Не можеш да очакваш да пишеш с дни по вдъхновение... Като ти дойде свише музата, пишеш, колкото можеш, пък после довършваш "на сила", ако щеш, следвайки същия стил и доразвивайки историята. Пък и да ти кажа, струва си на трезва, "невдъхновена", глава да направиш една редакция, понеже тогава виждаш някои неща как могат да бъдат написани по-добре.

Или с други думи, единствените две извинения, които бих приел за тъпия край са:
1. Наистина, ама адски много и непреодолимо обичаш край от този тип, та неудържимо си се втурнал към него и не търпи промяна.
2. Просто си искал да го завършиш преди крайния срок за участие в конкурса и затова си бързал. Но при този вариант ще е правилно от твоя страна да го промениш/доразвиеш/довършиш по друг начин, доста по-добър от този.

За мен това си е правилният край. Може да е малко бозав, но за всичко си има причина, а може би ти знаеш причината за този край. Може и да не съм ти споменавал. Както и да е. Приемам критиката.

без да съм го редактирал го пратих но що да се прави
ето го и разказа:


ERA разказ

Под огромната снежна покривка, която беше покрила земята имаше нещо подобно на бункер. Всъщност това беше лабораторията на един известен учен и генетик. По просто казано, той изследваше различни същества на планетата. Позадълбочено работи върху „Излишните”. Това представляват същества, който не могли да се скрият във ВНН. Животни и хора започнали да мутират в нещо повече от обикновени индивиди. Въпреки ,че са затворени в „Стария град” и не представляват заплаха за човечеството, хората искат да разберат повече за тях. Между тези същества има и по-умни ,който могат да общуват със човешки индивиди. Има даже слухове, че можели да четат мислите на други същества. Точно такава работа е поставена и на професор Антоний Нечовик, той трябваше да открие отличаващите се белези на „Излишните”.

-Какво е това същество?
Това беше въпрос на Илиан Юлски ,обикновен пионер, който служи на въоръжените сили. Мургав ,тъмноок и среден на ръст човечец. Беше облякъл традиционните дрехи. Един белег пресичаше лявата му буза и стоеше грозно върху кожата му. На ръката винаги стоеше годежния пръстен ,който припомняше за жена му, която сега живееше някъде сред териториите на „Гнездото”.
В момента той стоеше и зяпаше някакво странно същество, приличащо на огромен червей, който беше затворен в стъклена бутилка пълна с киселина. Лабораторията беше пълна с подобни същества.
- Това се нарича „Rinderpest” и е много опасно на свобода. Тялото му съдържа киселина, която го подържа жив. Чудех се как да направя така ,че да мога да го затворя без храна и вода и просто свързах двата края. Сложих го в бутилка със въпросната течност и тя го запазва жив.-обясни един стар човек с очила който стоеше в другия край на стаята и правеше нещо на един компютър.
-Гениално!-възкликна Илиан.
Стария човек с очилата се казва Антоний Нечовик и както добре знаем работи генетик. Той работи в тази подземна лаборатория и от време на време идва някой военен да наблюдава работата му.
Изведнъж Илиан се приближи до една закачена листовка на стената. По лицето му се изписа странна физиономия.
-Защо не си сменил годината? Сега сме четвърта година, а не трета.
Старецът остави за малко работата, върху която работеше и се доближи до въпросния календар. Тогава осъзна, колко време беше прекарал тук долу в тази лаборатория.
-Не си ли водиш календар, дневник? Трябват ти такива неща.
-Виж, момко, нямам време за подобни екстри. Работя 24 часа и почивам съвсем малко.-отговори професора.
Останалата част на деня Илиан продължаваше да разглежда „Излишните”. От време на време се спираше на по-отличаващите се. Като на например Darg`han beetle, който имаха форма на огромни хлебарки и бяха сравнително по-големи от ларвите ,който гледаше преди това. От крайниците им излизаха остри, подобни на шипове стъпала. Личеше си, че съществата бяха напълно слепи. Бяха покрити със здрава на външен вид черупка. Всеки човек би се из повръщал щом види подобни същества.
Илиан още си спомняше, какъв страх обзе всички щом разбраха ,че не са единствените оцелели на тази планета. Точно тогава и той се включи на помощ в периода ,когато трябваше да вкарат всички „излишни” в стария град. Стотици войници загубиха живота си по време на тази опасна мисия. Даже Илиан щеше да е един сред тях, но в последствие страхът го спаси.
Той разтресе главата си с цел да прогони тези спомени. Не искаше да изживява тези моменти отново. Достатъчно приятели бе загубил. Той се извъртя и отиде да следи работата на професора. Все пак за това беше пратен тук.
***************************************************************************
„Гнездото” беше съставено обикновено от палатки и бараки. Но въпреки това имаше много жители, който се гордееха с тази територия от Сал Витас. Много от тях бяха спомогнали за издигането на този град. Не може да се каже ,че най-населеното място в Сал Витас, но улиците му бяха препълнени от хора.
Изведнъж се чу изстрел и вниманието на всички се насочи по посока на шума. В далечината се забеляза как една женска фигура се строполи на земята. Първите хора, който имаха възможност да се приближат до нея забелязаха ,че на главата и имаше кървава рана от куршум. Жената беше с по-тъмна кожа и с дълга кафява коса. Едно момиче изписка щом видя трупа. Няколко човека се опитаха да разберат, кой беше произвел изстрела. Обаче навсякъде се стичаха тълпи, любопитни да видят ,какво се е случило. В този район на „Гнездото” настъпи паника.
*******************************************************************************************
Илиан отвори очи. Изкуствената светлина плесна в очите му и той рязко се изправи. Професор Нечовик отново работеше със компютъра си и всичко изглеждаше, както преди да заспи. Но въобще не беше точно така.
-Това пристигна за теб.-каза Антоний и му подхвърли един хартиен плик.
Илиан разкъса крехката хартия и от нея изпадна един голям лист изписан от горе до долу. Юлски дигна листа и започна да го чете на ум.
„Господин Илиан Юлски, приемете съболезнованията ми, защото вчера в района около „Гнездото” бе разпознат трупа на вашата жена. Била е уцелена право в главата и е умряла на място. Свидетелите не могли да открият убиеца. Всичко станало бързо и неочаквано. В момента сме дигнали всички патрули на крак и обещаваме ,че ще хванем похитителя.”
Илиан захвърли листа и закри лицето си с длани. Това не можеше да е истина. Той беше загубил последния близък човек. Хвана чантата под рамо и тръгна към изхода.
-Хей чакай, къде отиваш?-учуди се Антоний.-Ами наблюдението.
-Това ,което се е случило е сто пъти по-важно от твоите глупави експерименти.-изсъска Илиан и се качи в асансьора, който щеше да го изведе от тук.
Професора остана сам. Той извъртя глава към компютъра си ,където изписваше, че зарежда някакви данни. Когато зареждане свърши на монитора се появи странна таблица с уравнения. Професора Намести очилата си и се вгледа в стъкления екран.
-Боже мой!-възкликна Антоний и се разтрепери до смърт.
*******************************************************************************************
Минаха вече две седмици след смъртта на жената, която се падаше съпруга на Илиан. През тези две седмици той се беше прибрал у дома и не бе излизал от тогава. Дали живота му вече имаше смисъл?
Изведнъж телефона звънна и той се събуди. Беше задрямал неусетно. Той дигна слушалката и набра някакъв код ,който му дава да говори и дава старт на брояча за пари.
-Ало.-измърмори едвам Илиан.
-Юлски къде се загуби? Защо си напуснал мисията?-чу се строг глас от другата страна.
Това беше полковника, който отговаря за военните действия. Точно той беше дал мисията да се наблюдава Антоний Нечовик. Сигурно е имало защо. Но той рядко се обаждаше ако не е нещо спешно.
-Знаеш ли ,какво се е случило в лабораторията?-продължи полковника- Ела сам да видиш!
Илиан се стресна. Нещо се беше случило и явно по негова вина. Той се облече и тръгна възможно най-бързо. Докато отиваше към бункера на Антоний Нечовик през главата му минаха различни теории. Може би професора беше избягал или бункера се е взривил. Ето ,че транспортната кола най-накрая го закара до въпросното място. Тук атмосферата беше студена и по земята се беше образувала снежна покривка. Единствено на това място да се срещне сняг. Но естествено тук не беше разрешено идването на обикновени жители. Все пак точно тук се намираше лабораторията на известния учен и генетик.
Илиан забеляза ,че в далечината имаше няколко военни коли. Те бяха огромни и бронирани от горе до долу. На мястото естествено имаше и много военни, който бяха въоръжени с плазмени пушки. След няколко минути Илиан се придвижи до тях и те явно го бяха очаквали.
-Полковника те очаква вътре.-докладва един от тях.
Юлски влезна в асансьора. Предпазните врати се затвориха и след миг земята по краката му се разтресе. След минутка железните врати се отвориха и пред него се откри гледка ,която никога нямаше да забрави. Цялата лаборатория беше разбита. По земята имаше счупени стъкла. В части от стоманената стена имаше огромни дупки. Една от водопроводните тръби беше спукана и една струя вода пръскаше от пукнатината. Лампите който произвеждаха светлина премигваха, а други или бяха увиснали или бяха зверски разбити. Никъде не виждаше бурканите в който бяха затворени експериментите на професора. И чак тогава осъзна ,че те бяха направили цялата бъркотия тук.
Илиан престъпи напред. Забеляза ,че няколко човека се бяха лепнали на компютъра, който беше собственост на Антоний. Полковника се приближи до новопристигналия гост.
-Е сега виждаш ,какво си изпуснал.-показа полковника.
-Какво е станало?-попита Юлски.
-Надявах се ти да ми кажеш...но ние вече знаем. „Излишните” са успели да счупят бурканите и да излязат на свобода. Убили са професора и са обърнали лабораторията с главата на долу. След това просто са се тръгнали и сега са на свобода.
Илиан не можеше да приеме ,че това е дело на „излишните”. Те не са толкова силни. Никога не са били способни да разкъсат с такава лекота метал. Те даже физически са по-слаби от хората.
-Сър, трябва да видите това!-възкликна един човек, който работеше върху компютъра на професор Нечовик.
Илиан и полковника се приближиха, за да видят ,какво става. Беше стартиран някакъв файл със записки.
-Сър, това е последната част от записките на професор Нечовик.
Илиан си спомни, когато Антоний му каза, че не си води подобни неща, но явно е излъгал. Той присви очи и разчете част от записките:
„Експериментите ми се провалиха. Мисля ,че още в началото съм направил грешката. Затварях експериментите ми в буркани пълни с химична киселина ,която ги подържа живи. Според мен ги е направила по-силни и сега трябва да ги спра. Мисля да ги отровя ,но дано е не е късно...”
Илиан дигна глава и се замисли. Въпреки, че нямаше голям опит осъзнаваше ,какво бе направил професора.
-Юлски, искам да събереш екип и да убиеш всичките „излишни” преди да са навлезли в провинцията. Назначавам те ти да водиш екипа.-заповяда полковника.
-Но сър, това тук е по моя вина.
-Това тук е поради грешката на професора. И ти щеше да си мъртвец ако не беше избягал.
Илиан стисна ръката на полковника и тръгна към своята мисия.
*******************************************************************************************
Блатото беше кално и миризливо. Няколко видоизменени растения се показваха над повърхността. По земята се виждаха сенките на набити фигури. Въоръжени и бронирани мъже. Всички тръгнали поради една задача, да спрат „излишните”. Съществата не бяха на повече от километър от тях. Даже Илиан чувстваше ,че скоро ще ги срещнат.
-Чух нещо!-тихомълком издума един от екипа и взе позиция.
Останалите се огледаха, но не видяха нищо. Илиан дишаше тежко и се движеше бавно. Отново изникваха онези спомени от битката срещу „излишните”. Изведнъж чу наистина как нещо мръдна и спомените му се изпариха заместени от стрес. Останалите от екипа също усетиха нещо и се приготвиха за стрелба. Насочиха плазмените пушки точно към диворастящото растение ,зад което бяха чули нещото. Този път се оказаха прави. От храста изскочи същество, което наричаха Vargh`han beetle. Всички започнаха да стрелят и след миг съществото умря. Но тогава от цялото блато се чуха страни звуци и от всякъде се стекоха същества подобни на това, което убиха. Въздуха се разцепи от лазерните лъчи ,който произвеждаше плазмената пушка. Повалиха някой от враговете, който бяха най-близо. Илиан неусетно вида как едно от съществата беше се доближило опасно близо до него. В следващия миг той се справи със въпросния вредител и се върна обратно в битката. Един от екипа изкрещя. Водача извъртя глава, но оръжието му продължаваше да произвежда изстрели. Една от онези ларви, който Илиан разглеждаше в лабораторията беше пробила стъкления шлем на един негов партньор. Юлски знаеше,
че е късно но с приклада удари съществото и то се пръсна. По шлема му се лепна огромно зелено петно. Усети ,че плазмената му пушка се изтощава и няма да издържи още дълго. Въпреки това той продължаваше да отблъсква армията от „излишни” ,която се спускаше към него.
*******************************************************************************************
Полковника стоеше в кабинета си и замислено подпираше главата си с лакът върху бюрото. На вратата се почука и в следващия миг на нея стоеше един слаб мъж.
-Сър?-каза мъжът.
-Казвай, Седрик.-промълви полковника.
Седрик затвори врата зад себе си и се доближи до главнокомандващия. По лицето на новодошлия се изписваше физиономия сякаш иска да обясни нещо.
-Изречи го, Седрик! Стига си ми губил времето.-не издържа полковника.
-Вие рядко ме наричате на моето име. Но нося важна новина. „Излишните” са спрени.
Полковника рязко се изправи.
-Той тук ли е?-попита главнокомандващия и по лицето му се изписа усмивка.
През врата влезе мургав мъж и тялото му беше отпуснато. Беше увиснал глава от умора, но по лицето му имаше усмивка.
-Успяхме! Мислихме ,че всичко е загубено... но тогава забелязахме ,че армията им намалява и се оказахме крайните победители. Само един от нас загина.-и усмивката по лицето му изчезна.
-Не не сте успели.-отвърна полковника.
Илиан се учуди, какво има предвид полковника.
-Тези, който са успели да избягат сега са направили гнездо в една забутана скала. Утре ще пратя още един екип да се справи със оцелелите от „излишните”.
-И аз ли ще участвам.-попита Илиан.
-Не! Ти си повишен и ще си водач на екип.
Илиан не намираше думи, за да се отблагодари на полковника. Юлски само кимна в знак на уважение и благодарност и напусна кабинета.

Еми че земем и аз да пуснем моя разказ.

Животът след пречистването


Встъпление
Слънцето бавно залязваше далеч на хоризонта, почти изцяло закрито от далечните облаци от отровни газове. Две влюбени деца на морето се държаха за ръце и лежейки на плажа се бяха отдали на носталгия по залезите на стария свят. За последно бяха виждали ясен залез като деца, но яркият спомен се бе запечатал във вековните им съзнания.
Животът в Сал Витас бавно замираше. Беше свършил още един нормален и скучен ден и хората доволни и изморени от положения през деня труд се прибираха по домовете си. Фабриките в индустриалната зона се обезлюдяваха и машините им бавно затихваха, сякаш също бяха уморени от дейността си.
Откакто Стария град беше ограден от Континома с дебели и непробиваеми бетонни стени, в Сал Витас не се бе случвало нищо необичайно и обезпокояващо от месеци. Хората бяха привикнали с до болка сивия си и еднообразен живот и стерилната белота и чистота на фабриките, улиците и къщите. Навярно това накара хилядите, които още не се бяха прибрали да се изненадат повече от обичайното за тях и да обърнат рязко глави към индустриалната зона. Стряскащият силен гръм, който предизвика тази реакция у тях бе последван от висок огнен стълб придружен с много дим. Всички седяха и гледаха с недоумение пламъците, които се издигаха в средата на индустриалната част на града. Дори във времето, когато мутиралите наследници на хората още не бяха затворени, не се беше случвало нещо подобно.


Глава първа
Гнездото беше единствената част на града, която се противопоставяше на общоприетия начин на живот. Тукашните жители не водеха скучният и еднообразен живот на своите съграждани. Пороците бяха завладяли това място. Плътските удоволствия и хазартът бяха зад всеки ъгъл, а измами и убийства се случваха прекалено често. Ако на някой му писнеше да работи в лъскава фабрика и да се прибира в още по-лъскаво жилище, той идваше в Гнездото и намираше всичко, което му липсваше в останалите части на Сал Витас. Мръсните и полусрутени бараки, които служеха за живеене тук създаваха някакво странно и нелогично чувство на уют, а баровете и малките арени задоволяваха апетита за забавление, адреналин и синини на всеки. Временната полиция на града редовно се навърташе тук издирвайки някого, тъй като това място беше използвано като скривалище от тези, решили да нарушат спокойното темпо на живота извън Гнездото. Полицейските преследвания бяха нещо ежедневно тук, затова само няколко души със слаб интерес проследиха как двама полицаи гонеха някакъв мъж и се опитваха да се прицелят с оръжията си бягайки. Макар да бе доста едър и да изглеждаше тромав, мъжът бягаше по-бързо. Преднината му пред органите на реда малко по малко се увеличаваше. Полицаите не бяха глупави и знаеха, че преследването няма да завърши с успех за тях.Нощта вече се беше спуснала, а и мъжът най-вероятно познаваше много добре малките и тъмни улички на квартала. Единият от полицаите се отказа от преследването и произведе няколко изстрела, които разчитаха повече на късмета отколкото на точността на стрелящия. Куршумите не успяха да достигнат своята цел, но изглежда я накараха да предприеме решителни действия, за да изчезне от полезрението на преследвачите. Мъжът рязко сви в една тясна задънена уличка. Имаше достатъчно преднина, за да успее да махне капака на шахтата в дъното на улицата. Огромната му фигура се загуби в широките канализационни тръби...




Глава втора
Еднообразният шум от течащата вода се нарушаваше единствено от учестеното дишане на Карлос. Очите му не се отлепяха от отвора на шахтата. Тъмнината в голямата канализационна тръба му осигуряваше добро прикритие. Дясната му ръка стискаше здраво очукан пистолет, а лявата придържаше обемиста чанта. На всяка цена не трябваше да губи откраднатото от лабораторията в индустриалната зона. Беше стигнал твърде далеч, за да се провали всичко. Преследването го беше изморило прекалено много. Не искаше да убива полицаите, но ако се наложеше щеше да го направи. Цялото му тяло тръпнеше от напрежение. “Дано да не ме последват” – помисли си той.
Полицаите се спряха задъхани пред отвора водещ до канала на Сал Витас. Дългът им повеляваше да се спуснат след престъпника, но мисълта за излишните, които бродеха долу и инстинкта им за оцеляване ги спираше.
- Ще го последваме ли?
- Нямаме избор! Все още не знаем какво е откраднал, но ако е нещо важно и двамата ще си изгубим работата. Континома няма навика да прощава на провалилите се.
- Ами ако се натъкнем на излишни? Нека първо да извикаме подкрепление!
- Докато дойдат ще е прекалено късно. Аз влизам първи.
Нервите на Карлос бяха обтегнати докрай. В предишния си живот нерядко беше изпадал в подобни ситуации. Като един от малкото интелектуалци – опозиционисти на комунизма в Куба, той често беше преследван от властите и винаги трябваше да бяга и да се крие. Но тук беше различно. Режимът беше подобен, но градът бе съвсем различен. Джунглите на Куба ги нямаше. Единствените места в Сал Витас, където човек можеше да се скрие бяха канализацията и Гнездото. Едното място гъмжеше от излишни, а другото от предатели. Все някога криещия се биваше убит или предаден на властите. Колебанието бавно обсебваше съзнанието на Карлос. Часът на срещата наближаваше, а имаше само един изход от ситуацията. Полицаите може би нямаше да дръзнат да слязат долу, но за излизане не можеше да става и дума. Трябваше да се действа решително. Кубинецът се опита да си спомни колкото се можеше повече от картата на канализацията, която беше купил неотдавна от една сова. За негово щастие паметта му беше добра. От тук можеше да се стигне стравнително бързо до изход, който беше наблизо до мястото, където трябваше да стигне. Полицаите все още не бяха предприели решителни действия, но вероятно щяха да го направят. Континома имаше доста силно влияние върху своите служители и нарежданията му бяха ясни - “не изпускайте никой нарушител на реда”. Карлос се изправи и пое срещу слабото течение на мръсната вода. Времето напредваше и той не можеше да си позволи да го пилее.
Изеднъж ярка светлина проблесна и освети гърба му. Преследвачите бяха преодолели колебанията си и бяха решили да го последват. Строгият глас на единия му заповяда да спре. Не му оставаше друг изход освен отново да бяга. Не можеше да се остави да го хванат, но не можеше и да ги заведе до мястото на срещата. Трябваше първо да се отърве от тях. Отново се опита да си спомни картата. На нея имаше едно място, което приличаше на лабиринт. Полицаите не познаваха добре каналите и с малко повече късмет щеше да успее да им се изплъзне на това място. Зави още при първото разклонение наляво. И двамата му преследвачи вече бяха слезли и ехото от стъпките им се отразяваше в стените. Карлос бягаше бързо доколкото водата му позволяваше. Според чертежите, запечатани в главата му му оставаше още съвсем малко до спасителното място. Вече виждаше началото на тръбата, която можеше да се нарече начало на лабиринта. Преследвачите му не изоставаха. Карлос вече се чудеше кога в гърба му ще се забоде куршум. До тръбата оставаха само няколко метра. Кубинецът зави и остана на едно място. Сърцето му почти спря. Пред него имаше решетка. Тръбата беше затворена. Изход назад нямаше. Карлос извади пистолета си и в този момент отново беше облян от светлина на фенер. Полицаите го бяха настигнали.
- Вдигни си ръцете и се завърти бавно с лице към мен – извика единият.
Всичко се беше провалило. На Карлос не му оставаше друго освен да изпълнява. Вдигна ръце и бавно се обърна към полицая, както му беше наредено.
- Хвърли оръжието на земята или ще стрелям.
Карлос изпълни и това. Двамата преследвачи започнаха бавно да се приближават към него.
Ситуацията беше толкова напрегната, че никой не обърна внимание на звука от стъпки, който ставаше все по осезаем. Едва когато звука от стъпките се чуваше съвсем наблизо единият полицай се обърна, за да види какво приближава. Фенерът не успя да освети мястото зад полицая, а вместо това заедно с ръката му падна във водата. Устата му се отвори, но не успя да изкрещи, защото главата му се отдели от тялото с лекота и се удари в стената. Вторият преследвач инстинктивно беше усетил какво става, но не успя да възпроизведе изстрел, защото главата му последва тази на първия. Тялото му се сгърчи и се свлече безжизнено. Светлината от фенера му попадна върху огромна, загърната с плащове фигура. Единственото, което можеше да се различи бяха зелените й блестящи очи. Карлос бе вцепенен. Въпреки че умът му отказваше да работи, инстинктът му безпогрешно разбра, че това беше един от забравените. Чудовището бавно започна да се приближава към него........

Глава трета
Пред дъхът му канализацията миришеше като цветята в екзотичните градски градини. Макар само очите му да се виждаха, това същество можеше да накара дори най-безстрашния полицай да се изплаши. Карлос бе ставал свидетел на най различни ужасяващи сцени, но случилата се току що, беше отвъд всякакви възприятия. Съществото беше откъснало главите на двамата полицаи, все едно бяха кукли, а не хора. Дори покрито с плащове туловището му всяваше ужас. С големи усилия на волята, съзнанието на Карлос се събуди от вцепенението си. Искаше му се да изкрещи, но все още не можеше. Лицето на забравения сега беше на сантиметри от неговото.
- Как се казваш? – просъска съществото с едва разбираеми думи.
Карлос си помисли, че дъхът на създанието стоящо пред него, ще разяде кожата на лицето му. Още повече го изненада това, че то проговори. Изведнъж ярка светлина го заслепи. За миг му се стори, че очите на чудовището излъчват тази светлина, но източникът й беше друг. Карлос забеляза слабата прегърбена фигура, която беше застанала зад изрода. Държеше фенера на един от разчленените полицаи. Вървеше към него сякаш се опитваше да го види отблизо.Силуетът беше човешки на пръв поглед. Изглежда се беше приближил достатъчно близо, защото спря и гръмкият му глас прозвуча:
- Остави го, това е той!
Гласът му звучеше адски познато и успокояващо – със сигурност беше човешки. Забравеният бавно се отдръпна и направи път на прегърбения силует. Човекът се приближи:
- Знаех си, че ще се забъркаш в някоя каша. Винаги го правиш. Трябва да се радваш, че имаш съобразителни приятели с много връзки. Ако не бяха моите шпиони, нямаше да можем да те измъкнем – този път гласът му звучеше радостно и насмешливо.
Карлос все още не се беше отърсил от случилото се, но все повече се успокояваше. Несъмнено срещу него стоеше, човекът, с когото трябваше да се срещне. Не знаеше какво общо има той със забравения, но се раздваше, че съществото, което допреди малко си мислеше, че със сигурност ще го убие, всъщност беше неговият спасител.
- Защо закъсня? – опита се да се пошегува Карлос, но всъщност гласът му все още трепереше.
- Остави тези глупости сега! Взе ли химикалите и картата?
- Всичко е в тази чанта.
- Да вървим тогава. Нямаме много време.
Дребният човечец взе чантата и се запъти към най-близкият изход на канализацията. Забравеният го последва. Сякаш му беше домашен любимец. Карлос не можеше да разбере какво става, но нямаше как да разбере ако не тръгнеше със спътника си.

Глава четвърта
Забравеният не можеше да излезе с тях. Беше твърде опасно за него. Малкият човечец се запъти към най-близкия бар.
- Сипи едно голямо на моя приятел! Пиши ми го на сметката! – каза малкият човек и се обърна към Карлос:
- Днес ти преживя много. Заслужи си питието.
Карлос изпи питието на един дъх. Все още не можеше да се опомни след случилото се.
- Ще ми кажеш ли какво се случи и за какво изобщо беше всичко това?
- Прости ми, че не ти казах по-рано, но всичко трябваше да остане в тайна. Тъй като вече почти всичко е готово и смятаме да действаме още тази нощ, вече мога да ти обясня – човечецът бавно отпи от своето питие и продължи – Преди време една сова ме сдоби с подробно описание как се прави пластичен експлозив, който познаваме още като C-4. Тези описания са били старателно криени от Континома и някак си са изтрили сведенията за съществуването на каквито и да е експлозиви от съзнанията на хората или поне на повечето хора. Едно старо списание, което намерих из вехториите, които се въргалят в Гнездото, успя да върне в главата ми спомена за. В списанието имаше статия как с големи количества от този експлозив могат да се взривят изключително солидни материали като бетон например. Картата, която ти, драги ми приятелю, открадна преди няколко дни е на Стария град и на стената около него. С малко пари успяхме да купим подробни сведения затова, къде е най слаба охраната. Мисля, че след всичко, което ти казах, вече си наясно какво смятаме да правим тази нощ.
- Но защо точно Старият град и защо точно забравените. Няма ли други, които да използваме за каузата?
- Съзнанията на почти всички в този град са промити и контролирани от Континома. Малко са хората като теб и мен. Забравените не са нищо повече от инструмент за изпълняване на целта.
- А как ги убедихте да сътрудничат?
- Да кажем, че аз и лидерът им имаме обща цел – свобода. Ако искаш го наречи демокрация. След осъществяването й, забравените ще бъдат премахнати. Шестата година, ще бъде годината на свободата такава, каквато е била преди времето на корпорациите. А сега е време да тръгваме. Хората ми са смесили химикалите и експлозивът е готов.
- Искам първо да се обадя на жена ми. Може мозъкът й да е промит, но я обичам, а имам лошо предчувствие за всичко това.
- След всичко, което направи за нас ще ти позволя дори това......




Глава пета
Карлос, заедно с малка група от хора вървеше приведен през купчините от боклуци. Отпадъците на Сал Витас се трупаха около стената ограждаща Старият град. Поради мръсотията и зловонието, стената тук не беше охранявана. Няколко души избързаха напред. Те се качиха на една по-висока купчина боклуци и огледаха дали наистина е чисто. След като се увериха, че е безопасно дадоха знак на останалите. Карлос прехвърли последен отпадъците и се запъти след другите към стената. Дребният човечец лично се зае със слагането на експлозивите. Правеше го сякаш го е правил през целия си живот. Едва сега в главата на Карлос започна да осъзнава, че този малък човечец, който той познаваше още от предишния си живот, най-вероятно е бил терорист някога. Това беше невъзможно – избраниците бяха хора, които бяха допринесли за благото на човечеството. Едва сега Карлос разбра, че са пуснали терорист между хората, избрани да възобновят човешкия живот след пречистването. Ето с каква цел беше експериментът на Континома. Мислите му бяха прекъснати от дребния човечец. Той беше заложил експлозива. Карлос и другите се запътиха обратно към сметището на безопасна дистанция.
- Карлос, тъй като ти направи най-много, за нашата кауза, макар да знаеше най-малко за нашите цели, искам да ти предоставя честта да взривиш експлозива.
Карлос прие малкия детонатор от ръката на човечеца.
- Взриви тиранията на Континома сега!
- Съжалявам, но няма да стане
Репликата на Карлос беше придружена от рязко движение. Кубинецът извади пистолет и го насочи към малкия човек. Изненадата изписала се на лицата на всички се увеличи двойно, когато ярка светлина ги заслепи. Висок глас прозвуча по високоговорител:
- Говори Първа Редовна Армия на Сал Витас. Вдигнете ръце и не правете резки движения или ще стреляме.
Малкият човек и сподвижниците бяха толкова очудени, че обърнаха внимание на Карлос едва след няколко минути. Пистолетът му все още беше насочен към малкия човечец.
- Съжалявам, но идеалите ви ще останат с вас в Старият град. Всъщност вие най-вероятно ще сте първите клонинги, които ще умрат от естествена смърт, без съзнанието ви да бъде прехвърлено в други тела.
Малкият човек се опомни пръв и в акт на отчаяние се обърна към Карлос. Гласът му звучеше тъжно:
- А твоите идеали, Карлос? С кого ще ги споделиш, когато ние умрем?
- Никога не съм споделял вашите идеи. Всъщност името ми не е Карлос. По-добре е да не знаете как се казвам всъщност.
- Защо ни позволи да стигнем до тук? Отговори поне на този въпрос.
- Истината е, че стигнахте до тук, защото бяхте част от експеримент на Континома. Експлозивът всъщност никога няма да се взриви – Карлос натисна няколко пъти копчето на детонатора, но наистина взрив не последва. Списанието , химикалите и картите ти бяха предоставени от Континома.
- За какво беше всичко това тогава?
- Самият ти каза, че спомените ни се изтриват. Дори не подозираш колко си прав. Ти ни послужи да разберем, че способите ни за промиване на мозъци не са достатъчно добри. Ще трябва да ги променим. А ти ще имаш достатъчно време да разпространяваш идеалите си сред “жителите” на Старият град.............

Епилог
Слънцето бавно изгряваше далеч зад хоризонта, почти изцяло закрито от далечните облаци от отровни газове. Две влюбени деца на слънцето лежаха на плажа и му се любуваха. Момичето се обърна към момчето:
- Защо си спомням, че съм виждала ясен изгрев като малка, след като тогава небето е било почти изцяло закрито от отровни газове?......................................

Оф, хора не четете ли имаше си тема за предложенията!