Имаше в една страна,
далечна, чужда и сама
една висока планина
висока, стръмна беше тя,
но на върха
растеше чудна красота,
невижданата сила на нежност и тъга,
там черна роза извиваше стъбла.
Така започва тук и сега приказка за една съдба. Съдба обвита в тъмнина и търсеща простор и свобода. Приказка се тя зове, но не очаквай приказка да е.
Имаше някога много отдавна, в една далечна страна, която се намираше на единственият остров на 4-тата планета от система с две слънца, която още си търсеше име и откривател, един странен народ. Странен не толкова като различен, а просто защото никога още не бе откриван и никой не подозираше за съществуването му. Или поне така си мислеха коренните жители на острова. Същества ходещи на два крака, с тревисто зелени коси и искрящо сини очи. Странните същества повечето топло време изкарваха на острова. Занимаваха се със земеделие, лов, риболов и други такива ежедневни неща. Отглеждаха децата си и се радваха на свободата и невежеството си. Но застудееше ли, изведнъж островът опустяваше. Не се чуваше детски смях нито викането на майките. Нямаше песните край лагерните огньове вечер. Тишана, тъма, звезди и парчета от луна. Населението се потапяше дълбоко в бездните на океана, където продължаваше своето весело съществуване. Те дишаха и ходеха по сушата еднакво добре както и под водата. Но този народ не ни трябва сега. Затова ще се върнем към него малко по-късно, ако случайно ни притрябва. Това което всъщност правеше планетата неописуема и странна, бе планината. Островърха, стръмна, непристъпна планина, извисяваща се в средата на острова. Върховете и се губеха в снежно белите пухкави кълба на облаците. Да, странна и красива, забулена в тайни. На върхът и вирееше едно от най-редките растения в цялата вселена. Не, не говоря за орлеандриса, вярно е рядък, но можем да го намерим в колекциите на големите клечки в галактиката. Както и в резервата “Прескус” на планетата Пиром, намираща се в 5-тата слънчева система от третия ръкав на 358-ма галактика. Но на този връх вирееше Роза. Черна като нощта. Имаше много легенди за това рядко цвете. Коя от коя по-необикновенни и странно звучащи. Всички бяха единодушни обаче – който има невъобразимото щастие да намери розата и да натърка тялото си с мехлем получен при стриването на венчелистчетата й, получава още около 200 години живот. А в това време на разруха във вселената, време на ХАОС и отчаяние, където дори издръжливите раси не достигаха повече от 100-тина години, още 200 си бяха цяло богатство. А цветето имало и невъобразими лечебни свойства. С една дума в момента било на мода да го търсиш. Но никой не бил сигурен къде точно се намирало то. Само легенди, митове, но нищо сигурно. А то си цъфтяло необезпокоявано на върхът на планината. Коренното население дори не подозирало, колко важно и безценно нещо притежават.
Самата история започнала на около 100-150 светлинни години от планетката където виреело растението. Случило се на галактическия кораб “Адора”. По-точно в библиотеката на кораба, където млада девойка, на видима възраст около 17 години, Землянка (по-точно човек, защото Земята преди хилядолетия била погълната от слънцето и вече съществувала само в спомените и като определение за расата), бе приведена над няколко доста дебели и прашни книги. Странно, че никой не можеше да каже, как бяха попаднали там, но факта беше на лице. Те бяха в библиотеката на кораба и вместо девойчето да се забавлява по барове и дискотеки, то четеше олисано и не забелязваше никой и нищо. Явно книгата бе доста интересна. Бе свързана с другите книги, защото момичето от време на време вдигаше носле от прашните листове и със светнал от възбуда и нетърпение поглед започваше да разлиства пожълтелите листа на друга не по-малко дебела и прашна книга. След което с няколко бързи движения отбелязваше нещо в електронния си бележник и пак се връщаше към първата книга. Няколко кичура се бяха изнизали от рибената кост, стегнала косите й, и падаха пред ясно зелените очи. С небрежен жест тя просто преместваше непослушния кичур и продължаваше да чете. Той седеше на врата и я наблюдаваше вече втори час. Защо седеше там? Да го убиеш не би могъл да обясни. Просто седеше и я гледаше. Младежът крепещ рамката на врата да не се срути, бе малко по-голям от книжното ни плъхче. Бе на около 18 и също се водеше от човешкият вид. Двамата с девойчето се познаваха цял живот. Бяха отраснали на един и същи кораб. Още от игрите заедно, бяха неразделни. Той обичаше да я наблюдава, а можеби просто обичаше да знае къде е в момента и дали е добре. Фактът че от два часа стоеше на вратата, не даваше никой да доближи стаята, за да не я прекъсне, и погледа му в който се четеше голяма любов и привързаност към създанието в големия стол, говореха сами за себе си. Изведнъж цялата стая сякаш засия. Тя се изправи. Усмивката кацнала на ангелското й лице бе по лъчезарна от всякога. Тръсна глава и с няколко бързи стъпки му се хвърли на вратът. Той само се усмихна, прегърна я и я завъртя, след което я пусна да стъпи.
- На какво дължа тази неочаквана радост? – очите му игриво блестяха.
- Намерих я, знам къде е! Намерих я! – радостта и удоволствието просто струяха от нея.
- Чакай малко, намерила си...-с леко почесване разроши и без това доста рошавия си перчем, а недоумението което се изписа на лицето му предизвика звънкият смях на девойчето.
– Хубаво, а какво си загубила, че го намери ?
- Глупчо. Намерих Розата. Черната роза. Знам къде е! – Учудването му отново я разсмя. Колко сладко изглежда с тази глуповата усмивка - си помисли.
След няколко мига достигна до съзнанието му току що получената информация. Първо устата му се отвори широко, сякаш можеше да лапне цяла протонна звезда, след което очите му се разшириха и някак си успяха да превземат около 2/3-ти от лицето, след което физиономията му се нормализира и придоби замислехо изражение.
- Намерила си Черната роза...- говореше провлачено и замислено, по-скоро на себе си, отколкото на нея. – Черната .... Сигурна ли си... - погледа му за малко се фокосира върху личицето й, където видя две очи изпълнени с блясък – Естествено, че си сигурна. – дори капка съмнение не се долови в гласът му. Щом тя казваше, че я е намерила и знае къде е, той нямаше никакъв повод да се съмнява в нея. И преди бе откривала неща за които се знаеше практически нищо. Двамата се познаваха добре, прекалено добре. Той познаваше този поглед, напрежението, което препускаше по вените й. Не остана скрито за стоманено-сивите му очи.
– Добре, значи ни трябва кораб и запаси и някак си да се махнем от тази купчина желязо.
Отново потъна в размисъл. Ники го погледа. Погледа го, седна на пода и впери поглед изпълнен с нетърпение. Дани за секунда отбеляза действието й, вътрешно се усмихна и продължи да прехвърля на ум изходите от така наречената “купчина желязо”. Умът му работеше на бързи обороти. Трябваше да се измъкнат незабелязано, защото иначе щеха да падат яки обяснения, че дори и да ги разделят. А това бе меко казано недопустимо. Тя продължаваше да се взира в него, но превъзбудата и няколкото дни изкарани в безсъние си взеха своето и тя без да се усети лекичко полегна на земята и потъна в доста дълбок сън.
Дани я погледна. Усмихна се. Приклекна до нея. Вдигна я на ръце, при което тя леко се разбуди, но само толкова, колкото да се усмихне през полузатворените си очички, да намести главата си по-удобно и да продължи да спи.
Някой път сериозно ще я набия и пратя да спи. Ще се разболее накрая. След което мислите му се върнаха към възможностите за излизане на вън и докато мислеше така, стигна до “апартамента”. Ако изобщо можеха да се нарекат така двете каюти свързани от коридорче с обща баня, в който живееха. С крак отвори вратата на стаята й, сложи я на леглото, махна ластика и разпусна косите й. Все пак не искаше сутринта да бяга до лекарския кабинет за успокоителни, защото я боли главата, та две не вижда. Махна ботите, които обгръщаха стъпалата и част от глезените й и метна едно одеало отгоре й. След което се загледа в обувката, която държеше в ръка. Подметката беше от гъвкава материя, която следваше извивката на ходилото и прилепваше като втора кожа. Останала част бе иградена от също толкова еластичен плат, но няколко идеи по-нежен, за да не нарани кракът. Остави обувката до вратата, излезе от стаята и се тръшна на своето подобие на креват. Постепенно дрямката го погълна и него.
Събуди се малко преди нея, но вече знаеше поне как да се изпарят, което бе добро начало.
Денят вървеше на високи обороти. Всички се щураха на всевъзможни посоки и бързаха на някъде. Дори Дан беше повече от превъзбуден. Рядко говореше и още по-рядко се спираше някъде. Ники вече бе почнала да се чуди какво става, когато едно момиче, средно на ръст с кестеняви коси прибрани в плитка, на което така и не можа да и запомни името, се спря до нея и с приветлива усмивка я зазяпа в лицето.
- Ъм.....Здрасти! Как си? – Ники вече се чудеше как да я нарече, когато изведнъж то проговори и думите започнаха да се сипят като лавина, сигурно бълваше поне 100 думи в минута. На Ники и трябваха 5 мин след това за да осмисли какво и каза.
- Ники...ти не знаеш ли за бала довечера. Ще бъде голямо събиране, ще има музика, танци и от онези малки вкусни хапчици от системата Сиракул, нали ги знаеш? Дето имат вкус на риба, но не са от риба и са със странен синкаво червен цвят. Ако знаеш колко ме беше страх първият път преди да ги опитам. Изглеждаха толкова подозрително, незнаех да не ми стане лошо и дали ще ми харесат – това момиче беше като латерна , нямаше спирачки – От горе на всико са поканили няколко извесни групи, ще има и музика на живо и голяма томбола с награди.........О колко се притеснявам! Какво ли да си облека довечера? Ще бъде с официални тоалети. Ти каквато си слабичка няма за какво да се притесняваш, сигурно имаш поне 100 подходящи тоалета, но аз ...
Ники я огледа. наистина момичето беше пухкавко, но това се подразбира, когато не говореше – винаги дъфчаше нещо – трябва да ида при шивача, дано да успеят за няколко часа....Ох....трябва да успеят. Леле ще бягам, че няма иначе да мога да ида на бала, а колко много ми се ходи и онези деликатеси и музиката и хората....и .....и ...Ох, бягам, мерси че си поприказвахме Ники, изглеждаш прекрасно! Много ми беше приятно ще се видим довечера.
Най сетне момичето с ведра крачка се отдалечи посока шивашките помещения, като продължавае да си мрънка нещо под нос и от някъде извади една голяма ореховка, от която с голямо удоволствие си похапваше.
Значи имаше Бал, ето защо всички се щураха на горе на долу като обезумели, но защо сега чак разбира... Е как защо, защото прекара последните няколко дни в библиотеката, а и се сабуди преди малко. Значи Бал и то официален, ще трябва да си измисли рокля за случая...дали имаше нещо подходящо. Обърна се обратно към каютата за да провери.
Ще трябва да видя нещо подходящо и за Дани, че доколкото си го знам, ще се изтърси по скъсаните дънки и избелялата тениска. Усмихна се, Дан сякаш никога не се разделяше с тях. Влезна си в стаята отиде до гардероба и започна да вади закачалка след закачалка. След половин час премятане, преглеждане и недоволно поклащане на главата все пак се спря на 3 закачалки. Сега идваше по-трудната част – да намери в какво да напъха Дани. Влезна в неговата стая, отвори шкафа и чудно защо не остана изненадана. Още един чифт дънки, няколко тениски и костюмът от странната материя дето при една мисия му беше подарен за добре свършената работа - и тя имаше такъв. Бяха от странна лъскава материя прилепваща по тялото, нежна към него, но доста трудна за пробиване с каквотои да било. Прилепваше като втора кожа и имаше хамелионовото свойство да се слива със околната среда, като на практика ги правеше невидими. Много полезни се оказаха тези дрешки, а и всички на кораба до извесна степен им завиждаха за тях. Порови още малко по-на вътре и намери това което търси. Стилен панталон и лека черна риза, които тя бе купила при посещенията на една от търговските станции преди няколко месеца и естествено те прилежно си седяха в пликчетата, както ги бе оставила. Въздъхна, разпечати ги и ги сложи на кревата му. Отиде в стаята, изрови си хавлията и се отправии към банята ( бяха в една от малкото каюти със собствена баня, това се дължеше на факта, че бяха доста полезни в мисиите и се ползваха с малко по-висок статус от обикновенните жители на кораба), остави кърпата на предвидената закачалка и пусна горещата струя вода да се стича по тялото и, докато умът и започна да блуждае и да се върти все около тайнствената черна роза.
Дан влезе в каютата, видя дрехите на кревата си. Усмихна се. Отиде до гардероба и извади хамелеоновия костюм, след което отиде в нейната стая. Естествено, че така ще направи. Прибра две от роклите в гардероба, извади и нейния хамелеонов костюм и го постави до нежно розовата рокля с доста прилепнала кройка и изрязано деколте. Харесваше тази рокля. А още повече се забавляваше от физиономиите и погледите на околните. Тръшна се на кревата и я зачака.
Колко време бе прекарала така – не знаеше, а и чесно казано не я интересуваше. Взе хавлиената кърпа, омота я около себе си и отвори вратата на душ кабината. Показа се сред облак от пара. Беше като привидение. Дан просто седеше и гледаше как мокрите кичури на кестенявата и коса падаха на ръменете, а парата още не искаше да я пусне от прегрътката си. Ники го видя, после видя и роклята.
- Ти май найстина доста харесваш тази рокля? – погледна го с престорено сърдит поглед.
- М’чи как, да испусна да видя смаяните физиономии на половината екипаж и завистливите погледи на другата половина. Не мерси, не бих го направил за нищо на света.
- Ах ти! Гадняр такъв! – колкото и да се опитваше да звучи ядосано, той знаеше че и тя искренно се забавлява от ситуацията.
– Костюма за какво е ?
- Ами, за жалост ще се наложи да го облечеш под това – с два пръста хвана роклята. – също така ще се наложи да пропуснем края на бала....
- Но защо е всичко това? – недоволството в гласът й се усети доста ясно, тя найстина обичаше този вид забавления, а сега трябваше да го напуска преди най-интересната част.
- Защото съкровище мое – докато казваше това, стана приближи се към нея и я чукна с пръст по нослето, което я накра да премига – отиваме да търсим твоята черна роза .
- Значи намери как да се измъкнем все пак? – с широка усмивка на лице му се хвърли на врата.
- Да, да намерих, сега можеш да ме пуснеш, ако не искаш да прогизна и да хвана някоя плевмония, а и трябва да се обличаш за довечера. Гледам, че и на мене си избрала, трябва ли да нося тая гадост.
- Определено трябва да я облечеш “тая гадост”, след като аз мога да нося розовото парцалче, ти ще носиш което аз ти избрах. Излизай сега от тука, иначе ще те изритам собственосръчно- започна да го избутва към вратата. Добре, че кърпата беше здраво закачена.
Най–сетне го изтика и затвори врата след него. Остави кърпата да се свлече в краката й и започна да се мотка из стаята да се донагласи. Изсуши косата си и я остави меко да пада на талази. Погледна костюма и се позамисли....роклята бе доста изрязана и прилепнала, дали можеше....е щеше да разбере. Облече костюма. Странното при него е че той си сменяше цветът не чрез натискането на хиляди бутони, а просто по мислена команда от човека за който беше направен. Погледна се в огледалото, черно-сребристата материя нежно обгръщаше тялото й, след малко леко потрепване в отражението и изведнъж костюмът се сля с естествения цвят на кожата й и стана на практика неразличим. Доволна усмивка. С две движения облече и роклята. Роклята бе розово нещо с дълбоко деколете, което прилепваше по нея и завършваше с фуниевидно разширение при глезените. За страничен наблюдател гледката беше сигурно доста интересна, защото материята следваше всяка извивка на тялото, като я подчертаваше. Също така обаче изненада беше, че тази така тясна дрешка при нужда ставаше на прекрасен панталон. Това бе от чисто практична гледна точка, платът бе от същата планета където им подариха и костюмите. При по-голям разкрач и достатъчно приложена сила, полата просто се разделяше от пред и от зад и се слепваше по краката, при което образуваха крачолите на панталона. Явно Дан е намислил нещо при което бързината е от значение, ще трябва да се тича – отново.
Дан взе на бързо един душ и отиде да се облече.
Сложих го на място, дано да осигури достатъчно паника. Коръбът ни ще ни чака готов за излитане, натоварих всичко необходимо, да не забравя само да взема още една от мини батериите.
Облече се без да гледа какво прави, малко на две на три, но то така или иначе няма каква философия в това да нахлузиш едни панталони и да метнеш една риза. Умът му беше зает да изброява стъпките за да провери дали всичко е на място и върви по план и колкото и пъти да преповтаряше, не успя да се успокои. Притесняваше се дали всичко ще мине както трябва. След двайсетина минути се беше изкъпал и облякъл, че даже чакаше и Ники да се появи. До началото на бала имаше почти десетина минути, а странно защо тука доста държаха на такива неща като точност. След секунди се появи и тя. За пореден път се убеди, че вечерта ще е изпълнена с интересни ситуации, жалко само че тя щеше да бъде много кратка.
Тръгнаха към голямата зала, която обикновенно беше задръстена от столове и маси, но сега бяха освободили достатъчно място за да има и за танцуване ако на някой му се прииска случайно. Всички се събраха. Една от поканените групи започна да издават някакви неприятни звуци, които се предполага, че би трябвало да представляват музика. Въпреки това настроението му беше на висота. Забавляваха го погледите на околните които хвърляха към розовия бонбон до него, а той сякаш не ги забелязваше. Погледна часовника си – оставаха още петнайсетина минути. След две чаши “пунш” - дори не искаше да мисли какво може да има в тази странно крещящо зелена течност, през корабът премина лека тръпка. Завиха сирени и осветлението от бяло имитиращо слънце се замени от червени мигащи лампи, а механичен женски глас монотонно започна да напява “Повреда в охлаждането на реактора за поддръжка на екологичната среда, моля всички незабавно да се изтеглят от сектора”. Дан си погледна часовника - всичко вървеше като по мед и масло. Хвана Ники за китката и я дръпна да тръгват. Хората се скупчиха на изходите от залата. Лампите продължаваха да пускат дразнещата очите червена светлина, а сирената можеше да побърка и най-големият непукист. Какъв по-удобен момент да се измъкнат незабелязано. Той започна да се провира през тълпата, като продължаваше здраво да я държи за ръката. Някак си стигнаха до коридора и успяха в навалицата да се доберат до страничен коридор, в който свиха. Обикновенно камерите, който се намираха средно на около 2 метра за да могат да държат под око за размирици, биха ги засекли, но Дан през деня се беше погрижил и за тази малка подробност и по някаква случайност, камерите в този коридор временно беха в неизправност, която щеше да продължи около 5 минути. Време достатъчно дълго за да стигнат до единият страничен хангар на “Адора” където беше прибран малко модифицираният боен кораб клас “Феникс”. Той бе пригоден да лети дълго време в хиперпространството, малко по-дълго от обикновен боен кораб. Също така имаше и стелт покритие, но Дан беше барнал кораба козметично преди около 2 години и сега само при по-задълбочено вглеждане приличаше на един от най-мощните класове бойни кораби. Много често го взимаха за клас ”Спиникс”, който се използваше широко от търговците на дребно. Слабо ефективен срещу атаките на подвизаващите се пирати, но за сметка на това лесно се намираха доста бракувани части и поправката излизаше доста евтина, а пилотите буквално се ринеха с лопата. След няколко мига стигнаха до кораба и се качиха в него. Седнаха на пилотските места и Дан погледна часовника си – точно на време. След 3 минути от коръбът щяха да изхвърлят излишните отпадъци, които не можеха да преработят – идеалното прикритие. Запали двигателя, колкото да излетят в космоса след което загаси всичко без аварииното захранване. Ники през цялото време просто си седеше кротко на стола. Когато се отдалечиха на безопасно за засичане разстояние от “Адора” включиха двигателите и активираха стелт покритието за да могат да влезнат в хипер пространството. Едва когато звездите започнаха да се виждат като дълги неоново-сини и златни черти около тях, Ники го погледна с огромните си очи, в които се четеше голямо любопитство.
- Отиваме – гласът и потрепери.
- Да отиваме за твоята роза, по-добре иди да поспиш, едва след около седмица ще влезем в орбита около твоята планета.
Тя излезе от командния мостик и се насочи към спалното помещение. Влезе вътре, свали розовия комбинизон, огледа се в огледалото на стената....след секунда вече черна материя обгръщаше като втора кожа до преди малко иначе привидното и голо тяло. Пресегна се до шкафа, който бе над кревата и взе метален колан разделен на сектори, който закопча около кръста си, но понеже бе малко по широк, той леко се кривна на една страна. След което се върна при Дан и се трупна обратно на стола.
- Казах ти да идеш да поспиш!
- Не ми се спи. Отивай ти да спиш, нали те видях колко спа последните 24 часа, я има 4 часа, я не. Лягай след около 8-10 часа ще те сабудя и без това няма какво да се случи в хиперпространството, а и аз имам малко работа още с тези книги – при което тръшна на пода огромния куп книги от библиотеката.
Дан я гледаше със смаян поглед – Къде успя да побереш всички тези книги, че и да ги качиш на борда без да те видя, а и да те усетят от библиотеката?
Усмивка, последвана от звънък смях.
- Еми...нали ти казах че ти поспа няколко часа, та....Помниш го оня сладур дето пази библиотеката – в гласът й се долавяше нотка на доволство – та ти докат поспинка, аз отидох да го видя и.... – погледа на Дан не вещаеше нищо добро за “сладура” ако му беше сега пред очите – после дойде Ива и аз ги оставих двамата на саме, като излязох от стаята просто си свалих дрешките и вдигнах качулката на костюма. Така се вмъкнах незабелязано в библиотеката. Около 15 мин ги чаках да се наканят да излязат. След кат излязоха – взех книгите и по подобен начин ги качих в “Здрач” и се върнах да си доспя.
Дан стана от стола, застана до нея, с едно движение завъртя стола й така, че да застане с лице към него, хвана я за раменете – Повече никога, никога не прави нещо такова без да ми кажеш – разтресе я – Чуваш ли? Ами ако те бяха хванали? Никога вече! – след което я пусна.
- Да....добре – малко заекна, очакваше някаква реакция, но таква – не.
Той излезе от командната зала и се хвърли на кревата. Трепереше от яд.
Глупаче, не мисли какво щеше да стане, ако я бяха хванали и това заради няколко книги, ако беше казала, щях да ги взема. След малко потъна в сравнително дълбок сън, все пак наистина бе спал доста малко и имаше нужда от почивка.
Ники погледа още малко през прозореца как звездите отминават в река от сребро, след което седна на пода по турски, прибра с една шнола водопада от коса с цвят на горещ шоколад, който нежно обгръщаше ръменете й и се наведе над книгите, но няколкото непослушни кичура успяха да се измъкнат от захвата на шнолата и отново паднаха пред погледа й. Колко часа бе прекарала така на пода заровена в книгите – не знаеше, но трябваше да са били много, защото всички видове мускули където подозираше и не подозираше че има се бяха схванали и напомниха настоятелно за себе си. Затвори книгите. Подреди ги на купчинка в единия ъгъл и се приготви да стане. Първи опит бе за жалост неуспешен. Вторият опит поне успя да се достигне до почти право положение преди да се свлече на пода. Картинката никак не бе розова. В крайна сметка третият опит се увенча с успех и тя все пак се изправи, а с малко съдействие от страна на облегалката на пилотското кресло успя и да се задържи права.
Екстра – другия път на столче. Отиде до каютата, Дан се сабуди при влизането й.
- А събуди ли се? Аз ще тегля един душ, че се схванах малко. – докато казваше това и се набута в душкабината. Душ беше пресилено казано, защото на корабът не можеха да си позволят такова разхищение на вода, за това и имровизираното и къпане се състоеше по-скоро в химическо премахване на мръсотията и микробите, но колкото и странно да звучеше – успокояваше(или пък внушението оказва голямо влияние), но каквото и да бе – важен бе ефекта. Изкъпа се, навлече една риза, която и стигаше до коленете, а ръцете спокойно и се скриваха в ръкавите, закопча 3-4 копчета, колкото да не е без хич и да стои затворено, излезе от “банята” и се трупна на кревата. След малко се обърна на една страна и заспа.
Дан стана от неговия креват и загледа спящото момиче. След малко се върна при кревата си, хвана одеалото и я зави, след което отиде да види какво има за хапване. Следващите няколко дни минаха доста еднообразно. Малко или много в хиперпространството е голяма скука, а корабът е малък. Ники повечето време прекарваше над огромните книги като непрекъснато записваше разни неща в бележникът си. Дан или я гледаше, или се занимаваше да човърка нещо по екипировката и корабът или просто спеше. Веднъж реши да види какво толкова интересно има в тези нейни книги, че с часове не се отлепя от тях. Взе една която тя каза че няма да и трябва за сега и се опъти към кревата си. Да не съм луд да чета на пода. И книгата найстина се оказа много добро четиво. Четиво за приспиване, защото само след 10-тина минути хъркаше доста юнашки. Така бавно се извлачиха всичките 7 дни и една сутрин като се събуди Ники просто видя зеленикава планета пред себе си, а звездите вече не представлява неоново-сини ленти, а седяха като неподвижни точици върху черния фон на космоса. Само след няколко минути Дан успя да вкара “Здрач” в стабилна орбита около планетата.
- Вярно, красива е, но май ще трябва да останем още около седмица в орбита...- Ники замълча замислено и започна да цъка нещо в елекронният си бележник. – Да ще се наложи, според едни от сведенията в момента се намираме в студения период на планетата, опасно е да слизаме, както е хубаво времето за секунди температурите могат да паднат под – 200 -300 градуса и да се извие жестока буря, която да не стихне с дни. Вярно краят на периода е, но не ми се иска да рискуваме. След около седмица планетата би трябвало да е навлязла във преходния момент, че дори да е започнала да навлиза в топлия период.
Още не си беше завършила както трябва изречението и като по поръчка за да потвърди думите й, цялата планета за няколко секунди и се забули в плътна снежно – бяла покривка от пухкави облаци и с просто око се забелязваха едва ли не ураганните ветрове, който се гонеха по повърхността й. Дан въздъхна отегчено – никак не му се нравеше това бездействие, но нямаше никакво намерение да слиза долу в бурята. А още по-малко имаше желание да влачи Ники долу, защото бе сигурен, че малката немирница немаше да се навие да чака сама в корабът, а щеше да грабне електронния бележник и с вирнато носле да му заяви, че отива да види розата. А само колко по-лесно щеше да свърши всичко, ако просто му дадеше проклетия бележник и останеше да го чака, но....
В крайна сметка на 6-тия ден бурята стихна. Той не искаше излишни рискове и останаха още 3 дена в орбита, но времето се бе успокоило, планетата от зеленикава стана наситено синя, а единствения остров се виждаше перфектно.
- Хайде малката време е да ходим за твоята роза – след което извади “Здрач” от орбита и внимателно, но сигурно го приземи на една сравнително закътъна поляна не много далече от подножието на планината. Още не бе кацнал както трябва и Ники се бе заредила до вратата облечена в костюма, с колана на кръстът. Сега освен секторите пълни с един Бог знае какво на него висеше и кобур с втъкнат в него плазмен пистолет и няколко резервни пълнителя. На лявото бедро точно на височината на дланта беше закачен пак с железен колан, нож, доста удобно за бързо хвърляне, а под мищница бе неизменният електронен бележник. Косата обграждаше бялото й лице, а очите и блестяха от възбуда и нетърпение. Дан се усмихна, с едно движение свали ризата и също остана по костюма. И той имаше колан със закачен револвер, но за разлика от Ники освен ножът на кракът, той носеше още един, който не се забелязваше на пръв поглед и бе скрит в ботуша.
- Тръгва ме ли? – имаше ли смисъл да я пита.
- Давай- усмивката остана, но вече не изглеждаше като дете пред коледна елха, а съвсем сериозно осъзнаващ възможните опасности човек. Люкът се отвори и те излязоха навън. Анализът на въздухът показваше, че е безвреден за дишане за това нямаха маски. Ники подаде електронния бележник на Дан, след което прибра косата си на кок и вдигна качулката на костюма, по този начин можеше да го използва моментално на 100% без да губи време.
- Така, готова съм. – взе бележника, натисна няколко копчета по него – трябва да вървим на там- посочи гората по ниския сколон на планината. Запознаха да се провират из гората и шубраците, а това им отне доста време.
Това което Дан и Ники не знаеха, бе че малко след като те кацнаха от другата страна на планината се приземи една друга совалка от която се изсипаха трима индивида – хуманоиди(за жалост расата не можем да я оприличим, защото те предпочитаха да си движат със скафандрите). Бяха засекли излитането на “Здрач” и ги бяха доста умело проследили, което от своя страна говори за голям професионализъм от тяхна страна, защото Дан не еднократно бе бягал от къде ли не без да го хванат. Та групичката от не леко въоръжената троица също започна своето изкачване по планината, но понеже те за сега не са ни интересни, а и от тях не се вижда кой знае какво, ще ги оставим сами да си трошат краката, ръцете и каквито още поискат крайници и израстъци по пътя на горе, а ние ще се върнем на Ники и Дан, които тъкмо бяха стигнали до странен камък с формата на змииска глава.
Тъкмо Дан да се подпре на камъка до тах, когато Ники го дръпна за ръката.
- Не я пипай!
- Кое да не пипам?
- Скалата, не я докосвай, според това тука, ако я пипнеш от нея ще излезе под налягане облък от отровни газиве. Да продължаваме на горе.
Продължиха да се кътерят така още доста време и с изключение на още 2 -3 подобни спирки, където веднъж за малко да задействат свлачище и веднъж огнена стена, се разминаха без премеждия. Чак тогава Дан осмисли, че може би ония огромни книги, от които само една ако ти падне на главата и ще ти докара кома за поне 4 дена, може би все пак не са само за боклука. Стигайки до върхът се озоваха на поляна с диаметър от около 20-тина метра и с доста разптъснати скали наоколо. Само след секунда от другата страна се подадоха вече познатите ни от преди малко трима субекта, които без да се замислят много много се претъркулиха зад близките каманаци и докато правеха това не кой знае колко сложно движение успяха и да произведат няколко сравнително добри изстрела. Дан чу няколко куршума как просвириха около него. Вече беше дръпнал Ники зад скалата, а и костюмите им осигуриха допълнително прикритие. Започна сравнително ожесточена престрелка. Дан чуваше как се забиват куршумите около него в тревата, но поради невъзможността на противника да го види, малко трудно се прицелваха и въпреки това един рикошет бе достатъчно сполучлив за което свидетелстваше и парещата болка в рамото му. Но за сметка на това две от съществата също не се беха оттървали без последствия. Ники по необясними за него причини си беше поседнала и нещо търсеше из бележника, след което в най-неподходящия момент стана. Излезе от прикритието на скала. С два скока се озова зад друга скала. Извади камата и с доста уверено движение я зъби в средата на камакът, където за голямо очудване на Дан вместо да отскочо, тя потъна като в масло. Малко след това цялата планина се разлюля. Полянката на която стояха се начупи и блоковете започнаха да се издигат и потъват малко шахматно, като храстът с черната роза остана сравнително неподвижен. За жалост по стечение на обстоятелствата Ники не успя да отскочи достатъчно силно и на време. Вместо да се приземи на следващата плоча стъпи на ръбът и се подхлъзна, все пак успя да се закрепи като се хвана за нещо, но едва ли щеше да издържи много време висейки така, а и от уплахата бе загубила контрол над костюма и просто бе перфектната мишена. А и хуманоидите доста бързо преосмислиха възможността и пренасочиха стрелбата. За щастие почвата и под техните крака се люлееше, а и те по принцип не си бяха много точни, та Дан с два скока се озова до Ники, хвана я за китката, но още не можеше да я издърпа. С едната ръка извади ножът от ботуша и го хвърли. За негова радост противниците намаляха от трима на двама. Усети още една пареща точка в ръката, нямаше смисъл да поддържа прикритието на костюма. С няколко неточни и за щастие достатъчно на брой точни изстрели, успя да извади и другите двама от строя. През това време, бе настъпила нова промяна в географията на платото. Камъкът на който бе розата, бе само на един скок разстояние и всеки момент щеше да се срине в бездната, но ако отидеше за нея, нямаше време да издърпа Ники на безопасно място. Колебанието му не трая дълго. Хвана момичето и за другата китка и я изтегли при себе си. След което двамата видяха как розата заедно с половината полянка и тримата индивида, които така и не можахме да разберем хора ли са или просто хуманоиди, потънаха в бездните на планината. Дан се изправи, след което подаде ръка и на Ники да стане, но в момента в който тя си стъпи на левия крак тръгна да пада и той едва я закрепи.
- Какво има?
- Мисля че е счупен....-гласът й трепереше.
- Ами значи ще се носим.
- Не може, ранен си. Остави ме тука, после като се оправиш ще се върнеш за мене.
- Няма да стане, слизаме и двамата.
Дан извади две инжекции обезболяващо, които заби в двете си рамена малко над раните. С толкова обезболяващо можеше да носи Ники, дори и целите му ръце да бяха на решето. Пренебрегвайки протестите й я метна на рамо и започна трудното слизането надолу. Благополучно се прибраха на “Здрач” и след няколко часа отлетяха в неизвестна посока. Малко след това из зад едно по-голямо парче от луната се спусна странен летящ обект. От него слезна паякообразно същество, което държеше с четири пипала странен рубинен контейнер, с друго пипало натисна един камък и полянката възвърна предишният си вид. Отиде до тримата мъртъвци и с презрение ги изрита от ръбът на планината където те приземявайки се на скалите, станаха добра храна за птиците и каквито там гадинки населяваха планината. Паякообразното се приближи до центъра. Развъртя с две пипала контейнера и от него извади нова Черна роза. След като я посади, я погледна и със съскащ глас и потъркване на пипалата малко преди да се качи на кораба си и да заеме поста си за наблюдение зад парчето луна недоволно промълви:
-Да. Трудът, разправията, цялото това скучно чакане. Понякога просто не си заслужава!
---------------------
Хайде Слънце, обещах ти разказа и си го получаваш
Време е мисля да теглиш и чертата на играта.