Следващите редове съдържат един разка, написан след толкова творчески напъни, че авторът заслужава нобелова награда за...мир
Ако публиката го хареса (пази боже!) ще има и още.
Беше топло пролетно декемврийско утро. Птичките пееха радостно, хората вървяха усминахти, а Димитър пушеше трева. След един час трябваше да тръгва за работа, а не беше спал от няколко седмици. Не, че му правеше впечатление де-тъкмо беше подредил третата си кула от празни бутилки от ред бул и смяташе да кандидатства за рекордите на Гинес. Изведнъж един гарван влетя през прозореца, каза нещо за глобалното затопляне и разкрепостеността на младото поколение и излетя. Димитър дълго мисли върху този епизод от живота си. Той беше изключително дълбок и поучителен, също както неиздадената му книга, разглеждаща социалното неравенство между говорещите пчелички.
И така, Димитър си облече любимата розовата тениска и се запъти автомивката, в която работеше. Както обикновенно закъсня-слънцето винаги успяваше да го изпревари и залязваше още докато слизаше по стълбите. Целият свят беше срещу него. Въпреки всичко продължи напред. Видя някакви наркоманчета и ги напсува (винаги беше мразел наркоманчетата, мама им).
Докато пресичаше улицата го сгази кола. После втора. И трета. Умря на път за Пирогов. После подкупните лекари сключиха сделка с някаква дюнерджийница и му продадоха месото там. И до днес все още бутът му се върти на един шиш в дюнерджийницата в центъра, а дюнерджията с мазна усмивка ви прибира паричките.
Ех, колко си наблюдателен, никой друг нямаше да забележи 
