Започвам един доста мащабен проект чието работно заглавие за сега е "Nuke!". Замислено е като поредица от разкази за света повреме и след ядрена война. Различните разкази ще се развиват в различни части от света и ще представят различни гледни точки. Целта е да се получи доста богат на събития и персонажи свят. Ето и първа глава от първия разказ, кажете какво мислите.


Nuke!

Иван 168

1 Глава- Огнена зора


Беше вечерта на четиринадесети Септември две хиляди и дванадесета година. Генетично и технически подобрените (ГТП) войни от отряд „Иван“, бяха строени на плаца в подземната военна база. Този секретен бункер на Руската Федерация, се намираше близо до градчето Железногорск, на около 200 километра от границата с Украйна. Луминесцентните лампи хвърляха бялата си светлина върху безцветната картина. Мъже, изглеждащи почти еднакво, облечени в камуфлажни униформи, стояха в три редици един зад друг, всичките въоръжени с автомати АК 47. Помещението беше широко, стените, подът и тавана бяха от сив бетон. Тук таме се виждаха боядисани в мръсно-зелено тръби и вентилационни отдушници. В ляво от голямата метална порта стоеше висок бронзов бюст на гологлав мъж- Генералисимус Алексей Фатимин. Пред войниците се издигаше трибуна украсена отпред с огромна червена звезда. Точно в този момент на трибуната стоеше висш офицер и гласът му отекваше в бетонните стени:
-...и точно на днешната дата, се навършват 22 години от рождението на отряд „Иван“. В онези тъмни времена, когато всички Вие поемахте първите си глътки въздух, нашата родина беше разкъсвана от интригите на капиталистите! Но също като вас, днес тя е силна и уверена. Всички ние Другари, построихме комунизма и той възкръсна, като феникс от собствената си пепел, по-добър и по-силен от преди. Отряд „Иван“ доказа в последните няколко години, че доверието, което му се гласува е оправдано, защитавайки храбро родината от империалистическите интервенти и надминавайки по храброст и ефикасност предходните набори- отрядите, „Владимир“, „Андрей“ и „Василий“...

Днес беше празник и момчетата от отряд “Иван” можеха да си починат малко повече от обикновено. Иван 168 лежеше на нара и четеше “Как се каляваше стоманата”, докато другарите му Иван 125 и Иван 064 играеха на зарове на дървената маса. Чу се тръба. Беше единадесет часа и лампите щяха да угаснат. Двамата, които стояха на масата станаха обсъждайки последната игра и си легнаха да спят. 168 също остави книгата и се приготви за сън. Когато затвори очи, първото което направи бе да изключи микропроцесора работещ в симбиоза със собственият му мозък. Заедно с него се изключиха и всички останали системи имплантирани в тялото на ГТП войнът.

Иван 168 се събуди на пода в стаята. Той още не можеше да осъзнае какво се случва. Земята под краката му се тресеше, чуваше се оглушителен тътен. Очевидно бе земетресение-помисли си той, докато бързо се озова на крака. Другарите му също бяха до него.
-Какво става!?!-Извика 064
-Майче е земетресение...-предположи 125. След няколко секунди тътенът утихна и трусът спря. Тримата чуваха глъчката идваща и от съседните стай. Изведнъж пространството бе огласено от друг звук- тръбата свиреше сбор. За по-малко от минута, всички от отряда се намираха строени и в пълно бойно снаряжение на плаца. Пред тях на трибуната се появи командирът на базата Полковник Зеров. Той започна:
-Другари, това което Ви събуди преди малко не беше земетресение, както може би сте си помислили. Това, което всички ние усетихме, бе ударната вълна от ядрена експлозия, причинена от Американска ядрена ракета!- Докато Зеров изговаряше всички тези съдбовни думи, никой от отряда не трепна. Лицата на всички ГТП войни останаха каменни.- Току що получих съобщение лично от Генералисимус Фатимин. От този момент ние се намираме в състояние на война със силите на империализма! Започна това, за което Вие другари се готвите цял живот и за което сте най-добре подготвени. Може би именно Вие ще решите съдбата на Майка Русия. Империалистическите вероломни нападения с ядрено оръжие нанесоха огромни поражения, но и нашите ракетни войски изстреляха стотици ракети срещу САЩ и останалите им съюзници от НАТО. Добре познатият Ви противоракетен щит, с който империалистите се опитваха да си осигурят безнаказаност, се оказа слаб и ненадежден и в този момент десетки наши ядрени бойни глави се сипят над Вашингтон, Ню Йорк, Чикаго, а също и над техните съюзници от Европа. Няма да има пощада за тези които...-В този момент речта на Полковникът бе прекъсната от поредният силен трус. Той накара иначе изпънатите до съвършенство редици на войниците да се разместят, а луминесцентните лампи угаснаха за миг и след това премигвайки отново се върнаха към нормалната си функция. Очевидно Зеров си бе забравил мисълта и изкомандва:
-Предстои Ви първата мисия от новата отечествена война! Всички навън, проверете
снаряжението си, това не е учение!- След тези думи всички отдадоха чест и тичешком се отправиха по стълбището към повърхността. Иван 168 проверяваше на ум дали не е забравил някоя важна част от екипировката си. Той знаеше, че това може да му коства живота и което е по-лошо, провал на мисията. Няколко секунди по-късно, свежият утрешен въздух обля лицето му, когато металният люк на бункера се отвори. Тъкмо се съмваше. Усещаше се едва доловима миризма на узгоряло. В далечината се виждаха поне три огромни димящи стълбове. Изведнъж пред очите на всички избухна огромна експлозия. Макар и на стотици километри от тях, тя се виждаше много добре. Огнените кълба постепенно се издигнаха оформяйки характерна гъба висока няколко километра. Чуха се възклицания издаващи потрес и шок от видяното. Тези сурови войни, бяха обучавани цял живот да приемат всичко спокойно и без емоции, но дори те не можаха да се въздържат от вълнение при тази гледка. Скоро далеч в необятната руска шир се появиха още две, после три големи експлозии.
-Качвайте се!-Изкомандва Зеров. Пред базата бяха пристигнали бронетранспортьори, и камиони ЗИЛ. Имаше и четири танка Т90, които щяха да ескортират конвоя. Иван 168 се качи в каросерията на един от ЗИЛ-овете. Освен членовете на отряд „Иван“ в мисията бяха включени и хора от другите ГТП отряди.
Когато всички заеха местата си, машините потеглиха. Разнесе се грохот на десетки мощни дизелови двигатели, чиито кафяв пушек изпълни атмосферата наоколо. Иван 168 гледаше замислено полето пред себе си. Все пак беше красиво, дори необикновено красиво, мислеше си той, когато поредната атомна експлозия озари хоризонта. Конвоят навлезе първо в градчето Железногорск, намиращо се най-близо до базата. Явно вражеското разузнаване имаше информация за наличието на военен обект в района, тъй като иначе незначителното селище не бе пощадено от ядрен удар. Навсякъде се виждаха овъглени останки от сградите, а улиците бяха засипани от отломки. Повечето разрушени постройки все още димяха. По всичко личеше, че няма оцелели. Дори да имаше скривалища, никой не смееше да се покаже от тях, поради високите нива на радиация. Единствено ГТП войниците, можеха да живеят в такава среда без да поемат допълнително радио-протектори, които в сегашната ситуация бяха по-ценни от храната и водата за обикновените хора.

Пътуването продължи около три часа. През това време Иван 168 и другарите му, наблюдаваха ядрената канонада. Повечето ядрени взривове бяха много надалеч и се виждаха като сияния зад хоризонта. Конвоят спря в малко известното село Дубовица на около 60 км от Украинската Граница. Полковник Зеров изкомандва на Иван 168 и още четирима бойци да слязат от камиона.
-Другари, на Вас поверяваме много важна мисия. 168 ти ще водиш отряда.
-Да, Другарю Полковник!-Гласът на войника прозвуча ясно и отчетливо.
Зеров продължи:
-Останалите отиваме да помогнем на ракетните войски, голяма част от персонала им е умрял от радиацията. През това време Вие, трябва да заловите този субект- И
Зеров подаде на 168 снимка.-Ето и карта на района. Той се крие в противоядрено скривалище отбелязано на картата. Не забравяйте, веднага щом разхерметизирате убежището, инжектирайте субекта с радио-протектор! В противен случай радиацията ще го убие до два часа.
-Тъй вярно!-Отговори Иван и отдаде чест. След тези думи конвоят потегли и се скри в далечината.

След като останаха сами, Иван приближи до лявото си око подаденият му от полковника микро чип. С помощта на вграден лазерен четец, той прехвърли информацията от чипа в съзнанието си. По този начин той разполагаше с карта на района и предполагаемото местонахождение на целта.
-Да вървим!-Изкомандва той и поведе отряда си в избраната от него посока.
Село Дубовица не беше засегнато от директен ядрен удар, поради своята стратегическа незначителност. Въпреки това и тук, както и в останалата част от света, нивата на радиация бяха достигнали несъвместими с живота стойности. Къщите, магазините и автомобилите стояха непокътнати, но не можеше да се каже същото и за обитателите на селото. Докато се придвижвах из града, петимата ГТП войни непрекъснато се натъкваха на проснати на пътя трупове на хора, крави и кучета. Дори на места се виждаха умряли птици. Всичко беше замлъкнало, чуваха се само стъпките на новодошлите и воят на вятъра в това призрачно място. Скоро отрядът достигна до входната врата на къща, чиито приземен етаж бе пригоден за механа. Иван 168 знаеше, че при тези обстоятелства, това е излишно, но все пак реши да спази протокола. Той нареди на съекипникът си Василий 037 да отвори вратата. Последният я издъни със силен шут и целия отряд нахлу в помещението. При влизането си, добре обучените войни се разгърнаха така, че оръжието на всеки един от тях, да сочи към различен ъгъл на помещението, обхващайки по този начин целия периметър. Мрачната механа обаче бе празна. Виждаха се само труповете на неколцина от местните жители, решили именно тук да прекарат последните минути от живота си.
-Според разузнавателната информация целта е натам!-Изкомандва Иван 168 и посочи входа към избата.
Отрядът се спусна надолу по стълбището. Войниците почувстваха студенината, която ги обгърна когато се спуснаха към мазето. Самата изба изглеждаше съвсем обикновена. Имаше бъчви, бутилки и всевъзможни боклуци струпани тук. Иван обаче знаеше, къде да търси. Той отмести едно прашно чердже и под него се показа метална врата.
-Подайте ми експлозив!-Нареди той. След няколко минути взривът бе поставен и петимата се отдалечиха. Разнесе се оглушителен тътен в затвореното помещение. Още преди дима да се разсее, петимата нахлуха в убежището. Там те откриха свил се в ъгъла човек на около петдесет години с посивяла коса и къса брада. Човекът намести очилата си, чието ляво стъкло бе пукнато. Без да задава въпроси Иван се втренчи в лицето на субекта. В съзнанието му се извърши сравняване със снимката и самоличността на целта бе потвърдена:
-Димитър Стефанов! Ще дойдете с нас!-Изкомандва той, като междувременно заби в рамото на уплашения човек инжекция с радио-протектор.
-Не искам да ходя никъде! С какво ме инжектирате!-Крещеше мъжът. По произношението му, Иван си направи извода, че той вероятно не е руснак. Двама от отряда подхванаха целта на мисията под двете рамена и го завлякоха на вън. Докато минаваха покрай труповете на хората живели в селото, човекът когото влачеха, не спираше да възкликва: „О Боже!”, „Това не може да е истина” и др.
-Тук Иван 168 до базата, заловихме целта, нужен ни е транспорт! Повтарям нужен ни е
транспорт!
-Тук наземен контрол прието!
Няколко минути по-късно до тях кацна транспортна капсула. Това беше най-
модерният и сигурен метод за транспорт на малки товари на големи разстояния. В капсулата имаше място само за един човек. Войниците поставиха вътре пленникът, след което затвориха капсулата. Овалният, безпилотен апарат излетя и скоро се скри от погледите им.
-Иван 168 до „Наземен контрол”. Задачата е изпълнена!
-Наземен контрол до „Иван 168” прието. Изчакайте на позиция, до няколко часа при вас ще пристигне камион с който ще бъдете присъединени към останалата част от полка.

Увлекателно Много пришпорваш действието обаче.

Интересно. Чакаме продължение.

Доста добре се получава за сега!Моят съвет е да не променяш нищо!А за пришпорването-според мен това темпо е добро-писнало ми е от романи на края на които така и не става ясно какъв беше целия замисъл!Така или иначе разказа е доста добър и(предполагам)добре обмислен!Продължавай в същия дух.

Andrey is back. Браво, човече, продължаваш както винаги с уникално добрия си стил на писане.
/end of мазнене

Интересно е,браво.

Хейтър
Но като се замисля си прав по повечето точки...

One Vision
Нямам нищо против критиката, ама ти се оля. Сега ако позволиш ще кажа няколко неща в моя защита.



А защо да не се бият с калашници? Питай всеки един потребител в този форум и той ще ти каже, че калашника рулира. Ако утре ни нападне извънземна раса ти с какво ще се защитиш? С добрия стар АК 47 естествено или в краен случай с М 16, ако си от другата страна на голямата вода.



А това не е градивна критика от твоя страна, а са пълни глупости. Ако беше гледал поне веднъж в живота си кадри от разрушенията в Хирошима, щеше да знаеш, че на мястото на ударен с ядрено оръжие град не остава "кратер", а разрушенията са точно като описаните в главата. В Хирошима например дори трамвайте работят след удъра

По въпроса за радиопротекторите, такива неща по принцип съществуват и са били усилено разработвани през студената войа (имахме семинар по биофизика за това). Реалносъществуващите радиопротектори повлияват на образуването на свободни радикали в клетката в следствие на радиацията и по този начин правят организма по-издръжлив на облъчване. Те разбира се са далече от ефективността на описаните в разказа, но нали все пак за това е научна фантастика. По твойта логика не трябва да има филми като Star Treck защото светлинния двигател не съществува наистина, а е само теория.

Въпросният "чичка" е оцелял не защото се е намирал в избата, а в убежището под избата. Приемам, че може би не съм го описал достатъчно ясно. Както и по-нататък, те отварят вратата чрез експлозив. Това си е съвсем нормално, не виждам какво се учудваш. Тътенът е "оглушителен" защото е в затворено помещение. Ако си гръмнеш и пиратка в стаята, пак
ще е оглушително.


И по-нататък:


Всяко едно от изказаните предположения е резонно, като се имат предвид обстоятелствата И една подробност, не са "дълбоко в собствената си територия", а в близост до Украинската граница.



Естествено, че са въпроси без отговор. Ти какво, очакваш да разбереш отговорите на всички въпроси в една книга още в първа глава ли? Смешно е...

Не сериозно, никой не използва Калашник, най-малко пък руските спец части. Айде моля ти се пусни един бърз сърч в youtube-a с ключова дума СПЕЦНАЗ и виж дали не използват калаци. Или дай аз да го направя вместо теб:
http://www.youtube.com/watch?v=-bU6BY0s ... re=related

Що се отнаця до бобмата и в твойте собствени снимки се вижда, че няма "кратер" В Япония особено в миналото, поради факта, че е силно сеизмична зона се е строяло с леки конструкции, които нормално са били отвяти от удърната вълна. На снимките и кадрите от Хирошима след бомбата се виждат съвсем ясно, че бетонните сгради като болници и др. такива сдания си стоят (макар и развалини все пак). Ако атомна бомба засегне район с бетонно и панелно строителство (характерни за соца) нормално ще останат развалини, а няма да бъде изравнено със земята.

Така и не разбрах какво имаш против радиопротекторите, след като дори в реалния живот съществуват. Ясно че действието им е преувеличено в разказа, но това е нормално за едно художествено произведение? И Батман е нелепица, но това не му пречи да е един от най-известните франчайзи.

One Vision - новото Зло?

Имаш яко правописни грешки

Старото зло.

Е, определено не е EviL


На мен ми хареса ПЪК

Бтв новия аватар е убиец(абе админе къде спиш бе?Има малки деца в тоя форум!!!)

2 глава- Първата битка на 168


В първите два дни, от началото на третата световна война, светът преживя масирани ядрени бомбардировки и престана да съществува, такъв какъвто го познаваме. Жертвите и разрушенията бяха безпрецедентни в човешката история. Военните експерти на водещите световни сили отчетоха, че в края на втория ден на войната, повече от 2/3 от човечеството бе унищожено. Правителствата на отделните държави, считаха че е от първостепенно значение да запазят конвенционалните си армии и за това ги укриваха в тайни подземни бункери, заедно с ограничен брой цивилни, считани за особено важни. Оцеляването на останалата част от човечеството, бе поставено под сериозен въпрос, поради недостига на убежища и на радио-протектори.
През третото денонощие, интензитета на ядрените удари и от двете враждуващи коалиции намаля. Може би защото „амунициите” бяха започнали да се изчерпват, а може би защото не бе останало много за унищожаване.
На четвъртият ден от началото на войната, враждуващите сили започнаха да изкарват дълбоко укритите си армии и се даде началото на първите маневри на конвенционалните войски. Силите на НАТО пресякоха границите на Украйна и Беларус. От своя страна руснаците направиха същото. Явно тези две държави щяха да се превърнат в първата арена на сблъсък между световните сили.
След като изпълни мисията си в Дубовица, Иван 168 и хората от отряда му, бяха присъединени към четвърта ракетна бригада на генерал Горин. Там те изпълняваха по-скоро ролята на работници, до пристигането на свежи подкрепления. Генералът беше доволен, защото за първите два дни от войната успя да изстреля почти всичките 200 ракети „Топол М” и „SR-24-Стилет”, като само шест от тях бяха унищожени от Американската противоракетна защита.
Когато по заповед на Генералисимус Фатимин, руската армия премина в настъпление, ГТП войните вече не бяха заедно. При тези условия по единично или на групи, те бяха разпределени в различни подразделения, където щяха да представляват гръбнакът на съответната част.

* * * * * *

Военният конвой навлизаше в покрайнините на Украинския град Конотоп. Иван 168 се намираше заедно с други войници в каросерията на военен камион. Останалите бяха обикновени наборници. Някои от тях нямаха никакъв боен опит. Всъщност те всички имаха голям късмет. Благодарение на факта, че бяха част от армията, разполагаха с достатъчни дози радио-протектор, който трябваше да се инжектира на всеки 12 часа. Повечето хора, в постядрения свят нямаха този късмет и трябваше да се борят за всяка следваща доза с цената на живота си. Украинският град Конотоп не бе поразен от директен ядрен взрив. Ето защо инфраструктурата се намираше в добро състояние. Още с приближаването на града в далечината се забеляза черна ивица от хора насочващи се към военните машини.
-Какво е това? Армия ли?-попита едно от момчетата в камиона. Иван 168 погледна с бинокъла си и отговори:
-Това са цивилни. Имаме заповед да не ги допускаме да се приближават до колоната и да се смесват с нас.
Скоро се стигна до момент в който тълпата се намираше отстрани на пътя по който се движеха машините. Чуваха се викове:
-Дайте ни радио-протектор!
-Не ни оставяйте да измрем!
Една жена, чиято кожа на лицето и ръцете бе изрината от радиацията крещеше:
-Аз имам деца! Смилете се.-Тя се приближи твърде много до колоната излизайки на пътя. Иван се изправи в каросерията, зареждайки автомата си:
-Назад госпожо!-Извика той. Камионът подмина жената, но тя скочи и се опита да се хване за следващият, който пренасяше провизии. Отекна изстрел. Пред погледите на шокираните войници, Иван изстреля само един куршум, който уцели жената в слепоочието. Тя се просна в канавката. Кръвта и бе обагрила каросерията на камиона. Това стресна всички останали и тълпата започна да се отдалечава от пътя.
Конвоят продължи още малко напред, когато изведнъж пространството бе пронизано от звукът на реактивни двигатели. Иван погледна нагоре. Бяха три изтребителя Юрофайтър, които с пикиращ полет, освободиха част от смъртоносния си товар. ГТП войнът успя за части от секундата да скочи от каросерията на камиона и да се прикрие в канавката. Чуха се серия от мощни експлозии. Камионът в който се бе возил избухна в пламъци, както и половината от останалите машини. Един от войниците се намираше до него в канавката и крясъците му заглушаваха останалите шумове. Иван го погледна, тялото му от кръста надолу липсваше, явно експлозията го бе разполовила, но нещастникът все още беше жив. Раненият крещеше: „Искам морфин!”, когато 168 се надвеси над него.
-Моля те, искам морфин!-Продължаваше да крещи ранения. Тогава Иван се пресегна до намиращия се наблизо автомат „Калашников”, връчи го в ръцете на ранения и му каза:
-Все още можеш да стреляш, така че стига си викал, ами се опитай да бъдеш полезен на другарите си!
В следващият момент отново се наложи да залегне, защото изтребителите се връщаха и този път обстрелваха колоната с картечниците си.
-Тук Иван 168, подложени сме на въздушен обстрел, нужна ни е незабавна въздушна подкрепа!-Той се надяваше помощта да дойде бързо. В противен случай, цялата войска щеше да бъде избита. За щастие от главното командване бяха предвидили, подобен развой на събитията и скоро в небето се появиха три изтребителя СУ 47. Между самолетите се завърза въздушен бой, което даде възможност на хората на земята да си отдъхнат. Отдихът обаче беше само за кратко. Иван видя, как два от танковете Т 90 избухват поразени от противотанков снаряд. Той се огледа и видя, че от близката гора към тях се насочват осем танка Леопард 2, заедно с пехота. За момента конвоят разполагаше само с три танка, които започнаха да се оттеглят, търсейки по-изгодна за тях позиция. Иван бързо се насочи към един от камионите, чиято предна част гореше, поразена от танков снаряд. Той отвори вратите на каросерията и от там се свлече труп на обгорял войник. Това което 168 търсеше, бяха контейнерите с противотанкови гранатомети. Той успя да сложи на гърба си един зареден гранатомет и две допълнителни ракети. След като стори това, войнът бързо се отдалечи от камиона с боеприпаси и тъкмо навреме, защото пожарът обхвана и товарната част, довеждайки до невъобразима експлозия.
С цялото това снаряжение, Иван носеше доста голямо допълнително тегло. Въпреки това, генетично подобрените му мускули, притежаваха необикновено голяма сила. Това даваше възможност на войнът да тича по-бързо от нормален човек, дори при тези обстоятелства. Неговата необикновена скорост, му позволи да се доближи до вражеската армия. Целта му бе кратер, образуван от избухнал снаряд. Кратерът представляваше идеално укритие. Иван се просна по корем в него и приготви гранатомета, след което леко се подаде от своеобразния окоп. Танковете се намираха в теоретичният обхват на гранатомета, но от такова разстояние всеки нормален човек можеше да се надява да уцели по-скоро по случайност. Микропроцесорът работещ в синхрон с мозъка на ГТП война обаче, му помогна да изчисли идеалния ъгъл за получаване на правилната траектория на снаряда. Иван изстреля първият си снаряд и успя да изкара от строя един от германските танкове. Без да губи време, той зареди втори снаряд. Когато се подаде от укритието си обаче, покрай главата му профучаха няколко куршума. Картечарят на един от танковете беше разкрил позицията му и го обстрелваше. Запазвайки самообладание, Иван спокойно насочи ракетомета по правилен начин и отново натисна спусъка. Пространството около него се изпълни със сивкав дим. Ракетата излетя и след секунда се взриви унищожавайки уцеленият Леопард. Преди да може да презареди, Иван забеляза, че към позицията му се насочват осем пехотинеца, въоръжени с щурмови карабини G36. Пехотинците приклекнаха и откриха огън. Едва подавайки се от прикритието си, Иван отвръщаше на огъня. С всеки кратък откос на своя АК 47, той поваляше по един противник. Последните трима оцелели обаче решиха едновременно да хвърлят в кратерът по една ръчна граната. Иван разбра, че трябва да действа светкавично. Той захвърли автомата и изскочи от трапът въоръжен само с нож. Без да бъде обременяван от допълнителни тежести, той бе изключително бърз. Още преди неговите противници да реагират, той се озова на една ръка разстояние от тях. С две отмерени и резки движения той прониза един от пехотинците, след което преряза гърлото на стоящия до него. Третият пехотинец се намираше малко по-далече. Той отри огън със своя G36, но Иван използва тялото на една от жертвите си за прикритие, след което хвърли ножа си, който се заби в гръкляна на стрелеца. След тези светкавични действия 168 се огледа и усети, че се намира в обхвата на картечницата на приближаващ към него Леопард. Той бързо извади от кобура, своя 6.5 милиметров пистолет Five-seven и се прицели в картечаря, който също откри огън. Куршумите фучаха и биеха около Иван докато той се прицелваше. Пистолетът отекна само веднъж и картечарят се свлече от купола на танка, а на челото му се червенееше дупка от куршум двадесет и втори калибър. Без да се бави нито миг, необикновеният войник се стрелна като дива котка към танкът, покатери се на купола и пусна през люка две ръчни гранати вътре, след което се оттласна от корпуса на танка и скочи в страни малко преди бронираната машина да избухне. Надигайки глава, Иван видя как бойните му другари, окрилени от проявената от него храброст, напускат укритията си и се хвърлят в атака напред, докато немците панически отстъпваха към гората, откъдето бяха дошли. Битката беше спечелена. Войниците ликуваха и гледаха Иван с благоговение. Той от своя страна не проявяаваше никакви емоции. Всичко това бе изучавано и тренирано дълго време и той го приемаше за съвсем нормално.
Руската армия установи команден център в Украинския град Конотоп, но Иван 168 скоро беше отзован. От съобщението което получи, ставаше ясно, че с него искат да се срещнат офицери от висшето командване.

* * * * * *

Десет дни след началото на войната Иван се намираше в тесен сив коридор на тайно подземие използвано от Руската армия, като команден пункт. ГТП боецът стоеше сам на пейка пред врата на която пишеше „Конферентна зала”. Луминесцентните лампи хвърляха бледата си светлина върху и без това сивия бетон и създаваха още по мрачна атмосфера, но суровият войн бе прекарал целия си живот сред такъв интериор и това не му правеше впечатление. Скоро от дъното на коридора се появи Полковник Зеров. Иван веднага скочи и се изпъна като струна, след което поздрави:
-Здраве желаем, Другарю Полковник!-Полковникът отдаде небрежно чест и каза:
-Здравей 168. Преди да поемеш следващата си мисия исках да поговорим.
-Слушам, Другарю Полковник.
-Седни 168, тази формалност не е необходима сега!-Двамата седнаха на пейката. Иван се чувстваше особено. Той бе свикнал на сурови обноски и спазване на военния протокол до най-малката подробност. Полковникът продължи:
-Заедно съм с теб и останалите момчета от отряд „Иван”, на практика откакто се родихте. Може да се каже, че съм посветил една голяма част от живота си на вашето развитие, и днес, когато часът на великата война удари, съм горд, виждайки на какво сте способни... Същевременно изпитвам тъга, защото колкото и да са добри, някои от твоите другари, 168, вече са мъртви.
-За тях е било истинско щастие да дадат живота си за родината, Другарю!
-Вероятно е така...това за което исках да поговорим....-Полковникът замълча за момент след което продължи- От висшето командване са били впечатлени най-много от твоето представяне и от това на един друг ГТП войн, представител на отряда „Ставрий”...
„Отрядът Ставрий” мислеше си Иван. Той ги познаваше всички. Между отделните ГТП отряди съществуваше съперничество. Иван се чудеше, кой от познатите му Ставрий-ци може да се е представил толкова добре.
-До този момент, всички Вие момчета, изпълнявахте чисто военни мисии и бяхте под моето наблюдение. За теб сега нещата се променят...-Заяви Зеров.
-Какво искате да кажете Полковник?
-Човекът, който е проявил интерес към теб е Генерал Владимир Соровски, от разузнаването.-След тези думи по гърба на Иван пропълзяха тръпки. Соровски беше емблематична фигура и един от най-приближените хора на Генералисимус Фатимин. Той ръководеше тайната полиция и беше човек с почти неограничена власт. С необичайно смутен тон, Иван попита:
-Какво ще е естеството на мисията ми, Другарю Полковник?
-Нямам представа, момчето ми. Нямам достъп до информация на толкова високо ниво. Мога само да ти кажа, че мисията е от най-висок приоритет, лично одобрена от Генералисимуса и ще бъде...дълбоко зад вражеската линия.-Тъкмо когато Полковникът завърши изречението си, вратата на конферентната зала се отвори и висок Лейтенант каза:
-Иван 168, очакват Ви!

проекта не е лоша идея .
One Vision , прочетох отгоре-отгоре какво си писал и изглежда си
прав ,всичко добре ама много ти е дълга думата ''С една дума - трагедия.'' ,а изказването ти е по-дългичко , просто се шегувам
и Андрей не съм чел мн. ,ама АК-то малко ме съмнява ,не съди за
сега ,после до около месец сигурно ще го видя по-обстойно
п.п. нямам нищо против калашката иначе

За разлика от предишни твои разкази този не ми харесва изобщо. Някак си не виждам много описание, не усещам атмосферата изобщо. Също прекалено "Хейло" ми се струва, въпросните войници са (лошо) копие на спартанците, с единствената разлика, че нямат миолнир броня и плазмени щитове.

Във втори пореден разказ не става ясно защо,аджеба,великите сили са решили да се самоунищожат в безсмислен ядрен конфликт?

Аз лично не виждам абсолютно никакъв смисъл в целия разказ.Просто си написал някаква историйка,без замисъл,без послание,без нищо.

Калашника много скача като стреляш непрекъснато и му е кусур според мене , до като вече картечницата калашников е друга история
Стрелял съм и с двете.

3 глава- Подготовка

Иван пристъпи в слабо осветената конферентна зала. Двама лейтенанти от личната гвардия на Генерал Соровски стояха на вратата изпънати като струни. В средата на залата точно под висящият лампион, Иван забеляза позната фигура, това бе Ставрии 125. Двамата се спогледаха, след което се строиха един до друг. Потънал в сенките на помещението, на удобно кресло седеше Соровски. Намиращи се на по-осветеното място, двамата войници едвам различаваха острите черти на лицето му. След като издиша поредната доза дим, генералът загаси фасът си в намиращия се на масата пепелник и започна:
-Ставрии 125?
-Да, Другарю Генерал!- Войникът се напъна да звучи възможно най-решително.
-Иван 168?
- На вашите заповеди Другарю Генерал!-Отговорът на Иван също бе перфектен, но се забелязваше една идея по-малко ентусиазъм. Той винаги бе изпълнявал военния протокол точно до педантизъм, но не одобряваше хората, които се натягат излишно.
Значи Вие двамата сте най-доброто с което разполагаме... или поне така смятат от вътрешното разузнаване.
-За нас е чест другарю Генерал!-Извика Ставрии 125.
-Вие сте войници и сте обучени да изпълнявате своите мисии. Ето тук се намира цялата оперативна информация която ви е нужна.-Заяви генерала и небрежно побутна двата чипа намиращи се близо до пепелника на масата.-Не съм длъжен да ви казвам повече от написаното тук и въпреки това...-Генералът спря за да си запали следващата цигара. След като вдиша дълбоко, той продължи:
-...опитът ми показва, че дори и най-добре обучените войници са далеч, по мотивирани, когато осъзнават важността на задачата си.-Генералът отново направи кратка пауза за да си дръпне, след което продължи:
-Знаете, че се намираме в един ядрен свят. Вие имате уникалният късмет да притежавате гени, отговорни за синтезата на радио-протектор в клетките ви. Всички ние обаче не сме така. Нашият народ умира от радиацията. Радио-протекторите необходими да се инжектират на всеки дванадесет часа, не достигат. Има опастност нацията ни да бъде сведена до няколко стотин хиляди души. Това е война за оцеляване и ще победи този, който пребори радиацията. Най-общо казано, във всеки един от тези чипове се съдържа информация за по един човек. Всеки един от тези хора е необходим за откриването на нов тип радио-протектор, който ще има много по-дълготраен ефект и следователно ще са нужни много по-малко количества. Това може да е нашето спасение и нашия ключ към победата над врага. Задача ви е да ни доставите вашия човек жив.
-Тъй вярно, Другарю Генерал!-Извикаха двамата в един глас.
-Има и още нещо, за да стане играта още по-интересна-Тук генерала се усмихна многозначително и отново си дръпна от цигарата. Изпускайки облаци от дим той каза:
-Всеки един от тези двама души е взаимно-заменяем. Тоест, този от вас, който първи ни достави целта на мисията си, ще спечели невиждана слава, като спасител на народа ни и може би на цялото човечество. Вторият ще бъде забравен.
В този момент, двамата войници се спогледаха за втори път. В очите им се четеше непоколебима решителност. Нямаше съмнение, че всеки един от двамата щеше да направи всичко по силите си не просто за да изпълни задачата си, но за да бъде пръв!
-Има и още нещо...-Продължи Соровски- Получихме критики, от техническия отдел, че високо-технологични войни, като вас не са екипирани с необходимото оръжие.
-Въоръжението ни беше напълно адекватно на бойната обстановка в която бяхме поставени Генерале!- Отговори Иван.
-И аз съм на това мнение.-Усмихна се Соровски- Когато бях на вашите години, Калашникът беше моят брат, моят най-добър приятел и моята любовница, но все пак, от тук ви поемат специалистите от техническият отдел. Те ще ви дадат ново въоръжение и ще имплантират във вас най-новите технически подобрения с които разполагаме. Пожелавам и на двамата Успех!
-Тъй вярно!-Изреваха двамата войни и се обърнаха кръгом.
Ставрии 125 и Иван 168 бяха разделени един от друг и поети от два различни научни екипа.
-Добър ден, казвам се Професор Захариев и преди да те пуснем на бойното поле ще ти сложим няколко нови импланта.- Докато професорът говореше, останалите асистенти поставиха Иван 168 на нещо като операционна маса.
-Първият имплант- продължаваше професора- се нарича зрителен акселератор. Той ще ти даде възможността да възприемаш топлинни картини, което прави излишно носенето на оборудване за нощно виждане. Освен това зрителния акселератор притежава 200х оптичен зуум, така че и бинокъл няма да ти трябва.
-Това е чудесно- Иван винаги се вълнуваше, когато щяха да му присаждат нови импланти. Той знаеше, че много скоро ще почувства новата си сила.
-Не е само това- засмя се професора- ще подменим и невростимулиращия модул с по-нов модел. Това ще направи рефлексите ти още по...нечовешки.
Операцията по поставянето на новите импланти продължи няколко часа. Иван бързо почуства разликата. Професорът обаче имаше още нещо с което да го изненада:
-Освен тези подобрения, ни беше заръчано да подобрим и огневата ти мощ.
-Калашникът ще ми липсва...-промълви Иван.
-Спокойно, новата ти играчка е много по добра.- В този момент в залата влязоха двама войници бутащи нещо на голяма метална количка покрита с чаршаф. Професорът каза:
-Като се има предвид огромната ти мускулна сила, реших че това ще е подходящо за теб-в този момент той дръпна чаршафа и на количката лъсна чисто нова двуцевна 23 милиметрова картечница ГШ-23, пригодена за ръчно ползване. Иван подскочи от радост:

-Не мога да повярвам! Винаги съм си мечтал за такова нещо!
- И аз, момчето, ми и аз. До сега това велико оръжие беше монтирано само на хеликоптери и самолети, но ето днес се роди войнът достоен да го носи!-И ученият потупа Иван 168 по рамото, като пророни едва забележима сълза. След това той отбеляза:
-В класификацията на ГТП войните, вече си повишен от пето на седмо ниво, благодарение на новото си оборудване и на доказаната от теб самия бойна ефективност! От тук нататък те поема тактическия отдел, успех!
Иван 168 премина в следващото помещение. То беше добре осветено. Имаше голяма маса с много места, в края на която седеше млад полковник. Името му беше Захарии Катюшкин и беше един от най-доверените хора на Генерал Соровски. Той погледна Иван с изпитателен поглед и започна:
-Нямам много за казване. По-голямата част от тактическата информация за мисията се намира на чипът, който вече сте получили. Ще бъдете изпратен дълбоко зад вражеската линия с помощта на двуместна капсула. Ще трябва да откриете обекта на мисията и да го заведете жив до капсулата, след което да се върнете. Ще носите със себе си запаси от радио-протектор, който не Ви е нужен, но ще трябва да поддържате с него живота на обекта. И внимавайте. Възможно е да се сблъскате с най-голямата опасност- американските „Супер-трупъри”.
При споменаването на Супер-трупърите Иван вдигна поглед. Той бе слушал толкова много за тях по време на обучението си, но до този момент нито един ГТП войн не се беше сблъсквал с тях. Да премери сили с някой от тях щеше да е върховно предизвикателство за него.