Здравейте, хора, отдавна не бях пускал нищо в творческия. Този разказ е нещо като безплатно DLC към книгата ми "Звездни Асове". Действието се развива в същата вселена, но героите са различни. Надявам се да ви хареса, можете да разгледате и сайта

http://staracesthebook.com/%D1%80%D0%B0 ... onelyscout

Самотният Скаут

Част I


Джонатан Од, се бе отказал от живота си сред хората преди петнадесет години. От тогава кръстосваше космоса на борда на собственият си кораб “Опортюнини”. Джонатан беше пилот, изследовател, учен, търговец и изобретател. Но еднчкото нещо, което не му се отдаваше, бе това да се разбира с другите хора. По-голямата част от живота си той прекара опитвайки с всички сили. Въпреки, че се справяше с всяка задача без проблем, не можеше да се задържи на една работа повече от два месеца, нито да завърже стабилни приятелства. Нямаше математическо уравнение, която да го затрудни, но цял живот се мъчеше безуспешно да разгадае алгоритмите на човешкото поведение и тайните на нормалното общуване с околните. А на повечето хора това се отдаваше с лекота и сякаш се случваше естествено и от само себе си.

Усещаше, че останалите хора не го оценяват по достойнство, защото съзнаваше собствените си възможности. От друга страна нямаше как да ги вини, тъй като очевидно нещо бе сбъркано в него самия и той сякаш отблъскваше себеподобните си.

На двадесет и четири годишна възраст, Джонатан реши, че опитите му да се впише в човешкото общество са един експеримент, който му коства твърде много време и енергия, които следваше да се посветят на по-стойностни неща. С малкото си спестени пари той купи стар, голям транспортен кораб от клас TS-7. Корабът се продаваше като ресурс за резервни части, тъй като бе в толкова лошо състояние, че никой не би тръгнал да го поправя. Джонатан обаче се захвана точно с това. Прекара следващите три месеца от живота си на гигантското гробище за космически кораби на планетата Хария 12. Живееше в закупения от него бракуван транспортер. Хранеше се с каквото намери. Първо се захвана да конструира няколко робота, които му помагаха с пренасянето на по-тежките елементи. Роботите винаги са били негова единствена компания. След като създаде три конструкторни робота, премина към основната работа - да вдъхне живот на своят кораб. Обикаляйки цялото гробище, откри необходимите части за да възстанови двата двигателя. След това подмени цялата електроника и навигационни системи. Голяма част от корпуса на кораба също имаше нужда от поправка. По-несъществените елементи свързани с комфорта и интериора той остави във вида в който закупи летателното средство. За момента имаше други приоритети, искаше първо да се превърне в напълно автономен човек, а за тази цел му трябваше работещ кораб.

Най-трудната част беше намирането на енергиен източник за реактора. Касетката с гориво бе почти напълно изчерпана и нямаше да стигне за никъде. Джонатан не разполагаше с достатъчно пари за да купи нова, а нито една от тези които намери в гробището, не съдържаше достатъчно гориво.

Наложи се да отдели цели две седмици само за създаването на машина рециклираща стари касети, чрез която остатъчното гориво можеше да се извлече от тях и да се зареди в една единствена. Това се практикуваше, но в големите заводи за рециклиране. Считаше се за изключително опасно не оторизирано лице, да се опитва да ги отваря. В света на науката и техниката обаче за Джонатан нямаше тайни.

И така един ден, когато касетата бе заредена и всички системи минаха успешна проверка, събудилият се за втори живот “Опортюнити” напусна планетата Хария 12, отнасяйки със себе си своят единствен член на екипажа.
Джонатан щеше завинаги да помни момента в който, старият, очукан кораб, неуверено преодоля гравитацията, оставяйки зад себе си мрачното гробище. Набирайки нужната височина, премина на пълна мощност устремявайки се към звездите. Сякаш се раждаше за втори път, за да започне истинският си живот.

Од се захвана с професията на свободен космически превозвач. Тя се считаше за трудна и хората се задържаха на нея по няколко години, колкото да съберат пари за нещо друго. Свързана бе с дълги и самотни пътувания, пилотите страдаха от липса на контакт с приятелите, семействата си, своите близки хора и любими места. За него обаче такива неща не съществуваха и тази професия му даваше единствената възможност да живее свободно, вън от бремето на обществените отношения. Контакта му с човешки същества се свеждаше до приемането на поръчката и доставянето ѝ до съответната точка.
Петнадесет години по-късно, Джонатан се чувстваше удовлетворен, след дълги щастливи години прекарани в творческо единение. Сега той беше тридесет и девет годишен мъж, относително висок и леко пълен. Дългата му кестенява и често пъти не сресана коса се спускаше във всички посоки. Той се разхождаше обикновено облечен в груби работни дрехи.

“Опортюнити” продължаваше да изпълнява поръчки, но вече транспортираше само едно нещо - злато. Този чудодеен метал, бе съпътствал човека в цялата му история още от най-древни времена. И до ден днешен златото продължаваше да бъде мерна единица за стойност и хората го с събираха, натрупваха, разменяха. В последните години, Джонатан извършваше курсове от отдалечени астероидни колонии, където златото се добиваше, до планети от Земния съюз, където то се търгуваше. Астероидите се намираха в пограничната зона, на места където понякога силите за сигурност на Земния съюз имаха символично присъствие.

Малцина бяха онези, които се наемаха да гарантират сигурното превозване на пратките със злато. Още по-малко пък успяваха да се докажат като сигурни превозвачи. Ето защо те печелеха много. И Джонатан беше богат.
За него обаче, това бе работа по между другото. Основното си време той прекарваше в това, което винаги бе искал да прави – изследваше космоса.

През последните петнадесет години много неща на борда на “Опортюнити” претърпяха промяна. Всеки квадратен сантиметър от кораба бе обновен до неузнаваемост.

Някогашния транспортер сега имаше не два, а четири основни двигателя, собствена разработка на Од. Те можеха да развият невероятната дванадесета светлинна скорост, а за снабдяването им с колосално количество енергия се грижеха два реактора, също специална модификация на Джонатан.

Изобретателят бе снабдил кораба си с електроника, която превъзхождаше всичко съществуващо до момента, включително и стелт заглушители, за каквито се говореше, че военните са започнали да използват съвсем от скоро.
Понякога пирати или аркусианци решаваха да нападнат кораба му, но това само правеше денят по-забавен. В първите години, всичко беше събирано от скрап, но в момента оръжейните системи на кораба биеха по мощност и прецизност дори последните военни разработки плод на работата на стотици учени. Всичко това Джонатан бе изградил сам на кораба си. Товарно пространство вече почти нямаше.

За щастие, златото заемаше малко пространство. Огромният товарен отсег бе разделени на множество по-малки помещения, превърнати в лаборатории, цехове, работилници и дори библиотека.

Джонатан бе успял да съгради свой собствен съвършен и неразрушим свят и се чувстваше прекрасно в него.

В последните месеци, един от основните обекти на научният му интерес бяха същества, наречени от него самия - астероидни червей. Въпросните организми обитаваха обекти с малък размер и почти нулева гравитация. Подобно на земните си съименници тези необикновени създания имаха дълго и начленено тяло. Разликата бе в размера. Астероидните червей живееха в безкраен лабиринт от кухини вътре в скалните парчета и телата им достигаха до шестнадесет метра дължина и около два метра в диаметър.

Първоначално червеите привлякоха вниманието на Джонатан, тъй като бе крайно необяснимо откъде си набавяха енергия и градивни вещества за да поддържат живота си. След дълги наблюдения и известен брой лабораторни експерименти, той установи че представляват форми на живот на силициева основа. Силицият се съдържаше заедно с други минерали в изобилие на астероидите. Червеите притежаваха чадъровидни израстъци, чиито широки краища се подаваха над повърхността на скалите. От самото начало, Джонатан предположи, че те имат връзка с набавянето на енергия. След още изследвания хипотезата му се потвърди. Въпросните органи играеха ролята на колектори за космическа радиация. Радиацията служеше като източник на енергия в метаболизма на червеите, също както светлината при фотосинтезиращите растения.

Хубавото беше, че наблюденията над тези особени създания можеше да се съчетава с посещения до астероидите където се добиваше злато.

Именно такъв курс бе приел Од преди три дни. Обадиха му се от колонията на астероидът Плаймонт. Тя беше толкова отдалечена от, че на практика не се считаше за част от Земния съюз и военни кораби не патрулираха в този район. Опазването на колонията от набези на пирати, престъпници или аркусианците беше отговорност единствено на самите жители и те вече четиридесет години някак си се справяха. Районът обаче беше толкова опасен, че само неколцина закоравели космически вълци си позволяваха да приемат товари от чисто злато и да пътуват с тях докато достигнат до по-цивилизовани места. Од естествено беше един от тях.

В този момент той се намираше в една от високо-технологичните работилници на борда на “Опортюнити”. Цяла сутрин бе работил по калибрирането на системата за впръскване на гориво в новият костюм за излизане в откритият космос, който разработваше вече половин година. Костюмът бе напълно готов, единствено проклетото впръскване на гориво в дюзите ставаше понякога твърде рязко. Това щеше да повлияе на координацията му, докато извършваше сложни ремонтни дейности по корпуса на кораба.
–Сър, извинявам се, че Ви безпокоя, но имам приоритетно съобщение! – Чу се гласът на Моз - бордовият компютър. Джонатан му бе заповядал да не го безпокои и щом като Моз въпреки това се свързваше с него, значи трябваше да е нещо важно.
–Какво има Моз?
–Сър, шестнадесет неидентифицирани кораба чакат в астероидното поле на около 3,5 светлинни години от предварително предвиденият ни курс. След сравнение с базата данни съм положителен, че това са пирати. Сегашният ни курс ще им предостави удобна позиция за атака от засада. Желаете ли да нанеса корекции в курса?
–Не! – Отговори Джонатан, като хвърли съвсем бегъл поглед върху навигационният дисплей, който висеше в от тавана в края на залата.
–В такъв случай бих препоръчал да присъствате на мостика в случай, че те ни нападнат.
–Първо, Моз, ти можеш и сам да се справиш с тези нещастници, голямо момче си! Второ, те няма да ни нападнат. Знаят много добре, че сме празни. Ще изчакат първо да натоварим златото от Плаймонт и ще ни атакуват на връщане.
–Да, Сър. Ще Ви държа в течение, ако има промяна на тактическата обстановка.
–Благодаря ти!

Моз, изкуственият интелект на кораба, бе също творение на Джонатан. Сам бе написал програмният му код, а след това около две години отне “обучението” на новото изкуствено съзнание, докато стане що годе адекватно. В момента освен, че можеше почти самостоятелно да управлява всички процеси на кораба, Моз беше и отлична компания. Джонатан често пъти се шегуваше с него или водеше продължителни разговори. Имаше всичките положителни страни на общуването с човешко същество, но без излишните усложнения.

Од работи над костюма още два часа, през които нищо извънредно не се случи. Той само веднъж хвърли бърз поглед на тактическият дисплей, колкото да се увери, че шестнадесетте пиратски кораба са си там, от където той подозираше че няма да се помръднат пред да е натоварил златото.

Когато най-сетне му омръзна да се занимава с калибровката на костюма, запамети работните файлове и напусна работилницата. Озова се в светъл и чист коридор, с бял под и таван и бледо-сини стени по които имаше работещи дисплей готови винаги да му предложат необходимата информация при поискване. Нямаше нищо общо с мрачният интериор и корозиралите метални повърхности, които изпълваха кораба преди петнадесет години, когато го купи.

Джонатан обичаше чистотата, реда и технологиите. От всичко това имаше в изобилие на борда на “Опортюнити”.

Без да бърза той се запъти към предната част на кораба, където се намираше главният мостик. Влизайки в залата пред него се разкри очарователна картина изобилстваща от екрани, локатори и всякаква апаратура. Тук беше сърцето на кораба и то туптеше с равномерен и правилен ритъм. Най-отпред се намираше главният дисплей, който за момента показваше картина от външните камери. В далечината се забелязваше сиянието на астероидът Плаймонт. След броени минути щяха да навлязат в зоната контролирана от местните сили за самоотбрана.

Од се отпусна в голямото, ергономично кресло заемащо централно място в командната зала. Някога с нотка на самоирония той бе определил това място като тронът в собственото му малко царство.
– Искам капучино! – рече той с уморен глас. Дългите часове работа го бяха изтощили. След по-малко от минута, пъргав сървис бот донесе чаша с горещата напитка. Той отпи бавно след което се чу очакваното съобщение:
–Сър, от астероидът се опитват да се свържат с нас.
–Дай да ги чуем Моз! – Махна с ръка Джонатан.
–Здравейте, тук е Ръководството на Космическите Полети (РКП) на астероидът Плаймонт. Моля идентифицирайте се.
–Тук, “Опортюнити”. Транспортен кораб от клас TS-7. Целта на посещението ми е търговски полет. Моля за разрешение за кацане на главнот летище. – Последва кратка пауза, след което от РКП отговориха:
–Прието “Опортюнити” имате разрешение за кацане на четвърта площадка. Поради завишената пиратска активност ще бъдете ескортиран от наш изтребител. Край!
Джонатан въздъхна. Сякаш той имаше нужда от смешният им изтребител.
Две минути по-късно бордовият компютър Моз съобщи:
–Сър, имаме обект насочващ се към нас с висока скорост. Идва по направление на астероида.
–Това ще да е техният така наречен изтребител. – Отговори през смях Од. – Покажи го на главния екран! – Незабавно на екрана се появи увеличен образ в реално време на приближаващият обект.
–Хм...изглежда като Ягуар 3. Би ли го сканирал?
–Да, сър. – В този момент отстрани на главното изображение се появиха триизмерни схеми показващи резултата от вътрешното сканиране. Джонатан го разглеждаше с интерес, като от време навреме увеличаваше определени елементи от схемите и ги завърташе в така че да ги огледа от различни ъгли.
–Прилича на Ягуар 3, но всъщност само скелета е. Тази машина е сглобена от какво ли не. Донякъде ми напомня на нашето бебче.
–Двигателите са много впечатляващи, сър.
–Така е. Според мен могат да развият поне девета светлинна, с което се изравняват с тези използвани в съвременните Ягуар 7.
–И оръжията си ги бива.
–Да, да… – Джонатан продължаваше с нескрито въодушевление да увеличава и да разглежда все нови и нови елементи от приближаващият кораб, сякаш бе попаднал на истинска находка. – ...впечатляващо!
–Сър, налага се да Ви съобщя, че и те правят същото.
–Какво?
–Сканират ни. Скоро ще имат пълна представа за въоръжението и останалите възможности на кораба ни. Да активирам ли анти-сканиращото поле?
–Не, остави ги! И без това, като гледам техният скенер сигурно може да го преодолее.
–Сър, те искат да се свържат с нас!
–Пусни ги. – В този момент по високоговорителя се чу изненадващ женски глас:
–Тук “Гардиън Ейнджъл” до “Опортюнити”. Ще ви ескортирам до площадка номер четири. Край!

Джонатан се замисли за момент. Гласът звучеше звънливо и енергично. Сякаш бе на млада жена. Това му харесваше, но същевременно го караше да се чувства нервен. Поначало изпитваше затруднения да общува, а с младите жени трудността сякаш се увеличаваше десетократно.
–Тук “Опортюнити” до “Гардиън Ейнджъл” прието! – Бе единственото което успя да каже.

Малкият изтребител скоро достигна до големият транспортен кораб, направи бърз завой и се изравни с него. Сега двата космически съда с равномерна скорост се придвижваха към астероида.

Плаймонт беше интересно място. Силово поле задържаше атмосферата, а на повърхността работеха няколко генератора за изкуствена гравитация, подобни на тези в космическите кораби. Имаше един единствен град с население от около сто хиляди души – Плаймонт Сити. Всичко останало бяха мини за добив на злато, чрез които местното население се препитаваше.

Двата кораба се спуснаха през изкуствената атмосфера и плавно кацнаха на предварително предвидените площадки. Джонатан се изправи от капитанският стол и се насочи към един от люковете свързващи “Опортюнити” с външния свят. За първи път от няколко месеца насам щеше да общува очи в очи с други човешки същества. Надяваше се срещата да бъде възможно най-кратка. Последният път, когато това стана, един от търговците на злато му лепна някакъв отвратителен грип.

Съскащ звук от декомпресия съпътства разхерметизирането на люка. За момент нахлуващата дневна светлина накара Од да сбърчи вежди. Едно от неудобствата да живееш на планета или в случая на астероид, бе че слънцето нямаше опция за регулиране на светлината.

От входа на кораба се спусна метална стълбичка по която Джонатан слезе оказвайки се на прашна бетонна площадка. Силният вятър навяваше пясък от заобикалящият пустинен пейзаж. Той си помисли, че това сигурно е отвратително за местните жители, чиито обувки вероятно вечно се пълнеха с песъчинки. За петнадесетте години прекарани на борда на “Опортюнити” бе свикнал на стерилна чистота и своеволията на дивата природа никак не му се нравеха

След секунди към площадката се приближи тежък контейнеровоз придвижващ се на антигравитационна възглавница. Контейнеровозът спря пред входа на товарното отделение на “Опортюнити” и от него слезе едър мъж с посивели коси и дълги мустаци.
–Здравейте, аз съм г-н Мус. С мен разговаряхте! – Човекът протегна ръка за поздрав. Както винаги в такива случай, Джонатан му отвърна с неуверено ръкостискане при което ръката му сякаш увисна като умряла риба в захвата на събеседника.
–Здравейте, да….хм.. аз съм г-н Од.
–Тук са два контейнера по три тона злато. – Продължи търговецът. Няма промяна в плана ще искаме от вас да ги предадете на нашият агент, на планетата Вега 1. Пътят до там е дълъг, но опасният участък ще е само в началото, докато сте на около 3 светлинни години от Плаймонт.
–Не се притеснявайте за това. Поръчката ще пристигне навреме. – Каза малко по-уверено Джонатан. Въпреки, че дълбоко в себе си бе напълно сигурен в собствените си способности и в превъзходството на кораба, който сам бе построил, при общуването си с други хора не можеше да се отърве от усещането, че те непрекъснато го преценяват, че му нямат доверие и се съмняват в уменията му. Ето защо му бе крайно трудно да изглежда уверен, каквото и да ставаше.
–Сигурен съм в това г-н Од. Репутацията Ви е безупречна. – Отговори г-н Мус. Джонатан направи опит за нещо като усмивка.

Търговецът се отдалечи и започна да се разпорежда, така че контейнерите да бъдат натоварени час по-скоро на кораба. В тези кратки минути на бездействие Джонатан се облегна на кораба си и вдиша от въздуха. Е, трябваше да признае, че животът на открито имаше някои предимства. Макар и пълен с аерозоли, алергени и какви ли не други гадости, естественият въздух все пак бе някак по-приятен за дишане.

Изведнъж се случи нещо което привлече вниманието му. Младата пилотка на странният изтребител, който го бе ескортирал, се разхождаше по пистата. Тя бе оставила шлема си и пустинният вятър игриво развяваше прекрасната и кестенява коса. Момичето изглеждаше по-младо отколкото бе предположил. Може би нямаше двадесет години. Нима позволяваха на такива хлапета да карат изтребители?! Луда работа! Впитият пилотски костюм сякаш извайваше стегнатото и стройно тяло. Тя се придвижваше уверено, същевременно елегантно и сякаш крехката ѝ снага едвам докосваше земята. Кожата на лицето ѝ имаше приятен тъмен загар, който някак естествено преминаваше в блестящите ѝ кафяви очи. Очи, които сякаш го пронизаха щом погледите им случайно се пресякоха.
–Здравей...ъ-ъ-ъ...– Той чувстваше, че трябва да каже още нещо– Как мина...полетът? – Тонът, гласът, нервните кълчения на пръстите му, всичко издаваше ужасна неувереност и дори страх. Тя го погледна с онзи поглед, с който повечето хора го даряваха след неуспешните му опити за осъществяване на социален контакт. Особено хубавите жени.
–Ами...нормално. – Отвърна тя сконфузено. Само за няколко секунди и едно изречение, той някак си бе съумял да я накара да се почувства некомфортно. Чак сам се учудваше на таланта си!
Все пак си заслужаваше да опита да продължи разговора. Тези устни изглеждаха твърди и същевременно чувствени. Пустинният вятър изпращаше ароматът ѝ право към неговото обоняние.
–Хей, Ейнджъл! Ела насам! – Някакъв груб мъжки глас се провикна откъм изтребителя. Човек приличащ на механик бе спрял с всъдехода си наблизо.
–Добре, татко сега идвам! – Отвърна тя и тръгна забързано.

Поне научи името ѝ.


Златото бързо бе натоварено на борда на “Опортюнити”. Мустакатият търговец се приближи отново:
–Готови сме, г-н Од. Пожелавам ви късмет и успешно изпълнение на полета Ви. – Късметът нямаше нищо общо с успехът – замисли се Джонатан, но отговори на глас:
–Да...ъ-ъ-ъ...благодаря Ви. – След тази кратка размяна на реплики, г-н Мус сякаш понечи да му подаде ръка за довиждане, но в последния момент се отказа и просто кимна.

Джонатан се покатери енергично по стълбичката и се озова на борда на своя кораб. Люкът зад него се затвори изолирайки го напълно от външният свят. Сега когато се намираше отново в центъра на собствената си вселена, той възвърна своята увереност и спокойствие.
–Сър, докато отсъствахте проведох пълна диагностика на системите. Всичко е в отлично състояние.
–Разбира се, че е Моз! Включвай двигателите и да се махаме от това проклето място, колкото се може по-бързо!
–Да, Сър! – Четирите мощни двигателя освободиха своята тяга и корабът плавно се отдели от повърхността на астероида. Когато Од стигна до мостика и се тръшна в капитанското кресло, те вече излизаха от атмосферата.
–Сър, имаме си компания! – На главният дисплей отново се появи в реално време образ на досадният малък изтребител, който явно не се отказваше да ги следва.
–Тук “Гардиън Ейнджъл” до “Опортюнити”, ще Ви ескортираме до края на нашата зона за отговорност, край!
–Разбрано! – Отвърна Джонатан едвам сдържайки раздразнението си. Какво си въобразяваше малката фръцла? Че, тя може да пази него?! Че нейният ексорт имаше някакво значение? Та нали ако пиратите наистина ги нападнеха, нейното присъствие щеше да е само едно усложнение и нищо повече.

Такива мисли го вълнуваха до момента в който достигнаха границата от три светлинни години.
–”Гардиън Ейнджъл” до “Опортюнити” разделяме се! Пожелавам ви успешен полет.
–Да...ъ-ъ-ъ...лека и безаварийна! – Върви на майната си! – Мислеше си Джонатан, докато се разделяха.

Сега вече той най-сетне остана сам. Макар и не за дълго.
–Сър, шестнадесетте пиратски кораба се насочват право към нас с голяма скорост.
–Изпрати им предупредително съобщение!
–Да, Сър!
Пиратите обаче игнорираха съобщението и продължаваха да летят с пълна тяга към “Опортюнити”.

Горките. Нямат си и идея с кого се захващат! – Помисли си Джонатан, докато наблюдаваше как първите три летателни апарата навлизат в обхвата на далекобойните плазмени оръдия. Системата за прицелване беше толкова усъвършенствана, че можеше с огромна прецизност да изчисли траекторията на снаряда съобразно посоката и скоростта на мишената.
–Огън! – Трите изстрела на плазмените оръдия се почувстваха като едва забележима вибрация на борда на “Опортюнити”. Съобразително, Моз показа резултатът от стрелбата на главният дисплей. И трите цели бяха поразени и се разлетяха на хиляди парчета, а искрящите експлозии заемаха половината от екрана.

Останалите пиратски кораби рязко намалиха скоростта. Те вероятно си бяха мислили, че си имат работа с нормален TS-7. Че им остава още доста време преди да навлязат в ефективният обхват на оръжията му. Че дори ще успеят преди това да изстрелят своите самоделни ракети, които да поразят плазмените оръдия. Уплашени до смърт пиратите направиха завой на сто и осемдесет градуса и с пълна сила побягнаха в обратна посока. Битката приключи.
Джонатан изсумтя. Разбира се можеше да изчака всичките шестнадесет кораба да навлязат в ефективния радиус на неговите оръжия. Така с един удар щеше да реши проблема с пиратите около Плаймонт поне за два-три месеца. Но защо да улеснява живота на нахаканата госпожица Ейнджъл? Нека се оправя сама, като знае толкова – и той се засмя при тази мисъл.

Определено ми хареса. Напомня ми на сериала "Файърфлай", когато Малкълм и Зоуи си търсиха кораб на сметището. Давай продължение когато можеш.

Част II

Златото беше успешно доставено до Вега 1. Джонатан смяташе да изчака
поне няколко месеца преди да поеме нова поръчка. Това щеше да му даде възможност да се посвети на изследванията си.

В момента той се намираше в личната си библиотека на борда на “Опортюнити”. Странно място за космически кораб, особено като се има предвид, че хората от векове използваха електронни книги. Джонатан обаче, освен всичко друго, имаше интерес и към историята. Ето защо, колекционираше стари неща, особено книги. Малка част от пространството на кораба бе посветено на библиотеката.

Од обичаше да чете романи и друга художествена литература, както и да гледа произведения на филмовото изкуство. Това което го привличаше бе многообразието на човешките взаимоотношения. Да, той мразеше да контактува с хора, но това не означаваше, че не обича да изучава човешкото общуване като страничен наблюдател. Те – хората – бяха наистина забележителни същества, най-очарователната и неразбираема гатанка на природата. И стига да бяха на достатъчно разстояние от него, нямаше нищо против да стане свидетел на техните страсти, емоции, сблъсъци и др.

–Сър, съжaлявам, че Ви прекъсвам, но държа да съобщя, че пристигнахме на зададените координати.
–Доста бързо? Мислех че имаме поне още час. – Отвърна Джонатан затваряйки книгата.
–Успях да подобря с 8% ефективността на двигателите ни и по този начин можем да летим малко по-бързо изразходвайки същото количество гориво, сър.
–Чудесно, Моз, ставаш все по-добър.
–Благодаря, сър.

Джонатан бързо се изкачи в командният мостик. На големият екран се виждаше забележителна гледка. Десетки, може би стотици кубични километри пространство бяха осеяни с отломки от космически кораби. Погледа привличаха няколко големи изкорубени корпуса. Въпреки обезобразеният им вид можеше с просто око да се прецени, че принадлежаха на някогашни флотски кръстосвачи.
–Сър, данните от скенера до този момент показват 96% съвпадения. Можем да сме положителни, че сме открили мястото на Каласката битка.
–Невероятно! – Възкликна възхитен Джонатан.

Каласката битка бе останала в историята, като първият мащабен сблъсък между хората и аркусианците. Тя се случила през 2168 година в триъгълника между звездите Калас 1, Калас 2 и Калас3. До този момент за аркусианците се знаело единствено , че са нападнали и безжалостно опустошили няколко периферни планети на Съюза. На помощ на обезпокоените колонии били изпратени Трети и Четвърти флот, които трябвало да пресрещнат непознатия противник именно в Калаският триъгълник. Битката завършила с пълно поражение на човешките сили. От двата флота, нито един кръстосвач не успял да се завърне. Едва няколко малки съда се спасили и оцелелите разказали за жестокостта на аркусианците.

Въпреки, че след десетилетия на кървави битки, хората в крайна сметка спечелили войната, звездите от Калаският триъгълник и до днес се считат за опасна зона и за това колониите не са възстановени. Точното място на битката остава неизвестно, поради прекъсване в комуникациите между флагманските кораби на Трети и Четвърти флот и щабът на Звездния Съюз.

Джонатан щеше да е първият човек, открил точното място на тази историческа битка и документирал нейните останки.

Предстоеше много работа. Първо всички по-големи отломки, представляващи цели или части от корпуси щяха да бъдат сканирани и фотографирани. След това използвайки историческите данни за състава на трети и четвърти флот, отломките щяха да бъдат идентифицирани. Накрая Джонатан предвиждаше да разгледа отблизо разрушенията и по възможност да събере ценни сувенири.

Първият етап от работата отне около седмица. Почти не се срещаха отломки от вражески съдове. Това свидетелстваше за степента на надмощие, което аркусианците са имали в този сблъсък.

В края на седмицата Джонатан беше идентифицирал останките на всичките дванадесет кръстосвача участвали в битката и на тридесетина по-малки съда. Сега оставаше по-интересната част. Предстоеше да се гмурне сред отломките на тази историческа битка и да събере неща, които можеха да имат историческа или колекционеркса стойност. Това беше и отлична възможност да изпробва новият ракетен костюм за работа в откритият космос.

Първо, Од зададе такъв курс, че с много ниска скорост “Опортюнити” се придвижи навътре в морето от космически останки. Това му напомни на първите години прекарани в космоса. Тогава той използваше подобни места като източник на резервни части и касетки с гориво. Отдавна обаче не се занимаваше с това, тъй като сега имаше финансовите възможности да си купува първокачествени материали и апаратура.

Маневрираше бавно сред отломките, като гледаше да избягва по-едрите. Някои по-малки така или иначе се блъскаха в кораба, но не можеха да му нанесат щети.
Скоро “Опортюнити” спря в близост до огромен изкорубен корпус, който бе идентифициран като някогашният флагмански кораб на Четвърти флот – “Австралия”. От тук щеше да започне търсенето на исторически следи и интересни предмети.

–Добре, Моз, време е да излезем навън! През това време ти можеш да продължаваш с обстойното сканиране на района. Ако откриеш нещо което да ти привлече вниманието, кажи ми и ще го проверя!
–Да, сър.

С енергична крачка Джонатан напусна командната зала. Две минути по-късно, вече се намираше в камерата за излизане в откритото пространство. След като бързо облече летателният си костюм, активира програмата за автоматична проверка.
–Всички системи за ОК, сър.
–Добре, задействай освобождаващата последователност! – След тези думи, камерата бавно започна да се разхерметизира, докато целият въздух излезе от нея. В същото време изчезна изкуствената гравитация, така че Од остана да виси в средата на затвореното пространство, намирайки се в безтегловност. Най-накрая, когато налягането се изравни с външното, масивният люк се отвори и Джонатан се оттласна с крака в стената излитайки в открития космос.
–Сър, костюмът се справи отлично на всички тестове, но въпреки това бих препоръчал...– Од не дочака препоръката на своя приятел – бордовия компютър. Той стисна излизащата от костюма ръкохватка, като по този начин включи с всичка сила ракетната раница намираща се на гърба му.

Той се понесе с огромна скорост напред, като непрекъснато трябваше да маневрира за да избегне отломките. Това му доставяше истинско удоволствие. При нормални обстоятелства нямаше да усети полета по такъв начин, ако само се стрелкаше в празното пространство. Но сега профучаващите покрай него парчета придаваха истинско усещане за скорост и го изпълваха с адреналин.
–Сър, наистина Ви препоръчвам да намалите тягата с 30%. Ако продължите да ускорявате скоро ще достигнете до точката при която времето ви за реакция… – Твърде късно. Джонатан се размина с две гигантски отломки, но точно в този момент пред него изскочи корпус на нещо което не можа да определи. За части от секундата разбра, че няма да успее да го заобиколи за това задейства спирачката – няколко малки ракетни двигателя действащи обратно на посоката на движение. Но както Моз правилно предвиди, времето за реакция не бе достатъчно. Джонатан се удари в металния къс подобно на муха в прозорец.

Когато дойде на себе си, усети че цялото му тяло го боли. Нямаше представа от колко време се рее в космическото пространство. Пое си въздух и усети силна болка в гръдния кош, след което изхъхри в микрофона.
–Моз...приятелю…
–Да, Сър!
–От колко време съм в безсъзнание?
–Изминаха точно двадесет и три секунди от сблъсъка, сър.
–А...значи не е било нищо особено.
–Спирачката намали голяма част от силата на удара. Самият костюм също Ви предпази. Позволих си да пусна пълна диагностика на физическото ви състояние, като се имат предвид обстоятелствата.
–Добре си направил, какво е положението?
–Имате мозъчно сътресение, но за щастие черепът ви е здрав. Три от ребрата ви са пукнати и имате множество натъртвания. Ако позволите ще поема контрол над костюма и ще ви прибера обратно.
–Изчакай малко! – Од с мъка се извърна и погледна големият предмет пред себе си. Обектът имаше форма на гигантски куршум.
–В това ли се ударих?
–Да, сър.
–Какво е?
–Пилотската кабина на изтребител Ягуар 1, сър.
–Искам да го маркираш, Моз. След като това нещо почти ме уби, смятам да започна събирането на сувенири от него.

Джонатан прекара следващите двадесет и четири часа в рехабилитационната зала. Той знаеше, че да живееш сам в космоса крие своите рискове. Ето защо с течение на годините отдели време и средства за да оборудва едно от помещенията на “Опортюнити” така че да може да посрещне вероятни медицински нужди. Имаше всичката необходима диагностична техника, така че бордовият компютър да може сам (дори Од да се намира в безсъзнание) да диагностицира състоянието му за няколко минути. Залата разполагаше още с най-модерни възстановителни камери, където можеха да се лекуват изгаряния и други травми. Помислено беше дори за напълно оборудвана хирургическа маса и робот-хирург ако се наложеше нещо по-сложно.

В случая ставаше дума за няколко фрактури и по-леки наранявания, така че престой във възстановителната камера, за едно денонощие, се оказа напълно достатъчен. Когато Джонатан най-сетне излезе от нея се чувстваше като нов.
–Май трябва да го правя по-често!
–Сър, смятам, че би било безразсъдно. – Моз явно не схвана шегата.

След като се възстанови физически, той се захвана с работа. Спомни си за предмета в който се блъсна и реши да продължи изследванията от там. Отново облече ракетния костюм и се понесе, този път по-внимателно в космоса. Од поиска точните координати на обекта и те веднага му бяха изпратени.
Все още споменът за болката при сблъсъка бе прясна в паметта му, за това се доближи някак бавно и със страхопочитание към обекта. Сега за първи път успя да го разгледа отблизо и в детайли. Архаично изглеждаща кабина от Ягуар 1 на повече от седемдесет години. В предната си част бе идеално запазена, включително и прозрачния купол на пилота. Виждаха се опознавателните знаци, а ако се приближеше още малко щеше да може да прочете надписът с името на пилота. От задната част стърчаха кабели, тръби и разкъсан метал и се виждаха следи от обгаряне. Явно кабината се бе отделила навреме от взривяващото се тяло на изтребителя. Така пилотът запазваше шансовете си за оцеляване. Дни след това можеше да бъде спасен. Не и в този случай – помисли си Од. Седемдесет и две години след края на битката бе малко късно за пращане на спасителен отряд.
Джонатан се приближи още малко. Той опря ръце в горната част на стъклото и се взря вътре. Изпита лек страх от това което можеше да види. Представи си че в мрачната вътрешност на кокпита ще се озъби някой гол череп. Остана изненадан. Вътре се виждаше напълно запазено тяло или поне пилотски костюм и шлем. Какво имаше под тях трудно можеше да се каже.

Любопитството му надделя и реши да продължи, като отвори пилотската кабина. С помощта на миниатюрна плазмена резачка, той стопи болтовете държащи пилотското стъкло. След това внимателно го отмести и то полетя в безвъздушното пространство. Това което очакваше да види е как безжизненото тяло се понася на свой ред през отворения люк. С огромно учудване обаче установи, че всъщност цялото пространство в кабината бе изпълнено с лед.

–Как не се досетих! Моз, дали е възможно…
–Сър, попаднали сте на напълно запазена крио-камера. – Констатира Моз. – След като пилотът не е бил спасен в течение на дни, резервните енергийните запаси на кабината са се изчерпали. Живото-поддържането е станало невъзможно и тогава е била активирана последната защита - превръщането ѝ в крио-камера.
–Точно така, кабината се изпълва с крио-флуид, който замръзва без нужда от допълнителна енергия, поради абсолютната температурна нула, която цари в открития космос. Така тялото на пилота се консервира и може да престои...кой знае колко.
–В действителност, сър, шансът крио-камерата да се запази толкова дълго време е почти нулева. Сблъсъкът с други отломки би разбил стъклото, а леда е много податлив.
–Значи сме попаднали на истинска находка! Нека го приберем и да потърсим още оцелели! – Отвърна ентусиазирано Джонатан.
–Сър, оцелели е силно казано. Въпреки, че камерата е запазена, шансът човешкото тяло да бъде върнато към живот след толкова десетилетия е…
–Да, да но не ни пречи да опитаме, Моз! Представяш ли си ако успеем?! Ще можем да разпитаме жив свидетел на Каласката битка! Това е най-близкото усещане до връщане назад във времето, което някога ще можем да изпитаме!

Джонатан трескаво се зае с работата. Първо изпрати роботизиран влекач, който да транспортира кабината до не-отоплявана част от товарното отделение на кораба. В следващите дни забрави за съществуването ѝ и се захвана с претърсване на цялото пространство с цел да бъдат открити още запазени кабини. За целта бяха впрегнати всичките най-модерни скенери на кораба, а Моз по цял ден анализираше и сортираше данните.

След една седмица, бяха открити и идентифицирани всички кабини на участвалите в битката няколко хиляди ягуара, освен безследно изчезналите, вероятно взривени. Нито една от тях не се оказа запазена така че да бъде възможно спасяването на пилота.
Чувствайки се леко разочарован, Джонатан нахлузи предпазен костюм и скафандър и влезе в не-отопляваната зала, където се пазеше единствената оцеляла кабина.

Сега той можеше да я разгледа още по-внимателно. Наистина се надяваше да открие поне още няколко такива за да бъдат шансовете за изваждане на жив пилот по-големи. Мразеше ситуациите в които трябва да заложи само на една карта, но нямаше какво да се прави. Всъщност трябваше да се радва, че изобщо бе открил един толкова запазен екземпляр.

Приближи се и изтри с ръка скрежът, който покриваше надписът с името на пилота. С големи сини букви и наклонен шрифт пишеше: Калина Атанасова.
Странно име - Помисли си Джонатан. При това беше жена. Мисълта за последното допълнително влоши настроението му. И без това изпитваше затруднения да общува с хората, а с жените му беше още по-трудно. Сега как щеше да осъществи бленуваното си пътуване във времето. Все пак по-добре от нищо.

Отново запретна ръкави. Предстоеше много работа, ако искаше да върне към живота своята находка. Няколко дни отне преустройването на медицинската зала. Размразяването щеше да бъде много сложен и рискован процес. Веднъж изваден от замръзнало състояние човешкият мозък ставаше изключително уязвим. Подаването на кислород и хранителни вещества към него трябваше незабавно да се поднови в противен случай щяха да настъпят непоправими увреждания.

Имаше и други проблеми от технически характер. Наложи се да модифицира един от конструкторските роботи, така че да може внимателно да отдели замръзналата бучка в която се намираше пилота от останалата част на кабината. Така тялото продължи да се съхранява в течение на около седмица в специална камера.
Джонатан работеше неуморно за да подготви всичко необходимо. Само веднъж той прекъсна работата си за да се разходи до камерата. Дълго се взира в тялото на пилота, но нямаше как да види лицето през черното стъкло на шлема.

Не че такива неща го интересуваха разбира се. Правеше го от чисто научно предизвикателство. Вероятно след като тя се събудеше щяха да си поговорят малко за битката, след което щеше да я остави при първа възможност на някоя населена планета. Не можеше да си представи да общува с някого за повече от час, та камо ли дни наред.

Докато траеше подготовката, той също така възложи на Моз друга важна задача. Внимателно беше изваден бордовият компютър от кабината, която все още се намираше захвърлена в товарното отделение. Електрониката изглеждаше съсипана, но чиповете с паметта все още можеха да бъдат декодирани. Моз трябваше да се опита да извлече колкото се може повече информация.

В крайна сметка усилията им се увенчаха с успех. Получиха достъп до много подробности от бойният план, телеметрията на Ягуарът в последните часове преди да бъде унищожен, както и най-важната част от пъзела – профила на пилота.
–Сър, най-сетне успях да разкодирам файла, искате ли да го видите? – Последва пауза. Странно защо Джонатан почувства колебание. Сякаш щеше да се рови в нещо, което нямаше право да вижда. Или пък се притесняваше, че сега чисто научният му експеримент ще придобие човешко лице?

–Да, Моз отвори файла! – Досието се появи на дисплея пред него. Преди да прочете каквото и да било той потърси с поглед снимката на пилота, но такава нямаше?
–Защо няма снимка?
–Изображението не успя да се зареди, сър. Файлът е прекалено повреден. Ако искате мога да пусна алгоритъм за възстановяване и до двадесет и четири часа…
–Не няма нужда. Така или иначе скоро ще я видим. – Джонатан се зачете. Беше странно усещането да чете нечии чужд живот. Калина Атанасова е била на двадесет и три годишна възраст, когато се е състояла Каласката битка. Завършила е обучението си на пилот в звездният флот точно една година по-рано. Връщайки се назад в миналото ѝ той установи, че е притежавала изключителен талант. Имала е много отличия по време на следването си и е ръководила отбора на своя курс във военните игри през всичките години на следването си. В две от първенствата са спечелили титлата. Завършила е с отличие и веднага са я назначили в Четвърти флот, който по онова време е патрулирал в най-опасните райони. Каласката битка е била нейното първо и последно сражение.

–Брей, май тук си имаме истински звезден ас! – Възкликна Джонатан след като прехвърли досието ѝ.
–Постиженията ѝ като кадет във флота са наистина впечатляващи. – Съгласи се Моз. – Но не е извадила късмет. Флотът е бил напълно неподготвен за Каласката битка и са отишли на сигурна смърт.
–Е...ако експериментът ни се окаже успешен...може лейтенант Атанасова да има шанса за нов живот.

След още няколко дни приготовленията приключиха. Завършена бе голямата възстановителна вана в която щеше да се извърши размразяването на обекта.
Джонатан застана с известна доза тържественост и погледна за последен път камерата, където се съхраняваше замръзналото тяло.
–Да започваме, Моз! – Изрече най-сетне той. Започнеше ли се нямаше връщане назад. Ако сега се провалеха за Калина нямаше да има втори шанс.

Специално пригоден автоматизиран механизъм пренесе ледената бучка от камерата до възстановителната вана с прозрачни стени и внимателно я потопи в разтвора. Той беше с много ниска температура, тъй като размразяването трябваше да стане изключително бавно.

Од остана до късно през нощта наблюдавайки как ледената обвивка изтънява все повече и повече. До решаващата фаза обаче оставаха не по-малко от дванадесет часа и накрая той реши да поспи. Тялото му бе натрупало голяма умора, тъй като през последната седмица работеше по цял ден.

Когато се събуди почувства стряскащото усещане, че е закъснял. Не, че Моз нямаше да се справи, но все пак трябваше да е там, ако нещо се объркаше. С треперещи ръце се протегна и грабна старфона си, който показваше десет часа сутринта. Слава Богу, тъкмо навреме.
Стана и набързо се облече, след което почти бегом отиде в лабораторията. Когато прекрачи прага неочаквана гледка го порази. През прозрачните стени на ваната, вътре в жълтеникавият разтвор се виждаше напълно голо женско тяло. Косите ѝ се рееха във всички посоки подобно на особено водорасло.

Джонатан пристъпи колебливо напред. Голотата ѝ го притесняваше.
–Моз...къде...къде са дрехите ѝ?
–Резорбирах ги, сър. Щяха да пречат на възстановителния процес.
–Ахм…добре тогава...Хм… ще ми докладваш ли състоянието на обекта?
–Размразяването приключи. В момента поддържаме подхранването на тъканите чрез изкуствено кръвообращение. Така мозъчните клетки ще се запазят докато тялото се възстанови достатъчно, за да функционира.

Той се вгледа по-внимателно. Всичко изглежда се развиваше по план. Дъното на ваната бе покрито с червеникава био-синтетична тъкан. От нея водеха началото си разклонения подобни на кръвоносни съдове. Те се впиваха на определени места в тялото на обекта като по този начин се свързваха с човешката кръвоносна система и осигуряваха изкуствен кръвен ток доставящ кислород и хранителни вещества. Системата се наричаше на научен жаргон - изкуствена плацента.

Преодолявайки дълбокото си притеснение, той си позволи да погледне лицето ѝ. Тя имаше красиви черти, очите ѝ бяха затворени сякаш спи придавайки и невинен вид. Косите ѝ до колкото можеше да се прецени през разтвора имаха рус цвят, а тялото ѝ бе фино и нежно, сякаш почти безплътно.

Тя прекара следващите няколко дни във възстановителната вана. Мозъкът ѝ бе поддържан в състояние на медикаментозна кома, което щеше да продължи докато тялото ѝ укрепнеше достатъчно.

Джонатан непрекъснато се осведомяваше за нейните жизнени показатели, макар че рядко доближаваше ваната. Нещата изглежда се развиваха според оптимистичните предвиждания. На вторият ден, сърцето ѝ се включи започвайки самостоятелно да изпомпва кръвта. Дванадесет часа по-късно се появиха дихателни движения, макар че дробовете ѝ бяха пълни с течност. За да се освободи от нея, Моз използва специално изработен респиратор, който навлезе внимателно в дихателните ѝ пътища след което започна да изпомпва разтвора от дробовете ѝ замествайки го с въздух. Когато процеса приключи, респираторът започна да осигурява изкуствено дишане.

В началото на четвъртият ден, Джонатан пристъпи с трепет в лабораторията. Предстоеше един от решаващите етапи на възстановяването. Тя трябваше да бъде извадена от ваната и да започне да диша самостоятелно. Всички показатели даваха основание да се счита, че тялото ѝ е достатъчно укрепнало.

До ваната бе разположено специално оборудвано легло, което щеше да продължи да поддържа живота ѝ след като бъде извадена от разтвора. Първите няколко минути щяха да са критични. Вече бе прекъсната връзката с изкуствената плацента.

–Добре, Моз, време е да я извадим от течността. Давай!
–Сър, роботизираните клещи с които я спуснахме докато беше замръзнала не са достатъчно деликатни. Може да я наранят.
–Какво искаш да кажеш! – Ядовито отвърна Джонатан. Той не бе свикнал да получава негативен отговор от бордовия си компютър.
–Ръцете Ви, сър, са доста по-подходящо средство за да извадим пациента от ваната. Силно препоръчвам Вие да го направите!
–Ръце...ръцете ми! – Джонатан изпитваше огромно притеснение дори само да гледа голото ѝ тяло, камо ли да го докосне. Той си пое дълбоко въздух, трябваше да преодолее това в името на науката и в името на живота на…
–Сър, лицето Ви изглежда зачервено, добре ли се чувствате?
–ДА!
–Може би първо трябва да пусна бърза диагностика на показателите Ви…
–НЕ! Нищо ми няма, дай да вършим работа! – Сепна се Од и започна да съблича ризата си оставайки само по блуза с къс ръкав. Сетне потопи ръцете си до над лактите в течността, като внимателно пое отпуснатото ѝ тяло. Докосването го накара да изпита непознато усещане. Кожата ѝ бе по-нежна отколкото си представяше че е възможно. Внимателно я постави на леглото, сякаш се страхуваше да не я счупи. След това бързо я зави с намиращия се наблизо чаршаф.

–Добре...хм...май се справихме. – Приятното усещане, което бе изпитал докато докосваше тялото ѝ го изпълваше с чувство за вина. Нямаше никакво намерение да се възползва по такъв начин от обстоятелствата.
–Сър, сега трябва да извадите респиратора, за да дадем възможност на белите дробове да дишат самостоятелно.

Следвайки инструкциите на Моз, който пък на свой ред черперше информацията от медицинската си база данни, Джонатан внимателно извади тръбата. Последва кашляне, тя като че ли се задави за момент, крайниците и конвулсивно се свиха няколко пъти, но после си пое въздух и започна да диша равномерно.
–Поздравления, сър! Екстубацията беше успешна! Имаме самостоятелно дишане и пулс.
–Забележитено наистина! – Възхити се Джонатан, докато съзерцаваше нежните черти на лицето ѝ.
–Сега ще трябва да изчакаме още двадесет и четири часа, докато тялото ѝ се адаптира към новата среда, след което ще опитаме да прекратим медикаментозната кома.
–Да, чак тогава ще разберем дали сме направили нещо. – Въздъхна Од. Притесненията му не бяха безпочвени. Въпреки обнадеждаващите сигнали и успехът на изминалите етапи от възстановяването, оставаше неразгадан основният въпрос – дали мозакът, този най-чувствителен човешки орган, се бе запазил след седемдесет и две години прекарани в хибернация?

Джонатан успя да спи едва няколко часа през следващото денонощие. Не че имаше някаква работа, просто се вълнуваше трвърде много. Сам не можеше да си обясни защо. Намираше се пред прага на разкриване на резултатът от този експеримент, който той провеждаше вече три седмици. В крайна сметка всичко както винаги бе започнато от едно чисто любопитство. Защо се вълнуваше толкова много от съдбата на това момиче?

Леглото бе преместено от голямата лаборатория в малка специално оборудвана стая. Од прецени, че така средата ще е по-малко стресираща. И без това шокът за нея при събуждането ѝ седемдесет и две години по-късно щеше да е достатчъно голям.

След може би най-дългите двадесет и четири часа в живота му, настъпи часът на истината. Джонатан се намираше в стаята, когато процедурата щеше да започне. Той следеше всичко много внимателно на мониторите. С Моз бяха преценили какъв е най-подходящият метод за прекратяване на медикаментозната кома.
–Стартиране на събуждащата последователност! – Каза монотонно Моз.
–Прието, продължавай!

В следващите петнадесет минути, поетапно бяха спряни шесте вида медикаменти които се вливаха в кръвоносната система на пациента.
–Започвам вливане на стимуланти!
–Прието, продължавай по предварителната схема. За сега показателите ѝ реагират както се очакваше.

–Резултатът трябва да е на лице след няколко минути, Сър. Тя трябва да дойде в съзнание. – Последните думи на Моз накараха Джонатан да изтръпне. Тялото му се изпълни с адреналин. Това наистина беше моментът на истината!

Чаршафът едва забележимо се помръдна, когато тя направи слаб опит за двигателна активност на крайниците. После тялото и се размърда малко по-силно, като на човек който се кани да се събуди. Сърцето на Джонатан затуптя неудържимо, той се приближи и се вгледа по-отблизо в лицето ѝ. Появи се гримаса, тя сви вежди, след това помръдна леко глава и… очите ѝ се отвориха за първи път. Той гледаше като омагьосан, най-красивите, влажни сини очи, дълбоки и чисти като езера.

Тя примигна няколко пъти, издаде болезнен звук, сякаш се опитваше да каже нещо, после се обърна на една страна, прибра ръцете и краката към тялото си и затвори очи.

–Моз, докладвай! – Каза нервно Джонатан.
–Тя спи, сър.
–Но...нали току що я събудихме – В гласа му се усещаше едва скрито възмущение примесено с разочарование.
–Изкарахме я от комата, сър. Енцефалограмата показва нормална мозъчна активност. В момента е изпаднала в здрав сън.
–Значи ли това, че мозъкът и е читав?
–Не можем да бъдем сигурни преди напълно да се събуди. Възможно е да има различни увреждания въпреки, че поддържа основните си вегетативни функции.

Джонатан прекара целият ден до леглото ѝ. Отвреме на време тя помръдваше. На няколко пъти промени позата и веднъж дори отвори очи за секунди, но после отново ги затвори. Накрая, той самият се умори твърде много и се наложи да поспи.

На следващият ден реши, че няма смисъл да стои неотлъчно до леглото, но нареди на Моз да го осведоми веднага щом има промяна в състоянието ѝ. Това се случи в късният следобед.
–Сър има значителна промяна в електроенцефалограмата. Смятам, че скоро ще се събуди.
–Разбрано! Идвам! – Той моментално прекоси коридора и се озова в стаята, където тя наистина се будеше. Дишането ѝ бе учестено, тя разтъркваше лицето си със съвсем съзнателни движения, които изпълниха Джонатан с надежда. Накрая отвори очи и го погледна. Опита се да се надигне, но се отпусна отново.
–Калина, как се чувствате? – Попита той с ясен, но спокоен глас. Разбираше, колко е важно в този момент да възприеме, че се намира в приятелска обстановка.

Тя си пое дълбоко въздух, след което едва доловимо произнесе:
–Къде съм…
–В безопастност сте! Битката приключи няма от какво да се безпокоите.
–Каква битка… – Попита тя объркано.
–Нормално е да сте объркана. Бяхте извадена от хибернетично състояние, но по всичко личи, че ще се възстановите.
–Чувствам се уморена...– Каза тя и затвори очи. След малко заспа отново.

Джонатан стана и тихо излезе от стаята. Той беше щастлив. Проведе първият разговор с обекта на експеримента и по всичко личеше, че макар и доста объркана, тя е с напълно функциониращо съзнание.
–Мисля, че успяхме Моз! Това е невероятно, тя е прекарала седем десетилетия в открития космос, замръзнала като буца лед, но ето че сега е тук и ние си говорим с нея!
–Наистина е забележително, Сър! Предстои дълъг възстановителен период, но щом мозъкът функционира, значи останалото е въпрос на време.

На следващият ден в осем и половина сутринта, Джонатан се събуди от алармен сигнал.
–Какво става Моз? Докладвай!
–Сър, наредихте да ви съобщя когато тя отново се събуди. Само че спяхте и…
–Да, правилно си постъпил. Отивам веднага!

След минута, Од внимателно пристъпи в стаята на пациентката. Тя извърна глава към него. Очите и бяха отворени и веднага го фокусираха. Явно този път наистина беше будна.
–Здравейте, Калина, как се чувствате? – Той придърпа близкият стол и седна до леглото ѝ.
–Докторе аз… – Тя го смяташе за лекар! – Помсли си Джонатан. –...чувствам се страшно объркана.
–Възможно е пост-травматичният стрес да не ви позволява да си спомняте какво точно се е случило в последните мигове от битката, преди да сте загубили съзнание. Няма от какво да се притеснявате в момента сте в безопасност.
–Каква битка? – Попита отново тя.
–Как, каква? Каласката битка! В която Вие участвахте, като боен пилот. – Тя продължавше да го гледа въпросително. – Кое е последното нещо което си спомняте?

Тя повдигна рамене:
–Там е работата докторе….нищо не си спомням.
–Как? Съвсем нищичко?
–Дори не помня името си. Нарекохте ме Калина?
–Да, Калина Атанасова. Вие сте лейтенант от звездния флот на Земния Съюз. Пилот на изтребител. Нищо ли не ви говори? – Тя поклати глава в отговор.
– Добре...явно имате пълна амнезия. Вероятен ефект от дългата хибернация. Не се притеснявайте паметта обикновено се връща.
Тя кимна. Изглеждаше объркана и уплашена. Джонатан изпита нужда да каже още нещо което да я успокои.
–Тук сте в безопасност. Ако има нещо аз ще съм до вас. Сега само трябва да починете и да се възстановите.

След малко тя отново заспа. Джонатан излезе от стаята и се обърна към бордовия компютър:
–Моз, какво казва базата данни за загуба на паметта след хибернация?
–Наблюдава се при 16% от случаите, докторе…
–Ха-ха много смешно.
–Не можах да се сдържа, сър.
–Нали не мислиш, че беше подходящ момент да обясня на горкото момиче, че действително не съм никакъв лекар.
–Въпреки това постижението ни бе забележително, сър.
–Така е. Та какво за загубата на памет?
–Наблюдава се в 16% от случайте и е с временен характер. Пациентите бързо си възстановяват спомените. Само че не мисля, че имаме адекватна статистика която може да ни бъде от помощ.
–Защо смяташ така?
–Защото никой не е прекарал в хибернация толкова дълъг период от време. Изобщо не беше сигурно дали е възможно човек да оживее и е истинско чудо, че успяхме да я съживим.
–Разбирам! При това положение няма как да правим прогнози за нейната амнезия базирайки се на съществуващите случаи.
–Именно.
–Е…–Въздъхна Джонатан – Искаше ми се да получа разказ от първо лице за Каласката битка, но и това което постигнахме не е малко. След три седмици ще спрем за презареждане на планетата Озирия. Там смятам да предадем нашата находка на съответните отговорни длъжностни лица, като им обясним случая.
–И аз смятам, че е най-правилно, Сър. Тя има нужда от професионални медицински грижи.
–Не, че ние се справихме зле…

Колко време го пишеш тва?

Разказът "Самотният скаут" беше замислен като кратък безплатен разказ за сайта на книгата ми "Звездни Асове". С течение на работата обаче се превърна в малка новела от 18 000 думи, която мисля да публикувам поетапно (общо частите са 5). Причините да се бавя е че редактирам текста.

http://staracesthebook.com/

url fix'd

Част III

На следващата сутрин пациентката вече се чувстваше достатъчно силна за да поеме първата си храна. Джонатан ѝ занесе чиния с крем-супа, защото според медицинската база данни, пациентите извадени от дълга хибернация трябва да поемат първо течни храни.

–Здравейте, май е време да закусим а? – Каза той поднасяйки ѝ чинията. Тя седеше в леглото си и той за първи път я виждаше в такова положение. Носеше нощницата която ѝ бе оставил предната вечер. По всичко личеше, че силите и двигателните ѝ способности се възвръщат
–Благодаря, тъкмо се почувствах гладна.
–Е, апетита е хубаво нещо.
Тя опита няколко лъжици от супата, след което попита:
–Докторе, ще ми кажете ли нещо повече? Къде се намирам? Какво точно знаете за мен?

Сега вече тя говореше, като напълно адекватен и съзнателен човек и това го зарадва. Може и да нямаше спомени, но изглежда съзнанието ѝ функционираше напълно нормално.
–Да...редно е да Ви кажа няколко неща. – Той се почеса по главата сякаш се колебаеше дали е подходящото време да го сподели:
– Първо аз не съм доктор?
–Не сте? – Тя изглеждаше леко изненадана от това признание, но не и уплашена, което беше добър знак.
–Казвам се Джонатан Од. Аз съм изследовател... учен, изобретател, пътешественик. Случайно попаднах на Вашата кабина, докато търсех следи от Каласката битка. Шансът нещо да се получи беше малък, но реших да опитам и ето… – Той направи жест сякаш я сочи с две ръце – Успях да те съживя.
–Това е... много интересно. – Отвърна тя. На лицето и за секунда се появи нещо което се стори на Джонатан като усмивка. Дали бе възможно? Той не бе сигурен тъй като никак не ги разбираше тези неща.
–Корабът на който се намираме се нарича “Опортюнити”.
–Ваш ли е?
–Да аз...съм единственият член на екипажа, ако не броим Моз – изкуственият интелект.
–Ахам…
–Ще останете тук още малко, докато достигнем населена планета. Там ще имате възможност да получите много по-професионална помощ и да...започнете живота си отначало.

След тези думи тя сведе поглед. Сякаш се притесни. Джонатан не знаеше дали е казал нещо, което я е разстроило или това бе нормална реакция.
–Искам да се опитам да ходя. – Каза тя и се помръдна към ръба на леглото.
–Ама...сигурна ли сте? Мисля, че все още не е препоръчително.
–Ще опитам! – Докато го казваше, тя отхвърли чаршафа и вече седеше на края на леглото. Босите ѝ крака докосваха пода. Усилието обаче я накара да се задъха. Наведе глава и русите коси паднаха пред лицето ѝ.
–Добре ли сте!? – Джонатан изглеждаше леко уплашен. Той нямаше точна представа какво трябва да направи.
–Няма проблем... просто се по задъхах малко. Сега ще стана! – В гласът ѝ се четеше решителност.
–Добре хванете се за мен! – Той се изправи и подаде ръка. Тя я сграбчи през лакътя и с мъка се изправи. Постояха малко така, след което направиха първата си неуверена крачка.
–Чудесно, добре се справяте! – Окуражи я той. Тя продължи да прави крачки, като не спираше да стиска ръката му подпирайки се. Джонатан изпита странно и непознато усещане. Никога до сега друго човешко същество не бе поддържало толкова близък контакт за такава продължителност от време.

Изведнъж краката ѝ се подкосиха. Той обаче светкавично се наведе и я пое преди да е паднала. Изправи се държейки я в ръцете си, а тя обхвана врата му с ръце.
–Май паднах. – Въздъхна.
–Няма нищо, справяте се чудесно! – Отговори спокойно той, докато внимателно я поставяше обратно в леглото. След това се пресегна за чаршафа и я зави. – После може да опитаме отново, а сега е добре да си починете.

До края на деня, Джонатан почти непрекъснато се занимаваше с проучване на случаите на амнезия и възможните начини тя да бъде преодоляна. При повечето пациенти, спомените постепенно се възвръщаха, но имаше и случаи на перманентна загуба на паметта.
На следващият ден работата му бе прекъсната от предупредително съобщение:
–Сър, обекта току що напусна стаята си.
–Какво!? – Джонатан бе изненадан. Бързо изскочи от кабинета и тръгна в посока към стаята. Откри я в коридора. Бе направила едва няколко крачки и сега се подпираше на стената, задъхвайки се.
–Е, поздравления, справила си се доста по-добре от вчера! – Тя го погледна. Този път без съмнение се усмихваше.
– Къде искаше да отидеш?
–Не знам, исках да разгледам. – Отвърна тя докато се хващаше за ръката му.
–Добре, ела ще ти покажа нещо. – Двамата тръгнаха. Макар и бавно тя правеше крачките си доста по-уверено от предния ден.
Те преминаха през най-близката врата. Озоваха се в лаборатория, пълна със всякаква странна апаратура. Той я сложи да седне в един стол с колелца, след което я прибута до стената. Сетне, натисна бутон и на стената се откри широк, панорамен прозорец гледащ в открития космос.
–Леле...–Възкликна тя – Някак си...ми изглежда познато.
–Нормално… ти си космически, боен пилот – Отвърна той докато ѝ подаваше чаша с гореща супа.
–Джон...– Тя за първи път го наричаше така – Можеш ли да ми кажеш нещо повече за мен?
–Да...разбира се. Хайде, ела! – След тези думи, той придвижи столът ѝ до най-близкият екран в лабораторията.
–Моз, ако обичаш отвори файла с досието на лейтенант Калина Атанасова.
–Да, сър. – В този момент на екрана се появи познатият файл. Моз бе използвал алгоритъма за възстановяване още преди седмици и сега изображението с нейната снимка също се отвори. Там се виждаше току що завършилият кадет Атанасова с униформата на пилот от Звездният флот на Земния Съюз. Лицето ѝ излъчваше чаровна увереност, очите ѝ блестяха, косата ѝ стоеше пригладена в елегантна прическа. Девет месеца след заснемането на изображението, се бе състояла Каласката битка.

Калина внимателно прочете цялата информация.
–Нищо не ми говори. Сякаш се отнася за друг човек.
–Все още е минало малко време…
–1168г. Коя дата сме в момента?
–Петнадесети Юни 1240г.
–Седемдесет и две години! Наистина ли е минало толкова време?!
–Опасявам се, че да.
–Значи съм на...деведесет и пет?!
–Твоите връстници са на толкова. Но тъй като времето прекарано в хибернация е консервирало тялото ти, реалната ти възраст е двадесет и три години. Колкото си била и в денят на битката.

Тя се отдръпна за момент от монитора. Лицето ѝ издаваше тъга.
–Разбирам, че ти е трудно…
–В момента не си спомням нищо...но дори паметта ми да се върне, какво значение би имало това? Изминал е цял един живот. Вероятно трудно ще намеря живи приятели или познати.
–Ако си имала приятели във флота, почти сигурно е че са мъртви. Малцина оцеляват след Каласката битка. – Тя въздъхна:
–Какво ще правя?
–Все пак си само на двадесет и три години. Огромен късмет е, че успяхме да те съживим. Приеми го като втори шанс, можеш да започнеш живота си отначало.
–Чувствам се уморена.
–Хайде ще ти помогна да стигнеш до леглото.

През следващите дни, Калина бързо подобряваше физическото си състояние. Не беше за вярване, но тялото ѝ прекарало седем десетилетия в хибернация възвръщаше напълно двигателните си способности. Тя вече ходеше и се движеше съвсем свободно, което от своя страна създаваше съвсем нова обстановка на борда на “Опортюнити”. За първи път от петнадесет години, Джонатан не беше сам.

–Благодаря ти, че се постара да намериш колкото се може повече информация за мен, но… ще ми кажеш ли нещо повече за себе си. За този кораб...какво точно правиш? – Той тъкмо ѝ показваше как да си служи с автоматизирания бюфет на борда, където можеше по всяко време да си поръча голямо разнообразие от ястия.
–Ами...– Джонатан се замисли. Историята му никак не беше обикновена, но пък и тя нямаше много база за сравнение. Калина го гледаше в очакване с големите си сини очи. Беше облечена в работни дрехи, каквито той самия носеше, но прекроени за нейните размери. Само такива имаше на борда. – По принцип съм в транспортния бизнес – Започна той. –Пренасям злато от опасни райони и така печеля. Но през по-голямата част от времето се занимавам с изследвания, конструирам различни неща и усъвършенствам кораба си. “Опортюнити” е всичко което имам и някога съм искал.
–Нямаш ли други приятели, познати, семейство…?
–Не. Не съм от най-общителните хора. – Тя се замисли, но не каза нищо. Постепенно той и показваше различните секции на кораба и с какво се занимава. Тя остана очарована от повечето му открития, както и от високата технологичност на “Опортюнити”.

Един ден реши да ѝ покаже командната зала. Влизайки в нея първоначално тя започна да разглежда всичко като дете в зоологическа градина. Стигайки до уредите за ръчно управление обаче, сякаш се фокусира и придоби сериозно изражение.
–Струва ми се че знам как се използва.
–Ти си пилот, може би си спомняш?
–Странно е. Ето това е щурвала. И дроселът за тягата. Екранът на скенера с възможности за късо, средно и дълго-обхватно сканиране.
–Точно така! Явно си спомняш нещо. –Тя не отговори.
–Джон, още ли пазиш кабината в която ме намери?
–Да, в едно от товарните отделения е.

Двамата облякоха предпазни костюми и скафандри и влязоха в не отопляваното товарно помещение, където все още се намираше покритата със скреж пилотска кабина.
–Това е!
–Знам.

Тъй като вече бе възвърнала физическите си способности, Калина с един скок се озова вътре в кокпита. Седна на пилотското кресло и прокара длан по замръзналото арматурно табло.
–Джон, това ми е така познато. Знам всичко за него, ако останалата част от Ягуара си беше на мястото можех да полетя още сега.
–Постой още малко! – Тя го послуша и прекара известно време уединена в кабината. След това слезе и двамата напуснаха товарното помещение. Отново навън те съблякоха предпазните костюми.
–Значи все пак си спомни нещо? Казах ти, че паметта ти рано или късно ще се върне!
–Не, Джон, това не бяха спомени! Аз просто знам тези неща. Никога не съм ги забравяла. Имам всичките си способности и познания. Това което ми липсва са спомените за предишни събития, хора и всичко свързано с моята личност.

Дните продължаваха да се нижат. Постепенно Джонатан реши, че е време да продължи работа по някои от другите си проекти, които бе изоставил концентрирайки се върху грижите за Калина. От своя страна тя също намираше с какво да се занимава. Преди всичко се ровеше в информацията за историческите събития във връзка с аркусианската война. Искаше да запълни парчетата от пъзела. Каласката битка бе загубена от хората, но след десетилетия кръвопролития, заедно със своите съюзници Мараите, Земният съюз бе успял да нанесе решително поражение на аркусианците. Въпреки това обаче те и до днес си оставаха заплаха и понякога извършваха нападения.

Калина също така се интересуваше и от съвременното въоръжение на флота и по-конкретно от изтребителите. В момента на въоръжение бяха седмото поколение Ягуари. Тя изчете всичко за тях.

Понякога идваше и наблюдаваше работата на Джонатан. Той винаги и обясняваше какво прави. Често пъти когато имаше да се конструира нещо тя му помагаше подавайки инструменти, а друг път го удивляваше с някоя оригинална идея. Двамата се забавляваха и се шегуваха заедно. Това бе много необичайно за Джонатан. Първоначално той се притесняваше, че присъствието ѝ на борда може да се окаже проблем. Смяташе, че тя само ще му се пречка и ще му досажда. Също така предвиждаше, че след като напълно се възстанови ще осъзнае, колко неспособен е той да общува с нормални човешки същества. Нищо подобно обаче не се случи. На него дори му беше приятно, когато тя се навърташе наоколо. Разговорите им бяха интересни и дори забавни. Тя притежаваше интелигентност, а също така в добронамереното ѝ отношение имаше особен чар. Всичко това го караше за първи път в живота си да чувства близост, каквато не бе имал към никое човешко същество.


В последните дни, Калина усещаше, че нещо се променя. Тя не можеше да си го обясни, но Джон изглеждаше някак по-тъжен и замислен. Като че ли странеше от нея. На няколко пъти го попита дали всичко е наред, а той и отвърна положително, но тя усещаше че нещо го мъчи. Една сутрин, той дойде при нея, усмихна се и каза:
–Утре ще кацнем на Озирия.
–Добре.
–Помниш ли като ти казах, че когато стигнем до населена планета ти...ще можеш да продължиш живота си? – Тя отвърна поглед.
–Да, помня…
–Би трябвало да си щастлива...ще си свободна. Ще можеш да се срещаш с други хора и да правиш с живота си каквото поискаш. – Калина въздъхна, след което го погледна. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
–Не искам да тръгвам, Джон.
–Но, защо?
–Страх ме е. – Тези нейни думи го поразиха.
–От какво?
–Не се чувствам сигурна, Джон! Света ме плаши. Не знам нищо за него, нито за себе си. Не познавам никого. Чувствам се сигурна само тук. На този кораб…при теб.

Джонатан стори нещо, което учуди дори него самия. Хвана ръцете ѝ в шепите си.
–Виж...чувстваш се така заради амнезията си. Но когато започнеш да се срещаш и с други хора бързо ще се адаптираш. Ще видиш, че света не е само в този кораб, а е огромен и прекрасен.
–Тогава защо ти живееш тук Джон? Защо не си там в този прекрасен свят?
–Аз съм друга работа, Калина. Не съм като другите. Аз съм... антисоциален хахо, който не може да общува и живее в черупката си. Ти не си като мен. Ти си прекрасно двадесет и три годишно момиче с талант и бъдеще. Няма какво да правиш на този кораб.
–Откъде знаеш това?! – Тя се изправи рязко. –Откъде знаеш, че имам бъдеще? Аз съм едно дълбоко-замразено изкопаемо. Не знам коя съм?
–Не говори така…
–Моля те, Джон! – Този път тя хвана ръцете му. – Моля те, позволи ми да остана тук! Много ме е страх!
–Добре, добре! – Той я прегърна и притисна главата ѝ до гърдите си. Усети сълзите, които се стичаха по лицето ѝ. – Можеш да останеш, колкото искаш. И да си тръгнеш, когато пожелаеш.
–Благодаря ти Джон! – Тя се отдръпна и отново го погледна в очите. – Ако е възможно да си върна паметта, може би ще мога да продължа с живота си. В момента съм щастлива да остана тук.


Минути след разговора, Джонатан усети, как близостта която чувстваше към нея прераства в нещо много повече. Страхът който тя изпитваше към външният свят и фактът, че виждаше в кораба скришно убежище я превръщаше в нещо, което той смяташе, че не е възможно да съществува – сродна душа!

Не можеше да преодолее това особено чувство, макар и да не спираше да си повтаря, че то е фалшиво. Какво си въобразяваше? Сродна душа! Та нали горкото момиче просто си е изгубило паметта и за това се чувства объркана и уплашена! Той щеше да направи всичко по силите си тя да се възстанови. А когато това се случеше...тя със сигурност щеше да поиска да си тръгне.

–Моз ще започнем нов проект!
–С какво мога да съм полезен, Джон?
–Не ме наричай така! Обръщай се към мене със, Сър!
–Значи, с нея се познавахте от две седмици, когато почна да те нарича Джон, а с мен си вече петнадесет години но…
–Тя е човек, а ти си тостер!
–Мислех, че мразиш хората?
–Мразя да спориш с мене! Както ти казах, искам да започнем нов проект! Ако не се вземш в ръце, ще ти форматирам паметта!
–Добре, сър. Какъв проект желаете да започнем?
–В основният конструкторски док ще построим изтребител.
–Сър, мисля че защитата на кораба ни ще е по-сигурна, ако сте на мостика, а не в някакъв изтребител. Можем да подобрим оръжията…
–Няма аз да го пилотирам.
–А, значи е за малката принцеса…
–МОЗ!
–Да, сър…
–Целта на проекта не е сигурността на кораба. Не се нуждаем от изтребител. Както знаеш, работя над проблема с амнезията от доста време.
–Откакто тя се появи…
–Един от най-ефективните методи, човек с амнезия да си възвърне паметта е като бъде поставен в позната среда. Но тук няма как това да се случи. Минали са седемдесет и две години, а тя дори не иска да напусне кораба. За това реших да построим изтребителя. Тя знае как да пилотира. Ако може да го стори, спомените ще нахлуят в главата ѝ.
–Мисля, че от Озирия ще трябва да купим малко допълнителни материали, ако желаете да започнем веднага.
–Да.
–Ще съставя списък.
–Така те искам!

Вечерта, Джонатан и Калина отново разговаряха.
–Слушай, ако имаш намерение да останеш за по-дълго, сигурно ще искаш си напазаруваш разни неща. Тук нямам много...женски работи.
–Ами…
–Направи поръчка от планетата Озирия, където ще кацнем утре.
–Но, Джон аз...нямам никакви пари.
–Не се притеснявай. Просто си поръчай всичко което ти трябва.

На следващият ден “Опортюнити” кацна на търговското летище в Клей Сити – един от многобройните градове на планетата Озирия.

За първи път от много време на сам Джонатан отвори люкът свързващ кораба с външния свят. Въздухът имаше различен аромат от този на Плаймонд. И разликите не свършваха до тук. Търговското летище беше огромно. Вероятно територията му надвишаваше цялата обитаема площ на астероида. До където стигаше погледа бяха разпрострени портове и безкрайни редици с контейнери, които се товареха, разтоварваха и пренасяха от транспортни машини.

Два такива контейнера пълни с горивни касети, части и всякакви материали трябваше да бъдат натоварени на “Опортюнити”. Търговският агент се доближи до Джонатан. Изглеждаше млад и наперен с вид на човек, който се справя с работата си, но не смята да се задържи дълго, тъй като има много по-големи амбиции.
–Здравейте, господин Од. – Младокът жизнерадостно подаде ръката си за поздрав.
–Ъ-ъ-ъ, здравейте…
–Само подпишете тук! – И той подаде малък таблет, където Джон постави пръстовия си отпечатък, удостоверявайки по този начин самоличността си. В този момент забеляза, че към двойката контейнери се приближава и трети с по-малък размер.
–А това какво е?
–Пак е за вашия кораб. Пише, че е за госпожица К. Атанасова.
–Аааа, ами добре...внесете го!

Докато се качваше обратно на кораба Од си помисли: “Момичето не е пазарувало от седемдесет и две години. Явно има да наваксва!”. Тази мисъл го развесели. Самата тя не пожела да слезе на повърхността на планетата дори за малко. Това биеше дори собствената му анти-социалност. Може би се страхуваше да не я зареже и да излети без нея. Тази мисъл го развесели дори още повече и той влезе в командната зала на “Опортюнити” свирукайки си весела мелодия.

Следващата дестинация на кораба бе отдалечената колония Хогнус - спътник на големият газов гигант Тарус в звездната система Силия 35. На хартия малката миньорска колония на Хогнус се водеше за част от Земния съюз. На практика обаче тя се намираше почти на границата с “Тъмния сектор” – владението на Аркусианците. Това бе част от зоната на отговорност на Шести флот, но той пътрулираше в твърде голямо пространство и често пъти колонистите трябваше да разчитат на собствените си отбранителни способности.

Транспортът на злато от колонията ставаше изключително трудно. Нещата допълнително се влошиха когато преди една година президентът издаде указ задължаващ корабите в пограничната зона да пътуват най-малко по осем на брой в ковой с цел по-голяма безопасност. Това се налагаше заради зачестилите аркусиански атаки. Никой обаче нямаше да изпрати осем кораба за да пренесат три контейнера със злато. Тъй че задачата пред Од ставаше двойно по-сложна. От една страна трябваше да внимава за евентуална аркусианска атака. Възможностите на аркусианската флота далеч надхвърляха тези на пиратите. От друга страна трябваше да се промъкне незабелязано през пътрулите на Шести флот, тъй като самостоятелният му полет в този район беше незаконен.

Разбира се до тогава имаше много време. Пътуването щеше да отнеме три месеца, в които Джонатан смяташе изцяло да се посвети на новият проект – създаване на изтребител за Калина.

Част IV

Джонатан успешно приключи излитането от търговското летище в Клей Сити. Пилотира кораба още около час докато напусне натовареното движение в системата Силия 35. От там нататък вече се намираха в открития и самотен космос. Координатите бяха зададени и неговото присъствие в командната зала нямаше да бъде необходимо в скоро време.

Реши, че ще прекара остатъка от деня в лабораторията, проектирайки изтребителя. Беше потънал в работа, когато тя се появи.
–Какво правиш? – Чу гласът ѝ зад гърба си.
–В момента проектирам корпуса на изтребителя – Отвърна без да отделя очи от монитора. – Смятам да го направя така, че да прилича максимално на Ягурар 1.
–Така ли? – Усети как тя се приближава, но отново не се обърна.
–Разбира се, приликата ще е само външна. Технологиите ще са като нищо друго създавано някога.
–Звучи супер! – Тя се приближи още повече. Той усети непривично, свежо ухание на парфюм. Най-сетне реши да се обърне:
–Наистина ще бъде… – Спря забравяйки мисълта си, поразен от това което се откри пред погледа му. Калина беше облечена в червена, вечерна рокля. Нежният плат очертаваше финият силует на тялото ѝ. Косата ѝ бе пригладена и се спускаше елегантно по раменете. На лявата ѝ ръка блестеше малка сребърна гривна.
–Какво ще кажеш? – Тя се завъртя с роклята си и уханието ѝ още веднъж го обля.
–Ами...доста добре. – Никак не го биваше в комплиментите – помисли си.
–Надявам се, че не съм прекалила с покупките, но ти каза да взема всичко което ми трябва и…
–О, не! Няма проблем.
–Искаш ли, като приключиш тук да вечеряме заедно?
–Да...да, разбира се.

Когато тя излезе от стаята, Джонатан за първи път ясно осъзна, че изпитва огромно привличане към нея. До този момент някак си успяваше да подтисне това усещане. Игнорира го докато се грижеше за нея, когато още бе съвсем безпомощна. Правеше се, че не го забелязва, докато тя държеше силно ръката му, мъчейки се да ходи. Опитваше се да не мисли за това всеки път когато виждаше прекрасното ѝ лице да се усмихва. Широките и груби работни дрехи успяваха макар и малко да прикрият нейната прелест, но облечена в тази рокля, представляваше самото изкушение. Сега за първи път призна пред себе си, че я желае. Неимоверно много. Това все пак не означаваше, че щеше да се поддаде на желанията си. Помисли си, че би било грешно, неморално и порочно. Щеше да се възползва по най-долен начин от нейното психическо състояние. Това, че беше загубила паметта си, чувстваше се объркана, уплашена от външния свят и изцяло зависима от него. Не би могъл да си позволи да се възползва от това. През целия си живот не се разбираше с околните. В миналото често влизаше в пререкания и конфликти. Но никога не се бе чувствал виновен за нищо и пред никого. Винаги постъпваше така както смяташе за правилно. Сега нямаше да е по-различно…

От този ден нататък им стана като традиция да вечерят заедно. Прекарваха все повече време един с друг. Калина искаше да участва в създаването на нейният изтребител. Понякога разговаряха с часове. Тя не знаеше нищо за света, но много се интересуваше. Когато не беше заедно с Джон обикновено четеше. Най-вече се интересуваше от Звездния флот, от съвременните изтребители и от войната с аркусианците. Също така изучаваше кораба и всичките предишни изобретения на Джонатан. Веднъж това доведе до малък инцидент.

Той тъкмо работеше по сглобяването на основния корпус, когато Моз му съобщи:
–Сър, току що предотвратих нахлуването на нарушител в зона с първа степен на сигурност.
–Какво говориш Моз?
–Става дума за помещението за ръчен контрол на двигателите, сър!
–Откъде се взе този нарушител?
–Член на екипажа, без необходимите права за достъп, сър. –Сухо отвърна компютърът.
–Член на екипажа!? Значи Калина!
–Ако искате конкретното име, да сър, това е госпожица Атанасова.
–По дяволите, Моз! Какво си направил!? – Докато говорeше, Джонатан вече ходеше с бърза крачка към машинното отделение
–Използвах не-летална сила, сър нищо особено.
–Ще ти кажа аз нищо особено!
–Просто си изпълнявах работата, сър!
–Ще видиш ти една работа… – В този момент той достигна до входа на машинното отделение, където Калина лежеше просната в безсъзнание на пода.
–Какво си използвал? Докладвай!
–Обикновен електрошок, сър!
–Подяволите, Моз, защо не я предупреди, преди да стреляш!?
–Има си надпис, сър! – Действителност от ляво на вратата имаше малък почти изтрит стикер с надпис, който едвам се четеше: “Влизането на не-оторизирани лица строго забранено!”.
–Може да не го е видяла, глупава машино!
–Длъжна е да се запознае с правилата за безопасност, сър!
–Направил си го нарочно! Просто защото ревнуваш!
–Изобщо не ревнувам, сър! Такова чувство ми е непознато! Нищо, че ви служа вярно от петнадесет години, а Вие поставяте безполезната малка принцеса на първо място! Винаги!
–Млъкни! Забранявам ти да я атакуваш повече! Има право да ходи където си поиска, разбра ли ме!
–Да, сър! Разбра се, сър! Принцесата е на първо място! Винаги!

Докато траеше разговора, Джонатан нервно се пресегна и взе един от комплектите за първа помощ, намиращ се в шкаф на стената. Отвори го и избра една био-трансфузионна спринцовка. Зареди я със синя на цвят ампула и приближи устройството до врата на Калина. Спринцовката инжектира, флуидът директно през кожата ѝ без нужда от игла.
–Джон, какво стана? – Тя отвори очи и инстинктивно се хвана за ръката му. Той ѝ помогна да се надигне.
–Спокойно, всичко е наред. Навлязла си в забранена зона без да разбереш и глупавия компютър те е зашеметил.
–Надявам се да не ти създавам неприятности, Джон…
–Не се притеснявай… – Тя се изправи подпирайки се на него и той ѝ помогна да стигне до стаята си.

Строежът на изтребителя напредваше, а Джонатан и Калина се сближаваха все повече. Сега те прекарваха почти цялото си време заедно. Той си даваше сметка, че тя е винаги в мислите му. Обичаше всеки миг в който е наоколо. А, Калина също изглеждаше щастлива. Непрекъснато се смееше и се шегуваше с него. Понякога шегите ѝ провокираха физическо контакт. Караше го да я гони из цялото помещение, а когато най-сетне я хванеше, тя го поглеждаше палаво с привидно невинен поглед и се смееше.

Разбира се той никога не си позволяваше да забрави, че отношенията им не могат да ескалират в нещо повече от това. Когато тя се ентусиазираше твърде много, той ставаше неочаквано студен и си намираше извинение да отиде някъде другаде. Понякога това се оказваше трудна задача, защото тя продължаваше да го разпитва, каква точно работа има и желаеше да отиде и да му прави компания.

Въпреки всичко той не се поддаваше на изкушението. Смяташе, че ще успее да завърши изтребителя до два месеца, да ѝ помогне да си възвърне паметта и тогава всичко щеше да свърши.

Една вечер те работеха до късно. Трябваше да монтират и свържат горивната касета. Тя му помагаше и главите им бяха една до друга през цялото време. Беше облечена с потник и къси дънкови панталони. Говореха си тихо, той усещаше дъхът ѝ, чувстваше топлината на тялото ѝ. Понякога ръката му неволно докосваше кожата ѝ.

Джонатан усети небивал порив в себе си, но се овладя. Неочаквано, каза че е уморен и има нужда да поспи.

–Добре аз...също ще лягам. Утре ще продължим! – Отвърна тя и се усмихна.

Той дълго не можа да заспи. Може би повече от два часа. Когато най-сетне започна да се унася, автоматичната врата на спалнята му неочаквано се отвори. На прага стоеше Калина облечена единствено с къса ефирна нощница.
–Не мога да заспя. – Каза тя, докато пристъпваше в стаята, право към леглото му – Сънувах кошмари.
–Така ли...какво сънува? – Попита той. Усещаше как сърцето му бие до пръсване и ще изскочи.
–Аркусианците. Мисля, че спомените ми се възвръщат. Сънувах как се бия с тях. Страх ме е Джон! – Докато го казваше, тя вече се намираше на колене в леглото му. – Може ли да спя при теб, ще се чувствам по-сигурна. – В този момент той се проклинаше, че си бе конструирал толкова огромно легло. Можеха да се сместят четирима човека. За това ѝ бе толкова лесно да се намъкне в него.
–Аз...ами…
–Моля те, Джон!
–Предполагам ъ-ъ-ъ...мисля...има достатъчно място. – Тя се шмугна под завивките до него. За пореден път неволно усети допира с кожата ѝ. Това предизвика у него нов силен импулс, който обаче успя да овладее.
–Лека нощ! – Каза той и се обърна на другата страна. Настъпи тишина, която беше прекъсната след по-малко от минута.
–Джон?
–Да?
–Спиш ли?
–Опитвам се.
–Можеш ли да ме прегърнеш? – Той се обърна и я погледна удивено.
–Но…
–Моля, те Джон. Това ще ме накара да се почувствам по-сигурна. Имам нужда да ме прегърнеш, за да заспя по-лесно

“Ако това ще помогне…” – Помисли си Джонатан. Тя лежеше с гръб към него и той внимателно я обгърна. Сигурен беше, че това е най-приятното чувство, което някога бе изпитвал. Тя се притисна още повече към него. Надяваше се тя да заспи, защото той със сигурност нямаше да успее. Нещата обаче приеха съвсем неочакван обрат. Преди да успее да реагира, Калина неусетно извърна глава и започна да целува врата му. Сякаш гореща вълна преминаваше по цялото му тяло, водейки началото си от мястото където устните ѝ докосваха кожата му. Все така неусетно, тя се извърна и започна да го целува по устните. Той не издържа на изкушението и отвърна на целувката ѝ. Не можеше вече да спира ръцете си, които обгърнаха бедрата и ханшът ѝ. Тя го избута по гръб и се оказа отгоре му.

В този момент Джонатан я отблъсна:
–Не мога, Калина аз…
–Какво, за грозна ли ме намираш!? – Тя почти извика. За първи път усети гняв в гласа ѝ.
–Разбира се, че не аз просто… – Сякаш този отговор ѝ бе достатъчен. Устните ѝ отново се притиснаха до неговите. Веднъж отприщен, потокът на желанието вече не можеше да бъде спрян. С едно движение, тя съблече нощницата си и я хвърли на пода, откривайки божественото си тяло. Докато все още се целуваха, тя разкопча ризата му. Най-сетне той се отдаде на поривът си. Мощно я обърна и застана огоре ѝ. Косите и се разпиляха по възглавницата. Тя му се отдаде с готовност, двамата се овлякоха в буйният поток на отдавна подтисканата страст.

Утрото ги завари голи и притиснати един в друг. Джонатан бе сигурен, че е прекарал най-щастливата нощ в живота си. За първи път обаче го измъчваше чувството за вина.
–Как са спомените ти? – Попита той.
–Какво имаш предвид?
–Нали снощи сънува кошмари. Спомнила си си аркусианците и как се биеш с тях? Нещо друго върна ли се в паметта ти?

Калина се усмихна палаво в отговор:
–Не съм сънувала кошмари.
–Но как нали каза…
–Излъгах те. – Тя отново се засмя.
–Значи...–Трябваха му няколко мига за да осмисли чутото – Си ме прелъстила! Изобщо не те е било страх?!
–Не. Направих го съвсем преднамерено.
Джонатан въздъхна. Естествено не можеше да и се сърди или да я обвинява. Продължаваше да вини единствено себе си.
–Но...защо го направи.
–Защото те желая Джон! – Тя отново се притисна до него. Лицето и бе едва на няколко сантиметра от неговото. – Желаех те толкова силно! А ти все ме игнорираше! Държеше се студено. Не разбирах, защото в определени моменти си мислех, че и ти ме желаеш!
–Разбира се Калина! Пожелах те в първият момент в който те видях. Но нямах право на това!
–Но, защо? – Тя недоумяваше.
–Защото...– Той се почеса по челото, мъчейки се да намери точните думи – Защото ти си в...особено положение. Изгубила си спомените си. Объркана си и познаваш единствено мен. При нормални обстоятелства дори не бихме разговаряли!
–Джон...аз може да не си спомням миналото, обаче мога да разсъждавам. И знам какво ми харесва и какво не! Освен това имам свободна воля, както и ти.
Джон кимна.
–Спри да се обвиняваш. Не знам дали някога ще си възвърна паметта и колко време ще остана на този кораб. Но в момента искам да обичам теб!
Той я притисна силно до себе си. Никога не си бе представял, че това бе възможно да се случи.

В следващите два месеца, те продължаваха да работят практически по цял ден над създаването на изтребителя. Любеха се предимно през ноща, но се случваше неудържимата страст да ги споходи и в средата на работния ден. Тогава Джон с едно движение разчистваше работния плот и я полагаше отгоре.
Од не се бе чувствал толкова щастлив през живота си, макар и да знаеше, че това няма да продължи още дълго. С напредването на проекта над който работеха, той знаеше, че тези моменти на откраднато щастие са към края си. С изтичането на втория месец, констуирането на изтребителя приключи и проектът щеше да навлезе в тестовата си фаза. Това означаваше, че Калина за първи път щеше да влезе в кабината и да го пилотира в открития космос. Това можеше да предизвика силен изблик на спомени и всичко можеше да приключи още в този момент.

В деят в който тестът трябваше да бъде проведен, двамата се срещнаха в конструкторният цех. Там ги чакаше изтребителят – съвършено копие на някогашните Ягуар 1, поне що се отнася до външният вид.

Интериорът на кабината, уредите за управление, дори седалката също изглеждаха идентични с тези на оригинала. Двигателите, оръжейните системи и електрониката обаче представляваха собствена разработка на Джонатан и според него надминаваха дори съвременните флотски Ягуар 7.

–Е...нека подкараме това бебче! – Продума Калина. Тя стоеше пред изтребителя облечена в бял пилотски костюм, създаден от Джонатан в текстилния цех. Сега докато я гледаше, си помисли, че е наистина красива в него. Сякаш тя и костюма бяха създадени един за друг.
–Не го натискай много силно в началото! – Предупреди я той.

С бързо и пъргаво движение, Калина се покатери в кокпита на изтребителя. Постави пилотския си шлем и люкът бавно започна да се спуска над нея, затваряйки кабината.

По специално пригодени релси изтребителят беше изведен в новият дек за излитане. Джонатан от своя страна бързо се качи в командната зала откъдето щеше да контролира тестовият полет.
–Тук “Йгъл 1” до “Опортюнити”, двигателите работят, чакам разрешение за излитане.
–”Опортюнити” до “Йгъл 1” задействам отваряне на главната врата! – Помещението за излитане беше дехерматизирано и секунди след това огромна врата в края на пистата започна да се отваря.

–Отварянето приключи. “Йгъл 1” имате разрешение за излитане!
–Разбрано! – В следващите секунди, Джонатан наблюдава чрез вътрешните камери, как двигателите на изтребителя набират мощност. Същевременно следеше на мониторите телеметрията на машината имайки по този начин пълна информация за нейната работа. За момента всичко изглежда се развиваше според предварителните очаквания. Когато двигателите набраха достатъчно тяга, Калина освободи задържащият механизъм и “Йгъл 1” се изтреля в отркирото космическо пространство.
–Невероятно е Джон! Летя! Сякаш цял живот съм го правила!
–Донякъде е вярно! Обаче за сега го карай по-кротко, нека не натоварваме машината на пълна мощност веднага.

В първите няколко минути, тя пилотираше предпазливо използвайки само 20% от капацитета на двигателите. Скоро обаче се почувства уверена и увеличи скоростта, съчетавайки я с остри завой и спиращи дъха маневри.
–Съпоставяйки нейното пилотиране със сравнителната база данни, трябва да отбележа, че се справя като първокласен боен пилот, сър! – Отбеляза Моз.
–Тя Е, първокласен боен пилот. Нужно ѝ е само да си го припомни.

Към края на полета, тя вече натоварваше двигателите на пълна мощност въпреки съветите на Джонатан да не го прави. Машината се справяше забележително добре.

Най-сетне първият тестов полет приключи и “Йгъл 1” се върна обратно в докинг станцията. Джонатан чакаше близо до пистата.

Тя изхвърча от кабината, захвърли шлема си и скочи на раменете му. Двамата страстно се целунаха.
–Невероятно е Джон! Усещането е незабравимо!
–Припомни ли си нещо?
–Много е странно. Спомням си всичките маневри, чувството да пилотирам ми е познато, като ходенето. Но нямам никакви спомени от къде съм го придобила или каквото и да е друго за миналото си.
–Нищо ли не изникна в паметта ти докато пилотираше?
–Не.

Първият пилотиран тест на изтребителя, мина успешно, но главният експеримент – опитът да се възвърне паметта на Калина удряше на камък. Джонатан очакваше, че още първият полет ще предизвика поне малко възвръщане на спомени. Нулевият резултат обаче действаше обезкуражително. Самата Калина не изглеждаше разстроена от този факт. Напротив, единствено се забелязваше щастието, което пилотирането ѝ носеше.

Два дни по-късно, решиха да направят нов експеримент. Този път трябваше да бъдат тествани оръжейните системи на “Йгъл 1”. За целта като подвижни мишени щяха да послужат специално конструирани безпилотни дрони.
–”Йгъл 1” имате разрешение за излитане!
–Прието “Опортюнити”. – Калина се отдалечи на нужното за експеримента разстояние. След това от кораба бяха изстреляни три безпилотни дрони, които се насочиха към нея в атакуваща формация.

Схватката продължи едва минута и половина. Дроните бяха снабдени с лазерни маркиращи системи, които трябваше да симулират попадения върху корпуса на изтребителя. Калина от своя страна стреляше с двойка мощни плазмени оръдия от последно поколение използвани в съвременните Ягуар 7.

Маневреността на дроните обаче не можеше да се мери с тази на “Йгъл 1”. И трите бяха унищожени без да успеят да нанесат нито едно попадение.
–Това беше лесно Джон!
–Радвам се. Но сега ще ти пратя нещо повече! – В този момент той нареди на Моз да освободи всичките останали – общо десет дрона! Те се разделиха и нападнаха Калина от няколко страни. Това я накара да приложи малко повече усилия в екстремното си пилотиране за да успее да избегне попадения. За три минути и половина тя се справи с нападателите без да понесе нито едно маркиране.

Тестването на оръжейните системи и бойните възможности на изтребителя мина успешно. Това обаче не провокира появата на никакви спомени у Калина.
–Смятам – Започна Джонатан – че тези дрони не представляваха никакво предизвикателство за теб.
–Така е. Признавам, че се забавлявах, но като цяло беше твърде лесно.
–Ще поработя малко върху техният изкуствен интелект, и също ще се опирам да увелича мощността на двигателите им. Възможно е ако бъдеш поставена в условия близки до тези на истински космически бой, спомените ти да се възвърнат по-лесно.
–Има логика. – Съгласи се Калина.

През следващите дни, тя пилотираше всеки ден изтребителя. Провеждаха се редица тестове. Тя самата участваше в неговото допълнително настройване и подобряване. Същевременно Джон работеше върху дроните. Искаше те да се превърнат в съвръшени машини за убиване, така че да представляват предизвикателство за нея.

Две седмици по-късно беше проведен тест с новите модели дрони. Калина се сражава с тях в продължение на тридесет минути. Понесе общо петнадесет попадения, но накрая все пак ги унищожи. Тя стъпи обратно на борда на “Опортюнити” с широка усмивка.

–Беше страхотно Джон! Никога не съм се забавлявала така! Ако успееш да направиш дроните още по-умни, ще бъде супер.
–А не си ли спомни нещо?
–Не.
Една вечер Джонатан бе останал да работи до късно в библиотеката. Заедно с Моз проучваха нови възможности за справяне с амнезията. Данните които успяваха да открият обаче бяха доста оскъдни и нищо не отговаряше на особеностите на техния случай.
–Не мога да разбера! Пилотирането трябваше да отключи спомените ѝ! Мина вече толкова време, паметта ѝ трябваше да започне да се възстановява!
–Сър, не че искам да Ви обезкуражавам, но след седемдесет и две години прекарани в хибернация е възможно спомените и да са перманентно изтрити.
–Човешкият мозък не е като компютъра, Моз! Спомените никога не се изтриват завинаги. Следи от тях остават. Нужно е да измислим по-силен стимул с който да ги провокираме!