Хубава работа Ще има ли още?

ВНИМАНИЕ! Този текст е написан ексклузивно и само за форума на PC Mania. Моля не го разпространявайте по никакъв начин извън този форум!!!


3. Раздяла
Things will never be the same again!




Както вече казах деканският съвет на който бе взето решението за моето отстраняване беше във вторник, а практиката по биохимия свършваше следващият петък с което и учебната година. Осъзнавах, че това са последните ми дни в моя свят такъв какъвто го познавах. Странно защо и в момента като си спомням ме обзема добро чувство. Това са добри спомени и в тези последни дни бях щастлив, въпреки всичко. Хората още не знаеха за деканския съвет и непрекъснато ме питаха какво става. Аз давах “пресконференции” за различните групи по различно време и скоро всички щяха да са наясно.
Спомням си, че в четвъртък и петък на последната седмица, имахме занимания само следобед. Поради подтискащата атмосфера вкъщи обаче, аз се изнизвах още сутринта и през тези два дни ходих до студентското бюро по труда за да си търся оферти за работа. Част от Великият план беше да си намеря работа и по този начин да събера сам парите за бригадата си. Пък и какво щях да правя иначе по цял ден. На обяд посещавах баба ми, която живее в комплекс Яворов, район Слатина, относително близо до БФ. Естествено не и казах нищо за обрата на съдбата, който ме бе сполетял. На отиване и връщане към баба ми минавах през Борисовата градина. По това време на годината там е много красиво с цялата тази зеленина и цветове навсякъде. Спомням си, че дори за момент посядах, като някой пенсионер на пейките, просто за да съзерцавам красотата и спокойствието. Знаех, че това са последни минути в рая, че съвсем скоро всичко ще се промени, но за сега минутите бяха факт и аз им се наслаждавах.
Последният ден в БФ беше забавен. Отново шеги и готини лафове. Спомням си Тошо от нашата група, с когото проведохме следният разговор:
-Трябваше, като бяхте в кабинета да и удариш една патка на Дора и нещата щяха да се оправят!-Тошо беше голям простак и по принцип не го харесвах много, но сега дори той не ме дразнеше.
-Прав си!-Отговорих аз.
-Сега ти потъваш като терминатора, само че вместо вдигнат палец показваш така!-И Тошо си вдигна високо ръката показвайки среден пръст.
Някои колеги като Тони пак ме питаха дали съм казал на нашите.
-Казах им-Отговорих аз.
-И те как го приеха?-Попита Тони. Аз се замислих и отговорих:
-Мисля, че ако бях казал на баща ми че съм гей или нещо подобно щеше да го приеме по-добре.-Всички присъстващи отново се засмяха.
Практиката и учебната година завършиха в онзи слънчев петък на 19 юли 2006г. Много добре си спомням, че с Ива слязохме във външното кафене. Докато се чудех какво да пи поръчам Ива каза:
-Този път аз черпя. Да кажем, че черпя защото си взех ботаниката.-И двамата се разсмяхме. Седнахме на масите отвън в малко дворче обградено от жива плет и кипариси. Ива е необикновено момиче. В началото на първи курс се бях опитал да я свалям по доста нескопосан начин. Нищо не се получи, но за щастие станахме много добри приятели. В този ден разговаряхме както всеки друг път. Разговорите ми с нея винаги са ми харесвали, защото за разлика от повечето момичета, при които се очаква ти непрекъснато да ги разсмиваш и да измисляш разни остроумни неща, тя самата имаше много развито въображение и чувство за хумор и често ме караше да се заливам от смях, вместо да става обратното. Денят, мястото, разговорът беше както всеки път и въпреки това се е врязал дълбоко в паметта ми. Защото знаех, че в този момент имаше нещо съдбовно, нещо историческо. Скоро към нас се присъединиха и други колеги. Темата за Дора бе станала леко банална и за това всички говореха за други неща. Това правеше момента още по-обикновен и същевременно уникален. Осъзнавах, че е последният път в който стоим на една маса като състуденти от един курс. Тогава бях убеден, че след една година ще се върна, но нямаше да съм с тях, щях да съм с друг випуск. Вярно, че щяхме да продължим да бъдем приятели, но за мен беше повече от ясно че вече никога няма да бъде същото, че този момент е последен. Цяла една ера в живота ми беше на своя край и това караше вътре в мен да бушуват силни емоции.
С Ива станахме от масата и си тръгнахме. С нея хиляди пъти, за последните две години, си бяхме тръгвали заедно. Ако тя искаше да си ходи с тролея вървяхме по Граф Игнатиев, ако искаше да си ходи пеша я изпращах през Борисовата градина. Днес минахме през парка. Вървяхме и продължавахме да си говорим и аз пак усещах, че това е за последно. “Живей за шибания миг!”-бях прочел това някъде и сега правех точно това. Знаех, че този миг никога няма да се повтори и просто го изживявах до последната секунда. С Ива стигнахме до края на алеята. Сега тя трябваше да свие на дясно, а аз на ляво и да се разделим както всеки път. Спомням си, че и казах нещо смешно, след което си казахме “чао” и се разделихме. Но някак си не беше както всеки път. Струва ми се, че без да го показва твърде открито тя също изпитваше тъга. Просто в този момент на раздяла погледите ни се задържаха с една десета от секундата повече от нормалното и това “чао” беше по-скоро “сбогом”.


Ново начало


Продължих пътя напред без да се обърна. Зад мен бе миналото, а пред мен бъдещето. Имах Великият план, който чакаше да бъде реализиран. Идеята беше да замина колкото се може по-бързо. Чувствах силно желание да се махна. Положението вкъщи беше непоносимо. Изпитвах срам и прочее. Знаех, че има по-дълги програми за по шест месеца. Представях си да замина най-късно през Декември и да се върна през май. Изобщо не желаех да съм си вкъщи, особено по големите семейни празници-Коледа и Нова година. Представях си как ще се върна през май, натрупал не малко пари и слава, как на баща ми вече ще му е минало и как ще се завърна така да се каже на бял кон. Бях го измисли добре. Връщайки се на пролет щях да мога да си науча за изпита по систематика на висшите растения, освен това щях да прекарам едно страхотно лято тук в България, преди началото на новата учебна година. Преди това обаче имах други неща пред себе си. Трябваше да си намеря работа, тъй като от днес вече не бях студент. В бюрото по студентски труд нямаше нищо, което да е приемливо и да не е на другия край на града. Спомням си, че предишното лято също си бях намерил работа от това бюро, работих два месеца в една автомивка в Зона Б-5. Това бяха най-ужасните два месеца в живота ми. В сайтове като jobs.bg също не намирах нещо полезно. Реших да си направя по-дълга разходка и за това не хванах метрото от Сердика, а продължих към Опълченска. Точно на тази спирка има един Макдоналдс, където често си взимах фунийка сладолед. По онова време още беше на далавера тъй като се продаваше за 39 стотинки. Седях на една от масите и наблюдавах обкръжаващата ме среда. Мислех си дали това да не е следващото ми работно място. Бях чувал, че в Макдоналдс винаги търсят хора. И така аз наблюдавах. За мен в този момент това беше само ресторант, но скоро можеше да стане част от живота ми. Не случайно се спрях точно на този Макдоналдс. Струваше ми се, че за разлика от тези, които са баш в центъра, в този има по-малко клиенти и съответно е по-малък гърч. В последствие щях да разбера, че интуицията не ме е подвела. Разглеждах и персонала. Всички изглеждаха много млади повечето бяха ученици. Имаше едно момиче, което все обикаляше наоколо в залата и или почистваше масите или подреждаше столовете или нещо подобно. Тогава още не знаех нищо за нея, но си мислех че скоро може да станем колеги. От всички най-възрастен и всяващ респект беше един леко пълен човек облечен в синя риза и с вратовръзка, стоящ на касата. Когато се реших се насочих към него. Той ми пусна една мазна усмивка, след което аз го попитах “Търсите ли хора?”. Тогава физиономията му стана някак по-сериозна.
-Седни на някоя от масите, сега ще ви донеса един тест за попълване.-Отговори той. Бях успял да прочета по табелката, че се казва Васко. Той ми донесе едни стандартни форми за попълване и един тест. Някои от въпросите бяха много лесни, но за други нямаше начин човек да знае отговорите, ако не е запознат със спецификата на работата, най-малкото защото някои от термините ми бяха непознати, така че налучквах. Васко ми каза, че трябва да изчакам да дойде управителят за да проведем интервю. Наложи ми се да чакам доста, но въпросният пич все пак се появи. Той хвърли бегъл поглед на написаното и се представи. Името му беше Димко Маджунев и като управител явно стоеше на върха на йерархията в ресторанта. Той ми обясни накратко в какво се състои работата. Аз винаги правя добро впечатление на работодателите, в случая той почти ми обеща мястото, но ми каза, че по правило трябва да минат 24 часа и да се явя на второ интервю, така че си насрочихме час за утре след обяд. Това което ми направи добро впечатление беше, че Маджунев имаше чувство за хумор, нещо което аз ценя у хората. В разговорът си подчертах, че държа на свободното си време и няма да се съглася да работя повече от пет дни в седмицата. Той нямаше нищо против.
Като се прибрах баща ми беше доволен, че съм си намерил работа и то толкова бързо (не беше минал и един ден от края на учебната година). В края на деня размишлявах дали съм постъпил правилно. Избора на работа е много важен. От една страна заплащането не се очакваше да е кой знае какво, но от друга атмосферата изглеждаше приятна, а и на мен не ми трябваха чак толкова много пари.

Това е... покъртително.
Истински случки ли са?

Не можах да си отлепя погледа от написаното Прочетох 2-ра и 3-та част и наистина ми харесаха. Изключително интересно разказваш!
Кога ще можем да се насладим и на продължението на историята? ^^

КАкто винаги на ниво .

ВНИМАНИЕ! Този текст е написан ексклузивно и само за форума на PC Mania! Моля не го разпространявайте под никаква форма извън този форум!!!



4. Живота продължава...или пък не?


Казват че живота продължава. Когато ти се случи нещо което мислиш, че няма да понесеш, нещо което е толкова неприемливо, че ти се струва, че сънуваш, но така и не се събуждаш изпадаш в душевен колапс. Тогава ти се иска всичко да свърши в този момент. В тези дни си мислех, че ако живота можеше да се сейва, именно сега бих спрял и бих лоуднал последният сейв, точно преди злощастният изпит по ботаника. Но живота не може да се сейва, и ако все пак оцелееш след колапса виждаш как постепенно събитията си вървят, как отново започват да се появяват неща които те радват и в един момент си мислиш, че щеше да е глупаво ако си прекратил всичко в онзи момент на отчаяние. Аз обаче още не бях достигнал този етап. Все още се намирах на дъното. Наистина на самото дъно. Учебната година бе свършила и последните щастливи моменти бяха зад гърба ми. Предстоеше ми да почна работа и да понасям подтискащата домашна обстановка, през останалото време. В този момент освен двамата ми приятели от училище нямах друг живот, нещо което да ме разсее. До сега изразът “Срам ме е да се погледна в огледалото” беше за мен само метафора. Сега обаче представляваше самата реалност. Возейки се в метрото към къщи неволно видях отражението си в стъклото на прозореца и след секунди отвърнах поглед с отвращение. Не можех да се понасям.
Освен всичко останало се появиха и допълнителни усложнения. Нощта след последния ми учебен ден бе много тежка. Получих силен стомашночревен спазъм съчетан с общо неразположение. Ставайки през нощта аз едвам се дотътрих до тоалетната стараейки се да не будя никого. В следващите няколко минути за малко не изгубих съзнание тъй като усещах, че кръвта не достига до мозъка ми. Като биолог си давах сметка, че ще да е някой свиреп чревен вирус...в най-добрия случай. Когато реших, че няма какво повече да дам на кенефа се отправих обратно към леглото си и докато ходех едвам се задържах да не припадна. Все пак с огромни усилия на волята се добрах до кревата и се проснах облян в студена пот. Заспах някъде към 5 часа сутринта и се събудих късно. За мое голямо учудване след “рестарта” се чувствах доста добре. До обяд почти нямаше и следа от неразположението през нощта. Това беше чудесно тъй като следобед бях на интервю с Маджунев. Интервюто мина както очаквах. Управителят ми даде списък с един куп бумаги, с които трябваше да се сдобия преди да мога да започна работа и срок от десет дни за да го изпълня.
Десет дни не са малко. Като се има предвид, че живота на човек може да се обърне само за един миг. И в тези десет дни се случиха и други интересни събития освен ваденето на медицински свидетелства и такива за съдимост и прочее. Колкото и учудващо да звучи предстоеше живота ми да бъде преобърнат из основи отново.
За да стане по-ясно обаче аз трябва пак да върна читателя малко назад в миналото.
Тя се казваше Маги и се запознахме в десети клас. Беше много хубаво момиче и тогава за първи път си помислих, че нещо може да се получи. Самоче в даскалото имаше и други пичове, които харесваха Маги и на тях не им допадаше, че се мотаем заедно. Както вече обясних в училище не бях от най-всемогъщите личности. И така в крайна сметка нищо не се получи. Не навлизам в подробности защото това е тема на съвсем друг разказ. Важното е, че от тогава насам, вече четири години, аз не бях забравил Маги. Класическа форма на несподелена ученическа любов, която не бе забравена въпреки множеството несериозни залитания през последните години. Маги заемаше централно място в иначе примитивното ми мъжко съзнание. Бях се примирил с мисълта, че това никога няма да се промени. Предстоеше обаче да се случи нещо. Едно същество щеше да нахлуе на сцената с гръм и трясък и да се логне в мозъка ми с правата на системен администратор, след което да изтрие почти всички файлове свързани с Маги и да настани своите собствени на тяхно място.
Беше облачен ден и аз се връщах от съдебната палата, където трябваше да си вадя свидетелство за съдимост. На връщане минах през Площад Славейков и видях, че в намиращият се наблизо магазин за дивидита и книги ще се проведе откриване на новият български комикс. По това време нямаше български комикси на пазара и си беше истинско събитие. Аз винаги съм се интересувал от комикси и самият имам хоби да ги рисувам и за това реших да присъствам на откриването, пък и брой 1 можеше да се купи с намаление. Не беше особено забавно. Основните посетители бяха от форума на издателството, в който и аз имах регистрация. Запознах се с някои от хората, но до тук нищо съществено. И тъкмо когато бях почти решен да не си губя повече времето Я видях. Наистина готина мацка. Финно тяло пепеляворуси коси и сини очи. Последните години бях станал доста обигран в запознанствата и реших да се пробвам. Беше си един вид предизвикателство, тъй като с нея бяхме напълно непознати. Реално погледнато нямах основателна причина да се запознавам освен една. Сигурно бързо щеше да ме отреже, мислих си.
-Здрасти, от форума ли си?-Попитах аз опитвайки се да звуча съвсем естествено. Въпросът беше повече от тъп. Тук всички бяха от форума.
-Да.-Отговори тя и дори ми се стори че се усмихна.
-Аз съм Андрей.-Продължих аз и и подадох ръка. Тя също протегна своята и каза:
-Казвам се Петя.-Този път бях сигурен че се усмихва. Нещата потръгнаха добре. Започнахме да си приказваме. И друг път съм се запознавал със съвсем непознати момичета. Обикновено после се получава някакъв леко неловък разговор, но този път беше различно. С Петя си говорехме така сякаш се познаваме отдавна. Това ми направи силно впечатление и аз заключих, че тя е необикновена и което е по-лошо, реших че може да излезе нещо от цялата работа. При комбинацията от тези две неща беше неизбежно тя да се загнезди за дълго в съзнанието ми. И все пак за да може авантюрата да продължи и след като се разделим, аз имах нужда от поне някакъв контакт. Реших, че ще е прекалено да и искам телефона. Не че беше невъзможно, можех да го направя, но не ми се рискуваше, предпочитах нещо не толкова директно. Тя ми каза, че никнейма и във форума е Ariel (като русалката не като праха за пране!). Аз и дадох моят-Andrey358. За мен това беше достатъчно. Имах начин да се свържа отново с нея чрез лични съобщения.

Щеше да мине доста време преди да се видим отново, но веднъж запалена искрата на мъжкото въображение тя трудно угасва. Междувременно аз имах практическа работа за вършене по моя проект. Ваденето на здравна книжка не се оказа проста работа. Трябваше да си правя куп изследвания и имах няколко срещи с личния си лекар. В една от тях му споменах за стомашночревната атака, която бях получил и лекарката ми обясни, че върлувал някакъв вирус и имало много засегнати, но минавало за 2-3 дни. Аз с гордост отбелязах, че на мен ми мина само за една вечер. Тук е момента да кажа, че станах потърпевш от една промяна в здравната ни система. Точно когато бях събрал вече всички изследвания (за които бях платил) стана ясно, че е влязла в сила някаква промяна на закона и сега половината от изследванията, които бях направил се оказаха ненужни, за сметка на това имаше други, които трябваше да извърша. Проблема беше че нямах време, понеже на другия ден трябваше да съм събрал вече документите. За щастие лекарката прояви разбиране и ми подпечата книжката без да иска нищо повече от мене.
Денят беше петък, когато аз отидох в ресторант “Възраждане” (всеки Макдроналдс си има собствено име, този беше “Възраждане” заради квартала в който се намираше). Срещнах се с Маджунев за да подпишем договора. Тъй като постъпвах на работа през лятото попадах в критерия за сезонни работници. Това беше фирмена политика. Постъпилите през лятото подписваха временни три месечни договори и чак след изтичането им евентуално подписваха постоянни. Уловката в случая е, че докато съм с временен договор не могат да ме повишават. А повишенията са както следва, най-ниско ниво-зелена значка, после синя, жълта, червена (обучение за инструктор) и бяла (инструктор). Аз подписах договора с идеята, че едва ли ще подписвам постоянен. Бяхме края на юли началото на август. Договорът ми щеше да изтече в края на октомври, а аз възнамерявах да замина за Щатите най-късно началото на декември, така че нямаше за кога да се подписва втори контракт. До тогава обаче имаше много време и много неизвестни. Първият ми работен ден щеше да е понеделник, така че ми оставаха още два дни като свободен човек. В тези дни, а и преди това, често ходех до компютърен клуб “Инферно”, намиращ се близо до петте кюшета. Причината беше, че нямах интеренет вкъщи, което пък се дължеше на назадничавостта на баща ми. Той така и не желаеше да прокара нет, а точно в момента по обясними причини аз бях спрял да настоявам. А иначе в интернет пространството аз поддържах връзка с Ariel, тя винаги охотно отговаряше на писмата ми, което още повече ме вманиачаваше. Освен това посещавах редовно любимият ми форум на PC Mania. Там водех резгорещени политически дискусии с някои от юзърите. Освен това имах и един разказ озаглавен “Star craft-live”. Всяка седмица поствах нова глава и разказа се ползваше с не лош рейтинг сред потребителите. По това време обаче бях спрял да поствам нови глави защото не бях в състояние да творя. Казвам това защото има връзка с нашата история. Бях споделил с Ariel, че пиша и дори по нейно желание и пратих първите две глави. Не вярвах да и харесат, защото все пак е момиче, но обратно на очакванията, тя ми каза че я кефят, но че иска да види следващите страници на хартия. Много се зарадвах, когато прочетох това. Означаваше, че ще се видим отново.

Затова значи си спрял да пишеш за 5 месеца и нещо Разказа отново е на ниво, браво

Наистина много увлекателно, няма какво друго да ти кажа освен да продължаваш все така

5. Всяко начало е трудно



Преходният период от стария към новия ми живот бе приключил и беше време да заживея, като човек изхвърлен от университета и работещ в Макдоналдс. Разбира се това положение имаше временен характер, но до момента на завръщането ми в БФ имаше толкова много време, че спокойно можеше да се приеме за цяла вечност.
По принцип новодошлите служители минават на едномесечен курс на обучение в което време ги обучават да могат да работят на всички станции в ресторанта. Като сезонен работник обаче аз щях да мина само половината от обучението. За две седмици щяха да ме обучат да работя в кухнята, но не и на сървис. Инструкторът ми се казваше Цецо. Той беше пълен мъж и един от най-възрастните. Чудех се как още не са го направили мениджър. Първият ден обаче не работехме заедно, тъй като трябваше да бъда обучен на работа в зала. С тази задача се зае Главната хостеса Калина. Калина беше хубаво момиче и както по-късно щях да разбера работеше във Възраждане от цяла вечност. Много от мениджърите бяха по-отскоро. Работата в зала беше най-простото нещо. Състоеше се в това да поддържам масите в изряден вит, както и тоалетните. Времето минаваше бавно, но за разлика от работата, която си бях намерил миналото лято тази беше направо песен. Вечерта имаше доставка.
-Лош късмет, че нацели доставка още в първият си ден!-отбеляза Цецо. Приемането на доставка е най-хамалската част от цялата работа в Макдоналдс. Обикновено участва само мъжката част от персонала, ако не броим мениджъра, който може да е и жена. Състои се в товаро-разтоварна дейност и подреждане на кашоните и кантите по ФИФО (First in-first out). Беше много уморително, но с това приключи и работният ми ден.
Вторият ми ден беше нощна смяна. Нощните смени в Макдоналдс са съвсем друга бира в сравнение с дневните. Работата се състои в това да се изчисти целия ресторант. Най-хубавото е, че напълно отсъства напрежението характерно за през деня. Обикновено на нощна смяна остават трима души и мениджъра, но тази нощ бяхме повече, защото аз бях на обучение и имаше допълнителен човек за почистване на Комбо (машината за шейк и сладолед). Спомням си как след като затворихме в 12:00 всички седнахме на масите отвън с по един огромен шейк и табла с картовки и си лафехме в течение на един час. Изобщо го нямаше това-половин час почивка и нито минутка повече, характерно за през деня. Може би от тогава започна тази моя любов към нощните смени, оказала съществено влияние върху професионалното ми развитие като макдоналец. Тогава се запознах и с Мичо-човекът нощна. Наричаха го така защото даваше само нощни смени и никога дневни. На сутринта се прибрах вкъщи в добро настроение и спах до обяд.
Истинският гърч започна когато Цецо взе да ме обучава в кухня. Кухнята е сърцето на ресторанта. Вярно, че хората на сървис се изправят лице в лице с клиентите, което понякога не е приятно, но тези в кухнята поемат истинския демидж. Спомням си как в първите дни жегата ми се струваше непоносима. Първото нещо, което Цецо се опита да ме научи беше да работя на грил. Работата е на пръв поглед проста. При команда от човека на тостер “Осем меса моля!” аз трябваше да отговоря “Осем меса благодаря!” и да затворя осемте меса на грила. След около 30 секунди, когато грила се отвореше, трябваше да посоля месата и да ги сложа с шпатулата на гарнираните сандвичи. Аз обаче бях напълно вързан. Нищо не правех както трябва. Работата изискваше да се действа бързо и точно, защото непрекъснато валяха поръчки от сървис и драйв. Беше същински ад. Цецо ме държа на грила около час, след което ме пратиха да работя отново на зала (или лоби, както още го наричахме).
Първите две седмици от престоя ми в Макдоналдс не бяха приятни. Прекалено бавно се учех и се чувствах напълно безполезен. Мразя момента в който усещам, че съм в тежест на екипа и не само, че не помагам ами и напротив пречкам се на останалите. Постепенно Цецо ми показваше как се работи на отделните станции, а те бяха фритезата-където се пържеха различните неща, тостера, и масата за гарниране. Единствената станция на която не бях обучен, беше тази на бин и опаковка. Това е нещо като командният център на кухнята. Човекът който опакова сандвичите и ги пуска в бина ръководи цялата кухня. Освен това трябваше да запомням хиляди неща, като колко е температурата на грила и на другите уреди, колко милиграма кетчуп има в чийзбургерите и др. Цецо непрекъснато ме изпитваше като в училище. Беше нужно да запомня тези неща за теста, който щях да положа в края на двуседмичното обучение, а също щяха да ми трябват и за напред, тъй-като мениджърите и инструкторите непрекъснато правеха чеклистове-нещо като кратки тестове. И със запомнянето не се справях много добре. Все пак трябва да отбележа, че към края на този период придобих макар и малка увереност понеже разбрах, че започвам да се справям по-добре в сравнение с някои други “зелени значки” постъпили няколко седмици преди мене.
В стаята за почивка имаше бланка с желания за почивните дни. Там всеки можеше да напише кога точно иска да работи и кога да почива. Мениджърката Михаела отговаряше за изготвянето на разписанието и в интерес на истината се стараеше да удовлетвори максимално желанията на всички. Тъй като бях на обучение обаче, аз нямах право на желания, а бях вързан с разписанието на своя инструктор Цецо. Сиреч, когато той беше на работа и аз бях. Винаги се движехме заедно, като сиамски близнаци. Към края на двете седмици, вече нямах търпение да започна самостоятелна работа. Забелязах че когато Михаела беше Шифт (мениджър на смяна, този който ръководи смяната) с Цецо непрекъснато се караха. Тя държеше всичко да се прави както е по стандарт, докато Цецо тъкмо обратното. Дори тя няколко пъти му направи забележка, че не ме обучава както трябва. В последствие щях да разбера, че те всъщност са гаджета, което обяснява доста неща.

Извън работата нещата бяха все така сдухани. Баща ми от време на време се връщаше на въпроса колко жалък червей съм аз и как ужасно съм се прецакал, нещо което много добре знаех. За щастие той, Майка ми и сестра ми по едно време заминаха за една седмица на вилата ни на щъркелово гнездо и аз останах сам вкъщи. Това ми даде възможност да поканя у нас двамата ми приятели от училище, нещо което иначе би било доста трудно. Тази среща ми подейства доста добре. С момчетата си припомихме добрите стари времена, дори отидохме до двора на даскалото, което се намираше на моята улица. Всеки квадратен сантиметър от този двор бе покрит с толкова много спомени. Но всичко това беще част от миналото. Сега пред мен стоеше неясното бъдеще.
Както вече отбелязаха с Ariel общувахме чрез лични съобщения във форума на издателството за комикси. Ariel и Andrey358, си контактуваха много добре, но тъкмо когато дойде момента Андрей и Петя да се срещнат отново, под предлог да и дам следващите две глави от разказа си “Star craft-live”, престанах да получавам отговори на писмата си. Това ме озадачи. Пратих и второ и трето писмо, но отговор не последва. Аз разбира се не се притесних кой знае колко, не се бяхме карали или нещо такова, реших че понеже е средата на Август, вероятно е заминала на море. Впоследствие щеше да се окаже, че е станало точно така. И като стана дума, предстоеше ми съвсем скоро и аз да посетя родното черноморие. Макдоналдс имаше сезонни ресторанти по морето и през лятото хора от всички ресторанти бяха пращани на съпорт там. В настоящия момент около десетина човека от персонала бяха изпратени на съпрот на Златни Пясъци. Когато двете седмици на обучение приключиха на мен ми бе предложено да замина. Бях чувал какви ли не историй, колко било трудно и т.н. но въпреки това се съгласих. Реших че ще ми дойде добре да се разкарам за малко от вкъщи. Баща ми между другото не беше очарован от идеята, но аз настоях. Реших че след като смятам да заминавам на другия край на света не би трябвало да е проблем да отида до Златни Пясъци за две седмици.