В средата на деветдесетте обаче просто нямаше нито задоволство от пари, нито от стока, нито дори от магазини. Така си беше. Слушаше се сред подрастващите единствено Металика и Продиджи (и малко диско), а дисковете носеше един приятел, който баща му работеше в ДЗУ (национално известен дископроизводител) и винаги го гледахме като писано яйце, защото просто никъде не можеше по улицата да намериш CD-та, а да не говорим, че касетките бяха с отвратително качество, плюс това една касетка беше по-скъпа от една нощувка на морето на квартира!
Но да се върнем към маратонките. Имаше едно гаражче, преобразувано в магазинче за немски спортни стоки - анцузи, тенис ракети и.... ОРИГИНАЛНИ МАРАТОНКИ. Всеки пубер който минаваше покрай това магазинче му течаха лигите, мислеше, че едва ли не притежателя на обекта е безсмъртен бог на мълниите. Аз бях малък, но брат ми, тогава в разцвета на пубертета, си купи едни адидаски и по цял ден беше с тях - на даскало, на баскетболното игрище и къде ли не. И оказаха се доста здрави - по памет го изкараха 2 години и сякаш не бяха мръднали.
А продавачът на така култовото магазинче за маратонки в лице приличаше на Ал Бънди, но доста едрото му коремче (не се подвеждайте по умалението - наистина корема му беше по-голям от буренце с вино) го правеше много респектиращ. Но това беше най-великият и най-мразеният човек в града сред младежите, понеже за да си купиш от неговата стока трябваше или да си ограбил касата на зеленчуков магазин, или да си пестил от закуски и дъвки "Турбо" около година. Истински кожодер с адски надути цени, възползващ се от монопола си! Но и оттам му дойде прякора - скъпаря. Постоянно някой му препикаваше металната врата на магазинчето (може би случайно - все пак автобусната спирка е на няколко метра от нея, а може би не). После дойдоха и надписите:
Ами 60 (струва), ама смятам да ти я дам за 40 марки - ЦЪК
Били вносни... (маратонките) Имали марка... Пишело "KINETIX" - ЦЪК
Забележете колко примитивност и символизъм за епохата, но без капчица злоба към продавача, който въпреки скъпите цени и арогантното поведение ("Ша купваш или няма купваш"), беше обичан, заради радостта, която носеше.
Не знам какво е станало, магазичнето от години не работи. Минавах оттам случайно и като видях отново надписа се замислих "Какви бяхме - какви станахме!".
А също си спомням когато като луд си купувах някви вафли "куку-руку" 
