Ей ама и ти твойто го изкара все едно сме се късали от смях не под масата,ами под дивана.Е не е точно така,има някои смешни моменти,ама повечето или само вие(в тва даскало) си го разбирате за кво става на въпрос или просто прилича на хумор в стил "Шегата е толкова тъпа,че можеш да и се смееш само на прекалената тъпотия!"
Какво обиждаш човека!Той си знае какво е писал и не твърди че е нещо върховно(като теб-"Истински хумор...бла бла бла...Много е мощен...дрън дрън дрън).Казва ти какво според него не е в ред,а ти тръгваш да търсиш повод за задявка.Ква е пък тая мегаломания?Все едно всички тебе гледат-било то модераторите и админа(за "скандалните" ти постове и 500-те които били откраднати) или юзърите заради "гениалните" ти изяви.Аре спри се малко,не всички искат да се занимават с тебе по цял ден

Za sq pro4etox samo purva 4ast shtoto mnogo mi se spi i sha trugvam.Mnogo e qko.BTW s dunerite.Bomba e! 10/10 ! Duneri-Abuser !

Определено много - добър хумористичен разказ. Изкефих му се. Абе темата е шоу така да се каже...

Нашествието на Нашествениците
Епизод 5 от сагата за двамата агенти
Епизод 5 - Бета

Много късен следобед. Учебният ден е към своя край. Из от класните стаи се чуват само ревовете на учителите Нашественици, които са се втурнали на финален щурм да наложат в - и без това крехкото и податливо на манипулация детско съзнание - волята за повече знания. Започва леко да се стъмнява и улиците навън бавно опустяват. Животът в града заглъхва, за да се зароди нов, по-зъл…

Лумбур, лумбур! - прозвуча познат звук в коридора. Един Нашественик биеше ръчната овча камбана за край на учебните часове, бавно подминавайки вратите на стаите.
- Хайде, евакуирайте се по-бързо, че имаме събрание сега, а аз нямам търпение да се прибера и да ви изготвя шестте класни работи за утре! - излая госпожата на учениците, удряйки заплашително с юмрук по бюрото.
- Хикс, ела насам, другарче! - каза Зубро Зубрев, стягайки си двете раници. - Защо не прекараме нощта тайно тук, в училището? Това би ни доставило възможност да научим повече за мистерията около извънземните. Ще го направиш ли?
- Предполагам, знаеш какво рискуваме.
- Не се страхувай. Знаеш защо сме тук. - увери го Зубрев.
- С теб съм. - отвърна безизразно Господин Хикс.
Веднага след като напуснаха помещението, двамата незабелязано се скриха в тоалетните на първия етаж - тъмно и хладно място. Едно миниатюрно 5х10 сантиметрово прозорче улови последните лъчи на залеза.
- Става весело… - промълви Хикс.
- Деее! - изпелтечи Зубро Зубрев в знак на съгласие. Но още недоизказал се, по коридора се чуха обезпокояващи стъпки, произведени сякаш от обувките на учител, но наподобяващи бягане на някакво четирикрако създание, насочващо се нагоре по стъпалата.
- Чу ли това, Зубро?
- Деее!
- Абе ненормалнико, ти колко часа си учил днес?
- Деее! - изцвърча отново ученикът.
- Както и да е. Аз излизам - каза Господин Хикс и допълзя до коридора.
Изведнъж някакво заглушено думкане, като чели изпод земята, привлече вниманието на Господин Хикс.
- Усещаш ли тези тихи, редуващи се удари? - попита смутено той.
- Усещам ги Хикс, усещам ги. - прошепна Зубро Зубрев, вече излязъл от кризата.
Двамата пристъпиха напред по посока на звука, забелязвайки, че той се усилва, но ударите се чуват все по-нарядко. Стигнаха до стаята на чистачките и безпроблемно влязоха вътре.
ДУМ…ДУМ……ДУМ…………ДУМ!
Отсрещният ъгъл. Вратата, нелогично поставена в стената. Нещо тягостно и страшно не намираше покой отвъд нея.
Пръв Господин Хикс - оценявайки положението - съобразително взе една дълга метла, подпряна на дивана до него и започна да я върти изкусно с ръце… като Нео. Зубро Зубрев извади хиляда двеста и петдесет страничния си учебник по история и си протегна тъпо врата напред. Учениците се приближиха повече и Господин Хикс хвана бравата на портала. В мига го обзе хлад и целият изтръпна.
- Там има нещо… мога да почувствам как ме зове.
Приятелят му погледна недоумяващо и извика : - Щурмувам! - съвсем искрено, затичвайки се към Хикс. Двамата с трясък отвориха вратата, която се отвори толкова широко, че чак се удари в стената и се затвори зад тях.
За момент не разбраха къде са, но след това осъзнаха, че се намират в слабо осветена, неголяма кръгла зала, в центъра на която се бе спуснал гъст дим. Едва сега забелязаха, че думкането бе изчезнало, незнайно как и защо. Въпреки това двама не мърдаха то местата си - притестиснати от тягостната атмосфера на това очевидно подземие, шарейки наоколо с очи, големи като на саблезъба катерица.
Ушите им съвсем скоро доловиха бавно приближаващи се стъпки, последвани от стенанията на някакво животно може би. Постепенно пред тях се появи фигурата на някакво момиче - очевидно на около тяхната възраст.
[продължението следва]

Нашествието на Нашествениците
Епизод 6 от сагата за двамата агенти
Епизод 6 - Бета

Зубро Зубрев понечи да си отдъхне, че вижда пред себе си позната човешка форма на живот. Но нещо не беше съвсем наред с това момиче. Абсурдността му се подчертаваше и от странната, крива походка, както и от слюнката по брадата му.
Безпомощен писък разсече тишината. Писък на две изпаднали в паника деца, олицетворяващ уплахата и обречеността им.
- Вратата е преддверието… преддверието е вратата! - изхриптя момичето, без да влага никакви емоции в говора си. То повдигна ръцете на височината на раменете си - като сомнамбул, и бавно се запоклаща към двамата. Белите му очи изпъкваха в тъмнината.
- Вратата е преддверието… преддверието е вратата! - заповтаряха в един глас още десет зомбирали момичета изотзад, чиито призрачни образи постепенно придобиваха контури в гъстия дим.
Хванатите натясно деца първосигнално тръгнаха напред, придвижвайки се по краищата на овалните стени, заобикаляйки мудната глутница от немъртви. Създанията започнаха да се разпръсват във всички краища на ограниченото пространство, образувайки своеобразен външноразширяващ се кръг, притискайки двамата натрапници.
Ученикът Зубро хвърли с премерен удар дебелия си учебник и повали двама от идващите по диагонала нападатели. От удара телата им се пръснаха на малки части, разпилявайки се по каменистия под.
- Ама си тежи на място книжката, нали? - извика радостен Зубро, но след миг забеляза как още три от обречените на страдание в подземието душù се насочват по права линия една зад друга към него.
Господин Хикс също бе нападнат от други три смъртоносни девойки, които бяха затворили пътя му от всички страни. Агентът стисна кола на метлата здраво в дясната ръка и, завъртайки го до себе си, го стовари върху главата на стоящия срещу него враг. Момичето обаче реагира учудващо адекватно и спря с ръце идващата дъбова тояга на 5 см от черепа си. Хикс моментално изтегли кола обратно, вдигайки го нагоре и отскубвайки го от костеливите ръце на зомбито, а след това го подсече с брутален удар в краката. Безжизненото тяло се счупи на две и разби в земята. В това време другите две момичета бяха скъсили още повече разстоянието от двете страни на Господин Хикс. Хикс се обърна наляво, фронтално срещу кривата мутра на едното момиче, премести кола с две ръце вдясно от себе си и без да помръдне отнесе главата на нищо неподозиращото зад него зомби със заден изненадващ заден удар. Тоягата обаче също не издържа и с кух пукот се счупи на две парчета, от които по-голямото остана в ръцете на агента. Той в миг видя с периферното си зрение как на десетина метра от него дрипавото тяло на нападателка вече закриваше фигурата на приятеля му. Хладнокръвно Хикс се обърна още 90º надясно и със силен замах изпрати дървото към главата на врага. Парчето обаче подмина целта с няколко сантиметра по-вляво, но успя да счупи рамото на едно заблудено зомби в далечината, отпирайки го няколко крачки назад. Секунда по-късно Господин Хикс отново срещна зловещото лице на последната от трите нападателки. Той се отдръпна леко назад и с бърз преден ножичен удар удари момичето. Обувката му потъна дълбоко в ребрата на зомбито и се заклещи между тях. Останал нестабилен на един крак, Хикс рисковано пружинира от земята и за момент напълно във въздуха закачи със свободния си крак си врата на детето и натискайки го с двата крака, двамата се строполиха по лице в прахта. След това се изправи само момчето.
През това време Зубро Зубрев мъжки държеше фронта, макар и получил доста драскотини по лицето и тялото. Бе отнесъл едно изчадия от упор с къч и сега се опитваше да се освободи от захвата на друго едноръко създание. Успя със зъл удар в кокалчетата на глезена, а след това стана лесно - вдигна от земята учебника, засили го отвисоко през глава и с предната дебела корица скъси ръста на чудовището четири пъти.
Двамата ученика се огледаха, задъхани до смърт. Пред тях бяха останали още три от чудовищните момичета.
- Ще те науча да уважаваш - изрева яростно Господин Хикс и се засили към първата нападателка, която очите му срещнаха.
- Добре, добре! Ние се предаваме - изсъска то, гледайки безпомощно как превъзхождащото го момче се набира, изхвърляйки камъни и кости зад себе си. Но вече бе късно. Със зверски страничен шпагат Господин Хикс се плъзна под него и - с опорен присвит ляв крак и с изпънат напред десен - го вдигна на два човешки боя разстояние във въздуха и още преди тялото на жертвата да се стовари върху останките на съсестрите си, агентът с грубо воле сложи край на страданията му.
- Спри, Хикс! Те не искат да се бият повече.
- Говорете! - заповяда с последни сили агентът Хикс, преди да се тръшне на земята, изтощен от умора.
- Ще ви дадем армаган, ако ни оставите тук намира и се върнете обратно през вратата. - изстена едното дете зомби.
- Какъв ще да е този армаган? - попита недоумяващо Зубро Зубрев.
- Агне. - отвърна спокойно момичето и извади от един сандък, разположен в най - тъмния ъгъл на тъмницата някакво блеещо животно, което чак след като излезе на светлината, се оказа обещаният армаган.
[продължението следва]

Без коментар........ ама имам няколко въпроса.
1. Какви са тия зомбита??? Умрели от преучване?
2. А какво правят родителите на изчезналите деца????? Би трябвало да се досещат че децата изчезват в училището.
3. За чий *** им е нужно на тия нашественици да тероризират децата?
4. Каква по дяволите е ролята на това агне?

Да, радвам се, че схващаш идеята!

Е, ако, искаш дай предложение.

Еми и аз не знам. Това е като във филма Факултетът - въпреки, че той копира случайно частично идеята ми

Още не съм го измислил, не бързай. Номерът е да пада идиотски хумор с екшън елементи.

Creator, ето го и снощната ми преработена пародия:

Глава 1

Учелюба Шестикарска както винаги закъсняваше за училище. Тя просто живееше с 20 минути след останалите. Напредвайки, забеляза един неприятен обект на около 50 метра пред нея. Това не беше контрольор, нито пък кофа за боклук. Това бе Дебелогъза Свинарова – нейният най-заклет враг. “Гаден зубър” по професия, Свинарова бе от онези отвратителни същества, които си позволяват високомерно да съдят другите и то - да ги съдят единствено по издънките им. Учелюба реши, че достойнството и повелява да настигне и подмине Дебелогъза като крайпътен знак. Тя започна да ускорява темпото, адреналинът се покачваше, скоростта също...След няколко секунди Учелюба подмина не само Дебелогъза, но и себе си, подобрявайки рекорда си от часа по физкултура. Тя бе доволна. НО! Не след дълго дочу едно тежко пуфтене зад себе си – пуфтене като от парен локомотив, подминаващ Подуенската гара. “Не, не може да ме преследва влак...или може?”, помисли си Учелюба. Тя сериозно се уплаши, започна да движи с такава свръхскорост, че предизвика въздушна вълна, която отнесе няколко саксии от первазите на къщите наоколо. Но шумът се приближаваше все повече: “Боже! Блъсната от локомотив, така ли ще свърша? Добре, поне изживях един кратък, но пълноценен живот – два тома енциклопедия на човешкия мозък, редица изследвания върху гризачите, учебник по анализ на човешката психика, международен приз за най-добър млад физик.....и си изпрах чорапите тая сутрин.... има с какво да ме запомнят!”, преосмисли в миг, сбогуващата се с живота Учелюба. В този момент тя видя две “дини” да се изравняват с нейния ход. Нейното периферно зрение долови не само характерните атрибути на подрамието и надстомашието при някои жени, но и бясно мятащите се напред – назад ръце, застрашавайки живота на всички наоколо. Това бе Дебелогъза! Пръхтейки все така, Свинарова напредваше завидно напред, докато Учелюба изумено я следеше с поглед. “Не! Може да има жертви, но ще спечеля този двубой!”, каза си тя. Ситуацията бе отчайваща – Свинарова се отдалечаваше бързо-бързо и докато Учелюба предприеме мерки, очите и се насълзиха от създалата се пушилка и смрад на пот от съперничката и. Това бе повратен момент в живота на Учелюба, момент, когато личното достойнство зовеше за мъст, а тялото се изтощаваше. Шестикарска взе преломно решение – “Трябва да се освободя от баласта и да превключа на пета!”. И така, тя се освободи от тежката 75^n - килограмова раница, и ускори темпото си на 7 разкрача в секунда. Тези радикални мерки доведоха до такова ускорение, че зрението и не смогваше да възприеме околната среда – всичко бе размазано и неясно. Но вътрешната мотивация и забраняваше всякакво намаляване на скоростта и тя продължаваше да хвърчи напред, без да има реална представа от къде точно минава.
Изчислявайки набързо, че ако намали три пъти скоростта си ще стигне за 15,765 секунди до класната стая, тя реши да разпусне.
След гореспоменатия период от време Шестикарска стигна до желания обект и след мъчително изскърцване на вратата се озова в стаята.
- И-и-извинете, мо-може ли да вляза? – смутолеви изчервената Учелюба
- Опитай! – изсъска учителският индивид
Лошо! Индивидът я сканира набърже, зъбите се жлътнаха изпод лукава усмивка и виждайки преголямата възбуда на Учелюба процеди тихо, но отчетливо:
- Шестикарска, дай ми една ДОБРА причина за закъснението си, да не се превърнеш в изгубеното звено!
- И-и-имаше за-задръстване – едва успя да прошепне зубърката, заради сподавения в гърлото ужас
- Задръстване, а? А сега да видим колко точно ти е задръстен мозъка с едно контролно!
Със ситни стъпки зубърката се отправи към съдилището на своите знания - изподраскания чин, който се бе явил мълчалив изповедник на поколения будни ученически умове, оставили сентенцията на житейската си философия. Сред елита на гениалните умозаключения бяха “Само ЛОКО”, “Жоро обича Ани” и други подобни.
Но в момента вниманието на Учелюба бе насочено изцяло към съдбовния лист със задачи, който теглеше на кантар шансовете и за перспективно бъдеще. Морна пот изби по челото на зубърката, сърцето и захлопа лудешки, мислите и заблъскаха мозъка - в ритъм с пулса и. Дълбока бръчка се вряза между веждите – върховното натоварване докара до конвулсии, обхващащи цялото тяло. Учителското тяло с ехидство наблюдаваше психологичното въздействие на задачите върху ученичката и започна с умерен ход да се приближава към нея:
- Имаш още една минутка и тридесет секундчки да прегледаш задачите си добре. Ако ги задраскам, това ще е краят на дните ти!
Учелюба напрегна сили и успя да избълва последните няколко реда от трудно четливи йероглифи, след което листа и бе грабнат от ръцете.


Глава 2

Вторият учебен час бе не по-малко изнервящ. Но в главата на Шестикарска се въртяха други мисли: “Не трябваше да я изоставям – толкова пъти бе до мен – в най-трудните ми мигове, в най-безнадеждните ситуации...как можах! Рамо до рамо...толкова години..” Шестикарска дотолкова се измъчваше вътрешно, че лицето и съвсем се бе сгърчило в трагична гримаса – веждите се бяха събрали, предизвиквайки познатата вече бръчка, челото и бе придобило драматичен вид от появилите се ситни бразди, очите и бяха вперени безнадеждно в пода, долната устна трепереше, а ръцете бяха стиснати в юмрук. Едно изцвърчаване я сепна:
- Тихички, тихички! Шестикарска, какво стоиш като изтокана! Нямаш ли си чин?! И къде ти е раницата?
Това бе въпросът, който Мишкова не трябваше да задава. Шестикарска сякаш бе покосена от този въпрос и мъченически изхриптя:
- Аз...аз...я изоставих по пътя
Мишкова ни най-малко не се трогна от мъката, която бе обладала Учелюба и безцеремонно продължи да изпитва:
- Я сега допълни №5 – протоците Босфора и Дарданелите отделят Европа от...
- Ами...публична тайна
- №5 – не идваш тука, за да се мандахерцаш до училище и обратно, а за да станеш един добър войник! Войник, въоръжен със силата на двайсет тома енциклопедия по география! А за отговора получаваш ДВОЙЧИЦА! Следващият!
Мишкова бе в стихията си – малкото носле, крепящо монументални очила радостно се сгърчваше, надушвайки страха. Малките и очички, оптично уголемени от лупите пред тях се въртяха възторжено наляво-надясно и търсеха чифт уплашени очи.
В един момент тя съзря как две уголемени от ужас зеници са се вторачили в малък лист, държан от две треперещи ръце.
- Ти сега не чети тука, ЧЕТЕЦ такъв! Сега ще правиш контролно – я седни там! А не пък там – тука седни! Тя извади един папирус от кожената си чанта и с размах го разтвори. Няколко ученика от първите чинове бяха напълно покрити от папируса, но това само увеличаваше удоволствието на Мишкова.
- Айде сега – отговори на задачите: имаш 25 минути! Ученикът бе матиран в един ход – но въпреки това реши да се държи достойно, поемайки папируса.
Минутите бавно се нижеха, но Шестикарска изобщо не я вълнуваше хода на времето – тя мислено преживяваше сцената, в която се раздели с раницата си – преживяваше я отново и отново, и отново... Воят на звънеца я стресна и тя мигновено взе решението след училище да потърси изгубената раница. Тази бъдеща мисия я направи хладнокръвна и съсредоточена до края на учебните занятия: “Аз трябва да оцелея през този ден ако искам да спася моята раница!”. Учелюба се справи учудващо добре със следващите 5 контролни и едва дочаквайки края на учебния ден, изкочи от училище.
С притръпнали от очакване сетива тя стигна на злокобното място: “Къде си моя скъпа ранице?Къде си приятелко?”, тези тъжни призиви се блъскаха в съзнанието на Учелюба, която съзря в храстите познат учебник – “Аха! 52-ри том на физиката – на вярна следа съм!” Тя се мушна в храстите и намери разпиляните учебници, както и самата раница. Със задоволството на митничар, намерил 50 кг хероин в гръцки тир, тя прошепна в копчето на ризата си: “Мисия успешна! Повтарям: Мисия успешна!”.
В това време забеляза нещо изключително интересно: След като хвърли няколко сканиращи погледа наоколо, Дебелогъза сви от главната алея по малка затънтена уличка. За щастие на Шестикарска, тя не бе забелязана поради нейното храстово укритие. Детективската жилка в Учелюба я вдъхнови към ново откритие. Тя ситнеше на няколко метра зад Дебелогъза и предпазливо я следеше, приведена под порядъчно количество храсти. Въпреки нейното опасение, че ще бъде разкрита или че ще изпусне Дебелогъза, две сериозни причини правеха сбъдването на страховете и невъзможно:
1) Дигизировката и бе толкова убедителна, че бе станала обект на препикаване от няколко квартални песа, зорко пазещи териториите си
2) Задникът на Свинарова бе от такъв мащаб, че единствено мамутско седалище бе по-забележимо. Следователно – бе невъзможно да я изпусне от поглед.
Мракът в уличката се засилваше все повече. Колко странно! Допреди няколко минути бе светло и слънчево, а сега сякаш всички шумове останаха далече назад и мракът обгърна всичко наоколо.
Някакви странни сенки се шмугнаха в мрака. Шестикарска не можеше ясно да разбере какво става – тя дочу блеене!

Привет, PowerPuff_Girl !
Прочетох разказите ти и очаквано ми харесаха! Не знам точно как да ги коментирам - допаднаха ми много. Хуморът, който си сътворила, въздейства върху читателя с пълна сила - чрез сравненията в текста, чрез абсурдната реалност, чрез изкривените разбирания за училището, учителите и учениците. Историята, както разбирам, проследява ежедневието на две пропаднали в очите на читателя зубъри от женски род и техните комични действия допринасят за интереса.
Значи, сега ще кажа какво ми се стори мъъъъъничко странно в разказчето (имам предвид и двата епизода)
- Имената са малко така.... нецензурни. Алтернативи?
- Я ми разкажи по-подробна за този предавател, имплантиран в дрехите на "Учелюба" - явно готвиш някакъв интересен замисъл. Това ще е интересно не само за мен, но и за другите!
Е, след положителната ми оценка (доколкото съм достоен да давам оценки), бих могъл само да ти благодаря за отделеното време и доброто предложение (визирам разказа). Браво!

- По точка 1 - Дебелогъза Свинарова може да се замени със Зурла Задръстникова
- А колкото до предавателя - няма такъв! Учелюба просто е една полу-инфантилна госпожица която обича да следва въображението си
Нека те попитам нещо - ти как установи такава здрава връзка с Мr Читателя, че знаеш как би реагирал и какво мисли? Аз това се опитвам да го постигна от години - ама уви - не ми се удава да придобия такава познавателна способност върху психологията на Мr Читателя
Иначе за Учелюба планирам да се изтресе на бойното поле на двамата ти герои да направи подобаващо абсолютно неадекватно за ситуацията шоу. Не съм го довършила, защото не знаех какво мислиш по въпроса...така че - какво мислиш?

Относно първия въпрос - не съм постигнал такава дълбока връзка с Читателя. Наблюденията ми се основават само на хипотетични предположения и някои факти.
Относно въпрос 2 - Имената на героите продължават да са нецензурни
Относно въпрос 3 - ами не знам. Аз мислех, че двамата герои ще бъдат отвлечени и насила пинудени да прекарат известно време в криогенна камера. И тогава да дойде тази ученичка като главен герой. Нямам някаква голяма идея за в бъдеще. По принцип съм съгласен.

Според мен имената и така са си добре.

Офтопик: Криейтъре, видях подписа ти! Какво означава? Че Майкъл Майндкрайм пак ще почне да пише книги-игри?

Ами това е една моя надежда. След като разбрах, че наскоро е излязла нова книга игра на пазара, се надявам този жанр да се възроди, а с него и най-добрият писател - Майкъл. Между другото аз се свързах с Майкъл и той просто ми каза, че след казарма е спрял да пише.

Нова книга-игра?!КОГА?КЪДЕ?ЗАЩО ЧАК СЕГА?

Откъде да знам защо чак сега. Книгата игра е малка, без дневник. Казва се "Приказки от 1001 нощ". Повече инфо не знам. Има я най-вече на Славейков в София.

qko nоo me izkefi brao si4ko e napraveno adski dobre

Нямам думи!Просто най-добрата история във форума!Междувременно директорката случайно да се казва Мумия Абаджиева?

искам да допълня че във всеки разказ имам пръст до ръка

ПРОСТО НАЙ-ДОБРИЯ РАЗКАЗ!!!!!!!!!!!!!!!!!!