Стяг

В час съм. Не, по-скоро физическата част от мен е в час. Същата тя е тази, която в момента механично записва каквото учителят по литература диктува с изпълнен с енергия и патос глас, вживявайки се сам в своите думи, редейки синоним след синоним без знак, че ще спре скоро. Тази, телесната част в момента записва привидно неуморно, гледайки разсеяно навън. Обектът, привлякъл вниманието й е едно обикновено голо дърво, нищо необичайно за този сезон, и по-точно едно пъстро, шарено шалче, представляващо известен столичен футболен отбор. Вятърът, и може би, нечии ръце, са го изпокъсали до парцали и то самотно се вее като старо знаме.

Навън е студено и сиво, зимата е тук с пълна сила, като се изключи липсата на сняг. Тъмни облаци закриват небето, разхождайки се по него бавно. Листата по дърветата отдавна са окапали.

Хващам се, че мразя това време. Нещо повече, мразя сивината, която изглежда има силата да се намъква и в човешкия живот, превръщайки всеки ден в една сива, еднообразна, гадна агония. Независимо какво правя, къде ходя и с какво запълвам времето си, не бих могъл да избягам от това чувство. Предполагам, че е от зимата; моментите, от нея, които обожавам, също са отминали – когато навсякъде е покрито със сняг и тази сива празнота е заменена от красива белота. Свивам раменете си, не мога да определя какво причинява това чувство на празнота и безсмисленост. Не съм и напълно сигурен, че е от годишното време. Може би съм просто аз. Пак.

"Духовната" част от мен усеща, че нещо е необичайно – безкрайният монолог на учителя е прекъснал за момент. Поглеждам към него, измъквайки се от транса си.
-… вие знаете ли какво е “стяг”?
Тишина.
- Стяг е архаичен израз… примерно, нещото, което стяга каруцата, за да не се разпадне по пътя. Разбрахте ли?

Усмихвам се едва забележимо и поглеждам пак към голото дърво и самотното малко флагче, веещо се от него.


(Първи опит, искам конструктивно-деструктивна критика )

Как физическата ти част едновременно записва, наблюдава шал и размишлява. Къде си го чувал това сериозно хД Трябва ти преработка.

Абе, честно казано аз съм го правила, обаче после нито помня, че съм писала, нито какво са говорили, а и ми отне около 8-9 години да започна. Да не говорим, че винаги съм бляла в посока на тетрадката или говорещия. Просто няма начин да гледаш в коренно различна посока и да можеш да пишеш.
Но, да има нужда от някаква преработка, но ако трябва да съм честна не ми харесаха изразите "физическата част" и "духовната", ноже би трябва да помислиш да ги замениш с нещо, не толкова директно...

Иначе, с 1 дума, явно ти е било много скучно в този час, щом си предпочел да блееш в някакво раздрано шалче, от където ми идват няколко други въпроса. Как шала се е озовал на дървото, ако е толкова зле, колкото го изкарваш, или трябва да е висяло там поне 2 сезона или някой да го е закчил. И двете ми се виждат малко вероятни за естеството на разказчето. А ме съмнява да е имало чак такъв вятър, че да дигне парцал и да го метне на клоните.

Но едно ти признавам, чете се леко и без запъвания, което си е един много голям плюс, особено ако мислиш да пишеш по-дълги работи

Не мисля. Просто днеска ми беше меко казано странно, всичко е по реален случай
Шалчето си е там, дървото също... никаква идея какво точно е станало. А относно "блеенето"... 8 часа курсове в един ден, само това ще кажа.

Някой е скачал от покрива, не е преценил хубаво разтоянито и е полетял стремглаво към дърво. Намачкал се е в клоните, докато е падал и шала се е закачил.

А бе мисля, че въпроса как шала се е отзовал там е неуместен, особено като сме виждали гуменки по телефонните кабели, още повече, че няма реална връзка с идеята на разказа.

Иначе е добре написано, леко се чете и има идея. Честно казано бих казал, че не е моя тип произведение, ако не беше краят, който придава съвсем друг смисъл на разказчето. Може би наистина "физическа" и "духовна" "част" са не много уместни, но честно казано в момента ми звучат доста по-добре от "тялото" и "духа" или "разума".

Добро беше, стилът ти ми харесва и има потенциял