Пренаписана версия на един стар проект, който сигурно присъства някъде из задните страници

Нещо активността в раздела доста спадна в последно време :/

---------------------


ПРОЛОГ

2504 / 07 октомври / 1137
Управление ‘Хайфриндж’
Корал IV
Терански Доминион

Чудовището направи невероятен скок встрани миг преди откосът куршуми да профучи през мястото, където се бе намирало преди малко. Ноктестите му лапи задраскаха по каменистата почва, докато зерглингът се опитваше едновременно да се закрепи стабилно и да направи нов скок, този път към жертвата си.

Насеченият трясък на гаусовата пушка заглъхна, когато и последният куршум излетя от дулото. Ударникът тъжно прищрака, а електрониката започна да писука тихо, настоявайки да бъде поставен нов пълнител.

Такъв нямаше.

Порой от недооформени ругатни премина през главата му за частица от секундата, хвърляйки мълниеносен поглед към индикатора. Дори и някъде във цялата вселена да имаше свят, където чудеса наистина ставаха, този не бе един от тях. И трите цифри се бяха заковали на нула.

Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види плонжиращия към него звяр.

Отчаяно се метна към камънака вдясно, избягвайки на косъм огромните нокти. Гадината тупна на земята и с ужасяваща целенасоченост се стрелна към него.

Някак си успя да забие ритник право в муцуната на озъбения зерг. Огромното стъпало на бойната броня разби челюстта на зерглинга, смазвайки с еднаква лекота и плът, и кости. Чудовищната фигура нададе оглушителен вой, бясно разклати глава и из въздуха се разлетяха капки гъста кръв, слуз, слюнка и парчета попилени зъби.

Това му спечели скъпоценно време, стигащо горе-долу колкото да мигне два пъти или да скочи обратно на крака. Избра второто. Видял двата насочили се към него ноктести израстъка, издигна празната си пушка, опитвайки се да отбие атаката. Преди да успее да направи каквото и да било, израстъците се вкопчиха в метала на оръжието и го изтръгнаха от хватката му. Докато имплейлърът му отлиташе неизвестно накъде, той самият се видя принуден да отскочи назад, за да избегне замах на единия преден крак, насочен към стомаха му. Успя само отчасти. Дебелите нокти издраскаха по бронята със зловещо стържене. Пръснаха искри.

Единият израстък кухо издрънча върху дясното му рамо. Усети как нещо рязко дръпва краката му и се люшна в опит да запази равновесие, размахвайки бронираните си ръце във въздуха. В следващия миг бе блъснат от цялата тежест на зерга. Осъзнал, че пада по гръб, отвори уста да изкрещи. Не разбра кога уродливото чудовище се е озовало отгоре му. Панически го заблъска с все сила. Усещаше как металните му юмруци трошат кости, но онова изобщо не обръщаше внимание.

Опита се да се подпре, за да използва пълноценно възможностите на бронята и да отметне зеглинга от себе си. Звярът за миг се изправи на задните си крака, след което едновременно стовари предните върху раменете му.

Безнадеждността го задави.

Тежък замах на единия израстък потроши лицевия му панел. Затвори плътно очи, усещайки как стъкълцата се сипят по лицето му. Ревът на изрода вече се забиваше директно в ушите му, вместо да се разнася от аудиоуредбата на бронята. Инстинктивно вдигна в защита ръце пред лицето си. Отметна глава, за да изсипе острите парчета, и успя да отвори клепачи.

През пролуките между кръстосаните му метални пръсти го посрещна огнен взор, когато червените очи на зерга се забиха директно в неговите.

- Ефрейтор?

Бесният поглед на звяра като че помътня.

- Ефрейтор?

Червеното запулсира.

- Да му се не види, ефрейтор?! – гласът звучеше озлобен и пълен с раздразнение.

Искрящият поглед на зерглинга се претопи в матовото червено на двата индикатора на камерата, наблюдаваща го от половин метър разстояние.

Мъжът сепнато се дръпна назад. Гърбът му потъна в меката облегалка на стола. Пое си дълбоко въздух няколко пъти, без да обръща абсолютно никакво внимание на гласът, който отново изплющя от нищото.

Леко повдигна длани към лицето си и ги огледа. Не бяха облечени в метални ръкавици. Вече не. Поне не и в момента. Разбира се.

Разкърши се, без да става. И без това малкото запечатано помещение не му предоставяше кой знае колко място за второто. Невероятно тясна кабина от гладка неостомана и затъмнен плексиглас, чието цялостно обзавеждане се изчерпваше с един стол с облегалка, където в поставката някой се бе сетил да сложи алуминиева бутилчица с вода. И няколко малки камери, чрез които да го наблюдават от различни ъгли.

Вдигна мътния си, незаинтересован поглед към камерата пред себе си. Съзнаваше, че сивозелените му очи бяха изгубили нещо важно от излъчването си. И това не се дължеше на факта, че все още бяха кръвясали от скъсаните капиляри.

- Ефрейтор Рафърти, този процес ще приключи много по-бързо, ако разполагаме с Вашето пълно съдействие. Бих желал също отново да Ви напомня, че така ще облекчите и собственото си положение, понеже текущите Ви действия ще бъдат взети под внимание при определянето на крайното становище.

‘Да бе’ – помисли си Марк, - ‘ще приключи за вас, копелета гадни’.

Не разбираше какво точно очакват да чуят от него. Различия и противопоказания? Вече бе разказал всичко поне пет пъти на високопоставени военни с различни рангове, а след това дори и на някакво цивилно пресаташе на провоенна организация, чието название отдавна бе забравил. Не беше сигурен кой му вярва и доколко. Бе сигурен само, че разказът му се потвърждава от показанията на оцелелите. Оцелелите, в чието спасяване и той бе взел роля, да му се не види! И то немалка. Искаше всичко това вече да свърши. Искаше да се махне оттук.

Освен това имаше работа за вършене...

Маркъс Рафърти бе висок, добре сложен мъж на двадесет и шест години. Принадлежеше към бялата раса, произлизаше от добро семейство от средната класа и, въпреки родната му планета, нямаше нищо общо с Кел-Морианската организация. Родителите му се бяха преместили на Артезия Прайм когато бе едва тригодишен и бе прекарал по-голямата част от живота си в бляскаво осветеното сити на Ню София, милионен град от неостомана и стъклобетон, наречен на някаква забравена от всички светиня от старата Земя.

На служба от приблизително пет години, той се записа в армията на Артезия Прайм, когато бе на двадесет и една. Не че родителите му насърчаваха или дори одобряваха подобно решение – даже напротив. Майка му го обгръщаше с плътната мантия на задушаващо внимание, окачвана на ременете на онези, които имат честта да са единствено дете. Баща му, от друга страна, бе странна смесица от консервативни и либерални възгледи. Отдавна премислил какво бъдеще е приемливо за сина му, елегантния търговец го бе оставил да следва собствения си път към вече предначертаната съвкупност от крайни цели. Наричаше метода ‘проба-грешка-наказание’ и, изглежда, твърдо вярваше в него. Може би понеже сам бе израсъл по подобен начин.

След като разбраха, че се е записал доброволец във военните сили, и двамата реагираха крайно остро. Марк още помнеше смаяното изражение на бащиното си лице, както и зачервените очи на майка си, когато тя го стисна здраво за ръката. Помнеше и думите й – ‘Нима вече не ме обичаш?’. Помнеше ги с кристална чистота. И едва ли някога щеше да ги забрави.

А младежът ги обичаше, обичаше ги и двамата. Именно поради това не им разкри истинската причина, поради която постъпи в армията. Бъдещето му бе взело рязък завой към мрачните дебри на ‘наказанието’ и той отчаяно искаше да им спести това, което го очакваше – а и тях, ако бе останал.

- За Бога, ефрейтор! – гласът отново го измъкна от мислите за миналото.

- Да, сър! – отговори машинално войникът. – Сър, вече предадох цялата информация, с която разполагам, сър! При това – неколкократно. Сър, последният път беше по-рано същата тази сутрин, в същата тази кабина, все така с бутилка вода, имаща вкус на ръждясало желязо. Пред същото това събрание. Или поне мисля, че е пред същото, сър, понеже така и не получих възможността да видя членовете му, включително и Вас самия... сър!

Последва напрегната тишина. Той не знаеше какво става извън миниатюрния му свят. Вероятно в същия момент спореха, може би ожесточено, какво точно искат да правят с него. Не му пукаше. Искаше само да излезе оттук, за да може най-сетне да се заеме с това, което всъщност желаеше. Усмихна се мрачно при мисълта, че това ще е то. Неговото истинско бъдеще.

- Ефрейторе, - гласът този път бе различен, по-дрезгав и същевременно по-благ. – моля, вслушайте се в съвета ми и се дръжте подобаващо според Кодекса в присъствието на Ваши висшестоящи.

- Сър, да, сър! – отвърна Марк, рязко се стегна и се изправи в стола си. Нещо в този глас провокира промяна в него... сякаш в издаваните от трептящите гласни струни на човека звуци се криеше богата палитра от преливащи чувства. Инстинктивно усети, че този военен е високопоставен – много високопоставен. И разбра какво трябва да направи.

- Синко – ако ми позволиш това обръщение; повярвай ми, отлично съзнаваме какви чувства изпитваш. – за това Марк искрено се съмняваше. – Знаем, че си преживял много по време на битката за Артезия Прайм, но присъствието ти тук е абсолютно необходимо, за да установим с максимална точност случилото се, както и всичко онова, което произлиза от него.

- Тъй вярно, сър! – изстреля Марк, заби поглед директно в камерата и дори й козирува. – Готов съм да направя всичко по силите си, за да помогна.

- Много добре. – обади се отново другият глас, който досега го беше разпитвал. – И така, ефрейтор – към чина бе принадено мазно произношение, сякаш бе нещо по-низше от чистач на обществени тоалетни в бедняшки квартал нейде из затънтените селца на Пограничните светове – след като най-сетне изразихте съгласие с нашата позиция, то нека преминем към следващата точка.

- Да, сър. – въздъхна Марк.

- Прекрасно. Сега ще се опитам да изясня още нещо. Бихте ли били така любезен да обясните мотива за Вашето предателство?

- Предателство, сър? – примигна Марк, несигурен в какъв точно капан се опитват да го вкарат. Каквото и да очакваше, определено не бе това.

- Ами разбира се! Как иначе бихте нарекъл хладнокръвното убийство на генерал-лейтенант Даниъл Майкълс, главнокомандващ военните сили на Артезия Прайм? Та Вие сте го разстрелял по време на инвазията на зергите; всъщност точно по средата на битката за Ню София, ако не се лъжа...


ГЛАВА ПЪРВА


2499 / 18 октомври / 0730
Тренировъчен лагер Ремингтън /прием на новобранци - мъже/
Артезия Прайм
Теранска Конфедерация


Писъкът на скърцащи от недоволство спирачки си проби път през слушалките. Марк въздъхна тихо, отвори очи и се огледа, едновременно с това спирайки по средата поредната песен. И без това се въртеше вече за поне четвърти път на таблета му по време на дългото пътуване.

Тих и все пак настоятелен металически звук, наподобяващ звън на камбана, уповести на пътниците в автобуса, че бяха стигнали до местопредназначението си. Докато останалите пъшкаха и се протягаха в опит да успокоят схванатите си мускули, младежът прибра набързо джобното устройство и сръга задрямалия си спътник от съседната седалка. С лек яд си помисли, че ако онзи не се надигне в близките десет секунди, ще трябва да го прегази както е заспал. В противен случай рискуваше да бъде принуден да чака всички останали да се изредят, за да е в състояние да се измъкне на пътеката между двата реда двойни седалки, да си вземе сака от багажното отделение отгоре и да последва другите навън от превозното средство.


Още едно сръгване – този път малко по-силничко, свърши добра работа. Прекрачвайки някак си другия, успя да излезе на пътечката в момент, когато опашката за миг бе блокирана от някакъв бръснат тип, който без да бърза за никъде вадеше промазана раница. След минутка се озова навън, в хладното мрачно утро, само за да установи, че сипещия се под наклон лек дъжд е поне три пъти по-студен, отколкото коя да е охладена напитка, която можеш да си поръчаш в цивилните барове.

Докато следваше слезлите преди него към отдалечения на стотина метра ярко осветен вход на приемното здание, мрачно се усмихна на мисълта, че вече мисли за досегашния си живот като за ‘цивилен’. Може би някой ден, след като се уволнеше, щеше да се върне към него. Някой ден, когато всичко щеше да е погребано дълбоко в миналото.

И откъде би могъл да знае, че момичето е едва на четиринадесет? И че същият глупак, който го беше поканил на купона, е сложил в питиетата малко ‘специална’ подправка. Бе видял само една привлекателна девойка, която определено нямаше нищо против... и по-късно с безпокойство бе разбрал истинската й възраст. И че има влиятелен баща, пред когото е заявила, че е била дрогирана и изнасилена.

Благодарение на родителите на домакина на купона – и двамата известни адвокати, Марк бе узнал какво предвижда закона в неговата ситуация. В най-добрия случай щеше да лежи ‘само’ десетина години.

Целият му нататъшен живот щеше да бъде разрушен. Дълги години в затвора, последвани от изолираност от обществото, и то завинаги. Имаше дълъг списък с позиции и професии, които не могат да бъдат упражнявани от човек с криминално досие. Начертаните от родителите му до една попадаха в него.

В крайна сметка предпочете единствената друга предоставена му алтернатива. Армията – позната още като последното убежище на всякакви съмнителни типове, които бягаха от нещо, било то нещастна любов, проблеми със закона или дори мафията. Армията не се интересуваше от това кой си, какъв си бил и какво си правил преди. Пълна защита. Съдействие за ‘изясняване на ситуацията’ на бащите на непълнолетни момичета, твърдящи, че са изнасилени. Минимум осем години професионална служба – при това с пълна заплата, осигуровки и премии; след което можеш да се върнеш обратно към цивилния живот. И то с чисто досие. Или да продължиш до пенсия.

Звучеше далеч по-добре от затвора, съсипаното бъдеще и нещастните му родители, които цял живот щяха да бъдат сочени зад гърбовете им като ‘отгледали изнасилвач’ от същите хора, които днес формираха семейния им приятелски кръг.

С недоволство видя, че първите в редицата бяха заставени да спрат току пред навеса на входа на сградата. Задните, сред които и той самият, нямаха избор, освен да заковат на място и да се наслаждават на просмукващата се в косите и дрехите им вода. Да не говорим за неприятния вятър, който сякаш само бе чакал да спрат, за да задуха отстрани. Марк се наруга, че не е облякъл нещо с по-висока яка. Едно е да те вали, докато дрехите ти постепенно станат вир-вода както са си на теб, съвсем друго е да усещаш стичащите се по кожата ти ледени струи, докато гадният вятър продължава да те шиба през лицето и сякаш някое ехидно божество по неведом начин продължава да ти излива чаша след чаша вода директно във врата.

Някъде изотзад се чуха приближаващи се шляпащи стъпки. Само след миг беше задминат от едра фигура, на чиято глава се мъдреше широкопола тъмна шапка. В сумрака не успя да различи добре чертите на лицето на мъжа, но му се стори, че е на средна възраст. Онзи продължи да крачи енергично напред, без да обръща внимание нито на вятъра, нито на дъжда, нито на плитките локви, в които нагазваше отвреме-навреме. Всъщност на Марк му се стори, че сивата униформа на човека изглежда подозрително суха, сякаш природните стихии избягваха да си имат работа с него. Усмихна се от абсурдността на подобна мисъл. Просто не можеше да различи хубаво детайлите на слабата светлина.

След като униформеният и шапката му стигнаха най-отпред, пристигналите с автобуса получиха официално приветствие за добре дошли, след което най-сетне бяха поканени вътре, за да могат да ‘следват по-нататъшните процедури’.

Със самото влизане към дрехите на всеки се прикачваше малък електронен дисплей, указващ приемния му номер. Отведоха ги до дълъг коридор, пълен с метални шкафчета, където да оставят багажа си под съотвестващия номер. На Марк му отне известно време, докато намери своето, означено с 776. Дръпна вратичката, която напук не помръдна. Намръщи се, хвана по-здраво и дръпна отново. Нулев резултат.

- Откачи таблетчето с номера си и го приближи с дисплея напред към черния сензор над дръжката. – подсказа му съседа вляво, нисък младеж с леко криви зъби и дръпнати очи, скрити зад очила.

- Знаеш ли, понякога се чуствам като последния глупак, - отвърна Марк, докато се чудеше как кандидатурата на другия изобщо е била одобрена. Изглеждаше прекалено дребен, за да може някой сериозно да си помисли, че от него би излязъл годен пехотинец. – Благодаря!

- Аха. – гласеше отговорът. – Подочух го от останалите, докато си търсех шкафа. Инак и аз като теб щях да вися като истукан и да се чудя как се отваря.

Този път вратичката не оказа съпротива. Бледа лампичка от вътрешната страна се включи с отварянето и блесна с удивително студена светлина. Тясното пространство бе достатъчно, за да поберат поне три не особено големи раници, но само ако са сложени една върху друга. След кратка битка Марк се призна за победен и натика вътре сака си, изправяйки го вертикално. Тъкмо отстъпваше назад, когато нечия ръка със замах затръшна вратата току под носа му.

- Хей, друже, тук съм аз. Хайде, вземай си бъкиите и се омитай!

Марк извърна глава, озовавайки се лице в лице с новопоявилия се рошав и леко брадясал мъж. Кафявите очи срещу него му отвърнаха с леко насмешлив взор. Носът на претендента бе малко крив – незнайно дали по рождение или спомен от отминала свада.

‘Май ще си имаме проблем’, каза си наум.

- Съжалявам, ‘друже’, но си прецакан. – каза на брадясалия и му смигна. – Не ти достига само една единица.

- А? – не разбра онзи.

- Седмицата има слава на магическо число. Носи късмет. Това тук е номер 776, и, ако както твърдиш е твоя, не ти достига една-единствена единица до трите седмици.

Мъжът тъкмо се накани да отговори, когато към тях се приближи един от приемащите офицери:

- Проблем ли има?

- Съвпадение на номерата, сър! – намеси се отстрани дребосъкът с очила, който бе подсказал на Марк как да отвори шкафа си. – Брадясалият дойде със закъснение, след като другият тъкмо се бе нанесъл.

Офицерът изхъмка и поиска идентификация и от тримата.

- Редник Фентън; Лимс А., приемен номер 774, сър! – изстреля веднага съседът на Марк.

- Редник Мел; Ейдриън С., приемен номер 776! – това беше брадаткото.

- Редник Рафърти; Маркъс В., приемен номер 776! – Марк се включи последен.

Униформеният срещу тях ги изгледа един по един от главата до петите, след което скръсти ръце, извърна глава и се вгледа за миг към царящия наоколо хаос. Десетки новоприети се щураха из коридора, шкафове се отваряха и затръшваха, дочуваха се множество разговори и приглушени смехове. Марк го чу да въздиша тихо и се зачуди дали всичко това не дразни човек, който като професионален военен сигурно е свикнал с ефикасно и бързо приключване на поставените задачи. След това си даде сметка, че чувствата на мъжа можеше и да произтичат от факта, че като приемащ новобранци сигурно постоянно се сблъсква с все нови и нови източници на раздразнение. Осъзна, че в момента тъкмо той бе един от тях.

- Първо – 776-ти, към офицер се обръща със званието ‘сър’. – не стана ясно точно към кой 776 се обръща, тъй като погледът му зашари между двамата. – Второ, никой от вас тримата, всъщност никой в този коридор, не е редник, докато не завърши обучението си. Ясно ли е, новобранци?

- Да, сър! – отвърнаха двамата номерирани еднакво, докато нисичкия Лимс изстреля някак прекалено ентусиазирано своето ‘Сър, да, сър!’ и с това си заслужи някак по-особен поглед от страна на приемащия.

- Трето, не е възможно системата да ви е дала един и същи номер. Дай ми това. – щракна с пръсти и посочи към таблета на Ейдриън. Огледа го за миг, почука го леко с пръст и цъкна с език. Разклати го и, явно най-сетне удовлетворен, го върна на притежателя му. Едно от диодчетата едва сега бе светнало, превръщайки последната цифра от 6 на 8.

Без да каже нищо повече, офицерът тръгна да се обръща, когато Лимс изстреля поредното си ‘Сър!’, изпъна се и отдаде чест. Това не направи никакво впечатление на заминаващия си, но двамата доскоро спорещи за 776 го изгледаха с лека неприязън, а един от другите новобранци наоколо се изхили.

- Имаме си натегач. – измърмори не-редник Ейдриън Мел, докато заемаше намиращия се вдясно от Марк 778. Отвори вратата, без да поглежда вътре засили раницата си и затръшна шкафа.

- Какво ще кажеш да започнем начисто? – Марк не виждаше разлика, особено като така и така започваше отначало целия си живот. – Готов съм да ти простя опита да завоюваш моята собственост.

- Собственост на армията, имаш предвид. – Другият все още бе намръщен, но под брадата се мерна тънка усмивка. – Тук аз, ти, който и да е – никой от нас няма нищо. Единственото, което вече притежаваме, друже, са собствените ни задници. Но не, всъщност не е така. Те вече са техни.

Двамата си стиснаха ръцете.

*************

Приемните процедури бяха прости, макар и да отнеха бая време. Първо ги вкараха в огромна официална зала, където им разясниха какво ги очаква и какво се изисква от тях. Напомниха им, че според сключения договор всеки от тях има правото да се откаже и да се върне към цивилния живот. Трябваше само да изявят това си желание в рамките на седмица Една седмица, броено от следващия ден, когато по план започваше фактическото обучение.

След полагането на клетвите бяха разделени на групи по десет. Последователно преминаха първо през бръснарска автоматична станция, където ги подстригаха по военно му и – за неудоволствие на Ейдриън, бяха гладко обръснати. Докато ги викаха по групи към следващия коридор, Марк постоянно прекарваше ръка през непривично късата си прическа и се мъчеше да запамети имената на заобикалящите го не-редници. Час по-късно бе капитулирал, главата го болеше и размишляваше колко голяма част от индивидуалността на човек всъщност се диктува именно от окосмението на главата. Имаше чувството, че поне половината от мъжете в помещението са близнаци или поне братя.

Поне още час измина в чакане, докато неговата група най-сетне влезе в огромно и претъпкано помещение с вид на хангар за космически кораби, използван за склад. Установили размерите им, служители в цивилно облекло им раздадоха униформи с военна разцветка. Получиха също тагове с имената, които се прикачваха към гърдите, както и невероятно корави обувки, достойни да служат като броня на боен крайцер, спускателен кораб или най-малкото на някой танк.

Понеже не остана време за обяд, всички бяха прегладнели и чакаха с нетърпение вечерята. Още със самото си влизане в огромната столова на базата, Марк бе обзет от неприятно предчувствие. С право – опашката едва се точеше, а както изглеждаше, само на няколко човека преди него възникна скандал, който заплашваше да отложи още повече получаването на заветната му дажба.

- И к’во точно е т’ва? – питаше смугъл мъжага, гледайки намръщено неизвестната
субстанция, с която сипващият бе удостоил пластмасовия му поднос.

- Храна. Яж.

- Храна, ‘ма друг път. Мяза на л’йна. Мирише на л’йна. И съм готов да се ‘бзаложа, че има вкус на л’йна.

- Стандартна дажба. Яж. – измърмори онзи с престилката, без дори да вдига очи.

- К’во яж бе, да не съм подписвал договор да ям гнилоч! К’во изобщо тря’а представля’а?

- Боб. – кратък момент на размисъл, после прибави – И царевица.

- Царевица? Царевица ли к’за? – обърна се негодуващият към следващия на опашката. Мъжът сви рамене.

- Боб с царевица го рече, друже. – услужливо подвикна Ейдриън от мястото си точно зад Марк.

Гигантът метна навъсен поглед към тях, след което се извърна обратно към сипващия. Отвори уста да каже нещо, запъна се, почна наново, пак се отказа. Направи гримаса и изтърси:

- Боб с царевица, дръжки! Вземай си л’йната и ми дай нещо, ‘дет да ста’а за ядене.

С периферното си зрение Марк долови движение някъде встрани. Погледна натам и видя как от една от вече заетите маси се надигат три мускулести индивида, които носеха отличителните знаци на вече завършили. Тримата имаха вид, сякаш са расли със свинете в кочината. Марк се видя принуден да преобмисли някои от стереотипите, които си бе изградил за професионалните военни.

- Леле, друже, кавалерията идва на помощ. Пък аз си мислех, че в армията най-сетне ще се науча да бъда чист и спретнат. – ухили се Ейдриън и машинално вдигна ръка да се почеше по брадата. Явно се сети, че вече бе гладко обръснат, и пръстите му застинаха във въздуха. – Извини ме за малко.

Заобиколи няколкото човека, постави ръка на рамото на мургавия мъж и му прошепна нещо. Кимна на кухненския работник зад рафта, след което поведе извисяващия се с цяла глава над него мърморещ тип към масите. Пътьом смигна на Марк, който видя как тройката се спряха неуверено, поколебаха се за миг, после неохотно се върнаха към вечерята си.

Когато малко по-късно дойде неговия ред, мълчаливо стисна устни, докато сипващият безрецемонно изпльоска кафеникавото желе на подноса му. Изчака да му добавят парче хляб. Взе още един поднос от поставените встрани и го подаде очаквателно. Онзи му отвърна с незаинтересован поглед, а от опашката се чу тихо подсвирване.

- За приятеля ми. – уточни той и кимна в посоката, където Ейдриън и канарата бяха окупирали една от масите. Нямаше си и идея дали тук сипваха допълнително.

Поредната топка лигава маса се изтърси на подноса, последвана от обичайното парче хляб. Без да каже нищо повече, Марк прекоси столовата и седна на масата при другите двама. Подаде едната порция на Ейдриън.

- Както тъкмо ти казвах, Винс, не всичко е толкова зле. Ето виж, сервирането по масите например е на ниво. – ноздрите му трепнаха леко. – Което за жалост не може да се каже за самата храна. Както и да е, благодаря ти, Марк. Запознай се с едрия ми приятел, Агапито Винсенти.

- Викай ми Винс. – протегна ръка здравенякът.

- Марк Рафърти. Какво беше това с престилчицата зад щанда? Любов от пръв поглед?

Ейдриън се изсмя:

- Е, нали ако вярваме на старата поговорка, любовта при мъжа минава през стомаха му! Но пък трябва да ви предупредя, другари, че май успяхме да разширим приятелския си кръг. Трите прасенца горяха от желание да се опознаем по-отблизо.

- Да з’повядат ‘гат им е удобно. – измърмори Винс, отново впил яден поглед в желето в чинията му. Храната сякаш го гледаше в отговор.

Над масата се настани кратко мълчание, докато и тримата изследваха порционите си. Марк установи, че хлябът бе съвсем приличен – макар и явно вчерашен, но определено не беше достатъчен, за да засити глада му. Желето може и да имаше някакви хранителни качества, но пък вкусовите му бяха под всякаква критика. Мрачно си помисли, че сигурно подобни кулинарни специалитети са с ограничено приложение – вари го пет минути, пльоскай го в гаванката и тъпчи с него прасетата, клошарите в социалните кухни и войниците-новобранци.

- И г’де точно е царевицата в т’ва? – не издържа Винс на втората минута.

- Там, където е и боба. – измърмори Марк.

- Сигурно наистина е боб с царевица. – каза замислено Ейдриън. Другите двама го погледнаха навъсено. – Или може да е било, когато на Земята тепърва са се подготвяли да излетят за пръв път в космоса.

Гигантът се намръщи още повече, а Марк не успя да се въздържи и се усмихна. За пръв път задържа непреглътната хапка за повече от пет-шест секунди и усети как лигавото вещество изведнъж спихва в устата му. Усещането бе сякаш нещо се разлага директно върху езика му. Челюстите му се разтвориха в знак на солидарност към гърлото, което трескаво се опита да изхвърли навън всяка микроскопична частица гадост. Върнатото потече по устните му и се проточи обратно в чинията, за да се смеси с все още неизяденото.

- Браво бе, сега определено ми ст’на по-д’бре! – тросна се Винс и бутна с един от масивните си пръсти подноса си към вътрешността на масата.

Ейдриън беше застинал неподвижно с каменно лице. Върху здраво стиснатите му устни трептеше намек за усмивка. В следващия миг очевидно изпита в устата си същия процес, изстрадан преди малко от приятеля му. Марк го изгледа съчувствено, докато онзи си бършеше устата и гледаше с отвращение към масата, където се бе появила втора смесена пихтия.

- Съгласен съм. Наистина. Може и да е боб с царевица, може. Но втора употреба. – усмихна се той.

- Ако ще ни хранят с т’ва всеки ден, аз се отказвам отс’я. Т’ва си е чисто без’бразие. Ник’ва седмица ня’а им чакам. – Винс свиваше и разпускаше огромните си юмруци, явно едва сдържайки се да не си опита късмета с кухненския работник и тримата му приятели.

- Спокойно, съмнява ме случаят да е такъв. По-скоро е някакво специално отношение в чест на новобранците.

- Гле’й го па тоя! – не мирясваше гиганта. Посочи към съседната маса, където Лимс енергично изсипваше в устата си лъжица след лъжица. – Нагъва, сяк’ш му е за последно!

- Като го гледам какъв е, май има нужда да качи някой и друг килограм. – вметна Ейдриън.

- Ако накрая тръгне д’си обира ч’нията, кълна се, ще го цапна!

- Мисля, че е време да сменим темата. – отбеляза Марк. – Пък и освен това съм сигурен, че угощението е ексклузивно за тази вечер. На бас, че утре ще има друго.

- ‘бещаваш ли? – гневните очи се впиха в него.

Марк се спогледа с Ейдриън, който повдигна леко едното си рамо.

- Обещавам.

**************

2499 / 18 октомври / 2122
Тренировъчен лагер Ремингтън /прием на новобранци - мъже/
Артезия Прайм
Теранска Конфедерация


Спалното помещение представляваше поредният гигантски хамбар без прозорци и с подредени койки на две нива покрай стените. Осветлението, подобно на температурата и влажността на въздуха, се контролираше автоматично. Всичко бе просмукано от чувство за едва доловим дискомфорт.

Разпределението на легловата база беше оставено по тяхно собствено усмотрение. Без да се замисля, Марк се тръшна на долния матрак на избраното от него легло. Протегна се, неуспявайки да сдържи прозявката си. Денят бе изморителен. Следващият се очертаваше да бъде още по-тежък.

- Нещо против? – прекъсна го Лимс по средата на второто прозяване. Дребният младеж кимна към все още незаетия горен матрак.

Марк просто сви рамене и се загледа нататък, докато онзи се набираше горе. Ейдриън бе заел долната част на съседния нар и тъкмо смяташе да се изтегне, когато една огромна мургава фигура надвисна отгоре му.

- Слуш’й, к’лко кила си?

- Седемдесет, седемдесет и пет. Защо?

- Аз съм над сто и д’сет. Зат’ва просто исках да си изясним отрано всичко. Сигу’ен ли си, че искаш тежкият ми задник да виси отгоре ти всеки път, д’кат спиш?

Осветлението изгасна точно в момента, когато Рафърти полагаше глава върху възглавницата. ‘Все пак не е толкова лошо’ – помисли си. Всички истории, които бе чувал от приятели и познати, по медиите и откъде ли не, явно бяха просто преувеличени. Спомни си инцидентът с шкафчетата и отношението на приемният офицер, който разреши проблема. Малко или много се отнасяха към тях с уважение.

Е, вярно, все пак всеки имаше право да се откаже в рамките на първата седмица. Може би просто не искаха да губят хора. Говореше се, че въоръжените сили из цялата Конфедерация изпитват чудовищен недостиг на доброволци.

Може би само след седмица нещата щяха да се променят към по-зле. Все пак, дори и преувеличени, всичките онези слухове все би трябвало да имат някаква основа. Иначе изобщо не биха тръгнали, нали така?

Знаеше обаче, че дори и в него случай няма голям избор.

Тъкмо се бе унесъл, когато вратата на спалното се отвори с трясък...

you suck, mate

Страхотно е написано. Чакам с нетърпение.

ГЛАВА ВТОРА


2499 / 18 октомври / 2322
Ню София
Артезия Прайм
Теранска Конфедерация


Кафявите очи на мъжа излъчваха странен блясък, или поне така смяташе Дан. ‘Странно’, помисли си той, как подобно усещане можеше да се предаде дори чрез една снимка. Беше наясно, че често това е игра на подсъзнателно ниво у наблюдаващия. Но същевременно знаеше, че тук се крие нещо повече.

Остави обратно документа върху плота на масивното бюро, затвори очи и започна бавно да масажира слепоочията си с палци. Въздъхна дълбоко, докато се чудеше как да постъпи. Бе отлагал вземането на решение достатъчно дълго, оправдавайки се пред съвестта си с най-различни поводи. Нещо крайно непривично за него. Но и случаят бе по-особен.

- Даниъл Майкълс! – сепна го глас, дошъл изотзад. – Какво си въобразяваш, че правиш?

Дан въздъхна още веднъж, този път по-тихо, за да не го чуят. Понечи да се завърти заедно със стола, но в следващия миг усети как върху раменете му лягат нечии нежни ръце. Хрумна му, че не би било лошо да си изпроси един масаж.

- Дан, скъпи, беше обещал, че този уикенд няма да мислиш за работата. А ето, че започваш още петък вечер.

Дан се усмихна изморено и най-после вдигна глава нагоре. Вгледа се в прекрасните зелени очи на жена си, втренчени с укорително в него. Още нещо, за което щеше да го гризе съвестта по-късно.

- Знам, Сара. Просто исках да приключа с нещо, което ме тормозеше от известно време насам. В противен случай щеше да ме преследва и през следващите няколко дена, а знам колко...

- В никакъв случай. Но защо точно сега? – метна бърз поглед към часовника встрани. – Почти полунощ е.

- Права си, съжалявам. Наистина, щях само да напиша кратък доклад. Само няколко изречения, кълна се. След две минутки щях да съм обратно в спалнята. Освен това мислех, че си заспала.

- Грешно си мислел. – усмихна се тя и проточи врат, надвесвайки се над него. Очите й се впиха в бумащината върху бюрото. – Виждам, че отново сте се върнали към варианта с хартията. Сигурен ли си, скъпи? Медиите ще ви се подиграват поне до края на века.

- Напротив, до края на хилядолетието. Векът свършва прекалено скоро. – промърмори кисело той.

Хартиените разпечатки бяха удивително демоде. Но същевременно представляваха единственият сигурен метод, особено след фиаското от началото на седмицата, когато група хакери бяха изнесли сума ти секретни данни от военния масив. Добре поне, че медиите се бяха отнесли с абсолютно... разбиране на ситуацията, и нищо не беше станало обществено достояние. Хубавото в случая бе най-вече, че по този начин няколко важни кресла нагоре по веригата щяха да се озоват празни. Което предвещаваше скорошни повишения за неколцина късметлии. Трябваше само да си изиграе правилно картите.

- Какво е това? Формуляр за преназначение? – попита жена му и вдигна един лист. – Разглеждането на такива не влиза ли в задълженията на някой по-нископоставен от теб?

- Знаеш ли, нямаш право да разглеждаш поверителни военни документи. – ухили се той. – Бих могъл да те арестувам.

- Дюмон, Франсоа. – зачете тя, без да му обръща внимание. – Капитански чин. Тарсонис. Най-добри препоръки, перфектна служебна характеристика. Има дори и благородническа титла. С подобна прическа обаче би трябвало отдавна да са го разжалвали...

- Може баща му да е важна персона. – измърмори Дан и леко, но категорично издърпа листа от ръцете й.

От снимката към документа отново го стрелнаха кафяви очи, излъчващи някакъв особен магнетизъм. Косата на капитана бе къса, оформена на остри шипчета и боядисана в ярко зелено. Сара бе права – в армията на Конфедерацията, особено пък при механизираните корпуси на Тарсонис, този човек определено отдавна щеше да е излетял, независимо колко добър е в специалността си. Имаше само няколко конкретни ситуации, където би могло да се направят изключения. Потръпна леко, отклони поглед и прибра формуляра на мястото му.

- И ще го приемете?

- От Тарсонис не могат да ни го натрапят, освен ако изрично не изявим желание да го преназначим към сформирана единица. Именно затова генерал Скимз ме помоли изрично да разгледам случая и да съставя доклад с препоръка. – излъга той. Генералът си имаше напълно различни проблеми и съвсем скоро щеше да е принуден да се пенсионира преждевременно. Имаше други причини, поради които си блъскаше главата над молбата на капитана от мига, в който случайно узна за изпратеното от столицата на Конфедерацията искане.

- Приличате си.

- Моля? Какво имаш предвид? – скочи на крака Дан. Осъзна, че реагира прекалено остро, и смекчи тон. – Сигурно се шегуваш. Да не искаш да кажеш, че такава прическа ще ми подхожда?

- Не, нямах предвид толкова външния вид. Макар че имате сходни черти на лицето. По-скоро излъчването, което имате и двамата.

- Та това е само една обикновена снимка. – засмя се той, след което реши, че трябва да смени темата. – Лягай си, аз идвам след малко. Само трябва да свърша още нещо преди това, няма да се бавя много?

- Отиваш при нея, така ли? От един капитан, та на друг. Напоследък изобщо не може да се помисли за сън от нея. Знаеш ли, вече се чудя дали не ти е любовница.

Даниъл изръмжа и я последва извън кабинета в коридора и нагоре към спалнята. Отвори срещуположната врата и метна един поглед вътре в стаята.

- Да, относно това... Сара, от известно време се чудя как да ти го обясня. Не можах да измисля заобиколен начин, така че ще карам направо. Струва ми се, че тя наистина като че ли е по-красива от теб.

- О, нима? – прелестните очи на жена му се разшириха леко. Всякаква сънливост от тях вече бе изчезнала.

- Всъщност – покашля се той, - като се замисля, може би сте еднакво красиви. За всеки случай искам да ти направя едно признание, докато не е станало късно. Теб те обичам до дъното на душата си, но виж, нея вече направо я обожавам.

Пламъчето в очите на жена му се разгоря до размерите на лагерен огън. Ръката й се протегна към поставената наблизо масичка, взе една ваза с цветя от нея и направи лъжливо движение по посока главата му. Той парира удара с една ръка, а с другата обхвана талията й и я дръпна към себе си. От рязкото движение косата й се разпиля пред лицето и тя за малко не изпусна вазата на пода. Звънък женски смях отекна из апартамента и прекъсна миг по-късно, преминал в приглушен кикот.

- Шшшшт, за малко да я събудиш. – Даниъл кимна укорително с глава към детското креватче в стаята, където спеше 5-месечното им момиченце, Шайлин. Гласът на бебето, което сякаш ревеше осем дни в седмицата, независимо от грижите на двамата си родители, бе невероятно силен. Достатъчно, за да й осигури бляскава кариера в коя да е армия, както често се шегуваше баща й. Оттам й лепнаха прякор – ‘Капитана’.

- Не се тревожи, до половин час ще е вдигнала и двама ни под тревога. – леко кисело каза жена му. Вече не помнеше откога не е спала непрекъснато за период, по-дълъг от шестдесет минути.

- Да, но тогава щеше да се наложи да я приспиваме отново още сега, а има нещо от изключителна важност, с което трябва да се заема на момента.

- О, нима? Ще се върнеш обратно в онзи скучен кабинет?

- Разбира се, дългът зове. – ухили се той. – Но този път няма да съм сам, а с помощник. И не точно в него, а в другия си кабинет!

- Другият? – веждите на жена му се сключиха неразбиращо.

- Точно така, другият. – намигна й той и погледна многозначително към открехнатата врата на спалнята до тях. – Имаме много работа за вършене и се боя, че наистина е неотложна.

Този път жилището бе изпълнено не само с женски, а и с мъжки смях. Миг по-късно и двата бяха удавени от гръмогласен бебешки рев, което предизвика взрив от още по-силно веселие.

Смехът се понесе из стаите на апартамента и вече пустия коридор. Накрая стигна до кабинета. Отекна в празното помещение, където лампата на бюрото бе забравена неизгасена. На най-горния от разпръснатите по бюрото документи се забелязваше снимка на млад мъж, гледащ напренато някъде пред себе си; а от меките му кафяви очи сякаш струеше странна светлина...


**************


Искаше се истинско умение да блъснеш плъзгаща се метална врата, снабдена с множество уплътнители, по такъв начин, че да се разнесе подобен трясък. Това бе като да си на тест за интелигентност и да успееш да навреш пластмасовия куб в мястото за триъгълника.

Или поне така си помисли Жанет, когато мъжът затръшна вратата буквално под носа й. За кратко остана неподвижна. Ако очите й бяха лазери, то металната преграда отдавна щеше да бъде изпарена, както впрочем и човекът, криещ се зад нея. Репортерката отново направи бърз разбор на случилото се и прецени, че повече нямаше смисъл да висят тук.

- Е, не можеш да го виниш. Не му остави много място за лавиране. – промърмори операторът зад нея, докато изключваше камерата.

- Копелето си мисли, че по този начин ще отложи неизбежното. – процеди най-добрата новинарка на ITV-4. В главата й вече се въртеше отмъщението, което щеше да бъде сервирано на мръсника още на сутринта.

За какъв се мислеше той, някакъв си планетарен администратор, че да се отнася така с представители на медиите. И най-важното – да се осмели да я нарече застаряваща, и то пред камерата, миг преди да затвори вратата. Не кого да е, а нея самата. Та тя едва наскоро бе навлязла в петото си десетилетие. Накара операторът да задържи устройството вдигнато, докато се огледа набързо в обектива. Убедена, че боядисаната й в риж оттенък коса я прави да изглежда като една надхвърлила тридесетте, най-сетне се отправи към изхода. Пътьом хвърли мрачен поглед към охраната и управителя на сградата, свити в ъгъла. Зачуди се по какъв начин ще е най-подходящо да ги включи в репортажа. Вече бе забравила обещанието си към треперещите нещастници, което бе отправила преди петнадесетина минути, докато ги изблъскваше от пътя си.

- Едва ли е бил особено радостен, че му се натресохме по подобен начин по това време. – опита се отново да подхване разговор операторът. Премълча обаче, че шефовете бяха изритала самия него от леглото, за да придружава и асистира на всеизвестната журналистка по време на поредния й кръстоносен поход.

Жанет не отвърна нищо, а профуча през портала, където нощният портиер предвидливо бе напуснал поста си в мига, в който я бе забелязал да наближава през фоайето. Ядно огледа улицата в търсене на колата, чудейки се къде ли е намерил място за паркиране поредният й временно назначен шофьор. Разбира се, не се виждаше никъде. Още веднъж наруга безмозъчното правителство, което така и не разреши използването на въздушни коли на планетата. Аргумента, че се цели протекционизъм на местното производство на стандартни, бе безсмислен. Просто администрацията не разполагаше с необходимия капацитет, че да организира трасетата и потоците по новата система. Както тя самата вече услужливо бе разкрила пред обществеността чрез серия от блестящи репортажи.

След минута фаровете на колата изникнаха иззад ъгъла. Шофьорът, при все късния час неспособен да намери място за паркиране, спря возилото пред шефката си. В същия миг телефонът на оператора иззвъня. Мъжът размени няколко думи с отсрещната страна, поклати глава и подаде апарата на Жанет:

- За теб е.

Тя му метна намръщен поглед и грабна машинката. Качвайки се на задната седалка, се тросна по линията, само за да разбере, че се обажда прекия й началник.

- Жуж, къде сте, по дяволите. И защо не си вдигаш телефона? Опитвам се...

- Тъкмо приключихме със случая, за който ти споменах следобяда....

- ... да те намеря от над десет минути и...

- Не че постигнахме много, мръсникът не искаше да...

- Какво, още ли се занимавате с това? За Бога, това не е новина, а история! Зарежи го и веднага...

- Никакви такива. Скандалът е огромен, не, направо грандиозен, и ти гарантирам, че...

- Казах зарежи, трябваш ми веднага в студиото. Случи се нещо ново. Както изглежда, в системата Сара...

- Казвам ти, тук се крие много повече, отколкото...

- ... е била унищожена. Цялата планета...

- И по-нататъшно разследване обезателно ще... чакай, какво?!

- А, заинтригува те значи. – ехидно отбеляза шефът й. – Системата Сара. Чау Сара – изпепелена. От орбита. Изцяло. И не сме го направили ние. Първи контакт с извънземен разум в цялата история на човечеството, и то какъв!

Онемялата репортерка се облегна на седалката. Погледна към шофьора. Човекът, видимо доволен, че разговорът му е спестил нуждата да се обяснява, се беше съсредоточил в пътя. Операторът се беше отпуснал на съседната седалка и гледаше сънливо навън през прозореца. Изглеждаше, сякаш се готвеше да заспи на място. И двамата не обръщаха внимание на разговора, който се водеше на задната седалка.

Нощният мрак обгръщаше колата, с неохота отстъпвайки място на градските светлини, които се плъзгаха плавно и равномерно по прозорците. Монотонното бръмчене на двигателя се долавяше съвсем леко вътре в купето на колата. Наоколо движението бе пооредяло поради късния час, но далеч от спряло. Градът никога не спеше...

- В системата Сара има само една населена планета, така ли? – тихо произнесе тя в слушалката.

- Всъщност има и друга. Мар Сара, типичният пограничен свят. В момента там са притеснени, което е, ами, обяснимо предвид обстоятелствата. Много притеснени. Разбрах, че Конфедерацията изпраща нов магистрат, който да овладее положението. На място са пристигнали и армейски единици, начело с полковник Дюк, когото струва ми се, познаваш. Но има и още някой, заради когото трябва да се задвижим по-бързичко...

- Още някой? – изръмжа тя? Беше се сблъсквала със стария военен поне шест пъти, което и така беше с половин дузина повече, отколкото би й се искало.

- Оказва се, че на същият крайцер, на който е Дюк, в момента пътува и цивилно лице в качеството си на военен репортер. И се боя, че няма да ти хареса кой точно е щастливецът да се озове първи на мястото на събитието... Либърти.

- Либърти? Майкъл Либърти? Този дръвник?!

- Същият. Знам, че...

Жанет рязко прекъсна разговора. Стисна устни, вбесена на поредната подигравка на съдбата. Майкъл Либърти, лицето на УНН и най-известният репортер в цялата Конфедерация. Беше й отмъквал сума ти сензации с течение на годините. И сега – това? Да се озове на мястото на събитието, просто ей-така, по случайност, докато пътува на борда на боен крайцер без ясно установена мисия и маршрут. Мизерникът наистина имаше дяволски късмет, трябваше да му го признае...

Погледът й попадна на шофьора, който тъкмо намаляваше, за да пропусне стъпили на пешеходна пътека старци. Репортерката скръцна със зъби и се наведе напред.

Млад и добре облечен мъж, пушещ цигара на отсрещния тротоар, остана искрено възмутен от черната лъскава кола, която за малко да прегази пресичаща улицата възрастна двойка...


**************


- Имате ли записан час за посещение, господине?

- Разбира се. – тросна се Валенс Мездра.

- И се падате...? – попита момичето на рецепцията.

- Неин син. – процеди той злобно. – Къде е Анет?

- Анет ли, господине?

- Жената, която обикновено отговаря за нощната рецептурна смяна.

- Ами, страхувам се, че я преместиха в друго заведение. По-миналата седмица, ако не се лъжа.

- Жалко. – отсече Мездра. Сестрата видимо се смути.

Преди да поеме към асансьорите, той се обърна отново към гишето. Остро изгледа момичето, присви очи и каза:

- Дано да я върнат обратно.

След минута вратите се разтвориха на седемнадесетия етаж. Излезе от кабинката и пое нагоре по коридора, без да обръща внимание на указателните табла. Знаеше много добре къде отива.

Размина се с две младички сестри, които му се усмихнаха и го поздравиха. Миг по-късно и двете се отдръпнаха, стреснати от навъсената физиономия, която се облещи насреща им. Когато най-сетне стигна до приемното гише на крилото, му се наложи да изчака няколко минути, докато пристигне отговорният лекар.

- Здравей, Валенс. – кимна му докторът, пристъпвайки в коридора.

- Как е тя, докторе?

- Майка ти е добре, не се тревожи. След вчерашната криза се наложи да направим няколко нови изследвания и да й дадем допълнителна доза. Мисля, че ако съставим нова терапия, включваща...

- Искам да я видя.

- Не съм съвсем сигурен, че това би било добра идея. Препоръчвам да...

- Искам да я видя. – процеди Мездра и стисна юмруци.

Лекарят измери с поглед решителността в очите на събеседника си и въздъхна. Съгласи се, но прибави, че ще му отпусне най-много две минутки. След като не получи възражение на това условие, поведе другия към една от близките стаи. Открехна вратата и позволи на Валенс да влезе вътре, след което понечи да го последва.

- Оставете ни сами, докторе.

- Боя се, че не мога да направя то...

- Идвал съм тук и преди. Много пъти. Познавате ме. Оставете ни сами!

- Валенс, аз...

- Ти? Ти какво? Аз плащам за лечението й, нали така? Аз покривам всичко, а не ти. Каза, че ми даваш две минути. Остави ни насаме!

- Не съм съгласен да...

- За Бога, няма ли да изчезнеш най-сетне! – извика Мездра.

Крясъкът отекна по коридора. Една любопитна сестра подаде глава иззад ъгъла. Докторът я стрелна с яден поглед и онази се скри веднага. Медикът върна вниманието си отново към мъжа срещу него. Чудеше се дали да не повика охраната.

- Две минути. – процеди най-накрая, обърна се и се отдалечи.

Валенс затръшна вратата. Мърморейки си под нос, се обърна към болничното легло, върху което сякаш бе просната купчина никому ненужни парцали. При по-внимателен поглед човек можеше да установи, че купът всъщност представлява човешка фигура, сгърчена на една страна.

Пристъпи към леглото и бавно приклекна от едната му страна. Лицето му се отпусна, навъсеното изражение се претопи в горчивина. Нежно хвана едната ръка на старицата и се опита да разтвори свитите пръсти. Безуспешно. Въздъхна тежко и започна да масажира грубата кожа.

- Не се безпокой, маме. Тук съм. – успя да промълви през буцата в гърлото си...

**************

Рязък звук го накара да подскочи в тъмното! Тоновете на телефона сякаш се впиваха все по-навътре в главата му. По взаимно съгласие се бяха отказали от монтирането на видеофон или холограмен лъч в спалнята. Дан изпъшка и трескаво заопипва по нощното шкафче със смътната надежда, че ще успее да намери апарата, преди звъненето да е успяло да събуди Сара. Или по-лошо – бебето.

Сънено прокле ръката си, която също още не се беше събудила напълно. Искаше от нея само да хване леко телефона, а тя замахна, сякаш играе бейзбол, и го запрати на пода. Проклетата машинка запротестира яростно срещу това безчинство, мигом усилвайки звука на повикването.

В отговор от детската стая се разнесе нов звук.

- Бойният призив настана, време е всички да откликнем и да се сберем под знамената... - промърмори Сара и се надигна до седнало положение, мъчейки се да отвори очи. Дан отвърна с измъчена усмивка на ядното й изражение.

- В името на всичко свято, или вдигни, или го изхвърли през прозореца. – простена жена му и се отправи да успокоява малката.

- Да, да... – простена той. Без да става се протегна към апарата на пода, същевременно визуализирайки мислено огромен чук и строшени телефонни слушалки.

Разперените му пръсти не можеха да достигнат целта. Проклинайки наум, се опита едновременно да стане и да се пресегне към звънящия пискун. Чаршафът сякаш нарочно се заплете в краката му. Загуби равновесие и звучно изруга, когато главата му осъществи среща от близък тип с пода. Глухият тътен прокънтя из спалнята. Бебешкият плач от съседното помещение мигом се усили.
- Дан? – долетя тревожният глас на Сара.
- Всичко е наред. – извика той в отговор, грабна омразния телефон и се изправи.
Пребори се с неистовия подтик да разбие машинката в стената и отговори на сигнала. Междувременно заразтрива слепоочия с другата си ръка.
- Дан Майкълс слуша?
- Изчакайте така, полковник, свързвам ви с щаба на генерал Скимз.
Безизразният глас на мъжа изчезна, оставяйки само тихото съскане на отворената линия. Сънливостта на Дан се претопи в яд, подхранван от пулсиращата болка в главата. Беше искрен в уверението си към Сара, че наистина ще си почива през уикенда. А сега бе изникнало нещо спешно, което да накара генерала лично да го търси в дома му, и то посред нощ. През главата му минаха различни варианти – терористичен атентат; директна армейска трансмисия от Тарсонис с високо ниво на приоритет; засичане на агент на ‘Синовете на Корал’ на повърхността на планетата... Всеки такъв случай би бил задоволително обяснение защо биха го потърсили директно от агенцията, но не и защо самият Скимз ще му звъни от щаба си.
- Майкълс? Там ли си? – прокънтя дрезгавия глас на генерала по линията. На Дан му хрумна, че звучи разкривено и някак... остаряло.
- Тъй вярно, сър!
- Искам те в щаба! Веднага!
Преди полковникът да успее да отвърне каквото и да било, отсреща прекъснаха разговора. Остана смълчан в спалнята, стиснал с една ръка телефона, с другата – главата си. Единствените звуци в помещението бяха тихото бучене на слушалката и бебешкия плач от съседната стая...
**************

- Извинете, сър. – изломоти набързо униформеният, който едва не се сблъска с него на входа на контролната зала. Мъжът се опита да козирува, но тъй като ръцете му бяха заети с цяла пачка листи, се задоволи просто да кимне.

Дан отстъпи встрани, изчака го да отмине и най-сетне влезе вътре. Въпреки че необичайното оживление из целия небостъргач го бе навело на мисълта, че случилото се определено е от изключителна важност, изобщо не бе подготвен за хаоса, който цареше тук.

Балистична ракета, изстреляна от терористична групировка през миналото десетилетие, бе унищожила почти целия подземен бункеров комплекс, в който се помещаваше щаба на висшото командване на артезианската армия. След атентата бе решено същият да бъде възобновен в самия небостъргач на министерството на отбраната. Главният аргумент на инициаторите бе бил, че нито една терористична организация не би си позволила да бомбардира центъра на пренаселен мегаполис. Обосновката бе, че по този начин цялата общественост и в трите терански формации ще се обърне решително срещу извършителите и би обрекла самата кауза, за която се борят.

Това, че Майкъл Либърти от УНН бе изнесъл репортаж, в който се разкриваше как още в предкосмическата ера терористи са отвличали и взривявали самолети в небостъргачи в древните градове на Земята, остана някак в сянка.

Все пак цялата материално-техническа база, необходима за иницииране, координиране и провеждане на военни операции от всякакъв магнитут, бе подсигурена и на борда на Орбиталната космическа станция на Артезия. По този начин бе гарантирано прехвърлянето на щаба в случай, че по каквито и да било причини едно от двете места бе извадено извън строя.

Докато асансьорът го издигаше към 46-тия етаж на зданието, Дан мислено си представяше гледката, която се откриваше от такава височина към Ню София. Обичаше понякога просто да застане до някой от прозорците, скръстил ръце зад гърба си, и да се наслаждава на това чудо на човешката раса. Огромен град, разпрострял могъщата си мрежа от метални и бетонни корени над обширна площ. Град, където живееха милиони хора с най-различни характери, където като своеобразен паметник на постиженията на човешкия дух и воля се издигаха гигантски небостъргачи, отправящи дръзки предизвикателства към небесата. Великолепни жилищни зони, с просторни зелени площи; ярък маяк на цивилизацията, привлякъл в себе си огромното мнозинство от населението на цялата планета.

Но влизайки в залата, видя, че сега всичко това бе скрито зад спуснатите предпазни плъзгачи от неостомана. Мощните климатични инсталации се грижеха за комфорта на работещите из претъпканото с апаратура помещение. Навсякъде се виждаха разгорещено спорещи групи. Свързочници тичаха, предавайки листи и преносими екрани. Мнозина влизаха и излизаха забързано, всеки натоварен с точно определена отговорност.

Дан мерна генерала пред една намираща се наблизо редица стенни екрани. Висшият военен бе заобиколен от развълнувани хора. Видимо се водеше оживена дискусия.

- Полковник! – кимна му Скимз, щом си проби път до тях. – Съжалявам, че трябваше да те извикам по това време, но е наистина спешно.

- Разбира се, сър. Каква е ситуацията?

- Както се оказва, системата Сара е под атака.

Това изненада Даниъл. Очакваше, че случилото се е от изключителна важност пряко за Артезия. Или най-малко засягащо другата населена планета в системата Прайм – Антига, намираща се от обратната страна на слънцето.

- Синовете на Корал? – запита. Лекото, но категорично поклащане на глава го озадачи. Вътрешно се замоли да не е нападение от страна на Умоджа. С усилие изхвърли от съзнанието си спомените от Войната на гилдиите - последният голям въоръжен конфликт.

Тогава Конфедерацията бе победила съюзените миньорски гилдии на Кел-Мория и неутрализирала всякакви по-нататъшни претенции от нейна страна. Което оставяше протектората като единствените, разполагащи с ресурси да атакуват цяла система, дори и маловажна като Сара... ако не се броят ‘Синовете на Корал’, разбира се.

В следващия момент видя на екрана нещо, което го накара да забрави и терористите на Менгск, и Умоджанския протекторат, и приключилата война с гилдиите. Тълпата се беше разместила, осигурявайки му идеална гледка към редицата екрани. На тях се виждаше планета – Чау Сара, както услужливо подсказваше редицата надписи в долния ляв ъгъл. Дотук добре. Лошото в случая беше, че пред очите му тя се превръщаше в гигантско кълбо от разтопена плазма. В орбита над космическата топка се бяха разположили стотици кораби, от които сякаш се изливаше неспиращ потоп от течен огън, предизвикващ катаклизми по повърхността на планетата и проникващ до самото й ядро.

Но още по-ужасяващо бе, че изящният дизайн на блещукащите кораби бе неподлежащ на идентификация. Наглед крехка, плавната им конструкция изглеждаше като изляна от метал наведнъж; без снаждане, заварки и каквато и да е била форма на допълнителен монтаж.

Космически светулки, които въплъщаваха технология, далеч отвъд пределите на всичко във възможностите на човешката раса...

- Полковник? – повика го тихо генералът. – Даниъл?

- Сър, очаквам обяснение? – Дан с мъка отмести поглед към по-възрастния мъж. Смътно си даде сметка защо другият звучеше толкова странно по телефона.

- Наблюдаваш процес, който нарекохме ‘Прочистването’ – все така тихо обясни Скимз. – Доколкото ни е известно, новите ни посетители тъкмо са приключили с първия случай на прилагането му.

- Колко обитавани планети има в системата Сара, сър?

- Само още една освен... тази. – генералът метна кратък поглед към екраните. – Преди протосите да успеят да се заемат с нея, са започнали да пристигат първите крайцери на Конфедерацията. При вида им извънземните са се оттеглили в подпространството. Поне за момента.

- Протоси ли?

- Названието, което получихме от Тарсонис за новите си приятелчета. Вселената изведнъж се оказа едно твърде пренаселено място, не смяташ ли?

- Сър? – въпросително смръщи вежди Дан. Все още бе потресен от измеренията на унищожението, което продължаваше да се излъчва по екраните.

- Ето, нека ти покажа... – Скимз положи длан върху най-близкия екран. Изчака да изплува изображението на командните бутони, след което бързо натисна няколко от тях. – Ела насам, синко, и ми кажи дали някога си виждал нещо подобно.

Смаяният полковник пристъпи напред. Записът на изпепеляваната планета бе заменен от неподвижно изображение. Лошото качество пречеше на зрителя да разгледа добре образа. В главата на Дан проблясна спомен как веднъж бе гледал някакъв репортаж за земеделието на пограничните светове. Излъчваха как биолозите бяха променили генетичния код на редица животински породи от старата Земя, създавайки невероятни видове. Заснетото тук имаше смътна прилика именно с такъв проект – сякаш някой се бе опитал да кръстоса кучешки и говежди гени с тези на неизвестна комбинация от такива на влечуги и насекоми; но поради техническа авария или нещо друго се бе получила ужасяващо грозен хибрид.

Дори по-лошо – изродът изглеждаше така, сякаш създателите му са го хвърлили в доменна пещ ведно с куп стари кости за изгаряне; а после бе изпълзял оттам благодарение единствено на груба сила - обгорен, кървящ и с всевъзможни костни и хитинови плоскости и шипове, слели се с плътта му и покриващи я като някаква извратена форма на броня.

Кошмар наяве.

- Това протос ли е? – предпазливо попита той. Не успяваше да свърже създанието с изумително красивите космически кораби от предишния запис. Докато те излъчваха някак изящна заплаха, то буквално внушаваше чувство на най-примитивен и чист ужас.

- Според информацията, която имаме, по време на Прочистването на повърхността на Чау Сара е имало от... тези. Много от тях. Съмнява ме посетителите, колкото и различно да разсъждават, да имат навика да изпращат цели армии от своите, само за да ги изпепеляват от орбита. А и от Тарсонис ни дадоха храна за размисъл. Не, полковник, протосите са си останали в орбита. Не са се решили да кацнат, за да дойдат на гости на човечеството. Но някой друг го е сторил...

Дан слисано наблюдаваше как Скимз се навежда напред, по-близо към стенния монитор. Напрегнатите му очи се впиха в урода, чиито образ потрепна леко. За стоящите отстрани никак не бе трудно да си представят как чудовището изведнъж се раздвижва, строшава екрана и се нахвърля върху генерала.

- Какво, мамка му, си ти? – прошепна възрастният мъж, все така вперил втренчен поглед в огненочервения взор на създанието. Тези, които го познаваха, безпогрешно уловиха в гласа му следа от недобре прикрит страх...