Гората бе тъмна. По-тъмна и тиха от обикновено. Липсваше лекият нощен ветрец, който обикновено разклащаше листата и позволяваше на бледите лунни лъчи да стигнат до тревата. Вървях бавно, наслаждавайки се на докосването на младата зеленина под босите ми стъпала. Ходех бавно и все пак бързах. Бързах и то ужасно много. Нямах нито секунда за размотаване, но някакъв вътрешен инстинкт ми нашепваше да внимавам. И аз внимавах, и то много. Наслаждавах се на допира на тревата и на студеният пролетен въздух, който ме обгръщаше като невидимо одеяло, но в същото време бях на щрек не пропускайки нито едно движение или шум в гората. Ето там в ляво птиците се вдигнаха, а трябваше да спят. Времето ми изтичаше по-бързо, отколкото си мислех, скоро щяха да ме настигнат. Направих още няколко крачки, преди и от дясната ми страна да се дигна шум – скоро щяха да ме обградят. Все пак имах време, гората около мен все още бе тиха, а аз вървях на пред. След няколко по-високи храсти пред погледа ми се ширна горска поляна , а в средата й, като разтопено сребро имаше езерото. То седеше неподвижно под луната и я отразяваше, нищо не нарушаваше гладката му повърхност. Приближих водата и я докоснах с ръка. От докосването тръпка полази по него. Бях там, почти бях стигнала, но шумовете зад мен показваха, че времето ми изтича по-бързо, отколкото ми се искаше.Прекалено бързо, по-бързо дори от миналият път, а тогава едва бях успяла. А толкова много неща ми се искаше да видя,а и да направя, пък и трябваше. Поех си дълбоко дъх и докоснах водата още веднъж. Студената тръпка която пробяга по тялото ми и накара кожата ми да настръхне ми подсказа, че момента е дошъл. Тръснах глава. Изправих се. Погледнах луната и с едно движение отвързах възела, който беше под косата ми и придържаше шала от пясъчна коприна около тялото ми. Последният се плъзна на долу и се свлече около краката ми. Лекият ветрец най-сетне се появи и накара голата ми кожа да настръхне повторно. Издишах и направих крачка, втора,трета, а водата нежно потръпваше под ходилата ми. Луната ме обливаше в светлината си с чиято помощ успях да разперя лунните криле. Криле толкова тънки и слаби, че слънчевият вятър ги превръщаше в прах за секунди и дори нямаха сила да издигнат във въздуха тяло облечено дори в тънката коприна, но и достатъчно силни за да се носят по лунното течение и спокойно ме носеха над езерото, докосвайки го от време на време с пръсти, колкото да накъдря повърхността на водата. Стигнах до центъра на езерото, а луната бе точно над мен – всичко бе както трябва и дори приближаващите се преследвачи вече не можеха да успеят на време. Устните ми тихо зашепнаха думи, които ветрецът поемаше и отнасяше преди да станат смислен за ухото звук. Думи познати само на мен, гората и водата, а в техен отговор последната се надигна под формата на тънка стена около мен. Първо успя да стигне само до глезените, после до колената, кръста, докато не се извиси няколко метра над мен. Секунди след това водата с плясък се върна където и е мястото. Дишах тежко, но първата част бе приключила. Нещо профуча покрай мен, а друго ме удари в рамото, болката се разля като гореща течност по тялото, последвана от втора в крака. Все пак бе късно.Бях приключила, а заедно със заклинанието си бе отишла и нощта. Бях закъсняла. Изгрева се показа и озари лицата на преследвачите ми, но нямах време да ги огледам и запомня, крилата се разпаднаха по-бързо от времето за което сърцето прави един удар и аз пропаднах във водата. Тя ме прие в хладната си прегръдка и отне парещата болка от ударите. Погледнах на горе където повърхността се отдалечаваше от мен и с последно усилие на волята си успях да се протегна, но бе късно. Мехурчетата отронили се от устните ми бяха последната въздишка, а ледът, който ме обгръщаше ги хвана в капана на безвремието, в който щях да прекарам следващите хиляда години. Още само хиляда години и леденият затвор щеше да ме пусне за пореден път от прегръдката си, за да се родя, да отида до следващата точка на заклинанието и да го изрека заплащайки с живота си. То щеше да се завърши, а аз щях да бъда свободна, а и не само аз.
Последните ми мисли бяха пометени от студа, както вятъра отнася прашинка. Мракът ме обгърна и времето спря да тече. Поне за мен.

На мен поне ми привлече вниманието, бих казал, че е време е за истинския разказ

Добре беше, но следващият път заложи повече на сюжета.

Добро, само като съвет бих могъл да предложа да отделяш параграфите.

Сентри, бе не мислех да има разказ, ма явно ще има и ти си ми главният виновник, но това по скайп ще ти го натъркам по носа.

Амдрей, писах го докато брата и господина ми по физика 3 часа бистриха политика за двигатели на BMW и в момента, в който установих, че почвам да вдявам се уплаших и надрасках това за ... 15 мин. Нямаше за идея да има сюжет или, каквото и да било. Бе просто миг от нещо цяло, което едва ли щях да напиша някога. Все пак, мерси.

moonyy - целта му е да няма абзаци, по възможност никакви, да не говорим, че ме дразнят разкази по принцип, които имат по цял ред м/у абзаците(освен в случаите когато бележи изцяло повратен момент, без общо с предишната част.).

И въпреки мойте закани, Хами ще черпиш бира
---------------------------------------------------------------
1. Глава
Счупеният кристал


Денят бе топъл и слънчев, а бели пухкави облачета се гонеха в синевата на небето. Отдавна не бяхме имали хубав ден, да не говорим толкова хубав ден. Бях се събудила рано и посрещнах изгрева, бяха минали няколко часа от тогава, но аз продължавах да седя на тревата и да се препичам, като някоя змия на камък, радвайки се на топлещите лъчи. Бе ми писнало от студ, вятър и дъжд, а в последно време имахме в изобилие от тях. Денят обещаваше да е хубав. Поседях още малко, след което станах за да ида долу до езерото, където сигурно вече ме чакаха. Щях да отнеса голям скандал, но ако трябва да съм честна, ама хич не ми се тръгваше. Все пак се преборих някак със себе си и станах. Пътят на долу по поляната бе лек и скоро се озовах на езерото. Отне ми повече от няколко мига да се ориентирам в ситуацията, но това определено не бе нещо, което очаквах да заваря. Стъписах се и започнах да се оглеждам. Част от жените бяха налягали по земята и аз искрено се надявах, да са само приспани. Останалата част бяха на няколко групички обградени от Ордена. Вцепенението ми трая няколко мига, но явно това време им бе достатъчно за да ме обградят. Когато реших да побягна вече бе прекалено късно. Заклинанието бе в сила и аз бях като птица в клетка. Някаква качулата фигура се приближи към мен, вдигна ръка и светът ми потъна във водовъртеж от звуци и цветни петна. Това продължи сякаш един цял живот. Сигурно щях да се побъркам, ако бях някое обикновено момиче, но дори това право ми бе отказано. Моят народ, макар и простичко живеещ имаше един малък недостатък, на всеки петстотин години имаше шанс да се роди едно дете, в чиито вени да тече кръвта на лунните феи, а заедно с нея и цялата им магическа сила и проклятие. За щастие или в случая за нещастие това удоволствие се бе паднало на мен и точно то спаси разсъдъка ми в този момент. Вече почвах доста да се отчайвам от положението, когато светът ми се върна. Бях в някаква стая от зидан камък, с гоблени по стените. Бях прекалено слаба за да се движа, за това докато лежах на пода огледах, до колкото ми позволяваше позата, терена. Забелязах част от моите връснички налягали и с пяна по устата. Значи, все пак търсеха мен, но въпросът бе “Защо?”. Е, Орденът услужливо ми отговори и на този въпрос. Всъщност беше така любезен да ми остави и избор: “Или се съгласявах доброволно да им помогна и всички оставаха живи, или им помагах, а всички, които познавах умираха.”. Колко мило от тяхна страна....

Странна светлина прекъсна образа на мъж със кристална кама, който стоеше пред мен. Някак си ме болеше от светлината. Не бе нормално. Последните няколко пъти никога не се бе получавало така. След секунди погледа започна да ми се премрежва, а след още няколко минути се изясни до толкова, че да виждам размазано. Учудването ми бе голямо, когато осъзнах, че още съм в леденият кристал на междувремието, че даже съм замръзнала с отворени очи и уста, а и с протегната ръка на горе, е поне спрямо положението ми в момента. Виждах светлината, а от нея главата сякаш щеше да ми се пръсне на хиляди малки парчета.
“Какво става?” Бе единственият смислен въпрос, който успявах да задържа в мислите си, наред с всички проклятия, за които се сетих, че и няколко, които сама измислих на момента. За жалост мъчението ми не спираше сякаш цял един живот, но вътрешният ми часовник упорито повтаряше:
- Мина само четвърт час реално време.
- Млъкни, гад проклета, не ти искам мнението!
Трябваше да спра да си говоря сама, не мисля, че е здравословно.
След още цяла вечност, които всъщност бяха още около четвърт час, изведнъж през мъглата от болката проби звукът на пропукване на леда. Времето премина през пукнатината и ме докосна, а секунди след това ледът се превърна във вода и аз се строполих на пода. От удара за секунди ми причерня, но след две-три бързи премигвания образа се върна и този път бе ясен. Главата продължаваше да ме боли, но сега се прибави и болката от ръката и крака. Едва успявах да си поема въздух. Бузата ми лежеше на меката трева, слънцето ме пареше отгоре, а аз едва след огромно усилие на волята и от поне десетия опит успях да се надигна на лакти. От усилието света отново се залюля. Чувах и някакво странно жужене, но не можех да разбера думите. Бе минала около минута откакто се приземих на тревата. Огледах се до колкото можех и видях някакви странни хора, които очевидно бяха източник на жуженето, което от своя страна все повече приличаше на заклинание. “Те са ме извадили от кристала!”. Знаех го още от началото, но това бе невъзможно и съзнанието ми отказваше да го приеме до този момент. Това ме разтресе из основи, а и факта че в този момент жуженето спря и водата от леда се изсипа отгоре ми, което бе достатъчно за да се пльосна отново по очи на тревата. Проклех отново. Всичко ме болеше, слънцето пареше, а силите едвам ми стигаха да дишам. “Колко ли време е минало?” Този въпрос не ми даваше мира, но явно бе прекалено малко. Самият факт, че лежах безпомощна като новородено, допълнително ме ядосваше.
Усетих как някакъв хладен плат ме покри, а след това как две ръце ме обръщат по гръб и ме вдигат. Това бе момента, в който осъзнах, че съм затворила очи. Опитах се да ги отворя, но едва леко помръднах с клепачи и фонтан от искри ме удари като парен чук. Отказах се от опита и се съсредоточих върху дишането. Човекът, който ме носеше каза нещо, но думите му не можеха да стигнат до мен достатъчно ясно, че да ги различа. Все пак го чувах, че говори и ме учуди факта, че не млъква.
Въпрос като; “Какво става?”, “Къде съм?”, “Кои са тези хора?” и “Какво искат от мен?” се въртяха в шеметен водовъртеж из съзнанието ми. Отне ми минута, преди да осъзная, че техният бяг се забавя сякаш хванати в лепкава течност.
“Какво по дяво ....” болката спря и тъмнината ме обгърна.

Ще черпя я! ^_^`

Чакам продължение!

Браво, продължавай

Била си напушена!

И какво става нататък? ^^

2. Глава
От друг ъгъл


Нощта вървеше към своят край, а ние все още бяхме далече от мястото. Нима и този път щяхме да закъснеем? Почваше да ми омръзва вече, от това гонене през вековете. Погледнах на горе към небето. Времето почти бе дошло, а ние дори не се доближавахме.
- Ани, какво е положението?
Момичето се спря за секунда заслушана в пресента на ветреца, който се появи току що.
- Наближаваме, но не сме сами. Хрътките са пред нас и вече я достигат. Но поне сме в правилна посока...този път.
Звучеше леко отнесено, но принципно слушащите шепота бяха хора, които вечно са на половина обладани. И все пак, това прекъсване накара мравки да пробягат по гърба ми. Странно, бях толкова замислен, че не разбрах кога бях преминал от бърз ход в тичане. Погледнах леко на зад, но двете момичета ме следваха неотлъчно. Нямахме време за глупаво размишление.
След няколко метра пред мене се разтла поляната с езерото в средата,а хрътките със стопаните си допълниха пейзажа. Още само няколко метра деляха последните от това да стигнат до водата.
- Идват – гласът прозвъня в нощта, като камбанка. – Върви, ще ги задържа.
Кимнах и побягнах. Колкото бяха еднакви двете сестри визуално, толкова бяха различни по характер. Чух как дърветата изпращяха и можех само да сачуствам на тези създания, които щяха да понесат гневът на девойката.
Стигнахме до езерото секунди преди да видя как водата я обгръща. Шанса намаляваше, но още имахме време. Явно и Ани мислеше така, защото вече усещах вятъра, който се засилваше доста обезпокоително. Огледах се за да намеря зад какво да се прислоня, но бързо установих, че трябва да разчитам единствено на нейните способнности. Усмивка пробяга по лицето ми. Дам... както обикновено. След по-малко от минута хрътките, заедно със стопаните си, бяха отвени в неизвестна посока. А след още толкова време от гората изскочиха и останалите 3 отряда, които изглеждаха почти толкова зле, колкото и тези, за които се бе погрижила Мег. Е, положението можеше да бъде и къде, къде по-зле. Все още имаме време. Огледах пристигналите още веднъж и уверенността ми намаля значително.
- Ще се справите ли със заклинанието? Кристалът е още млад.
- Ще опитаме.
Човекът изрекъл тези думи, бе на възраст сигурно поне 70, въпреки, че можеше и да е на 700 със същия успех. Стар, прегърбен, със сива коса, сплетена на дълга плитка и крива тояга в ръката, на която се подпираше за да се придвижи на пред. И все пак в погледа му имаше повече сила от всички нас взети заедно. Кимнах. Хората се подредиха в кръг около езерото. Всеки един от тях имаше тояга, кама или меч, които в случай на нужда играеха ролята на жезъл. Въпреки, че в днешно време рядко се прибягваше до тях, магията която ползвахме в случая бе древна почти колкото света - и също толкова мощна. Тихо жужене се понесе над водата, която от своя страна отговори с набръчкване на гладката си повърхност.
Нямах повече работа тук, или поне не в близките няколко часа, поне докато не извадят кристала. Огледах се и видях до едно дърво двете момичета. Мег изглеждаше ужасно. От главата и от лявото й рамо се стичаха струйки кръв. Явно все пак опонентите са били доста силни, за да пробият защитата й. Тя седеше с притворени очи, облегната на дървото, а Ани се опитваше да спре кръвта.
Клекнах до тях.
- Дръпни се. Така няма да стане.
- Недей да си хабилиш силите за това, няма да ти стигнат. – гласът на Мег прозвуча глухо и далечно. Изобщо не си направих труда да я чуя. Махнах само с ръка, а умът ми вече нареждаше заклинанието. Сложих ръка на челото й, а след малко под действието на думите, цялото й тяло се покри с бледа синкава светлина, на фона на която се виждаше как раните започват да се затварят. След няколко минути всичко приключи, по равномерното дишане на момичето пред мен установих, че е заспала. Изправих се, но от бързината на движението леко ми се зави свят, нищо струваше си.
- Ще предрема, събуди ме, ако нещо изникне, ако не – когато кристала
започне да се показва. – Ани кимна, а аз се
опрях от другата страна на дървото и се загледах в небето.
Бяха минали толкова много години, не, хилядолетия откакто гонехме този кристал. Седем, не, поне десет хилядолетия. Този път обаче ще успеем. Затворих очи и си наложих да заспя. Не бях спал от почти 3 денонощия, а силите щяха да ми трябват за да строша кристала, което всъщност бе може би невъзможната част от заклинанието. Само след малко обаче усетих как сънят прогони всички мисли от съзнанието ми.
Не знам, колко време съм спал, но сякаш тъкмо затворих очи и усетих как една ръка ме бута за да се събудя. Премигах няколко пъти за да прогоня сънят, а и за да свикна със светлината на обедното слънце.
- Време е – каза момичето и тръна по посока на езерото.
Изсумтявайки, станах, изтупах тревата от себе си и я последвах. Тъкмо на време, за да видя как кристала започва да се показва от водата. Огледах хората, които изпълняваха заклинанието, и останових, че от началната група е останал само един. Дам, бе силна магия и рядко някой успяваше да стигне дори и до средата, а какво ли оставаше до края, за това и трябваха много хора за завършването му.
Докато траеше огледа на положението, кристалът вече се бе показал на половина и започна да хвърля разноцветни дъги по повърхността на водата. Зачаках търпеливо. Съвсем скоро трябваше да счупя проклетото нещо, а дори не знаех дали ще стане номера. Ани стоеше тихо до мене и държеше в ръце четка и мастило.
- Да започваме.
Момичето кимна, а аз съблякох ризата си, оставайки гол от кръста на горе. Коленичих, за да може да ме стигне, и затворих очи, оставяйки гъделичкащото чуство от четката да ме изпълни. Ани тихо и методично напяваше на древният език, докато четката рисуваше заклинателните руни по тялото ми. Те едновременно ме подсилваха и предпазваха. Когато приключи, кристалът вече висеше на една стъпка над водата и бе крайно време да започвам. Докато се приближавах до ръба на езерото, видях как още един от маговете припадна и се наложи да го заменят. Трябваше да побързам. Навлязох във водата, докато не ми стигна до малко над коленете. Затворих очи. Изчистих съзнанието си от всякакви мисли и го отворих. Само след секунда той заплъмтя със леденостудено синьо на фона на чернотата наоколо. Изолирах сигналите на хората и животните и се съсредоточих върху него, търсейки процеп, през който да мина, надявайки се че е още млад и незавършен. След секунда видях това, което търсех, и усмивка на задоволство пробяга по лицето ми. Съсредоточих се и започнах да навързвам в ума си думите на заклинанието което щеше да ми помогне да преместя кристала на сигурно на сушата. Отне ми известно време, защото магията бе древна, а като всякаква такава - изискваше и повече време и повече енергия от която и да е магия изпалзвана последните няколко столетия. Все пак успях да я завърша и с бавни крачки назад започнах да местя себе си и кристала към сушата. След няколко метра и двамата бяхме на сушата и можех да се захвана с наистина трудната част. Останах неподвижен за известно време, за да прочистя ума си, след което започнах да нашепвам думите. Отне ми сякаш цяла вечност докато кристала започна да се пропуква. Първо с лека паяжина от зеленикави нишки, които можеха да се видят само на енергийно ниво, а след няколко минути чух и заветното “пук” което оповести разцепването на безвремевият лед. Последните две думи от заклинанието втечниха леда. Отворих очи точно навреме, за да видя как тялото на момичето пада на меката трева. В същият момент жуженето от подържащото заклинание леко се промени и задържа водата във въздуха. Момичето се повдигна леко на ръце в опит да се огледа. Усещах объркването и болката, която се излъчваше от нея, но не можех да прекъсна сигнала, вместо това се опитах отчасти да предпазя съзнанието й от помрачение. Дишах тежко, а и цялата процедура бе изразходвала по-голямата част от собствената ми жизнена сила. Секунди след като тя се надигна, жуженето на подържащата магия спря и водата се стовари отгоре й, като я прилепи към земята. Тръгнах към нея, а Ани ми подаде парче соларен плат. Взех го и покрих момичето с него, след което го вдигнах и тръгнах към защитата на гората. Имахме много път до вкъщи, а тя бе прекалено слаба. Като се замисля тежеше не повече от едно дете. Трябва да внимавам повече. Цяло чудо е, че още е жива. Усещах напрежението в нея, но скоро заклинанието за сън подейства и тя се отпусна.

Много се кефя че си решила да напишеш нещо. Браво! Много е интересно, чакам следващата част с интерес!

Добро продължение. Мислиш ли да има още?

Мерси Сентри.
Да, мисля да го продължа, просто в момента съм в някаква пълна емоционална яма и не ми се пише. Все пак благодаря. Въпросът ти задвижи някакво колекце в кухата ми глава, което взе, че каза "щрак" и почнах да мисля за продължение. Като го нарисувам още малко, ще седна да го напиша.

2D` и на теб Благодаря.

Пак казвам, нищо не обещавам, но ще гледам да е скоро.

Дааааааа, хората с аватар на Vash са добри

Because we are made of LOVE AND PEACE!!!

Кралице, желая ти бързо да се изкатериш от ямата, че там не е убаво.

Къде е?

3. Глава
След извесно време


Усещах един малък слънчев лъч да шари по лицето ми и ща не ща се събудих. Нещо не беше на ред, но не можех да установя какво. Мислите бавно започваха да се отърсват от лепкавостта на съня и да започват своето нормално движение. Нещо имаше, но не можех да си го спомня или не исках. Отворих леко едното си око. Намирах се в някаква стая с бели стени и прозорец с пердета, а лъчът се процеждаше през един процеп между двата дантелени воала. Отворих и другото око и се опитах да се изправя на лакти, но внезапна болка ме преряза и ме накара да се отпусна в завивките.
- Стой спокойно.
Гласът дойде от лявата ми страна. Извърнах глава и видях младеж. Загърнат в перелина. Беше горе долу на моята възраст, седеше на стола в ъгъла и гледаше отнесено към прозореца. Премигах учудено и изведнъж спомените започнаха да се изсипват отгоре ми като водопад. Гората, преследвачите, хрътките, езерото, заклинанието и ледената вода, слънчевата светлина, която пари като огън и допира до меката трева. Затворих очи и започнах да подреждам и без това хаотичните си спомени.
- Къде съм? Какво става? – това бяха и основните въпроси, които ме тормозеха в момента.
- Ами, за сега си на сигурно място или поне се надяваме да е сигурно. А на втория въпрос ще ти отговоря, когато укрепнеш още малко, в момента нямаш достатъчно сили за толкова дълъг разговор. Това, което трябва да знаеш е, че успяхме най-сетне да те извадим от кристала и да прекъснем цикъла на магията и че за момента си в безопасност.
Гласът му звучеше уморено и не търпящ възражения , за това просто отпуснах глава и се потопих в собствените си мисли. Все пак, ако искаха да ми сторят нещо, нямаше да се грижат за мен, нали? Но кои е той, защо съм тук и по-важносто, от колко време съм тук? Какво става, за Бога? Явно нямаше да се успокоя, докато не открия отговорите поне на част от тези въпроси.
- Ъм, добре, а от колко време съм тука?
- Спиш почти седмица, всъщност бе толкова слаба, когато те извадихме, че не таяхме големи надежди да оцелееш.
В същия момент врата се отвори и вътре влязоха две еднакви като огледален образ девойки. Едното имаше леко отнесено изражение, но второто ми привлече вниманието. Погледа и бе жив, цялото и тяло бе изпълнено с движение, но това, което ме притесни бяха няколкото бързи поглеждания към вратата.
Първото момиче се приближи до младежа и му каза нещо, но бе прекалено тихо за да разбера какво. Явно бе важно, защото лицето му се изопна, след което стана и се доближи до кревата.
- Мислех, че ще имаме още поне седмица. – наведе се и ми помогна да седна. – Съжалявам, но се налага да те преместим. Ани – обърна се към замисленото девойче – помогни ми да я приготвим. Мег, при нужда се опитай да ни спечелиш време, но без да се увличаш много.
Второто момиче изчезна от стаята, а Ани се доближи да някакъв шкаф, които не бях забелязала и започна да вади дрехи. Едва тогава осъзнах, че съм гола.
Облякоха ме точно за 3 минути, но опита ми да застана права бе увенчан от голям неуспех. Младежът ме прихвана и се обърна към прозореца.
- Ани.
Момичето се доближи до стъклото, докосна го с ръка и то се пръсна на хиляди малки парченца, след което силна вихрушка изпълни цялата стая и ни отлепи от земята.
- Съжалявам, но на нас ще ни е по-лесно ако спиш. – каза и аз чух тихото напяване на заклинанието за сън. След което всичко потъна в тишина и мрак.

Дълго чаках. Кратко беше, но ми хареса. Надявам се,че отново си в играта и скоро ще има продължение.

Фен съм!

Лично мое мнение,е че трябва да преименуваш леко ника си на-Story Queen!Хехе,доста ми хареса разказа и е определено много интересен-чакам следващи части!

Toва беше хубаво, но прекалено кратко за да се нарече "глава" на разказ. Надявам се скоро да постнеш още