Така, тази глава я преработих и мисля че се е получило.Исках да я направя по-дълга, ама нейсе - нямаше да ви се чете
Така че, очаквам критики и (надявам се) поздравления.
Глава 3
Неочаквана среща
- Ще ти кажа истината, братко - от безделие вече не мога дори да мръдна и мускул.
Братята почиваха в Естеаловите градини.Цареше спокойствие, необичайно дори за Рая.Пъстропери птици пееха сладкогласните си химни в прослава на боговете.Отвсякъде падаха розови цветчета.Тревата се полюшваше съвсем леко, сякаш само загатвайки присъствието си.Въздухът носеше мирис на разцъфтели ябълкови дръвчета.По мащаб Градините бяха огромни.Навсякъде, докъдето стигаше погледа, полята бяха като излезли от пъстроцветната палитра на именит художник, твърдо решил да покаже съвършенството.Малки насекоми прелитаха от време на време, ала не смущаваха покоя на решилия да поседне в това свято място.Всичко тук вдъхваше само вяра в необятната сила на боговете.
Малтарион лежеше направо върху земята, близо до брат си Калдирион, ала сега седна и се вгледа в синевата.
- Не бива да се оплакваш - скастри го сънено брат му. - Вече сме водили този разговор хиляди пъти и досега не сме постигали примирие.Единствените битки, които се водят в момента, са между..."благородниците" в Ада.И знаеш не по-зле от мен, че ако се унищожат взаимно, ще е по-добре за всички ни.
- Освен за нас.Бяхме създадени за да се опълчваме на Злото, а не да седим тук - размишляваше на глас Воинът.В синхрон с думите му, наблизо ромонеше поточе.Изведнъж той стана, отиде и отпи от бистрата вода. - Какво ще правим, когато вече няма нужда от нас?
- Ще помагаме на хората, както винаги сме правили - долетя незабавния отговор. - Ще ги лекуваме, даряваме с добродетели и щастие.Няма да останем съвсем без работа.
Малтарион изпитваше огромна наслада от битките.В тях той се чувстваше жив, те му помагаха да се отърси от тревогата, нещастието и бедите, както и да се позабвлява.Тъй като беше създаден единствено като велик воин, му беше много трудно да свикне с мисълта, че може би никога вече няма да изпита удоволствието от люта борба на живот и смърт, в която е заложено бъдещето на Вселената.
Изведнъж над двамата се надвеси огромна сянка и те вдигнаха глави.Новодошлият беше ангел, но може би най-високият и едър от всички.Беше облечен в синя роба, поръбена със сребро.Под нея имаше невероятна мускулатура, придобита от многовековния опит като войник.Крилете му, огромни и красиви, се вееха от вятъра.Името му бе Синтарис.
- Поздрави, Синтарис - поздравиха братята в хор. - Някакви новини?
- Приветствия, генерали! - отвърна топло гигантът.Огромният му ръст беше нереален.Дори най-високите хора в негово присъствие се чувстваха като джуджета. - Дойдох, за да ви известя за нападение над малкото селце Кил'Раен.
- Kaкво за него? - попита светкавично Повелителят на Войната.Всеки ден се надяваше да долети някакъв слух, колкото и невероятен, за действие на демони.Искаше отново да усети топлата кръв по лицето си, да чуе пронизващия предсмъртен вик на чудовището отсреща, да почувства как острието му съсича противникът му.Ето затова сега беше особено възбуден.
- Oбикновеното.Няколко демона са извършили ритуал с няколко заклани овце и кокошки.Стените на хамбарът на потърпевшия са оплискани с кръв, на едната е изобразена пентаграма.Нищо по-необичайно.В момента изчадията дават отпор и не искат да излязат.Помислих си, че може би този път ще поискате да отидете и да отървете мирното население.
Драксис се извъртя неспокойно в съня си, ала се успокои почти веднага.
- Всеки път идваш при нас, с надеждата, че следващия път ще приемем - горчиво отбеляза Малтарион. - Какво те кара да мислиш, че сега...
- Ще отидем - замислено промълви брат му.
- Моята преценка не важи ли в случая? - засегна се небесният воин. - Защо решаваш вместо всички?Дори още не сме попитали него какво мисли.
- Събуди го тогава - махна с ръка със същия замислен вид Пазителят. - Питай го, но след това, независимо какво реши, ще поемем задачата.
Червеният архангел се приближи с лека стъпка до спящото на тревата същество, до тях Синтарис все още очакваше отговора им търпеливо и в пълно мълчание.Малтарион разтърси рамото на брат си и каза:
- Драксис, събуди се, искаме съгласието ти относно...
Но той така и не успя да довърши изречението.С изумителна сила и нечовешка бързина Отмъстителят сграбчи ръката му, просна го на земята и вдигна десница, готов да нанесе фатален удар.
- Ей, спокойно, аз съм! - изкрещя потърпевшият.Мина известно време, докато брат му успя да го познае.Със смаян вид той пусна ръката му и му помогна да се изправи.
- Съжалявам - пророни могъщият ангел. - Просто...не можах да се опомня навреме.
- Както и да е - разтриваше китката си Малтарион. - Събудих те, понеже брат ни иска да се притечем на помощ на хората в Кил'Раен.
- Хм-м-м... - замисли се Архангелът на Отмъщението. - Това не беше ли онова малко селце, в което постоянно се извършваха мрачни ритуали от демонични заклинатели?
- Да - долетя отговорът на Воинът. - E, какво мислиш, братко?Да отидем ли?
- Разбирам, че ти не искаш да отидем, нали? - попита проницателно Драксис.
- Загуба на време - изсумтя недоволно безсмъртният. - Има и други, които могат да се захванат със тази задача.
- Да, разбирам - съгласи се брат му. - Но аз смятам да отидем.
- Моля? - погледна го невярващо Малтарион.
- Ще ни разсее.Хайде, Силите Адови не чакат.
- Казах ти - подсмихна се Калдирион.
- Сбогом, Синтарис - поздравиха тримата в един глас, Малтарион малко по-вяло от другите.
- Сбогом, братя - отвърна им огромният ангел. - Нека Боговете бдят над вас.
*******************************************
Тъй като не можеха да се представят на хората в истинският си вид, братята бяха принудени да приемат образите на сурови мъже от Севера, чиито черти показваха опит от изминали битки.Бяха облечени в прости кожени брони, които само разкриваха мускулестите им тела.Не можеха да призоват в битка могъщите си остриета.Затова носеха по един дълъг двурък меч.И без това задачата беше проста, само няколко мижави демона.Но когато навлязоха в селото, не можеха да повярват на очите си.Явно вестоносецът им или беше пропуснал да спомене това, или не беше достатъчно добре осведомен.
Защото Кил'Раен беше в пламъци.Селяните тичаха напосоки, само за да бъдат догонени и заклани от някое дяволско изчадие.Реки от кръв застилаха земята.Отвсякъде се чуваха писъци.Тримата се огледаха и видяха малко дете, може би три-четири годишно, заковано на стената на една къща с назъбено черно копие.От гледката кръвта им закипи.
- Ще се включваме ли в битката? - изръмжа съвсем ненужно Малтарион, другите двама вече бяха извадили оръжията си.
- След мен, братя!За победа!!! - изкрещя Драксис и се впусна в битка със стария си боен вик.
Адските същества явно не бяха отчаквали такъв сериозен отпор.Не бяха виждали Братството от близо четиристотин години.Не вярваха на очите си.И все пак братята нанасяха удар след удар на самозабравилите се демони, явно твърде увлечени, за да забележат появата оттеглянето на водача с група от най-силните му войни в един изоставен хамбар.Омразата, трупана в продължение на хилядолетия, насочваше десниците на архангелите.Горките, окаяни хора се измъкваха от дупките, в които се криеха от иначе неизбежната смърт, само за да видят, че мрачните подтисници биват побеждавани.Войните, които се сражаваха в тяхно име, сякаш бяха пратени от Боговете.Съвсем скоро вече викаха в тяхна подкрепа, за да ги поощрят и окрилят.Цялата гледка представляваше мрачна и жестока картина.Навсякъде сградите горяха с неествено високи и кървавочервени пламъци.Кръвта на вече изкланите човеци се беше смесила с демонична, пролята от братята.Трупове и от двете раси застилаха калните улици.Писъци, пронизителни и гръмовни, разсичаха нажежения до бяло въздух.И сред целия този Ад на Земята се биеше Братството, изпълнявайки дълга си, вменен още от създаването на тримата.Цялата битка представляваше грациозен, красив танц на смъртта.Архангелите, застанали един до друг, отбиваха всички атаки вещо и умело, викайки на помощ всичкия опит, които бяха трупали през вековете.Въпреки че можеха да избият всички изчадия с един замах, не можеха да използват нито магия, нито могъщите си оръжия, изковани от самите тях.Не можеха да рискуват и да се разкрият на хората.Затова сега се биеха с всички сили, стараейки се да спасят както себе си, така и расата, за която се бяха заклели да защитават.Парираха атаки от остри нокти, зъби и черни, изкривени мечове, като в същото време, щом мечовете на братята се допираха до демоничните оръжия, удряха на фатално място.Нападенията на воините бяха като змии, удрящ на няколко места едновременно.Ала колкото и да убиваха, все изникваха още, и още гнусни твари.На мястото на всяка паднала изникваха три нови.
- Не прекратяват наплива си! - долетя ядосания вик на Калдирион.
- Е, и?Какво от това? - отговори му по същия начин Малтарион.За него битката беше като дългоочакван дар.
- Това, че все отнякъде трябва да пристигат нови и нови подкрепления!Невъзможно е толкова много адски създания да се съберат в такова малко село.Сигурно използват някакъв портал...
- Заемам се с това.Отвличайте им вниманието за три минути - рече спокойно Драксис и най-непоколебимо тръгна на инспекция из селото.
Учудването на братята му едва не им костваше живота.В един и същ миг ужасяващи, гротескни фарати* се опитаха да им строшат главите.Не успяха.
- Накъде тръгна? - попита Пазителят, докато отсичаше три глави едновременно.Кръвта, бликнала от вратовете на лишените от украшение същества го опръска целия.
- Познавайки брат си - отиде да реши изхода от тази битка - сви рамене Воинът, след което избегна брадвата на дебелорък демон, въоръжен с чифт от най-грозните и нащърбени бивни, излизайки не от долната му челюст, а от очите му.Малтарион реши да го оттърве от страданието.
Още три минути двамата отбиваха удари, докато брат им не се върна.
- Брей, бързо работиш - аплодира го Калдирион. - И за пореден път зачиташ времето.
- В твоя чест, братко - върна комплимента архангелът. - Не беше нищо, просто... - речта му беше прекъсната от силен удар с чук в главата.Кръвта на Драксис се разпръска във всички посоки.За щастие, той не бе обикновен човек.Засегнатото място явно не бе много дълбоко.Гневът на Отмъстителят се разрази с пълна сила.Преди някои да се опомни, той изпадна в дива ярост и в следващия миг вече беше концентрирал вражеските атаки върху себе си.В този миг той не можеше да бъде спрян.Никой демон не можеше да го засегне.Никой демон не живееше достатъчно, за да го направи.Танцът му с острието беше ненадминат.Архангелът убиваше без никакво угризение, а напротив - с върховно удоволствие.Унищожаваше извечния си враг.Нищо не можеше да го спре...
Нищо...
НИЩО!!!!
- Престани, това съм аз!!! АЗ!!!
Драксис се опомни.Видя.Видя...
Окървавеното лице на брат си Малтарион.
За пореден път той се провали.Не можа да удържи омразата си.Беше нападнал, без да мисли дали пред него се намира противник или съюзник.Гневът отново беше избил на повърхността.Архангелът се огледа.Селото беше в пламъци.Реките от кръв бяха толкова силни, че почти влачеха труповете на адските изчадия и хората.Около него безжизнените тела на жертвите му бяха обезобразени, буквално не можеха да бъдат разпознати един от друг.Самият той бе коленичил на едно коляно, подпрян на забитият си в земята двурък меч.
Не можеше да повярва, че отново му се беше случило.Да загуби контрол само от един лек удар в главата!След всички векове на усилени тренировки в Храма...
- Добре ли си?
Малтарион се беше приближил, положил утешително ръка на рамото на брат си.
- Да...да, добре съм - изпелтечи той.
- Ще трябва да помогнем за възстановяването на селото - напомни Калдирион тихо. - По-добре да започваме.
Хората вече ги бяха наобиколили, благодарейки им горещо и молейки Боговете да закрилят спасителите им.Ала скоро това престана, понеже братята настояха селото да бъде възстановено.Редиците, които подаваха кофи, пълни с вода, вече бяха образувани.Деца се щураха насам-натам, повече пречейки, отколкото помагайки.Ала на Драксис му бе приятно да ги гледа."Да, за хората има надежда - само погледни какви силни войни си имат." мислеше си с умиление той, гледайки как едно малко момиченце носи кофа, голяма почти колкото него.Съдържанието на съда вече беше почти извън него, имайки предвид значителната упоритост на детето да го занесе на местоназначението му.
- Ето, дай на мен - рече с усмивка прикритият небесен воин и взе кофата.Гребна вода от най-близкия кладенец и моментално я изля в един полуизгорен курник."Е, все някъде трябва да живеят кокошките" помисли си той и се върна към задълженията си.
**********************************
Пожарът беше отдавна потушен, и жителите вече поправяха обгорените си къщи.След дълги извинения братята най-сетне успяха да си тръгнат, когато и последния благодарен човек им беше предложил най-скъпото си, за да им се отплати за спасяването на живота му.Но, естествено, те винаги отказваха.Като небесни воини те нямаха нужда от нищо.Сега вървяха по обгорелите поля около селото, размисляйки върху необичайната активност на окултизъм.
- Атаките трябва да са свързани.Явно са искали да привлекат нашето внимание.Иначе защо, след като винаги пращахме други, нямаше такива яростни атаки?
Пазителят на Времето разсъждаваше на глас, все още със сажди по лицето.
- Да, но ако е така, защо просто не ни казаха нищо, а просто тръгнаха да ни нападат?Битката беше лесна, дори по моите стандарти - съгласи се Малтарион. - Братко? - обърна се той към Отмъстителят, вървейки редом с тях. - Ти какво мислиш за това?
- Мисля, че никога не се изправихме лице в лице с водача им.Може и да греша, може и да е била некоординирана атака.Ала ако е била с някаква цел, тогава защо не го срещнахме?
- Може би е бил съсечен в мелето - предложи Калдирион. - Между другото, какво се случи, когато ни напусна?
- Нищо особено.Няколко демонични заклинатели бяха отворили портал към Ада.Подкрепленията се изсипваха оттам.Всичко мина гладко.Нападнах ги, когато поредната вълна се отправи към вас, а после...
- Какво после?Драксис?...
Архангелът се беше заковал на едно място и гледаше в една точка.Когато братята му погледнаха натам, видяха един стар, порутен хамбар.В него обаче имаше нещо много странно.На фона на призрачната картина, която представляваше селото в момента, хамбарът...
- Не е бил засегнат от пожара - прошепна разгневено Малтарион. - В него се крие гнусният им лидер.Да отидем и да го разкараме оттам!
- По-спокойно, братко.Засега е по-добре да подходим с внимание.Не се знае кой е и каква сила притежава - предупреди Пазителят.
- Прав е - каза кратко Отмъстителят.
Малтарион изсумтя пренебрежително, показвайки точно колко много го интересува дали противникът им е могъщ демон.Драксис просто му хвърли един предупредителен поглед и тримата тръгнаха към старата постройка.Когато бутнаха вратите, пантите изскърцаха със смразяващ кръвта звук, който би накарал всеки със здравия си ум да побегне.Ала малко ги беше еня братята колко призрачно е вътре.
- Поредния номер, с който се плашат глупците - подметна хапливо Воинът.След като влязоха, портите се захлопнаха бавно, сякаш с нежелание. - А ето още един.Очевидно, днес няма да се разминем без клишета.
Ловецът на души му метна още един от своите предупредителни погледи, след което тръгнаха предпазливо на разузнаване.С всяка крачка сякаш чуваха предстоящата атака на врага си.Беше много изнервящо.Да се взираш, без да знаеш какво дебне зад ъгъла и какво може в следващия миг да ти изтръгне сърцето.
- Ама наистина е забавно да ви гледа демон как пристъпвате като последните безумци, стиснали в ръце тези жалки клечки, опитвайки се да откриете причината за онази касапница там отвън.Наистина...забавно.
От сенките излезе ужасяваща фигура, събрала в себе си отчаяние, омраза, несигурност...страх.Цялото й мускулесто тяло бе покрито със сини люспи, като само коремът и гърдите бяха изваяни от бледожълти брънки.На крайниците си имаше по пет огромни, остри нокти, извити като на граблива птица.Триметровите й ципести криле трептяха в израз на очaкване.
Инебрус, Господар на Петия кръг на Ада, стоеше пред тях в цялата си мощ и мрачно великолепие.
*фарат - силен, но глуповат демон, ходейки на пет крака, завършващи с остриета, които могат да използват в боя.