Спокойна нощ се беше спуснала над града.Светлинките, проблясващи между сградите, ту примигваха, ту изгасваха напълно.Колите бръмчаха отнесено, сякаш скучаеха, или пък вече им беше писнало да сноват насам-натам.Въпреки декемврийската вечер, нямаше и следа от дъжд или сняг по сухия асфалт. Беше тихо и тъмно.
Тази мрачна картина, в цялата си прелест, се откриваше от моста, който свързваше крайната уличка на града с магистралата, минаваща наблизо.Наслаждаваше й се човек, облегнал се на малката оградка, деляща го от пропастта, прозяваща се отдолу.Беше млад, наскоро прехвърлил границата между детство и зрялост.Той бе висок около метър и 80, метър и 85, с дълга до раменете черна коса, на която нощта придаваше зловещ сенчест оттенък.Мракът замъгляваше чертите му, които и без това започваха да се покриват с дребни косъмчета около устните и по долната челюст. Косата беше спусната, като закриваше очите му.Мъжът гледаше към града, сякаш запленен от гледката и отстрани изглеждаше, че сякаш не обръща внимание на околния свят.
Изведнъж, от сенките на околните блокове изплува мъжки силует и се насочи към моста, който бе надвиснал над града. По външност приличаше на гореописания субект, с изключение на дългата опашка, спускаща се по гърба му. В мрака човек можеше да обърка двамата за близнаци.Излезлият от сенките започна да се приближава бавно и безшумно към облегналия се на перилата силует, като по пътя пъхна ръка в джоба на якето си.Колкото повече се приближаваше, толкова повече злоба можеше да се прочете в очите му. Когато беше на не повече от десетина крачки от него, другият внезапно проговори:
-Знам, че си тук, Наз, затова спри да си играеш на Джеймс Бонд, и ела.
--------------------------------------------------------------------------
Извинявам се за пунктуационните грешки, за скромните ми 9 години в училище така и не се научих къде се поставят запетайките.
А, и продължение ще има, тази вечер.