без да съм го редактирал го пратих но що да се прави
ето го и разказа:
ERA разказ
Под огромната снежна покривка, която беше покрила земята имаше нещо подобно на бункер. Всъщност това беше лабораторията на един известен учен и генетик. По просто казано, той изследваше различни същества на планетата. Позадълбочено работи върху „Излишните”. Това представляват същества, който не могли да се скрият във ВНН. Животни и хора започнали да мутират в нещо повече от обикновени индивиди. Въпреки ,че са затворени в „Стария град” и не представляват заплаха за човечеството, хората искат да разберат повече за тях. Между тези същества има и по-умни ,който могат да общуват със човешки индивиди. Има даже слухове, че можели да четат мислите на други същества. Точно такава работа е поставена и на професор Антоний Нечовик, той трябваше да открие отличаващите се белези на „Излишните”.
-Какво е това същество?
Това беше въпрос на Илиан Юлски ,обикновен пионер, който служи на въоръжените сили. Мургав ,тъмноок и среден на ръст човечец. Беше облякъл традиционните дрехи. Един белег пресичаше лявата му буза и стоеше грозно върху кожата му. На ръката винаги стоеше годежния пръстен ,който припомняше за жена му, която сега живееше някъде сред териториите на „Гнездото”.
В момента той стоеше и зяпаше някакво странно същество, приличащо на огромен червей, който беше затворен в стъклена бутилка пълна с киселина. Лабораторията беше пълна с подобни същества.
- Това се нарича „Rinderpest” и е много опасно на свобода. Тялото му съдържа киселина, която го подържа жив. Чудех се как да направя така ,че да мога да го затворя без храна и вода и просто свързах двата края. Сложих го в бутилка със въпросната течност и тя го запазва жив.-обясни един стар човек с очила който стоеше в другия край на стаята и правеше нещо на един компютър.
-Гениално!-възкликна Илиан.
Стария човек с очилата се казва Антоний Нечовик и както добре знаем работи генетик. Той работи в тази подземна лаборатория и от време на време идва някой военен да наблюдава работата му.
Изведнъж Илиан се приближи до една закачена листовка на стената. По лицето му се изписа странна физиономия.
-Защо не си сменил годината? Сега сме четвърта година, а не трета.
Старецът остави за малко работата, върху която работеше и се доближи до въпросния календар. Тогава осъзна, колко време беше прекарал тук долу в тази лаборатория.
-Не си ли водиш календар, дневник? Трябват ти такива неща.
-Виж, момко, нямам време за подобни екстри. Работя 24 часа и почивам съвсем малко.-отговори професора.
Останалата част на деня Илиан продължаваше да разглежда „Излишните”. От време на време се спираше на по-отличаващите се. Като на например Darg`han beetle, който имаха форма на огромни хлебарки и бяха сравнително по-големи от ларвите ,който гледаше преди това. От крайниците им излизаха остри, подобни на шипове стъпала. Личеше си, че съществата бяха напълно слепи. Бяха покрити със здрава на външен вид черупка. Всеки човек би се из повръщал щом види подобни същества.
Илиан още си спомняше, какъв страх обзе всички щом разбраха ,че не са единствените оцелели на тази планета. Точно тогава и той се включи на помощ в периода ,когато трябваше да вкарат всички „излишни” в стария град. Стотици войници загубиха живота си по време на тази опасна мисия. Даже Илиан щеше да е един сред тях, но в последствие страхът го спаси.
Той разтресе главата си с цел да прогони тези спомени. Не искаше да изживява тези моменти отново. Достатъчно приятели бе загубил. Той се извъртя и отиде да следи работата на професора. Все пак за това беше пратен тук.
***************************************************************************
„Гнездото” беше съставено обикновено от палатки и бараки. Но въпреки това имаше много жители, който се гордееха с тази територия от Сал Витас. Много от тях бяха спомогнали за издигането на този град. Не може да се каже ,че най-населеното място в Сал Витас, но улиците му бяха препълнени от хора.
Изведнъж се чу изстрел и вниманието на всички се насочи по посока на шума. В далечината се забеляза как една женска фигура се строполи на земята. Първите хора, който имаха възможност да се приближат до нея забелязаха ,че на главата и имаше кървава рана от куршум. Жената беше с по-тъмна кожа и с дълга кафява коса. Едно момиче изписка щом видя трупа. Няколко човека се опитаха да разберат, кой беше произвел изстрела. Обаче навсякъде се стичаха тълпи, любопитни да видят ,какво се е случило. В този район на „Гнездото” настъпи паника.
*******************************************************************************************
Илиан отвори очи. Изкуствената светлина плесна в очите му и той рязко се изправи. Професор Нечовик отново работеше със компютъра си и всичко изглеждаше, както преди да заспи. Но въобще не беше точно така.
-Това пристигна за теб.-каза Антоний и му подхвърли един хартиен плик.
Илиан разкъса крехката хартия и от нея изпадна един голям лист изписан от горе до долу. Юлски дигна листа и започна да го чете на ум.
„Господин Илиан Юлски, приемете съболезнованията ми, защото вчера в района около „Гнездото” бе разпознат трупа на вашата жена. Била е уцелена право в главата и е умряла на място. Свидетелите не могли да открият убиеца. Всичко станало бързо и неочаквано. В момента сме дигнали всички патрули на крак и обещаваме ,че ще хванем похитителя.”
Илиан захвърли листа и закри лицето си с длани. Това не можеше да е истина. Той беше загубил последния близък човек. Хвана чантата под рамо и тръгна към изхода.
-Хей чакай, къде отиваш?-учуди се Антоний.-Ами наблюдението.
-Това ,което се е случило е сто пъти по-важно от твоите глупави експерименти.-изсъска Илиан и се качи в асансьора, който щеше да го изведе от тук.
Професора остана сам. Той извъртя глава към компютъра си ,където изписваше, че зарежда някакви данни. Когато зареждане свърши на монитора се появи странна таблица с уравнения. Професора Намести очилата си и се вгледа в стъкления екран.
-Боже мой!-възкликна Антоний и се разтрепери до смърт.
*******************************************************************************************
Минаха вече две седмици след смъртта на жената, която се падаше съпруга на Илиан. През тези две седмици той се беше прибрал у дома и не бе излизал от тогава. Дали живота му вече имаше смисъл?
Изведнъж телефона звънна и той се събуди. Беше задрямал неусетно. Той дигна слушалката и набра някакъв код ,който му дава да говори и дава старт на брояча за пари.
-Ало.-измърмори едвам Илиан.
-Юлски къде се загуби? Защо си напуснал мисията?-чу се строг глас от другата страна.
Това беше полковника, който отговаря за военните действия. Точно той беше дал мисията да се наблюдава Антоний Нечовик. Сигурно е имало защо. Но той рядко се обаждаше ако не е нещо спешно.
-Знаеш ли ,какво се е случило в лабораторията?-продължи полковника- Ела сам да видиш!
Илиан се стресна. Нещо се беше случило и явно по негова вина. Той се облече и тръгна възможно най-бързо. Докато отиваше към бункера на Антоний Нечовик през главата му минаха различни теории. Може би професора беше избягал или бункера се е взривил. Ето ,че транспортната кола най-накрая го закара до въпросното място. Тук атмосферата беше студена и по земята се беше образувала снежна покривка. Единствено на това място да се срещне сняг. Но естествено тук не беше разрешено идването на обикновени жители. Все пак точно тук се намираше лабораторията на известния учен и генетик.
Илиан забеляза ,че в далечината имаше няколко военни коли. Те бяха огромни и бронирани от горе до долу. На мястото естествено имаше и много военни, който бяха въоръжени с плазмени пушки. След няколко минути Илиан се придвижи до тях и те явно го бяха очаквали.
-Полковника те очаква вътре.-докладва един от тях.
Юлски влезна в асансьора. Предпазните врати се затвориха и след миг земята по краката му се разтресе. След минутка железните врати се отвориха и пред него се откри гледка ,която никога нямаше да забрави. Цялата лаборатория беше разбита. По земята имаше счупени стъкла. В части от стоманената стена имаше огромни дупки. Една от водопроводните тръби беше спукана и една струя вода пръскаше от пукнатината. Лампите който произвеждаха светлина премигваха, а други или бяха увиснали или бяха зверски разбити. Никъде не виждаше бурканите в който бяха затворени експериментите на професора. И чак тогава осъзна ,че те бяха направили цялата бъркотия тук.
Илиан престъпи напред. Забеляза ,че няколко човека се бяха лепнали на компютъра, който беше собственост на Антоний. Полковника се приближи до новопристигналия гост.
-Е сега виждаш ,какво си изпуснал.-показа полковника.
-Какво е станало?-попита Юлски.
-Надявах се ти да ми кажеш...но ние вече знаем. „Излишните” са успели да счупят бурканите и да излязат на свобода. Убили са професора и са обърнали лабораторията с главата на долу. След това просто са се тръгнали и сега са на свобода.
Илиан не можеше да приеме ,че това е дело на „излишните”. Те не са толкова силни. Никога не са били способни да разкъсат с такава лекота метал. Те даже физически са по-слаби от хората.
-Сър, трябва да видите това!-възкликна един човек, който работеше върху компютъра на професор Нечовик.
Илиан и полковника се приближиха, за да видят ,какво става. Беше стартиран някакъв файл със записки.
-Сър, това е последната част от записките на професор Нечовик.
Илиан си спомни, когато Антоний му каза, че не си води подобни неща, но явно е излъгал. Той присви очи и разчете част от записките:
„Експериментите ми се провалиха. Мисля ,че още в началото съм направил грешката. Затварях експериментите ми в буркани пълни с химична киселина ,която ги подържа живи. Според мен ги е направила по-силни и сега трябва да ги спра. Мисля да ги отровя ,но дано е не е късно...”
Илиан дигна глава и се замисли. Въпреки, че нямаше голям опит осъзнаваше ,какво бе направил професора.
-Юлски, искам да събереш екип и да убиеш всичките „излишни” преди да са навлезли в провинцията. Назначавам те ти да водиш екипа.-заповяда полковника.
-Но сър, това тук е по моя вина.
-Това тук е поради грешката на професора. И ти щеше да си мъртвец ако не беше избягал.
Илиан стисна ръката на полковника и тръгна към своята мисия.
*******************************************************************************************
Блатото беше кално и миризливо. Няколко видоизменени растения се показваха над повърхността. По земята се виждаха сенките на набити фигури. Въоръжени и бронирани мъже. Всички тръгнали поради една задача, да спрат „излишните”. Съществата не бяха на повече от километър от тях. Даже Илиан чувстваше ,че скоро ще ги срещнат.
-Чух нещо!-тихомълком издума един от екипа и взе позиция.
Останалите се огледаха, но не видяха нищо. Илиан дишаше тежко и се движеше бавно. Отново изникваха онези спомени от битката срещу „излишните”. Изведнъж чу наистина как нещо мръдна и спомените му се изпариха заместени от стрес. Останалите от екипа също усетиха нещо и се приготвиха за стрелба. Насочиха плазмените пушки точно към диворастящото растение ,зад което бяха чули нещото. Този път се оказаха прави. От храста изскочи същество, което наричаха Vargh`han beetle. Всички започнаха да стрелят и след миг съществото умря. Но тогава от цялото блато се чуха страни звуци и от всякъде се стекоха същества подобни на това, което убиха. Въздуха се разцепи от лазерните лъчи ,който произвеждаше плазмената пушка. Повалиха някой от враговете, който бяха най-близо. Илиан неусетно вида как едно от съществата беше се доближило опасно близо до него. В следващия миг той се справи със въпросния вредител и се върна обратно в битката. Един от екипа изкрещя. Водача извъртя глава, но оръжието му продължаваше да произвежда изстрели. Една от онези ларви, който Илиан разглеждаше в лабораторията беше пробила стъкления шлем на един негов партньор. Юлски знаеше,
че е късно но с приклада удари съществото и то се пръсна. По шлема му се лепна огромно зелено петно. Усети ,че плазмената му пушка се изтощава и няма да издържи още дълго. Въпреки това той продължаваше да отблъсква армията от „излишни” ,която се спускаше към него.
*******************************************************************************************
Полковника стоеше в кабинета си и замислено подпираше главата си с лакът върху бюрото. На вратата се почука и в следващия миг на нея стоеше един слаб мъж.
-Сър?-каза мъжът.
-Казвай, Седрик.-промълви полковника.
Седрик затвори врата зад себе си и се доближи до главнокомандващия. По лицето на новодошлия се изписваше физиономия сякаш иска да обясни нещо.
-Изречи го, Седрик! Стига си ми губил времето.-не издържа полковника.
-Вие рядко ме наричате на моето име. Но нося важна новина. „Излишните” са спрени.
Полковника рязко се изправи.
-Той тук ли е?-попита главнокомандващия и по лицето му се изписа усмивка.
През врата влезе мургав мъж и тялото му беше отпуснато. Беше увиснал глава от умора, но по лицето му имаше усмивка.
-Успяхме! Мислихме ,че всичко е загубено... но тогава забелязахме ,че армията им намалява и се оказахме крайните победители. Само един от нас загина.-и усмивката по лицето му изчезна.
-Не не сте успели.-отвърна полковника.
Илиан се учуди, какво има предвид полковника.
-Тези, който са успели да избягат сега са направили гнездо в една забутана скала. Утре ще пратя още един екип да се справи със оцелелите от „излишните”.
-И аз ли ще участвам.-попита Илиан.
-Не! Ти си повишен и ще си водач на екип.
Илиан не намираше думи, за да се отблагодари на полковника. Юлски само кимна в знак на уважение и благодарност и напусна кабинета.