Мен така си ми харесва

Ще ми развали удоволствието, ако напише какво се случва с него в момента. No likey!

Та аз чак сега попаднах на историята, не - Историята, бих написал и ИСТОРИЯТА, но това по-скоро ме показва като капс лок манияк, отколкото като фен на... Историята! (да, вече така ще я наричам )

Хмм нямам, нямам, нямам думи, наистина. Не съм чел с такъв интерес, ъъм... мисля, че беше 5тата книга на Хари Потър, а това беше преди векове. И сегашното чувство беше по-хубаво.
Просто... Бях ядосан, бях разочарован, бях обнадежден и бях ухилен през всеки период, през който си минал. Нещо в мен се промени, съвсем сериозно ме е малко срам да го призная

Харесва ми как си променил живота си след гимназия и как не си се предал след фаталната среща с онази г-жа, която трябва да гори в Пъкъла за това, което е сторила, знам аз как бих реагирал, ако ме изхвърлят от университета, а това, че не ходя на лекции и не уча за изпити (защото ВСИЧКИ са ми безинтересни) съвсем не ми помага. Не бих го приел, ако се случи, но това твоето е било толкова отдавна ^^

По някакъв странен начин те чувствам като приятел в момента, но не ми обръщай внимание
Споделям само, че съм съпричастен за абсолютно всичко, което ти се е случило и не на последно място те поздравявам за начина, по който си го написал. Брилянтно

Така е, никой не ми е виновен че бях смотаняк, просто тогава така го чувствах сега не и се сърдя

Петя и Ariel са едно и също лице

От форума на първия български комикс (съвсем му забравих името), а се е запознала с Андрей защото и двамата са били на премиерата на посочения комикс, която премиера е била съставена главно от хора от форума на комикса.
По-детайлно здраве му кажи ^^

Ха-ха, то бива риалити шоу, ама чак пък толкова. Не бих си позволил да направя подобно нещо. Нещо повече всички имена и никнеймове в разказа (освен моето собствено) са променени от съображения за сигурност. Все пак от тези събития до сега е минала около една година. Аз все още се познавам с тези хора и представи си че примерно ТЯ (вероятността е малка но все пак) попадне на този разказ, че и със снимка на всичкото отгоре.

9.Shadows of the night


Месец ноември, беше времето на моята пълна трансформация от нормален човек в господар на мрака. Прибирах се сутрин от работа и спях до към 14:00 часа. Събуждайки се аз използвах свободното си време за да се занимавам с творчество. По онова време правих комикси и пишех разказа си “Хера V 1.13”, който не успя да добие култов статус като “Star craft-live”, но все пак имаше доста почитатели във форума на PC Mania. И когато по волята на природата, денят отстъпеше мястото си на нощта, когато мрак забулваше всичко наоколо, аз подобно на вампир, получавах приток на енергия и излизах от къщи за да започна истинският си активен ден. Вече всяка седмица си пишех желания за работно време-само нощни, и тези желания се удовлетворяваха. Бях станал много добър. С Мичо бяхме страхотен екип. Това да се справяш с работата си и колегите ти да го оценяват е нещо, което те изпълва със самочувствие и на мен ми харесваше. Освен това, нощните смени се заплащаха по-добре, което в допълнение с факта, че от като подписах постоянния договор вече бях синя значка, правеше да получавам една от добрите заплати в ресторанта. Точно в този период са може би най-приятните ми спомени от работата ми въобще. Най-готината мениджърка, особено за нощни смени беше Хриси. В професионално отношение беше истинска фурия. Освен че за нула време свършваше мениджърските си задължения, тя често ни помагаше и с чистенето, което изобщо не и е работа. Така ни оставаше повече свободно време. Понякога по четири часа. Толкова свободно време следваше да бъде оползотворено по друг начин, освен чрез висене пред компютрите и за това с Хриси, Мичо и още някой в зависимост от случая, често си взимахме бира и си спретвахме малко парти през работно време. Повярвайте ми, който не се е напивал през работно време не знае какво е! Така се убедих, че събралите се хора сме освен добри професионалисти, също и страхотна компания.

За един доста дълъг период от време “Великият план” отново бе в застой. Откакто бях подписал договорът с фирмата в края на септември, до средата на ноември нямах никакви новини от тях. През този период от време аз няколко пъти отивах да ги питам, какво става и те всеки път ми отговаряха, че още не са пристигнали работните оферти и че когато пристигнат веднага ще ми се обадят. Но това все не ставаше и аз започнах да се изнервям. Баща ми също редовно ме питаше какво става, няма ли вече да стане ясно къде точно ще замина и какво възнамерявам да работя, но и аз нямах повече информация. Изобщо цялата тази продължаваща несигурност и мъглявина ми действаше депресиращо. През този месец един или два пъти отидох и до факултета за да видя старите си дружки. И те ми задаваха същите въпроси: “Кога ще заминаваш?”; “Къде ще заминаваш?”; “Какво ще работиш?” ; “Ама чакай ти нямаше ли да заминаваш на зимна бригада, как така през май?”; и прочее. Фактът че вече толкова време всичко стоеше само в рамките на предположенията и не разполагах с абсолютно никаква конкретика ме караше да се чувствам като пълен въздухар.
Нещата обаче щяха да се променят към средата на месец ноември. Тогава получих обаждане от офиса на фирмата. След като се наспах от нощната отидох там. Офертите бяха дошли и на четвърти декември щеше да бъде организиран job fair. Job fair-ът представляваше грандиозна среща на всички записани по програмата с работодателите, при което ние разглеждаме офертите и си избираме, те пък ни разглеждат нас и накрая се “взимаме”. Оказа се обаче, че до тогава трябва да свърша не малко работа, дори нямах задграничен паспорт. По това време внесох и парите по програмата възлизащи на около 800$. В случай на отказ на виза, от фирмата щяха да ми върнат 700$. Дните си минаваха, дойде и дългоочакваният Job Fair. Поради разсеяност предната седмица бях забравил да напиша, че искам на 3-ти и 4-ти да съм почивка, ето защо бях на работа и двата дни-нощна смяна. Това беше може би най-голямото изпитание за издръжливостта ми до този момент. Трябва да отбележа, че след натрупване на известно количество нощни смени, и след като това се превърна за мен в начин на живот, започнах да усещам постепенно и страничните ефекти, които можеха да се обобщят като симптоми на хроничното недоспиване. Макар и да спях през деня, това изобщо не можеше да замести нощният сън. Когато пък бях почивка трудно ми беше да спя през нощта защото бях свикнал именно тогава да съм най-активен. И така на 4-ти сутринта се прибрах вкъщи след нощна смяна. Job fair-ът ми беше от 10:30 в хотел Радисън. Аз по съвет на Мичо, който имаше повече опит от мен с нощните, изобщо не си легнах да спя, а останах буден. Преди да тръгна закусих и за пръв път в живота си изпих енергийна напитка, понеже много ми ги бяха хвалили как давали крила и прочее. Изобщо не ми подейства. На предела на силите си аз се домъкнах до Хотел Радисън в 10:30. Беше студен мъглив декемврийски ден. Оказа се, че поради мъглата стелеща се над летище София, самолетът на американците не е кацнал в България, а в Румъния и те щели да дойдат с автобус. Поради това, срещата щеше да започне в 13:30. Ако знаех предварително щях да се наспя-бе първото което ми мина през ума. Прибрах се отново в нас. Бях толкова уморен, че не можех да се удържа да не заспя и за това си нагласих алармата на GSM-a да ме събуди. Спах около един час. Както Мичо бе предвидил сега се чувствах още по-зле. Подобно на зомби аз се понесох отново към центъра. Ходех и едвам си държах очите отворени. Не знам изобщо как се удържах да не заспя в метрото, ще да е било с големи усилия на волята. Добрах се някак си за втори път до Радисън. Там се започна с въвеждаща част. Беше интересно и някак си се разсъних. Пред нас се представиха четиримата работодатели. Трима от тях представляваха хотели- в Мейн, Алабама и Юта, а четвъртата оферта беше за увеселителен парк в Ню Джърси.
След тази сравнително кратка коонферентна част пристъпихме към същината, а тя се състоеше в класическото редене на опашки и бутане. Нещо за което аз изобщо нямах сили, но някак си все пак успях да се уредея до интервю с представителя на хотелът в Мейн. Това беше топ офертата. Всички за там се бутаха. Съчетаваше добри условия и добро заплащане. В групите за интервютата бяхме по-12 човека. Заедно с мен имаше хора с голям опит хотелиерския бизнес ето защо аз не получих оферта за Мейн. Оставаха другите 3 оферти. Алабама почти веднага я отхвърлих. Заплащането беше ниско, а таксата за хаузинг (наема демек)-висока. Освен това самите хора, които представляваха този работодател ми се сториха адски арогантни копелета и тъй като от това решение зависеше много, аз се доверих на интуицията си и ги зарязах. Отидох на интервю с работодателите от Ню Джърси. Това беше увеселтелен парк от голямата верига “Six flags”, които имат подобни паркове в цяла Америка. Мястото изглеждаше супер. В офертата се включваше безплатно ползване на атракционите в свободното ни време, а според човека с който говорех именно при тях се намирало най-голямото влакче в света! Аз обаче бях чул няколко лоши отзива за “Six Flags”. Освен това най-ранната дата за заминаване беше през Юни. Като се има предвид, че на първи октомври трябваше да съм си в България за започването на новата учебна година, това означаваше, че цялата ми бригада ще трае само 4 месеца, нещо което не ме уреждаше. Накрая се срещнах с работодателите от Юта. При тях имаше най-малко хора. Изобщо сред хората битуваше мнението, че това е аутсайдерската оферта. Аз влязох в стаята заедно с група от кандидатстващи. Хората от Юта бяха двама, единият беше стар на около 60 години и явно беше големият шев, а другият беше Млад и се явяваше нещо като мениджър на човешки ресурси. И двамата имаха вид на типични каубой, младият на име Райли беше облечен с карирана риза, старомодни дънки и огромен каубойски колан, само шапката му липсваше. От всички видени до тук, тези двамата ми изглеждаха най-почтени. Офертата също си струваше, не беше с най-високото заплащане, но пък и разходите бяха минимални-хаузинг от само 25$ седмично и безплатна храна. Напуснах стаята и държах в ръцете си двете оферти. Едната беше за “Six Flags” Ню Джърси, а другата за “Ruby’s Inn” Юта. В крайна сметка се доверих отново на инстинкта си и подписах тази за Юта. Между другото, и там имах право на избор дали да работя в ресторант или Housekeeping (почистване на стай). Аз избрах второто защото и в момента работех в ресторант и исках малко промяна. Бях подмамен и от надеждата за бакшиши, които падат при оправянето на хотелски стай. За съжаление, както ще се види по-нататък в тази част единствено сбърках.

И така тази вечер се прибрах у нас, много уморен, но доволен че вече имах малко повече конкретика пред себе си. Казах на нашите за къде е офертата, дори им показах снимки и рекламни материали. Хотелът се намираше в националният парк “Bryce Canyon”. Както се виждаше и от снимките изключително живописно място. Прибрах се към осем вечерта и само след един час тръгнах на работа. Беше време за поредната нощна. Може да си представите как се чувствах в този момент. Определено най-тегавата нощна в цялата ми кариера. Добре, че точно тогава бяха на смяна Хриси и Мичо та някак си се оправихме.

Остатъчни чувства

Понякога се отвращавам от себе си и от липсата на логика в постъпките ми. Макар да си давах ясно сметка, че това с Ariel бе една голяма заблуда, макар и мислено да я бях отписал, тя продължаваше да ми влияе, може би поради моментната липса на друг таргет. Истината е, че въпреки разума, продължавах да имам чувства към нея. Вече ходех на срещите на спинарите не специално заради нея, пък и тя не идваше на всички срещи, но когато я видех, отново концентрирах цялото си внимание върху нея. И незнайно защо се чувствах ужасно, когато тя се прегръщаше и целуваше с други. Да, този болезнен период от живота ми не беше отминал още...

Ураа, нова част!

Стана ми приятно

Ох няма я АРИЕЛ , иначе яка глава , наи накрая си си намерил работа.

НЕЕЕЕЕе! Каде си бре Андре че няма нови глави само чакам и чакам отказвам се вече правя гладна стачка, ще я карам само на банички.

Ok, съжелявам, знам че се забавих много, но в момента съм в сесия и не ми беше до творчество, сега ще направя всичко възможно за да изкарам нова глава в следващите дни.

ДНес за първи път посетих творческия - ей така, да видя к'во е.Откакто цъкнах първата страница на тази тема, оттогава не спрях да чета. Предаваш емоциите си на читателя, значи се справяш добре. Чакаме ;Р

Чакам новата глава с голям интерес!

o.O Как съм пропуснал поредната изява на Андрей Утре ще чета, че сега е късно.

jediguardian, не те е срам!

Пич, отново не ме разочароваш. Всичко е страхотно

Този текст е написан ексклузивно и само за форума на PC Mania! Моля не го разпространявайте извън този форум под никаква форма!!!

10.Затишие и една МсНова година


Краят на годината се усещаше. Беше зима, макар и мека. Аз разсъждавах над факта, че преди няколко месеца планирах по това време вече да съм заминал на зимна бригада, но плановете ми претърпяха значителна метаморфоза. Чудех се колко още превратности на съдбата ще трябда да преживея докато изпълня „Великия план“ и дали изобщо ще успея. Инак по тази линия през декември се стигна до важната крачка да платя таксата за бригадата. Тя възлизаше на 879$, което по тогавашният курс се равняваше на 1300 лева, които аз броих на шефа на фирмата. Голяма част от парите ги бях събрал сам.
В работата вече се бях утвърдил. Макдоналдс е място, където има голямо текучество на кадрите. Малцина се задържат за дълго тъй, че след няколко месеца вече бях старо куче, а наоколо беше пълно с новобранци. Някои от тях бяха добри. Аз самият знаех колко трудно ми беше в началото и винаги се отнасях толерантно с новаците. Но имаше хора, които умишлено не се стараеха и гледаха как да изкръшкат. Тук е момента да отеля и няколко реда относно философията за работата, която изградих именно по онова време. Мнозина разъждаваха на принципа, че и да се стараеш и да не, заплатата ти е една и съща. Следователно те гледаха само как да изкръшкат, което неминуемо рефлектираше не върху печалбите на корпорацята Макдоналдс, а върху техните колеги. Когато ти не си свършиш работата, някой друг трябва. И макар на пръв поглед да е на оферта да скатаваш, тъй като парите са си едни и същи, според мен не всичко може да се измери в абсолютни стойности. За мен винаги е от значение атмосферата около мен и това постепенно да изградя уважение към себе си в мястото където се намирам. Макар и заплатите ни да са едни и същи, едно е усещането колегите ти, дори по-висшестоящите, да гледат на теб с респект и думата ти да тежи, съвсем друго е да бъдеш третиран като аудсайдер и смотаняк.
Една от лошите новини за мен дойде, когато Мичо ми каза че е подал едномесечно предизвестие, че ще напуска. Той учеше тонрежисура и му се беше отдала възможност да работи в звукозаписно студио. Няма нищо по-добро от това да намериш работа по специалността си и за това дните на Мичо като макдоналец бяха преброени. Аз го поздравих, но знаех че за мен на нощните смени ще стане по-тежко след като той си отиде.
През месец Декември в стаята за почивка имаше сложена специална бланка за желания за празниците. Ресторанта щеше да работи и на Коледа и Нова година. Ето защо всеки имаше право да си избере дали да почива два дни на единия празник или на другия. Аз лично избрах Коледата, като по-семеен празник. Реших, че не може да работя на Бъдни вечер и Коледа. Мичо си избра Нова година.

В спинарските среди цареше затишие. Въпреки очудващо топлото за декември време, срещи нямаше. Причината е, както аз сам си я обяснявам, че интерет до такава степен се е вплел в живота на хората, че когато го изгубят те самите губят контакт помежду си. Именно тогава сайтът на спинарите се беше разпаднал, защото администраторът се отказа да го потдържа повече. Нямаше форум, нямаше теми за срещи, нямаше срещи. Аз лично бях много разочарован от този факт, тъй като тъкмо бях научил няколко движения, познавах вече хората и ми беше интересно. Дори се опитах да организирам среща по старомодния начин с телефони, чатове (пак интернет), но не се получи нищо. Накрая отидох само аз и после всеки ми излезна с някакво оправдание.

Мениджърката Михаела, която се занимаваше с правенето на разписанието удовлетвори желанията ми на 100%. Не само, че почивах 4 дни на Коледа, но дори на 31 декември бях на работа до обяд, а на 1 януари започвах към 16:00 часа. По добре не можеше и да бъде. Не така обаче стояха нещата с моя боен другар Мичо. Него го бяха прецакали да работи и на двата празника. При това на Нова година беше клоузинг смяна (демек съкратена версия на нощна смяна, при което всичко се почиства на бързо до 9:00 часа). Той беше крайно разочарован и ме помоли да му взема клоузинг смяната на Нова горина. Няма какво да се лъжем, доста се колебах. Никак не ми се щеше да работя на 31-ви вечерта. Мичо напускаше на 3-ти януари и можеше и да не се видим повече. Реално нямаше да имам полза от това да му правя услуга. И все пак в мен надделя чувството на чест към приятеля и аз се съгласих да му взема смяната.
Самата смяна можеше да мине и по-добре. Очаквах да се стегнем и да си изкараме весело, както и да свършим бързо. Истината е, че понякога на нощни, че и на дневни смени, съм си прекарвал супер весело. Всичко зависи от това с кои хора си. Тази вечер останахме аз, едно момиче на име Милена, кято се справяше добре и един от най-неприятните лично за мен хора на име Цецо. Наред с останалите си недостатъци, които няма да изреждам, този тип беше абсолютна скатавка. При това дори не беше новак, ами имаше с две седмици повече стаж от мен. Изобщо не го биваше за абсолютно нищо и вършеше колкото се може по-малко работа. Тази вечер с цел да прключим по-рано се раздадох до край. Мислех, че поне този път и Цецо ще действа по-енергично все пак беше в негов интерес. За нещастие това не се случи и той се подпираше цяла вечер. Не само, че не свършихме по-рано, но дори закъсняхме.
Празнувах Нова година с наще в Дядо ми. Когато дойдох-някъде лъм 11:00, Баща ми вече беше заспал, както и дядо ми. С Чичо ми пихме по едно и тои започна същия разговор, като миналата и по-миналата Нова година:
-Пък не земат да пуснат нещо по-интересно по телевизията на Нова година. К'ъв е сега този концерт!?!-Сестра ми запалена меломанка гледаше концерта на Батемберг.
-Е,-продължаваше Чичо ми-навремето имаше „Щурците“, а какви са сега тия тука?
-Ама това са „Щурците“-вмъкнах аз, просто за протокола.
-А!?! Вярно, че са „Щурците“...

Този текст е написан ексклузивно и само за форума на PC Mania! Моля не го разпространявайте извън този форум под никаква форма!!!




11.Кошмарът се повтаря


На първи януари 2007 бях на работа от 16:00 часа. Денят беше като всички други и все пак, като човек с афинитет към историцизма, нямаше как да не чувствам този ден като исторически. Без да давам оценки за значението на тази дата, ще кажа само, че съзнавах факта, че това е ден, за който ще се пише в учебниците по история и аз ще си спомням какво съм правил тогава. От този момент нататък, България вече беше страна членка на Европейския Съюз.
С началото на 2007 може да се каже, че завърши златният ми период, като служител в ресторант „Възраждане“. Моят най-добър приятел сред колегите Мичо напусна на 3-ти януари, а ние с него работихме за последно заедно на 2-ри. Разбира се с това собствената ми тежест в службата се увеличи, вече аз бях „човекът нощна“ и в това не можеше да има никакво съмнение. Мениджърите разчитаха най-много на мене за правилното протичане на нощните, но макар всичко това да гъделичкаше егото ми, не правеше живота ми по-лесен. Уви по-голямата част от служителите с които работехме заедно, не разбираха правилно каква е философията на нощната смяна, а именно да си дадем малко зор в началото за да може през останалото време да си почиваме (и евентуално да пием бира), вместо да се влачим цяла нощ. В това отношение Мичо беше незаменим. Имаше и други по-стари кучета от мен, с които също се справяхме добре, но те рядко даваха нощни. Най-често работех с хора като Цецо и това ми разваляше цялото удоволствие от работата.
Все пак в началото на Януари имаше малко разнообразие. За една седмица забравих за нощните смени тъй като Михаела реши, че трябва да бъда обучен за работа на сървис.
Работата на каса особено в началото ме накара да си припомня какво е да си новобранец, който не умее нищо, но се научих сравнително бързо. Даже съжалих, че от самото начало не ме бяха обучили на каса, тъй като работата там по мое мнение е неимоверно по-лека отколкото ако си в кухнята.

Всички тези неща ги казвам, понеже се чувствам длъжен да опиша какво ме вълнуваше през този период от време. Скоро обаче ежедневието ми щеше да бъде разтърсено от нов неочакван удър, който може би щеше да се окаже поредният брутален обрат на съдбата!
Денят беше 15 януари. Спомням си че трябваше да си вадя нова здравна книжка, тъй като според новия закон от началото на годината се изисквали нови изследвания. Докато се мотаех из центъра, баща ми се обади. Беше крайно разтревожен. Обясни ми, че са се обадили от университета и са му съобщили, че се налага да кандидатствам отново, ако желая да продължа убочението си догодина. Баща ми пожела незабавно да се прибера у нас. Шокиран от новината аз казах „добре“ и затворих. Повторно кандидадстване за да възстановя студентските си права изобщо не влизаше в плановете ми! Спомних си, че кандидат студентският ми изпит бе на 20 юли, преди две години. Да съм си тук през юли би означавало да целуна Америка за сбогом. Нима великият план се сгромолясваше! Усещах, че краката ми се подкосяват. Изведнъж рязко обърнах посоката в която вървях. Още беше рано и можех да отида в БФ преди да е станало късно. Исках да имам яснота по случая още днес, щях да се побъркам, ако се наложеше да чакам в догатки до утре. Обадих се на баща ми и му казах къде отивам, след което забързах крачка. Движех се с максимална скорост. Знаех точно при кого искам да отида, това беше Заместник декана по учебната дейност Доц. Бузунова. Тя и само тя можеше да ми даде отговор. Освен това през септември аз се бях поинтересувал, каква точно е процедурата за възстановяване на студентските права и товава именно Бузунова ми обясни, че ставало с подаване на молба. Не беше спомената нищо за повторно кандидатстване.
За щастие успях да хвана Бузунова в кабинета и. Тя беше потготвена и знаеше за разговорът, който секретарката бе провела с баща ми. Опита се да ми обясни, че такъв бил закона. Аз пък и казах, че през септември се бях поинтересувал какъв е реда и че лично тя ми е обяснила (макар и по телефона, а не директно) как именно да си възстановя правата. Тя на свой ред ми отговори, че е излязло ново тълкувание според което преписването на изпит се счита за фалшификация на документи и за това наказанието е по-сторго. Вече едвам се сдържах, обясних и че ще заминавам на бригада и вече съм се набутал с 2000 лв за такса (умишлено преувеличих), след поредното „нищо не мога да направя“ вече вън от себе си и изкрещях, че ще я съдя защото тя лично ме бе заблудила за начинът по който мога да си възстановя правата! На пръв поглед Бузунова се направи, че не и пука, но смекчи тона си и в крайна сметка реши да ми съдейства като ме посъветва да се обърна към отдел студенти в ректората.
На изхода на факултета се сблъсках с баща ми. И той не можейки да си намери място бе решил да дойде. На кратко му обясних каво е станало. Двамата се забързахме към ректората за да хванем работното им време. Отново ми провървя и успях да хвана инспекторката от отдел студенти преди да се е пръждосала от канцеларията си. След като и обясних случая тя в началото също не искаше да ми съдейства, но в крайна сметка ми обясни, че единственото ми спасение е да подам молба до ректора, която молба да мине първо за удобрение през деканския съвет на БФ.

Същата нощ бях на работа. До сутринта не знаех изобщо къде се намирам. Онова чувство можеше да се сравни само с това в дните след като ме хванаха да преписвам. Все още изобщо не бях сигурен дали нещата ще се оправят. Ако се наложеше да полагам изпит, това би означавало да се откажа от великия план. Чувствах се толкова ужасно не за друго, ами това би означавало провал. Тотален, завършен провал. Цяла една пропиляна година от живота ми.
Истината е, че въпреки че ме бяха изключили от университета, аз не го приех като провал. Казах си, че след като и без това планирах да замина на бригада, просто прекъсвам след втори курс, а не след трети. Малка промяна в плана, нищо повече. Но сега нещата бяха различни. Над мен висеше сянката, на абсолютният и недвусмислен провал. Притеснението ми бе толкова силно, че на сутринта, в края на работния ден усещах болка в стомаха. Дадох си сметка че, ако това не се реши бързо нищо чудно да получа язва или нещо подобно.
Като се събудих след обяд отново се запътих до Биологическия Факултет, този път за да говоря с декана. Молбата ми трябваше да бъде одобрена от деканския съвет и аз исках да съм сигурен, че ще получа подкрепата им. Майка ми реши да дойде с мен и да говори с декана за всеки случай. Мина добре. Жената прояви разбиране и дори се учуди на това, че тълкуват преписването като фалшификация. По коридорите срещнахме случайно и Бузунова. Тя си поговори с майка ми, беше крайно мила, обясни че няма да има проблем и че на деканския съвет ще подкрепят молбата ми. Поотдъхнах си малко, но останах под напрежение до следващият Вторник, когато беше деканският съвет. Същият съвет, който преди близо половин година ме беше низгвернал от факултета сега трябваше да гласува за моето завръщане. По принцип нямаше от какво да се притеснявам, но залогът бе твърде висок. Отдъхнах едва когато секретарката на декана ми съобщи, че са подкрепили молбата ми.
Тази една седмица от януари може да се каже, че ми изпили нервите и ми припомни най-мрачните мигове, когато бях изключен от факултета, но хубавото е че в крайна сметка успях да спася проекта си.

През първият месец на годината беше студено и все още нямаше форум, така че не се срещах със спинарите. Имаше само една форумна среща на издателството за комикси на която отидох, където отново се видях с Ариел, но аз така или иначе вече я бях отписал.

Добре, нататък

хехе аде чакаме нов ,а за Ариел не ми се вярва да си я отписал просто отричащ че още я харесваш за да може да смекчиш тва че тя те има само за фр! БТВ :

Внимание! Този текст е написан ексклузивно и само за форума на PC Mania! Моля не го разпространявайте под никаква форма извън този форум!!!

12.All good things. Защо не трябва да се прекалява с портокаловия сок.


В началото на месец февруари бе времето за моят ПГО. В речника на Макдоналдс това означаваше Полагаем годишен отпуск. Тъй като аз не бях изявил претенций кога да ми бъде отпускът Михаела беше решила да ме пусне именно първите две седмици на февруари. Аз бях доволен. Всъщност, ако нещата вървяха по план ми оставаше по-малко от два месеца служба, така че се радвах от възможността за платен отпуск. Тези две седмици междудругото не се характеризираха с нищо интересно. Университета беше в сесия, така че не можех да го посетя и да се видя с колегите си. Спинарите още нямаха сайт и срещи продължаваше да няма. Спомням си, че се срещнах веднъж с Ариел, но само толкова. Последният ден преди почивката ми обаче беше свързан с развитието на доста драматични събития. Преди време се бях записал и точно в този ден ми се обадиха от телевизионната игра „Големият Въпрос по Нова“. Трябваше да участвам на следващият ден в предаването. Проблемът беше, че същата нощ бях на смяна. Трябваше да съм на работа цяла нощ и на другия ден да участвам в състезанието. Тук между мен и баща ми възникна конфликт. Трябва да отбележа, че той беше трикратен победител в тази игра и се считаше за експерт. Смяташе, че ако следвам инструкцийте му, непременно ще победя и аз. Първата му и основна инструкция бе да отеба работата и да си остана в леглото тази нощ за да съм свеж на другия ден за играта. От гледна точна на стратегията той беше прав. Но те ми се обадиха в 19:00 часа вечерта. Няколко часа преди смяната ми. Ако и да се обадех в ресторанта, нямаше за толкова кратко време да ми намерят заместник. Случвало ми се беше някой ненадейно да не дойде на нощна смяна и да останем с човек по-малко и знаех колко е гадно. Просто не можех да постъпя така. Не защото се страхувах от санкций или нещо такова. Просто съвсестта ми го диктуваше. Знаех, че ако не отида някой от колегите ми ще поеме цялата тежест върху себе си. И макар тогава баща ми да бе разочарован от факта, че не го послушах и отидох на работа, вътрешно знаех, че постъпвам така както той ме е възпитал. Едно от основните неща, които съм получил от него е именно чувството за чест.

На първи февруари се прибрах вкъщи към 8 сутринта. Това беше първият ден от отпуската ми. Нямаше смисъл да си лягам, предаването беше след няколко часа. Закусух повъртях се малко и с баща ми тръгнахме към студио „Орфей“, което се намира близо до Интерпред. Самата игра се състоеше от 3 рунда. В първите два се състезаваш с опоненти. Накрая трябва да остане само един Този един в 3-ти рунд отваря думи и печели кинти. Аз успях да отстраня първия си опонент. При втория обаче нещата тръгнаха на зле. Не стига друго ами и получих остри спазми в корема. През нощта бяхме чистили машината за портокалов сок. Останаха около 5 литра сок, от които аз изпих 3. Знаех, че с нищо не бива да се прекалява, но си помислих „Какво ТОЛКОВА може да стане ако испиеш много портокалов сок?“. Е вече знаех. Няма какво да се спирам на подробности, загубих играта. Едвам остисках да пуснат рекламите за да се махна от сцената и да отида в кенефа, където освободих напрежението, което сякаш щеше да пръсне кореме ми. Чак след това намерих време да се почувствам като пълен лузър. Баща ми естествено беше разочарован. Не само защото бях изгубил, а защото не го послушах и изпуснах сигурна, според него, победа. Изобщо в следващите дни се борех с налегналата ме депресия. Исках да зарадвам баща ми след всичко което му причиних (виж първите няколко глави бел. Авт.), но уви не се получи. Даже стана още по-зле. Изобщо не виждах светлина в тунела. Поне да имаше някаква информация по Американската ми афера, но и там нещата бяха неясни. Петицията ми още не беше пристигнала. От фирмата ми казваха само, че ще пристигне. Аз лично се надявах до края на Февруари да съм минал на интервю и да е ясно ще взема ли или не виза и ще пътувам ли някъде изобщо? За съжаление това не стана.

Макар и да не се характеризираше с нищо интересно тази двуседмична отпуска ми дойде много добре. Истината е, че даването на нощни смени 5 дни в седмицата е крайно изтощително и аз бях на предела на силите си. По време на отпуската ми се случи на няколко пъти да изляза сутрин от вкъщи за да се видя с приятели. Когато това се случи за първи път се почувствах странно. Бях забравил колко свежа и приятна може да бъде утринта, тъй като се прибирах по тъмно и обикновенно спях до 2 часа след обед.

На 15-ти март някъде към 8 часа бях събуден от GSM-a си. Веднага разбрах, че отпуската ми е приключила, още преди да погледна дисплея. Естествено от ресторанта ме викаха по-рано на работа. Бях дневна смяна и това още повече ме ядоса. Този ден обаче не съжалих че съм на работа. Един-два пъти годишно, в ресторанта се провежда Boss of the day. Това е специален ден, в който менисжърите отново стават служители нисък ранг, а няколко избрани служители (обикноцено жълти значки) стават менисжъри. Беше забавно да се видят разменените роли. При това мойте колеги избрани да бъдат мениджъри се справиха със задачата много добре. Най-забавно беше положението на управителя Маджунев, който беше сведен до зелена значка и цял ден чистеше на лоби. Никога няма да забравя погледа на една клиентка, който сякаш казваше: „Леле горкия човек, колко е изпаднал. Да работи в Макдоналдс на 30 години и тези деца да го юркат така...“



В края на месеца се намирах в доста сложна ситуация. Тъй като според предварителния план, трябваше да замина в началото на април, то съответно напускането ми на Макдоналдс бе предвидено за края на Март. За да напусна трябваше да дам едномесечно предизвестие. С две думи сега беше момента да кажа на управителя, че напускам. А аз дори не знаех дали ще взема виза или не. В края на месец февруари аз отидох в ресторанта. Беше следобед. На вратата видях Хриси. Тя ме попита защо идвам в толкова необичайно рано за мен време. Така тя бе първата, която научи новината, че подавам предизвестие за напускане. После разбира се и останалите, които бяха на смяна го научиха. Изобщо цялостната атмосфера много ми напомни времето когато стана ясно, че ще ме изключат от факултета. В Макдоналдс непрекъснато напускат хора и идват нови. И въпреки това, всички изглеждаха разтроени от вестта. На мен също ми стана тъжно. Макар и да не харесвах самата работа особено много, самите хора в по-голямата си част бяха весели и забавни и беше приятно да се работи с тях. Когато попълних молбата и си тръгнах, влязох в станцията на метрото за да се прибера вкъщи. Тогава точно пуснаха песента на Нели Фуртадо- All Good Things. Тя беше изцяло в унисон с начина по който се чувствах. Ако трябваше да направя равносметка за тези месеци прекарани в работа, мисля че като цяло се чувствах добре и щях да остана с добри спомени.