По-нататък, мой човек.Както казах, ангелите имат шпиони навсякъде.Всички, и хора, и ангели, и демони биват въвлечени в огромната битка.Всичко ще има - и визджерейци, и паладини, и варвари, и т.н., и т.н., и т.н....

Само почакайте.

Глава 7

Положението се влошава


Навсякъде, докъдето можеше да вижда през капчиците кръв, които премрежваха очите й, Нидала гледаше как воините й умират.
Сякаш покосени от невидимия сърп на косач, те падаха като житни класове.Биваха напълно разгромени.Накъдето и да се обърнеха, виждаха само как някое огромно острие се устремява към тях и в следващия миг...вече почиваха в хладните прегръдки на смъртта.Битката бе същински пандемониум.Но пък и какво всъщност очакваха? И така, и иначе щяха да умрат.Ролята им бе само да забавят Тенубрис, и по възможност - да отнесат колкото се може повече врагове със себе си.Бяха ги превърнали в жертвени агнета...
Архидемонесата бе забравила и ред, и тактика, и стратегия.В момента се бореше само за собственото си оцеляване.Тя въртеше меча с безумна бързина, ала колкото и да бе умела, пак усещаше жилавите малки ранички и драскотини, нанесени й в големия хаос.Ендал се сражаваше рамо до рамо с нея, опитвайки се да предпази господарката си от вражите удари, ала се оказваше безсилен под общия натиск на противниците им.Редиците на Нидала намаляваха драстично...очакваше ги пълен погром...
Тенубрис дори не си бе направил труда да влезе в общото меле.Наблюдаваше със мрачно задоволство от един малък хълм, а до него стоеше лорд Талус, неговият подчинен.Атаката бе изцяло негова идея.Сключвайки армията на демонесата в пръстен от огън, стомана и нокти, той бе спечелил благоразположението на лидера си за пореден път.Щом тази смешна малка войскичка бе сразена, щом Петият кръг бидеше напълно превзет, той щеше да получи награда, за каквато дори не бе мечтал.Но тогава се случи нещо, което не бе предвидил...напълно бе забравил...
Нидала бе изпаднала в легендарната си ярост.
От древни времена никой не бе съзерцавал тази гледка.Никой и не бе доживявал, за да я разкаже.Картината бе достойна за перата на хиляда творци, за четките на хиляди художници...Нанесли й поредния лек удар, демонесата бе изкрещяла със глас, преминаващ всички бариери във времето и пространството, преминаващ през всички тембри, независимо какви - мъжки, женски, детски, демонични, ангелски...Тялото й се понесе на два метра от земята, обляно в синя светлина.Триметровите й крила се изпънаха докрай.Мечът и щитът й се обляха с черни пламъци.Когато се приземи, очите й пръскаха омраза, далеч отвъд границите на допустимото. Всички се отдръпнаха назад, уплашени от заплашителната й фигура, независимо дали тя е тяхна господарка или противник.Нидала се огледа, след което се стрелна напред, по-бърза от светлината.През които й редици да минеше, сееше само смърт и унищожение.Телата на враговете й падаха посечени, преди да успеят да реагират.За пръв път, откакто сражението бе започнало, Тенубрис се уплаши за изхода му.
- Бийте се! - изрева владетелят и се спусна надолу по хълма, за да спре Нидала.
Воините му подновиха битката с нови сили.Отвсякъде долитаха писъци, звуци на сблъскващи се остриета, проливаща се кръв...Лудостта на войната.Нидала и Тенубрис си пробиваха път един към друг през демоничните воини.В момента и за двамата съществуваше само другия.Омразата им се бе превърнала в нещо повече от силна ненавист.Бе преминала в извечна жажда за кръв...
Когато най-накрая се срещнаха и се изправиха лице в лице, и двамата се изгледаха продължително.Само това.Взираха се в погледа на другия, без да ги е грижа за ситуацията край тях.И тогава, когато и двамата вече не издържаха, Нидала нападна.
Отпърво се затича с вдигнат меч, замахна към главата на Тенубрис, ала той се измъкна ловко от бързата атака и с огромната си брадва замахна към бедрото й.Ала огромният триъгълен щит на демонесата отново я предпази.Тя отблъсна брадвата и замахна светкавично с щита към стомаха на врага си, отблъсквайки го назад.След което последва серия от мълниеносни удари с меча й.Нападаше като змия, ала не успяваше да го засегне.Огненият наистина беше виртуоз в боя.Понеже преди много векове бе учител на Нидала, той знаеше слабите й места и дребните пропуски, които прави по време на битка.Затова, когато тя замахна за пореден път към главата му, той се наведе и поряза мускулът на дясната й ръка, ръката, която държеше меча.
Нидала изкрещя яростно.Черната й кръв шурна като поток.Тя видя самодоволната усмивка на Тенубрис и разбра, че в това състояние е лесна плячка за него.Тя удари едното си коляно в земята и спря, за да си поеме дъх.Знаеше, че е опасно да навежда врат пред врага си, ала някак си разбираше, че той няма да посече беззащитен съперник.Той се наведе над нея и почна да я подиграва:
- Какво ти остава, ученичке? - попита нахално той. - Нищо.Ти загуби.Армията ти е разбита.Ти си ранена лошо.Не си способна да нанесеш и един свестен удар.Предай се.Ще ти е по-лесно.
- Мога и да умра, учителю - натърти тя, - но няма да ти дам насладата от гледката как се предавам.Няма да предам брат си.
- Лошо - продума той. - Смъртта ти щеше да е безболезнена.Доколкото аз бих си го позволил, де - подсмихна се той, изправи се, стисна огромната си брадва с ръце и каза с равен глас: - Изправи се, Нидала.Нека смъртта ти бъде достойна.
- Ще бъде - прошепна тя, а после изкрещя - Но не и днес.
Тя прехвърли мълниеносно меча си в лявата ръка, държейки едновременно и щита, и острието си с нея.Изненадата на Тенубрис бе толкова голяма, че той дори не реагира.Демонесата замaхна с щит и удари главата му, зашеметявайки го, а после със светкавично движение отряза единия му рог.След което рухна на земята, изтощена до краен предел.
Когато Огненият се съвзе, той бе извън себе си от ярост.От нормално острие рогът му щеше да зарасне за секунди, ала ударът бе нанесен от демонично острие, и то в Ада.Затова той никога нямаше да бъде същия.Щеше да бъде осакатен за безброй векове.Рогът му никога нямаше да зарасне.
- КУРВА ТАКАВА!!! - изкрещя той, замахна с все сила и удари коленичилата Нидала в гърдите с тежкия си юмрук.
Тялото й се понесе над бойното поле, безжизнено и наранено.Тя дори и не усети страшния удар.Бе изгубила съзнание, преди той да удари.И, все още прелитайки във въздуха, се съвзе за малко, само за да промълви последните си думи.Последни, защото с огромен скок Тенубрис се беше устремил след летящото й тяло.
- Братко...прости ми...



************************************




Ендал бе изгубил от погледа си своята господарка.Вече дори не знаше къде се намират собствените му отряди.Всичко, което правеше, бе да съсича враговете, които се изпречаваха пред погледа му.Целият бе опръскан с кръв, но не знаеше чия е - негова или чужда.Взорът му бе замъглен.Виждаше само в кървавочервено, защото вече се бе предал на древните си инстинкти.Всичко, което целеше, бе само да продължава да се бие...
Докато не се натъкна на един от отрядите данори, изпратени от Инебрус, за да подкопават редиците на Огнения.Почудата им бе толкова голяма, че за миг се спряха на едно място.
- Генерале! - извика командирът на безшумните убийци, докато забиваше една от многобройните си ками в гърба на поредния нещастник. - Какво правите тук?
- Няма значение - извика в отговор Ендал, повел битка с друг демон.След като го съсече на две през стомаха, двамата се спряха на едно място, оставяйки битката на самотният отряд. - Докладвай, командире.
- Нашата армия губи, генерале - докладва достоверно командирът с увереност.
- Верно?!? Наистина не бях очаквал това! - възкликна с ирония Ендал. - Знам това, командире! Кажи за загубите.
- Останали са съвсем малко от войните ни, генерале.Само втора, трета и девета пехотна дивизия са оцелели, току-що ми го докладваха.Но къде се сражават, не мога да кажа.Летателните ни отряди почти са избити.Единствено прелъстителките (succubus - бел.а.) благодарение на магията си са останали живи.В момента се сражават на осемдесет метра южно от нас.
- Добре - каза Ендал. - Командире, устреми се натам.Вземи прелъстителките и с тяхна помощ убий колкото с може повече.Демонесите ще ти съдействат.Тези демони, които могат да бъдат привлечени на наша страна чрез магията им, нека се бият срещу господаря си.
- Разбрано, генерале.
- Аз ще остана сам и ще се опитам да намеря Нидала.
- Да пратя ли някого с вас?
- Не - рече след секунда размисъл Ендал. - Ще ме забавят.Освен това, ако някои ме види, ще разбере, че данорите не са на негова страна и ще се погрижи Тенубрис да узнае.
Командирът на данорите кимна отсечено, след което поведе отрядът си на юг, оставяйки главнокомандващият си на милостта на противниците им.Ендал продължи да се сражава с всички сили, пробивайки си път през тълпата.Докато не се натъкна на Лорд Талус.
- Ендал, срещаме се отново - изкрещя радостно Талус, замахвайки с меча си към стомаха на Ендал.
Зеленят демон отстъпи назад придвижвайки четирите си крайника със завидна бързина.
- И на мен ми липсваше, приятелю - подигра го той, замахвайки във въздуха със огромното си черно копие.
- От доста време не сме се виждали - напомни лордът, дебнейки в кръг Ендал.Той правеше същото. - Каква ти беше заплатата при господаря ти?
- Далеч по-добра от тази на твоя - отвърна със съкрушително достойнство по-малкият брат на Тивар.
Талус само изсумтя, нападайки с високо вдигнато острие.Ендал просто протегна бързо копието си и го поряза леко по челюстите.Но това не бе достатъчно, за да се спре лордът, който замахна и едва не отнесе главатана противника си.Добре че Ендал се наведе и избегна удара, след което се изправи на двата си задни крайника и с металните нокти на предните започна да нанася серия от бързи удари.Талус започна да отстъпва, неспособен да удържи на три аакуващи остриета, понеже съперникът му размахваше и огромното си копие.Битката им продължи още пет минути.Пет дълги, кървави минути.След което вниманието им бе отвлечено и те прекратиха схватката си.
Вниманието им бе отвлечено от прелитащ женски силует с криле.
- Господарке!!! - изкрещя Ендал и се спусна в див бяг след нея.
- Мамка му - изруга Талус и също почна да тича.Знаеше, че никога няма да настигне четирикракия демон, но просто трябваше да се опита.В противен случай господарят му никога нямаше да му прости...
И като стана дума за господарят му...
Тенубрис с огромен скок се носеше след вече падналото на земята тяло на Нидала.Но докато падаше, от височината, на която се намираше, видя самотна фигурка да прикляка до тялото на архидемонесата.
Фигурка със зелени люспи и четири крака, завършващи с по един-единствен метален нокът.
Огненият изрева грозно, след което падна на земята след могъщия си скок.Затича се към Ендал, вън от себе си от ярост, крещейки смъртни заплахи към него.Но подчиненият на Нидала явно не чуваше.В момента той се грижеше за господарката си, лежаща на земята след падането си.Опитваше се да излекува раната й.Макар да не беше вещ в изкуството, той можеше да прави малки магии.Раната на мускула на владетелката му беше сериозна.Бялата й кост прозираше през сините люспи.Ендал отправи кратка молитва към Несветата троица.Разкъсаният мускул зарасна учудващо бързо.Нидала отвори очи за кратко, усмихна му се лекичко и отново загуби съзнание.Генералът й се усмихна и благодари мислено на Тримата за помощта им.След което чувството му за опасност го разтърси дълбоко.
Обърна се рязко и видя Тенубрис само на три метра от себе си, размахващ огромният си меч, крещейки в несвяст заплахи и закани."Господарке, прости ми" помисли си Еднал.
След което откъсна синия камък, който бе носил на верижка около врата си по време на цялото сражение.Камък, който му бе дал братът на повелителката му.
Блесна ослепителна синя светлина, след което и Ендал, и Нидала изчезнаха.
Тенубрис съсече от яд първия срещнат демон, без да се интересува дали е враг или подчинен.Още минута ревеше от ярост, след което видя Талус, който се опитваше да привлече вниманието на своя главнокомандващ.
- Какво има? - изръмжа Огненият.Въобще не му беше до лордът в момента.
- Господарю, данорите...избиват воините ни...мисля, че са пратени от Инебрус...
Ако имаше нещо, което още повече да разпали гневът на Тенубрис, това бе неговият най-върл враг.Владетелят на Четвъртият кръг на Ада изпадна в бясно вилнеене, падна на земята и почна да рита с крака, а от устата му излизаше кървава пяна.




**********************************************



- Ендал...чуваш ли ме...отговори ми, братко...
Ендал не можеше дори да отвори клепачи.Телепортацията го бе изтощила напълно.Лежеше на нещо меко, може би легло.До ума му достигаше тревожния глас на брат му.Тивaр бе застанал до леглото му, очаквайки го да се събуди.
- Добре, де, добре...Ставам...
- Най-накрая.Притеснявахме се, че може би сте мъртви.
С използването на множественото число в речта на Тивар спомените от случилото се в подножието на Амйатир връхлетяха по-малкият брат като лавина.
- Нидала! Тя добре ли е? Аз...
- Успокой се, братко.Тя е добре.
Ендал се огледа.Беше в лечебното крило на замъка.Стотици легла и постелки, подредени в прави редици обхващаха цялото помещение.Нидала лежеше на съседното легло, а брат й се бе надвесил над нея.Тя изглеждаше спокойна.Малките й ранички бяха изцерени от заклинателите, драскотините й бяха затворени.Изглеждаше спокойна.Щом видя, че Ендал е буден, Инебрус се приближи и каза:
- Докладвай.
И по-малкият брат на Тивар заразказва.Как наистина са причакали армията на Тенубрис в Тилеган, но вместо това величествената му войска била само няколко отряда.Как, след съдбоносното забавяне на заповедта на Нидала последвали Огненият през прохода.Как истинската му армия ги обградила и избила почти цялата им военна сила.Как се телепортирал, за да спаси господарката си.Когато разказът приключи, Инебрус рече само:
- Благодаря ти.
След което излезе от крилото.
Братята се спогледаха, след което Тивар каза:
- Трябва да отивам.Ще се разгаря битка, нали знаеш.След номера, който си погодил на Тенубрис, той няма да бъде много радостен.
- Ще наглеждам господарката, докато се върнете. - отвърна по-малкия брат, след което се излегна на леглото.
- Гледай да се възстановиш по-бързо.Ще ни бъдеш полезен в сражението.
Щом Тивар настигна владетеля си, Инебрус го заговори:
- Положението наистина се влошава, Тивар.Армията на Тенубрис не е сломена, дори никак не е забавена.А нашите отряди, които пратихме, са избити.А сега сестра ми...е отстранена от цялостната картинка - архидемонът приказваше вървейки и със скръстени зад гърба си ръце. - А сега и данорите са унищожени.
- Не знаем това със сигурност, господарю - изтъкна генералът.
- Съмняваш ли се в наблюдателността на Талус? - попита го Инебрус. - Тенубрис може и да е глупаво муле, ала подчиненият му лакей притежава ум.И го използва.Данорите ни са убити, генерале.А в момента онзи глупак препуска насам, и единственият ми план да го спра сега няма да проработи.
- Мога ли да попитам защо?
- Защото Нидала е в безсъзнание.А тя ми трябваше за да...се бие редом с мен.
- Имахте нещо друго наум ли, господарю? - зададе въпроса си предпазливо Тивар.
Синият въздъхна, погледна подчиненият си косо и му рече:
- Няма да ме разбереш, Тивар.А ще се отвратиш от мен.Както аз съм отвратен от себе си в момента.
Преди генералът да възрази, един дребен крилат демон долетя до тях и извика:
- Господарю! Тенубрис се вижда на хоризонта!
- Тивар! - изкрещя Инебрус. - Подготви пехотата! Искам стрелци на всяка кула, бойник и стена! Летателните отряди в готовност, особено прелъстителките! Заклинателите да не се излагат на ненужни рискове.Кажи на тези в тъмниците, че искам щит над замъка! Ако онзи глупак има кралици, щитът ще е от жизненоважна необходимост.Кажи на вестоносците да са в готовност да предават съобщенията ми! Искам всеки в пълна готовност! Искам казани с врящо масло от хинаразис* да бъдат поставени на всеки ход! Копиеносците да бъдат готови за отблъскване на тези, които проникнат през портите!
Заповедите на великия архидемон валяха като дъжд.Крилатите демончета - вестоносци, които се добираха до Инебрус, отлитаха са мълниеносна бързина, за да доставят повелите му.Крепостта се превърна в огромен жужащ кошер.Всеки беше забързан да изпълни задачата си, нямаше значение дали тя от огромна или незначителна важност.Армията на Тенубрис наближаваше неумолимо, и имаше съвсем малко време, преди Ифелто да бъде нападнат.Стрелците се разполагаха на кулите, пехотните отряди се подготвяха за великата битка.Планът на Инебрус бе прост - когато щитът, обвил Ифелто, падне, легионите му от добре обучени бойци да излязат от замъка и да се впуснат в сражение с Огненият демон.Или поне архидемонът се надваше да е толкова просто...
- Хайде - подканяше Инебрус, застанал на крепостната стена и ръмжейки тихо към Тенубрис. - Още малко, копеле такова...Ела и се бий...
Докато накрая армията на Тенубрис застана пред Ифелто.


*хинаразис - черно, увивно растение, от чиито сок се прави масло, което е способно да разяде стомана, дебела половин метър.

Хмм, хареса ми много и чакам продължение.
Давай следващата част и да възбудиш интереса на другите форумци, разказа е перфектен.

Най-после прочетох последната част. Какво да кажа... хареса ми, макар че имаше някои недоразумения. Обаче "Битката бе същински пандемониум." ме накефи до край! Все пак в ада се води битката, какво искаш да е?

Съвсем не е последната част, приятелю.
Засега мисля разказчето ми да се разшири и да стане една гигантска трилогия.Само трябва да сменя имената на Тримата.Не ми се разправя за лицензи със Близард.Надявам се да пробия в бранша с тази си историйка.Засега обмислям варианта и за втора трилогия, че и трета (все пак, трима братя, три книги, три трилогии...).Но сега много-много не ми се пише, имам предвид, лято е, трябва да се разпусне малко.В това отношение съм като Andrey - и той прекратява работата си до есента.И аз тогава ще започна да пиша с пълна пара.Но засега - довършвам осма глава, давам ви да я прочетете и отивам на морето.А през септември...

EDIT:Също така бих ви бил благодарен, ако изказвате критики.Казваш, че си срещнал недоразумения.Кажи ми, за да ги поправя, не ме дръж в неведение.

Не точно недоразумения, неправилно съм се изразил, а просто неща, които изглеждат малко смешно. Примерно яростта, която била достойна за перата на писателите и за четките на художниците, а ти си я описал само с това изречение.
Btw, ставаше дума за последната пусната част, не последната като цяло.

Чакам си заслуженото продължение, автора ни дрогира с една малка доза и сега ще му станем роби за вечни времена, ще убиваме и ще крадем за да може той да ни пусне следващата част.

Е, ето и осма глава.



Глава 8

Падение


Oгромни редици от демонични воини, с брони от черна стомана, готови да разкъсат всеки, изпречил се на пътя им, се разпростираха до края на хоризонта.Летящи чудовища, размахвайки криле в очакване на кървавия пир, раздираха черните небеса със пронизителните си ревове.И начело на тези легиони стоеше Тенубрис, Огнения демон, Владетел на Четвъртия кръг на Ада.
Инебрус наблюдаваше страховитата армия на съперника си със завидно спокойствие.Само Тивар, който стоеше близо до него, знаеше, че във душата на господаря му гори непреодолима омраза.Двамата стояха на крепостната стена, а около тях се бяха наредили стрелците, готови да стрелят по заповед.
- Стигна далеч, Тенубрис - проехтя могъщия глас на Синия. - Но по-далеч от това няма да стигнеш.Обърни войските си и си отиди с мир.Няма да предприема нищо.Но ако пренебрегнеш предупреждението ми и откажеш...
- Замълчи, куче! - прекъсна го раздразнен Тенубрис. - Не ми хаби времето с празни приказки.Дошъл съм дотук, не за да си разменям любезности.Дойдох, за да...
- Умреш? - попита тихо Инебрус. - Не се заблуждавай.Може и армията ти да е голяма, но мозъкът ти е като на пиле.
- Достатъчно! - изрева Тенубрис. - Стига сме си губели времето.АТАКА!!!
Легионите му нападнаха с ужасяващи викове.Земята трепереше под нозете на адските воини.Войските на Инебрус се стегнаха.Много стиснаха оръжията си в очакване на сблъсъка.Само след малко можеха да загинат.Защото такава беше ужасната съдба на всяко създание на Ада.Можеха да бъдат убити само тук.В света на хората всяка тяхна капка кръв биваше пренебрегвана, понеже, веднъж убити, те се връщаха отново в Горящата преизподня за следващото си прераждане.Но в Адът...вече бяха уязвими.Затова тази битка беше чакана с такова напрежение.Веднъж попаднали под остриетата на събратята си, нищо не ги защитаваше от лапите на смъртта...И всичко това само заради двама амбициозни архдемони...
Ето, Тенубрисовата армия наближаваше все по-неумолимо.Само след миг - и щяха да усетят кръв...
Но техният господар си бе наумил друго.
- Щит! - изрева Инебрус с пълна сила.И в миг крепостта беше обгърната в лилава сфера, пръскаща лилави отблясъци по пепелявата земя.Сякаш гигантски сапунен мехур, подобен на онези, които човешките деца изпускаха от пръчиците си, бе приел замъка в успокояващата си прегръдка.
Инебрусовите воини си отдъхнаха, макар и за съвсем малко.
- Добър ход, стари ми приятелю - провикна се с ирония Тенубрис. - Но май си забравил за кралиците ми - огромните чудовища разтърсиха плоските си глави, в знак че са го чули. - Колкото и опитни да са заклинателите ти, нямат да могат да издържат да поддържат щита още дълго, след като дам своята заповед.
- Ами давай я по-бързо - извика Инебрус. - Защото, макар и армията ти да не може да мине през сферата, стрелите на демоните ми могат - той се обърна към стрелците си и им каза: - Убийте всички.
След което над противниците им заваля дъжд от остри стрели.Демоните бързо се прикриха с щитовете си, ала незащитените части от телата им бързо биваха пронизвани.Викове на агонизираща смърт се разнесе над бойното поле.Явно стрелите бяха намазани с отрова.
- Инебрус!!! - изрева оглушително Тенубрис. - Ще ми платиш за това! Ти...къде е? - архдемонът не беше на кулата.Явно беше слязъл на долните етажи на замъка. - Кралици, атакувайте щита! Веднага! Талус, нареди на заклинателите ни да се опитат по някакъв начин да развалят магията! Защитете се по-добре, мътните да ви вземат!
Огромните чудовища насочиха главите си към щита, без да обръщат никакво внимание на стрелите, които отскачаха от твърдата им като камък кожа.Със див рев на ярост и безграничен гняв левиатаните почнаха да удрят с цялата си мощ, но без някакъв видим резултат.При всяко попадение сферата просто потрепваше.Нищо повече.А през това време стрелците на Инебрус продължаваха да сипят нескончаемия си дъжд от стрели върху противниците си.И макар Тенубрисовите воини да се бяха прикрили добре под щитовете си, все пак имаше загуби, макар и малки.
Далеч от битката Огненият демон и лорд Талус наблюдаваха бойното поле с мрачни лица.
- Изглежда зле, господарю - процеди Талус. - Ако скоро не направим нещо за този щит, воиниците ще погинат.
- Знам! - изсъска Тенубрис. - Но поне засега не можем да направим нищо.Не и докато или кралиците не изтощят заклинателите на онзи глупак, или нашите собствени магьосници не открият каква е матрицата на заклинанието.Как се справят досега?
- Все още не са им известни няколко щриха, повелителю.Остава им още малко.
- Кажи им да удвоят усилията си! Тази битка трябва да бъде наша.
- Веднага, господарю - Талус шибна огромното си ездитно животно, същество с два големи, мускулести крака и съвсем малки ръце, и препусна към кръга на заклинателите.
- Ще видим колко още ще издържи щитът ти, приятелю - прошепна демоничният лорд и се засмя с ръмжащ, противен глас.




******************************



- Но господарю, вие не можете да се биете! Ако бъдете убит...
- Наистина ли мислиш, че обикновено острие може да ме погуби, Тивар? - Инебрус бе слязъл от кулата, устремявайки се към вътрешния двор на замъка, с явното намерение щом щитът падне, той да посрещне първите вълни на врага. - Подценяваш ме.
- Не така, само... - почна да се оправдава генералът, ала архдемонът го спря с вдигната ръка.
- Боиш се да не загубим, така ли е? - попита Инебрус с лека усмивка, след което зашлеви плесница на подчинения си. - Овладей се, глупако! Ако паднем, то ще е достойно! Сега стига си хленчил и ела с мен.
- Да, владетелю - Тивар мигновено бе забравил шамарът.Знаеше, че повелителят му е прав.
- След като щитът падне, към Ифелто ще препуснат хиляди бойци.Ти и аз трябва да им попречим - казваше Синият, докато вървяха по коридорите.Около тях се стрелкаха малките му демончета-вестоносци, пренасящи поредната му заповед. - Първо ще отидем да видим колко са изтощени маговете.Трябва да разберем колко време ни остава.След което ще се отправим към боиците ни.Трябва да повдигнем бойният им дух.
- И после?
- После ще сложим край на тази вражда.
Подземията бяха мрачно място.В тях се намираха тъмниците на Инебрус, където той се забавляваше, като измъчваше хванати ангели.Но в момента те бяха празни, обитавани само от остатъците на плъхове, отдавна починали и превърнали се в немъртви.Малките им телца тук-таме откриваха кости, поръбени със сиво, изсъхнало месо.В очните им ями блещукаше зловещ, противен червен блясък.Писукайки грозно, те се мотаеха в краката на тези, слезли в тъмниците.
В средата на неголяма зала, изсечена грубо от черен гранит, стояха деветима демони, от чиито ноктести лапи извираха лилави лъчи от енергия, идентични с големия щит, опасал Ифелто.Лъчите се съединяваха в голяма сфера.Маговете бяха навлякли черни качулати роби, поръбени по краищата със червени руни.Десети, малко по-голям и облечен в тъмносиня роба със сребристи руни, стоеше отстрани и наблюдаваше спокойно работата на събратята си.Името му бе Андалус, главен заклинател и пряко подчинен на Негово Величество Инебрус.
- Докладвай, Андалус.
Мрачният глас на архдемонът отекна из дебрите на залата.Някои магове го погледнаха за миг, грешка, която бе заплатена с кръв.
- На работа! - изплющя като с камшик Андалус и замахна към един от демоните.От ръката му се стрелна тънка черна линия, която проряза челюстта на заклинателя, опръсквайки пода с тъмнозелена кръв.Останалите побързаха да отвърнат поглед. - Засега се справяме, господарю, въпреки че ако кралиците на Тенубрис продължават да атакуват щита, той скоро ще падне.Подменяме изтощените магьосници, ала не можем да удържим още дълго.
- Ясно - промърмори по-скоро на себе си Инебрус, отколкото на Андалус. - Ще сторя каквото е по силите ми.Колко време още остава до пробива?
- Бих казал, около един час, повелителю.
- Идеално.Щом щитът падне, искам ти и останалите заклинатели, които са в състояние да се сражават, да се присъедините към нас в битката.
- Разбира се, господарю - поклони се Андалус и се обърна, за да наблюдава изплитането на магията.
- Към воините ни, Тивар - обърна се Инебрус към генерала си.
Пред замъка се бяха строили легионите на архдемона, чакайки предстоящата битка.Щитът ги защитаваше от армиите на Тенубрис, ала скоро сферата от лилава енергия щеше да падне...И каквото станеше после, зависеше от тях - професионалните бойци.Някои нямаше да доживеят до края на битката.Някои щяха да паднат още при сблъсъка на двете войски, други щяха да се сгромолясат мъртви едва към края.Но, живи или не, те трябваше да спечелят.Да докажат, че не са просто поредната паплач, използвана за отвличане на вниманието.Трябваше да бият Тенубрис на собствена земя.Да защитят дома си с цената на живота си.
Когато Инебрус и Тивар наближиха отрядите, от стройните редици се отдели войник, който затича към тях.Оказа се Ендал, и макар че още бе превързан на места, изглеждаше готов да се включи в битката.
- Не трябваше ли да си още в лечебницата? - попита Тивар брат си.В очите му пробляскваха игриви пламъчета.
- Оказа се, че съм здрав - отвърна засмян Ендал. - Били са просто драскотини.
- Няма да са само драскотини, когато щитът падне, Ендал - поклати глава Инебрус, без да се усмихва. - Ще бъде много, много повече...
Тримата заедно обърнаха глави към подножието на планините, където кралиците на Тенубрис продължаваха да удрят колосалното кълбо от енергия.



********************************




Тенубрис гледаше как кралиците му продължават да удрят щита, без видими резултати.Още колко трябваше да чака? Воините му умираха, пронизани от стрелците на Инебрус.Тази проклета сфера трябваше да бъде свалена, преди да е станало прекалено късно! Всеки вик известяваше за поредната смърт на някои от бойците му.Тези проклети магьосници не можеха ли да побързат с разплитането на заклинанието? Бездействието го погубваше.Беше дошъл, за да се бие, а не да стои и да гледа безучастно как армията му загива.
Докато накрая...
Щитът се свали.
Сферата бе потреперила конвулсивно, по гладката й повърхност се бяха появили малки бразди, които я прорязваха по цялата дължина.След което просто изчезна.Дали защото заклинателите на Тенубрис бяха разбили магията, или маговете на Инебрус най-накрая се бяха изтощили, Огненият дори не го бе грижа.
Всичко, което архдемонът чу, бе:
- Господарю, готово е! Щитът е свален!
След което Тенубрис изрева гръмогласно:
- Атака!!!
Легионите му се впуснаха с диви викове към Ифелто.Събратята им, които защитаваха замъка, им отвърнаха подобаващо.Страх, несигурност, колебание - всички чувства бяха изчезнали от стрцата на всички воини.Чувстваха само омразата.Вечната, дълбока, изпепеляваща омраза.И гняв.Гняв към тези, до чието рамо се бяха били преди много, много години.Устите на всички бяха пълни с кървава пяна, очите им светеха с огнени пламъци.Отрядите на Огнения наближаваха противниците си.Все по-близко...и по-близко...
А когато двете армии се сблъскаха, се разрази битка, каквато не бе водена от демони още от времето на Великия конфликт.Крилатите демони се вдигнаха в небесата, раздирайки гърлата си с викове на предизвикателство.Раздаде се оглушителен тътен от сблъсъка на стомана в стомана, а наред с това - и предсмъртни викове.Инебрус и Тенубрис стояха начело, разкъсвайки всеки, изпречил се на пътя им.Из въздуха прелитаха могъщи заклинания, осакатявайки и премазвайки мишените си с огромна сила.А по-нагоре, в небесата, се водеше друга битка.Крилатите демони не се биеха със мечове и копия, а раздираха плътта на противниците си със зъби и нокти.Битката добиваше титанични размери.
В огромното меле, Инебрус се биеше рамо до рамо с двамата си генерала.Братята бяха неотразими в битка.Заедно с господаря си представляваха непреодолимо препятствие.Тези, които се опитваха да ги засегнат, умираха бързо и безпощадно.Засега поне не бяха наранени.Ендал, макар и леко ранен, въртеше черното си копие със почти непроследима бързина.Тивар не отстъпваше на брат си по нищо.Чукът му поваляше враговете като житни класове.Инебрус, въртейки меча си, убиваше едновременно и с хладната си стомана, и с някое бързо проклятие, изречено за частици от секундата.Като че ли засега побеждаваха.Данорите вършеха огромна работа.Прелъстителките омайваха с магията си противника и го караха да убива собствените си събратя.Ала дори и с такива хитри маневри, като че ли армията на Тенубрис ги изтласкваше постепенно все по-близко към замъка.Инебрус добре осъзнаваше това, и макар да виждаше, че редиците на Огнения намаляват леко, Синия архдемон знаеше, че битката още не свършила.
- Тивар! - извика той, докато съсичаше на две един поробител.
- Господарю? - откликна на повика му генералът, макар че се защитаваше от един голям, четирирък демон и остриетата му, които чудовището държеше във всяка от тях.
- Тенубрис ни изтласква! Ако поддадем, това ще означава краят на тази битка!
- Какво ще трябва да направя, господарю?
- Отиди при магъосниците! Кажи им да обединят усилията си и да създадат колосална магия, с която да унищожат колкото се може повече врагове! Какво става с летателните ни отряди? - тук той извърна глава нагоре.
- Справят се добре, господарю.Печелят по-голяма победа, отколкото ние тук.
- Добре, за тях няма да се притеснявам.Поне засега.Отивай при заклинателите! Аз ще защитавам армията ни от проклятия.
- Ами вас кой ще ви защитава, господарю? - извика Тивар, отсичайки две глави наведнъж.
- Ендал! - изрева Инебрус. - Събери бойци, за да ме защитават! Тивар, кажи на Андалус, че ще се свържа с него, когато съм готов.Сега тръгвай!
Тивар се понесе на четирите си крака.Прескачайки убитите си другари, той взимаше два метра с една крачка.Ендал побягна за подкрепления, оставяйки владетеля си съвсем сам срещу вражеските атаки.Инебрус поде отново битката с подновени сили.Кратката почивка, която си бе позволил, когато крещеше заповедите си, го бе възстановила в значителна степен.Затова сега той убиваше в очакване на мига, когато Ендал ще се върне с още воини и той ще се заеме със защитата на армията си от магически атаки.Черния му меч летеше през телата на враговете му.Изкуството му с острието бе ненадминат, той въртеше отъжието си така, сякаш нямаше осезаемо тегло.Убиваше така лесно, че лека-полека инстиктите му надделяха и той започна да мисли дали да не се изправи срещу противниците си съвсем сам.Такава мощ като неговата не можеше да бъде победена.Той щеше да избие всички самичък, славата щеше да бъде само негова...
И в следващия миг се оттърси от моментната си лудост и се намръщи.Как можеше да мисли така егоистично, когато около него воините му умираха? Трябваше да се стегне...
Но преди да се впусне в още по-ожесточена атака, скочи настрани точно преди острието на огромна брадва да го разполови на две.
- Не мислех, че обичаш да се впускаш в потайни атаки, приятелю.
- Ти си по-особен случай, копеле такова - процеди Тенубрис през зъби.Тъкмо вдигаше брадвата си, готов за титаничната битка с Инебрус.
- Виждам, че единия ти рог липсва - подсмихна се Синият. - Да не си решил да се разкрасяваш?
- Когато свърша с теб, Инебрус, ще можеш да се кандитатираш за най-красив демон на хилядолетието! - изрева Огненият, ядосан от напомнянето за недъга му, причинен от Нидала. - А къде е сестра ти? Тази малка курва...
- Само смей да го повториш - закани се тихо Инебрус.За тях двамата битката около им нямаше значение.След малко спорът им най-накрая щеше да бъде разрешен.Не можеха да си позволят да се бият с други точно сега.
- И какво? - сега бе ред на Тенубрис да се усмихне.
- Няма смисъл да ти говоря повече, Огнени.Думите бяха казани.Време е за действие.
- Съгласен.
Известно време двамата просто се гледаха, свели оръжията си до земята.Край тях времето сякаш беше спряло.Съществуваха само те - бивши съюзници, настоящи смъртни врагове.В очите им гореше непреодолима омраза.Сега чакаха единствено другия да направи някаква грешка, нервите му да не издържат и той да нападне.Ала когато осъзнаха, че и двамата няма да се пречупят, клепачите им леко се присвиха.
След което и двамата се впуснаха в атака.
Огненият замахна точно когато Инебрус скочи, за да отсече и другия му рог.Тенубрис парира трудно, изръмжа и направи лъжливо движение към главата на противника си.Но миг преди да удари, ловко извъртя китката си и посегна към торса на Инебрус.Синият архдемон разпери бързо криле и отлетя косо назад.След което се издигна във въздуха и пикира към Тенубрис с високо вдигнат меч.Владетеля на Четвъртия кръг скочи и в движение успя да разсече кожестата ципа на дясното крило на съперника си.
Инебрус изрева от болка и падна на земята.Крилото му беше напълно безполезно в момента.Тенубрис се ухили грозно и нападна още по-ожесточно.Брадвата му свистеше всеки път, когато я размахваше.Нямаше съмнение, че умее да се бие.Колкото и да бе умел, Инебрус осъзнаваше, че врагът му го побеждава бавно, ала сигурно.Единственият му изход бе магия, ала не искаше да се показва слаб...не и сега.
Ала с всяка атака силата на Огнения се увеличаваше.Всеки удар бе по-могъщ от предишния, всяко париране на брадвата му ставаше по-болезнено.Когато интензитетът на атаките му приближаваше непоносимост, Инебрус реши, че е назрял моментът за някое могъщо заклинание.
- Асталадар нахир! - изкрещя той.От протегнатата му длан се откъсна огнена топка, която той запрати в лицето на Тенубрис.Точно както бе очаквал, плътта на Огнения запуши и се сгърчи.Пострадалия архдемон изрева от силна болка.Притисна ръце към лицето си, ала напразно.
- Идиот! Всички сте идиоти! Не можа да ме биеш със стомана, затова избра по-лесния начин, а, приятелю? Никой няма да ме спре! Ще те убия, ще превзема крепостта ти и ще я присъедния към владенията си... - той продължи да проклина все по-ожесточено.Инебрус стоеше по-встрани, ударил коляно в земята.Заклинанието му костваше и последните сили.Дъхът му излизаше от дробовете мъчително, с хрипове.Знаеше, че щом Тенубрис прекрати гневната си тирада, ще го убие, но нямаше сили...дори да се изправи...камо ли да избяга...
- Трябваше доброволно да ми се предадеш - промълви Огненият, надвесил се над Инебрус.Владетелят на Петия кръг дори не бе чул врага си да се приближава, толкова изтщен беше. - Нямаше да умреш сега.Щеше да се изправиш до мен, тримата със сестра ти щяхме да управляваме...ала сега ще се наложи да те премахна...
Тенубрис вдигна брадвата си.Инебрус покорно зачака смъртта си.Не съжаляваше за нищо.Плановете му се бяха провалили, ала малко го беше еня в момента.Всичко, за което съжаляваше, беше че сестра му щеше да стане пленница на врага му."Нидала..." промълвиха устните му.
Брадвата се спусна със свистене...той затвори очи...
И внезапно се разнесе звук от удар на стомана в стомана.Инебрус отвори очи.Странно...той не беше мъртъв.Беше го закрил огромен триъгълен щит.
- Длъжник си, ми, братко - каза Нидала и замахна с меча си към Тенубрис.Той отскочи назад, а клепачите му се присвиха в присмех.Нидала очевидно още бе слаба, а той бе получил това, което искаше.Близнаците на едно място.Щеше да ги убие и двамата...
- Нидала - каза той с насмешка. - Нима наистина мислиш, че може да ми противостоиш? Та ти още не си се възстановила напълно.Слаба си.Немощна си.По-добре се откажи, момиче.Няма да ме победиш!
- Поне смятам да опитам - каза тя и замахна с меча си.
Тенубрис го хвана като на шега и го захвърли настрани.Явно Нидала бе по-изтощена, отколкото изглеждаше.
- Ако това е най-силната ти представа за атака...
Но той не можа да довърши.Тъмносин демон, с почти човешки черти, ала все пак с люспесто тяло, извити рога и два прави, черни набраздени меча току-що се бе засилил и го беше ударил в стомаха.Атаката му бе толкова силна, че Тенубрис почна да кашля кръв.След като се съвзе, той извика:
- И ти ли? Искаш да защитиш господарите си? Ще умреш, малко демонче.И двамата ти повелители не можаха да ми се противопоставят, та ти ли!
- Ами пробвай ме - каза демонът и замахна към Тенубрис със невъобразима бързина.Огненият едва успя да парира.
- Кой си ти, демоне? - попита Владетеля на Четвъртия кръг.Уменията на съперника му бяха събудили смътни спомени.
- Просто слуга, изпълняващ дълга си - отвърна воинът и се впусна в атака.
Тенубрис не можеше да се защитава срещу този враг.Бързината, силата му, умението, с което въртеше мечовете, бяха ненадминати.Едва успяваше да парира един удар, и другия меч на непознатия удряше светкавично.Още повече, че той бе изтощен.Битката с Инебрус, и особено заклинанието на Синия го бяха отслабили.А сега идваше демон, който си разбираше от работата повече от всеки друг, който познаваше.И все пак стилът на другия му напомняше нещо.Ала не можеше да се сети какво точно.Беше ли се бил и преди с този? Или непознатия се бе изучил при учител, с когото Тенубрис се бе бил? Не можеше да си спомни.А и не му бе времето за това.Тъмносиния демон надмогваше, Тенубрис добре осъзнаваше това.С всяка следваща атака му ставаше все по-трудно да се защитава.Другия бе бърз като змия.
- Достатъчно! - заповяда Огнения и спря, за да си почине. - Силен си, страннико.Ела на моя страна.Ще ми служиш добре...
- До тук ли падна, Тенубрис? - попита тихо и със заплашителен глас демона. - Да молиш за живота си, като мръсно псе? Да се постараеш да ме привлечеш за собствените си цели? Да ме насъскаш против господаря ми? Не ти остана нищо, Тенубрис.Нищо.След като приключа с теб, ще разбия армията ти.Никой не може да ме спре, осъзнаваш това и сам, нали?
- Щом не мога да имам теб, ще имам друг - прошепна той.И в следващия миг, направи нещо, което изненада дори и тъмносиния демон - засили се, прескочи го и сграбчи Нидала с брадва, насочена към гърлото й. - Последвай ме, Инебрус! Поведи армия срещу мен! Върни си сестрата, ако можеш!
След което се телепортира в Четвъртия кръг заедно с архдемонесата.
- Нидала! - изкрещя Инебрус.Непреодолимо чувство на загуба го изпълни.Чувстваше, че самото му сърце е било изтръгнато още туптящо от гърдите му.
- Господарю Тенубрис! Той си тръгна, няма го! - извика някои от подчинените на Тенубрис.
След кратък миг на невяра, последва състояние на вцепененост на цялата армия на Огнения.До ушите им бе стигнал само един-едничък факт:господаря им ги бе изоставил на произвола на съдбата.Докато траеше битката му с Инебрус, Нидала и непознатия демон, воините му се сражаваха храбро, и тъкмо когато щяха да постигнат бляскава победа, той ги бе оставил.Войските му се деморализираха.Не можеха да повярват, че владетелят им е бил сразен.Самият Талус, щом беше чул за оттеглянето на повелителя си, го бе последвал.Заклинателите също се телепортираха, благодарение на магията си.Ала тези, които нямаха такава сила, ги постигаше смърт, причинена от остриетата на Инебрусовите воини, които сега се сражаваха с нови сили.Новината за падението на Тенубрис сякаш ги бе окрилила.Ендал, който бе събрал силен отряд, преследваше бягащите демони и ги съсичаше с един удар на копието си.Цялата армия на Огнения архдемон бе обърната в бяг.Тивар, които се бе приближил в изчакване на заповеди от господаря си.
- Тивар - му каза Синия демон. - Бягай и кажи на брат си, да убие колкото се може повече отрепки преди планините Амйатир.Тези, които се доберат до Тилеган, да бъдат оставени.
- Да, господарю.Ами крилото ви? Не трябва ли да ви прегледа някой? - той погледна към раздраното крило на владетеля си, от което капеше кръв.
- Ще почака, Тивар.Върви.А ти - погледна Инебрус към непознатия тъмносин демон - ела с мен.
Битката продължаваше, за тези, които бяха останали да я водят.



***************************



Инебрус и неговият воин бяха влезли в тронната зала на Ифелто.Величествена зала, изградена от черен гранит и висока най-малко петнадесет метра.Точно в средата се извисяваше тронът на Синия архдемон.
- Тук няма да ни подслушват - отвърна повелителят на въпросителния поглед на боеца си. - Ще тряябва да поговорим.
Владетелят на Петия кръг седна на трона си и положи черния си меч на коленете си.Наистина представляваше внушителна гледка, която се подсилваше от многобройните му малки рани и разкъсаното му крило.
- На ваше разположение съм, господарю - поклони се до земята демонът.
- Ох, престани с този маскарад, ако обичаш - рече Инебрус с досада. - Не е нужно да продължаваш да се опитваш да ме заблуждаваш.
- Какво ме издаде? - засмя се демонът с горчивина.
- Познах те още като те видях.Стилът ти е неповторим.Изненадах се, че Тенубрис не можа да те разпознае.
- Да престанем с любезните приказки, Инебрус - сряза го демонът. - Какво искаш?
- Защо ни помогна? - попита архдемонът с не по-малка неприязън от събеседника си. - Какво ви интересува вас, ако загубех битката?
- Защото ни би бил от помощ.Все още не знаем дали онова, което ни подхвърли преди, е истина или не.
- Мислиш, че бих те излъгал ли, Драксис? - демонът се сви, като чу името. - Няма смисъл да крием, нали? - продължи Инебрус. - Самият факт, че си тук, ясно показва, че би искал да ме шпионираш.Да разбереш дали имам нещо общо с онази "тайна фракция", нали? - тъмносиният демон остана безмълвен. - Но, това естествено означава, че ако изтъкна че ти си победил Тенубрис и си се намесил в делата ни, ще означава разкриването на пътя към Рая и тоталното му унищожение.Не би искал масивни демонични армии, маршируващи към дома ти, нали?
- Какво искаш, Инебрус? - повтори Драксис.Самоличността му вече бе открита, ала той не можеше да рискува да се появи в истинския си вид.Това би означавало нова война между Рая и Ада.
- Какво искам ли? - престори се на замислен Инебрус, търкайки брадичката си с ноктеста длан. - Услуга.Велик архангел като теб едва ли ще се затрудни при изпълнението й.
- Да слугувам на демон...
- Отвратително, нали? - усмихна се архдемона със задоволство. - Мисълта да ми се подчиняваш не е приятна, а?
- Услугата, която искаш от мен, няма да е лека, Инебрус.Твоите принципи не ти го позволяват - Ловецът си позволи кратка почивка, сетне каза: - Какво искаш да сторя?
- Елементарно, Драксис... - архдемонът се изправи на трона си.Гласът му проехтя в мрачната зала: - Освободи сестра ми!

Ммммммм, добре, добре, жалко, че следващата част идва чак след три месеца...

Sorry for keeping you waiting...

Шегата настрана, наистина ще стана по-постоянен.Това означава, че новите части ще излизат по-бързо.Ура, а?

И, Sentry...постни най-накрая продължението на Шест Крила, де.

Глава 9

Поход


Драксис не вярваше на ушите си.Не беше възможно! Инебрус да иска от него да освободи Нидала? Със сигурност го бяха ударили по главата...
- Чакай да си изясним - каза архангелът, вече започнал да кръстосва напред-назад, скръстил ръце зад гърба си. - Искаш просто да отида в Четвъртия кръг, да го прекося незабелязан, да вляза в крепостта на Тенубрис, да намеря сестра ти и да я спася? Просто ей така?
- Да - отвърна Инебрус, сключил пръсти и гледайки спокойно. - Просто ей така.
- Ти не си с ума си - изстреля начаса Драксис. - Не може да очакваш от мен...
- Мога.И го очаквам.Иначе, както и сам знаеш, ще се постарая да уведомя всички, че си ми помогнал.Както казах и преди, според Древните правила, изковани от твоите Богове... - тук Инебрус направи пауза, сякаш за да покаже колко противна му е тази дума, после се прокашля и продължи: - Пътят към Рая ще бъде открит.Цялото войнство на Ада ще се обедини, ще забрави различията си и ще предприеме настъпление.Колко ли твои братя ще загинат, Драксис, преди да си имал възможността да им помогнеш? Малтарион...Калдирион... - той погледна право в очите на архангела - Твоята малка Ариел...
Драксис не можа да се запита откъде ли Инебрус знае за Ариел и него.Просто реагира инстиктивно:
- Ако дори само я погледнеш накриво...
- Ти сигурно ще ме разпориш, ще си играеш с вътрешностите ми и ще ги дадеш на уличните псета - довърши вместо него Инебрус. - Не че ще им се харесат, предполагам - сви саркастично рамене той. - Стига, Драксис.Жалък си.Не те доведох в тази зала, за да те заплашвам...
- ...въпреки че го правиш... - промърмори архангела...
- ...а за да те...помоля...да спасиш сестра ми.Отчасти вината е и твоя.
- О, сега стоварваме вината на други, а? - Ловецът помисли малко, след това каза: - Ще го направя.Ще спася сестра ти...но след това няма да ни свързва нищо, Инебрус.Ще продължим по собствените си пътища, разбра ли ме?
- Разбира се - наведе леко главата си архдемонът, в знак, че е разбрал.
Когато Драксис излезе от залата, Инебрус стана от трона си.От разкъсаното му крило все още капеше кръв, но той не се интересуваше от това.Гледаше пред себе си, сякаш без да вижда.Погледът му бе замъглен, не можеше да се прочете по лицето му какво си мислеше.Бе напълно вглъбен в себе си.Може би мислеше за сестра си.Можеше ли архангелът да я освободи, и то точно под носа на Тенубрис, без той да усети нищо? Архдемонът не знаеше.Но бе длъжен да накара Драксис да я спаси.Мислейки за нея, той не забеляза как Ендал и Тивар влязоха тихо в залата. Двамата братя застанаха в очакване господарят им да ги забележи.
- Върнахте се - Инебрус най-накрая извъртя глава към тях. - Докладвайте.
- Няма нищо за докладване господарю - започна Тивар. - По ваша заповед избихме колкото се може повече воини.Загубите на Тенубрис са значителни.Съсякохме повече от три хиляди воини.
- Достатъчно, че да накара онзи глупак да си седи в крепостта и да си ближе раните - замисли се Инебрус.
- Владетелю - осмели се Ендал. - А сестра ви...господарката...
- Какво за нея? - попита повелителят им почти незаинтересовано, сякаш Нидала не бе в плен, а на почивка.Отношението му озадачи братята.
- Ще организираме ли поход, за да си я върнем, за да я освободим? - зададе въпроса Ендал.
- Не.
Този отговор напълно съсипа двата демона.
- А...как ще я осободим? - Тивар дори не можеше да говори от изненада.
- Пратил съм мой доверен воин, натоварен със задачата.
- Кой, господарю, ако мога да попитам? Кой би бил достатъчно отговорен да се нагърби с това начинание?
- Тъмносиният демон, който ми спаси живота.Моят и на сестра ми - отговори Инебрус. - Вече тръгна.
- Тогава сме спокойни, повелителю.
Двамата се обърнаха, но Синия ги повика тихо:
- Ендал, Тивар, за вас имам нова задача.
- Кажете ни я, господарю, и ние или ще умрем, или ще я изпълним - викнаха в хор братята, коленичейки на земята.
- Вземете малък отряд от доверени и силни войни, навлезте във владенията на Тенубрис, причакайте демона да се върне със сестра ми и я вземете - заповядваше им той, а те останаха безмълвни до края. - И го убийте, разбира се...




**********************************



Драксис вървеше през пустошта, през пепелищата на Ада.Формата, която беше приел, не можеше да лети и той се прокле за това.Толкова ли не можеше да се превъплъти в демон с изящни прилепови криле, готови да разсекат прашния въздух? Но не, той трябваше да влезе под кожата на пешак...
Сега малките демони, който населяваха Петият кръг, го наблюдаваха с любопитство.Но бързо губиха интерес, мислейки, че е един от тях, че е просто воин на господаря им, тръгнал да изпълнява някаква поръчка.Архангелът трябваше да се съгласи, че, макар и неудобна, маскировката му бе сполучлива.Само и единствено Инебрус, старият му приятел, най-върлия му враг, уважаваният от небесния воин противник, го бе разпознал.Заради бойния стил, бе казал архдемона.Заради начина, по който Ловецът въртеше мечовете.Но дали бе само това? Дали още отначало не бе прозрял през истинската същност на архангела, още преди Драксис да влезе в битка? И дали сега не пращаше след него хайка ловци, които да го убият и да премахнат още една пречка по пътя им за господство? Разкъсван от въпроси, той крачеше към Четвъртия кръг. Към Алтасо, непревземаемата крепост на Тенубрис.
"Угрижен си, ученико.Въпроси без отговор тревожат съзнанието ти.Дали ще успееш да се справиш със задачата си?"
Беше Анария.Богинята бе навлязла в ума на небесния воин и без проблем бе разчела мрачните му мисли.Шеговитият й тон накара Драксис да се усмихне.
"Учителко - поздрави я той. - Гласът ви е музика за ушите ми."
"Радвам се да го чуя - каза му тя. - Какво те гложди?"
"Много неща, Учителко - каза Драксис. - В момента съм..."
"...в Петият кръг, на път да освободиш Нидала от ноктестите лапи на Тенубрис - довърши тя. - Зная.Имаш ли вести от Малтарион?"
"Тъкмо щях да го потърся за помощ - отвърна той. - Не бих могъл да се справя без него."
"Тогава, щом си отида, се свържи незабавно с него."
"Незабавно, Учителко."
"Някаква идея откъде би могъл да узнае за теб? Инебрус, имам предвид."
"Никаква.Казва, че ме е разпознал по бойния стил.Но въпреки достоверния му отговор, не му вярвам.Мисля, че още откакто ме видя, знаеше кой съм.Още преди да се впусна в битка с Тенубрис.Подозирам, че има шпионин сред нас, Учителко, и това никак не ми харесва."
"Ще трябва да подложим всички на проверка.На Омарин и Валкас това няма да им се понрави, разбира се, но не можем да позволим да имаме "къртица" сред нас."
"Благодаря ти, Анария."
Умът на Драксис остана празен.Анария се бе оттеглила.Независимо от краткото й присъствие, архангелът се почувства по-добре.Поне имаше брат си, който щеше да му се притече на помощ.Ловецът започна да установява мисловен контакт с Малтарион.Потърси съзнанието му сред безспирния поток от мисли, който обрамчваше Вселената.Най-накрая го намери.Чист, неопетнен ум на божествено създание.
"Братко."
"Драксис! - проехтя мисълта на Малтарион. - Къде си? Тенубрис е бесен! Откакто се върна, избива всеки, който му каже нещо "на въпреки".Какво си направил пак?
"Победих го - кратко отвърна Драксис. - Той отвлече Нидала и..."
"Но аз не я видях с него! - възкликна брат му."
"Може би Тенубрис не иска никой да знае за нея.Но както и да е, бях разкрит от Инебрус.Позна ме по бойния ми стил.Сега трябва самичък да дойда в Алтасо, да спася Нидала и да я върна при него.В замяна той няма да спомене за помощта ми."
"Ще се разтърся за нея.Познавайки Огнения, най-вероятно е в някое подземие."
"Знаех, че мога да разчитам на теб.Сега трябва да прекъсна, наближавам границите между двата кръга.Щом се приближа към замъка, ще те потърся отново.Опитай се да намериш място, от което да се вмъкна незабелязано."
"Разбрано."
Връзката им се прекъсна.Драксис продължи да броди по пепелявата земя.Скоро щеше да стигне до портала, разделящ владенията на Инебрус и Тенубрис.
А междувременно Ендал и Тивар скъсяваха разстоянието между тях и него.




*****************************




Порталът между Четвъртия и Петия кръг бе кървавочервен, огромен и с формата на елипса.Беше разположен във светилище, охранявано от огромни, безмълвни каменни статуи, стискащи в четирите си ръце по един изкривен меч, направен от стомана.Този, който искаше да премине, трябваше да победи скалните пазители.Но, веднъж победени, те не встъпваха отново в бой с победителя си.Самият храм бе огромен, ала грозен и неугледен.Изграден от черен гранит, с каменни колони и покрив, той по-скоро приличаше на гробница, отколкото на свята постройка.
Драксис приближи до светилището.На фона на мрачните поля наоколо, светилището изглеждаше нереално, като сух дъжд.Архангелът си помисли с крива усмивка за контраста и стъпи върху гранитната настилка на храма.Още не направил и втората си крачка, постройката потрепери заплашително, сякаш го предупреждаваше.При други обстоятелства небесният воин с радост би се вслушал в предупреждението, ала връщане назад нямаше.Направи и втора крачка.Храмът се залюля още по-заплашително.
Драксис се ослуша напрегнато.Не чу нищо, освен ревенето на нажежения вятър навън.Направи и трета крачка.
По-скоро предчувствайки, отколкото виждайки, архангелът ловко отскочи назад и избегна огромното стоманено острие, стоварило се на мястото, където само допреди миг бе той.От мрачните дълбини на храма изплуваха каменните фигури на пазителите.Драксис ги изгледа напрегнато.Понеже със скока си бе излязъл извън светилището, статуите стояха неподвижни.Той реши да стъпи леко на прага.Още с посягането с крак към гранита, големите направиха една крачка.Огромните им, масивни тела проскърцаха от триенето на камъка.Архангелът ги преброи.Петима.Е, щом искаха малка битка...
Още с формата на демон, Драксис посегна към остриетата на гърба си, променени така, че да изглеждат като демонични оръжия.Завъртя ги умело, колкото да усети успокояващата тежест.И след това се спусна с главоломна скорост към дълбините на храма.
Големите, които не можеха да се движат токова бързо, се обърнаха и запристъпваха към него.Естествено, Ловецът можеше да мине през портала веднага, ала знаеше, че статуите ще го последват, а той не можеше да си позволи да премине на бегом Четвъртия кръг с каменните пазители по петите.Прикрит зад една колона, той ги чакаше да се доближат.Чуваше и чувстваше как стъпките им тресат земята.Когато се доближиха достатъчно, той се изкатери по колоната, причака ги да се доближат още малко, нададе стария си боен вик и се спусна върху врата на най-близкия голем.Той се заизвърта, размаха ръце, ала не можеше да достигне смелия до безрасъдство небесен воин.Драксис се държеше с една ръка за една издатина, докато с другата сечеше твърдата скала.Почувства раздвижване на въздуха зад себе си и скочи, без да мисли.Тъкмо навреме, понеже един от големите обезглави другаря си, целейки се в мнимия демон."Един по-малко", помисли си Драксис и отново побегна.Скри се зад друга колона и отново зачака.За втората си жертва бе измислил нещо специално.Макар и със силни ръце, краката на пазителите бяха малки, едва удържащи тежестта на стопаните си.И щом статуите наближиха скривалището на Драксис, той се стрелна към целта си, посичайки в движение краката й и умело избягвайки ударите на останалите големи.Сентинелът падна, раздробявайки се на малки парченца.Мечовете му паднаха на пода, издрънчавайки силно.Като допълнителна награда за усилията на синия демон, големът, който Отмъстителят току-що бе нападнал, понесе трети с него."Остават двама", оживи се архангела и, решавайки да сложи край на тази битка, притича нагоре по една колона, сякаш гравитацията не важеше за него.При самия връх на колоната, той направи изящно салто и се приземи върху главата на четвъртия голем, който, не можал да проследи мълниеносните движения на архангела, още не можеше да проумее какво става."Жалко, че не можа да помисли повече" си каза Драксис, понеже последния пазител разсече на две своя събрат.А във същия миг, когато стоманеният меч разсече каменната глава, воинът скочи и се скри зад друга колона.С последния пазител щеше да му е трудно.Вече нямаше други, който да вършат черната работа, Отмъстителят трябваше да се справи сам.Откривайки се, той побягна към сентинела, разсичайки крака му.Мислейки, че е победил, той прибра остриетата на гърба си и пристъпи към портала.Ала тъкмо да направи финалната крачка, почувства приближаващо острие и отскочи встрани.Последния пазител не беше победен, той бе изградил наново крака си и сега бе напълно готов за битка! "Щом така искаш", промърмори Драксис и се изкатери по друга колона, повтаряйки движението си отпреди малко.Изпълнявайки отново изящното салто, той почна да пада зад гърба на съперника си.В движение съедини цялата си воля с тази на остриетата си и замахна, както падаше.
От мечовете изригна неудържим поток от синя светлина, която обгърна последния пазител.Миг след това овъглените му останки се търкулнаха по пода.
- Ха! - позволи си тази малка усмивка архангелът.
След това влезе в огромния кървавочервен портал.




**************************




Четвъртият кръг по нищо не се различаваше от Петия.Безгранични поля от сиво-черна пепел, огромни потоци от разтопена лава, демони и немъртви, които измъчваха душите на грешниците - всичко, което бе толкова прекрасно за Ада, рече си Драксис.След победата си над каменните пазители преди малко, той бе влязъл във владенията на Тенубрис необезпокоявано.Единствените му страхове бяха, че Огненият можеше да остави армия да охранява порталите между двата кръга, но, Слава на Боговете, опасенията му не се сбъднаха.Сега той крачеше по безрадостните поля, приближавайки с всяка крачка Алтасо.Поне изчадията, които срещаше, не го нападаха.Цветът на люспите му не бе обичаен за Четвъртия кръг, но това не значеше непременно, че е предател.Именно на това се надяваше архангелът, докато се промъкваше към огромната крепост.Мрачните руини, на които се натъкваше от време на време, се оказваха най-подходящото място да се скрие от разузнаваческите патрули.Очевидно, Тенубрис все пак се бе подсигурил срещу нежелани гости.
След приблизително половин час досадно ходене, пътят му го доведе до дълбока пропаст, в чиито глъбини се лееше огнена река.В магмените й води се отличаваха огромни скални късове, повлечени от непрестанното течение.Над пропастта се простираше каменен мост, изграден от гранитни подпори, които се потапяха в пламтящите вълни."Няма как", каза си Драксис, "ще трябва да мина".Колкото и да не му се искаше да прекосява, понеже се страхуваше от засада, той трябваше да премине отвъд.Леко докосна с крак моста, колкото да се увери, че е стабилен.Щом се убеди, че няма да се срути под краката му, той тръгна по каменните плочки.С всяка стъпка го глождеше подозрение, което ставаше все по-силно и по-силно.Без причина той продължаваше да чувства притеснение, че всеки момент ще бъде нападнат, че мостът може да поддаде, че мисията му може би е обречена на провал.Но не за себе си се страхуваше той, о, не.Той бе престанал да се страхува за собствената си безопасност преди милиони години.Това за което се притесняваше, бяха неговите близки, приятели, братята му и цялото човечество.Драксис отдавна бе осъзнал, че е важна фигура във войната с демоничното общество.Ако той или някой от братята му загинеше, адските създания щяха да се отърват от една голяма пречка по пътя им към световно господство.Именно затова великия архангел сега стъпваше предпазливо по моста - не заради себе си, а заради хората, които се нуждаеха от неговата закрила.
Внезапно мостът се разтресе леко.Архангелът не му обърна внимание.Очевидно огнената река бе довлякла някой по-голям скален къс, който се беше ударил в една от подпорите.Нищо, за което да се тревожа, помисли си Драксис.Но когато мостът се разтресе за втори път, и то по-силно от предишния, Ловецът се спря.Това вече не можеше да е случайно.Просто не можеше...
И когато мостът се разтресе трети път, подозренията на небесния воин се потвърдиха.
От дълбините на огнената река изплува ужасяваща фигура, сякаш изтъкана от мрак.Тялото й бе над тридесет метра дълго, почерняло и без видими крайници.На места костта прозираше под тъмните люспи.Главата на съществото беше с триъгълна форма, с големи хриле и двойка фасетни очи.
- Ха-хааа! - провикна се Драксис със смях. - Огнена змия! Само това ми липсваше - промърмори той, вече без насмешка.Разбираше отлично, че с един удар огненият кракен можеше да го запрати в лавата, от която имаше спасение само ако архангелът възвърнеше истинската си форма.Затова трябваше не да се бие, а да бяга.Да си плюе на петите и да стигне другия край на моста.Ала той бе толкова далеч...
Но нямаше време за размисли.Съществото изрева пронизително и насочи огромната си глава към Драксис.Небесният воин отскочи назад, поразен от бързината и яростта на чудовището.Мястото, на което бе преди малко, беше разрушено и огромни каменни късове полетяха към пропастта.Ако не искаше и той да свърши така, трябваше да направи нещо.Съсредоточавайки силата си, архангелът насочи яроста си към демоничното създание.От ръката му полетя синя енергия, която удари врага му право в очите.На засегнатите места енергията се превърна в лед, замразявайки погледа на чудовището.То изрева от яд и болка, заизвива гущероподобното си тяло и се гмурна право във огнените води.
- Това няма да трае дълго.Лавата ще разтопи леда...Трябва да бягам.
С тези си думи той прескочи разрушената част на моста и се затича с всички сили към другия му край.Но едва преминал и двадесет метра, огненият кракен отново се показа над лавата, вече с напълно пречистени очи и с гневна пяна, капеща от многозъбата му уста.Той се опита да премаже с един удар Драксис, ала архангелът се оказа прекалено бърз.Ударът на съществото само разби още една част от (някога) твърдия мост.Отново и отново се опитваше адското създание да запрати небесният воин в бездната, и отново и отново Ловецът избягваше убийствените удари, докато накрая, уморяващ се от дългия бяг, реши да се разправи с кракена, ако не завинаги, то поне за малко.Вече се бе убедил, че очите са слабото място на демона.Затова се спря, изправи се с твърд и ясен плам в очите и погледна огнената змия.Погледите им се пресрещнаха за една малка част от секундата.
След което кракенът нападна, разбивайки гранитът, на който бе стоял архангелът.Ала изненадата на змията бе безкрайна, когато видя, че Драксис отново й се е изплъзнал.Ала дори тази изненада бледнееше пред учудването, породило се в момента, когато усети натиск върху черепа си.
Точно преди чудовището да удари, Ловецът бе скочил и се бе приземил на главата на опонента си.
Огненото същество се заизвива, за да събори мнимия демон от себе си.Ала Отмъстителят се бе хванал здраво за една от изгорените люспи.Държейки се с всички сили, воинът се молеше кракена да не се потопи в лавата.Адското изчадие се въртеше все по-силно и по-силно, Драксис вече едва се държеше.Разбра, че е дошъл момента за отчаяни действия.И с един боен вик той извади единия си меч, хвана здраво дръжката му, завъртя го и прониза влечугото право в едното око.
Съществото нададе пронизителен крясък и се заизвива се в адска агония, щом усети твърдата стомана да пробива мембраната на фасетните му очи.Зелена гной започна да блика от поразения орган.И с един последен писък на отчаяние, змията се строполи в огнената река.
Архангелът се приземи леко на моста, след като бе скочил от потъващия левиатан.Отръска се от гнойта, прибра острието на гърба си и изсумтя леко.
След което отново тръгна на поход.
На поход към Алтасо.

Нещо става с тоя форум.Постнах новата глава, темата не се "възроди".Затова поствам това съобщение.

Е, главата е отгоре.

Хубава част, хареса ми, по-добра е от предишните. Сигурен съм, че ще става все по-добре, стилът ти вече е достатъчно добър, само че идеите, които влагаш са малко изтъркани. Потърси някаква иновативност. Хареса ми сцената със змията и моста, но най-вече защото може би съм я виждал няколко пъти и мога да си я представя и разкрасявам повече. Постарай се по-деталйно, но не много обемисто да описваш чудовищата.

Глава 10

Промъкване

В същото време, когато Драксис се бореше в битката за Ифелто, брат му Калдирион крачеше през Шестия кръг на Ада, владение на архдемона Калиндас.
Калиндас не бе действал открито след победата над Несветата Троица.Откакто господарите му бяха сразени, той се беше покрил, не показвайки никакви признаци на живот.Именно затова Калдирион се беше нагърбил с тази задача.Да разбере дали Калиндас е още жив и дали не замисля как да предприеме поход към Рая.Естествено, шансовете това да е истина, бяха минимални.Ала и не биваше да се пренебрегват.Най-малкото, което Пазителят на Времето би могъл да извлече от тази мисия, бе познанието в какво положение се намираше Властелинът.
Калдирион се движеше през блатистата местност на Шестия кръг спокойно и уверено.Беше приел формата на демон с тъмнозелени люспи, навити като на козел рога и огромни криле.Можеше да полети, ала мъглата, носеща се постоянно в тази част на Преизподнята, щеше да му попречи да вижда.В по-голямата си част Кръгът представляваше именно това - огромни, безкрайни тинести блата, пълни с живот.Необятна шир, обрамчена от кал и лепкава слуз, отделяна от обитателите на този хабитат.Но, крачейки през това зловонно място, Калдирион осъзна нещо.Блатата би трябвало да са пълни с живот.Поне да се чуваше жуженето на малки комари, увлечени в оглед за следващата си жертва.А сега нямаше нищо такова.Наоколо нямаше и следа от живот (или смърт).Липсваха дори трупове.Ако тук се беше разразило клане, щяха да останат тела, които да свидетелстват за сечта.Но блатата бяха мъртви.Ни следа от каквото и да е.Сякаш всички обитатели просто бяха изчезнали.Дори без да оставят бележка, помисли си насмешливо небесният воин и продължи.Не му беше сега времето да мисли къде са всички демонични създания.Трябваше да намери Калиндас и нищо нямаше да се изпречи на пътя му.
Ала след близо час безцелно ходене, архангелът почна да изпитва подозрения.Дали всичко това не бе хитър капан, заложен от врагът му? Дали в следващия момент нямаше да го нападнат от всички страни, и той да не може да се защити поради изненадата? Внезапно, без да го иска, той се замисли за изчезналите същества.Къде бяха? Какво ги бе накарало да изчезнат? Тези въпроси не му даваха мира.Походът към Ленера, крепостта на Калиндас, внезапно стана по-труден.Изведнъж гърдите на Калдирион простенаха в болезнен спазъм.Главата му затуптя в болезнен ритъм.Цялото му тяло започна да трепери.Коленете му омекнаха,а дишането му се учести.Архангелът се бореше, за да остане в съзнание.Със замъглена мисъл той се запита каква е тази болест? Треска? Проказа? Но това бе невъзможно.Небесните същества не боледуваха.Само слабите тела на човеците страдаха от болести...
Изведнъж коленете на Калдирион удариха тинестата почва.Пазителят почна да лази на четири крака, борейки се за глътка въздух.Гробовната тишина щеше да спука тъпанчетата му.Тъмнозеленият сумрак, създаден от гъстата мъгла, щеше да го ослепи.Калдирион не издържаше.Престана да се влачи с последни сили и се сгромоляса на земята, огъвайки ципестите си крила.Треперейки силно, той скръсти ръце в отчаян опит да се стопли.Но студът, плъзнал дори в сърцето му, го скова.Той губеше разсъдъка си.Но докато се бореше за живота си, той зърна дребна фигурка, стояща в тишината, наблюдавайки жалките му опити да се спаси.
Последното, което помнеше, преди да изпадне в безсъзнание, бе как фигурката се навежда над него и със старчески дрезгав глас казва:
- Я, какво си имаме тук...





******************************




Те умираха.
Накъдето и да се обърнеше, Калдирион виждаше как събратята му измират с хиляди, как погромът застига армията му.Видя как Ледир, ангел от неговия орден с големи заложби, умира от демонично острие, разкъсало гръдния му кош.Видя как Арен, син ангел, бе разчленен от четирите крайника на насекомоподобен демон, подиграл се със смъртта му.Виждаше как братята му, Драксис и Малтарион, въртят остриетата си като обезумели, с непроследима скорост, убивайки стотици изчадия, само и само за да може на мястото на загиналото същество да изникнат три нови.Демоничната армия взимаше превес.Ангелите щяха да изгубят...
Самият Калдирион защитаваше колкото може своите събратя, ала силите му бяха на привършване.Още в началото на битката бе спрял времето, за да могат ангелите му да избият колкото се може повече от своите врагове.Ала това го бе изтощило неимоверно, а сега не можеше да направи дори една мълния.Бяха обречени.Архагелът не виждаше изход от неравностойната битка.
Най-противното от всичко бяха злорадите, жестоки усмивки на Мефисто, Бейл и Диабло, които стояха на отсрещния хълм, наблюдавайки погрома на тъй омразните си врагове...
- Събуди се най-накрая.
Гласът изведе Калдирион от тъмнината на съня му.Aрхангелът с мъка отвори клепачи.Видя, че се намира във вътрешността на схлупена колиба.Беше ниска, тясна и миришеше на плесен, ала достатъчно здрава, за да понесе дори буря.Калдирион усети, че лежи на постеля и се запита как ли се е озовал тук.После видя дребния стар демон, който седеше на грубата малка масичка в дъното на къщурката и си спомни.
- Ти ли ме донесе тук? - попита Пазителят.Въпросът бе излишен - наоколо нямаше жива душа, освен тях двамата.
- Не, платих на един златен еднорог да те докара, стъпвайки на розови цветчета - изхили се подигравателно дребното създание.Явно бе старо, много старо.Кожата му беше като стар пергамент, сбръчкана и смачкана.Дълги бели косми се подаваха от огромните му уши.Дългия му закривен като на граблива птица нос подсмърчаше непрестанно.Въпреки волята си Калдирион усети привързаност към демона.
- Кажи ми, какво е станало тук? - рече той, докато ставаше. - Току-що се връщам от мисия и...
- Никого няма да заблудиш, архангеле - тихо каза старчето. - Не мисли, че съм глупав.Може и да живея в дупка като тази, но не съм необразован.
- Откъде разбра? - попита рязко Калдирион.
- Ти бълнуваше - отвърна простичко демона. - Все неща от рода на "Драксис...братко...дръж се...".Не трябва да си голям умник, че да се сетиш кой си ти всъщност.
- Наистина ли? - каза саркастично Пазителя.
Старят демон се изправи.Столът изскърца, докато съществото го местеше.То се приближи до малкия прозорец и погледна навън.
- Да, наистина.Между другото, името ми е Тинос.Уважаван съм наоколо.Бях велик магьосник навремето.С владетеля избихме бая от вашите...
Паметта на Калдирион се раздвижи.Тинос...Тинос...Но ако това бе Тинос, то това значеше, че магът е претърпял ужасни болки, ужасни мъчения и болести, за да изглежда по този начин.Архангелът си спомняше демона.Именно той стоеше начело на Ордена на маговете, пряко подчинен на Калиндас.В спомените на небесния воин Тинос бе висок, могъщ демон с ясно изразена мускулатура, студен поглед и жестоко излъчване.А това, което представляваше сега...беше невъзможно да е той.
- Тинос? - повтори глухо Калдирион. - Наистина ли си ти? Не изглеждаше така преди...
- Естествено, че не изглеждах така! - сурово го сряза Тинос. - Някога всявах ужас в сърцата на тези, които дори си помислеха за мен.А сега...
- Но какво се е случило тук? - извика Пазителя. - Какво е накарало всички да изчезнат? Ти си единственият, който виждам от часове насам.Болест ли? Нещо по-ужасно? Война?
- Не.Нищо такова не се е случвало.Никой не знае какво се е случило.Просто един ден се събудих и се видях насред блатата, в този ужасяващ вид.Силите ми бяха изчезнали.Както и животът наоколо.Е, казвам "никой", но всъщност не съм виждал никого от онази сутрин насам.И заживях като отшелник,както и сам виждаш.
- Ами владетелят ти? Калиндас? Той къде е? Опитвал ли си се да влезеш в Ленера?
- Опитвах, неколкократно.Но в която и зала, стая или помещение да вляза, то е занемарено, обраснало в гнила растителност, сякаш изоставено от векове - Тинос изглеждаше тъжен. - Казах ти всичко, което зная, Калдирион.Ами ти? - той подсмръкна. - Защо изобщо си дошъл тук?
- Дойдох да намеря Калиндас - отвърна архангела.
- В тази форма? - присмехулно попита Тинос. - Сякаш би могъл да го заблудиш.И все пак...защо припадна? Когато те намерих, си помислих, че си един от нашите, докато не започна да бълнуваш... - демона направи отвратена гримаса. - Развали ми настроението.
- Не зная - прошепна объркано Пазителя. - Както вървях, се замислих защо блатата са мъртви, защо няма живот в тях.Изведнъж гърдите ми се стегнаха, въздухът не ми достигаше и...изгубих съзнание.
- Аха - мрачно кимна с глава демоничният магьосник. - Имам само един въпрос.Изпитвал ли си такова чувство преди?
- Да - отвърна още по-мрачно Калдирион. - В битката на Полята на Омразата.Тях сънувах.Тогава едва не изгубихме...
- О, мисля, че разбирам - подсмихна се Тинос. - Изпитал си Черното отчаяние.Когато се намираш в присъствието на магията на Калиндас, отчаянието може да се превърне в нещо повече от тъга...Ако никой не те изведе от мрачния унес, може да умреш.Губиш всякаква надежда, сърцето ти се стяга...
- ...и душата ти потъва в мрака - колебливо довърши Калдирион. - Спомням си.Тогава, на Полята, ако братята ми не ми бяха вдъхнали кураж, може би щяхте и да победите.
- Може би - съгласи се Тинос. - Ала да се върнем в настоящето, да не ровим в мрачни спомени.Защо си се запътил към Ленера?
- Казах ти, да намеря Калиндас.
- Това го чух - сърдито се тросна магът. - Защо ти е той?
- А защо трябва да ти казвам това?
- Защото ти спасих живота.Може да проявиш поне малко благодарност и да ми кажеш.И без това не мисля, че в целия кръг има някои друг освен мен...
- Добре... - предаде се Калдирион. - Отдавна нямаме вест от Калиндас.Мисията ми бе да го издиря и да проверя защо се е покрил толкова надълбоко.
- Всъщност откога не знаете за състоянието му? - попита напрегнато Тинос.
- От Деня на Сразението на Тримата насам - отговори объркано Пазителят. - Защо?
- Както и предполагах - изпъшка Тинос уморено и разочаровано. - От онзи ден аз съм обречен да се скитам в този си вид, сам и отлъчен от себеподобните си.Не съм виждал НИКОГО от онази сутрин насам.
- Но това са два века! - възкликна Калдирион удивено.
- Сега разбираш защо се радвах толкова, като те видях.Мислех, че на проклятието ми е сложен край, че най-накрая има някой, който може да ми помогне да напусна това отвратително място.Признавам ти, Калдирион, някога намирах блатата за прекрасни, изпълнени с живот, удивителни.А сега...сега ги ненавиждам почти толкова, колкото ненавиждам теб и целия ти вид.Нямаш представа колко се разгневих, като чух "Драксис" и "братко" в едно и също изречение.Не зная защо не те убих.Може би съм убеден, че дори и архангел, ти би намерил в сърцето си състрадание към един беден, стар демон, който е загубил всичко, не, на който му бе отнето всичко, и то само за един миг.Умолявам те да забравиш за битките ни в миналото и да ми помогнеш.
Калдирион слушаше разказа му внимателно.Отвън мъглата бе станала толкова гъста, че надали можеше да се види на пет метра разстояние.Наистина, въпреки лютите битки, водени между архангела и демона, Пазителят изпита състрадание към древния си враг.Все пак, Тинос му бе спасил живота.Беше му длъжник.
- Не можеш ли да напуснеш този кръг сам? - попита предпазливо небесния воин.
- Глух ли си, архангелю? - попита саркастично Тинос. - Силите ми изчезнаха.Два века не мога дори да си загрея вода за простичко ястие, а съм принуден да паля съчки с кремък, като човек - Тинос изплю думата с огромно презрение. - Какво очакваш? Да пребия Пазителите на Портала с бастунчето си ли?Сигурен съм, че ще са очаровани.
Калдирион прехвърли везните "за" и "против" в ума си и реши.
- Съгласен съм.Ще ти помогна.Но първо трябва да намеря Калиндас.
- Ами, успех.Сякаш не съм го търсил и сам.Не вярвам да го намериш, но опитай, може и да имаш повече късмет от мен.
- Първо, един въпрос.Дали Черното отчаяние няма да ме хване отново?
- Няма.Ти ме видя.Мисълта, че има друг в този кръг, ще те поддържа.Гарантирам ти, че няма да изпиташ същото чувство отново.Но все пак...ще се върнеш, нали? - в погледа на Тинос проблясна молба.Дори само това би накарало Калдирион да се върне.Унижението, на което се бе подложил магът с този едничък поглед, говореше само за себе си.
- Ще се върна.Кълна се.
Калдирион излезе от схлупената колиба.




*********************************************************




Тинос бе прав.Мисълта, че магът е жив и го очаква, крепеше Калдирион през дългото промъкване през тресавищата.А преходът не бе лесен.Колкото повече се приближаваше към Ленера, растителността се сгъстяваше, сякаш искаше нарочно да му попречи.Неведнъж архангелът трябваше да използва остриетата си, за да се промъкне.Дълги лиани се спускаха от високите вековни дървета.Гъсти храсти, избуяли в тази сурова трева, го спъваха неведнъж.Колкото повече небесният воин отсичаше, за да премине, толкова повече растенията се сгъстяваха и препречваха пътя му.Но Калдирион не се предаваше.Закален воин, той нямаше да се спре пред някакви си растения.Но, както преди, вървежът му се забавяше, но не от психическа немощ, а от препятствия, родени от суровата среда.Ала това само го мотивираше да продължава все по-навътре.Докато изведнъж нещо не привлече погледа му.Сянка, прокраднала се толкова бързо и ловко, че едва бе попаднала в полезрението на архангела.
"Значи старият ме е излъгал", помисли си Калдирион."Или не е знаел за това.И в двата случая нямам избор.Трябва да проверя какво беше това."
Почна да се прокрадва бавно, сечейки внимателно изпречващите се на пътя му растения.Щом чуеше лек шум от движение, веднага се насочваше натам.Понякога виждаше как загадъчната фигура се прокрадваше пред него и това го изнервяше още повече.Кой бе загадъчният непознат, та да се прокрадва толкова бързо измежду гъстата растителност? Архангелът можеше да се сети за само един вид демони, които можеха с лекота да преодоляват такива препятствия;ала фигурата на другия бе много по-едра.Дали не бе мутант, полудял от агония и самота? Ако наистина бе така, то тогава Калдирион трябваше да го избави от мъките му.Именно това различаваше небесните създания от демоничните им събратя.Ангелите бяха способни да изпитват симпатия и състрадание дори към извечните си врагове.
След близо половин час безцелно преследване, Калдирион започна да мисли по-инак.
"Ако се престоря, че не го следя, може би той сам ще дойде при мен."
Веднага щом тази мисъл проблесна в главата му, Пазителят се обърна и тръгна по стария си път, водещ към Ленера.Планът му имаше успех.С първата си крачка той забеляза как сянката се устреми към него.Архангелът се подсмихна.Вървеше уверено, спокойно, и само от време на време поглеждаше през рамо, за да се увери, че тайният му преследвач го следва плътно.Мрачната фигура не изоставаше.Спокойният вървеж на небесния воин обаче май я изнервяше, понеже тя ставаше по-нетърпелива и по-нетърпелива.След време почна да се прокрадва по-близо до него.Калдирион не се страхуваше.Уверен беше, че може да се справи с нежелания натрапник, който и да бе той.Докато...
...не го видя да се надвесва от клона на едно дърво близко до него.
По-ужасяващо лице Архангелът на Времето не можеше да си представи дори и в най-ужасяващите си кошмари.Едновременно и малко, и голямо, едновременно и красиво, и грозно, едновременно във всички цветове и в нито един.Структурата му се променяше, очите му непрестанно губеха формата и блясъка си, само за да се завърнат още по-ослепяващи от преди.Калдирион не обърна поглед на телосложението на чудовището.Не можеше.Очите на създанието го бяха приковали в магията си.И макар да не усещаше заплаха от демона, архангелът видя някаква мрачна аура, струяща от противника му.А изведнъж магията престана.Калдирион усети, че съществото е побягнало напред.Бърз като светкавица, Пазителят се стрелна след него, необръщайки внимание на жилещите ранички, нанасяни му от растенията, шибайки го по време на дългия му бяг.Следваше демона неотлъчно.Трябваше да разбере кой е.Не можеше да остави нещата току-така.Беше видял единственото живо същество, освен Тинос, в целия кръг.А деформацията на създанието...каква беше причината за това? Не.Архангелът щеше да открие истината.Щеше да разбере.Ала демонът бягаше много бързо.Калдирион усети как изостава и увеличи скоростта си.Не можеше да остави изродът пред него да избяга.Калиндас щеше да почака...
Ала изведнъж, насред монотонният бяг, храстите се разредиха и Калдирион рязко спря, едва удържайки се да не падне.
Беше се озовал като по чудо на ръба на огромна пропаст.Тъмнината, струяща от нея, бе всепоглъщаща.Не можеше да повярва.Та нали преди секунда беше преследвал създанието, а храстите го жилеха по ръцете, оставяйки осезаеми драскотини.Къде бе изчезнал демонът?
Калдирион тепърва щеше да открие отговорът на този въпрос.

Да видим дали този разказ ще успее да излезе от забвението, на което го обрекох.


Глава 11

Различни пътища


Крепостта Алтасо беше изградена от як гранит, разположена в самия център на Четвъртия кръг.Представляваше масивна, огромна постройка, укрепена с кръгла каменна стена.От всяка кула имаше добра видимост за стрелба.Знамена с герба на Тенубрис се вееха, полюшвани от прашния вятър.И засега, всичко изглеждаше спокойно.Дори прекалено спокойно.От вътрешността на замъка не се чуваха обичайните ръмжащи звуци, дрънченето на стомана и марщируващи крака.Не, за Алтасо времето сякаш бе спряло.Сякаш самият Калдирион бе изолирал крепостта от постоянния ход на времевия поток.И картината на тази тишина щеше да е пълна, ако изведнъж над черните поля не се беше разнесъл ужасяващ рев.Рев, който бе в състояние да руши цели скали.
Ревът на Тенубрис.
Откакто се беше завърнал от Петия кръг, демоничния владетел твърде често изпадаше в умопомрачение, неспособен да успокои гнева, натрупал се в него поради унизителната му загуба.Единствената му малка утеха беше тази, че е успял да плени Нидала, сестрата на архдемона Инебрус.В този момент тя се намираше в подземията на мрачния замък, измъчвана и разпитвана за сегашните цели на брат й.Въпреки че до този момент мъченията не бяха дали никакъв резултат, Нидала изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се пречупи.И наистина, точно в същия миг от мрачните дълбини се разнесе измъчения й вик, пълен с болка и страдание.
- Никога...никога...няма да...да го предам...усилията ти са...напразни...
Тези думи бяха предназначени за нейния мъчител, Тенубрис, който в този момент наблюдаваше как великата архдемонеса извива фигура под нажежените остриета, с които палачите й я пронизваха.Тялото й висеше на вериги, пронизали костите на ръцете и краката й.Крилата й бяха провиснали, разкъсани и счупени.Нидала представляваше само празна черупка на предишната си сила.
- Ще видим, скъпа - с крива усмивка каза Огненият. - Колко време мислиш да издържаш? Дори и твоите сили имат край.Докога смяташ да си държиш устата затворена? Ден? Седмица? Месец? Ти ще се пречупиш, Нидала, а когато го направиш, всичките тайни и подмолни планове на брат ти ще бъдат мои.И тогава той...той ще усети горчива и болезнена...да, много болезнена смърт...
И той се засмя с ръмжащия си смях.
- Предпочитам...да умра! - със сетни сили изръмжа тя.Струйка слюнка се проточи от устата и капна на земята.
- Накрая и това ще се случи - вдигна незаинтересовано рамене архдемонът и стана от трона, на който седеше преди малко. - Но вместо да си отидеш напразно, извлечи полза от последните си дни на този свят и ми кажи...всичко, което искам да знам! - той се приближи към нея. - Кажи ми, - прошепна той в ухото на Нидала - кажи ми как да изтрия съществуването на брат ти!
Нидала го заплю в лицето.
С ужасяващ рев Тенубрис заби ноктестата си лапа в гърдите й.С последен вик на изтощение архдемонесата загуби съзнание.
- Ти и брат ти... - промълви Огненият след като изтегли ноктите си от гръдта й - един ден ще ми се поклоните...със или без вашето съгласие!
След което напусна тъмницата.





*******************************************





Скрит в един от коридорите на подземията, Малтарион, Архангелът на Войната, слушаше с неприязън виковете на Нидала.Застанал близо до каменната стена на тъмницата, Малтарион бе приел формата на едър, силен демон с кървавочервени люспи.Точно в този момент той изчакваше сигнал от брат си.
"Трябва да спася Нидала..."
Така ясно, сякаш бе до него, архангелът чу думите на Драксис.Трябваше да спаси Нидала.
- Колко ли ниско паднах, че да спасявам един демон от друг? - запита се с иронична насмешка Воинът. - Богове...наистина не сме били отдавна на такава задача.Уменията ми вече почнаха да ръждясват.
Истината беше, че Малтарион се наслаждаваше на ситуацията.Да се движи по ръба, да усеща как самата опасност диша във врата му...архангелът живееше заради тези мигове.И изглежда, този беше един от тях.
- Богове, прекрасно е отново да си на бойното поле... - засмя се тихичко архангелът. - Само се надявам да не чакам прекалено дълго пристигането му.Нямам търпение всичко да започне отново...
След което излезе от подземието.Беше научил къде е архдемонесата.Сега всичко, което трябваше да направи, бе да чака.Да чака Драксис да дойде и да му помогне със спасяването на Нидала.Въпреки че Малтарион бе напълно способен и сам да извърши операцията си, не биваше да разкрива присъствието си в Ада.Досега бе успял да заблуди Тенубрис.По-добре беше да си остане така.Ако Огненият разбереше, че архангел наблюдава действията му, предишният му гняв щеше да бъде нищо в сравнение с този, който би избухнал при знанието, че е следен от божествено създание.
Малтарион се отправи към покоите на Тенубрис.Трябваше да говори с ахдемона и, ако успее, да го накара да му разкрие плановете си.Дали планира ново нападение срещу Ифелто.Със сегашните сили на Огненият, това бе повече от невъзможно, но Воинът познаваше врага си.Копелето без излишно колебание щеше да планира нова атака, ако му хрумнеше.Тенубрис не се славеше с изумителни познания по тактика и стратегия.
Коридорите в Алтасо бяха мрачни и дълги.На всеки десет метра по грубите стени бяха поставени факли, които едва-едва успяваха да разсеят тъмнината.По застлания с каменни плочки под стъпките на Малтарион отекваха глухо в дълбините на безкрайната пътека.От време на време архангелът засичаше някой от слугите на Тенубрис, и сърцето му се свиваше, ала, Слава на Боговете, маскировката му беше успешна.Никой, дори и най-предпазливите на заподозираха нищо.Малтарион продължаваше необезпокояван.
Когато стигна покоите на Тенубрис, Воинът се изправи пред неговите пазачи.Два големи демона, въоръжени с копия, стояха от двете страни на портите и пускаха само онези, които са били извикани от самия им господар.Никой друг.
- Пуснете ме - изрече спокойно Малтарион.
Адските създания разтеглиха зъбати усти във хищен смях.
- И кой си ти, че да ни заповядваш, дребни? - наблегнаха на епитета те. - Да не би господарят да те е извикал да му бъдеш шут? И без това ми се струваш хилав, сигурно няма да послужиш и за ястие на владетеля.Я си върви по пътя! Покоите на господаря са затворени за такива мършави слабаци като теб!
В действителност не беше така.Малтарион бе приел формата на доста мускулест демон.Жилавата му осанка беше само с една глава по-ниска от пазачите на Тенубрис, и думите им имаха за цел по-скоро да го унижат, отколкото да изтъкнат истинската действителност.
- Ще повторя пак - каза Воинът. - Пуснете ме.
От гърлата на двамата пак се раздаде зловещ смях, който обаче бе бързо прекъснат от болезнени хрипове.По-бърз от нападаща змия, Малтарион бе хванал пазачите за гръкляна и сега натискаше с огромна сила.
- Ще потретя - рече със изумително спокойствие той. - Пуснете ме.
Демоните вече се давеха в кръв.Очевидно архангелът беше натиснал малко по-силно, отколкото беше разумно.След като пусна и двамата, пазачите се свлякоха по стената, борейки се да останат в съзнание.Кожата по лицето им беше добила гаден мораво-червен оттенък.
- Благодаря - рече учтиво Малтарион, след което влезе необезпокоявано.
Завари владетеля на Четвъртия кръг потънал в мисли, застанал близо до прозореца.Тенубрис беше скръстил ръце пред масивните си гърди с угрижен израз на лицето и, изглежда, не се смути ни най-малко от току-що влезналия "демон".
- Какво искаш? - изрече Огнения още преди Малтарион да е отворил уста.
- Да ви служа, господарю - поклони се архангелът доземи с угодническа маска.
- Всички наоколо това правят - сви незаинтересовано рамене Тенубрис и почна да се разхожда из залата.Да си кажем направо, покоите на Огнения демон можеха да поместят поне тридесет души, и пак щеше да остане свободно място.
- Ала аз искам да го направя по-добре, владетелю - настоя архангела. - Искам да отдам живота си на вас и вашата кауза.
- И други искаха това, приятелю - отново сви рамене Тенбурис. - И виж сега - да загубя от такава малобройна армия, от такъв глупак!!! - изкрещя той, сграбчи един стол и го запрати в другия край на покоите си.Явно унизителната загуба от Инебрус още тлееше в сърцето му. - Как мислиш, че би могъл да ми служиш? Явно, имаш сила, ако се съди по телосложението ти, но силата ти би служила по-добре на бойното поле, не при мен.Но...чакай - присви очи Тенубрис. - Не мисля, че преди съм те виждал.Откъде идваш?
- Отдалеч - беше сдържания отговор на Малтарион.
- Доста неясно - порица го Огненият и продължи да крачи из стаята. - Ако искаш да ми служиш, по-добре е да ми дадеш по-точна информация за себе си.В противен случай се махай.
- Идвам от малко селце в подножието на планините Каероли.Намира се на петдесет мили южно от...
- Знам къде се намира - излая срещу него Тенубрис. - Значи си оттам, а? Доста затънтена местност. Чий син си?
- Ничий - отвърна архангелът. - Казвам, че съм оттам, но всъщност най-ранните ми спомени не включват нищо друго освен мрак.Нямам родители.Откакто се помня, слугувах на един магьосник от селото Нахафа.В замяна на моята служба той ме учеше на различни магии... Признавам си, дарбата му не беше голяма и щом пораснах достатъчно, го убих и се запътих насам, за да постъпя на служба при вас.Включиха ме в армията, но аз мисля, че би било по-добре да бъда ваш личен слуга.Използвайте ме, както намерите за добре.
- С такъв нагъл характер, изненадан съм, че пазачите въобще те пуснаха - подхвърли Тенубрис.
- Нямаха избор, господарю - подсмихна се Малтарион.
Огненият погледна коленичилия демон, после с бърза крачка тръгна към вратата на покоите си.Отвори я и щом видя изпадналите в безсъзнание огромни пазачи, по лицето му се разля широка усмивка.
- Явно имаш някои умения... Признавам, в теб наистина има потенциал. Но преди да те назнача като мой личен пазител, ще трябва да заслужиш доверието ми.
- Не бих могъл да си го представя по друг начин, владетелю мой.





******************************************************




"Поне това си успял да постигнеш."
Гласът на Драксис прозвуча така ясно в съзнанието му, сякаш архангела бе до него.
"Какво искаш да направя, Драксис?" - предаде мисълта си Малтарион. - "Да спася Нидала сам ли? Виж, това би било възможно, но пък за целта трябва само да срина замъка из основи. Какъв очарователно лесен начин..."
"Не е време за сарказма ти, братко. Успял си да се сближиш с Огнения, това е добре като за начало.Какви по-нататъшни приготовления ти трябват? Бих искал да си готов, когато пристигна."
"Ще бъда готов, за това не бива да се тревожиш. По-важното е къде си сега?
"В момента се крия в порутена цитадела. По петите ми ме следват два отряда хрътки. Ще ги убия, веднага щом влязат в храма." - Драксис замълча и презрението му се усети дори по дължината на мисловната връзка. - "Да се чудиш защо му са на Тенубрис храмове и цитадели, макар и порутени. Що за глупак е?!"
"В цитаделите обича да принася в жертви заловени ангели, както и да се сношава с други демонеси." - отвърна Малтарион без капка чувство в мисълта си.
"Познаваш навиците му добре, братко."
"Бях принуден да го опозная." - този път се долови лека нотка на огорчение. Явно на Малтарион все пак не му харесваше да познава чак толкова добре противника си.
"Във всеки случай съм на четири левги от Алтасо. Бъди готов дотогава."
"Ще бъда." - Малтарион прекъсна връзката им.
Воинът беше установил контакт с брат си почти веднага щом излезе от покоите на Тенубрис. Първата фаза от планът им бе изпълнена. А сега, втората. Да убие или да измами всички демони в тъмницата. Знаеше, че няма опасност да заподозрат него. Веднага, щом втората фаза бъдеше свършена, той щеше да се завърне при владетеля на Четвъртия кръг и да му ближе подметките, докато Драксис измъкнеше Нидала. После вината за освобождението на заложничката щеше да падне върху слабата й охрана, мекушавите тъмничари и нехайството на воините на Тенубрис. И след като Огненият научеше за бягството на Инебрусовата сестра, щеше да гласува повече доверие на Малтарион, разкривайки му по-нататъшните си планове. Планът беше колкото блестящ и прост в основата си, толкова и невъзможен и безумен. Ако си имаха работа с някой по-съобразителен демон, той без съмнение щеше да забележи тънката нишка, проблясваща под машинациите на Малтарион. Слава на Боговете, че си имаха работа точно с Тенубрис. Мускули без мозък и мисъл, това бе той. Но... ах, Талус. Лорд Талус от Ханакари. Мозъкът и Мисълта зад Мускулите на владетеля си. Единствен той можеше да забележи именно същата онази сребристо-прозрачна нишка зад бъдещото бягство на Нидала. Единствената пролука в иначе безупречния замисъл на братята. Малтарион въздъхна. Да беше се разправил с Талус отдавна, когато имаше възможност. Колко пъти го беше срещал на бойното поле... Щеше да е лесно, един бърз замах през гръкляна му и лордът щеше да си отиде завинаги, оставяйки господаря си без слуга с трезва мисъл. А сега именно точно тази грешка - да оставят Талус жив, щеше да им коства всичко. Но все пак това бе живота им - пълен с рискове и опасности, но поне не и скучен.
Мнимия демон вървеше през мрачните коридори. Сега чакаше само знак от брат си. Един малък знак... и всичко щеше да свърши, по един или друг начин.
E, подготовката за пристигането на един от най-великите архангели за всички времена трябваше да започне рано или късно, каза си Малтарион. По-добре щеше да бъде да избие всички пазачи в подземията. Не можеше да рискува някой да се усъмни в него. След като се разправеше с всички демони долу, щеше да остави Драксис да отведе Нидала, докато самият Малтарион заблуждаваше тези, които биха могли да се опитват да слязат в тъмниците. Много малко можеше да се обърка в този план, и Воинът се надяваше от все сърце наистина да не стане така.
Но съдбата е неподвластна дори на небесните воини и често си прави жестоки шеги дори и с тези, които се борят за съществуването на всичко живо.
Точно срещу Малтарион, Архангел на Войната, се задаваше Лорд Талус от Ханакари.





**********************************************************




Хрътките бяха лесни. Паднаха така безшумно, както се бяха и промъквали. Драксис изчака и последната от тях да влезе в порутения храм, след което също така безшумно като враговете си, той почна да убива всяка една, започвайки от последната и стигайки до първата. Прерязваше им гърлата без милост, без омраза, без никакви чувства. Кучетата дори и не можаха да се усетят. Драксис не знаеше защо, понеже миризмата от пролятата кръв направо се блъскаше в ноздрите му. Хрътките имаха добро обоняние почти колкото него, и все пак не можеха да надушат смъртта на убитите си другари. Е, какво пък толкова, мислеше си Ловеца и продължаваше да избива поред псетата. Но понеже не беше подлец, извика на последната "Хей!". Щом кучето се обърна, видя картина, която не можеше да забрави до посления си миг живот. Последните две секунди от него. Видя мрачен син демон, стоящ сред труповете на убитите хрътки, стиснал две пламтящи остриета, сякаш изгарящ от гняв. И с един последен удар на същите пламтящи остриета, псето на Ада усети как се спуска мрак.
- Това беше всичко - промърмори си Драксис и избърса кръвта от оръжията си. Поне засега можеше отново да продължи необезпокоявано. Но нещо привлече вниманието му. Сякаш каменните плочки, с които беше застлан пода на храма, потрепериха. Прахта, която ги покриваше, се вдигна във въздуха и се разнесе наоколо. Това беше достатъчно доказателство, че нещо е накарало пода да потръпне. - Мамка му - изруга Ловеца. - А тъкмо избърсах кръвта от остриетата си.
Той беше усетил какво се криеше в мрачните дълбини на подземията на храма. Тъмната магия, която бе бушувала тук, не можеше да напусне това място без да вземе своята извратена цена. Тенубрис не би позволил това. Вместо това, той би предпочел да подготви малка изненада на този, който влезе в храма без знанието на Огнения.
В пода се появи цепнатина. Гранитните плочки изпукаха със смразяващ кръвта звук. На два метра от първата пукнатина се появи втора, по-голяма от предишната и със страховита синя светлина, бликаща от нея. Драксис вече бе сигурен.
От пода изригнаха същества, от които се лееше черна, отдавна изгубена красота. Зеещи дупки прогнила плът обвиваха телата им. Крилете им, някога огромни и прекрасни, висяха проблясващи с нездрав отблясък. Не се рееха на полъха на вятъра, а висяха застинали, твърди, ненужни, символ на някога огромната мощ на тези същества. На Драксис му прилоша.
Пред него стъпваха с твърда стъпка отдавна изгнилите трупове на някогашните му братя. Виждаше ангели от всеки орден - от този на Анталион - Унищожителите. От ордена на брат си Калдирион - Пазителите на времето. От всеки друг и от своя собствен. За момент му се повдигна.
"Какво ми става? - помисли си той. - Все пак те са мъртви, душите им отдавна са били унищожени. Сега те са нищо повече от слуги на Тенубрис. И ще бъдат заклани като такива!"
Остриетата бяха вдигнати.
- Това ще е забавно! - провикна се той с искрена радост. - Преди никога не бях имал възможността да се изправя срещу свои братя. Ето че сега я имам! - той наклони мечовете си към земята с почти автоматично движение. - Да се развихрим, "братя"!
Мъртвите го изгледаха с мъртвите си очи, почти присвили клепачи в израз на недоумение. Първата им грешка за тази битка.
По-бърз от бушуваща светкавица, Драксис се стрелна в редиците им и покоси десетима, преди мъртвите да са се усетили.
- Какво чакате още? - подвикна им той. - Нападайте!
И чак тогава те се усетиха. Нападнаха го.
Макар и в тези изсъхнали тела, ангелите бяха запазили бойните си умения. За пръв път от векове Драксис можеше да се наслади на една истинска битка. "Това вече е друго нещо!" помисли си той с наслада и се впусна срещу мъртвите. Първите му удари бяха просто опипване на почвата, за да разбере за истинската сила на противниците си. И разбра, че ангелите се бият не по-зле, отколкото когато бяха били живи. "Още по-добре.", промърмори си Отмъстителят и поднови атаките си срещу противника.
Един от мъртвите Унищожители замахна с меча си срещу Драксис, но архангела парира с лекота и разсече с втория си меч мъртвия надве през кръста. Прогнилата плът издаде отвратителен лепкав звук, а костите изхрущяха зловещо. Други двама се опитаха да изненадат мнимия демон в гръб, но той се обърна ловко и заби оръжията си в коремите им, след което се завъртя и запрати труповете към другарите им, поваляйки няколко от тях. Скочи във въздуха, завъртя остриетата си така, че да сочат надолу и още с приземяването си небесния воин разсече падналите извращения, превръщайки ги в кървава пихтия. Отбеляза си наум един странен факт - кръвта на абсолютно всички мъртви, които съсечеше, беше зелена, а не в специфичния цвят на ордените. "Още едно нещо, за което Тенубрис ще отговаря.", измърмори си Драксис.
Мъртвите не намаляваха. Един скочи върху Драксис, повали го и изрита единия меч от ръката му. Ала това нямаше никакво значение за Ловецът. Този, който се бе специализирал в така наречения "прикован стил", който се състоеше в управлението на оръжието посредством телепатия. Свързвайки ума си с още летящото острие, Драксис завъртя празната ръка така, че да посече съборилия го немъртъв. И точно по средата на полета, мечът се върна, съсичайки на две празното тяло и връщайки се в ръката на притежателя си. Архангелът скочи на крака, продължавайки да сече прииждащите вълни от противници. И докато се наслаждаваше на малките рани, получени в тазвечерната борба, необръщайки внимание на лицата на противниците си, изведнъж пред него се изпречи почти неразложил се труп. Женски труп, облечен в бяло. Една от подчинените на Ариел, все още запазила красивите си черти. Драксис дори си спомни името й.
- Етария - промълви той.
Сякаш времето спря. Тя се приближаваше към него, с празен поглед във все още изящните й очи. Архангелът не можеше да стори нищо. Тя все още не бе станала като другите, красотата й не бе напуснала тялото й. Дори дрехите й, макар разкъсани и изцапани с кръвта й, когато Тенубрис я бе измъчвал, а вероятно и изнасилвал, бяха все още бели като току-що навалял сняг. Гледайки я, Драксис се сети за друго лице, малко и нежно, обрамчено от гъста лъскава черно-синя коса. Лицето на Ариел. И си спомни. Спомни си защо не трябва да губи време, а да изпълни задачата си. За да я види още веднъж. Но не можеше да убие Етария просто така, не можеше. Изведнъж, сякаш подканено, времето възстанови нормалния си ход и небесния воин се съвзе напълно навреме, за да отбие удар, насочен към главата му от мъртъв ангел, облечен в синьо. Чертите му вече бяха съвсем изгубени и Драксис не можа да го разпознае. Отсече главата му и продължи атаките си. Но всеки път, когато Етария го атакуваше, той не отвръщаше на ударите й. Но въпреки привидно нескончаемите редици на мъртвите, Ловецът усети промяна. Все по-рядко и по-рядко му се налагаше да убива, враговете му намаляваха. И той реши да приключи всичко бързо, да не се бави повече. Пробивайки си път до центъра на стаята, Драксис изведнъж спря. Мъртвите спряха заедно с него. Поредната им грешка тази вечер. Отмъстителят започна да събира енергия, която засия в синьо около остриетата му. И изведнъж той освободи енергията. Въртейки се в кръг на едно място, Драксис бе протегнал ръцете си встрани. Но оръжията не бяха в ръцете му. Те се въртяха във все по-големи кръгове, сякаш "приковани" към протегнатите пръсти на собственика си, посичайки всичко, което попаднеше на пътя им. Именно в това бе същината на "прикования стил".
Те умираха. Със всеки кръг поразените бяха повече и повече. Когато остриетата се върнаха в ръцете на мнимия демон, беше останал само един противник.
Етария.
- Не бих искал аз да съм този, който ще отнеме живота ти, Етария - произнесе с болка Драксис. - Още си спомням дните, в които двамата с теб се смеехме в Градините, а вятърът развяваше косата ти по начин, който никога не бих могъл да забравя. Помня дните, в който слизахме до земята на хората. Помня и нощите, който прекарвахме на там, обърнали взора си към безбройните звезди и споделяйки тайни и мечти. Ти бе вярна и истинска приятелка, Етария, сестро моя. Никога не бих те забравил. И затова, дори и да не бих искал да направя това, което ще направя сега, знай, че го извършвам, защото те обичам.
Етария го наблюдаваше с все същия празен поглед, с който го наблюдаваше преди той да избие всички останали мъртви. И изведнъж коленичи. Драксис забеляза нещо, което никога не би се и надявал да види. Слаб блясък в мътвешкия поглед на вече мъртвия ангел.
Коленичила, тя отметна косата си. Сълзи се появиха в измъчените очи на архангела. Той разбра.
- Никога няма да те забравя - повтори й с шепот той.
Острието му се спусна надолу.

Извинявам се че копая безсрамно но за този разказ не се сдържам.Страхотен е и просто нямам думи.Ако има още ще бъде супер.Просто кърти от всякъде и едно голямо БРАВО на Soul Hunter

Откъде го изрови тоя стар разказ, бе, брато...

Няма интерес към повестта просто, затова не си давам труд да пиша. А и първоначално не ми харесва как съм се справил, към 7-а глава става по-добре, но в началото просто ми се доплаква. Почнах го отначало. Като го докарам до задоволително ниво, ще го постна като нова тема.