Пролог

Тъмен съюз




Анталион седеше на трона си в крепостта си Наиндерот.Като Архангел на Унищожението той имаше право да притежава такъв разкош.Беше облечен в просто пътническо наметало, понеже тъкмо се беше върнал от поредната скучна мисия като лечител.Негова работа беше след падението на Тримата да броди прикрит сред смъртните и тайно да ги цели от болки и страдания.Но това не беше истинската му природа.Той беше създаден, за да наранява, за да убива, да унищожава.Не, не биваше да е като някоя старица, която само мърмори напевни заклинания и лекува глупци.Скоро, Анталион щеше да заеме полагащото му се място на велик воин, съществуващ само заради убийствата.Ако всичко се развиеше по план...
Той се сети за бронята си и прокара ръка през нея.Естествено, тя не се виждаше заради наметалото, но всички, и ангели, и демони знаеха колко могъща е тя.Черна на цвят, с изобразени на гърдите тъмна роза, прелитащ гарван и миниатюрно копие на собствения му меч, тази ризница беше спасявала душата му стотици пъти.А самото му острие...мнозина казваха, че е най-силното на този свят, омагьосано да убие всеки, дори докоснал се до него.То беше гордостта на Анталион, ако той вече изобщо можеше да се гордее с нещо.Поквареното му съзнание вече служеше само за негова изгода.Не го интересуваше нищо...
Той чакаше някой.Някой, който щеше да му помогне да извоюва властта от Висшите Богове.Ала още не можешe
да се сравнява с тях по сила и мощ.Затова му трябваше странична помощ.Макар че дори времето беше загубило своята стойност за него, той почна леко да се гневи.Колко още трябваше да чака?

- Закъсня.

Макар и тихо изречена, в думата имаше толкова ярост, че би убила всеки смъртен.Ала гостът му не бе такъв...

- Бях възпрепятстван - беше отговорът на забулената фигура, току-що влязла в Тронната зала. - А, и бих те посъветвал да не ми държиш този тон.Все още си слаб, за да се изправиш срещу Боговете.И ако им кажа...

- ...ще накажат и теб.Неизбежно е.Единственият начин планът ни да успее, е да действаме в тайна.А и знаеш, че държа познание, което ще е..."полезно" на теб и господарите ти.

- Така е.А ако сведенията, които ми дадеш, са верни, те могат да ти бъдат много признателни.

- Е, в такъв случай ще желая двойна отплата - заяви Анталион. - Ако, както ти казваш, ще са "признателни"...

Лицето на гостът му се изкриви от гняв, ала това не се забеляза под дългата роба.

- Ако успеем в начинанието си, ще имаш всичко, което пожелаеш...






П.П.Не бъдете твърде критични, моля ви, все пак съм "нов" във творческия...Ако ви хареса, мога да измисля по-нататъшни епизоди.

Това е най-странното куче, подобно на котенце, което съм виждал през живота си

Вижте сега, това го пуснах като проба.Аз в момента пиша цяла книга (не се смейте) по тази тема.По-нататък става ясно кой кой е, какво какво е и т.н.Ала малко информация - Тримата са Несветата Троица, т.е. Мефисто, Бейл и Диабло.А са паднали, защото са се спънали.

Интересно, интересно, давай нататък, дай повече. Описанията са добри, диалогът, макар и малък не навява баналност, давай още.

Интересно, човекът, когото най-уважавам в този форум, ми каза че харесва разказът ми.Дали не сънувам?!ОК, следващият ми пост ще е Глава 2.

Глава 1

Братството

Пред Храма на Ангелите, подпрял гръб на една колона, стоеше млад мъж, облечен в бяла роба, чиито гънки свободно падаха до земята.Гарвановочерната му коса се вееше от тихия полъх на вятъра.Устните му тананикаха някаква забравена древна мелодия, навярно пята в Зората на Времето.Гордата му мускулеста осанка навяваше мисли за могъщ воин, преживял много и тежки битки.Всеки знаеше кой е този младеж и какви саможертви е направил за благото на човечеството.Знаеха също така и колко опасен враг може да се окаже той.
Защото младежът беше Драксис - Архангелът на Отмъщението.В древни времена беше създаден той, и оттогава Силите Адови не знаеха какво е спокойствие.Омразата, която небесният воин изпитваше към тях, можеше да се сравни единствено с неприязънта, която те изпитваха към него.С помощта на легенданите си остриета арханхелът преследваше пъклените изчадия.Мечовете му бяха с извити остриета, изковани от симбретил*, чисто сини на цвят, гравирани със сребърни руни, а на дръжките беше изобразена извечната война между ангели и демони.Самите дръжки завършваха със сапфир, шлифован навътре като нокът на граблива птица със инкрустирана миниатюрна снежинка вътре.Той не носеше броня.Не му беше нужна.Биеше се със бойна роба, също синя на цвят.Горната й част беше без ръкави, опасана с черен колан на кръста.Долната част бяха панталони, които не затрудняваха движението му.Черни ленти обвързваха ръцете му.Носеше и черни кожени ботуши, а главата му, вместо с ореол, беше препасана със синя лента.В този вид го познаваха всички, и го уважаваха, независимо дали за тях той беше или враг, или приятел.
Драксис чакаше братята си, които тренираха в храма.Въпреки че Мефисто, Бейл и Диабло бяха сразени отдавна, небесните воини не биваха да приспиват бдението си, понеже съществуваше начин те да се завърнат от забвението си.Начин, в чиито тайни бяха посветени малцина.Начин, сам по себе си невероятен за осъществяване.Ала все пак съществуваше и макар че не можеше да се предскаже кога и изобщо дали Тримата ще се завърнат, Драксис и братята му по-добре да си останеха внимателни, отколкото да позволят да се разрази Втори Велик Конфликт.
Най-накрая, след близо два часа и половина, те излязоха от храма.И двамата имаха ликовете на младежи, ала бяха по-стари и по-опитни от повечето архангели от Ордена.Малтарион и Калдирион бяха имената им, Архангелът на Войната и Архангелът на Времето.
Мрачният войн Малтарион беше покровител на войната.В средата на битката беше неудържим, и тези, застанали пред гневната му осанка, съжаляваха горчиво, понеже усещаха хладният полъх на остриетата му, кървавочервени, с формата на полумесец и с гравирани руни по цялата дължина.По средата на остриетата, над дръжката, беше икрустиран кръг с перфектно шлифован рубин в него.Като повечето оръжия на небесните войни, и тези бяха изковани от симбретил.Бронята му също беше червена, с изображение на орел на нея.Но не оръжията бяха най-страшното в Малтарион, а силата му да контролира живота в телата на другите.Затова той беше и един от архангелите, от които всички демони най-много се страхуваха.
Спокойният архангел Калдирион бе Пазител на Времето.Негова работа беше то да следи хода си, необезпокоявано от никого.И в редките случаи, когато ходът биваше нарушаван, негов дълг бе да поправи грешката, преди тя да е станала фатална за всички.Негово оръжие бяха две извити остриета, зелени на цвят и съединени в едно цяло, също обсипани с руни, но на визджерейски.Бронята му също бе зелена, с постоянно променящи се изображения.Именно заради умението му да контролира времето той бе архангел, от чието име Адът се тресеше.

- Е, как мина? - попита Драксис, докато вървяха.

- Уменията ми не са похабени - отвърна Малтарион. - Ако имаме късмета да попаднем на някоя истинска битка, поне ще мога да се защитавам.

- Зная, че войната ти липсва... - започна Отмъстителят.

- Липсва ли ми?Няма такова нещо.Нощем плача за нея - мрачно се пошегува Воинът.

- Достатъчно - обади се Калдирион. - И тримата се съгласихме, че така е най-добре.Невидими насочвахме десниците на смъртните, за да могат да победят Несветата Троица.Без наша помощ те не биха се справили.Не бива да съжаляваш за нищо.

- Да, но сега, ако се натъкнем на някоя по-люта битка, си е рядкост - оплака се Малтарион. - Защо изобщо ни трябваше...

- Защото се съгласихме, че трябва да бъдат спрени!Стига си се съжалявал! - разгневи се вече Драксис. - Всичко, което извършихме, беше в името на човечеството!

- Е, наистина така беше - въздъхна Воинът. - Вижте, стига сме занимавали умовете си с Тримата.Мисля. че за днес стига толкова.

- Съгласни - казаха братята му.

И тримата заедно се отправиха към Естеаловите градини за малко почивка.




*simbretil - неопетнено сребро, процеса на обработка трае 10 000 години, но за сметка на това металът е абсолютно неразрушим

Mного яко, бе, човек, давай още!

То че е добро - добро е, само дето малко бие на мегаломанщина

Добре беше, идеята за книга не е лоша. Може би само трябва да намалиш малко описанията и да заложиш повече на действията,иначе е добре

Не намалявай описанията, нека си останат пак толкова детайлни, но вмъкни и действие между тях.

Не ме разбирайте погрешно, в момента пиша отделните глави на тетрадка, а ги дооформям на компютъра.Дето вика Sentry, не намалявам описанията, но и не забравям и "действията".Но няма да поствам повече, понеже, 32 глави... Много са.Не искам да флудя.Иначе бих искал да благодаря на всички, които хвърлят по едно око и го одобряват, а не го плюят.На тези, които не им харесва...свят широк, вкусове всякакви.Отворен съм за критики.

Глава 2

Тенубрис

След падението на Несветата Троица вече нямаше кой да застане на Мрачните Тронове, за да управлява.Затова Адът беше в състояние на тотален хаос.Деветте му кръга бяха разтърсвани от раздори и противоречия.Генералите на Тримата, техни васали и владетели на Кръговете, всеки час крояха планове за господство.Някои, останали верни на господарите си, твърдяха, че трябва да се опитат да ги върнат от забвението им.Други апелираха към сплотение на Кръговете, припомняйки времето, когато Диабло и братята му са били на власт.А трети открито се стремяха към владичество, превзето чрез груба сила.Един от тях бе и Тенубрис, Господар на Четвъртия кръг на Ада.Мощното му тяло беше изградено от огън, камък и сила, граничеща със тази на самите архангели.Самият той нагло се наричаше Огнения демон.С името си той символизраше огромното си непокорство дори по времето, когато Диабло и братята му бяха на власт.А сега, когато най-накря бяха премахнати завинаги от шахматната дъска, той можеше да осъществи плановете си за господство над Преизподнята.Той вече планираше следващата си атака.Атака, която щеше да бъде насочена към неговия съсед - Инебрус, господар на Петия кръг и най-предан слуга на Тримата.Именно той подкрепяше най-ревностно завръщането на истинските си господари.
И затова Тенубрис го мразеше - заради слепия му култ към Братята.Мразеше го дори и заради сходството на имената им.В действителност малко неща имаше на този свят, които демонът да не мразеше.Едно от тях беше войната.Подобно на Малтарион, Огнения демон я обожаваше.Да разкъса със голи ръце поредния нещастник, изпречил се на пътя му, да усеща как топлата му, виненочервена кръв се стича по устните му, да усеща последния дъх на тялото в ръцете си...Можеше да се каже, че заради това съществува.Но, за разлика от великия Архангел, който се смееше в лицето на противника си, Тенубрис го ненавиждаше.Изпитваше люта неприязън само при мисълта за ангел, развял красивите си криле, стиснал огромен горящ меч в десницата си, раздаващ правосъдие, разпръскващ надежда и внушаващ вяра в Светлината.А при гледката на живо направо му се повдигаше.Но поне засега врагът не бяха тъй омразните му Небесни войни, а собствените му събратя, неговите себеподобни.Ангелите вярваха, че Адът ще се самоунищожи от дрязги и конфликти.Ала грешаха.Само Той, Тенубрис, щеше да обедини всички демони под един флаг, щеше да тръгне на поход срещу Рая и да го постави на колене.И никой или нищо нямаше да застане на пътя му.Но беше нужно време, а и...

- Господарю?

Генералът с мъка повдигна клепачи и се заозърта, за да види кой е нещастника, позволил си да го събуди.Близо до вратата на покоите си той видя дребен и мършав демон, вероятно един от вестителите, които той използваше.

- Какво има? - попита той. - Кое е толкова важно, че да се налага да ме събуждаш?

- Бях пратен от командира на армията Ви, лорд Талус, господарю.Каза да Ви предам, че всички войници са готови за незабавно тръгване, както пожелахте.Каза също така, ако можете да отидете в казармите да обсъдите атакуващия план.

- Много добре...Предай му, че ще дойда след малко.Сега се махай оттук! - изръмжа Тенубрис.

- Разбира се, сър.

Последва скърцане на панти и вратата се затвори.Владетелят с мрачно настроение започна да се приготвя за война.
След половин час, той се отправи към казармите, където Талус, неговия подчинен крещеше заповеди към войниците си и ги строяваше в стройни редици.

- Покланям се пред вас, господарю - каза с поклон командира, щом видя Тенубрис да се приближава към него.

- Всичко готово ли е? - попита Генералът, игнорирайки подмазването на подчинения си.

- Да, владетелю.Единственото, което ни остава да направим, е да съгласуваме плана си - потвърди Талус, разпъвайки огромна карта на Петия кръг на една маса. - Тук - забоде пръста си на огромна крепост той - е Ифелто, замъкът на Инебрус.Няма нужда да Ви казвам, че е почти перфектно укрепен.Скалистите планини около него създават убежище, в което е невъзможно да се проникне незабелязано, освен ако не използваме отряд от данори*.А и съществува опасност от нападение, когато преминаваме през прохода Тилеган в планините Амйатир.Напомням Ви, че из зъберите им може спокойно да се скрият цели армии.В такъв случай, ако ни нападнат, какво ще е вашето решение?

- Няма да се крием като страхливци - каза след минутка размисъл Генералът. - Ако има нападение, ще се защитим.Все пак не е лошо първо да пратим отряд разузнавачи, за да разучат скалите.Колко Кралици* имаме?

- Около петдесет, Ваше Величество - долетя незакъсняващия отговор на командира му.

- Добре.Ще ни послужат при обсадата на Ифелто.Ще ги нападнем фронтално с цялата си мощ.Една бърза, мощна, всепомитаща атака.ТОВА е моя план.

- Н-но , господарю, това е прекалено дръзко...Не може ли да предложа...

- Не ме ли чу, Талус?

Пред гнева на владетеля си лордът сякаш се смали.

- Д-да, Генерале...Чух... - запелтечи пред Тенубрис той и почна веднага да лае заповеди към армията.

- Инебрус, стари приятелю...Ти няма да доживееш завръщането на господарите си... - засмя се мрачно Огнения демон.

След което се присъедени към приготовленията за предстоящата битка.





*данор - изключително потаен, безшумен и силен демон, специализиран в проникването в тила на врага и мигновените убийства, накратко - демоничния вариант на човешка нинджа.Враг, уважаван дори и от ангелите.

*Кралица - огромен демон, използван при обсади.С голямата си, наподобяваща на таран глава руши крепостните стени.

Ловецо на души, добре продължаваш, само намали малко повторенията. Не са чак толкова много, но се набиват на очи. Също така се забелязва, че всяка "глава" завършва с диалог, а действието се развива на място, което въобще не е описано как изглежда. Това, поне на мен, ми се струва като много... театрално така да се каже. Тоест влизат някакви актьори, разказвачът си казва монолога и след това актьорите си казват репликите и излизат от голата сцена. Вмъкни в повествованието истинско действие и опиши не само мислите и изгледът на героите, но и заобикалящата ги среда, не много, но поне малко, колкото да не изглежда, че действието се развива на фона на една еднообразна чернилка.

Еееее SH, ти маи поет ще ставаш

М/У другото си един от малкото свестни юзъри тук,така че не се излагаи

Преди не ме смяташе за много "свестен", ха-ха!
Така и не разбрах, хареса ли ти или не?

Така, тази глава я преработих и мисля че се е получило.Исках да я направя по-дълга, ама нейсе - нямаше да ви се чете Така че, очаквам критики и (надявам се) поздравления.



Глава 3

Неочаквана среща


- Ще ти кажа истината, братко - от безделие вече не мога дори да мръдна и мускул.
Братята почиваха в Естеаловите градини.Цареше спокойствие, необичайно дори за Рая.Пъстропери птици пееха сладкогласните си химни в прослава на боговете.Отвсякъде падаха розови цветчета.Тревата се полюшваше съвсем леко, сякаш само загатвайки присъствието си.Въздухът носеше мирис на разцъфтели ябълкови дръвчета.По мащаб Градините бяха огромни.Навсякъде, докъдето стигаше погледа, полята бяха като излезли от пъстроцветната палитра на именит художник, твърдо решил да покаже съвършенството.Малки насекоми прелитаха от време на време, ала не смущаваха покоя на решилия да поседне в това свято място.Всичко тук вдъхваше само вяра в необятната сила на боговете.
Малтарион лежеше направо върху земята, близо до брат си Калдирион, ала сега седна и се вгледа в синевата.
- Не бива да се оплакваш - скастри го сънено брат му. - Вече сме водили този разговор хиляди пъти и досега не сме постигали примирие.Единствените битки, които се водят в момента, са между..."благородниците" в Ада.И знаеш не по-зле от мен, че ако се унищожат взаимно, ще е по-добре за всички ни.
- Освен за нас.Бяхме създадени за да се опълчваме на Злото, а не да седим тук - размишляваше на глас Воинът.В синхрон с думите му, наблизо ромонеше поточе.Изведнъж той стана, отиде и отпи от бистрата вода. - Какво ще правим, когато вече няма нужда от нас?
- Ще помагаме на хората, както винаги сме правили - долетя незабавния отговор. - Ще ги лекуваме, даряваме с добродетели и щастие.Няма да останем съвсем без работа.
Малтарион изпитваше огромна наслада от битките.В тях той се чувстваше жив, те му помагаха да се отърси от тревогата, нещастието и бедите, както и да се позабвлява.Тъй като беше създаден единствено като велик воин, му беше много трудно да свикне с мисълта, че може би никога вече няма да изпита удоволствието от люта борба на живот и смърт, в която е заложено бъдещето на Вселената.
Изведнъж над двамата се надвеси огромна сянка и те вдигнаха глави.Новодошлият беше ангел, но може би най-високият и едър от всички.Беше облечен в синя роба, поръбена със сребро.Под нея имаше невероятна мускулатура, придобита от многовековния опит като войник.Крилете му, огромни и красиви, се вееха от вятъра.Името му бе Синтарис.
- Поздрави, Синтарис - поздравиха братята в хор. - Някакви новини?
- Приветствия, генерали! - отвърна топло гигантът.Огромният му ръст беше нереален.Дори най-високите хора в негово присъствие се чувстваха като джуджета. - Дойдох, за да ви известя за нападение над малкото селце Кил'Раен.
- Kaкво за него? - попита светкавично Повелителят на Войната.Всеки ден се надяваше да долети някакъв слух, колкото и невероятен, за действие на демони.Искаше отново да усети топлата кръв по лицето си, да чуе пронизващия предсмъртен вик на чудовището отсреща, да почувства как острието му съсича противникът му.Ето затова сега беше особено възбуден.
- Oбикновеното.Няколко демона са извършили ритуал с няколко заклани овце и кокошки.Стените на хамбарът на потърпевшия са оплискани с кръв, на едната е изобразена пентаграма.Нищо по-необичайно.В момента изчадията дават отпор и не искат да излязат.Помислих си, че може би този път ще поискате да отидете и да отървете мирното население.
Драксис се извъртя неспокойно в съня си, ала се успокои почти веднага.
- Всеки път идваш при нас, с надеждата, че следващия път ще приемем - горчиво отбеляза Малтарион. - Какво те кара да мислиш, че сега...
- Ще отидем - замислено промълви брат му.
- Моята преценка не важи ли в случая? - засегна се небесният воин. - Защо решаваш вместо всички?Дори още не сме попитали него какво мисли.
- Събуди го тогава - махна с ръка със същия замислен вид Пазителят. - Питай го, но след това, независимо какво реши, ще поемем задачата.
Червеният архангел се приближи с лека стъпка до спящото на тревата същество, до тях Синтарис все още очакваше отговора им търпеливо и в пълно мълчание.Малтарион разтърси рамото на брат си и каза:
- Драксис, събуди се, искаме съгласието ти относно...
Но той така и не успя да довърши изречението.С изумителна сила и нечовешка бързина Отмъстителят сграбчи ръката му, просна го на земята и вдигна десница, готов да нанесе фатален удар.
- Ей, спокойно, аз съм! - изкрещя потърпевшият.Мина известно време, докато брат му успя да го познае.Със смаян вид той пусна ръката му и му помогна да се изправи.
- Съжалявам - пророни могъщият ангел. - Просто...не можах да се опомня навреме.
- Както и да е - разтриваше китката си Малтарион. - Събудих те, понеже брат ни иска да се притечем на помощ на хората в Кил'Раен.
- Хм-м-м... - замисли се Архангелът на Отмъщението. - Това не беше ли онова малко селце, в което постоянно се извършваха мрачни ритуали от демонични заклинатели?
- Да - долетя отговорът на Воинът. - E, какво мислиш, братко?Да отидем ли?
- Разбирам, че ти не искаш да отидем, нали? - попита проницателно Драксис.
- Загуба на време - изсумтя недоволно безсмъртният. - Има и други, които могат да се захванат със тази задача.
- Да, разбирам - съгласи се брат му. - Но аз смятам да отидем.
- Моля? - погледна го невярващо Малтарион.
- Ще ни разсее.Хайде, Силите Адови не чакат.
- Казах ти - подсмихна се Калдирион.
- Сбогом, Синтарис - поздравиха тримата в един глас, Малтарион малко по-вяло от другите.
- Сбогом, братя - отвърна им огромният ангел. - Нека Боговете бдят над вас.


*******************************************


Тъй като не можеха да се представят на хората в истинският си вид, братята бяха принудени да приемат образите на сурови мъже от Севера, чиито черти показваха опит от изминали битки.Бяха облечени в прости кожени брони, които само разкриваха мускулестите им тела.Не можеха да призоват в битка могъщите си остриета.Затова носеха по един дълъг двурък меч.И без това задачата беше проста, само няколко мижави демона.Но когато навлязоха в селото, не можеха да повярват на очите си.Явно вестоносецът им или беше пропуснал да спомене това, или не беше достатъчно добре осведомен.
Защото Кил'Раен беше в пламъци.Селяните тичаха напосоки, само за да бъдат догонени и заклани от някое дяволско изчадие.Реки от кръв застилаха земята.Отвсякъде се чуваха писъци.Тримата се огледаха и видяха малко дете, може би три-четири годишно, заковано на стената на една къща с назъбено черно копие.От гледката кръвта им закипи.
- Ще се включваме ли в битката? - изръмжа съвсем ненужно Малтарион, другите двама вече бяха извадили оръжията си.
- След мен, братя!За победа!!! - изкрещя Драксис и се впусна в битка със стария си боен вик.
Адските същества явно не бяха отчаквали такъв сериозен отпор.Не бяха виждали Братството от близо четиристотин години.Не вярваха на очите си.И все пак братята нанасяха удар след удар на самозабравилите се демони, явно твърде увлечени, за да забележат появата оттеглянето на водача с група от най-силните му войни в един изоставен хамбар.Омразата, трупана в продължение на хилядолетия, насочваше десниците на архангелите.Горките, окаяни хора се измъкваха от дупките, в които се криеха от иначе неизбежната смърт, само за да видят, че мрачните подтисници биват побеждавани.Войните, които се сражаваха в тяхно име, сякаш бяха пратени от Боговете.Съвсем скоро вече викаха в тяхна подкрепа, за да ги поощрят и окрилят.Цялата гледка представляваше мрачна и жестока картина.Навсякъде сградите горяха с неествено високи и кървавочервени пламъци.Кръвта на вече изкланите човеци се беше смесила с демонична, пролята от братята.Трупове и от двете раси застилаха калните улици.Писъци, пронизителни и гръмовни, разсичаха нажежения до бяло въздух.И сред целия този Ад на Земята се биеше Братството, изпълнявайки дълга си, вменен още от създаването на тримата.Цялата битка представляваше грациозен, красив танц на смъртта.Архангелите, застанали един до друг, отбиваха всички атаки вещо и умело, викайки на помощ всичкия опит, които бяха трупали през вековете.Въпреки че можеха да избият всички изчадия с един замах, не можеха да използват нито магия, нито могъщите си оръжия, изковани от самите тях.Не можеха да рискуват и да се разкрият на хората.Затова сега се биеха с всички сили, стараейки се да спасят както себе си, така и расата, за която се бяха заклели да защитават.Парираха атаки от остри нокти, зъби и черни, изкривени мечове, като в същото време, щом мечовете на братята се допираха до демоничните оръжия, удряха на фатално място.Нападенията на воините бяха като змии, удрящ на няколко места едновременно.Ала колкото и да убиваха, все изникваха още, и още гнусни твари.На мястото на всяка паднала изникваха три нови.
- Не прекратяват наплива си! - долетя ядосания вик на Калдирион.
- Е, и?Какво от това? - отговори му по същия начин Малтарион.За него битката беше като дългоочакван дар.
- Това, че все отнякъде трябва да пристигат нови и нови подкрепления!Невъзможно е толкова много адски създания да се съберат в такова малко село.Сигурно използват някакъв портал...
- Заемам се с това.Отвличайте им вниманието за три минути - рече спокойно Драксис и най-непоколебимо тръгна на инспекция из селото.
Учудването на братята му едва не им костваше живота.В един и същ миг ужасяващи, гротескни фарати* се опитаха да им строшат главите.Не успяха.
- Накъде тръгна? - попита Пазителят, докато отсичаше три глави едновременно.Кръвта, бликнала от вратовете на лишените от украшение същества го опръска целия.
- Познавайки брат си - отиде да реши изхода от тази битка - сви рамене Воинът, след което избегна брадвата на дебелорък демон, въоръжен с чифт от най-грозните и нащърбени бивни, излизайки не от долната му челюст, а от очите му.Малтарион реши да го оттърве от страданието.
Още три минути двамата отбиваха удари, докато брат им не се върна.
- Брей, бързо работиш - аплодира го Калдирион. - И за пореден път зачиташ времето.
- В твоя чест, братко - върна комплимента архангелът. - Не беше нищо, просто... - речта му беше прекъсната от силен удар с чук в главата.Кръвта на Драксис се разпръска във всички посоки.За щастие, той не бе обикновен човек.Засегнатото място явно не бе много дълбоко.Гневът на Отмъстителят се разрази с пълна сила.Преди някои да се опомни, той изпадна в дива ярост и в следващия миг вече беше концентрирал вражеските атаки върху себе си.В този миг той не можеше да бъде спрян.Никой демон не можеше да го засегне.Никой демон не живееше достатъчно, за да го направи.Танцът му с острието беше ненадминат.Архангелът убиваше без никакво угризение, а напротив - с върховно удоволствие.Унищожаваше извечния си враг.Нищо не можеше да го спре...
Нищо...
НИЩО!!!!
- Престани, това съм аз!!! АЗ!!!
Драксис се опомни.Видя.Видя...
Окървавеното лице на брат си Малтарион.
За пореден път той се провали.Не можа да удържи омразата си.Беше нападнал, без да мисли дали пред него се намира противник или съюзник.Гневът отново беше избил на повърхността.Архангелът се огледа.Селото беше в пламъци.Реките от кръв бяха толкова силни, че почти влачеха труповете на адските изчадия и хората.Около него безжизнените тела на жертвите му бяха обезобразени, буквално не можеха да бъдат разпознати един от друг.Самият той бе коленичил на едно коляно, подпрян на забитият си в земята двурък меч.
Не можеше да повярва, че отново му се беше случило.Да загуби контрол само от един лек удар в главата!След всички векове на усилени тренировки в Храма...
- Добре ли си?
Малтарион се беше приближил, положил утешително ръка на рамото на брат си.
- Да...да, добре съм - изпелтечи той.
- Ще трябва да помогнем за възстановяването на селото - напомни Калдирион тихо. - По-добре да започваме.
Хората вече ги бяха наобиколили, благодарейки им горещо и молейки Боговете да закрилят спасителите им.Ала скоро това престана, понеже братята настояха селото да бъде възстановено.Редиците, които подаваха кофи, пълни с вода, вече бяха образувани.Деца се щураха насам-натам, повече пречейки, отколкото помагайки.Ала на Драксис му бе приятно да ги гледа."Да, за хората има надежда - само погледни какви силни войни си имат." мислеше си с умиление той, гледайки как едно малко момиченце носи кофа, голяма почти колкото него.Съдържанието на съда вече беше почти извън него, имайки предвид значителната упоритост на детето да го занесе на местоназначението му.
- Ето, дай на мен - рече с усмивка прикритият небесен воин и взе кофата.Гребна вода от най-близкия кладенец и моментално я изля в един полуизгорен курник."Е, все някъде трябва да живеят кокошките" помисли си той и се върна към задълженията си.



**********************************


Пожарът беше отдавна потушен, и жителите вече поправяха обгорените си къщи.След дълги извинения братята най-сетне успяха да си тръгнат, когато и последния благодарен човек им беше предложил най-скъпото си, за да им се отплати за спасяването на живота му.Но, естествено, те винаги отказваха.Като небесни воини те нямаха нужда от нищо.Сега вървяха по обгорелите поля около селото, размисляйки върху необичайната активност на окултизъм.
- Атаките трябва да са свързани.Явно са искали да привлекат нашето внимание.Иначе защо, след като винаги пращахме други, нямаше такива яростни атаки?
Пазителят на Времето разсъждаваше на глас, все още със сажди по лицето.
- Да, но ако е така, защо просто не ни казаха нищо, а просто тръгнаха да ни нападат?Битката беше лесна, дори по моите стандарти - съгласи се Малтарион. - Братко? - обърна се той към Отмъстителят, вървейки редом с тях. - Ти какво мислиш за това?
- Мисля, че никога не се изправихме лице в лице с водача им.Може и да греша, може и да е била некоординирана атака.Ала ако е била с някаква цел, тогава защо не го срещнахме?
- Може би е бил съсечен в мелето - предложи Калдирион. - Между другото, какво се случи, когато ни напусна?
- Нищо особено.Няколко демонични заклинатели бяха отворили портал към Ада.Подкрепленията се изсипваха оттам.Всичко мина гладко.Нападнах ги, когато поредната вълна се отправи към вас, а после...
- Какво после?Драксис?...
Архангелът се беше заковал на едно място и гледаше в една точка.Когато братята му погледнаха натам, видяха един стар, порутен хамбар.В него обаче имаше нещо много странно.На фона на призрачната картина, която представляваше селото в момента, хамбарът...
- Не е бил засегнат от пожара - прошепна разгневено Малтарион. - В него се крие гнусният им лидер.Да отидем и да го разкараме оттам!
- По-спокойно, братко.Засега е по-добре да подходим с внимание.Не се знае кой е и каква сила притежава - предупреди Пазителят.
- Прав е - каза кратко Отмъстителят.
Малтарион изсумтя пренебрежително, показвайки точно колко много го интересува дали противникът им е могъщ демон.Драксис просто му хвърли един предупредителен поглед и тримата тръгнаха към старата постройка.Когато бутнаха вратите, пантите изскърцаха със смразяващ кръвта звук, който би накарал всеки със здравия си ум да побегне.Ала малко ги беше еня братята колко призрачно е вътре.
- Поредния номер, с който се плашат глупците - подметна хапливо Воинът.След като влязоха, портите се захлопнаха бавно, сякаш с нежелание. - А ето още един.Очевидно, днес няма да се разминем без клишета.
Ловецът на души му метна още един от своите предупредителни погледи, след което тръгнаха предпазливо на разузнаване.С всяка крачка сякаш чуваха предстоящата атака на врага си.Беше много изнервящо.Да се взираш, без да знаеш какво дебне зад ъгъла и какво може в следващия миг да ти изтръгне сърцето.
- Ама наистина е забавно да ви гледа демон как пристъпвате като последните безумци, стиснали в ръце тези жалки клечки, опитвайки се да откриете причината за онази касапница там отвън.Наистина...забавно.
От сенките излезе ужасяваща фигура, събрала в себе си отчаяние, омраза, несигурност...страх.Цялото й мускулесто тяло бе покрито със сини люспи, като само коремът и гърдите бяха изваяни от бледожълти брънки.На крайниците си имаше по пет огромни, остри нокти, извити като на граблива птица.Триметровите й ципести криле трептяха в израз на очaкване.
Инебрус, Господар на Петия кръг на Ада, стоеше пред тях в цялата си мощ и мрачно великолепие.


*фарат - силен, но глуповат демон, ходейки на пет крака, завършващи с остриета, които могат да използват в боя.

доста инетересно е

Само да питам кога го прочете?Аз още не съм го постнал и ти - прочел го вече.Ще вземеш да ме биеш по скоростно четене, баце.

Отлично.А четвърта глава кога да я очакваме?

Разказът ми хареса, но на места стилът куцаше. Прекалено детайлни описания на едни места, на други - едва ли не нарочно пропуснати. Поработи и върху диалога, може да бъде и по-добър, макар, че е на едно горе-долу прилично ниво. Просто някои неща звучат неестествено. Същото ще кажа и за описанията. Толкова се отпускаш в тях, че изритват всичко друго от картината. Виж, описанието на демона накрая ми хареса много, не беше нито прекалено дълго, нито прекалено късо, но описанието на райската поляна беше прекалено наситено с някои наистина ненужни детайли. Ако искаш да опишеш нещо наистина детайлно, нека то носи нещо не обичайно за обстановката, нещо което няма да бъде забелязано иначе. Хубаво е да опишеш спокойствието, невероятната красота, звуковата картина, но ако го правиш го направи преди да кажеш кое е точното място, остави на читателя леко да гадае какво му описваш и след това потвърди очакванията му. Или ги развали. И още един съвет - ако искаш да опишеш нещо детайлно го направи преди да започне действието. Добре е да има описание между едно или друго случващо се нещо, но не оставяй една фраза да виси във въздуха без да има "кука" към предишната или следващата част. Примерно ако героят ти попита в началото "Къде по-дяволите сме сега?" или "Как забога се отзовахме тук?" започни описанието. Но ако се обърне към някого и не върви да опишеш къде се намират, освен ако самото описание не е видяно един вид през очите на този към когото се е обърнал говорещия. Всъщност виждам, че знаеш това, но все още имаш малки трудности в това да прилагаш на практика знанията си.