Не бих нарекъл Алма "безопасен образ блуждаещ".
За мен F.E.A.R. (единицата, да еба) беше по-стряскащ от DooM-a. Разочарованието ми от играта на id Software бе породено от факта, че в стремежа си да направят новия еталон за триизмерна графика, авторите си бяха оставили пръстите по "плашещата част" и разчитаха на чисти клишета, използвани в не-знам-си-колко филми, книги и игри преди това. Кървави стъпки по пода? Кръв по стените? Изскачащи дяволчета от панели в стената, зазидани там още по време на изграждането на станцията и само чакащи твоя милост да мине оттам, за да ги спаси от този четиристенен храм на скуката (quote being in courtesy of PC Mania magazine)? Не бих нарекъл това страшно, а отегчително. За мен първите няколко минути бяха плашещи, понеже мижавото патлаче не нанасяше кой знае какви щети. След като взех помпата обаче...
Във F.E.A.R. 1 (ЕДНО, ДА ГО ЕБА!) авторите разчитаха на неизвестното. Коя е Алма? Защо иска да те убие? Дали изобщо иска да те убие? Защо ги получаваш тези видения с нея? Какво става тук, да го еба?
Страхувам се повече от неизвестното, отколкото от знанието, че именно нещо е по петите ми и иска да ме убие. Още повече, ако имам арсенал от ракетомети, карабини, плазмени пушки и голи юмруци. Тогава не бих се страхувал, бих бил ядосан. И щях да искам да наритам нечии задник. Затова се и насладих на екшъна в DooM 3, не нa плахите, нелепи опити за хорър атмосфера.
Не казвам, че всеки път, когато съм виждал Алма във F.E.A.R.1 (само единицата) съм получавал инфаркт, не. Само че тя ме стресна много повече пъти, отколкото озъбените импчета в DooM-a. Не и в двойката, де. Двойката така я орезилиха, че намразих заглавието. Forever and ever.
И все пак още ми настръхват косите, когато си припомня един-единствен цитат...
"Kill them. Kill them all."