12 Глава-Пшеница

Екзекуторът Ендеро се обърна към преторът Дриомис на техният телепатичен език: -Нашата флота вече е напълно готова преторе, ще заповядате ли да атакуваме планетата на, която се намира зергският церебрат и така да изпълним мисията, за която конклавът ни изпрати тук?
Дриомис се замисли. Той дълго време се колебаеше, но най-сетне взе решение.
-Не Ендеро, стари приятелю, ние все още няма да атакуваме тази планета.
-Но защо? Силите ни са достатъчно подготвени. Сега е идеалният момент!
-Местната раса, Тераните, те в момента воюват там.
-И какво от това. Ние сме в състояние да разбием и тях ако ни се противопоставят.
-Това не е мъдро решение Ендеро. Много протоси ще загинат.
-Протосите винаги са готови да умрат, ако това е необходимо-Възрази Ендеро.
-Така е,но само “ако това е необходимо”.
-Какво искаш да кажеш преторе?
-Искам да кажа, че ако нещата продължат да се развиват така, хората сами ще избият зергите, а ние ще изпратим само малък отряд от тъмни темплиери (Dark Templar) за да ликвидират церебрата.
-Не мислиш ли, че е унизително да разчитаме на някаква друга раса, която дори не е родена от Ксел’нага.
-Не знам какво биха казали от конклава за това, но аз не бих пратил моите войни на смърт при положение, че това може да бъде избегнато.
-Какво ще заповядаш в такъв случай?
-Нека продължи засилването на нашата флота, но засега няма да нападаме.

* * * * * *

-Човече, ти сериозно ме безпокоиш. Първо казваш, че искаш само да я видиш и да и благодариш, а след това се записваш заедно с нея на почти самоубийствена мисия! Тревожиш ме наистина.-Така файрбатът Мартин укоряваше Майкъл за безрасъдството му. Той от своя страна лежеше невъзмутимо на хамака и мислите му сякаш витаеха из облаците.
-Не разбираш, запознах се с нея! Имахме общо приключение. Вече нищо няма да е същото!-Бе единственото което Майкъл отговори на тирадата изнесена от приятелят му.
-Ти си луд! Обясних ти вече, досега и по-големи пичове от тебе са се опитвали да я забият и никой не е успял! За нея си просто един войник и нищо повече! Сигурен съм, че вече е забравила за съществуването ти.-Мартин едва бе довършил изречението си, когато брезентът се раздвижи и в палатката влезе Беки.
-Здравейте момчета.-Поздрави тя. Големият файърбат дори не успя да измисли някакъв адекватен отговор, само седеше и се цъклеше невярващо в пространството пред себе си.
-Здрасти!-Отговори Майкъл и скочи от хамака.-Какво те води на сам?
-Ами Маргарет искаше да и освободя палатката защото имала “среща” с онзи пилот-Джони. И аз се чудех дали ще ми правиш компания...
-Разбира се!-След тези думи двамата излязоха от палатката.
-Егати!-Беше единственото, което Мартин успя да отрони, пет минути след като бяха излезли.
Слънцето хвърляше последни отблясъци над базовия лагер. Всичко изглеждаше така спокойно. Времето бе тихо и топлият вятър галеше лицата им носейки дъх на свежест и живот. Двамата се разхождаха прегърнати.
-Знам едно страхотно място!-Каза Майкъл.
-Нима и тук има такива?-Попита учудено Беки.
-Повярвай ми, няма да съжаляваш.-Те се запътиха към столовата на полкът. Вечерта тя се превръщаше в нещо като бар. Причината бе в това, че по време на една от мисиите един пехотинец бе открил в развалините на старчески дом в Спринг сити една стереоуредба от началото на века. Към нея имаше и няколко странни блестящи дискове, каквито вече никой не използваше. На тях бяха записани парчета също от началото на века. Въпреки това, никой не се оплакваше, тъй като музиката макар и ретро, беше истинска благодат за изтерзаните души на войниците. Майкъл и Беки влязоха в “бара” и седнаха на една от масите.
-Ако искаш мога да взема и нещо за пиене.-Предложи Майкъл.
-От тук? А, не предпочитам да доживея до сутринта.-Възпротиви се Беки. Няколко минути по-късно, старата уредба засвири една изключително нежна и лирична музика.
-Нека да танцуваме?-Предложи Майкъл.
-Да!-Съгласи се тя и двамата се изправиха.Танцът започна и в този момент всичко друго освен те и музиката спря да съществува за тях. Изчезна войната, зергите, болката. Бяха все по-близо един до друг. Нежните звуци проникваха до най-дълбоките кътчета на съзнанието им и го прочистваха от всичко, споходило ги в последно време. Когато стояха един до друг се чувстваха толкова сигурни и умиротворени. Искаше им се този танц да продължи вечно. В края на мелодията устните им се срещнаха.
-Искаш ли да излезем от тук?-Попита Беки.
-Къде да отидем?
-Все тая, стига да сме сами.- Държейки се за ръка двамата напуснаха бара и се насочиха към пустошта до базата. Беше се мръкнало и дежурните, които даваха наряд навярно нямаше да ги видя. В полето небето бе чисто и осеяно с безброй огромни звезди. Двете луни хвърляха своята нежна светлина над двамата влюбени, очертавайки техните бледи силуети, намерили убежище сред класовете Каидарийска пшеница...

* * * * * *

Дойде утрото и мислите на Майкъл от предната вечер бързо се изпариха въпреки,че той не го желаеше. Причината, бе че отново трябваше да се изправи лице в лице със смъртта. Подкрепленията бяха дошли и атаката щеше да започне всеки момент. Базовият лагер бързо бе събран и огромната армия започна да се придвижва към позициите на зергите. Неколкодневното забавяне дойде твърде много на генерал Буков и той бе твърдо решен днес да унищожи хайфът, дори това да му коства половината армия. Хайфът беше най-голямата биоструктура на зергите и един вид еманация на тяхното развитие. Имаше огромни размери, радиална симетрия и три извисяващи се на голяма височина структури, подобни на ребра. Всичко това му придаваше една чудовищна красота. Тази “сграда” позволяваше на зергите да създават най-ужасяващите си бойни единици. На около двадесет километра от целта си войниците на генерал Буков бяха посрещнати от огромна зергска армия. Майкъл веднага усети, че тази битка няма да е като останалите. Просто зергските пълчища от зерглинги и хидралиски, подкрепени от не малко ултралиски, бяха твърде много. Далекобойните единици на хората не успяваха да избият всички зерги, преди те да успеят да се доберат до пехотата. Ето защо скоро се стигна до битка лице в лице. Зергската маса се вряза в човешките редици и настъпи истинско меле. Този път генерал Буков заповяда сейдж танковете да преминат в подвижен близкобоен режим за да са по-маневрени и да не избиват и собствените пехотинци. Съвсем скоро миризмата на човешка и зергска кръв се носеше из въздуха примесена с пушекът от експлозиите.
Беки прескачаше от ранен на ранен, опитвайки се да върне войните към живота. Тя за пореден път бе изпаднала в това състояние, при което не мислеше за опасностите около себе си а гледаше единствено как да отърве колкото се може повече човешки животи. За нея сякаш не съществуваха зерглингите, прелитащите на милиметри шипове на хидралиските, нито кръвта която бе изцапала красивото и лице. Мъртъвците обаче бяха много повече отколкото тя успяваше да излекува. Освен това след първия час от началото на сражението, реакторът на пистолета започна да изнемогва и тъканите зарастваха по-бавно. Същевременно зергите сякаш нямаха край. Това припомни на Беки последните часове на Форд354. Докато се опитваше да върне към живота поредният, тежко ранен пехотинец, тя видя как една от гигантските канонерки клас голият, намираща се в непосредствена близост до нея, беше уцелена едновременно от няколко зергски шипа. Машината се залюля и се наклони към позицията на Беки, която се изправи, затича се с няколко крачки и се хвърли встрани, опитвайки се да избегне падащата метална маса. Размина и се на косъм. Експлозията на голията беше толкова близо, че върху медичката се изсипаха голямо количество човешки и зергски останки. Тя бързо се изправи, но и беше нужно малко време за да се съвземе и отново да започне да действа адекватно. Такива моменти и напомняха, че и тя е подвластна на смъртта и не се знае още колко дълго късметът ще бъде на нейна страна. Скоро пред очите и един пехотинец беше уцелен от хидралиска. Шипът попадна точно в сглобката между шлемът и бронята, и се заби в шията му. Той се срина на земята гърчейки се в предсмъртни конвулсии. Това накара Беки да се опомни. Тя веднага се хвърли към пострадалия и успя да го излекува преди да е загинал.

Той се прицели и изстреля поредният откос от шипове към приближаващият зерг. Черепът на съществото се разлетя на парчета и тялото му се просна сред другите трупове на бойното поле. Това беше поредният повален враг. Майкъл вече не ги броеше. За първи път усети, че почва да чувства битката, като своя стихия. Вече не беше новобранец, който не знае къде се намира. Успяваше винаги да заеме най-добрата за собствената си безопасност позиция. Мерникът му бе станал по-точен и не се налагаше да изпразва целия пълнител за да убие един зерглинг. Същевременно съумяваше да се погрижи по възможно най-добрия начин и за бойните си другари изпаднали в беда. Докато избираше следващата си мишена, забеляза пехотинецът Лари, който беше нападнат от един зерглинг. Зерглингът се бе качил върху Лари и всеки момент щеше да пробие бронята му и да го изкорми. Тогава Майкъл пусна един много точен откос, който мина на сантиметри от тялото на пехотинеца и засегна само зерглинга отхвърляйки го на няколко метра в страни. Лари се изправи и погледна Майкъл с невярващ поглед. Повечето пехотинци в такъв случай щяха да поразят и него заедно със зерглинга.
Генерал Буков се намираше в командният център в тила и от там направляваше войските, наблюдавайки всеки войник на тактическия си дисплей. Нещата се развиваха по план. Съпротивата, очаквано беше много силна, но вече започваше да се пречупва, а загубите от човешка страна възлизаха “само” на 20%. Генералът вече си представяше как ще изпуши пурата си върху останките от зергският хайф. Скоро обаче към зергските сили се присъединиха неочаквани подкрепления по въздух. Това бяха десетки гардиани подкрепени от девоувъри. Те започнаха да обсипват войската с огромни мехури пълни с органични киселини и експлодиращи вещества. На земята настъпи истински ад. Пехотинците панически стреляха ту в небето ту във враговете пред себе си. Единствената надежда бяха голиятите, те имаха много силни ракетни системи, с които успяваха да свалят по някой гардиан. Генерал Буков веднага поиска въздушна подкрепа, но ескадрилите от райтове и валкъри щяха да дойдат след известно време. До тогава трябваше някак да се запази армията. Генералът заповяда само голиятите да стрелят във въздуха. Останалите трябваше да пазят канонерките от сухоземните зергски единици.

Майкъл усещаше, че хората около него почват да се огъват под напора на зергите. Двойната атака по въздух и земя им идваше в повече. Неколцина от тях дори обърнаха гръб на врага и се хвърлиха в бягство. Те обаче бързо биваха настигнати от зергите и нямаха никакъв шанс за оцеляване. Имаше опасност да се стигне до масова паника, което щеше да е гибелно за всички. В този момент зерглингите се бяха посвършили, но за сметка на това войниците бяха обсипвани от шиповете на стотици хидралиски. Майкъл бе заел позиция зад един сейдж танк и от там сваляше звяр след звяр. В този момент висши офицери наоколо почти нямаше и Майкъл, като един от малкото хора запазили здравия си разум вдъхваше увереност на тези, които бяха паднали духом.
-Всички ще умреееем!-Крещеше един пехотинец. Той толкова се беше уплашил, че вече не можеше да уцели нищо, а само стреляше с гаусовата си пушка на хаоса.
-Стегни се!- Извика му Майкъл.-Измъквали сме се и от по-тежки ситуации!
-Неее, край, всичко е загубено!-Продължаваше да се вайка пехотинецът. Майкъл забеляза, че това действа деморализиращо и на другите. Тогава се огледа и видя наблизо, прикрил се зад една скала, файърбатът Мартин. Той и останалите файърбати не можеха да се доближат до хидралиските тъй като щяха да бъдат убити от шиповете преди да са достигнали целта си.
-Ние ще ви прикрием!-Извика Майкъл.
-Добре отвлечете им вниманието и оставете другото на нас!-Изкрещя Мартин. По знак на Майкъл, той и десетина от по-храбрите пехотинци, напуснаха укритията си и откриха масиран обстрел по хидралиските пред себе си. По този начин се изложиха пряко на попаденията от шиповете. Майкъл усети как няколко шипа последователно се забиха в бойния му костюм. Ако това продължеше още малко бронята от неостомана нямаше да издържи и зергските шипове щяха да достигнат до тялото му.
Докато пехотинците самоотвержено се излагаха на зергският обстрел, Мартин заедно с още няколко файърбата също напуснаха прикритията си и успяха тичешком да се прокраднат по-близо до хидралиските. Когато достигнаха нужната близост те откриха огън с плазмените си огнехвъргачки и за секунди изпепелиха десетки хидралиски. Тази смела акция на неколцината пехотинци и файърбати даде кураж на останалите, и те възвърнаха бойният си дух, хвърляйки се на свой ред в контраатаката.

Поредната експлозия на зергски мехур стана на няколко метра от Беки. Тя се обърна и видя петима пострадали, които се гърчеха в предсмъртна агония. Завтече се към тях и веднага изцери един, сетне и друг, но после медицинският пистолет започна да изнемогва. Останалите трима загинаха преди тя да успее да им помогне. Беки осъзнаваше, че ако това продължи в същият дух още няколко минути, скоро няма да останат пехотинци, които да лекува. Точно в този миг тя дочу онзи познат звук. Небето бе огласено от полетът на няколко ескадрили райтове и валкъри. Девоувърите, които до този момент стояха безучастни, се нахвърлиха върху човешките изтребители, и се завърза брутална въздушна битка. От небето падаха обгорени зергски тела, както и горящи изтребители на хората.
-Да-Крещеше почти в екстаз, генерал Буков. Той виждаше как неговите войски най-сетне взимат надмощие над многобройният противник. Зергите по въздух и земя започнаха видимо да намаляват. Скоро, когато останаха по-малко от половината, те се обърнаха в бягство, отстъпвайки към укрепените подстъпи на хайфът.
Пехотинците, медиците, файърбатите и останалите войни се прегръщаха и ликуваха в името на голямата си победа. Генералът обаче не им остави много време да си починат. Той нареди настъплението към хайфът да продължи веднага, за да не се оставило време на зергите да се опомнят. Майкъл крачеше редом с другите пехотинци по покритата със зергска плака земя, когато пред погледът му се разкри невероятната и величествена гледка на хайфът. Дори в този момент, пред лицето на опасността, той си спомни за любимата си игра и за миг отново се почувства като фен. Вълнението го обзе, за първи път виждаше хайф НА ЖИВО!!!

Яко е както винаги ... имам само един въпрос... защо кръсти така тази глава?

хммм отново добро попадение,но пиши по 4есто..

Да не пиша повече суперлативи, че ще взема да се повтарям...

Много ми хареса!!!!!!!!!!!! Чакам с нетърпение 13-та част .

Сега ще направим една игра. Някойот вас може ли да предположи коя е песента на която танцуват Майкъл и Беки?

хаха Стиви Уондър - you are wonderful tonight

p.s. продължавай с разказа

Аммм... или е на Дарън Хейс- Бютифъл, или на Гънс Енд Роузес- Донт Край...
Това са моите предположения де

Nightwish - Wish I Had An Angel?

Metallica-Nothing Else Matters примерно....

Ами на Аеrosmith-I don't wanna miss a thing или Меtalica-Nothing else matters

Не сте чели внимателно. Става въпрос за песен от началото на века( на 21 век), значи трябва да е нещо по-ново.

дай 13 4аст стига с тея игри4ки..

Еми kelly clarkson - because of you

13 глава-Хайфът

Генерал Буков наблюдаваше как войските му се насочват към така наречената “червена зона” на защитата около хайфът. В този момент пристигна съобщение от щаба. Беше лично от главнокомандващият на силите базирани на Ендария-генерал Чапмън. В съобщението си главнокомандващият, който бе получил доклада от последната битка, изказваше загриженост за големите загуби и заповядваше на генерал Буков да не атакува хайфът самостоятелно. След шест часа в района щяха да пристигнат няколко дивизии под командването на генерал Криик, които в този момент напредваха през окупирана от зергите територия. Когато двете армии се срещнеха трябваше заедно да ударят хайфът. Буков не беше на себе си от гняв, но не го показваше пред подчинените си. Всъщност той не ги уведоми и за съобщението. Беше решил да действа на своя глава. Смяташе да докара нещата до край. В крайна сметка главната заслуга за победата над зергите в този район бе негова и той нямаше намерение да споделя славата с никого, най-малко пък с Криик. Познаваха се още от академията и между тях винаги бе съществувала непримирима ревност. Сега Буков възнамеряваше веднъж и завинаги да покаже кой е по-великият пълководец от двамата. Щеше да превземе хайфът, а след това със своята армия първи да стигне до церебрата и да го унищожи! Той пренебрегна заповедта идваща от щаба и не заповяда на хората си да спрат атаката.
Човешката армия напредваше към зергската база. Около хайфът имаше и други гигантски биоструктури, но за сега интерес за пехотинците и танковете представляваха единствено защитните езици. Скоро щяха да навлязат в обхвата им. Когато това стана Десетки пехотинци бяха набучени на изкачащите от земята гигантски шипове. В този момент от земята зад езиците се изровиха оцелялата част от хидралиските и също се включиха в битката. Сейдж танковете се разпънаха и започнаха да обстрелват от далече езиците докато пехотинците и голиятите се биеха с многобройните хидралиски. Въпреки, че дадоха големи жертви хората все пак успяха да надделеят и унищожиха последната (според тях) защитна линия около хайфът.
Когато Майкъл видя как последният език се взривява от снаряд на сейдж танк почувства истинско облекчение и радост. Огледа се около себе си и видя, че от първоначално огромната армия са останали по-малко от половината хора. Сред тях забеляза своят приятел Мартин, но много други познати лица липсваха. Изведнъж сърцето му се сви. Ами ако тя... Не! Той дори не искаше да си го помисли. Тя беше от друг полк и бе нормално да не я вижда.
Армията бързо се придвижваше към хайфът, без да среща никаква съпротива. Генерал Буков не беше на себе си от радост. Вярно щяха да го смъмрят малко от щаба за това, че е нарушил заповедта, но както гласи една древна мъдрост-победителите не ги съдят. Изведнъж се случи нещо, което хвърли в шок всички дори и него самият. От земята където се намираше армията, започнаха да излизат гигантски остриета. Те се появяваха като линейни вълни и поразяваха огромна част от войската, не само пехотинци, но също танкове и голияти. Всяка вълна причиняваше невероятни щети, които въобще не можеха да се сравнят с тези причинени от езиците. Най-лошото беше, че генералът нямаше никаква идея как да се справи с положението. Войниците му загиваха със всяка изминала секунда и нищо не можеше да промени този факт.
-Отстъпление!!!-Бе единственото, което успя да извика, след като половин минута гледаше случващото се напълно безпомощно. Остатъците от човешката армия започнаха панически да се оттеглят без сами да знаят от какво точно бягат и докога “то” ще ги преследва.
Поредната вълна от остриета израсна на сантиметри от Беки. Тя се закова на едно място. Когато остриетата се прибраха Беки видя десетки окървавени тела, които лежаха на мястото откъдето беше минала вълната. Травмите на ранените бяха толкова тежки, че хората можеха да бъдат спасени само ако им се окажеше помощ в първите няколко секунди. Тя успя да спаси един от тях, но когато премина към следващият той вече беше мъртъв. Тогава Беки се изправи и продължи да бяга заедно с останалите.

* * * * * *

Генерал Криик и неговите войски най-сетне бяха сломили съпротивата на зергите и сега безпрепятствено се придвижваха към районът на хайфът. Тогава до него достигнаха новините, че въпреки заповедта от щаба, генерал Буков е атакувал.
-Старият глупак!-Извика Криик и даде команда на хората си да ускорят максимално придвижването. Привечер те достигнаха до подстъпите на хайфът, където по принцип двете армии трябваше да се чакат. Залязващото слънце хвърляше червените си лъчи над и без това окървавеният пейзаж. От тук до самият хайф, полето бе покрито с безброй трупове на пехотинци, файърбати и медици, а също и останки от танкове и голияти, от които все още излизаха пламъци и дим. Дори командният център на генерал Буков беше унищожен.
-Избили са цялата армия!-помисли си за миг Генерал Криик и беше почти прав. Почти! Скоро след появата на човешката армия от близкото възвишение започнаха да слизат по единично бойци. Това бяха жалките остатъци от доскоро гигантската армия на генерал Буков. Те започнаха да се събират на едно място. Оцелелите се разпознаваха помежду си и се прегръщаха радвайки се, че се виждат отново. Други пък изпадаха в ридания разбирайки за гибелта на приятел. Майкъл също бе сред оцелелите. Той се вглеждаше внимателно в лицата, особено в тези на медиците. Виждайки костюм на медик, сърцето му трепваше, но всеки път когато някоя от тях се обърнеше се оказваше, че не е ТЯ. Тогава душата на Майкъл отново се свиваше и той започваше да си мисли най-лошото. Все пак видя познато лице. Това беше Маргарет, която също го забеляза. И двамата имаха един въпрос: “Къде е Беки?”, но никой нямаше отговор.
-Ако нещо и се е случило ще умра!-Говореше Майкъл.
-Тя е силно момиче, сигурна съм, че се е спасила.-Докато произнасяше последното, Маргарет забеляза сред тълпата искрящо русите коси на своята приятелка. Тя също се оглеждаше за познат, но явно не ги забелязваше.
-Може би трябва да се обърнеш!-каза Маргарет. Майкъл се обърна и в този момент погледите на двамата влюбени се срещнаха. Те се затичаха един към друг и след секунди вече се прегръщаха неудържимо.
-Не знам какво щях да правя без теб!-Каза през сълзи Беки.
-Сега всичко е наред, нищо няма да ни се случи!-Говореше и Майкъл докато попиваше сълзите и с устни и я притискаше все по-близо до себе си.
-Нищо няма да ти се случи, обещавам...

* * * * * *

Генерал Чапман не можеше да повярва, когато получи известията от битката при хайфът. Това бе най-голямото поражение което, зергите бяха нанесли на човешка армия от началото на войната. Практически силите под командването на генерал Буков, бяха напълно унищожени. Съдбата на самият Буков също беше неизвестна. Инструкциите до Генерал Криик бяха да изчака подкрепленията, ако въобще има такива. По всичко личеше, че зергите разполагат с оръжия, за които хората все още не предполагат. “Дано това не доведе до обрат във войната!” С тези тревожни мисли Чапман се насочи към комуникационният център. Трябваше да напише дневният си доклад до президента и адмирал Винсънт Блейк. В него той щеше да поиска част от мобилизираните хора и техника да бъдат изпратени на Ендария, тъй като по всяка вероятност нямаше да успеят да се справят с наличните сили.

* * * * * *

Президентът на Земният съюз имаше не леката задача да се срещне с губернаторите на четирите планети от системата Ксенон. При влизането му те се изправиха и поздравиха учтиво, както поверява протокола.
-Седнете господа!-Каза Джеф Нелсън-Срещата е неформална. Както знаете в този момент силите на съюза водят ожесточени битки с нашествениците за да освободят нападнатите планети. Изключително важно е точно в този момент да сме единни за да не станат нашите различия причина за гибелта на цялото човечество.
-Защо искахте да се срещнете точно с нас?-Попита с доста резервиран тон Губернаторът на планетата Ксена-най голямата от четирите планети.
-Защото доскоро във вашият район се водеха военни действия между силите на съюза и местните сепаратисти. Моите източници ме предупредиха, че сред вашите общества все още има силни сепаратистки настроения. Искам да съм сигурен, че докато се бием с извънземните няма да ни забиете ножа в гърба.
-Вашите източници са ви уведомили правилно. Действително не само, че има настроения, но и ние никога не сме се отказвали от идеята за независимост.-Губернаторът на Ксена беше решил да бъде директен. Той погледна президента право в очите и заяви:
-Сега в името на общото оцеляване ще ви подкрепим с всички сили, но само ако подпишете споразумение, в което да се ангажирате, че след края на войната ще признаете независимостта на Ксенонския съюз.
Президентът се облегна на зад в стола си. Той не очакваше, че Ксенонците ще бъдат толкова решителни.
-Искате твърде много!
-Не, искаме само това което ни се полага. Това са условията ни!-Джеф Нелсън се замисли.
-Трябва да говоря със съветниците си и тогава ще ви дам окончателен отговор.
Президентът напусна кабинета и се срещна с двамата си най-близки съветници. Конрад Ендъл-министърът на отбраната и Едуард Хък-главният дипломат.
-Исканията им са абсурдни, та ние водихме война за това! Дадохме толкова жертви не за да им отстъпим сега!-Бе мнението на военния министър.
-Мисля, че за сега е добре да приемем исканията им.-каза Едуард Хък
-Това ще е капитулация пред едни изнудвачи!-Гневеше се Конрад.
-Ние ще приемем исканията им сега, а след края на войната договорът може да бъде... Ревизиран.-Уточни Главният дипломат.
-Значи нарушен!-Възпротиви се Джеф Нелсън.-Вече взех решение! Ще приема исканията им и след края на войната ще има Ксенонски съюз. По-добре да изгубим няколко планети отколкото да бъдем унищожени от зергите или протосите. А аз държа на думата си тъй, че щом им обещая веднъж независимост те ще я имат!
-Това може да ти коства следващият мандат, Джеф!-Обърна се към него Конрад.
-Може да ми коства следващият мандат, но не и достойно място в човешката история!-Бе категоричен президентът. След тези думи той се върна в кабинета където го чакаха губернаторите на системата Ксенон. Те стигнаха до общо решение и след два дни бе подписан официален договор, в който Ксенонците се задължаваха да се включат в общата мобилизация, а Земният съюз им гарантираше независимост след края на войната.

* * * * * *

Зергският церебрат бе включил Лъркърите (Lurker) съвсем на време. Ресурсите бяха достигнали критичното си ниво и сега той беше в състояние да покаже истинската мощ на зергите. Всички пожертвани до този момент единици бяха успели да изпълнят целта си. Забавиха човешките сили достатъчно, за да може церебрата да натрупа достатъчно ресурси и зергските хайфове да достигнат до своята крайна степен на развитие. От тук на сетне многобройните хетчарита щяха да бълват огромно количество зерги. Нищо вече не бе в състояние да им се противопостави. Дори звездната флота на Адмирал Винсънт Блейк търпеше поражения. Десантите на планетите Стон1 и Стон2 завършиха с провал. Оставаха единствено силите базирани на планетата Ендария, които все още представляваха сериозна заплаха, но това нямаше да продължи още дълго. Освен армията на генерал Буков, още много други човешки части бяха попаднали на неочаквана засада от лъркари и бяха унищожени.

Две седмици след атаката над хайфът, силите под командването на Генерал Криик, не бяха участвали в нито една атака. Напредването бе заместено от окопаване и изграждане на защитни съоръжения. Явно се готвеха за голяма контраофанзива от страна на зергите.
Този ден в укрепеният лагер пристигнаха няколко транспортни кораби докарващи “новите попълнения”. Те не бяха доброволци, а се бяха озовали на този край на галактиката по силата на всеобщата мобилизация. Новобранците бяха преминали неколкоседмичен курс по военно обучение на родните си планети, но в действителност и представа си нямаха от това, което трябва да правят тук. Майкъл, Беки, Мартин и други оцелели от атаката срещу хайфът бяха повикани в бункера на Джеймс Дъглас, който вече беше повишен в майор.
-Е, момчета и момичета, явно вие сте цветът на човешката армия!-Започна той с присъщият си ироничен тон.-Както сами сте се убедили смъртността на тази планета е доста висока. Това важи както за редниците така и за офицерите. Днес ни докараха малко прясно месо, но не ни достига команден състав на по-ниско ниво. Дори мен ме повишиха, което мислех че никога няма да стане! Повиках ви тук защото ви излезе късмета и на свой ред ще бъдете повишени в чин лейтенант. Новобранците не знаят къде се намират. Повечето от вас и без това го правят, но сега ще имате официално право да давате заповеди на новаците по време на битка. Всичко това се прави, както сами се сещате за да може да не ги избият още в първите минути на битката. Сега сте свободни!
Всички напуснаха бункера и излязоха навън. Там беше пълно с новопристигнали пехотинци, файърбати и медици. Майкъл ги погледна и сякаш видя себе си в началото на войната. Бойните костюми на новодошлите бяха чисто нови и лъскави, а не очукани и целите в дупки от шипове като тези на старите войници.
-Тези деца сигурно още не са виждали истински зерг!-Промълви Майкъл.
-Да-добави Беки -завиждам им

Сега относно песента, аз нарочно не написах коя е защото всеки може да си представя нещо различно, и не искам да ви ангажирам с мнението си. Мога да ви кажа само коя песен звучеше в главата ми докато го писах. Това беше Everytime на Britney Spears

Пич ти си ЛУУУУУУУУУУУУУУУУУУУД трябва да те съдят че слагаш тая песен!!!! Но разказа беше отново както винаги завладяващ

Всичко си е перфектно, както винаги.Мога един ден само да се надявам, че и за моя разказ ще пишат толкова суперлативи, колкото за твоя.

14 Глава- Отстъпление


Майкъл бе събуден от тревожният вой на сирената. Часовникът показваше три часа през нощта и това определено не беше учение. Всички в спалното помещение на гигантската преносима казарма, започнаха трескаво да обличат бойните си костюми защото зергите скоро щяха да са тук. Някои от новобранците още не бяха свикнали и се затрудняваха в навличането на грамадният боен костюм. Майкъл се насочи към тях и им показа как това да стане по-бързо. Скоро всички бяха навън и започнаха да се подреждат на защитните позиции. Базата беше изградена тук с цел да спре зергите в тяхното настъпление към богатите минерални находища на юг. Защитата се състоеше от множество бункери, окопи, ракетни установки и разпънати малко по-назад сейдж танкове.
-Няма да им се дадем!-Крещеше майор Дъглас!-Ще им сритаме зергските задници!
Майкъл разпределяше взвод от новобранци по протежението на един от окопите. Скоро видя до себе си Беки, която инструктираше малка група от новопостъпили медички. Когато приключи с инструктажа тя се обърна към него:
-Няма да е лесно! На тях това ще им е първа битка.
-Всички сме имали първа битка-Отговори замислено Майкъл.-Каквото и да става трябва да гледаме да сме близо един до друг.-Каза той-Повече няма да се разделяме.
Минути по-късно прожекторите на бойните костюми осветиха в далечината приближаващата зергска армия. Това което се виждаше напред бяха хиляди зерглинги, но по-старите войни знаеха, че плътно зад тях се движат многобройни хидралиски и ултралиски. Първо се чу оглушителната канонада на сейдж танковете. Нощната тъма бе разкъсвана от десетките експлозии отекващи всяка секунда.
-Не стреляйте с гаусовите пушки преди да са се приближили достатъчно!-Крещеше Майкъл опитвайки се да надвика тътенът. Когато зергите се доближиха по цялата защитна линия пехотинците откриха огън. В първите дни на войната нямаше зергска армия, която да успее да се справи с толкова добре укрепена база като тази, но сега нещата се бяха променили. Зергите не само, че бяха повече от всякога, но също бяха много по-хищни и бързи от преди. Техните тела ставаха все по-трудни за унищожаване от човешките оръжия. Голяма част от зерглингите прескочиха телените заграждения и навлязоха в окопите. Стигна се до близък бой в който много от новобранците се паникьосваха и ставаха лесна плячка за зергите. Майкъл нямаше как да им помогне, освен като им вдъхва кураж, избивайки сам огромно количество зерглинги. Начинът по който не изпращаше нито един шип на хаоса въодушевяваше мнозина. Същевременно той не изпускаше от поглед Беки, искаше да е сигурен, че ако тя има нужда той ще може да и се притече на помощ. Тя както винаги със завидна ефективност лекуваше боец след боец. Въпреки всичките и усилия обаче окопът се пълнеше с все повече трупове на избити пехотинци. Беки също се стремеше да е близо до Майкъл. Не можеше да понесе мисълта, че той може да загине и за това искаше да е готова във всеки един момент да се хвърли за да му помогне.
Изведнъж тя съзря, сред хаоса на сражението, една от новите медички, която седеше до един труп и ридаеше.
-Как си?-попита я Беки.
-Той умря...-явно момичето за първи път се сблъскваше със смъртта.
-Тук често умират хора, мила ,но ние не можем да седим и да ги оплакваме докато други се нуждаят от нашата помощ.-Момичето вдигна глава и в този момент вниманието и бе привлечено от друг пехотинец, който падна поразен от хидралиски шип. Медичката стана от мястото, където допреди малко седеше приведена над убития боец и тичешком се насочи към все още живият пехотинец. Той бе спасен.
Множеството ракетни установки, които до този момент седяха като безмълвни свидетели на случващото се, изведнъж се активираха и започнаха да изстрелват десетки ракети в небето. Това означаваше само едно-въздушна атака! И действително до защитниците скоро достигна добре познатият звук от полет на муталиски. Не след дълго върху тях започнаха да се изсипват големи количество взривяващи се кристали. Голиятите бяха малко, а ракетните установки изнемогваха и една след друга биваха унищожавани от муталиските.
Майкъл осъзнаваше, че ракетните установки няма да се справят с атаката по въздух и за това той самият заедно с малък отряд от пехотинци се изтеглиха малко зад огневата линия и започнаха да се целят в муталиските. Новобранците трудно уцелваха бързоподвижните летящи зерги, но Майкъл с присъщата си прецизност им вкарваше пълнител след пълнител. Скоро шиповете на гаусовата пушка откъснаха крилото на една от муталиските и тя пърхайки безпомощно с другото започна бързо да пада и след няколко секунди се размаза в покрива на казармата. Без да губи време Майкъл избра следващата си жертва и методично започна да я обсипва с метални шипове. Всичко това подейства много силно на останалите пехотинци и те придобиха по-голяма смелост, което им позволяваше на свой ред да се целят по-добре в летящите мишени. Разбира се отрядът, начело с Майкъл не остана незабелязан от останалите муталиски, които до този момент се целеха предимно в ракетните установки. Три от тях се насочиха към групата бойци. Майкъл и останалите съумяха да свалят две, чиито разпарцалосани трупове паднаха насред бойното поле, но третата успя да изстреля своят смъртоносен кристал. Взривът засегна петима от пехотинците. Ударната вълна изхвърли почти безжизнените им тела на няколко метра в страни. В този момент към тях се насочиха Беки и още няколко медички. Те върнаха към живота трима от пострадалите. Междувременно Майкъл и останалите свалиха и другата муталиска. Така постепенно въздушната заплаха беше преодоляна, но хидралиските и зерглингите бяха напреднали твърде много. Някои от по-предните позиции бяха превзети и човешката армия се беше оттеглила доста назад. В завзетите от зергите площи се заровиха лъркари, което правеше, поне за сега, невъзможно тяхното възвръщане.
Майкъл знаеше, че е жизнено важно да избива зергите колкото се може по-бързо. Той се изправяше смело пред поредната хидралиска и я поваляше със безпогрешната си стрелба. Но дори той не беше неуязвим. Един зергски шип успя да пробие бронята и да засегне дясното рамо на Майкъл. Той изпусна пушката и се свлече на земята. Отровата проникваше в кръвта му и го парализираше. Той усещаше, че губи свяст. В този момент го обля ярка, топла светлина. Изведнъж се почувства както преди и дори отпочинал. Напипа пушката си и се изправи на крака с един скок. Обърна се и видя до себе си Беки. Тя му бе спасила живота за пореден път. Той се огледа и не видя повече хидралиски. Зергите бяха прекратили атаката. Двамата се прегърнаха, те отново бяха оцелели заедно. Изведнъж усетиха, че са направили нещо много повече, бяха се превърнали в герой. Изцапаните и изтерзани от битката пехотинци и медици ги гледаха с възхищение. За тях те въплъщаваха надеждата и несломимият човешки дух, готов да се бори до последно, когато трябва да защити своя свят.

* * * * * *

Екзекуторът Ендеро влезе в командната зала на преторът Дриомис.
-Викали сте ме преторе.
-Да Ендеро, време е!
-Да атакуваме ли?
-Да!
-Но нали каза, че няма да атакуваме докато хората са там.
-Така е, но според последните данни, които ни донесоха обзървърите, зергите са взели надмощие.
-Очакваше се!-Отговори Ендеро-Не можеше да разчитаме, че една толкова примитивна раса ще успее да се справи със заплаха като зергите.
-Не бива да подценяваш раса, която не познаваш, Ендеро-Смъмри го Дриомис- Не знаем какъв е потенциалът на тераните, но сега просто не можем да рискуваме зергите да завладеят цялата планета и за това се налага да действаме веднага! Утре флотата ни трябва да излети. Ще направим десант на планетата след два дни.
-Къде точно ще атакуваме.
-Не бива да е сред зергска или човешка територия защото там лесно ще бъдем разбити. Трябва да разположим нашите сили на границата между двете армии. Ще държим тераните настрана и ще атакуваме зергите.
-Ами ако те не искат да стоят настрана?
-Възможно е да ни приемат за врагове и да ни атакуват. Все пак ние превзехме една от техните планети, но ако се стигне до сблъсък ние сме в състояние да се справим с тях. След този разговор решението бе взето и огромната протоска флотилия отпътува от планетата Лекса за Ендария. Протосите бяха решили да се включат в конфликта и да доведат до неговият край.


* * * * * *

Изгревът хвърляше своята лъчиста светлина върху кошмарният пейзаж останал след снощната битка. Огромното поле пред защитната линия на базата бе осеяно от натрупани едни върху други човешки и зергски мъртви тела. В този ранен час обаче всичко изглеждаше тихо и спокойно. Това бе само привидно, слънчевият диск издигащ се над хоризонта бе пресечен от черният дим на падащ боен крайцер. Огромната машина бавно се насочваше към повърхността на планетата. Когато я достигна, някъде в далечината се видя сиянието от експлозията. Секунда по-късно глухият тътен достигна до слуха на Майкъл и Беки. Те стояха прегърнати на покрива на казармата. Там намираха уединение в малкото спокойни часове от денонощието. Пушекът от падналия боен крайцер се разсейваше и скоро картината щеше да приеме отново своят естествен вид.
-Кажи ми Майкъл,-обърна се към него Беки -ние обречени ли сме?
-Какво говориш, естествено че не!-Отговори и той с присъщият си уверен тон.
-Но ние все губим напоследък. Те станаха по-силни от нас. Ние...
-Беки, -Майкъл я погледна в очите- ние няма да изгубим, няма да се предадем, ще видиш. Това просто е поредното изпитание, през което трябва да минем и ние ще се справим.-Думите му винаги успяваха да и вдъхнат надежда, когато беше готова да се отчая. Тя го погледна на свой ред и каза:
-Ако не беше ти сигурно щях да се побъркам.
-Ако не беше ти нямаше да съм жив.-Отговори и Майкъл и двамата се целунаха.
Всъщност Беки имаше всички основания да се притеснява. Нещата не вървяха добре за хората на планетата Ендария. Те водеха ожесточени битки със зергските пълчища, но тенденцията беше ясна. Зергите напредваха все повече, а хората губеха територии със всеки изминал ден. Подкрепленията, идващи от земния съюз, бяха малко и нередовни. Мобилизацията и строежа на новата човешка флота все още не бяха навлезли във финалната си фаза. Имаше реална опасност Ендария за пореден път да падне в ръцете зергите.

Слънцето бе достигнало своят зенит, когато сирената започна тревожно да вие, предвещавайки, че нещо ужасно, щеше да се случи. Много бързо всички оцелели след снощната битка войници бяха готови да влязат в ново сражение. Някои от тях дори не си бяха свалили костюмите от предната битка. Този път нямаше да се бият с зерглинги и хидралиски, а с нещо много по-лошо.
-Слушайте внимателно!-Говореше майор Дъглас- Към нас са се насочили около петдесет гардиана. Това е сериозно количество, като се има предвид че почти не разполагаме с голияти. Ракетните ни установки също са малко, а освен това гардианите в повечето случай ги поразяват от далече. Очакваме до два часа да ни дойде помощ от райтове, но до тогава трябва да направим така, че гардианите да не ни изтрият от картата, разбрахме ли се?
-Да Сър!-Извикаха всички в един глас.
Минути по-късно ужасът започна. Небето почерня от десетките зергски създания. Те подложиха базата на чудовищна бомбардировка. Много бързо повечето ракетни установки и голияти бяха взривени, а количеството на гардианите не намаля осезаемо. След по-малко от четвърт час всички сгради в базата бяха обхванати от пламъци. Въпреки всичко пехотинците, които все още бяха значително количество успяваха да дадат отпор на зергите. Пространството се огласяше от тътенът на стотици гаусови пушки.
Един мехур се взриви на метри от Майкъл. Ударната вълна за малко да го извади от равновесие, но той успя да се задържи на крака, без да изпусне своята мишена от прицел. Металните шипове се забиваха един след друг в туловището на гигантското летящо създание. Скоро кожата му не издържа и се разцепи, изпускайки вътрешностите на съществото, които се разпиляха над базата.
Всяка експлозия поразяваше по някой пехотинец и всичко все повече заприличваше на кървава баня. Беки се наведе над поредният смъртно ранен. Започна да го третира с медицинският пистолет, но раните му бяха твърде тежки и той не успя да се възстанови. Тя се изправи и вдигна поглед напред. Видя как един от малкото оцелели бункери се взривява под напора на гардианите. Този път нямаше да се справят, помисли си за миг Беки, но в този момент съдбата за пореден път и се усмихна. Обещаните ескадрили от райтове най-сетне се появиха. Заедно с гардианите имаше ограничен брой девоувъри и райтовете успяха много бързо да прочистят небето. Бяха успели да удържат. Оцелелите хора ликуваха. Радостта им обаче не трая дълго. Заедно с райтовете пристигнаха и голямо количество дробшипове, които кацнаха в центъра на разрушената база.
-Май ни идват подкрепления!-Предположи Беки. Майкъл, който беше до нея не отговори. Той имаше мрачно предчувствие. Предположенията му се оказаха верни. Совалките бяха празни. Те идваха за тях. Майор Дъглас скоро разясни, че към базата са се насочили пълчища от хидралиски и зерглинги. В това състояние тя нямаше да е в състояние да удържи и на тази атака, за това евакуираха личният състав. Скоро обаче се оказа, че дробшиповете са твърде малко за да поберат всички войници. Половината трябваше да изчакат вторият курс. До тогава обаче можеше да им се наложи да се сражават със зергите за собственото си оцеляване.
Беки пожела да е сред тези, които щяха да останат последни. Това бе нейната планета и тя преживяваше твърде болезнено всяко отстъпление. Майкъл, който междувременно успя да уреди две места в един от дробшиповете, за да могат двамата да се спасят се опита да я разубеди. Когато видя, че това е невъзможно без да се колебае също каза на Майора, че ще е сред последните, които ще напуснат базата.
-Може би ти трябваше да ръководиш това място Майкъл.-Каза Дъглас след което се качи на дробшипа. Няколко минути по-късно Майкъл и Беки прегърнати наблюдаваха отдалечаващите се совалки. Когато летателните апарати се изгубиха в далечината погледите им бяха привлечени от друго. От север се чуваше добре познатият тътен на прииждащи зерги.
-Няма да се предам!-Промълви Беки.