23 глава-Годишнина

Четвърти Януари 2073-та. Беше изминала точно една година от събитията довели до нахлуването на двете извънземни раси в света на хората. От тогава до сега се случиха много неща, които преобърнаха живота на Майкъл из основи. Той седеше в бункера и размишляваше за живота си и за това, което бе загубил: майка си, приятелите, домът си, всичко което бе обичал някога. Спомняше си много добре денят преди една година, мислите и чувствата, които го вълнуваха. Тогава беше съвсем различен човек. В този момент погледна Беки, която бе заспала в прегръдките му. Как съдбата ги бе събрала? Те живееха на светлинни години един от друг, и ако не беше войната никога нямаше да се срещнат. С една част от душата си, той се радваше, че нещата се бяха стекли именно по този начин. Изведнъж, сигналната сирена прекъсна мислите му. Беки също се събуди:
-Какво става?-Попита тя.
-Зергите пак са преминали в контранастъпление!-Информира я Майкъл, след което взе гаусовата си пушка и застана на позиция за стрелба. Ситуацията сега напомняше на времето преди половин година, когато хората напредваха през зергските позиции. Въпреки, че те се обединиха с протосите, войната продължаваше да е все така тежка. Зергите се бяха развили твърде много на тази планета и изнасянето им от нея щеше да бъде много трудна задача за обединените армии, които понасяха огромни загуби. Често когато хората смятаха, че са завзели някоя позиция, зергите преминаваха в светкавична контраофанзива и нанасяха големи поражения. Тази нощ положението беше подобно. През деня, частта в която се намираха Майкъл и Беки, бе завзела котловината и хората изградиха временни защитни съоръжения. Сега обаче, сякаш от нищото, се появи голяма зергска армия, която напредваше към мястото с ясните намерения да си го върне обратно.
През последните дни, Беки бе спала само няколко часа. Адските гърмежи на канонадата от сейдж танкове обаче веднага я разсъни. Чувстваше се толкова изтощена, но знаеше, че ТЕ ще са тук след броени минути и трябва бързо да се концентрира. Както винаги в подобни случай, прожекторите осветяваха нощната тъма, и даваха възможност на пехотинците да видят приближаващият враг. В бункерите бяха поставени по-неопитни войници, защото те имаха по-малък шанс за оцеляване на вън, докато Майкъл и Беки се позиционираха на първата отбранителна линия.
Не след дълго, първата вълна от зерглинги заля защитата. Започна се добре познатото на всички меле-битка лице в лице със смъртта. За Майкъл, избиването на зергите се бе превърнало в рутина. От началото на войната до сега бе изтребил няколко хиляди, той самият не можеше да си даде представа за точната цифра. Въпреки всичко, никога не беше напълно доволен от себе си, все смяташе, че е можел да се справи и по-добре, но страхът от смъртта му е попречил. Днес зергите бяха по-напористи от всякога. Церебратът усещаше, че губи позиции и даваше всичко от себе си за да ги задържи на всяка цена. Той все още разполагаше с достатъчно ресурси за да бълва милиони от своите създания. През деня хората дадоха големи жертви, за да унищожат зергската база и от тогава не бяха получавали подкрепления. Полковник Дъглас, които командваше частта, осъзнаваше, че войниците му няма да са в състояние да издържат още дълго и за това спешно се свърза с щаба:
-...да, да пратете нещо по-скоро, мамка му!... Не няма да издържим до сутринта! Ако не пратите подкрепления до няколко часа, ще може да съберете на тези координати само адски много пълнеж за ковчези.-След това връзката прекъсна.
-Егати тъпанарите, пращат те някъде и после забравят за теб!-Изруга полковникът. Той осъзнаваше, че се намира в една от онези ситуации, в които е твърде близо до смъртта. Подът под краката му се разтресе, явно командният център беше уцелен от снаряд на гардиан.
Един час след началото на сражението, хората водиха отчаяна битка в центъра на собственият си лагер. Зергите бяха успели да отнесат защитната линия и сега върлуваха из човешката база. Около командният център и между трите казарми и фабриката, последните оцелели войници, образуваха опълчение. В средата точно до центъра бяха разпънати единствените три сейдж танка, които продължаваха да бълват снаряди изтребващи десетки зерги. След последното си свързване с щаба, Дъглас на свой ред, нахлузи бойния си костюм, нарами гаусова пушка и напусна командният център, включвайки се лично в битката. Виждайки го Майкъл разбра, че положението наистина е отчайващо, защото го познаваше и знаеше, че полковникът не би проявил излишен героизъм, ако това не е крайно необходимо.
Малкото оцелели медици, успяваха с мъка да запазят живи част от пехотинците, но въпреки усилията им човешката армия се стопяваше с всяка изминала секунда. Беки видя как поредният пехотинец беше поразен от хидралиски шип и се свлече в краката на останалите. Тя знаеше, че реакторът и е успял да генерира малко енергия и сигурно ще успее да го спаси. Затича се към падналият войник, но в този момент, гардиански мехур се взриви в намиращите се в близост няколко пехотинеца, обливайки всичко в киселина. Инстинктивно, Беки падна на земята покривайки главата си с ръце. Когато отново се осмели да се надигне видя, че от войниците не бе останало почти нищо. Няколко пръски от киселината бяха попаднали и на нейният боен костюм, оставяйки дълбоки нарези в неостоманата.
Последните сейдж танкове бяха взривени и Майкъл осъзна, че ако подкрепленията не дойдат в следващите две минути, това ще е последната му нощ. За първи път реши, че е избил достатъчно зерги днес. Не желаеше да завърши живота си така. Не това трябваше да е последното му чувство. Започна да търси с поглед и не след дълго я откри. По красива от всякога тя продължаваше да се бори до последно опитвайки се да спаси всеки един от безнадеждно пострадалите пехотинци. В един момент погледите им се срещнаха и думите бяха излишни, тя разбра всичко, което той искаше да и каже. Единственото за което съжаляваше бе, че не може да е по-близо до нея в последният си миг. Но им бе писано да прекарат още мигове заедно. Подкрепленията се появиха в последният момент, но никой не очакваше да види точно това. Небето се изпълни от огромните, светещи в тъмното, протоски кериъри. От тях излетяха десетки хиляди интерцептори, които се заеха първо с прочистването на небето от летящата зергска сган. Това отне няколко минути, след което малките роботизирани изтребители започнаха да избиват хидралиските обградили малката човешка армия. Майкъл наблюдаваше всичко това и се наслаждаваше на гледката. Той си спомни първият път, когато се сблъска с кериърите, олицетворяващи протоската мощ. Тогава те бяха вражески и причиниха огромни страдания на хората. Сега обаче двете раси действаха заедно и дните на церебрата бяха преброени.
Петнадесет минути по-късно от зергската армия бяха останали само димящи останки. По бойното поле се въргаляха също и стотици човешки трупове, които зергите бяха успели да убият преди намесата на протосите. Те от своя страна изгубиха малка част от интерцепторите си, но самите кериъри останаха невредими.
Беки се разхождаше сред отломките опитвайки се да открие още някой, случайно оцелял войник, на когото да помогне. Това беше част от задължителните дейности, който медиците извършваха след всяка битка. Докато се разхождаше сама тя мислеше за денят, когато видя зергите за първи път. Това се случи една седмица след събитията на космическа станция “Дженезис 33”. Денят беше като всеки друг и тя водеше съвсем нормален живот до този момент. С болезнено чувство си спомни за моментът, в който се скара с баща си за нещо, преди да тръгне за училище. Повече не го видя, както и цялото си семейство. Даде си сметка, че дори да преборят зергите и да освободят родният и свят, нищо няма да е както преди. В този момент погледът и се спря върху една позната фигура, единственият човек, когото обичаше. Той раздаваше команди на група оцелели редници, за изграждане на защитни съоръжения в секторът, който полковник Дъглас му беше поверил. Както винаги вършеше работата си безупречно. Беки се замисли, сякаш съдбата бе изпратила този доброволец, този велик герой тук за да може тя да не е сама. Техните две души, бяха преминали през толкова много изпитания заедно. Да, тя вярваше, че дори смъртта не е в състояние да ги раздели.

* * * * * *

Президентът Джеф Нелсън получи поредният военен доклад от главнокомандващият Адмирал Винсънт Блейк. Докато Човешката армия настъпваше на Ендария под ръководството на Генерал Чапмън, заедно с протоските си съюзници, голяма част от новата човешка флота, под командването на Блейк, атакува двете зергски колонии- Стон 1 и Стон 2. Най-сетне адмиралът държеше в ръцете си достатъчно мощ за да изчисти тези две планети от зергският нашественик. С последният си доклад той уведомяваше президента, че планетите окончателно са прочистени и отново са притежание на Земния съюз. От своя страна президентът издаде заповед цялата флота да се насочи към Ендария за финалният щурм и окончателното унищожение не зергите.
В този момент в кабинета на Нелсън влезе финансовият министър:
-Сър издали сте заповед фабриките ни на планетите Земя, Марс и Дрекса да произведат още хиляда и петстотин кръстосвача от най-нов модел!
-Да Дейв, във война сме, ако не си забравил!-Отговори нервно президентът.
-Но сър, не че разбирам много от тези неща, но войната не е ли към своя край. За какво са ни тези кораби? Парите ще са ни по-необходими за възстановяването след войната.
Джеф Нелсън стана и се загледа през прозореца.
-Да Дейвид, силите с които разполагаме сега са напълно достатъчни за да се справят със зергите. Стон1 и 2 бяха превзети сега остават само още малко територии на Ендария.
-Тогава?
-Ами протосите?
-Сър...
-Да знам, че сме съюзници, но нещо ми подсказва, че могат и да не удържат на обещанието си. Тогава ни чака още една доста мащабна война и искам да съм сигурен че ще имаме надмощие!
-Да сър.-Каза финансовият министър и напусна кабинета.

Завладяващо, както винаги

Завладяващо е меко казано...


_________________

Страхотно както винаги.....

пич не съм писал от доста време но следя всичките ти глави просто няма какво да кажа- велико е!!!

пълно 6

Ааааааааа, много як аватар!

Aдун не е техен бог. Това са Ксел' Нага. Адун е млад войн на който е дадена задача от Конклава да елиминира тъмните темплари. Когато ги открива той не ги убива а се опитва да ги научи как да използват псионичните сили без помоща на Кала съюза. Въпреки че успява да ги научи как да се скрият от Конклава тъмните темплари не успяват да научат псионичната буря. Без дисциплината на Кала техните бури се появяват из целия Айър. Така Конклава ги открива и ги праща на последния оцелял кораб на Ксел'Нага прокуждайки ги от Айър. Тяхната съдба е скрита от другите протоси. След време обаче те са запомнени като тъмните темплари. Разшагал е единствената от тъмните стара достатъчно за да помни прокуждането. Тъмните темплари като цяло произлизат от всички протоски племена които са против Кала съюзът и Конклавът.

Действията на Адун след това са незнайни.

Ще се радвам, ако ми кажеш откъде извлече тази информация, понеже в играта не е обяснено толкова подробно, нито в книгите, които са излезли.

Вероятно освен задълбочаването и изучаването на историята е отворил и Ликипедия там има всичко

Хъм това че Адун не е бог на протосите трябва да го знаеш от обща култура . След като Тасадар умира - En taro Tassadar. А иначе в уикипедията наистина има доста подробна информация относно герои, трите раси и тн.

24 глава-Десантът

Бяха изминали два месеца на непрекъснато настъпление. Обединените армии на протосите и хората, напредваха неумолимо, а зергските сили под ръководството на церебрата успяваха все по-рядко да преминат в успешна контраофанзива. Многото разпръснати континенти на планетата бяха изчистени от зергското присъствие с изключение на един-Лейнардия. Този материк, беше най-богат на ресурси и именно там се намираше главната зергска колония, както и самият церебрат! До този момент на Лейнардия, не бяха стъпвали протоски или човешки войски. Там се намираха огромно количество зергски единици, имаше също и много стабилна противовъздушна отбрана, с цел да се предотвратят опити за десант.
Беки преливаше от щастие. След последната битка, родният и континент-Йония, беше напълно изчистен от зерги. Двамата с Майкъл лежаха на морския бряг и вълните заливаха краката им. На войниците бе дадена почивка от два дни, преди да започне десантът на Лейнардия. Двамата влюбени се наслаждаваха на всяка секунда свобода. Най-сетне можеха да са заедно, без да мислят непрекъснато за опасността която дебне в мрака. Тишината и спокойствието изпълваха всичко наоколо, през тези два дни не бяха чули нито един изстрел, рев, стон. Това бе той-мирът.
-Остана още малко-Промълви Беки.
-Да, превземаме последната им база и край, кошмарът приключва!-Каза Майкъл и в гласът му се долавяше оптимизъм. Сякаш по-скоро искаше да вярва, отколкото наистина смяташе така.
-Ако и двамата оживеем след всичко това, ще останем заедно завинаги нали?-Попита Беки. До сега не им бе оставало време да говорят за бъдещето.
-Защо ако? Ние ще оцелеем, не бива да се съмняваш в това!

* * * * * *

Джони никога през живота си не бе виждал подобно нещо. Пилотирайки своят дропшип, той се насочваше към площадката за кацане, когато пред погледа му се разкри неописуема гледка. Това бяха стотици, не хиляди дропшипове! Кацнали един до друг те покриваха огромно поле и краят им не се виждаше. С големи усилия Джони успя да открие празното място в тази гигантска мозайка и приземи там совалката си. Между отделните кораби имаше разстояние от точно два метра, и скоро тези своеобразни коридори започнаха да се изпълват от пехотинци, медици и фйърбати. Докато войниците си почиваха през тези два дни, висшето командване бе обсъдило десетки варианти за превземане на Лейнардия. Накрая се спяха на варианта за прехвърляне на всичките си сухопътни сили едновременно, чрез огромен десант в южното крайбрежие на континента. Същото щяха да направят и протосите, но в северната част. Предвиждаше се след това двете армии да започнат да напредват и да се срещнат в средата където се намираше самият церебрат.
Дойде и решителният миг, когато трябваше да се действа. Дропшиповете бяха пълни. Майкъл потупа Джони по рамото:
-Помолих да ни сложат при теб, знам че ще сме в сигурни ръце.-Джони не отговори, а само махна с ръка. Беше по-нервен от всякога. Знаеше, че бойните крайцери бяха бомбардирали защитата на зергите, но въпреки това се очакваше 60% от десантните кораби да не се завърнат. Той видя как първата редица от совалки се издига във въздуха, след това втората, третата, цялото небе се изпълни с тези летящи машини.
-Петстотин и седми, излитай, бързо, бързо!-Съобщиха по радиото и Джони на свой ред се издигна във въздуха. Полетът над океана трая няколко часа. Намираха се точно в тропичната зона, където винаги беше влажно и за това летяха над гъстите облаци скриващи водната повърхност под тях. Горе небето беше синьо, а видимостта безупречна. Джони се оглеждаше през кабината си и не спираше да се възхищава на гледката около себе си. Това наистина не можеше да се сравни с нищо друго. Докъдето му стигаше погледът, се виждаха само хиляди човешки дропшипове. Съзерцанието му бе прекъснато от гласът на диспечера:
-Преминете на атакуваща височина!
Всички десантни кораби се “гмурнаха” през облаците и се снижиха значително за да може да се осъществи десантът. Джони вече забелязваше бреговете на континента. Тук времето беше съвсем различно. Гъстите облаци скриваха слънцето, дъждът обливаше стъклото на кабината. Видимостта беше много слаба и пилотът се ориентираше почти само по уредите и благодарение на огромният си опит. От време на време пространството наоколо бе прорязвано от спиращи дъха мълнии, носещи в себе си колосално количество енергия. Истинският ад започна, когато корабът пилотиран от Джони се озова над сушата. Тогава той, както и всички други попаднаха в обсега на зергската противовъздушна отбрана. Там долу се намираха стотици зергски спорови колонии, изстрелващи нагоре с огромна мощ, убийствени спори, които се взривяваха при контакт с корпусите на корабите. Джони видя кака около него прелетяха няколко такива снаряда оставяйки синьозелена диря след себе си. Скоро мрачното небе наоколо започна да просветва от десетки експлозии. Всяка от тях означаваше, че една совалка заедно с целият и екипаж е намерила гибелта си. До мястото на разтоварване оставаше още малко и Джони стискаше зъби в момент на върховно напрежение. Той знаеше, че оцеляването му е въпрос на чист късмет. Никога не бе печелил от лотария или нещо подобно, но се молеше поне днес да му провърви. Когато точката на десант бе достигната той спря корабът на едно място и включи антигравитационният лъч, с който пехотинците трябваше да бъдат спуснати. Докато това ставаше той усещаше биенето на хидралиските шипове по корпуса на совалката. Разтоварването приключи и Джони натисна дроселите докрай, като по най-бързия начин се издигна на височина така, че да е недосегаем за зергските атаки.
Още при досега си с повърхността Майкъл усети как краката му затъват в калта. Дъждът не спираше да вали и водата се стичаше по визьора на бойният му костюм. Задачата на неговият отряд бе да унищожат намиращите се наоколо спорови колонии и
Хидралиски, които можеха да попречат за последващите десанти на тежката бойна техника. Пехотинците бяха много и веднага разкъсаха с металните шипове на гаусовите си пушки най-близките спорови колонии, но това привлече вниманието на отрядите от хидралиски, поставени тук от церебрата именно с цел да предотвратят евентуален десант. През замъгления си визьор Майкъл успя безпогрешно да разпознае зергските създания и след като даде команда на хората си, той самият откри огън по приближаващите се същества. Хидралиските бяха наистина много и за разлика от хората, те нямаха проблеми при придвижването в дълбоката кал. Главното командване, обаче, бе изчислило правилно необходимите сили за да бъде десантът успешен. Въпреки че половината дропшипове въобще не успяха да стоварят пехотинците си преди да бъдат унищожени, армията беше достатъчно многобройна за да може брегът да бъде овладян, макар и с цената на огромни жертви.
Пехотата бавно напредваше. Беки се движеше с останалите гледайки да не изостава, защото непрекъснато някой пехотинец биваше раняван и тя трябваше да е максимално близо за да му помогне. В един момент и се стори, че хидралиските намаляха. Явно човешката армия бе успяла да вземе превес, но това усещане трая само няколко минути. След това от далечината се зададе огромна армия. Беки изтри капките от стъклото си, но и без това знаеше какво ще види. Този звук не можеше да се сбърка с нищо друго, това беше поредната вълна от няколко хиляди зерглинга. Тя чу по радиостанцията гласът на Майкъл, който командваше нейният взвод:
-Добре, групирайте се и без паника! Това сме го виждали и друг път, стреляйте точно и ще се оправим! Медиците бъдете плътно зад нас, защото ще имаме нужда от вас!-Сред отряда трябваше да има и файърбати, но тяхната совалка се беше взривила и сега в този сектор бяха в наличност само пехотинци и медици. Майкъл си спомни за старият си боен другар-Мартин, когото не беше виждал отдавна и искрено се надяваше, че не е бил в някоя от взривените совалки.
Когато зерглингите се приближиха достатъчно пехотинците откриха огън. Този път нямаше сейдж танкове, който да намалят броя на зергите, затова съществата удариха с пълната си сила. Първият ред от пехотинци беше повален от зерглингите и започна борба в калта. Майкъл успяваше да отърве част от другарите си, понякога служейки си с ритници, чрез които изхвърляше зерглингите назад и след това ги довършваше с гаусовата си пушка. Малцина от останалите имаха тази смелост. В повечето случай те просто стреляха по зерглингът и често прострелваха и намиращият се под него пехотинец.
Беки се наведе над един от ранените, който лежеше затънал до половина в размекналата се почва. Успя да го свести и тъкмо когато се канеше да се изправи, близо до нея екна невероятна експлозия. Ударната вълна я изхвърли в страни и по костюмът и се посипа огромно количество кал. Когато избърса с ръка визьора си и погледна нагоре гледката я ужаси. В битката се бяха включили голямо количество гардиани, които в комбинация със зерглингите попиляваха човешката пехота. Командирите като Майкъл се свързваха с щаба за да повикат подкрепления по въздух, но такива все не идваха. Скоро компактната до този момент армия на хората започна да се разкъсва на малки части, които по отделно се бореха за оцеляване. Зерглингите бяха намалели, но все още продължаваха да бъдат заплаха. Беки видя как трима пехотинеца пострадаха от взрив на гардиански снаряд и без да мисли за собствената си безопасност, се затича към тях. Когато се наведе над един от тях обаче, усети че не е сама. Погледна пред себе си и видя, че на около петдесет сантиметра от лицето и се намира зерглинг. При вида на съществото, което бе самото олицетворение на смъртта, студени тръпки преминаха по тялото на Беки и тя не можеше да помръдне. В следващият миг хищникът се хвърли към нея.
Майкъл с ужас забеляза как единственият човек, когото обичаше се бори безпомощно с ужасяващият зерг. Забравяйки за гардианите и всичко останало той се затича натам. Калта го бавеше, а около него се взривиха няколко гардиански мехура, но нищо не бе в състояние да го спре. Когато най-сетне се доближи, с отработено движение изрита зергът в хълбока и съществото отскочи в страни. След това Майкъл насочи гаусовата си пушка и го порази с няколко отмерени откоса. После той се наведе и прегърна силно Беки. Бойният и костюм бе пострадал значително, но бе успял да я предпази. Въпреки всичко, тя беше в шок от преживяното. Близостта на Майкъл обаче и вдъхна сила. Тя го погледна, след което се обърна към раненият до нея. Може би още можеше да го спаси? Насочи лъчът на медицинският пистолет и след няколко секунди пехотинецът се раздвижи.
-Браво спаси го!-Извика Майкъл-опитвайки се да и вдъхне още увереност.
-Нямаше да успея без теб!-Каза му тя и го погледна. Въпреки дъждът, който не спираше да облива визьорите, погледите им отново се срещнаха. Дори в разгара на най-жестоката битка нищо не беше в състояние да ги накара да спрат да мислят един за друг. В този момент те видяха как мокрите им костюми започнаха да отразяват оранжевата светлина на някакво сияние. И двамата погледнаха нагоре и видяха огнените дири на изтребителите Райт. Навсякъде се чуваха възторжените викове на пехотинците, когато въздушното подкрепление започна да прочиства небето от стотиците гардиани. Последните зерглинги бяха избити и всички ликуваха. Майкъл и Беки стояха прегърнати и наблюдаваха взривяващите се тела на гардианите, за тях и всички преживяли битката, това беше най-великата илюминация.
Когато опасността окончателно премина, двамата си свалиха шлемовете и се целунаха. Това бе вкусът на победата! Дъждът не спираше да вали, но сега той беше чист, отмиващ кръвта от битката.

25 глава- спасителна операция

Утринта бе ясна и лъхаща на свежест. След обяд вероятно пак щеше да се разрази буря, но в момента всичко беше тихо и слънчевите лъчи се отразяваха в капките утринна роса. Майкъл преглеждаше постовете във временния базов лагер. Изминаха две седмици от десанта, а човешките сили бяха напреднали едва с няколко километра. Окончателното унищожение на зергите се оказа по-трудна задача, отколкото военните стратези предвиждаха. Гъстите тропически джунгли създаваха идеална среда за зергите, където те можеха да се спотайват и да устройват засади на своите врагове.
Някъде по обед, дойде заповедта от щаба настъплението да продължи. Лагерът бързо бе събран и частта в която се намираха Майкъл и Беки, пое напред към зададените координати. Танковете и голиятите проправяха път през гъстата растителност, а пехотинците вървяха заедно с тях. Докато се движеше Майкъл бе изострил всичките си сетива и следеше обстановката. Той знаеше, че тук на континента Лейнардия, положението не стои както на Йония и зергите не предупреждаваха за появата си с голям облак от прах на хоризонта. Вглеждайки се в околността той се надяваше да забележи приближаващите се зергски сили. И усилията му не се оказаха напразни. Изведнъж той видя как от дясно на човешката армия, има силно раздвижване на храстите. Без да се колебае Майкъл изкрещя:
-Зерги на 3 часа!
Всички пехотинци и голияти се обърнаха в тази посока и без да чакат някой да ги подканя, откриха безпощадна стрелба. Усещайки, че са разкрити, зерглингите напуснаха укритието си, от където се надяваха да изненадат хората, и се хвърлиха в яростна атака. Много от тях бяха убити преди да достигнат целта си, но други успяха да се вкопчат в смъртоносна схватка с някои от пехотинците. Благодарение на своевременното известяване, хората имаха превес, но скоро към зерглингите се присъединиха и множество хидралиски, които започнаха да обстрелват човешката армия.
Беки виждаше как пороят от зергски шипове поваля войник след войник и тя полагаше титанични усилия да за запази живи, колкото се може повече от тях. По нейният боен костюм също се забиха няколко шипа, но за щастие той все още издържаше.
Сейдж танковете бяха в походен режим и вместо с голямото си далекобойно оръдие използваха две по малки, чиито снаряди бяха предназначени за дребните зергски единици. Въпреки всичко напорът на зергите беше много мощен и Майкъл усещаше, че хората могат да се огънат. Освен хидралиските скоро от гората изскочи втора вълна от зерглинги, които хвърлиха в ужас голяма част от по-неопитните пехотинци. Някои дори до там изпадаха в паника, че обръщаха гръб на зергите и побягваха в противоположната посока. Естествено, затъващите в калта крака, не им позволяваха да тичат бързо и те биваха настигнати от зерглингите.
-Ах да имаше няколко файърбата тук!-Извика Майкъл и молитвите му бяха чути. Над полесражението прелетяха няколко дропшипа, които изпуснаха отряд от файърбати и още медици. Скоро гъстата джунгла бе озарена от оранжевите езици на огнехвъргачките.
-Иииихаааа! Мрете гадини!-Чу се вик! Той се стори познат на Майкъл, който се насочи по посока на гласа.
-Време е за барбекю! Ха, хаааа!-Продължаваше да крещи файърбата. Той беше с гръб, но Майкъл изкрещя:
-Мартин това ти ли си!-Грамадният файърбат се обърна и позна приятеля си:
-Майкъл! Копеле, не мога да повярвам, че те виждам пак!-Двамата си блъснаха броните една в друга в знак на приятелство.
Благодарение на навременното подкрепление от файърбати, битката бе спечелена. Майкъл, Беки и Мартин се намираха в новият базов лагер и оживено разговаряха. Не се бяха срещали отдавна и се радваха да се видят живи и здрави. Компанията се допълни, когато към тях се присъединиха Маргарет и Джони. Той беше пилотирал една от совалките носеща подкрепленията, а Маргарет естествено летеше заедно с него. Тримата отидоха в палатката, която играеше роля на столова и бар, и докато навън валеше неспирен дъжд те си приказваха и споделяха мисли и преживявания от последните месеци.
-А ето я и моята ударна група!-Това беше Полковник Дъглас, който привечер също влезе в бара.
-Здравейте полковник!-Поздравиха всички.
-Ех, радвам се да ви видя живи и здрави. Свестни мъже и жени, като вас трудно се намират.
Майкъл наблюдаваше Дъглас. Това беше несвойствено поведение за Полковникът. Той нямаше навикът да стой на една маса с по-нискостоящи и да води сантиментални разговори. Явно целеше нещо и това съвсем скоро си пролича:
-Вижте, дошъл съм при вас за да ви помоля за услуга. Познаваме се и знам, че можете да се справите най-добре.
-За какво става дума Полковник?-Попита Джони.
-Става дума за синът ми.
-За синът Ви!?!-Озадачи са Маргарет.
-Да, когато дойде време да го мобилизират, задействах всичките си връзки, но не успях да го отърва, пък и той нямаше такова желание. Попадна сред пехотинците в първата вълна на десанта.
-Какво се случи?-Попита Беки. Разказът ставаше все по интересен.
-Свалиха дропшипа!
-Много съжалявам.-Каза Майкъл и наведе глава.
-Не все още има надежда!-Извика Дъглас и гласът му затрепери.-Преди да падне, пилотът на совалката изпрати съобщение до диспечера, че е уцелен, но ще се опита да кацне и дал приблизителните координати на кацането.
-Да не искате от нас, да предприемем спасителна операция?-Попита Майкъл.
-По принцип нямам право да рискувам живота на петима лейтенанти за този на един редник, но неофициално ще ви помоля да го направите! Районът където е паднала совалката не е в сърцето на бойните действия и най-вероятно няма да е фрашкано със зерги, така че не ви пращам на сигурна смърт.
-И за това благодарим!-Вметна Джони.
-Вижте, това е молба, а не заповед и от вас зависи дали ще приемете.
-А ние ще спечелим ли нещо от цялата работа?-Поинтересува се Мартин.
-Разбира се! Моята благодарност. Довечера ме уведомете за решението си!- След тези думи Полковникът излезе от палатката.
-Какво мислите да правим?-Попита Беки.
-Ами, аз няма да си рискувам кожата заради синчето на полковника!-Извика Мартин-Тази благодарност да си я...
-Чакайте!-Прекъсна го Майкъл.-Дъглас е наш командир и от него зависи дали утре няма да ни прати на сигурна гибел! По добре е да не му отказваме.
-Значи ще го направим!-Обади се Джони.
-Не казах това.-Последва кратка пауза след което Майкъл продължи:
-Ще го направя само аз. Ще отида при Полковника и ще му кажа, че само аз съм съгласен. Тогава той ще ми даде четирима пехотинеца да свърша работата. Не е нужно всички да си рискуваме живота.
-Няма да стане, ако ти тръгнеш идвам с теб!-Възпротиви се Беки.
-И аз съм вътре Майкъл, няма само ти да се правиш на герой!-Допълни Джони.
-Ако вие отидете ще дойда и аз!-Присъедини се Маргарет.
-Е, то се е видяло, идвам с вас!-Каза Мартин.
Вечерта Майкъл отиде при Полковникът и му съобщи, че всички са съгласни да вземат участие в мисията, която щеше да започне на зазоряване.
На сутринта един дропшип излетя от лагера в неизвестна посока. Официално мисията бе отбелязана в протоколите, като разузнавателна. Джони разполагаше с координатите на приблизителният параметър, където най-вероятно е кацнала совалката. Летяха бавно и на ниска височина за да могат да оглеждат джунглата под тях. Не се виждаше нищо друго освен короните на дърветата и лъкатушещата сред зеленият килим река. Маргарет също се намираше в кабината и помагаше в наблюдението.
-Виж това!- Извика тя. На едно място правеше впечатление, че короните на дърветата бяха окастрени. Джони насочи совалката на там и тогава пред тях се разкри картината на катастрофата. Дропшипът беше направил опит да кацне поваляйки дърветата по пътя си. Сега той лежеше на една стана. По земята имаше следа от около петдесет метра, оставена от приземяващият се кораб, който се бе влачил по инерция помитайки всичко.
-Добре открихме целта! Кацаме!-Съобщи Джони по радиостанцията. Той внимателно приземи совалката си до другата. След като сложи бойният си костюм и зареди гаусовата си пушка Джони отвори люковете и всички слязоха. Малкият екип от петима души започна бавно да се придвижва към останките на разбилият се дропшип. Когато го доближиха спасителите забелязаха, че всички прозорци са разбити, в пилотската кабина нямаше никого, а главният люк беше здраво залостен. По корпуса на совалката личаха дупките от зергски шипове и нокти на зерглинги.
-Добре, можем да влезем през прозорците, но с тези костюми ще ни е трудно-Каза Майкъл-По добре да взривим вратата.
-Без да чака да го подканят, Мартин зареди експлозиви на люка и след малко пътят бе чист. Петимата приятели нахлуха вътре и пред тях се разкри ужасяваща картина. Стените бяха оплискани с кръв, един зерглинг стоеше над човешки труп и ровеше с муцуна във вътрешностите му. Когато видя новодошлите зерглингът се хвърли срещу тях но, Джони и Майкъл го застреляха преди да ги е доближил. След това всички продължиха да разглеждат товарният отсег на злощастният дропшип. Навсякъде личаха следи от отчаяна битка. По земята се въргаляха труповете на екипажа и такива на убити зерглинги. По всичко личеше, че пилотът бе успял да приземи совалката и екипажът беше оцелял, но само за да загине по далеч по-брутален начин от зергски отряд. Пехотинците превърнали падналият дропшип в своя последна крепост, но в крайна сметка не бяха успели да удържат.
-Хайде, да им видим идентификационните знаци!-Каза Майкъл и всички се заеха да търся металните плочки с имената на бойците.
-Открих го!-Извика Джони. Той бе измъкнал от един обезобразен труп две плочки на които пишеше “Редник Джереми Дъглас 156-та въздушнодесантна дивизия”.
-Полковникът няма да е доволен, но ние нищо не можем да направим.-Каза Майкъл-Да се прибираме.
Петимата излязоха от разбитата совалка, но мигом се заковаха на едно място. Около техният дропшип се бяха събрали десетина зерглинга. Съществата се извърнаха към тях и секунда по-късно се хвърлиха в атака. От своя страна нашите герой веднага се прибраха обратно в разбитият кораб. Майкъл и Джони подпряха гаусовите си пушки на прозорците, а Мартин застана на вратата. Три от зерглингите бяха убити докато тичаха към совалката. Другите обаче се добраха и се опитаха да нахлуят вътре. Мартин избълва огромен пламък с огнехвъргачката си и подпали две от съществата, но трето успя да прескочи горящите трупове и да се нахвърли, поваляйки файърбата на земята. То започна да забива острите си предни крайници в бронята му. В този момент Майкъл спря да стреля през прозореца и насочи гаусовата си пушка към зерглингът. Пускайки точна серия от метални шипове той успя да убие създанието. Така обаче освободи прозорецът и от там нахлу друг зерглинг, който го повали. През това време Маргарет се погрижи за сериозно пострадалия Мартин. Джони не спираше да стреля по зерглингите отвън и по тази причина не можеше да помогне на Майкъл. Когато Мартин се съвзе, той бързо стана и изпепели два зерглинга, опитващи се да влязат през вратата. След това се насочи към Майкъл, който отчаяно се бореше с връхлетелия го зерглинг. Опитният файърбат знаеше какво трябва да направи. Той изрита зерглингът и след като звярът не се намираше върху Майкъл, вкара в употреба плазмената огнехвъргачка.
-ДА! Убих последният!- Чу се викът на Джони, който през цялото време успяваше да задържи по-голямата част от зерглингите вън от разбитият кораб. Този път далеч по-предпазливо, петимата приятели напуснаха своето укритие и се насочиха към собственият си дропшип. Когато достигнаха до него обаче разбраха, че зергите не си бяха отишли без да нанесат непоправими поражения. Задкрилките и целият навигационен апарат на машината беше унищожен.
-Не можем да излетим!-Заключи Джони.
-Какво ще правим?-Попита уплашено Беки.
-Знаех си, че така ще стане!-Извика гневно Мартин.
-Спокойно!-Намеси се Майкъл.-Така до никъде няма да стигнем!
-Ти какво предлагаш!?!-Попита Мартин със все така гневен тон.
-Имаме карта. Според нея, лагерът ни се намира в близост до коритото на реката. Ще сглобим сал и ще се спуснем надолу. Течението само ще ни отведе, където трябва.
-Звучи разумно!-Каза Беки. Другите също се съгласиха и скоро всички се ровеха из останките на двата дропшипа за да търсят неща, които могат да са от полза при построяването на сал.

Супер е.(както винаги)

26 Глава-Анихилация

Малкият сал се придвижваше по бавното течение на реката. За щастие петимата приятели не срещнаха повече зергски отряди по пътя си. Скоро пред погледите им се разкриха характерните структури на базата. Мартин, който управляваше сала с помощта на дълга тояга, накара плавателното средство да заоре в брега. Всички слязоха и се насочиха към командният център. Полковник Дъглас бе изгубил връзка с тях от почти едно денонощие и сигурно ги смяташе за загинали по пътя. Преди да прекрачат входа, Майкъл се спря и се обърна към останалите:
-Приятели, днес минахме през поредното смъртоносно премеждие заедно. Аз, както и всеки един от вас, загубих всичките си близки хора в първите дни на войната, но сега смятам, че каквото и да се случи винаги ще се гордея, че ви познавам, защото няма по-достойни хора от вас!-След последното изречение Майкъл спря да говори защото в погледа му блесна сълза. Той наведе глава и с леко променен глас прошепна:
-Гордея се, че ви познавам...
Беки се хвърли в прегръдките му и също през сълзи промълви:
-Ти си изумителен човек Майкъл, за нас е гордост че те познаваме!-Без да чакат покана останалите също се включиха в обща прегръдка. След този момент на емоционален изблик Майкъл отново стана сериозен и каза:
-Сега е време да се срещнем с един баща и да му кажем, че синът му е загинал в битка.-Петимата влязоха при Полковника. Той стоеше на бюрото си и при вида им, без да има нужда да казват нищо, разбра каква новина му носят. Старият войн наведе глава и обгърна тила си с ръце.
-Тази война не беше за теб Джереми...
Майкъл се приближи и остави металните плочки на бюрото.
-Пилотът наистина е приземил совалката, Сър. Синът ви е умрял сражавайки се до последно със зергите.
Полковникът взе в ръка идентификационните знаци и след още няколко секунди на тягостно мълчание той промълви:
-Никога няма да забравя това, което направихте за мен деца, помнете го!-След тези думи той се изправи и изражението му бе коренно различно. Сякаш цялата мъка и отчаяние се бяха изпарили.-Нашите сили са направили голям пробив по централният фронт. Няколко дивизии вече напредват с голяма скорост към церебрата. Ако не искаме да изпуснем последното действие, трябва да потеглим незабавно.
-Да, Сър!-Отговориха всички и напуснаха кабинета.

* * * * * *

Даратас разсече поредната хидралиска с помощта на лазерното си острие. Победата беше близко, но битките бяха все така кръвопролитни. По телепатичният канал старият войн непрекъснато слушаше призивите на висшестоящите за по-самоотвержена борба защото от юг тераните напредвали много по-бързо и щяло да е позор, ако човешката армия стигнела до церебрата преди тях. Тамплиерът видя как от земята се надига вълна от шипове, които разцепиха едновременно пет драгуни. Техният физиологичен разтвор се разля наоколо. Даратас успя да види мястото където лъркърът се бе заровил и докато зергът избиваше по-големите драгуни, невидимият протос се приближи и с два замаха на лазерното си острие умъртви съществото. С цената на големи загуби протосите успяха да овладеят и тази позиция. Плазменият щит на Даратас, както и на повечето протоски единици беше спаднал до критичното ниво, и всички се нуждаеха от почивка. Нещо обаче подсказваше на старият тамплиер, че такава няма да има. И действително по телепатичният канал се чу гласът на екзекуторът:
-Храбри протоси, трябва да продължим настъплението веднага, нямаме време да чакаме подкрепленията. Тераните се намират само на три клика от церебратът и ние не бива да изоставаме!
След тези думи протоската войска се групира и пое към следващият зергски хайф на картата. Там по всяка вероятност ги очакваха още хидралиски, гардиани, лъркари и разбира се безброй много зерглинги.

Майкъл седеше заедно с Беки върху бордът на един сейдж танк, който заедно с хиляди други се придвижваше напред поваляйки дърветата в гъстата джунгла. От няколко дни насам човешката армия напредваше без да среща почти никаква съпротива. За това можеше да има две обяснения. Или зергите се бяха изтеглили с цел да концентрират всичките си сили около церебрата в последен опит да го защитят или те бяха прехвърлили голяма част от войската си на северният фронт с цел да окажат по-сериозна съпротива на протосите. Може би беше по малко и от двете. Със сигурност обаче им предстоеше поне още една кървава битка. Всички много бързо се убедиха в това, когато последните дървета от гъстата гора бяха съборени и пред смаяните погледи на човешката армия се разкри церебратът в цялото му величие. Той представляваше огромна биологична маса, подобна на пулсиращ мозък, която се простираше на няколко десетки квадратни километра площ. По-фрапиращ беше, размерът на зергската армия, която охраняваше тази гигантска структура. На това място бяха събрани милиони от всички зергски класове единици и те изглеждаха готови да се бият докрай за да защитят своят церебрат. От друга страна, под командването на Адмирал Винсънт Блейк, се намираха около две хиляди кръстосвача и огромната сухопътна армия, възлизаща на близо три милиона души, която бе под прякото ръководство на Генерал Чапмън. Разкривайки целият мащаб на зергската защита, генералният щаб на хората се събра на спешно заседание.
-Имаме само две хиляди кръстосвача! Защо не включим всички с които разполагаме, те са много повече!-Говореше генерал Чапмън.-Атакуваме ли сега, пехотата ще даде огромни жертви, а може да се мине и без това, ако включим цялата мощ на флотата с която разполагаме!-Другите висши офицери подкрепяха Чапмън. Действително по-голямата част от новата човешка флота изобщо не се намираше в района на бойните действия. Единствено главнокомандващият Адмирал Блейк, не беше взел още думата.
-Президентът нареди да пазим флотата!-Каза той с рязък тон.
-Но нали за това я построихме! За да се справим със зергите!-Възрази Чапмън. Старият генерал се намираше на Ендария от началото на войната и съпреживяваше страданията и смъртта на огромният брой войници, оставили костите си по бойните полета. Той не виждаше смисъл да се дават още много жертви при положение, че победата е близо и може да бъде достигната лесно.
-Флотата беше построена за да се справим с извънземните.-Каза с хладен, но нетърпящ възражение тон Блейк. С това той намекваше, че политическото ръководство няма доверие на протосите.-Разполагаме с две хиляди кръстосвача и достатъчно сухоземни единици за да отвеем тази последна зергска база, някой има ли други предложения?
-Да!-Намеси се отново генерал Чапмън. Той имаше навика да не отстъпва и може би за това не бе успял да се издигне още повече в кариерата си. Политическото ръководство предпочиташе хора като Винсънт Блейк, които не оспорваха мнението на по-висшестоящите.-Щом няма да използваме целия потенциал на флотата тогава е по-разумно да изчакаме нашите съюзници протосите, които напредват от север. Ако атакуваме церебрата едновременно ще намалим...
-Достатъчно!-Прекъсна го Блейк. В него отново проговори природата му на човек безскрупулно преследващ целите си. Това бе същият Блейк, който преди години смаза брутално, бунтът на Ксенон, без оглед на цивилните жертви. Сега искаше да се прослави, като пълководецът унищожил церебрата и не желаеше да дели славата си с никого, особено с протосите.-Ние няма да разчитаме на други извънземни! Да защитим тази планета е преди всичко наше задължение. Ще атакуваме още сега!

Сърцето на Майкъл биеше лудо, докато тичаше напред заедно с останалите. Удари часът на последната битка! Моментът на разплатата, който всички очакваха. Тактиката беше проста. Пехотинците щяха да са първата ударна вълна с цел да дадат възможност на сейдж танковете да заемат позиция и да преминат в далекобоен режим. Бойните крайцери щяха да осигурят въздушна подкрепа.
Когато пехотата се доближи достатъчно до зергската база, от земята се изровиха хиляди зерглинги и хидралиски. Още толкова се стичаха от вътрешността на базата. По общ брой на участващите единици, това беше най-мащабната битка от началото на войната до сега. Сражението се водеше на огромна площ около церебрата, който хвърляше всичките си сили за да се защити. Цялото небе беше почерняло от огромните бойни крайцери, хилядите райтове и валкъри, и милионите летящи скорджове, муталиски и девоувъри. Тази гледка на повсеместно разрушение можеше да се сравни по мащаби единствено с първичният хаос. Малко бяха войните, като Майкъл оцелели от началото на войната до сега. В центъра на цялото това унищожение той се чувстваше в свой води. Страхът, паниката пред лицето на опасността, необмислените действия се бяха превърнали в чужди за него явления. Всяко движение, всеки изстрел, беше точно отмерен с прецизността на изкусен занаятчия. И въпреки всичко Майкъл знаеше, че в това невъобразимо меле, мнозина опитни войни си отиват и оцеляването на всеки един е въпрос на собствената му съдба. От лявата му страна се сражаваше неговият приятел Джони. Работа за пилотите на дропшипове вече нямаше и от главното командване решиха, че ще е по-рационално да им облекат бойни костюми и да ги хвърлят в битката. За щастие Джони вече имаше известен опит в сухопътните сражения. От дясно на Майкъл се намираше друг достоен войн-файърбатът Мартин. Овладял огнехвъргачката до съвършенство, като същински Бог на огъня, той изпепеляваше десетки зерги с всеки залп. Но дори той не бе неуязвим. Един шип изстрелян от хидралиска в по-задните редици, бе насочен коварно точно и разби визьорът на шлема му. Могъщият файърбат рухна падайки назад.
-Мартин!-Извика Майкъл поглеждайки обляното в кръв лице на своят приятел. Беки и Маргарет, бързо се притекоха на помощ и започнаха да обливат пострадалият войн с лъчиста енергия. Тъй като зергите не спираха да напират Майкъл и Джони приклекнаха до Мартин и с гаусовите си пушки прикриваха двете медички, които се опитваха да го свестят. Въпреки, че батериите на пистолетите им бяха пълни с енергия файърбатът не помръдваше. Обилно количество кръв шуртеше от сглобките на шлема с бронята му и образуваше алена локва около безжизненото тяло. При други обстоятелства двете медички щяха да преминат към следващият ранен, но сега те отчаяно продължаваха опитите си, отказвайки да приемат факта, че техният близък приятел е загинал. Първа се опомни Беки. Тя хвана ръката на приятелката си Маргарет:
-Стига, енергията ще ни е нужна.-Двете момичета се разридаха, но нямаше време да се оплаквани мъртвите сега. Наоколо беше пълно с ранени и скоро двете продължиха да изпълняват своят дълг. Човешката армия напредваше и скоро щяха да напуснат тази позиция. Преди това да стане, Майкъл отбеляза нещо в тактическата карта.

* * * * * *

Поредният боен крайцер се разцепи във въздуха от попадение на скорджове и двете му пламтящи половини се насочиха към повърхността на планетата. От мостикът на флагманският кораб, Адмирал Винсънт Блеик наблюдаваше сражението и направляваше своите войски. Да жертвите наистина бяха големи, но победата бе почти постигната. Сейдж танковете достигнаха на достатъчно близко разстояние спрямо церебрата и се разпънаха в своят далекобоен вариант.
-Това трябва да е краят!-Извика Адмиралът. Канонадата от близо двадесет хиляди танка обаче не успяваше да нанесе никакви поражения на церебрата, осен повърхностни рани, които заздравяваха веднага. Междувременно от намиращите се около церебрата десетки хетчърита се излюпваха все нови и нови зергски единици, които подсилваха зергската съпротива и нанасяха все повече поражения на човешката армия. В един момент Блейк се замисли дали не беше по-разумно да бяха изчакали протосите. Вече имаше реална опасност хората да загубят битката, защото редиците на пехотата оредяваха, а и бойните крайцери все по-често политаха надолу.

* * * * * *

За щастие протосите не чакаха специална покана. Когато протоската армия достигна до координатите на церебрата, пред очите на Даратас се разкри картината на мащабна битка. Хората имаха превес и щяха да спечелят и сами, ако беше възможно да унищожат церебрата. Това обаче, надвишаваше възможностите им. Само тъмните тамплиери притежаваха способността да анихилират зергските мозъци и Даратас заедно с още шестима тъмни тамплиери се насочи към своята цел. Цялата протоска армия и флотилията от неколкостотин кериъра се зае да им осигури коридор за да могат необезпокоявано да достигнат до церебрата и да го унищожат. Седмината заеха симетрични позиции по цялата обиколка на зергският мозък и скоро над бойното поле се извиси гигантски купол от синя лъчиста енергия. Тази енергийна вихрушка се разрази точно над церебрата, който започна да пулсира все по-силно. Сиянието бе толкова силно, че привлече вниманието на всички хора и зерги и те за миг спряха да се бият. Майкъл гледаше с невярващ поглед изумителното явление. Усещайки, че това ще е краят на войната, той се добра до Беки, която също гледаше вторачено сияещата вихрушка и я прегърна, притискайки я до себе си.
-Всичко свърши!-Промълви той. Изведнъж енергията изчезна и зергският главен мозък се пръсна изхвърляйки в небето огромно количество кръв и органични останки. Даратас въздъхна облекчено, той бе изпълнил мисията на живота си. Бе унищожил зергски церебрат, най-високата чест до която един тъмен тамплиер можеше да се домогне.

Оцелелите зергски единици станаха неадекватни след смъртта на церебрата и скоро бяха избити. Хората ликуваха. Майкъл и Беки се прегръщаха под кървавият дъжд, които не спираше да вали от небето. Протосите бързо напуснаха бойното поле, докато хората не спираха да празнуват над останките на церебрата, часове след края на битката. Когато слънцето вече отиваше към своят заник, Майкъл се обърна към своите приятели Беки, Джони и Маргарет.
-Приятели мисля, че дължим едно последно сбогом на нашият боен другар Мартин. Смятам, че той заслужава поне да бъде погребан подобаващо!
Поради невижданите мащаби на войната и на жертвите, хората обикновено нямаха време да погребват всеки убит войник в собствен гроб. Практиката беше след като им сваляха бойните костюми, убитите биваха заравяни в общи гробове, често заедно със зергски трупове, тъй като миризмата от толкова много разлагаща се материя беше ужасяваща.
Беки се огледа, бойното поле беше осеяно с повече убити от всякога.
-Как ще открием Мартин за Бога?-Попита тя.
-Аз отбелязах на тактическата си карта точното му местонахождение. Ако имаме късмет още ще е там.
-Невероятно е, че си помислил за това тогава!-Възхити се Беки.
Четиримата приятели се запътиха към мястото, където преди няколко часа бяха оставили да лежи бойният си другар. Откриха го, той продължаваше да лежи там непоклатим както винаги. Маргарет и Беки заридаха при вида му, докато Майкъл и Джони го положиха на носилка. Стараейки се да не бъдат забелязани четиримата отнесоха своят приятел на място, незасегнато от битката, където изкопаха гробът му.
-Нямаме ковчег, но ще го погребем с бойният му костюм.-Каза Джони. Това беше углавно престъпление според устава на армията, тъй като костюмите на убитите се използваха отново. Но бойните другари на Мартин бяха готови да поемат този риск заради него.
-Ти го познаваше най-добре, Майкъл, трябва да произнесеш реч!-Каза Джони.
Майкъл застана на едно коляно и поставяйки едната си длан на гърдите на Мартин започна:
-Приятелю, ти беше с мен от началото на тази злокобна война и аз и много други ти дължим живота си. Войни като теб не се раждат всеки ден. Сега когато войната свърши бих искал да празнуваме заедно, да чуя отново гръмкия ти смях. Ти беше невероятен човек и приятел Мартин и ние никога няма да те забравим. В този час милиони хора ликуват защото тази планета отново е свободна. Те ще започнат своят живот отново понеже хора като теб, се жертваха за да живеят други!-В този момент Майкъл удари с дланта си по бронята на мъртвият файърбат.-В тези гърди биеше сърце на истински ГЕРОЙ! Такъв беше ти Мартин!-В този момент Майкъл наведе глава и спря да говори защото сълзите не му позволяваха. Останалите също оплакваха изгубеният си приятел. Когато Майкъл отново вдигна поглед, видя как последните лъчи на залязващото слънце озаряват бледата фигура на протоският тамплиер Даратас. Старият войн стоеше на скалите отсреща и вятърът развяваше окъсаното му наметало. Протосът махана с ръка в знак на почит след, което се загърна и изчезна в мрака...



Това не е краят на историята. Поради рекордно слабият интерес към разказа в последните седмици, реших временно да преустановя издаването на следващите глави.
Разбирам ви, слънцето грее, термометърът удря 35 градуса-на никой не му се чете. Пък и на мен ми предстои лятна изпитна сесия, писане на курсова работа и т.н. Който е казал, че студентският живот е лесен...еми зависи какво следваш. Аз лично може през ваканцията да напиша още някоя глава, но няма да ги поствам защото няма смисъл да изкарвам глави в сезон, когато никой няма да ги прочете. На есен с песен, живот и здраве, очаквайте продължението на историята и новите глави на Star craft-live.
Enjoy!!!

Напълно те разбирам, приятелю.И аз изпитвам същото - постнах новата глава на разказа ми, никой не я прочете...
Иначе, ще очаквам новите перипетии на Майкъл наесен.Аре със здраве.

Интересът към разказа определено не е нисък! Аз както предполагам и много другио форумци го четат, простосуперлативите се изчерпаха и няма смисъл да постваме след всяка глава иначе разказчето си е СУПЕР както винаги!

Напълно съм съгласен с Лъчо. Една глава не съм пропуснал, но просот да пишем колкото за пълнеж е ... тъпо.
Но пък от друга страна, знаем ко е да си в сесия, а и за лятото си прав. Така че приемаме решението ти съвсем уважително и ще чакаме с надежда пак да дойде есента - не за да пак направин преоценка на изхарченото и направеното през лятото или за да почнем пак да учим, а за да видим продължението.
Успех на сесията и приятно лято.

И така дойде средата на седмицата, когато според традицията излизаше поредната глава от Стар Крафт Лайф... за да бъда честен през последните 2 месеца това е единствената причина, която ме караше да отварям поне веднъж седмично форума на ПЦ мания... та както всяка седмица аз цъкнах 2 пъти върху иконката на мозилата в долния десен ъгъл на монитора и с трепет надрасках линка... http://www.pcmania.bg... веднага когато главната страница се отвори аз влязох в подменю "форум" и нетърпеливо зацъках по надписа "Творчески Форум"... намерих любимата си тема и щракнах върху последната страница... ето я... тя се зареждаше- бавно но сигурно и малко по малко започнаха да се откриват постовете постовете... първо моят... после този на Рийф... и най-накрая дойде дългоочакваният момент... или поне си мислех че е дошъл, защото в трепета и в бързането си да отворя темата не съм и погледнал че Андрей не е поствал нищичко... тогава дребничкият ми мозък като че ли най- после се задейства и достигна до извода че преди седмица авторът на може би най- интересният разказ някога постван тук е решил да си вземе почивка за през лятото... сърцето ми се сви при мисълта че цяло лято няма да излизат нови глави... но какво да се прави, живота понякога е по- строг с нас от колкото трябва ... а това е едва първата седмица без Стар Крафт Лайф... HEEEELP!