School RPG

[NhazUl]

Ами то и аз съм така, та... дерзай!

[Кain]

Влезни като някакъв друг но обикновен не мое.

[R@Z0R]

Да зема и аз да се пробвам като Наз...В смисъл, нещо не върви като пишеш от 3-то лице...все едно изнасилваш героя.

Днес няма даскало за мен, да му еба майката. Тази мисъл ме споходи на сутринта. Всъщност тя ме спохождаше от доста време - стана ми като навик. Не ми пукаше нито за учителите, нито за съучениците, нито дори за Наско. Миналото все още ме преследваше. Не мога да продължа напред без да съм го приел. Нещо ми пречеше...но не знаех какво. Върнах се в тялото си колкото да се облека и да изпия кафето...после пак отлетях към облаците...и към спомените си.

***

Беше топъл мартски ден - нямаше нищо общо с жегата през Юли. Бях на 12 и света беше рай - всеки ден след даскало кварталната тайфа се събираше, разделяше се на две и почваше якото си меле - я на стадиона, я с детски юмручета. Не бях от най-силните, моя отбор често губеше, но това не ме бъркаше - всичко беше за фън. Поне в класа ме уважаваха - бях един от малкото отличници...Ех, тогава нямаше зубъри, нямаше готини, нямаше метъли...само отличници и двойкаджии. Иска ми се това никога да не беше свършвало...

***

Неусетно влизам в кварталния магазин - Форуммаркет. Какво пък - и днес ще изхарча един-два лева.
-Един туикс, моля - избоботвам аз. Странно е как се променя настроението на човека...
-80 стотинки - със завален глас ми съобщава касиерката. Види се, не и се работи в 8 сутринта.
Хвърлих и един-единствен лев и излязох без да изчакам за рестото. Тя не ме извика...алчна патка.
Тя...

***

На 14 вече се питах защо Господ е наредил сперматозоидът на баща ми да оплоди майка ми. Защо си е хабил труда, като няма да изтрая в мизерния животец и до 15. Но нямаше да е този ден, нито следващия...щеше да бъде жалко за мен, пък и не ми достигаше смелост.
Тя се казваше Пламена. С нея вършехме какви ли неща заедно...аз и Павката се състезавахме кой ще се залюлее по-високо, а тя интервюираше победителя. Беше надарена...умствено, заедно ходихме на кръжок, заедно печелехме награди по състезания, а на 13 за пръв път ми стигна смелостта да се приберем заедно. Бях обсебен, не можех да мисля за нищо друго освен нея, не ставах от шибания комп по цяло денонощие, четейки хиляди наръчници за сваляне на момичета. Бях известен като зубъра на класа, всеки ден се прибирах с поне 10 синини по цялото си тяло...и пак мислех за нея. Държах календарче с нейната снимка, целувайки го по цели нощи. Животът не ме интересуваше, останах си нисък, напълнях, лицето ми се покри с пъпки...а в главата ми пак и пак изникваше лицето й. Целия клас виждаше как я гледам, педалите и курвите ми се присмиваха, едни по-свестни пичове ми даваха съвети, но аз оставах глух за тях. Направих много грешки тези две години, а не ги осъзнавах. Свих се вътре в себе си, като се отдалечавах все повече от истинския свят и живот. За съжаление, оталечих се и от Нея. Тя почна да ме отбягва - аз си заминавах от кръжока с колело, тя с автобус; реших и аз почнах да харча по 60 стотинки за автобус, на нея й изникваше някаква важна работа; опитвах се да говоря с нея след последния час, тя поглеждаше настрана мълчейки и се забързваше нанякъде...опитах да го превъзмогна, но тя беше пред очите ми всеки ден и аз не издържах. Идеше ми да я изнасиля пред всички а после да духна нанякъде. Започнах да я следя, криех се зад ъглите и я наблюдавах...за съжаление не бях най-потайния и тя ме разкри...бездната се отдалечи още повече, педалите ми се подиграваха, тормозът беше по-силен, а аз се чудех защо по дяволите не съм хванал ножа. През Юни вече не издържах, седнах си здраво на задника и на приемните изпити изкарах 6 и на двата предмета. Такива чудовища като мен ги приемаха навсякъде. Проблема бях самият аз - бях се превърнал в сянка, леко дебела, но все пак незабележима. Бях станал на едно голямо миризливо лайно, дори шамарите на баща ми не ме правеха човек. Затъвах все повече и повече, едвам поддържах старите си приятелства още от детската градина, а бездната пред мен изглеждаше безкрайна...

Следва продължение
PS Ще ме извинявате за всички мелодрами и спомени ама...това трябваше да го напиша

[doggyhustler]

Thug се събужда.
Намира се сам в килията на най-горния етаж на затвора. Това е временно. Скоро ще бъде изпратен долу, в една по-голяма килия, заедно с други затворници. В единия ъгъл на килията има клозет. Той вони..
И Thug вони.
Той се прозява, отмята ръка зад главата си и гневно се обръща на тясното легло. Ослущва се. Не може да каже кое време е, но това няма значение. Часовете са едни и същи, дните са едни и същи. Гледа обувките си на пода до леглото, те нямат връзки. Мъчи се да си даде разумно обяснение за това, че се намира в затвора, да намери някакво основание, за да действа или да не действа. Знае, че трябва да направи нещо, зад а не потъне в това място, и всеки ден прави опити. Но не успява. Той не може нито да се затвори в себе си, нито да излезе от себе си. Той е в състояние на очакване и стой в бездействие. Бездейства от страх. Става и отива до ъгъла по малка нужда. Тоалетната не работи добре, скоро ще прелее. Той не знае какво да направи.. Страхува се тук, горе, самичък, но се страхува и от момента, когато ще бъде преместен долу, при другите, с които се вижда по време на храна. Той не знае кои са те, виждал ги е всички, ако ги срещне навън, знае какво да им каже. Той тук не знае нищо, той е ням, той е дълбоко изплашен. Тук той е поставен на благоволението на всеки един. На благоволението дори на този камък и стомана. Навън той е дете.. Тук осъзнава, че е много млад, много млад, прекалено млад. А дали тук ще остарее?
Надзърта през малкия отвор на вратата на килията към коридора, доколкото се вижда през него. Всичко е тихо и спокойно. Трябва да е много рано. Мисле си дали днес е денят, в който ще го водят да вземе душ. Но не знае какъв ден е, не може да си спомни преди колко време го водиха на баня. “Ще попитам някого днес,” ..мисли си.. “и тогава ще изчисля. Трябва да направя всичко за да си припомня.Не мога да се оставя така” Прави опит да си припомни всичко което някога е чел за живота в затвора. Не може да си спомни нищо. Съзнанието му е празно като черупка, звънти като празна черупка с безсмислен звън, никакви въпроси, никакви отговори, нищо. И вони. Отново се прозява, чеше се, потръпва, с огромно усилие подтиска един вик, сграбчва решетките на огромния прозорец и поглежда малкия къс небе, който се вижда през него. Докосването на желязото го успокоява малко. Студеният, грапав камак до кожата му го утещава малко. Мисли за брат си, мисли за съучниците си. Мисли какво ли правят сега точно в този момент. Мисли какво ли прави света, целия свят, без него. Защо е оставен сам тук?.. Може би за да умре. Небето има цветът на стомана. Тежки сълзи се таркалят надолу по лицето на Thug и наболата по него брада го сърби. Той не може да овладее защитните си сили, защото не намира никаква причина за това, че е поставен тук.
Ляга отново на леглото. Останали са му пет цигари. Той не знае, че утре сутрин брат му ще му донесе две кутии. Запалва една цигара, наблюдавайки тръбите по тавана. Целият се разтърсва. Опитва се да постави мислите си в ред. “Още само един ден. Не пресилвай нещата, бъди хладнокръвен.”
Дръпва от цигарата си. Чувства, че се възбужда. Стиска зъби и иска да устои, но е млад и самотен. Погалва се леко (като в молитва), със затворени очи. Спира, но ръката му не иска да остане спокойна, не може. Дръпва одеалото.. Ръката се движи по-бързо и по-бързо.. Thug се надига и потъва.. Опитва се да не мисли за никого, опитва се да не мисли за нея, не иска тя да има нищо общо с тази килия, с това, което прави в момента. Той се гърчи, очите му събират огромни сълзи. Не иска да го прави докрая.. Изпуска цигарата на каменния под. След един дълъг миг отваря очи и килията от камък и стомана се стоварва отново върху него, за да го накара да разбере, че е сам...

[Sentinel]

Аре да го резъректваме това животно бе!

[Asriel]

Аре да го резъректваме това животно бе!

Ахаха, само пак да почна работа.

[NhazUl]

С т'ва толкова зулуми си докарах, че... ама може.

[Asriel]

С т'ва толкова зулуми си докарах, че... ама може.

АХАХАХАХАХ, А АЗ?:Д

[NhazUl]

Ооооо, ти не знаеш при мене к'во стана... и още трае. Мамата си ебало. Но имам някаква муза.

[Till.Lindemann]

Shadurak - ако има нещо, извинявай
doggyhustler - малко гейско, не мислиш ли

[Zero Endorphine]

Малелеее, от некро - по-некро е напоследък. ;д Аре, ще почваме ли пак?

[NhazUl]

Добре, ще се започва, ама дайте да определим дата. Аз викам героите да са свършили пролетната ваканция, че през пролетта хормоните да ги тресат. ^^

[Zero Endorphine]

Въобще не помня за какво последно ставаше въпрос. Даже не помня коя беше героинята ми. оо

[NhazUl]

Аами... моят герой се оля, оля се пак и т.н., емоса се, с героя на Шадурак биха някакви и после подех действието на 14.02, когато моят герой като истински супермен реши да удари по масата и да започне отначало. Твойта героиня (Мая) много не се беше вясвала. Таааа ще некрим ли? Лятото дойде.

[Zero Endorphine]

Демоне, не се обиждай ама... прецакваш нещата. ;/ Старай се повече, пиши малко по-дълги (и смислени) постове, недей така да го претупваш... И героя ти не прави впечатление на особено интелигентен. Просто се придържай към нашия стил на писане (и с възможно по-малко правописни грешки, направо не те разбирам какво пишеш) и всичко ще е окей. (: Не те критикувам, просто те съветвам как да процедираш за да не се развалят нещата...

П.П.: Сега съм аз, отдавна не съм писала...

***

Мая минаваше като хала из коридорите на училището, помитайки всичко по пътя си. Чувстваше се безумно объркана, уплашена, неориентирана... Стори й се, че видя познато лице пред входа на училището... Не, не можеше да е той. Сторило й се е. Всички си приличат. Да, припознала се е... Нахлу в мъжката тоалетна, безпричинно, както всичко, което правеше напоследък. Тормозеше я някакво ужасно предчувствие. "Такава истеричка си, по дяволите" - скара се тя на себе си. В същия миг се закова на място. Ледени тръпки я побиха, дъхът й секна и инстинкивно се разкрещя. Крещеше така, сякаш освобождаваше невъобразимо количество енергия. Втурна се към земята, и стисна с всички сили Пепи, който лежеше окървавен на земята. Очите й се изцъклиха, бавно осъзнаваше какво беше направил. Разстресе го бясно, сякаш щеше да му помогне така. За пръв път в живота си не можеше да мисли трезво, не знаеше какво да прави... И се разплака. Прегърна момчето и ревна, като пуберка, която се чувстваше напълно безпомощна, безполезна... В този момент се появиха Thug и Ахил, които, за разлика от нея, направиха нещо полезно. Докато тя продължаваше да реве, Ахил си скъса ризата и превърза ръката на Пепи. Кръвта бавно спря. Пепи не се свестяваше... Мамка му, как щеше да ги мрази, когато се събуди... Какво, какво можеше да е толкова лошо, че да го провкира да направи такава глупост...? Скоро чуха
сирените на линейката. Тримата се качиха с него, по-късно в болницата дойдоха и останалите им приятели. Малко по-късно Мая седеше с празен поглед до леглото му. Някой се беше обадил на майка му. Тя влетя в стаята и се втурна към сина си, сякаш пропусна факта, че Мая също беше там. Местеше го и го подръпваше, хлипаше и го разглеждаше известно, което се виждаше донякъде смехотворно на Мая... След това жената излезе и се заразправя с лекарите, а Мая се приближи към Пепи. Беше се успокоила. Усмихваше се едва доловимо, знаеше, че ще се оправи. И че ше й е зверски сърдит след това. Голяма работа, нали щеше да е жив... За момент изтръпна при мисълта, че можеше да го загубят. Пепи явно не осъзнаваше какво означава за тях. Мая стреснато забеляза, че той е отворил очи. Поздрави го с усмивка.
-Жив съм - отпаднало забеляза той.
-Аха - ухили се тя. - Жив си.
-Което означава, че не съм умрял...
-Защо го направи? - прекъсна го тя, все така щастлива.
-Щяха да ме изключат. Мразя семейството си. Мразя хората. Всъщност мразя почти всичко (оффтопик: на някой да му е познато...? :Д).
-Не е достатъчна причина. - Мая му смигна, целуна го по бузата, при което той направи ужасна гримаса и стана. - Майка ти идва. И другите също искат да те видят. Чао. И пак ще дойда... независимо дали искаш. (:

-----------------

P.S.: Сапункааааа... (:

Така, това беше последният пост, който си открих. Този ли е или съм писала нещо и след него?

[NhazUl]

То е, то е. А аз последно това бях надраскал:

Хех. Да пиша ли?... По-зле май няма да стане. Ще изчакам да ми дойде музата. Иначе си ме забравил/а мене.

- Като първа точка си отбележете първичен сектор...
"-І" - надрасках в тетрадката си и вдигнах поглед. Уф, учителката пак щеше да каканиже за отраслите от първичния сектор. Да, да, да... животновъдство, растениевъдство, добивни отрасли, лов и роболов, не, кучко, няма да си ги пиша в тетрадката, да го духаш.
Вратата на стаята разко се отвори. "Тезей" - помислих си. Но не беше той.
Е какво му ставаше на това даскало? Мине се, не мине един месец - туп по някой нов. И баш в моя клас. Да, разбира се, имаше и някои, които го напуснаха тоя клас.
- Посрещнете Стамен - прекъсна географката изключително интересната си лекция за икономиката на Чехия. - Дръжте се добре с него, защото е... - позапъна се - зубър.
- Зубър е бизон бонасус, а той не прилича на такъв - накара ме кафето, което бях изпил, да провлача сънливо. Стаята за момент се взриви от смях.
- Браво, Ахиле - изкрещя Иво от другия край на стаята. Киселова ме изгледа кисело. Кхм. Каква тавталогия. Прикрих уста с длан, за да не види, че се подсмихвам. Не се обадих повече.
Проследих с поглед момчето, докато то си остави якето и започна да си търси място. Изглеждаше доста стеснително, но не беше чак от типа американски гийк. По-скоро мое копие от преди две години. Е, малко по-пораснало копие.
Стамен седна зад мен. Внезапно си спомних кой заемаше това място преди. Усетих, че пребледнявам, а вътрешностите ми сякаш се вързаха на самозатягащ се възел. Нещо средно между въздишка и ръмжене се изтръгна от гърлото ми, а аз продължавах да гледам момчето. То ме изгледа въпросително.
- А, н-нищо, нищо - заекнах - извинявай. Проблеми с гърлото - след което се обърнах напред и продължих да пиша плана по география.

***

- Свободни сте - прозвуча стоманеният глас на Аделина Киселова и тя стана от катедрата. Аз се извърнах назад, като се опитвах да прогоня видението от спомените си, което упорито се натрапваше пред погледа ми.
- Стамене - обърнах се към новодошлия - Извинявай за... за това как те посрещнах.
- Каза, че не съм бизон бонасус - вдигна момчето поглед към мен - Защо? Какво съм?
- Ученик си като мен - отвърнах - Казах го, защото адски мразя да викат зубър на някого. На мен така ми викаха в старото училище.
- Аха... промърмори Стамен. - Ти си Ахил, нали?
- Атанас се казвам - подадох ръка. - Но предпочитам Ахил, да. Честит Трифон Зарезан между другото - добавих - или каквото празнуваш.
- Благодаря... не празнувам - ръкува се той.
Свестен е, реших.
Датата в комбинация с този чин имаше умопомрачителен ефект върху нервната ми система, затова станах и му направих знак с ръка да ме последва.
- Ела ако искаш да те запозная с останалите - предложих.
- Ама... - поколеба се Стамен - Те да не би... понеже аз съм... - погледна стреснато към Джони, а след това и към скинаря Стефан.
- Спокойно - усмихнах се - те са едни от най-свестните в тоя клас. Айде, ела.

***

Седях на една пейка пред гимназията, държах пред себе си тефтер голям формат и тънкописец. Гледах розовите като елементарна мед облаци по оранжевото небе и пишех.
Беше изминала половин година, но не бях забравил. Раните зарастваха, но белезите оставаха.
Време беше да върна всичко. Да започна отначало.

[БИЛИслав]

Ще съдим с назула за авторски права
П.С. Реконкта (който общеа да се държи прилично) предлага да турим играта у един форум дето го правим/правя в момента.
П.С. 2 Аз съм нууб

[NhazUl]

Мен? ^^

[Tiny]

Чоки will be bakk

Били, заеби, тук си е добре. Видяхме какво стана с рп-то на военната принцеса, като беше у друг форум.

[Rico]

Неделя сутринта като стана ще препрочета всичко наново, ще помисля и ще постна нещо дългичко обобщаващо нещата. Предлагам да приключим тази година и да влезнем в лятна ваканция с дълги дълги постове, които обобщават историята до момента, включваме някакъв евент (парти за края на годината?) и вкарваме някакви обрати в историята за всеки един от героите, които евентуално ще се развият лятната ваканция.

И карайте по позитивно, много мелодраматично стана накрая, даже прекалено мелодраматично

Залипсва ми тази темичка, радвам се да я видя отново отгоре. Време да посъживя Джонката.

Били ще е добра идея мисля, да си едитнеш първият пост с целият разказ под правилата и периодично да добавяш новите части.