E, първия разказ не се хареса. Твърде детски? Наивен? Е, и аз си мислех така, като го прочетох наново.

Както и да е, сега това е преработения вариант. Или поне пролога. Надявам се този път да получа повече одобрения.

Пролог


В началото бяха Боговете.

Много легенди са били разказвани за тях. Някои истина, други не. Но едно е сигурно - те са Началото и Краят. Създателите на всичко живо, на това, що ходи по земята, на това, що лети във висините и на това, що плува във водите. От древни времена наблюдават те своите чеда, и едва със тяхната смърт всичко, що е било, и всичко, що ще бъде, ще изчезне.

За създаването на Вселената много се е говорело, ала малко е било истина. Но едно се твърди, че преди Боговете е съществувала само Тъмнината. Безгранична. Абсолютна. Еднаква. Скучна. Защото непроменяйки се, Тъмнината не била способна да достигне прогрес. Съществувала необезпокоявана, непредизвикана от никого. Докато Боговете не решили, че е време Тъмнината да бъде свалена от власт и да се зароди живот във безвремието. И така, с едничко махване на ръка и благословия, те сложили край на царуването на Тъмнината. Светлината дошла на нейно място. А Тъмнината, проклинайки Боговете, се оттеглила в мрачните кътчета на пространството, до където Боговете нямали власт. Ала те дори и не помисляли за нея. Не ги е било грижа какво ще стане с майката на мрака, понеже не изпитвали те нужда от злото й. Девет свои деца създали Боговете изпървом, по свои образ и подобие, да им помагат в творенията им. И въплътили Създателите в своите чеда цялата своя сила и мощ, цялото свое знание и мъдрост, за да помагат на Светлината в делото й. Архангели се нарекли те, чисти и святи в своето могъщество и великолепие. И така, необезпокоявана, Светлината почнала да ражда. Раждала тя светове, слънца и звезди, и грижела се за децата си, защото била добра и безкористна. И дълго продължило царуването й, радвайки се на добруване и безгрижие. Aла частица от Тъмнината останала да броди из тези светове, покварявайки сърцата на децата на Светлината. И зли ставали те, алчни и подли. И стигали дотам, че да отнемат живота на братята си, с които расли и се радвали на живота. Забелязали Боговете тази неправда и решили, че е дошло времето да въдворят справедливост. Създали те свят, на който душите на съгрешилите им чеда да изпитват мъки и страдания за прегрешенията си. И нарекли го Ад. Възпротивили се архангелите срещу това противно творение, въстанали те срещу създателите си. И заточени били надалеч, заради своя бунт. Не можели Боговете да унищожат своите първородни деца, понеже била голяма мощта на архангелите и силно знанието им. Изгнание било наказанието за този протест. И адът процъфтял, ставайки затвор за душите на съгрешилите срещу Светлината. Не знаели Боговете, че не чедата им са виновни, а Тъмнината, която те заточили в тъмните пространства на вселената. А тя, необезпокоявана от никого, започнала да се развива и да яде постепенно създаденото от Светлината, за да увеличи силата си. Не видели заплахата Боговете, тъй като владетелката на злото не ги интересувала. Презряна от тях, тя използвала тяхното безразличие, за да се развие и да ги надмогне. И полека, небързайки, унищожавала вековният труд на Боговете, увеличавайки силата си и мощта си. Разраствала се, поглъщайки светове и звезди. И тогава научила тя за адът, светът, който бил създаден за наказанията на децата божи. Заинтригувала се Тъмнината - нима Боговете, толкова чисти и святи в своето великолепие, могли да извършат нещо толкова скверно и мерзко, нещо, прилично по-скоро на нея самата? И решила да направи адът свое владение, понеже любопитството й към светът било огромно. И за пръв път се отделила от своите разраснали се владения, напуснала ги и се отправила към този свят на страдания. По това време Боговете били заети, понеже децата им се нуждаели от помощта им и напътствията им, за да водят спокоен и нормален живот. И не забелязали те колко близо е Тъмнината до превземането на властта им. Мислели, че тя е все още в края на Вселената, оплаквайки горчивата си съдба и мълвейки тежки клетви срещу тях, нейните врагове. Затова майката на мрака била способна да превземе адът без съпротива. И оттам нататък силата й се увеличавала десетократно, понеже поглъщала душите, който били запращани на този мрачен свят за наказанието си. Боговете все още не знаели за това опълчение. И така мощта на Тъмнината растяла, доближавайки тази на Боговете.

Когато Създателите научили за измяната на Тъмнината, гневът им бил жесток, всепомитащ. И много светове почувствали тяхната ярост, и няма ги веч; и затова се наричат днес Мъртвите земи, в тях живот няма и не расне там. И тръгнали на рат, за да накажат Тъмнината в нейното безчинство. Дълъг и тежък бил пътят им, понеже огромна била създадената от тях вселена; ала стигнали накрая до разложената от врага им част на световете и голямо и невъобразимо било учудването им, щом видели мощта на Тъмнината - завоювала била тя почти половината от вселената. Последвалата война с майката на мрака била дълга и изтощителна; самото време се разкъсвало в пространството. И макар че никоя страна не вземала връх в борбата, планетите в космоса били унищожавани една след една заради противоборството между извечните врагове. И разбрали те, че няма да извоюват победа, ако нямат съюзници. И така едно от най-значимите събития, довели до оформянето на вселената днес, дошло време да се случи. Тъмнината почнала да ражда свои деца, извратени и гротескни изчадия, които да й послужат в битката й срещу Боговете. И докато господарката на ада раждала безброй мелези, заченати в безкрайните дълбини на ада, Боговете решили да изправят своите чеда, срещу майката на мрака. И повикали те на помощ своите Първородни. Архангелите откликнали на повика на създателите си с готовност, понеже знаели, че няма да има веч живот, ако Тъмнината вземе превес над тях. Девет - срещу безкрайните чудовища на владетелката на ада. И могъща била тяхната ярост, и силен бил техният гняв; защото били способни да устояват на пълчищата на ада. И продължавала да бъде равностойна битката, и не стигали враговете до победа. Страдала Светлината, понеже виждала как световете, които създала с толкова труд и мъка, били помитани от грозната битка. Страдали Боговете, виждайки как издъхват децата им на необятните светове, пометени от титаничната война. И страдали архангелите, понеже се налагало да отнемат живот в борбата. Да, неестествен живот, грозен и извратен, ала все пак живот.

Милиони години се водила битката, и везните не се накланяли ни в едната, ни в другата посока. Докато второто по големина и важност събитие за оформянето на вселената не настъпило, обагряйки с още по-тъмна кръв страниците на историята. На далечен и изолиран свят се зародил живот, който не бил създаден ни от Богове, ни от Тъмнина. Какво било учудването на извечните врагове, когато този нов живот започнал съществуването си на този самотен свят. Развивали се съществата, строели и се учели от обикалящата ги среда, трупайки опит и познание. Живият интерес на Боговете и Тъмнината към тези нови създания растял със всеки изминат миг. И двете страни пратили своите деца да разберат причината за зараждането на тези учещи се същества. Внимателни били пратениците, внимателни да не би да разкрият присъствието си пред тези създания, които наричали себе си човеци. Много години прекарали децата на Боговете и децата на Тъмнината при хората, и разбрали едно, ала то било най-същественото. Понеже не били създадени човеците ни божествени, ни демонични, те не носели в сърцата си признателност ни към едното, ни към другото; неутрални били те, и сами избирали своя път, дарба, никога преди давана на никое от творенията на извечните врагове.

Тъмнината се заинтересувала от това откритие, ала не много - та какво можело да навреди на нейните сурови демонични войни, какво можело да съсече тяхната плът? Тези хилави човеци, с техните слаби тела и захабени оръжия ли? Освен омразните ней архангели, никой не можел да се опълчи срещу нейните деца. И казала тя на своите чеда да преследват хората, и да се хранят от тях, понеже услаждала се кръвта човешка на адските създания. Ала не минало много време, и Тъмнината осъзнала, че е сторила ужасна грешка; тъй щото се случило това, що накарало демоничните създания и до днес да преследват света на хората с жажда и настървение. Случило се тъй, че човек, слаб и немощен, убил демон с оръжието си. Същото оръжие, което Тъмнината смятала, че не може да навреди на нейните чеда. Настървила се тя, разгневила се – заповядала незабавното и неотклонимо изтребление на човешката раса. Ала усетили архангелите намеренията на Тъмнината, и осъзнавайки значението на човеците за изхода на вековната война, въоръжили ги и ги повели срещу ордите на мрака. Земята на хората била превърната в бойно поле. Много хора загинали тогаз; ала за свободата си и правото си да съществуват. И Тъмнината пращала още и още свои воини, и продължавала битката. Все още нямало превес. Докато един ден предводителят на хората не потърсил архангелите за съвет. Умодан било името му. И запитал той великите деца на Боговете: „Ето, двадесет години от живота ми изминаха веч; и то все изживяни за тази война. Няма ли да има край на този ужас, на тази постоянна битка?”. На което архангелите отговорили: „Умодане, няма да има мир, ни за твоя род, ни за нашия, ни за ничий, докато Тъмнината не бъде изтласкана в тъмните предели на вселената.” Съгласил се водачът на хората, и промълвил: „Но как да стане това? Тя е силна и могъща; вече двадесет години се бият хората срещу нея, с мен начело, а тя продължава да хвърля армиите си срещу нас. Боя се, че дори и вашата сила не е достатъчна, за да срази това чудовище...”. „Нашата не е, Умодане”, отговорили децата божи, „но обединени, ние ще бъдем достатъчни. Нека застанем заедно срещу нея, в един последен съкрушителен опит да победим армиите й и да разбием мощта й. Не ще те лъжем – в този последен напън расата човешка може да загине. Ще се решиш ли на този последен отчаян ход, Умодане? Всичко ли ще жертваш за живота на хората?”

„Всичко”, рекъл Умодан.

Решено било. И архангели, и хора, застанали заедно като един в последен опит за отблъскване на Тъмнината. Последната битка била решена на големи поля в подножието на планината Иналари в земите на хората. Славен бил този ден; битката титанична. И отблъснали те армиите на Тъмнината, обединени. Демоничните създания били победени и изтласкани обратно в ада. Много загинали него ден; човешкия род бил почти унищожен и плакали жените за мъртвите с тежки, горчиви сълзи. Оттогава тези поля били наричани Полята на Сълзите, както от хора, така и от архангели. Ала сполучили те – мощта на Тъмнината била разклатена.

И решили Боговете, че е време майката на мрака да бъде свалена от власт веднъж и завинаги. Запланували те щурм над ада, тяхното първоначално творение. И потеглили Създателите със своите девет деца към този мрачен свят. Щом видели за пръв път от толкова много време, откакто Тъмнината завладяла тази мрачна планета, Боговете и децата им се стъписали. Мракът на ада бил всепоглъщащ и всепомитащ, безграничен и безкраен. Душите, впримчени във огнените реки, прорязващи повърхността на света, викали жално и сърцераздирателно за спасение, неспособни да удържат на мъченията, на които ги подлагала майката на тази безкрайна мерзост. Тъй се разгневили Боговете и архангелите, че няма думи, който да могат да изразят гнева им; тъй щото последвалата битка с Тъмнината не била измерима с предишните. Светкавици прорязвали времето и безкрая, бури се разразили от силата на враговете и разместили се планетите в космоса, неспособни да удържат на мощта на воюващите. Дълго продължавала битката, понеже Тъмнината била достоен съперник, дори и сама срещу божествените си врагове. Не успявали Боговете да я съкрушат, и майката на злото отвръщала на всичките им удари с ярост и ожесточение. Докато третото, най-важно събитие за оформянето на вселената днес, не настъпило.

Тя се разцепила на две.

С огромен грохот и унищожение, съпътстващо разцепването й, тя се разделила на две, заради огромната енергия и сила, използвани от враговете в тяхната епична битка. Цели галактики умрели в този сблъсък, цели звезди експлодирали и планетите около тях, привлечени от огромното притегляне, на прах станали и живота на тях загинал, за да не се възроди никога вече. Адът се затварял в самия себе си. Светът, по-голям от която и да е галактика, загивал. Тъмнината, виждайки как цялата й сила и мощ изтичат във времето и пространството, направила последен отчаян опит да задържи изплъзващите й се късчета могъщество, тъй като самата тя се била обвързала със този умиращ свят. С последно усилие да задържи това мрачно творение, тя изкрещяла. Вик, преминал през всички бариери на времето и пространството, чут едновременно от всички и от никой. Силата, с която майката на мрака се опитала да задържи планетата от абсолютен крах била непосилна дори за нея. Боговете и техните архангели стояли вцепенени и стъписани при вида на енергията, използвана от Тъмнината. Но те знаели веч – не била решила съдбата адът да оцелее след тази битка. И така те наблюдавали бавната, агонизираща смърт на Тъмнината. Тъгували те, понеже осъзнали, че дори и владетелката на всичко, що е тъмно и мрачно, била способна да изпитва любов – та дори и към един умиращ свят. Видяла Тъмнината сълзите в очите им, и с последен дъх на унищожителна омраза, хвърлила последната си прокоба към Боговете и децата им. Силата, освободена с този последен нейн хрип, не била разбираема дори от Създателите. С унищожителен грохот и мрак, адът се съживил. Самото сърце на планетата оживяло с нов ритъм, затуптяло с нова мощ. Докато накрая...

Адът не се превърнал в различно измерение.

Дори Боговете не смятали, че това изобщо е възможно. Не могли да разберат как е станало, и защо; дори не могли да разберат дали Тъмнината наистина е стигнала своята смърт, понеже не могли да последват те ада в неговото изгнание. Спогледали се, и почувствали се гузни под погледа на децата си, архангелите; тъй като спомнили си как чедата им се опитали да протестират срещу самото създаване на ада. И тъй като не можели да разберат какво е станало с мрачния свят, обърнали своето внимание към повторното изграждане на вселената. Светлината отново дошла на власт, и продължила тя своето мирно дело на създаването на нов живот.

А през това време, в адът, душите на мъртвите продължавали да се гърчат в огнените реки, прорязващи целия свят. Там, в мрака и нещастието, трима демона се възкачили на мрачните тронове и се обявили за владетели на цялото измерение – истинските, неоспорими синове на Тъмнината, наследили цялата нейна сила и мощ, която умиращата владетелка родила в своите предсмъртни хрипове. Валарион, Анакризис и Самаел се нарекли те, и продължили делото на майка си, заклевайки се, че ще отмъстят на Боговете, за всичко, което те причинили на Тъмнината. Създали те девет свои последователи, които да се опълчат срещу мощта на архангелите, така, както братята смятали да се опълчат срещу тримата Богове. Дълго време им отнело, за да създадат армия, способна да се противопостави на обединената мощ на Богове и Първородни. Но дори когато поредния демон бил създаван в мрачните недра на този нов ад, братята си мислели, че няма да е достатъчно. Те искали още сила, която да бъде прибавена към тяхната. Със своите девет могъщи архдемона, тяхната мощ била огромна, ала знаели владетелите на мрачното измерение, че все още им липсва могъществото, способно да унищожи Боговете. И тогава, те си спомнили за хората – онези жалки, слаби същества, нито демонични, нито божествени. Знаели за тях, понеже освен майчината си мощ, наследили те и нейните спомени и знание. И решили да ги привлекат на своя страна, понеже осъзнали, че хората ще могат да убият архангелите със същата лекота, както и тях самите. И щом това решение било взето, разкрили се те. Със самото навлизане на едничък демон в реалното измерение на чистата вселена, пътят към ада бил открит. Решени да разкрият присъствието си във вселената, на цената на смъртта на Боговете, Валарион, Анакризис и Самаел пратили своите архдемони да се слеят с човеците и да подкопаят моралните им устои отвътре, за да станат хората податливи към изкушителните съблазни на трите деца на Тъмнината.

През времето, в което Тримата създавали армиите си от гротескни мелези, вселената била възстановена към предишното си величие. Живот, струящ от всички галактики и светове, изпълвал вселената с песен и радост. Но не само планетите били населявани с живот, роден от Светлината. Защото Боговете създали свои деца, родственици на архангелите. Макар и не толкова могъщи и силни, като по-големите си събратя, ангелите също притежавали огромна мощ и познание. И щом Боговете научили за Тримата и продължаващото съществуване на ада, решили да се поучат от миналите си грешки и да изчакат. Усещайки, че Самаел, Анакризис и Валарион са по-мъдри и хитри от по-прямата си майка, разбрали, че целта на новите им врагове са хората, единствените създания в цялата вселена, способни да навредят на тях и децата им. И пратили своите ангели при хората, за попречат на демоните да ги спечелят на своя страна. Сигурни били архангелите, че човеците не са забравили Полята на Сълзите, ала също така знаели, че лесно подкупна е човешката душа. Затова те, заедно със своите събратя ангели, се слели с хората и се стараели да запазят добротата и състраданието към ближния в сърцата им. Бавно траяло преображението на хората. Не били те лесно увещавани, ала веднъж подхлъзнели към отчаянието и мрака, нищо не било в състояние да спаси сърцата им от забвение, дори и мощта и познанието на архангелите. Мъка изпитвали божествените създания, като виждали как бавно, но сигурно хората се вслушвали все повече и повече в тъмните думи на демоничните пратеници. Боговете знаели тогаз, че е дошло времето за нова битка. Ала тази щяла да бъде измамна и хитра.

Примамили те, с помощта на неколцина добри и верни човешки воини Тримата в земята на хората. За първи път стъпвали демоните на човешка земя. За първи път напускали ада. Въвлечени в коварната и измамна игра на Боговете и човешките воини, Самаел, Валарион и Анакризис срещнали своя провал. Все още твърде слаби след битката с Тъмнината, Боговете и техните първородни чеда, архангелите, с огромната помощ на хората, успели да примамят децата на Тъмнината в храмът, построен в подножието на Иналари, построен в Полята на Сълзите, като монумент на обединената сила на Богове и хора. И в същия този храм подмамените братя срещнали своя провал. Също както преди толкова векове, обединената сила на Богове, архангели и хора, мракът бил подмамен и изтласкан. Щом Самаел, Валарион и Анакризис разбрали за измяната на хората, последвалата битка била ужасна. Единствено намесата на Богове и архангели попречили на братята да унищожат храма. Защитите, създадени от божествените създания скрили битката от погледа на вселената. Не била така епична, като смъртта на Тъмнината, а кратка, грозна и неестествена. Бързото и абсолютно надмогване на демоните било приключено само за няколко мига. Каква ирония, че истинските синове на Тъмнината били надвити само за няколко мимолетни момента.

Душите на тримата братя били заключени в мрачните дълбини на катедралата от Боговете за вечни времена. Ала заплахата от ада не намаляла. Деветте архдемона, могъщите творения на Самаел, Анакризис и Валарион почнали да воюват помежду си за надмощие над ада. А архангелите и Боговете се съгласили, че унищожаването на пъкленият свят от самите му творения е за доброто на живота в истинската вселена.

Войните на архдемоните в ада продължават и до днес. Някой смятат, че нивга не ще престанат, понеже силите на владетелите са почти равностойни. Други смятат, че скоро, много скоро, адът ще бъде унищожен отвътре, както е било предопределно да се случи – мракът е склонен към саморазвала. А Боговете и децата им просто чакат. Чакат – за освобождаването на Тримата. Защото знаели те, че братята няма да стоят затворени за дълго. Силата им, ужасна и неосъзнаема, не можела да бъде прекършена така лесно.

Душеловецо, привет
Мисля да започна с критиката и да оставя хубавото за десерт
Нещото, което най-много ми се наби в очите и доста затрудни четенето, беше непрестанното използване и повторение на едни и същи местоимения - "те" например. Опитал си се да докараш написаното до един - може би - по-библейски стил, получило се е, но тия неща ми дойдоха в повече ^^ Другото нещо... Понякога се лашкаш между тоя библейски и един малко по-публицистичен - стори ми се, че видях нещо такова при отбелязването на "събитията".
Стига съм се правила на критик и нека те поздравя за Пролога Доста интересен замисъл има и май-май се очертава една прекрасна история, която ще ми бъде приятно да проследя ^^
Ще очаквам следващата част!

Глава 1

Тъмен съюз


Тъмнина.
Мрачна, непрогледна тъмнина го беше обградила от всички страни.
И все пак, това не му пречеше да вижда.
"Колко още?" беше въпросът, който си създаваше вече от векове. Или поне на него така му се струваше. Беше изгубил всякаква представа за време и място. Не можеше да диша дори от тих гняв. Не можеше да се насили да стане и да отиде другаде, да се измъкне от това мрачно място, да си припомни съществуването си до момента. При самата мисъл как всичко, за което се беше борил, всичко, за което беше живял, всичко, за което бе убивал, при самата мисъл как щеше да изчезне като прах, унищожено от по-нататъшните му действия, при тази мисъл стомахът му се свиваше. И все пак, беше за добро.
За добро.
Хиляди пъти си беше повтарял тези думи, мълвял ги беше в мрака, свит в някой тъмен ъгъл и ги шепнеше. От тях се чувстваше по-добре. Сам се убеждаваше, че това, което ще извърши, беше правилно. Че всички, който обичаше, ще му благодарят след това.
"Колко още?"
Изправи се. Непрогледният мрак все още беше около него. Обикновен човек не би оцелял в тази тъмнина. Самата тя беше неестествена. Дори по-мрачна, отколкото бе нормално. Но това нямаше значение за него. Защото той виждаше. Виждаше всичко. Контурите на предметите около него бяха сиви. Цветовете на предметите бяха сиви. За него дори тъмнината беше сива. Сиво безвремие...
"Колко още?"
Въздъхна и плесна с ръце. В миг тъмнината се разсея. Факлите, подредени по стените, пропукаха със светло-червен пламък. Огън се разгоря и в камината, обливайки с нежна топлина цялата стая.
Не стая, а зала.
Намираше се в библиотека, ала архитектурата на тази зала се различаваше от обикновените библиотеки. Нямаше редици. Не. Цялата зала беше овална, стените образуваха пълен кръг. Таванът се губеше във висините. Изглеждаше нереално високо. И там, на рафтове по стените, бяха подредени милиони книги. С черни кожени подвързии, с изписани странни златни руни - като че ли всяка от книгите беше такава. Монотонна еднаквост, метри и метри във висините. Беше почти потискащо. Погледнеше ли нагоре, не можеше да види докъде се простира тази еднаквост. Не можеше да види края на тази зала, светлината не достигаше догоре. Приличаше на обърната бездна. Опита се да си спомни точната височина, но не можа. За пръв път от много време се усмихна. "Докъде стигнах", помисли си. "Да не мога да си спомня собствената си библиотека".
Обърна гръб на огъня и излезе от потискащата бездънна зала.
Вървеше по тесен коридор с плочки от черен, як гранит. По двете му стени бяха поставени факли в железни обръчи, запалващи се от само себе си, сякаш знаеха, че господарят им върви сред тях и единствената им работа е да осветяват пътя му. С всяка негова стъпка нова двойка факли се запалваше и заискряваше с ослепяващ огън. Коридорът се обля със светлина. Ала той дори и не забеляза. Свел поглед към пода, сякаш изследвайки всяка плочка по която стъпваше, вървеше със отсечена крачка, ала без да бърза, вземайки си по миг от безкрайното време. Да, време...
"Колко още?"
Беше почти непоносимо. Чакането. Безкрайното чакане. На онзи, който щеше да го въведе в цялата проклета, шибана работа. Като че ли бавното вървене все повече удължаваше чакането. Проклетото чакане...
Коридорът не се променяше, колкото и да вървеше все по-навътре и по-навътре. Не бе ли странно? Факлите все така се запалваха от само себе си с всяка негова крачка. Ако човек вървеше по този коридор, скоро щеше да полудее. Несигурността, която щеше да изпита от безкрайното разпростиране на този несвършващ вървеж, би била достатъчна да го убие. Да... но човек. Не него. Не и той.
Сякаш след часове коридорът най-накрая свърши. Озова се на открито. В градина, която беше загубила зеленият си цвят отдавна. Много, много отдавна. Преди еони, най-вероятно. Четири огромни колони в центъра на двора вероятно някога бяха били от бял мрамор, извисявайки се величествено и поддържайки свода на структурата. Сега бяха почернели от изсъхналите увивни растения, обвили се около каменните стълбове. Колоните бяха напукани, полуразрушени, заплашвайки всеки миг да се сгромолясат с гръм и трясък върху изнурената, изсъхнала земя. Ала нещо подсказваше, че те няма да се срутят. Нещо намекваше, че те са стоели така в продължение на много дълго време. Нещо ги държеше заедно.
Градината беше запустяла, занемарена. Някога пълна с живот, сега внимателно засадените навремето дървета бяха със изсъхнали, сгърчени стебла и обрулени от вятъра клони. Плевели и бурени, черни, сбръчкани, бяха задушили цветовете. Почвата беше твърда, почти колкото камък. Невъзможно беше нещо да израсне тук. А и небето - слънцето не можеше да пробие облаците. Беше толкова мрачно... Вятърът свиреше в короните на изсъхналите дървета, сякаш плачеше.
Той потръпна. Гледката на това мрачно място го накара да си спомни нещо. Нещо, случило му се много отдавна. Загърна се по-плътно в наметалото си и прекоси прокълнатата градина по една каменна пътека. В края на пътечката имаше метална врата със странен знак на нея, заличен от времето. Знак, който малко приличаше на гарван, разперил криле.
"Колко още?"
Влезе в коридор, приличен на предишния. Факлите отново се запалваха със всяка негова стъпка. И както личеше, този коридор беше също толкова дълъг, колкото предишния.
Изведе го към огромна зала, размерите на която не можеха да се обхванат с поглед. Сводът й, губещ се във височината като огромната библиотека, беше поддържан от масивни гладки колони от мрамор, подът беше постлан с черни гранитни плочки. В края на залата стоеше трон, величествен и прекрасен. Резбата му беше отвъд човешките възможности. Митични същества, вплетени в люта битка, бяха изобразени по протежението на облегалката. Двата подлакътника бяха изградени като огромни нокти. Тронът сякаш просто извираше от пода, понеже нямаше крака, които да го държат. Той се приближи, обхвана го с поглед и се замисли. Разсеяно прокара длан по облегалката, пръстът му се заигра с един от по-фините детайли. Как ли щеше да пристигне пратеникът им? Дали щеше да го намери в тази огромна крепост, изградена като неразгадаем лабиринт? Или щяха да пратят някой с чувство за ориентация? Съмняваше се, но все пак...
„Колко още?”
Седна на огромния трон и застина в мълчание. Тишината сякаш отекваше в кътчетата на съзнанието му. Най-неочаквано насочи поглед към тялото си. Беше в пълно снаряжение, макар и скрито под вехтото пътно наметало, което бе навлякъл. Разгърна се и прокара леко дланта си по изящно направената черна броня. Декорирана с множество инкрустации и ловко преплетени руни, бронята бе спасявала живота му много пъти. „Спасяваше ме от тях”, осъзна той. „От тези, с който смятам сега да се съюзя, които ще пратят един от своите, за да изковем условията на съюза”. В самия край на съзнанието му, който той дори не подозираше, че съществува, се зароди подозрение към всичко, сякаш някакъв тъничък вътрешен глас нашепваше: „Не го прави!”. Ала друг, много по-могъщ, го заглушаваше, сякаш чужд, далечен. Той дори не знаеше дали е неговия собствен глас. Ала вече не го интересуваше. И подозренията му изчезнаха като с магия.
„Колко още?”
Вече почти не издържаше. Не можеше да понася чакането. Безкрайното чакане... Дори беше загубил надежда, че изобщо някой ще дойде. Яростта му взе връх и реши да зареже всичко, тук и сега. Рязко се изправи – наметалото му се развя около него – но преди да направи и една-единствена крачка, усети до болка познатия съсък на фучащо острие. По-бърз и от мисълта, направи мълниеносен жест с ръка и от пръстите му изригна масивен облак от тъмна като нощта нажежена енергия, която се сформира в огромен, ужасяващ на вид черен меч, който парира с прецизност летящото острие, също толкова черно и ужасяващо на вид.
Иззад трона пристъпи непознат в дълга тъмна роба с качулка, която скриваше чертите му. Единствената част от тялото му, която се виждаше, беше ръката, която стискаше меча.
Ръка с дълги нокти като на граблива птица, покрита със сини люспи.
Непознатият настъпително зареди атака след атака, която биваше отбивана отново и отново с абсолютно същата изключителна прецизност. Притежателят на крепостта бе невероятен воин, атаките на нападателят му се разбиваха като вълни в яка скала. След като се разбра, че никой от двамата няма да надвие, те спуснаха оръжията си.
- Нямаше никаква нужда от тази безсмислена битка.
- Имаше – отговори забуленият воин. – Исках просто да се уверя, че ще си ни полезен.
- Ако не вярваше, че изобщо ще съм полезен, нямаше да си тук – сряза го хладният отговор. – Да побързаме. Чаках дълго.
- Една или две минути в повече няма да са от никакво значение, Анталион – свали качулката си непознатият. Зад дрехата се криеше чудовищно лице, каквото не можеше да съществува и в най-ужасните кошмари.
Лице с очи, горящи с черен пламък и чело, увенчано с два извити като на овен рога.

Аз тия ги пиша кат твойте ама по хубави тия просто са тъпи.

Barron Nevermore, като гледам до сега нищо не си пуснал, така че ще те помоля най-учтиво да си гледаш работата и преди да пускаш такива коментари да си ги доказал.

Абеее ся не ме карай тука аз да пускам мойте работи щото е два часа и минава хората спат по тва време не мога да ги будя но имам ного по яки разкази и без пръвописни грешки

Алми, ех пустия пубертет... не ще да те пусне.

Барончо, без пръвописни грешки със сигурност имаш, ама правописа ти е на такова ниво, че ми иде да се застрелям като ти прочета дори един пост.

^^^Демонье не се връзвай на Алми/Реконекта.
П.С. Клавиатурата на село е педераст.

Аз очаквах приятелски критики, то какво стана...

Не хранете трола, друзя. Всички знаем, че той какъвто и разказ да извади, ще е или без "прЪвописни грешки" (случва се да сбъркаш "ъ" с "а", клавишите са адски близо един до друг ) или изплагиатстван от някъде. Не му се връзвайте.

А, да, и ще ви помоля темата да не се обръща на постове тип "Мойта пишка е по-голяма, овчи дръндер такъв", а да ми посочвате грешките, които съм допуснал в разказа. Миналия път само Сентри беше така добър да ги посочва, другите (ако е имало такива) си мълчаха.

Гарванката каза, че ти е сърдита, че повече няма да ти говори, няма да ти чете разказите и няма да ти честити рождения ден, който идва скоро...

А... защо?

Да речем, че Сентри не ти е чел новите, преработени версии на нещата ^^

More,More,More,Draksis,More

Съжалявам. Бях в Литва по работа. Отсега нататък ще се постарая да пиша по-честичко.


Глава 2
Лов

Драксис се събуди внезапно.
Не помнеше откога е придобил този ужасен навик, но почти не протестираше срещу липсата на почивка. Много пъти рязкото измъкване от оковите на съня го бе измъквало от лапите на смъртта.
Протегна се, продължи да се излежава и се огледа. Стаята, която беше наел в „Охраненото прасе”, беше незврачна, но подредена. Странноприемницата се славеше с добрата си обстановка. Не беше съвършена, естествено, но за няколко петака – какво повече. Поне липсата на дървеници беше осезателна.
Промъкна се леко по дървения под и погледна през прозореца на стаята. Тъмно. Беше прекалено тъмно. Три часа след полунощ, реши той. Тихите среднощни улици на Дагрейн бяха пусти, жива душа не се мяркаше по тях. Само тук-таме по някоя закъсняла светлинка, едва мъждукаща в среднощния марк. „Че тъмна е нощта и пълна с ужаси”, припомни си той с усмивка на уста и погледна към Дейт’Уен. Момчето спеше спокойно. Имайки предвид какво беше преживяло напоследък, малко сън щеше да му е от полза. „И нека не сънува онова, що ще го преследва цял живот” помисли си с тъга Драксис и отново устреми погледа си през прозореца. Всичко изглеждаше някак... поетично красиво. Палмите, полюшващи се на лекия пустинен вятър, чистото небе, разкривайки звездите и луната, и далечните огньове, запалени от отшелници в пустинята Шахзенаан... изпълваше го със спокойствие. „Хората са толкова необикновени”, помисли си той. „Могат да обичат, мразят, да убиват... и накрая, когато всяка светлина загасне, всички стават едни и същи, напълно еднакви в своята природа”. Такива мисли винаги изпълваха съзнанието му, щом се събудеше в средата на нощта. Без никаква цел, погледът и съзнанието му блуждаеха, поне за миг необременени. Тези моменти Драксис ценеше най-много.
Но изведнъж, някаква сянка привлече вниманието му, и сякаш в миг цялото му същество беше приковано за повторна следа. Не беше самата сянка, която го заинтересува, а скоростта, с която тя изчезна.
Нечовешка скорост.
Ето там, зад празна сергия на пазарът на Дагрейн черна фигура прибяга толкова бързо, че сякаш премигна. Но Драксис позна привичката на бягът й. В същия момент извърна рязко глава към Дейт’Уен, който спеше на съседното легло. Да не би това да беше техния план? Да отвлекат вниманието му с някакъв боклук, за да могат да елиминират момчето и да измият ръцете си по въпроса? И откъде изобщо бяха разбрали за него? Драксис посегна към челото си. Трябваше да помисли, да не скача към заключения. Като първо, те не бяха хора, които щяха да действат на своя глава. Те следваха шибани заповеди, мамка му. Не биха преследвали цел, различаваща се от тази на господарите си. И все пак, унищожаването на Драксис и всичко, свързано с него, беше от най-висока важност за тях, така че... Но все пак, може и този отвън да бе сам, просто търсейки някоя случайна жертва. Мъжът погледна към Дейт’Уен. Ако излезеше да разследва, момчето щеше да остане незащитено. Но ако не последваше мрачния силует, някоя жена със сигурност щеше да загуби живота си.
Изпод леглото си Драксис извади дълго одеяло, навито на руло. Остави го на пода, развърза връзките, които го стягаха и го разви. От дълбините на гънките му той извади две прекрасни, извити, украсени с фини деликатни руни остриета. Срита одеялото обратно под леглото и пристегна оръжията към гърба си. После протегна лявата си ръка към Дейт’Уен. От върховете на пръстите му се проточиха пет тънки нишки, блещукайки с лека синя енергия. Обвиха се около момчето и замряха.
Драксис се приближи към прозореца, преметна единия си крак през рамката и изрече само:
- Мамка му.
След което скочи.




-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-


Както веднъж вече споменахме, улиците на Дагрейн бяха тихи и спокойни, без нищо, което да нарушава вечерния им мир. „Няма да е така за дълго”, помисли си Драксис и започна да следи за стъпките и мириса на данора. Беше минал оттук без да скрие присъствието си, което щеше да направи задачата на ловеца по-лесна. Но от друга страна, когато един данор не пътуваше скрит, това значеше, че или е много глупав, или е много гладен. Предполагайки, че е второто, Драксис се отказа да проследява стъпките на демона в прахта. Вместо това той зачака. Зачака вятърът да смени посоката си и да му донесе ужасната, оскверняваща миризма на данора. Проклинайки се, че беше изгубил ценно време с бавенето си преди малко, той губеше търпение все повече и повече, докато накрая... я усети. Вонята на адското създание. „На север”, реши той, и, пристягайки още по-силно остриетата на гърба си, се покатери безшумно като котка по стената на близката къща, прибяга по дължината на покрива й и скочи, приземявайки се на покрива на съседната. И така, движейки се без да издава и най-малкия шум по ръба на Дагрейн, ловецът търсеше своята плячка. Докато скачаше от покрив на покрив обаче, в себе си усети вълнението. Вълнението от полета, от лова. Беше еуфория, след толкова много години отново да усеща въздухът, блъскащ се в гърдите му, вятърът, разсичан от тялото му и чакълът, хрущящ под стъпалата му.Беше необикновено, беше... чудесно. Но, изпитвайки това удоволствие, той си напомни, че в момента животът на някоя жена е в опасност. Затова изолира мислите за удоволствието и се предаде изцяло на лова. Докато най-накрая, той чу напевния шепот на данора. Скочи на короната на една пустинна палма и се взря в посоката, откъдето идваха напевните заклинания. През прозорец, полузакрит от окъсани, раздърпани пердета, той видя малко момиченце, вероятно на седем години, и една мрачна, ужасяваща фигура, надвесила се над детето. „Време е за движение”.
Данорът мълвеше заклинанията си с изумителна концентрация, лиги се точеха от устата му. Острите му зъби сякаш потреперваха от нетърпение. Детето изглеждаше толкова вкусно... само още няколко сантиметра...
И изведнъж демонът се намери с руническо острие, допряно до гърлото му.
- Минал си на диета, Несториан.
„Невъзможно”.
Данорът бавно обърна глава.
- Дори не съм си и помислял, че ти ще си тук, Драксис.
- Непредсказуем съм.
Мечът беше свален.
- Е, ще се присъединиш ли към мен?
Усмихвайки се, Драксис скочи през прозореца, леко развявайки окъсаните пердета.
Несториан се поколеба. Извърна глава към момиченцето. Толкова вкусна, и толкова близо...
Демонът последва ловеца си.




-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-


- Направи го отново, нали?
Двамата с Драксис вървяха по самотните улици на Дагрейн без цел. Луната залязваше. Скоро слънцето щеше да изгрее, и данорът нямаше да е способен да остане в света на живите.
- Какво да съм направил, стари ми приятелю? – попита Драксис с възможно най-невинно изражение на лицето.
- Знаеш – обърна се към него Несториан. – Остави кесия със злато до възглавницата на майката на момичето, докато ме чакаше да те последвам.
- Видя в какви условия живеят, нали? – попита Драксис, вече без следа от момчешка палавост по чертите си. – Надявам се това злато да им помогне.
- О, моля ти се – възрази с насмешка демонът. – Не можеш да спасиш всички човеци на този свят. Защо тогава дори се опитваш?
Спътникът му го погледна.
- Защото ме кара да се чувствам малко по-добре.
- Затова ли ми попречи да се нахраня?
- Не, попречих ти защото щеше да я убиеш.
- Теб какво те интересува? – Несториан незаинтересовано въртеше една от камите си между пръстите, явно разговорът му беше безинтересен. – А, да, забравих... длъжен си да ги защитаваш до края на живота си, като добър малък арха...
- Дори и да не бях, пак бих им помогнал – отсече Драксис с увереност. – Ти, приятелю, просто не разбираш.
- Прав си, дори и сега смятам, че ако бях убил момичето, майка му щеше да храни едно гърло по-малко.
- Не, щеше да умре от скръб – поправи го събеседника му. – До два или три дни. Това е единствената й дъщеря.
- Може би, но...
- Не желая да говорим повече за това – прекъсна го Драксис.
Небето на изток добиваше все по-светъл и по-светъл оттенък. Двамата все още вървяха, шляейки се безцелно, накъдето ги отведат краката. И без това знаеха, че имат много малко време. Седнаха на една пейка, самотно поставена под една огромна палма.
- Кажи ми нещо, Несториан.
- Хм?
- Как върви всяко едно малко нещо в Ада?
Несториан въздъхна. Беше очаквал да стигнат до тук.
- Истината ли искаш, Драксис?
- Тя е за предпочитане.
Данорът се усмихна безрадостно.
- Чуй тогава. Всеки един от Деветте продължава своята битка срещу съседите си. Кръговете кървят, Драксис, и никой от господарите няма да вдигне меч, за да поправи това светотатсво. Вместо това, предпочитат да се избиват – Несториан плю отвратено на земята. – Знам, за вас това е просто удобно, но за мен... за мен това е пълна глупост. Виждал си владенията ни преди падането на Братята, не го отричай – демонът махна с ръка, за да спре протестите на приятеля си. – Не ме лъжи, знам, че си бил там. Е, тогава значи си виждал реките от кръв и огън, и душите, впримчени в тях, изпитвайки вечни страдания и мъки. Виждал си гротескните създания, населявайки полята, избивайки се за последното парче месо, изяждайки дори себеподобните си, за да оцелеят. Видял си всичко това със собствените си очи, знаеш, че не лъжа – Драксис леко кимна с глава. – А сега... идвал ли си, видял ли си какво е сега, стари приятелю? Не, не си, виждам го в очите ти. Разбираемо е, беше отслабен след битката с Тримата... Знай, приятелю, сега е по-лошо, хиляда пъти по-лошо, откакто Братята ни командваха и напътстваха. Деветте се бият помежду си, мобилизират армии, изправят брат срещу брата, кръв срещу кръв, плът срещу плът, и за какво? За парчета земя, за някакви си двадесет метра владение. Лудост... пълна лудост е, не знам защо не го осъзнават... Войнството на Ада бива разяждано отвътре. Не могат ли да го видят, не могат ли да се осъзнаят?... – Несториан беше едновременно отвратен и натъжен до дъното на душата си. – Виждаш ли сега, стари ми приятелю, мой доверени друже... – обърна се данорът към Драксис с обвинение и презрение в погледа. – Виждаш ли какво унищожение донесохте ти и братята ти върху един цял свят, когато с помощта на Боговете извоювахте победа срещу Тримата? Доволен ли си да научиш, че се избиваме помежду си?!
- Ни най-малко.
Несториан се взря в него с учудване и неверие в тъмните си очи.
- Явно говориш истината – отбеляза данорът след като огледа добре другаря си. – Изненадваш ме, Драксис. Мислех, че пълното и безвъзвратно унищожение на мен и моя вид е вашата върховна цел. Откога стана съпричастен към нашата кауза?
Драксис се взря в Несториан с болка.
- Повярвай ми, Несториан – каза той – моята цел никога не е била да помагам на братята си и Боговете да затворят Тримата. Може би аз първи прозрях истината, на която този свят бе построен. И вие, и ние сме нужни за върховния Баланс.
Небето вече поаленяваше.
- Знаеш, Несториан – продължи той – нашите раси винаги са се стремели да се унищожат една друга, и, така да се каже, да заграбят властта. Това винаги е била нашата цел. Моята не е такава – Драксис устреми поглед към небето. – Аз исках войнството на Ада да бъде отслабено, за да могат хората да се развиват, да продължат напред, както и всички други останали раси. Кажи ми, ако вие бяхте спечелили битката под Иналари, какво щеше да представлява сега светът?
Данорът мълчеше.
- Именно – натърти Драксис. – Нямаше да има сила, способна да ви спре. И всичко щеше да потъне в хаос.
- Имаш предвид, че... – започна бавно Несториан.
- Слънцето изгрява – прекъсна го Драксис. – По-добре тръгвай.
И наистина, първите лъчи на слънцето вече пробиваха облаците.
- Знаеш ли, Драксис – почна демонът – понякога имаш изключително гадния навик да говориш с гатанки и полуистини. Какво имаше предвид всъщност? Знам, че не ми казваш всичко, за което си си помислил.
- А ти знаеш ли, че е време да си ходиш? – попита го със смях ловеца.
- Понякога си мисля, че наистина си луд, приятелю, – предаде се напълно данорът и добави с насмешка – но именно затова те смятам за толкова интересен.
- О, благодаря ти – отвърна Драксис сериозно.
Несториан изчезна.





-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-






- Събуди ли се вече?
Дейт’Уен се прозя и се протегна. Сънуваше прекрасен сън – тичаше по зелени поля. Когато се обърна да види кой го е събудил, видя Драксис, облегнат на рамката на вратата.
- Съжалявам, че те събудих, но ако не го бях направил, щеше да спиш до следобед – добави с насмешка той.
- Никога ли не спиш? – попита момчето заваляно, явно още спеше, макар и станал.
- Подремнах малко – бе краткия отговор. – Стани и се облечи, имаме много работа.
Дейт’Уен се огледа с премрежен поглед. Видя дрехите си, захвърлени на земята. Драксис често му казваше, че е немарлив. Явно се налагаше момчето да се съгласи с него. Стана от леглото, отиде да вземе панталоните си и почна да се облича толкова бавно, сякаш искаше да провери точно колко търпение има приятелят му. Когато бе готов, оправи леглото си. Нямаше да дава повод на Драксис да го критикува отново.
- Къде отиваме?
-На пазара, момче, трябва да ти вземем някои неща – мъжът оправяше багажа им. Не че имаше много де, не пътуваха тежко. – После, когато сме готови, ще те запозная с един човек.
- Кой е той?
- Някой казвал ли ти е, че си много любопитен? – попита Драксис с негодувание.
- Аз съм на десет – хапливо отвърна Дейт’Уен. – Напълно в реда на нещата си е да съм любопитен.
- Имаш и заядлив език – отбеляза Драксис. – Но пък аз и така си те харесвам – каза той, приближи се до Дейт’Уен и разроши косата му. – Готов?
- Готов – съгласи се той, и, виждайки навитото на руло одеяло на гърба на спътника си, не можа да се сдържи и попита – Няма ли да ми покажеш какво държиш в този плат най-сетне?
- Не, не сега – сдържано отговори мъжът.
- Някой ден ще науча – каза момчето убедено.
Драксис сложи ръка на рамото му и с лукава усмивка му каза:
- Някой ден ще ти покажа.

най - сетне го прочетох!
Ако трябва да съм честна Увода беше тежката хапка, която преглътнах на 3 пъти в рамките на около 2 месеца

Страшно ми харесва, кога ще дойде следващата част?
И кой е оня в тмната зала ?
Малко по на там в разказа, ще кажа ако има нещо, но на този етап, много се радвам че частите не са в същия стил на писане какъвто е увуда ( бе тука някъде в това изречение трябва да има запетайки, ама да ме убиеш не знам къде са в момента :Ь ).

И все пак, не ни бави много с продължението, ако ти е възможно

Онзи в тронната зала на Анталион бе Инебрус, Владетел на Петия кръг на Ада, Лорд на Страданието и едновременно най-добрия приятел и най-върлия враг на Драксис.

Иди ги разбери двамата...

По една глава на седмица, оттук нататък, или в петък, или в неделя. Следващата идва в неделя.

Е, както обещах. Трета част.

Глава 3
„Краалех”


Пазарът на Дагрейн, или „Краалех”, както обичаха да го наричат жителите на града, беше огромен, простирайки се на повече от два и половина квадратни километра. Тук бе едно от петте основни тържища в света, и бидейки такова, търговци от всички страни се бяха стекли да предлагат разнообразните си стоки. Коприна от Надир, толкова мека, сякаш в нея беше въплътен самия грях, искрящи бижута от далечен Рамкат, майсторски изработени оръжия и брони от Сайумар, разкошни, топящи се в устата плодове от Лебкай – девизът на „Краалех” изобщо беше „Каквото търсиш, ще намериш”.
Точно в момента Дейт’Уен не осъзнаваше какво търсят, понеже спътникът му така и не бе благоволил да обясни, но докато вървяха между сергиите и отвсякъде около тях се носеха гръмогласните викове на продавачите, момчето си помисли, че по-хубаво място от този град едва ли може да има. Замаяно от този изумителен многоцветен панаир, той можеше само да подтичва до Драксис и да се стреми да обхване всичко с един-единствен поглед. Главата му се въртеше на всички страни, толкова бързо, че Дейт’Уен си помисли, че ако не спрат за малко, може и да се откачи и да се търкулне в прахта, подритвана от минувачите. Напуши го смях от мисълта как рошавата му глава бива подритвана от хората, а безглавото му тяло тича след нея, спъвайки се на всяка крачка. „Не”, помисли си момчето, „невъзможно е да се разгледа всичко това, не и докато този тук върви като хала напред”. И наистина, Драксис вървеше, без да се спира, без да разглежда, без да обръща внимание на пъстроцветните стоки, бивайки му предлагани от вси страни от напористите търговци. Без да се усети, Дейт’Уен погледна с ненавист към него. Биваше ли да е толкова глупав, че дори да не погледне едно-единствено нещо, все пак, пазарът беше толкова хубав, толкова голям, не можеше ли да се спрат поне на една сергия? Какво се бе разбързал толкова? Да не ги гонеха нанякъде?
Такива лоши мисли изпълваха ума на Дейт’Уен, докато подтичваше до Драксис, гледайки да не изостава и да не се изгуби. Но същевременно с това и гледаше да разгледа колкото се може повече, за да може после, като го попитат, да каже с небрежен тон: „О, да, бил съм в „Краалех”, не беше кой знае какво, просто някакво пазарче в задния двор”. Мислейки как ще може да се хвали после на всеки срещнат, че е бил тук, Дейт’Уен тайничко се подхилкваше.
- Какво се хилиш, момче, да не глътна някоя муха току-що?
Подигравателният тон на приятеля му го ядоса.
- Ако искаш да знаеш – започна авторитетно момчето, - никакви мухи не съм гълтал, а и да бях, нямаше да ти кажа.
- О, май сме сприхави днес, а? – подкачи го Драксис. – На мен ми се струва, че си гладен. Затова ли се държиш толкова лошо?
- Въобще не съм гладен – възрази разпалено Дейт’Уен, но стомахът му обори това твърдение, като нададе такъв рев, че детето чак се изчерви.
- Той май мисли другояче – подсмихна се мъжът. – Да ти кажа, и аз огладнях. Знаеш ли, доколкото си спомням, наблизо май една приятелка прави най-добрите банички в цял Дагрейн. Да я навестим за малко, а?
- Ако ти искаш – съгласи се кротко момчето, още с издайническа руменина по бузите си.
- Ха-хаа, така искам, я. Хубаво ще ни дойдат малко банички със сок от ананас. Хайде след мен.
- Че аз не вървях ли досега след теб? – така се възмути Дейт’Уен, че почервеня отново. – Само се влача и влача след теб, а ти не ми казваш нито накъде сме тръгнали, нито какво ще купуваме, нито нищо!
- Ох, омръзна ми от теб и постояното ти мърморене – вдигна театрално ръце към небето Драксис в жест на абсолютно отчаяние. – Като се нахраним, ще ти кажа. По дяволите, ще ти кажа докато се храним, така става ли?
- Става – съгласи се великодушно момчето, въпреки че вътрешно ликуваше от тази малка победа. – И ако обичаш, не ругай пред мен. Предпочитам още поне три години да си остана с неопетнена душа.
- Имаш предвид нежна душа – подкачи го още веднъж Драксис, този път вече смеейки се на глас.
- Ама ти знаеш ли, че си адски дразнещ? – изкрещя с пълен глас и тропна с крак Дейт’Уен, а минувачите се обърнаха възмутени. Търговците, обаче, продължаваха да хвалят стоките си, сякаш вьобще не са чули бойния вик на десетгодишното момче.





-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-

Сергиите сякаш нямаха край, а плътната навалица правеше придвижването им бавно. Към обяд, когато слънцето напече, Дейт’Уен реши да бъде честен пред себе си и призна, че вече никак не му е забавно. Беше му горещо, беше гладен, а проклетите търговци не спираха да викат. Толкова голяма ли беше нуждата от тези викове и крясъци? Ако хората искаха да си купят нещо, биха искали да го купят на спокойствие, реши момчето, а не докато някой постоянно им крещи на ухото.
Не можеше да разбере този висок мъж до себе си. Уж каза, че ще хапнат вкусни банички, а всичко, което Дейт’Уен получи днес, май беше един голям мазол на дясната си пета. Идеше му да заплаче от яд и възмущение.
- Добре де, колко още ни остава? – провикна се сърдито той, за да е сигурен, че приятелят му ще го чуе.
- Още малко.
- Това каза и преди половин час.
Драксис се обърна, приклекна пред момчето, разроши кестенявата му коса и каза:
- Не, това казах преди две минути, мой малък приятелю.
- Гладът ме кара да губя представа за времето – рече малко сприхаво Дейт’Уен.
- Да, добре ми е известно – отвърна с мъченически израз на лицето Драксис. – Но не се тревожи, този път наистина ни остава малко. Виждаш ли края на тази улица? – посочи той в далечината.
- Виждам я. И?
- И? – повтори мъжът с недоумение. – Щом излезем от нея, ще сме стигнали, Гладни Мустафа.
- И ще ядем? – попита с невероятна надежда момчето.
- Да, ще ядем – отвърна с гръмък смях Драксис. – Хайде, ела пред мен, щом си толкова нетърпелив. Но не тичай, не искам да се запилееш нанякъде.
Окуражен, намерил нови сили в обещанието за вкусни банички едва след няколко метра, Дейт’Уен едва не се затича, за излезе най-накрая от тази пуста прашна улица. И без това минувачите и викащите търговци вече му лазеха по нервите. От глад той дори беше забравил да се оглежда.
„Още малко”, мислеше си Дейт’Уен, щом стъпките им ги отвеждаха все по-близко и по-близко към края на уличката. „Хайде, само още няколко крачки...”
И когато най-накрая излязоха от пустата му улица, момчето спря като заковано. Не можеше да помръдне, не и когато вече бе видяло Рая...
- Добре дошъл... – махна с ръка Драксис по посока на огромната сграда отсреща, - добре дошъл в „Мириам”!
Четириетажна странноприемница, с куполи от чисто злато, по-голяма от всички сгради, които Дейт’Уен беше виждал досега, стоеше пред него. Стените не бяха просто боядисани, а изрисувани с приказни картини, с детайли, каквито момчето дори не беше и помисляло, че може да бъдат създадени от човешка ръка. Градини с всякакви цветя опасваха тази забележителна гостоприемница, излъчвайки аромат, който така омая детето, че едва не го зашемети. Дори конюшнята беше по-голяма и чиста от „Охраненото прасе”, онази дупка, в която спяха снощи.
- Е, какво ще кажеш? – очакваше търпеливо Драксис реакцията на Дейт’Уен.
- Тази твоя... приятелка – облиза пресъхналите си устни момчето, грачейки фалшиво, - тя ли е съдържателката тук?
- Мда.
- „Мда”? „Мда”? Само това ли ще кажеш? – извика Дейт’Уен. – Имаш приятелка, която управлява място като това, а вчера спяхме в „Охраненото прасе”? Защо изобщо не дойдохме тук в самото начало?
- Не знам – само сви рамене Драксис.
Дейт’Уен така се напълни с гняв и ярост, че още малко, и щеше да се пръсне. Ядът го беше лишил от дар слово и той не можа да каже на приятелят си за какъв точно глупак го мисли, щом поначало не са отседнали в това място на блаженството.
- Виждам какво си мислиш, изписало се е на лицето ти – отбеляза спокойно Драксис. – Ще ти кажа всичко после, а?
И той тръгна към „Мириам”. На Дейт’Уен не му оставаше нищо друго, освен да го последва.
Когато влязоха, момчето си помисли, че ако умре тук и сега, ще бъде щастлив, че е изживял пълноценно живота си. Отвътре странноприемницата изглеждаше още по-добре, ако това беше възможно. Чистият дървен под беше лакиран и излъскан до съвършенство, мека бяла светлина идваше от фенери, поставени по тавана и стените, широки кръгли маси с декорирани дървени столове бяха поставени равномерно из заведението, а приказни картини красяха всяка стена и ъгъл. Красиви жени с нежни, мили усмивки сновяха между масите, носейки вино и бира. Имаше малко клиенти, но всички изглеждаха така, сякаш имат пари за пълнеж на възглавниците си. Дейт’Уен се зачуди дали тук е мястото му, при положение, че още носеше кърпените си, прашни от пътя панталони и леката си ризка, провиснала от прекомерна употреба. Усещаше погледите на богатите хора наоколо, с очи, сякаш казвайки „Какво ли прави това просяче тук?”
Драксис, обаче, не им обърна никакво внимание. Дейт’Уен му се възхити за това. Сякаш приятелят му беше съдържателят, толкова спокойно и ведро излъчване имаше. С лека усмивка на уста, мъжът се отправи към тезгяха, а на момчето не му остана друго, освен да изприпка бързо подир него.
- Ще извикаш ли Джена? – попита той мило усмихнатото момиче с големи сини очи, което чакаше зад тезгяха.
- О! – каза само то, а усмивката му повяхна. – Много съжалявам, но лейди Джена си почива, и не желае да я безпокоят.
- Кажи й, че един нейн стар приятел е дошъл да я види. Дай й това за доказателство – добави той и извади един стар, захабен пергамент със странна рисунка по него. Доколкото Дейт’Уен успя да види, в центъра имаше някаква странна руна.
- Ще се опитам да й го предам – каза момичето, леко объркано, и се изкачи по стълбите на по-горен етаж.
- Какво имаше на пергамента? – попита момчето веднага, щом тя се скри от поглед.
- Просто една рисунка, която дадох на Джена, като бяхме деца. Ще знае, че съм аз.
- Ами ако не иcка да те види? – попита Дейт’Уен, като се опитваше да се покатери на тезгяха.
- Ще иска, не се притеснявай за това – отвърна Драксис спокойно, като хвана момчето за подмишниците и го сложи да седне на плота. Детето веднага почна да си люлее краката.
- Да предположим, че не иска. Тогава?
- Много си негативен. Казвал ли съм ти го?
- Казвал си ми много неща – отвърна Дейт’Уен, - и ако се бях постарал да ги запомня всичките, главата ми щеше да се подуе.
- Повече, отколкото е сега? – заяде се с него мъжът закачливо.
- Ама ти знаеш ли, че си адски...
- ...дразнещ? – долетя плътен женски глас от стълбите към горния етаж. – Не знаеш колко си прав, момчето ми. Като бяхме малки, му го повтарях непрекъснато.
Дейт’Уен вдигна поглед. По стълбите, нежно допряла една ръка на перилото, слизаше най-красивата жена, която той някога беше виждал. Дълга черна коса нежно очертаваше сърцевидното й лице, пълните й, леко разтворени в усмивка рубиненочервени устни разкриваха искрящо бели зъби, а крехката й фигура, облечена в ефирна бяла копринена рокля, беше като извяна от скулптор. Момчето онемя.
- Лейди Джена – поклони се дълбоко Драксис. – Красотата Ви винаги спира дъха ми.
- Ласкател – засмя се тя, докато слизаше. Смехът й беше топъл и звънлив, смях, който наподобяваше камбанки. – Никога не съм вярвала и на една дума, която ми кажеш – вече до него, тя го прегърна и целуна леко по бузата. – Само се виж – възкликна тя, - станал си още по-красив, откакто те видях за последно!
- Старая се – отвърна скромно Драксис, все още държейки Джена в обятията си. И наистина, макар и облечен в захабени пътнически дрехи, младият мъж изглеждаше много красив, с черна коса, сини очи, леко закръглено лице и стройно, мускулесто тяло.
- Стараел се бил – завъртя очи жената, като го пусна. – Още като дете си беше хубав, но сега си станал мъж, и красив при това – му смигна тя. – А кой е твоя малък приятел? – възкликна Джена, като отмести поглед към Дейт’Уен.
- Дейт’Уен, милейди – изпревари момчето отговора на Драксис, скочи на пода и целуна ръката на Джена. – Очарован съм.
- Колко е галантен! – възкликна тя, искрено очарована от момчето.
- Не му се връзвай – намеси се мъжът, засмян. – Сега е такъв, но иначе си е истинска болка в...
- О, хайде де, преувеличаваш – прекъсна го Джена, усмихната. – Момчето е истински кавалер.
- Благодаря, милейди – поруменя Дейт’Уен от похвалата.
- Е, какво те води насам, Драксис? – попита Джена, скръстила подозрително ръце на прелестните си гърди.
- Не мога ли да се отбия да видя стара приятелка? – попита той, отново с най-невинното изражение на света на лицето.
- О, престани, моля те. Нямаше те десет години, и изведнъж се появяваш от нищото. Това наричам аз човек в нужда.
- Първо, ако можеш, те моля да осигуриш баня на момчето, и малко свестни дрехи, ако ти се намират. После бих искал да поговорим насаме.
- Разбира се – съгласи се тя с палави пламъчета в очите и плесна два пъти с ръце. – Наря! Лимеа!
Две момичета, облечени в бели тоги, се появиха на стълбите.
- Подгответе баня за Дейт’Уен. Как я предпочиташ, скъпи? – попита го мило тя.
- Ами, не знам – отвърна притеснено той. – Не съм се замислял досега.
- Оставям на вас да прецените – обърна се Джена към двете момичета. – Намерете му и дрехи, нещо... елегантно.
Наря и Лимеа кимнаха и се отправиха към горния етаж.
- Ще отида да ти потърся и на теб дрехи, стари ми приятелю – рече Джена. – Докато си под моя покрив, не искам да виждам да се разхождаш в тези парцали.
- Както решиш – смирено се съгласи Драксис, докато красивата жена се качваше по стълбите.
- Драксис, аз всъщност не искам баня – притеснено дръпна панталона на другаря си Дейт’Уен.
- И защо така? - приклекна до детето Драксис.
- Ами... – запъна се Дейт’Уен. – Аз всъщност... такова...
- Никога не си се къпал в баня и не знаеш какво да очакваш – довърши вместо него приятелят му.
- Да – прошепна уплашено момчето.
- Виждал ли си леген?
- Разбира се.
- Ами, почти същото е – успокои го нежно Драксис. – Ще те поставят в голям леген, напоен с благоуханни масла, ще те оставят да се изтъркаш, да се умиеш, да се излегнеш в него, и когато си готов, ще те парфюмират, ще те облекат в чисти и хубави дрехи и това е.
- Това ли е? – повтори невярващо Дейт’Уен. – Ами момичетата? Те...
- Могат да ти изтъркат гърба, ако искаш, но ако се чувстваш неудобно с тях в стаята, можеш да ги помолиш да излязат.
- Само това ли? – разочаровано каза момчето.
- Да, само това – засмя се Драксис. – А ти какво мислеше, че ще е?
- Караха го да звучи сякаш е...
- Голяма работа, знам – кимна разбиращо мъжът. – Не се безпокой. Колкото време ти трябва, толкова използвай, за да се изкъпеш. Никой няма да ти каже нищо.
- Извинете ме – прекъсна ги свенливо Наря. – Банята на младия господар е готова.
- Не му викай господар, и без това има доста високо самочувствие – подметна закачливо Драксис на Наря, а момичето се усмихна разбиращо.
Дейт’Уен хвърли пълен с разкъсваща омраза поглед към приятеля си и каза на Наря:
- Викай ми по име, Дейт’Уен. Радвам се да се запознаем.
- И аз се радвам, Дейт – галено се обърна към него Наря. – Ако ме последваш, ще те заведа до банята.
И тя протегна ръка към момчето. Дейт’Уен я хвана и погледна към Драксис с израз на пълно удовлетворение, преди двамата с Наря да се качат на горния етаж.
- Печелиш, малки приятелю – подсмихна се мъжът. – Напълно печелиш.
Когато се огледа, богаташите го гледаха в захлас, изумени от фамилиарното му държане към съдържателката. Обръщайки се отново към бара, Драксис си лепна една много, много злобна усмивка. Поръча си вино и зачака връщането на Джена.

сигурен съм, че баронът пише поне за 5 списания

Бре, напоследък въобще не мога да пиша. Работа, учене, после пак...

Сорката. Ето и я и "Четири".


Глава 4
„Пустинна лилия”

Не му се наложи да чака дълго. Или може би така му се стори. Така беше с Джена – когато те караше да чакаш, всичкото време, което бе изминало, докато тя се появи отново, сякаш бе като мимолетен миг.
- Намерих ти нещо, в което според мен ще се чувстваш добре – каза тя, като седна близо до него и също си поръча вино.
- А според мен дали ще се чувствам добре в него? – попита дяволито Драксис, като целеше да раздразни Джена. Истината бе, че винаги се бе доверявал на изящния й, изтънчен вкус. Ала не успя да я засегне.
- Каквото и да помислиш за това, което съм ти избрала, Драксис, ще го носиш – рече тя, усмихнала се леко при закачката му. – Няма да позволя да се разхождаш наоколо в тези дрипи.
- Какво им е на дрипите ми? – попита мъжът, отново лепнал на лицето си възможно най-невинното изражение на света. Знаеше, че е адски дразнещо. – Протрити са от употреба, почти безцветни, прашни, с едва незабележима миризма на пот и съвсем без бълхи. Е, поне малко...
- Отивай да си вземеш баня, Драксис – нареди му тя с опасни пламъчета в очите. Богаташите в гостилницата едва ли не се бяха облещили срещу тях, недоумявайки какво ли може да има между тази така забележителна жена и този просяк.
- Знаеш ли, Джена – засмя се Драксис – още като деца мразех това твое заповедническо настроение. Майка ти наистина ти е предала всичките си черти.
- И добре че го направи, лека й пръст – каза тя и допълни – така по-лесно се оправям с теб.
- Чистата истина.
- Баните са на третия етаж.
- Тръгвам, тръгвам – допи виното си той и се отправи към стълбите с мъченически вид. Когато стигна, се обърна и каза: - Знаеш ли, радвам се, че се върнах. Липсваше ми, Джена.
Тя го погледна и каза с лека усмивка:
- И ти ми липсваше, Дракс.
Драксис се качи на третия етаж.



-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-

Не, това вече беше прекалено, реши той. Като малко момче беше влизал в тази сграда, гонил беше Джена из всички стаи, беше влизал във всяка от тях... И сега отново видя колко много неща може да се променят за десет години.
Баните не се намираха в малки стаички, облицовани с мрамор и с по една голяма вана в тях, напоена с благоуханни масла. Е, можеше да има и такива, но това тук можеше да се определи с една дума – басейн. Басейн, изграден от мрамор, достатъчно голям, за да се поберат поне три слона в него. Залата (поради липса на по-точна дума Драксис реши да използва именно тази) беше великолепна, стените й бяха изрисувани с картини, мотивът на които беше подобен на тези от външността на странноприемницата, но с тази малка разлика, че изобразяваха интимната близост между мъж и жена. Лоша работа – бяха полуоблечени. Напълно разочарован от този факт, Драксис с удоволствие отбеляза леката матова светлина, идваща от огромният полилей със свещи, висящ от тавана. Отбелязвайки си наум колко много Джена е развила бизнеса си, щом може да си позволи такъв лукс и разкош, Драксис се придвижи по дъсчения под („Дъб”, помисли си) и отиде до една от многото съблекални, подредени в строга редица в един от ъглите на залата. Въпреки че нямаше никой, мъжът все пак си напомни, че има принципи. Освен това не можеше да бъде сигурен кога точно Джена ще се промъкне тихо като котка в залата и ще го попита закачливо докъде е стигнал с къпането. Понякога приятелката му правеше такива работи. Докато събличаше безцветните си „дрипи”, Драксис си спомни как, преди дванадесет години, майката на Джена, Асмала, ръководеше странноприемницата. Веднъж отбивайки се, беше малко по-мръсен, отколкото би трябвало. Асмала, виждайки го мръсен, изкалян, сякаш се е въргалял с прасетата в кочината им, го замъкна право на третия етаж. Стараейки се да й обясни, че просто се е разхождал „невинно”, Драксис се опитваше с всички сили да се отскубне от ръцете на Асмала, така красиви и нежни, но ужасяващи в силата си. Жената го натири в една от баните, наистина тогава малки стаи с една вана вътре, съблече го грубо, пльосна го в коритото, взе дрехите му и каза, че докато не се изкъпе така, че да заприлича на човешко същество, няма да му ги върне. После излезе, като затръшна вратата след себе си. Сумтейки тежко, оплаквайки злочестините си, но търкайки се със сапуна, Драксис си мислеше колко е несправедлив света. И точно тогава, когато философските му мисли набираха инерция, Джена беше влязла в стаята с небрежна походка и беше задала именно въпроса „Докъде стигна с къпането?”. Спомняйки си колко неловко се бе почувствал тогава, Драксис се усмихна широко. Макар и да не искаше да го признае, това бяха едни от най-хубавите дни в живота му. Би дал всичко, за да върне времето назад, макар и за малко...
Вече съблечен, той се потопи в басейна със стон на блаженство. „Мамка му”, помисли си, „Джена наистина е подобрила нещата в това място”. Взе сапун и почна да се търка, мислейки си за времето, когато двамата с Джена и останалите им приятели се разхождаха свободно из цял Дагрейн, създавайки цял куп неприятности още с подаването на носовете си навън. Акс, почти двойно по-голям от всички и точно толкова по-силен. Той приличаше на това, което хората биха нарекли „герой от приказките” – висок, красив и мускулест. Мойра, дребно момиче, слабичко и хилаво, ала устато за трима. Знаеше повече ругатни и от каруцарите на керваните и с удоволствие ги демонстрираше пред приятелите си, щом се излегнеха в сламата на някой хамбар или когато чужди деца ги обиждаха. Щом се спречкаха с някоя от останалите банди момчета в града, падаше такава битка с камъни... Обикновено Мойра ги започваше с острия си език, но какво да се прави, тя си беше такава. Не можеше да не отвърне на обидата. А щом битката започнеше, Скитс, вечно усмихнатото момче на малката им групичка, се променяше. По време на такива борби бе способен да победи сам, толкова добре се целеше с камъни. Понякога печелеха само с негова помощ. А след като нещата поутихнеха, Микаир, по-малкия брат на Мойра, миниатюрен дори в сравнение с нея, им казваше, че е лошо да се целят с камъни, понеже не беше разумно... Мойра в такива случаи му казваше да ходи да спи с рибите, като е такъв пацифист.
Усмихвайки се на спомените, Драксис се излегна в басейна, спокоен за пръв път от седмици наред. Топлината го обръщаше от всички страни, беше му приятно и смяташе да прекара тук целия ден, или поне до момента, в който Джена не влезнеше и не го попиташе докъде е стигнал с къпането...
Той чу, че вратата на залата се отваря, и, очаквайки почти с уплаха да чуе неизменния въпрос на Джена, държеше очите си затворени. Когато нищо такова не последва, той се успокои с мисълта, че е сигурно някой от другите клиенти на престижната странноприемница. Затова не отвори очите си.
Огромна грешка.
Изведнъж, без никакво предупреждение, стените на залата затрептяха от боен вик, произнесен с толкова жизненост, че можеше да ти спука тъпанчетата. Отваряйки очи, за да види кой крещи като разярен слон, Драксис можа само да види как някакво гюлле се стоварва в басейна със силата на връхлитащ носорог и водата се разплисква на вси страни, влизайки право в очите му. Плюейки напосоки и бършейки лицето си, той чу следните закачливи думи:
- Докъде стигна с къпането?
Едва ли нещо друго би могло да го ядоса толкова, колкото този глас.
- Дейт’Уен, веднага щом изтрия сапуна от очите си и прогледна отново, ще ти съдера кожата от бой и ще я простря да съхне в задния двор! – крещеше мъжът, търкайки енергично клепачите си. Наистина му лютеше.
- Ти сам си си виновен, че не си държа очите затворени – сряза го момчето. – Какво толкова, малко сапун, измий го.
- Ще ти измия коравата глава на тебе, малък нехранимайко, чакай само да те хвана...
- Ако можеш де! – Драксис чу, че Дейт’Уен се плези.
Продължиха в този дух още известно време.
- Хей, Драксис – повика го Дейт’Уен, като кротко си плуваше близо до ръба на басейна. Малките му крачета не стигаха до дъното.
- Хмм? – изхъмка в отговор мъжът, изтегнал се наново и напълно забравил как преди минута заплашваше малкия си приятел с обезглавяване.
- Кажи ми, каква е целта на пътуването ми с теб? И какво щяхме да купим от пазара, дето така и не го купихме? Трябва да знам.
Любопитството просто струеше от него.
- Това са въпроси, на които не бих искал да отговарям, особено като съм се изтегнал така – отвърна Драксис, отново притворил очи от тихо блаженство. – Питай ме нещо друго, на това ще отговарям друг път.
- Добре – съгласи се учудващо лесно момчето. – Тогава да питам за това място. Ти каза, че имаш приятелка, която прави най-добрите банички в цял Дагрейн, като вървяхме насам. Помислих, че става дума за някаква малка схлупена гостилничка, прославена с реномето си, а намерихме този палат – Дейт’Уен спря да плува и се присламчи близо до приятеля си. – Излъга ли ме тогава?
- Не. Джена наистина прави най-добрите банички в цял Дагрейн, момче, повярвай ми – изсечен сякаш от гранит, Драксис не помръдваше и сякаш не беше усетил, че Дейт’Уен, с изпитателно изражение на лицето, е толкова близо до него, че още малко, и щеше да влезе в носа му. – Искаш ли да ти разкажа как се запознах с нея, докато бях малко момче?
- Повече от всичко на света.
- Опитваш се да бъдеш саркастичен ли, момко?
- Какво е саркастичен?
Драксис въздъхна.
- Нищо, просто се опитах да се пошегувам – мъжът отвори очите си, взря се в огромния полилей на тавана и започна: - Слушай добре. Преди осемнадесет години, докато бях на седем, се спречках с едно момче за някаква дреболия, не си спомням какво точно, беше отдавна. Та това момче, заедно с приятелите си, ме подгониха из цял Дагрейн. Не беше честно от тяхна страна, петима да гонят един, който на всичко отгоре бе слабичък и размъкнат, без реален шанс да им се опълчи. Никога няма да забравя колко дълго бягах от тях. Сега, като се върна назад в спомените си, разбирам колко глупаво е наистина да гониш някого из целия град само защото те е обидил. Както и да е, спомням си, че бях на ръба на силите си, когато стигнахме до тогавашната „Мириам”. Джена и още едно момче, Акс, играеха навън пред портите и щом ме видяха да бягам от петима други, без дори да се замислят, почнаха да ги замерят с камъни. Просто ей така, без да питат кой е крив и кой – прав. Акс не се целеше много добре, но беше двойно по-голям и силен от всички ни и може би затова другите се отказаха, сигурно са си помислили, че ако се стигне до бой, Акс щеше да им откъсне главите като на пилета. Щом се строполих от изтощение в краката на спасителите си, Джена се наведе над мен и каза: „Здравей. Добре ли си?”. Оттогава сме най-добри приятели.
Драксис се усмихваше при този светъл спомен, ала любопитството на Дейт’Уен не можеше да бъде така лесно задоволено.
- И какво стана след това? – попита той, жаден да научи още.
- Не много – призна мъжът. – След като Акс ме вдигна на ръце и ме заведе в „Мириам”, Асмала, майката на Джена, се погрижи за мен... тогава тя беше съдържателката на странноприемницата. Изми ме от прахта, даде ми малко портокал и вода, за да си възвърна силите и това беше. Оттогава не бе минавал и ден, в който двамата с Джена да не сме били заедно.
- Много кратко го разказа – недоволстваше Дейт’Уен. – Сигурен ли си, че ми каза всичко?
- Да не би да съм на разпит? – отвори очи Драксис и погледна с негодувание малкия си приятел. – Прекалено си любопитен, момче.
- Може би е така – сви рамене Дейт’Уен незаинтересовано, – но все пак бих искал да науча защо каза, че Джена прави най-добрите банички в Дагрейн.
- Майка й беше отлична готвачка. Общо взето, тя научи дъщеря си на всички тайни в готварското изкуство. Като по-малка, Джена особено обичаше да прави банички, понеже бяха любимата й храна. С годините се научи да ги прави все по-добри и по-добри. Само почакай, хлапе – смигна му Драксис. – След като свършим с къпането, ще я накарам да се поизцапа за нас и да ни направи банички със сирене. Ще видиш, прави ги вълшебни.
- Не мисля, че жена като лейди Джена ще иска да се цапа с брашно и сирене – каза Дейт’Уен със съмнение в гласа.
- Е, аз имам начини да я накарам.
- Какви?
- Тайните си ли искаш да ти кажа, момчето ми? – подкачи го мъжът. – Няма да стане.
- Знаеш ли, понякога може да бъдеш адски дразнещ.
- Да, това, мой малки приятелю, го умея най-добре – рече Драксис, като игриво пръсна с вода малкия Дейт’Уен.




-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-




Вече чисти, с доволен вид, Драксис и Дейт’Уен седяха на дървени пейки край стената на залата. От телата им се стичаха ситни капчици вода, които тихо капваха върху пода.
- Хлапе, наисина трябва да се обличаме – каза Драксис със сънливо изражение върху лицето.
- Още малко – каза Дейт’Уен с още по-сънливо изражение върху лицето.
- Добре – каза Драксис с примирено изражение върху лицето.
Наблюдаваха красивите дрехи, които Джена им беше намерила, да стоят прилежно сгънати върху плот до тях, и въобще не искаха да ги навличат. Приятно им беше да стоят полуголи и да отмарят, докато в същото време търпението на домакинята им се изчерпва с всяка измината секунда. Просто не им се ставаше...
- Хлапе.
- Хмм?
- Джена ще ни убие, ако се застоим още дълго – предупреди го полузаспал Драксис.
Дейт’Уен направи пауза, докато отговори.
- Знам.
- Добре.
Но не се облякоха.
- Знаеш, може да ни остави гладни довечера.
- Може би.
Продължаваха да отмарят.
- Добре, достатъчно, да ставаме – каза Драксис строго, ставайки от пейката и подсушавайки се със хавлията.
- Добре, добре – промърмори момчето, ала всичко което направи, бе да се намести по-удобно.
- Наистина трябва да станеш, Дейт’Уен, сериозен съм.
- Ставам, ставам – и момчето наистина стана. Удивително, вземайки предвид факта, че до преди минута почти спеше.
Облякоха се – за Драксис Джена беше приготвила бели широки панталони от мек памучен плат, туника със сини нишки и роба с качулка. За Дейт’Уен беше приготвила почти същите дрехи, само че без роба. Момчето отбеляза този недостатък със недоволство.
- Просто е, малки ми приятелю – рече му мъжът, докато оправяше качулката си. - Харесва ми да нося дълги роби с качулки. Джена знае за тази моя малка слабост.
- А защо няма и за мен? – сърдеше се момчето.
- Може би не е предвидила. Не й се сърди, иначе може да ни изхвърли на улицата.
- Наистина ли? – очите на Дейт’Уен се разшириха от ужас.
- Не, просто се шегувам – успокои го мъжът и прихна, щом изражението върху лицето на момчето премина от ужас към гняв. – Хайде, не се ядосвай. Да отиваме при нея, сигурно е достатъчно ядосана, че да ми се кара до утре.
Щом слязоха, видяха Джена да говори на една маса заедно с клиенти. Когато ги видя, тя се извини и с грация се приближи към двамата. Тази вечер заведението не можеше да се оплаче от липсата на клиентела.
- Доста е препълнено тази вечер – кимна с глава Драксис към навалицата. – Винаги ли е така?
- Не, обикновено е дори по-претъпкано – усмихна се тя. – Е, виждам че сте свалили онези дрипи. Честно, приличахте на просяци с тях. Така сте определено по-хубави.
- Благодаря ви, милейди – поклони се Дейт’Уен.
- О, ти си наистина един малък ласкател – усмихна му се лъчезарно тя. – Е, какво друго мога да направя за вас?
- Е, разказвах на момчето за твоите банички... – започна Драксис, като постави глава върху главата на Дейт’Уен.
- О, не – усмивката върху лицето на Джена увехна. – Няма да ме накараш да готвя точно сега, не и тази вечер, Дракс, пълно е, не мога да си позволя...
- Джена – мъжът отмести ръка от косата на момчето, приближи се до Джена и нежно хвана ръцете й. – Моля те. Заради Дейт’Уен.
И двамата погледнаха към детето. Дейт’Уен видя в погледа на приятеля си укорение, и го разтълкува правилно.
- О, да, милейди, да, заради мен, много ви моля – рече Дейт’Уен с огромни очи. С мимолетен поглед към Драксис видя как мъжът му смигва.
- О, добре, добре де – предаде се тя, смеейки се. – Ще ви направя банички. При едно условие.
- О, така ли? – поколеба се Драксис и добави: - Лошо за нас, хлапе, когато Джена поставя условия, са солени, повярвай ми.
- Ще рискуваме, Дракс – заяви уверено момчето. – Милейди, така съм гладен, че ще нося вода от другия край на града, ако трябва.
- Нищо толкова обременително, момчето ми – успокои го тя. – Искам просто да ми помагате при направата им.
- С удоволствие – поклони се Дейт’Уен.
- Малкият ми той – погали го нежно по бузата тя. – Добре, но ще трябва да изчакате. Трябва да си наметна нещо по-удобно.
- Колкото е неоходимо, лейди Джена – поклони се Драксис грациозно, докато тя се качваше към покоите си.
Докато чакаха, мъжът поръча за себе си вино, а за Дейт’Уен – портокалов сок. Наблюдаваха богаташите и се забавляваха, като изтъкваха недостатъците им и оглеждаха скъпите им разкошни дрехи. Момчето истински се изненада, когато Драксис почна да му разказва за етикета на държане сред благородници и крале, за начина им на обличане и живот. По време на една история за управителя на Дагрейн, принц Микал, Дейт’Уен прекъсна приятеля си и го попита:
- Извинявай, но откъде знаеш толкова много за богаташите и благородниците?
- Чета много – измъкна се ловко от въпроса той.
- Не е вярно – възпротиви се детето. – Не можеш да научиш всичко това от една книга.
- Защо мислиш така? – попита го, докато отпиваше дълга глътка вино от чашата си.
- Ами... не може току-така да знаеш толкова подробности от живота на кралете, не мисля, че подобно нещо би било описано в книга.
- Мислиш, че дребните детайли от живота им са тайни, нали?
- Именно – потвърди момчето.
Драксис почака малко, преди да отговори.
- Виж, момче – каза той. – Ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш, всичко, което ме попиташ, но когато реша, че имаме време за това, става ли? Любопитството ти наистина е огромно,и не може да бъде задоволено напълно, докато чакаме Джена да се върне всеки момент и да ни нахрани.
- Омръзна ми да ми повтаряш „по-късно, по-късно”... Наистина не е хубаво.
- Да, не е хубаво – съгласи се той. – Но е практично.
Дейт’Уен обърна поглед към масите. Видя Наря, едно от момичетата, да сервира на благородниците и търговците. Драксис видя накъде е устремен взора на момчето и попита:
- Какво мислиш за Наря?
- Много е красива –отговори, без да се замисли той.
- Всички момичета тук са красиви, приятелю – подсмихна се Драксис. – Аз всъщност те попитах дали я харесваш.
- Не, в никакъв случай – отрече на мига Дейт’Уен, като се изчерви яростно.
- Не се притеснявай, хлапе – засмя се мъжът с разбиране. – Аз също я харесвам.
Наря се приближи до тях с грациозна стъпка, сякаш стъпваше върху перца. Дейт’Уен затаи дъх.
- Извинете, момчета – каза с усмивка тя. – Лейди Джена предаде, че ви чака в кухнята.
- Защо не слезе по стълбите? – попита я Дейт’Уен, но му отговори Драксис:
- Мислиш ли, че Джена ще иска да се покаже пред цялото заведение по престилка, навила ръкави и носеща черпак и пакетче брашно? – каза той, допи виното си на един дъх и допълни: - Да тръгваме, хлапе, не бива да се бавим. Става ужасна, като я карат да чака. До скоро, Наря.
Дейт’Уен помаха тъжно на Наря, като последва приятеля си по пътя за кухнята.





-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-





Беше късно, всички се бяха разотишли, заведението беше затворило. Градът спеше. Драксис подгъна краищата на одеялото на спящия Дейт’Уен, излезе тихо от стаята му и затвори вратата. Момичетата спяха в стаи, съседни на тази на малкия му приятел. Драксис се ослуша. Отникъде не долиташе шум, а звуците, които чуваше, му подсказваха, че всички в странноприемницата спят. Е, почти всички...
Слезе на първия етаж, огледа масите и видя Джена, седейки на почти последната в десния ъгъл на залата. Отиде и седна до нея.
- Знаеш ли – каза тя тихо, докато си наливаше вино от бутилката до нея, - никога, дори и за миг, не бих си помислила, че ще се върнеш тук. Какво те привлече насам?
Мрачно, той придърпа бутилката към себе си и също си отсипа.
- Виж, Джена – започна той. – В действителност аз наистина обмислях възможността да се върна, но не и толкова скоро. Просто ми се наложи.
- И защо? – прошепна тя. Веселото й държане през целия ден бе изчезнало, сега тя беше на ръба на сълзите.
Преди да отговори, Драксис пресуши цяла чаша.
- Заради Дейт’Уен. Не би си помислила, че е мое дете, нали?
Тя поклати глава.
- Ние не можем да имаме деца с хората – продължи той. – Различни раси, различни видове... Не, той не е мое дете. Намерих го. Искаш ли да знаеш как?
Джена кимна.
- Скитах се, Джена. Пътят ме отведе до Агдер. Знаеш ли къде е?
- Малко селце в подножието на планините Киритае, на осемдесет и две левги северно от Дагрейн – каза тя. – Закътано, почти отшелническо. Жителите му се занимаваха главно с отглеждането на овощни култури.
- Имаш ли агенти там?
- Да – потвърди Джена, леко изненадана. – Защо, какво имаш предвид?
- Те бяха избити, Джена – рече Драксис с измъчено изражение на лицето. – Всички, жени, деца, мъже – всички бяха изклани като животни.
- Не – затули уста с ръка Джена.
- Да – потвърди мъжът. – Бях решил да се установя там за година-две, да прочистя съзнанието си. Но когато слязох от планините, видях всичко изгорено, а жителите бяха изклани. Просто... заклани, струпани на куп в центъра на малкото селце. Никога няма да забравя тази гледка, Джена. Дори още я виждам. Малки деца с прерязани от ухо до ухо гърла, жени с отсечени глави, старци с разпорени стомаси... Виждал съм много неща през годините си, Джена. Но това... това беше просто зло.
- И какво направи? – попита го тя, все още с ръка на устата.
- Почнах да търся за следи – отговори той. – Нямах никаква надежда да намеря такива, понеже палежа на селото бе станал три дни преди да го достигна. Но исках да накажа онези, които го бяха извършили. Затова... намерих следи. Настигнах ги, въпреки че бяха изминали голямо разстояние. Преминах двадесет и осем левги за час, Джена. Когато ги видях, просто им се нахвърлих. Избих ги, така, както само аз бих могъл. Оставих само един, един-единствен от петдесет човека, Джена. И добре че го направих... Разпитах го. Каза, че просто са минали оттам и щом жителите не им дали това, което поискали, те си го взели. По време на разпита направи грешката да се засмее при спомена как са избивали селяните. Убих го.
Драксис просто не можеше да спре да пие вино. Изглеждаше така, сякаш този разказ го убива, но всъщност веднага, щом разкажеше всичко на Джена, щеше да му олекнеше. Винаги така ставаше.
- Преди да го убия, онзи ми каза, че има един оцелял, който хванали вън от селото. Така и не станал свидетел на клането... Можеш да предположиш кой е този оцелял.
- Дейт’Уен – каза тя дрезгаво, неспособна да говори.
- Именно – потвърди мрачно Драксис. Сипа си още вино и продължи: - Докато избивах онези негодници, един се беше отделил от групата заедно с Дейт’Уен, накарал го беше да носи вода. Видях ги до близкия поток. Малко дете, Джена, а те го бяха отвлекли и го измъчваха. Бяха го ползвали за какво ли не. Нахвърлих се върху онзи изрод, и преди да се усети, го посякох. Оттогава Дейт’Уен е с мен. Не поиска да се връща в селото. Той е сирак, родителите му умрели още като бил бебе. Оттогава селяните се грижели за него, но той поиска да дойде с мен, искаше да вкуси приключения... Неразумно хлапе.
Отново отпи от виното.
- Това дете, Джена – продължи той, - не е такова, каквото изглежда. Не зная, имам чувството, че съдбата е отредила да се срещнем, но... В мига, в който погледите ни се срещнаха, усетих сила в него, Джена. Огромна сила. И разпознах нишките й. Момчето има пълния потенциал да стане Унищожител.
В лекия пламък на свещта на масата чертите на Драксис изглеждаха заплашително.
- Унищожител? – възкликна Джена. – Но... доколкото си спомням, ти ми каза, че не е имало нов Унищожител от около...
- Правилно си спомняш – прекъсна я той. – Затова се отбихме тук. В момента Анталион води отшелнически живот на двадесет левги южно от Дагрейн. Ще поверя момчето на него. Той ще го обучи, ще го приеме в своя орден... и когато времето дойде, Дейт’Уен ще се присъедини към лейтенантите му.
- Има ли такава възможност? – прошепна Джена удивена.
- Бих казал, че е повече от вероятно.
- Удивително. Момчето човек ли е, или..?
- О, човек е – заяви уморено мъжът. – Точно това е удивителното.
Замълчаха. Джена обмисляше случилото се, а Драксис пиеше. Бутилката вече бе почти на привършване.
- Джена?
- Да, Драксис?
- Разкажи ми какво стана, след като си тръгнах.
- Не много – сви рамене тя. – Майка ми почина три години след като ти си замина, оттогава поех бизнеса.
- Съжалявам за майка ти – прошепна той. – Беше невероятна жена. Много ще ми липсва.
- На мен също – пророни тихо Джена.
- Виждам, че си направила някои подобрения – махна Драксис с ръка напосоки.
- Налагаше се – усмихна се с мъка тя. – Клиентите ми са богати, трябва да са в обстановка, с която са свикнали. „Пустинна лилия” работи дори по-добре, отколкото при майка ми. Имам агенти почти из целия свят, поръчките идват непрестанно... Може да се каже, че ремонтът на сградата ми излезе почти без пари.
- Радвам се да го чуя. Но това, което исках да узная, бе – всички жени в заведението ли са твои подчинени?
- Естествено – обиди се тя. – При мен няма истински сервитьорки, Драксис.
- Добре е да знам, че щом ми се прииска да хвана някоя за задника, тя може да ми пререже гърлото – пошегува се той.
- О, ужасен си – усмихна се тя истински за пръв път тази вечер.
- Понякога – съгласи се той. – Имам молба към теб.
- И тя е?
- Утре вечер, след като заведението затвори, обясни на Дейт’Уен какво върши „Пустинна лилия”. Кажи му всичко за нея, Джена, всичко. След това го доведи в подземията, като предварително си предупредила всички свои агенти в града да дойдат там. Аз ще ги чакам. Не им казвай кой съм всъщност, а само, че съм добър противник.
- И какво ще правиш?
- Ще си поиграя с тях – заяви той с игриво пламъче в очите. – Но не искам Дейт’Уен да знае, че аз знам, че той ме гледа. Въведи го в стаята за разпити, оттам има добра гледка.И отново, Дейт’Уен не трябва да си мисли, че съм уведомен за присъствието му. Ще се бия с всичките ти подчинени, а той трябва да гледа.
- Ще направя каквото кажеш – кимна тя. – Не се тревожи, ще наредя всичко. Но защо му е да види как се биеш?
Отговорът бе кратък:
- За да разбере.
Джена не пожела да научи повече по въпроса.
- Е, аз отивам да си лягам – каза тя с колебание в гласа. – Ти идваш ли, или...
- Ще поостана още малко – усмихна й се той. – Имам вино да си допивам – допълни и разклати почти празната бутилка.
- Не се бави – подкачи го тя. – Лека нощ.
- Лека нощ, Джена.
Преди да е изминала и двадесетина крачки обаче, тя се спря и погледна Драксис.
- Виж, аз... трябва да знам едно – поколеба се: - Отмъсти ли за смъртта на родителите си?
Последва много, много дълга пауза, докато накрая...
- Да.
Джена се качи по стълбите.

Малко предисловие.

Напоследък в творческия форум се е зародила тенденцията да се публикуват еднодневни изцепки. Това е отчасти причината да не искам да възраждам този разказ, понеже така или иначе ще остане незабелязан на фона на останалите шедьоври. В общи линии обаче, реших да му дам глътка въздух и да видя дали ще мога отново да прикова вниманието ви към него. В краен случай има поне един човек, който ще го прочете, на който благодаря и го моля да почака още малко до Глава шеста, тъй като в момента ме е налегнала такава творческа безсилица, че човешкото въображение е твърде слабо, за да може да си я представи.

Както и да е.