Брао брао , да си се запознал с една Гергана(Голяма пичка.) във Слънчев Бряг като бачкаше в Макдоналдса.

Ебати, кофти ми стана някак, като го прочетох... :/

Кое като прочете, главата или разказа като цяло

Аз бачках на Златните не на слънчеж бряг

Давай Андрей приключенията ти в щатите ще бъдат интересни на всички

Този текст е написан ексклузивно и само за форума на PC Mania! Моля не го разпространявайте под никакви форми извън този форум!!!

13.С огън в кръвта


През месец Март чувството за несигурност взе връх над всичко. Бях подал предизвестие за напускане. Колегите ми, непрекъснато ми задаваха въпроса защо ще напускам, а аз все им отговарях- защото заминавам на бригада в САЩ. Не давах излишни обяснения. Ако ме питаха къде точно, казвах им в Юта. Не можех да се отърва от чувството обаче, че накрая може нищо да не излезе и да се покажа като пълен тъпак. За да отида на бригада първо трябваше да взема виза, а за да взема виза, първо трябваше да ми дойде петицията, а тя все не идваше. От фирмата ми обясняваха, че ще ме уведомят по имейла, когато петицията пристигне и аз всеки ден си проверявах пощата, но напразно. Всичко вземаше да става адски изнервящо.
Този период от време обаче бе белязан и с доста приятни емоций. Сайтът на спинарите най-сетне отново работеше, времето започна да се стопля и срещи отново имаше. В житейското развитие на всеки спинър идва моментът в който той решава дали спинарството действително е неизменна част от него самия или само временна зарибявка. Именно в такъв момент се намирах и аз. Започнах да усещам призванието си да овладея силата на един от петте елемента, но за да може човек наистина да се нарече спинър все пак трябва да върти и с истински огън. До този момент аз въртях по срещите единствено с тренировъчния си пой и гледах с възхищение тези, които палеха. След като се чувствах достатъчно уверен в способностите си за да запаля и аз, пред мен стоеше първата важна стъпка- изработването на собствен огнен пой. Спомням си ентусиазмът с който си купих първите вериги, реотани, бинтове и прочее неща необходими за конструирането на поя. Сглобих го на 9-ти март, но до първото палене трябваше да изчакам около една седмица. Спомнян си, че пропуснах една много култова среща, когато всички спинъри изпращаха Павката. Той беше един от най-старите в тези среди и сега заминаваше да бачка за 6 месеца в Гърция. Това беше една от най-масовите огнени срещи правени някога и аз много съжалих, за пропуска, но какво да се прави бях на работа.
Първото ми палене беше на 16-ти март. Обявих срещата във форума за тогава понеже ми беше почивен ден. За зла участ, тази дата съвпадна с друго масово събиране на спинърите, този път в Пловдив. Почти всичките ми приятели отидоха в Пловдив, а на моята среща пред НДК дойдоха само 3-ма спинари и едно момче, което се занимаваше с професионална фотография и тогава ми направи много готини снимки. Преди да започна да въртя с гордост показах на приятелите си собственоръчно направеният ми пой и ги попитах какво мислят. Филип веднага отсече, че главите не са направени както трябва и ще се разпаднат. Това леко ме смути, но аз все пак се надявах да издържат поне едно палене. И действително никога няма да забравя моментът в който за първи път започнах да описвам добре заучените движения, но този път с огън. Чувството беше неповторимо. Разбира се главите се разпаднаха, както Филип предрече, но чак след третото палене. Спомням си, че Баща ми и сестра ми също дойдоха да ме гледат. Не знам дали съм споменавал, но родителите на повечето мой приятели не гледаха с одобрение на въртенето на огън. Баща ми обаче го одобряваше и дори след тази вечер, когато ме видя как въртя, каза се радва че съм си намерил толкова добро занимание. За първи път от толкова време насам почувствах в гласа му известна нотка на гордост.
Междувременно дните си минаваха и аз все още нямах яснота по най-важният въпрос, касаещ “Великият план”. Продължавах да давам нощни смени. Дойде и последната седмица. За всички тези вече осем месеца прекарани в Макдоналдс, често си мислех за края и особено за последната седмица. Представях си, че вече ще съм взел виза и ще съм спокоен. Освен това с най-добрите ми колеги щяхме да пием бира всяка вечер. За съжаление не стана така. По ирония на съдбата, точно в последната седмица на моята служба започна така нареченият Spring up (пролетно почистване/подобряване). Това е състезание между всички ресторанти в София, в което за една седмица, персоналът трябва да приведе ресторантът си във възможно най-излъскан вид. Накрая големите шефчета минаваха на проверка и се излъчваше победител. Разбира се в голямата си част тежестта по привеждането в ред, падаше именно на нощната смяна. Мениджър тази седмица беше Лара. Тя от скоро заемаше тази позиция и това и се стори сгодна възможност да се докаже. В следствие на това ние, които имахме нещастието да сме на работа тогава, бяхме принудени по цяла нощ да изпълняваме налудничавите задачи на Лора. Накрая на тази седмица се чувствах напълно изцеден, а в следствие на цялото напъване ресторантът ни зае почетното второ място, след “Сердика”.
Последната ми смяна беше дневна. От 18:00 до 22:00. Не си го представях така. Истината е, че ако всичко беше ясно, щях да почерпя поне с кутия бонбони. Но не го направих. Точно в края на месеца пристигна петицията ми, но още не бях минал на интервю и не бях взел визата. Изобщо не бях сигурен дали след две седмици няма да се върна пак тук и за това не смеех да празнувам, за да не предизвиквам съдбата. Истината е, че ако бях редовен студент, почти нямаше да имам притеснения. Обаче нещата стояха иначе. Бях изключен и кандидатствах по програмата H2B, където вероятността да те отрежат е много по-голяма. И така тръгнах си от Макдоналдс, но бъдещето ми все още беше неясно...

Става по-интересно

Леко почвам да се изнервям защото влизаш в твърде много подробности. Недей, защото разказа става еднотипен, а досега си е заслужил букмарк.
Дано следващата част е малко по-раздвижена

Не си прав. Има две събития, които се развиват в този разказ и едното е важно за него (героя) - първото му въртене на огън, важен е и за тези, които четат, ако наистина са навлезли в историята - досега единствено е тренирал и кой ще го има за нещо от форума на спинарите, но сега е момента да докаже на какво е способен.

А другото е Спринг ъп чистенето - ами това е била последната му седмица на работа, през което време ни запозна с няколко героя, които също са ни допаднали, плюс това завършва нещо, което е движило малко или много живота му през последните месеци.

Още повече, че контрастът между започването да върти огън и краят на работата съвсем допълва разказа, така че - не виждам в какви ненужни детайли е навлизал?

Какво да се прави, пиша го както е станало, може би на места е малко досадно. Знам че повечето сигурно чакат да прочетат за авантюрата в Юта, дано не ги разочаровам като има кажа, че предстои още една глава посветена на последният ми месец (април) преди да замина. Мисля, че тогава станаха доста интересни неща и един особено драматичен последен ден преди полета, абе ще видите, надявам се скоро да намеря време да го напиша...

Екс, я по-леко... давам лично мнение...

По-леко? По-леко!? Ахахах това беше от приятелските ми постове. Ще кажеш, че не си ми виждал заяждащи мнения... Да съм казал някъде, че с пилешкия си мозък не можеш да схванеш идеята? Да ходиш да си забелваш пишката? Мне мисля, защото не го мисля

Така че пийс, омбре, и аз ти казвам защо е такава главата според мен.

Eми, човеко, няма нужда да даваш след като не си провокиран... и аз се старая от 1-2 месеца да не хейтя.
Просто обичам по-динамичните произведения, и може би факта че днес прочетох целия разказ на един дъх и всичко ми е прясно, допринесе за заключението ми.

Не беше ли цялата идея на форума да даваме менията си за неща? Провокиран съм да си кажа мнението от самия факт, че съм ти прочел поста

Ако ще хейтиш, спирам, споко

Да де, съгласен съм, но ти поставяш под въпрос моето мнение, след като е лично и не съм го наложил на никой. Айде стига сме флъдили темата...

Това, че мнението ти е лично, не пречи да е тъпо.

Не пречи, естествено. Но Екс-а тръгна да ми обяснява колко грешно е моето мнение. Сигурно, не отричам. Но то беше към Андрей, нито към теб нито към него...

пп, Ташаци ли нямаш че не можеш да навреш Вермик където му е мястото?

Нито ми се обръща темата на политически спор, особено с него,
нито ми се занимава да убеждавам един откровен тъпанар в моето мнение по въпрос, който той познава колкото един лимон разбира от авиация. Просто си пестя времето за по-важни дела.


Андрей, интересно ми е какъв КРАЙ ще сложиш на една житейска история, при положение че второстепенните сюжети, които си заизреждал, ще продължат да се развиват докато си жив. Чета и чакам.

Андрей, искаме още от теб!

Този текст е написан ексклузивно и само за форума на PC Mania! Моля не го разпространявайте по нокакъв начин извън този форум!!!
14. Видов ден. Спинарски войни.



На първи Април се събудих със странно чувство. Беше нещо изключително приятно, нещо което не бях изпитвал отдавна. Наричаше се свобода. Дните ми на служител в ресторант „Възраждане“ бяха зад гърба ми. Този и следващите дни още не бях свикнал и все бързах да свърша повече неща, както когато съм в почивен ден. Но за мое най-голямо щестие така и не идваше моментът в който трябва отново да отида на работа. Вследствие на непрекъснатото даване на нощни смяни и особено на последната една седмица, бях на предела на силите си и сега бавно се възстановявах. Тук мога да заявя напълно честно, че месец Април беше най-щастливият в цялата „Огнена година“. Не работех и се радвах на пълно безгрижие. Времето беше хубаво и имаше много огнени срещи, на които присъствах. Запознавах се с нови хора, (приоритет ми бяха момичетата естествено). Кулминацията на всичко това дойде на 22-ри април, когато пред народния театър се честваше международният ден на Земята. Аз дойдох към 18:00 когато официалната част беше приключила. Цялата градинка пред театъра беше изпълнена с хипита, пънкари, скейтъри, свирачи на тарамбуки и др. подобни инструменти. Наред с цялото това многообразие имаше обявена и среща на спинарите. Аз бях един от първите. Направих впечатление с тренировъчния си пой, запознах се с доста народ. Когато се свечери и надойдоха доста спинари. Имахме и публика, получи се много добра среща. Имаше само едно нещо което ме притесняваше. След един ден ми беше интервюто за визата. Вече беше минало толкова време, а аз още не бях на ясно дали усилията ми ще се овенчаят с успех.

24.04. 2007г.- Видов ден!

Събудих се рано, защото бях нервен. Излязох на балкона и вдишах дълбоко от свежият пролетен въздух. Погледнах навън. Беше ден като всеки друг. За мен обаче този ден щеше да бъде решаващ. Именно днес моите девет месечни усилия и надежди щяха да дадат плод или да бъдат зачеркнати само за няколко решителни минути. Не бях спокоен. Фактът, че бях изключен за преписване студент, много ме притесняваше. Нямах точна идея какви са ми шансовете и нямаше кой да ми каже. От фирмата винаги ми даваха оклончив отговор на този въпрос и това още повече ме притесняваше. Излишно е да казвам, колко ужасно би ми повлиял евентуален провал. Наистина залогът най-вече в емоционален план беше огромен. И докато съжелявах гърчещата ми се в агония нервна система си помислих...а не съм ли щастливец? Не е ли това за което повечето хора мечтаят? Живот пълен с емоций, адреналин, неочаквани обрати и високи залози? В дни като този усещаш, че си жив...наистина.
Интервюто беше от 14:00 часа. С баща ми тръгнахме към новото Американско посолство намиращо се в Лозенец. Костваше ни известни усилия да го намери. Пристигнахме там в 12:00 и баща ми трябваше да върви защото беше на работа. Пожела ми успех и се разделихме.
Новото посолство на САЩ в България няма нищо общо със старото което се намираше зад БНБ. Настоящето представлява огромен комплекс и прилича на нещо като система от бункери. Прозорците са малко стените са от солиден гранит или нещо подобно. Няма да се очудя ако е проектирано да издържа и на ядрен взрив.
Имах два часа за убиване. Разхождах се сред тълпата от кандидати за визи струпали се на тротоара намиращ се срещу централния вход. По съвет на нашите се бях облякъл официално с костюм риза и вратовръзка. На мен лично не би ми хрумнало, аз щях да си отида с нормалните дрехи, но те настояха и аз реших да ги послушам. Чувствах се странно, защото никой друг не беше облечен така. В крайна сметка заговорих група студенти, търсех си компания. Те с учудване заявиха:
-Ха!?! Ама ти си Българин?
-Да, иначе какво щях да правя тук?-Попитах аз също очудено. Едно от момичетата каза:
-Помислихме, че си от специалните агенти и ни наблюдаваш...-При други обстоятелства бих се почувствал горд от факта, че мога да мина за ортак на Молдер и Скъли и всички други знайни и незнайне Спешъл Ейджънти, но в този случай единствено си помислих дали не изглеждам нелепо в този костюм. В крайна сметка завързах разговор с едно момче от Шумен. Той учеше в техническия в София. Като напълно редовен студент човекът си кандидатстваше за J1 виза и не се пристесняваше много. Тъй като до началото на интервюто оставаше около час и половина решихме да се поразходим. Оставих го той да разказва за живота си, а аз бях мълчалив. Мислите които ме тормозеха бяха прекалено страшни за да ги изкажа на глас. Накрая той все пак ме попита:
–А ти защо ще кандидатстваш за Н2В?
-Защото съм прекъснал...–отговорих лакоично аз.
-А...значи си от рисковата група.-Точно това имах нужда да чуя, ядосах се вътрешно, но човекът така или иначе беше доста наивен и не му се разсърдих.
Най-сетне дойде времето когато нашата група трябваше да влезне. Струпахме се пред входа. Преди да мина през металодетектора си оставих всички метални работи в една кутия и въпреки това преминавайки го задействах. Охраната (които междудругото бяха българи) ме подканиха да оставя всичко метално което имам. Аз вече си бях изпразнил джобовете и коланът също го бях свалил. Оставих си и тевтерчето с личната карта, и пробвах да мина пак. За мое най-голямо учудване проклетото нещо отново изписука. Помислих си, че ме съблекат по бельо, като по филмите, но за щастие не се стигна до там. Провериха ми крачолите и ме пуснаха да мина. Чак после се сетих, че може би щипката с която си бях закачил вратовръзката е задействала детектора. Една алея в двора ме водеше до вратата на приемната. Самата врата беше адски тежка и я отворих с усилия. Сега бях сигурен, че сградата е направена да издържа и ядрен взрив. Вътре се озовах в помещение, което най-лесно бих оприличил на чакалнята на някоя гара. Имаше много седалки и гишета, самоче на гишетата не се продаваха билети, а се провеждаха интервютата. Аз заех стратегическа позизия така, че да наблюдавам две от трите гишета, на които се провеждаха интервюта.
Хората биваха извиквани един по един и интервютата течаха. Това което виждах не ме успокояваше, а напротив. Всички хора преди мен, които по една или друга причина не бяха редовни студенти, биваха отхвърляни. За сметка на това, болшинството, които бяха редовни, нямаха никакъв проблем. От това което видях за около половин час, виза беше отказана само на едно момиче-редовна студентка заради лошо влаедеене на английски. Попитаха я няколко пъти колко години и остават да учи и тя не можа да схване въпроса. Като прекъснал студент, бавно, но сигурно, бях обхванат от чувството за обреченост. Чух името си. Трябваше да се явя пред прозорецът който нямах възможност да държа под око. Човекът зад него изглеждаше пич. Усмихна се и ми каза:
-Оо, добре сте облечен.-Може би идеята да се облеча така не беше толкова лоша.
Интервюто се водеше на английски:
-Какво учите?-Попита ме той.
-Молекулярна биология.
-А, учен!
-Да.
-Вие сте прекъснал за една година студент?
-Да.
-И защо решихте да си вземете почивка?-Тук опряхме до въпросът, който най-много ме притесняваше. От фирмата ме бяха посъветвали никога да не лъжа на интервюто и че консулите винаги задават въпроси чиито отговори предварително знаят. Ето защо аз отговорих:
-Не беше по мое желание. Хванаха ме да преписвам на един испит и ме наказаха да прекъсна за една година.-Последва кратка пауза. Мисля, че в този момент човекът пред мен взе решение. След това ми зададе още няколко безсмислени въпроса, като къде ще ходя, сам или с приятели и прочее. В крайна сметка чух „Вие сте одобрен за НВН виза“. Не заскачах от радост и общо взето не проявих никаква емоция, но вътрешно в себе си почувствах облегчение. Най-сетне така дългоочакваният успех беше на лице. Несигурността я нямаше. Можех да прекарам с кеф оставащите ми около две седмици в България. Малко по-късно стана ясно, че заминавам на 5 май, близо един месец след предвидената дата заради забавянето на петицийте, но просто тази година било така с всички.

Can't stop the rain...

Първото нещо което ми направи впечатление в спинарската компания, когато се присъединих в началото бе крайно приятелската атмосфера. Сякаш житейската злоба и интриги бяха чужди на това утопично общество. За тези месеци обаче разбрах, че нещата не стоят точно така. Ариел все още беше най-добрата ми приятелка сред спнарите. А и нейните по-близки хора бяха и мой по-добри приятели. За сметка на това се оформяше друга фракция начело с Деляна. Това момиче не беше красиво и очевидно ревнуваше силно от Ариел, поради което беше събрала около себе си армия от хейтъри. Тя и нейната група очевидно не ме харесваха особено, защото бях приятел с Ариел. При всички положения обаче аз още нищо не бях видял. Имаше едно друго момиче. Казваше се Зоя. И тя не беше красавица, но понеже живееше в Люлин всеки път си ходехме заедно от срещите в Заимов. Та тя в последните няколко пъти през целият път към къщи ми се оплакваше от Деляна и нейните хора, поради което аз я приех за наш човек.
Някъде в края на април във форума на спинарите се появи тема която проди много въпроси в цялото спинарско общество. Ариел в писмо до всички казваше в общи линий, че се е уморила от интригите и хейтът и възнамерява да напусне и да не идва повече никога по срещите. Тя се сбогуваше със своите приятели поименно включително и с мен. С враговете си също се сбогуваше обещавайки повече да не им пречи. И все пак Ариел нямаше да си тръгне просто така. С нейната най-добра приятелка Савина организираха едно последно въртене на паметника на Съветската армия на 04.05.2007г. Те щяха да представят специална хореография, която бяха потготвяли месеци наред. Реших, че няма да пропусна това, макар че полетът ми беше на следващата сутрин. Последното палене на Ариел щеше да е и моето изпращане. Изобщо това беше краят на една ера.

Дойде и денят. Четвърти май. Небето беше мрачно и се канеше всеки момент да завали. Когато пристигнах на уреченото място Ариел възкликна:
-Ето единственият човек, който дойде без да ми се обади за да ме пита дали не отменям събитието заради дъжда!
-Дори торнадо да се вихри над центъра на София, ние пак ще въртим нали така?-Отговорих аз. Савина и Ариел изрепетираха веднъж хореогрефията си след което, понеже имаше доста време решихме да отидем на топло в едно кафе. По пътя се засякохме с групата предвождана от Деляна. Разменихме си вяли поздрави. Нашата група се подслонихме в едно кафе на име „Slaid“ намиращо се в един от подлезите на Орлов мост. Заведението винаги ми е харесвало с атмосферата си. Гошо-един от добрите ми приятели и доста отдавнашен спинар каза:
-Те са дошли за да правят антивъртене (термин означаващ да въртят докато друг изнася представление с цел да разсейват публиката).
-Колко са зле!-Отбеляза Ариел. Като цяло това ни развесели.
Аз мислех за това, че ми остават само няколко часа до полета. Животът ми за пореден път щеше да се промени из основи. Сега се намирах сред приятелите си в необикновено готина компания и целият този месец беше чудесен. Оценявах, че се чувствам щастлив и в този момент по-малко от всичко ми се заминаваше. Гледах на предстоящото си приключение зад океана, като на сериозно изпитание. Изобщо не си правех илюзий, че ще си прекарвам готино или нещо такова. Само можех да се надявам, че всичко ще мине без усложнения. Тези мой мисли бяха прекъснати от Зоя. Тя дойде и ме попита защо Деляна и останалите не са при нас. Аз и обясних, общо взето, че те смятат да правят антивъртене. В последствие това се оказа голяма грешка. Зоя всъщност беше шпионин и ме накисна пред Деляна и нейните приятели, след което те вече открито ме мразеха. Не ми се щеше това да става часове преди да отпътувам, но какво да се прави. В крайна сметка всичко мина много добре. Ариел и Савина си изиграха хореографията. После всички въртяхме заедно, а Деляна, Зоя и ко също въртяха, но отделно от нас. Това изобщо не помрачи настроението ми. Баща ми също се появи за да ме погледа. Някъде към 21:00 часа се разделих с приятелите си. Те ми пожелаха късмет и попътен вятър. С баща ми тръгнахме към нас. Всичко вече беше зад гърба ми сега отново щях да се сблъскам с неизвестното...


КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ

Awesome Страхотен завършек на тази част

Нямам търпение да науча какво се случва зад граница