят гнева си - и вече бяха извършили онова, за което са мечтали, но не са се осмелявали да сторят. Цербера беше спрян.
Христо се изправи пред онемелите си съученици.
- Братя. - започна той с намек, че следва реч. - Дълго време очаквах това да се случи, защото знаех, че вие ще го сторите без да ви подканям. Дано осъзнавате, че току-що нанесохме силен удар срещу Зубрилището. Ясно е , че тези зандани няма да ни спрат...
Настъпи мълчание.
- На войнааа!
- Войнаааааа! - ревнаха всички и се втурнаха към другите стаи да освобождават братята си съученици от лапите на Злото. Това вече си беше Революция.

следва - "Война"

Страхотен е Просто надминаваш очакванията ми.....

много е готино!!! Кога ще е продължението?

Странно е...
хумор ли трябва да е това, сериозно ли трябва да е. Трябва да има някаква разлика. Като идея също е странно, но пък не е лошо.

Самата идея всъщност ми хрумна в един скучен час по испански, а после в автобуса към вкъщи обмислях историята и героите - Ивчо (Св. Иван Рилски), Христо (Исус Христос), а сега и още няколко. Втората част ще е по-дълга и (според мен) по-интересна. Радвам се, че ви хареса.

PS: Това, което търся е не толкова хумор, колкото... и аз не знам как да го нарека. Мисля, че говори само за себе си.

ВОЙНА

Част 1

Викове се носеха из замъка, хора тичаха по коридорите, отваряха врати, бутаха надзиратели, изобщо цареше пълен хаос. За секунди всички пубери в сградата разбраха за Революцията и се втурнаха извън стаите си, приветстващи светлите умове, дръзнали да се изправят срещу вековните злини. Назряваше война за свободата и те смятаха да се бият.
------------
Христо бе от онези светли и лъчезарни 14 - годишни, които ценяха наистина важното в живота. Той беше примерно дете - мразеше да бъде нечистоплътен, несресан и неумит, беше винаги любознателен и обичаше да се учи. Но не харесваше това, на което го учеха в Зубрилището, а предпочиташе да учи от филми или Интернет - да изучава тъй наречената "обща култура". И дори си мечтаеше да е в нормално училище, а не тук - насред прашен, рушащ се замък, превърнат през 2004г. в един вид мъчилище. Затова те бяха не ученици, а мъченици, отчаяно молещи за милост пред всемирната омраза на Директора.
Самият характер на Христо предполагаше той да стане водач на Движението за Права и Свободия и да поведе новото поколение на възстание срещу тъй омразната на всички институция "Зубрилище". Има си хора, които са предварително избрани от съдбата за тия неща.
-----------
Христо, Йоан, Виктор, Вяра, Надя и Любето се бяха събрали заедно, за да обсъдят стратегията на действие.
- Така... - започна Христо. - Явно имаме около десет минути, докато пристигнат противниковите подкрепления. С какво можем да се бием?
- Имаме географски карти... - започна Вяра.
- Тетрадки... - додаде Виктор.
- И много, ама много тебешир. - досети се Люба и се усмихна. - Втасахме я, а?
- Не още! - гордо каза Йоан. - Ние ще се бием до последната глътка въздух в телата си и до последната капка кръв! Не сме я втасали!
Покрай тях претича едно момиче, пищейки:
- Втасахме я!!!
- Какво става?! - викна Надя.
До Христо се спря задъхан 15-годишен и му каза:
- Христо, те са тук... Преминаха портите...
Последва мълчание, в което много по-ясно се чуваха трясъците от долните етажи. Христо погледна приятелите си решително.
- Слушайте сега. Ние се борихме най-яростно тази Революция да настане. Знам, че ще успеете. Тръгвайте!
Те се пръснаха във всевъзможни посоки, за да контролират отбраната на останалите порти и прозорци. На раздяла Любомира намигна на Христо и се отдалечи на бегом по коридора.

Междувременно в останалите части на замъка се водеше люта битка за овладяването на позициите. Прозорците на Зубрилището имаха решетки и вражеската войска не можеше да влезе. Тя (войската) се състоеше от педагози, психолози, учители и полицаи. Елитните им части настъпваха към вратите, използвайки един особено твърдоглав учител по история за таран. Източната порта вече бе превзета, и оттам нахлуваше цялата сган на образованието, целяща унщожение на тези разбунтувани пубери. Ала бойците се държаха и никой от тях не отстъпи и сантиметър от линията, която трябваше да пазят. Враговете ги замеряха с куршуми, дървета, стари обувки и перуки. Момчетата и момичетата на свой ред отвръщаха с прашки и тояги, и клони на дървета.

Те бяха решили да победят.

И в този миг се разнесоха тревожни викове...

следва - Част 2

Мда, странно е. И аз съм странен понякога. По повод на твоето изказване си направих труда да видя какво съм писал миналата година и открих, че героите в разказите ми са били:

1 картоф (ама жив)
2 нещо (така и не се разбира какво е)
3 детективи от Интерпол
4 наемни убийци
5 пияници
6 ТВ звезда
7 плашлив Сатана
8 прасета
9 Ам-Грух
10 агент на Великобритания
11 учен инфантил
12 полицай - тъп кат ръб
13 котарак с висше образование
14 човек от народа
15 войн от бъдещето
16 гъба

(за всички тези наистина съм писал!)
Сам разбираш, че след тези персонажи няма как да напиша нещо не-странно. Именно в това е смисъла на личното творчество.

Яко ! С нетърпение очаквам продължението!

С нетърпение очаквам продължението!

Странно ли казах на онова? А, мъничко, исках да кажа:))) Даже не е никак странно в сравнение с тия чудесии... що не напишеш разказ с всичките тези 16 бивши твои герои? Няма как да не стане някаква уникална пародия.

Може и да напиша...
Честно казано според мен сполучливо се получи разказчето навремето (ама участваха към 10 от тия 16 героя) и наистина ще е добре да извадя листовете от архива ми и да ги пренапиша тука...

PS: Втора част иде!

haha interesna ideq!

ВОЙНА

Част 2

Гърмежи отекваха из целия замък, стените се напукваха, а всичко живо - от буболечките до червеите - бягаше навън. Единствено храбрите мъченици стояха по местата си, въоръжени с топки от физкултурния салон и камъни, които мятаха с прашки или големи ластици. Върху многобройните вражески орди се сипеха всякакви тухли, пръчки, показалки, гуми и стъкла. Дори от дървените рамки на прозорците някой светъл ум бе направил саби и гордо хвърляше парчетата стъкла по враговете.

Йоан и Христо се промъкваха през столовата, която всъщност се намираше под земята, и си говореха.
- Виж... - започна Йоан. - Любомира... тя май те харесва.
Христо се ухили.
- Драги ми Йоане, за толкова години заедно очаквах да разбереш, че аз може да съм стеснителен, но не съм смотляк. Скоро ставам на 15 и повярвай ми, ако изпитвах нещо към нея досега да съм я оправил хубаво.
Йоан явно разбра намека и си замълча. Удивително е как мъжете се променят, когато са сами, без присъствието на жени. Тези смирени всеотдайни души в миг приемаха образа на плейбои, тръгнали на лов за удоволствия. Това, което мен лично ме притеснява е, че явно и жените се променят така в отсъствието на мъже и започват да кроят някакви пъклени планове...
Двамата вече бяха пред вратата на момчешките тоалетни и Йоан гледаше учудено. Христо явно схвана недоумението му и обясни.
- Това, скъпи ми приятелю, са тоалетните, в които открих вход към отходната система на замъка. Дупката е с размер колкото варел и с малко зор ще преминем под краката на врага.
- И целта ни е...? - попита с надежда момчето, забелязващо огромен недостатък в плана. Те бяха само двама срещу вражеската войска.
- Ще минем през канализацията, за да им излезем в гръб. Тоест, само аз ще изляза, правейки се на преговарящ, а ти ще преведеш оттук още тридесет от нашите. Ясно.
- Да. Не съм съгласен.
- ???
- Ами... - колебаеше се Йоан. - Ние като сме във война това значи ли, че е време за преговори? Няма ли да те заловят?
- 98% възможно.
- Ами ако минат те през дупката и нахлуят?
- 99,99% възможно. Но ти забравяш, че владея Дежа-Фу. - напомни Христо.
Да, всички знаеха за бойните умения на Христо - сам беше разработил ново бойно изкуство, наречено Дежа-Фу, най - опасното нещо на земята. Всъщност концепцията на новия боен стил се състоеше в следното: "Скачаш, риташ, риташ, риташ, буташ, удряш, риташ, риташ, риташ..." Важното беше да не позволяваш на противника да се изправи.
Накрая Йоан реши:
- Абе плана не струва. Аре да се връщаме обратно.
- Ех, съдба...

Зубрилището имаше четири порти - Източна (превзета от врага), Северна, Западна и Южна. Вяра и Любомира се намираха при обсадата на Северната, а Виктор и Надето раздаваха заповеди на при Южната. Сряжението се водеше вече около три часа и всички бяха уморени до смърт, и пак стояха! Хвърляха по врага зелки и чинии от столовата... но аз всеки път ви обяснявам с какво се защитават, затова сега ще я пропусна тая част...
Пред Южната Порта се разиграваше истинска драма - много от мъчениците спяха и не отбраняваха собствената си чест!
"- Грабвайте телата! - някой се изкряска
и мързели тлъсти хвръкнаха завчаска..."
(Това стихотворение бе измислено по-късно в памет на последвалите събития)
И тогава се чуха тревожни викове...

следва - последна (Трета Част) на "Война"

(Да, със същите "тревожни викове" свърши и миналата част, но ще трябва да почакате, за да разберете какви са... )

Необичайно е. Но ми xаресва... Good job!

Иих, при мене обичайни неща НЯМА!

Напоследък съм предимно в Rivalry, та не посещавам много форума, но... добре, ще постна и последната част.

ПС: Най-хубавото наистина предстои!

KVO stana s tui puskane we

EGATI LUJECA

Мързи ме бе, хора, страшен мързел ме е налегнал. Извинявам се наистина, но в момента пиша друго разказче, а и не мога просто да седна и да започна да пиша. Трябва вдъхновение, нали знаеш

eeeeeeeeeee dobre ama dano da e po skoro mnogo me kefi i iskam da rabera prodaljenieto.......mnogo qk razkaz naistina good job rullezzzzzzz!!!!!!!!!!!

ОК, утре пускам новата част. Обещавам