Автор |
Съобщение |
Reaver
|
|
Регистриран на:
23 Фев 2007 13:58
Мнения: 359 Местоположение: Tillilean Forest
|
|
Заглавие: В търсене на Книгата на Вековете(само разкази без коментари) Публикувано на: 02 Юли 2007 11:25
Шейд (по живум наричан Шон) слезе под моста, където скрит в сухото корито на реката, да прекара най-светлите часове от деня. Всеки човек на неговото място би се радвал на обратът през последните дни. Но емоциите не бяха силното му място, дори и докато все още имаше дълга, светла коса по скалпа. Сега недоумрялото същество имаше още по-малко разбиране за това как хората могат да се палят или изтръпват при рязка промяна в развитието на живота... съществуването им. Шон няма да бъде запомнен с нищо, обикновен честник, дълго страдал от това си добро качество. Слаб, мълчалив и винаги замислен, още на 20 годишна възраст почна работа като касиер на царската хазна. Голяма длъжност за човек от село, но поради скромността му така и никой не научи за това. Загубил баща си преди самото му раждане, а майка му малко след като е навършил шест, той беше отгледан от местния свещеник. Редовно посещаваше църквата, помагаше на старците да се настанят, чистеше иконите... лъскави, блестящи... толкова много, толкова ценни... Като касиер често виждаше как чиновниците се разпореждат с държавното злато, крадяха и разхищаваха; но той не ги издаде, нито веднъж дори. „Нека сами изтърпят угризението от измамата си. То е достатъчно наказание. Златото прави хората алчни и зли, разваля ги”... златото...не, то е хубаво, лъскаво, ценно, няма нищо лошо в златото... Цяло десетилетие в хазната, а накрая дори нямаше пари за ковчег. Чумата ударя бързо, ударя изненадващо. Нямаш време да подготвиш „нещата”, да си осигуриш спокойна почивка и дълъг покой. Е, Шон не успя да намери какъвто и да е било покой. По-малко от месец след като бе хвърлен в мърлява яма, заедно с още няколко дузини мъртви, той успя да се върне. Или по-точно да остане, тъй като никъде не беше отивал. Отначало той (то) мислеше, търсеше отговор, питаше се „защо”. Но трансформацията завърши бързо и тези въпроси се оттеглиха заедно с последните останки от Шон. На тяхно място се появи само един глад: глад за злато. За съкровища, за пари, бижута, перли, диаманти, всичко което може да е ценно за някой. Ако хората знаеха кой е това, може би щяха да си кажат: „Скромен човек беше, прекалено скромен, и сега си плаща”. Но никой не си спомни дребния мършав счетоводител. Съществото което хората забелязваха да краде и после да се крие в гората бързо бе оприличено с дявол. Същия свещеник, който отгледа малкия Шон, сега поведе тълпата селяни към пещерата. Бясната тълпа въоръжена с факли и вили тършува с часове и откри своя „демон” в малка пещера до блатото. Там, сякаш застанал на своя светещ трон, Шейд мърмореше тихо. Сребърните чаши и старите накити шумолеха тихо, докато таласъмът се разхождаше по тях с полу отворена уста. Тези думи, които той често си повтаряше трудно могжеха да се наречат говорима реч. Създанието сякаш не знаеше, че ги говори, нито ги чуваше. „Мои са, не техни. Те ги мърсят, цапат. Не ги заслужават. Те са мои, как смеят да ми ги отнемат. Мои са, МОИ СА!!! ОСТАВАТЕ ГИ!! КРАДЦИ, КРАДЦИ!!!” От двайсетината заминали селяни се върнаха 5, като те скоро умряха от неизвестна болест. Свещеника не беше сред тях. Цар Борислав, по това време млад и амбициозен принц, сам поведе една малка армия от около 100 човека за да укроти чудовището. Шейд бе заловен в клетка и затворен в тъмница. Там редовно го посещаваха чародеи и гадатели, свещеници и екзорхисти. Но след като те започнаха да умират един по един таласъмът беше забравен. Нямаше охрана пред клетката му, на стотици метри под земята. 50 години тишина, мрак и влага. 50 години, след които охраната отново се появи пред клетката му. Двама дебели и стари стражари, вероятно изпратени в тъмницата да отслужат последните си месеци до пенсиониране. Тогава за пръв път го чу. За Книгата. Тази Книга, която би могла да му върне живота. Но той не затова я искаше. Не му трябваше да я използва. Не, искаше просто да я притежава. Все пак тя беше негова. Как му я бяха взели? Няма значение. Мръсните крадци ще си платят! Книгата ще се върне при собственика й!
***
В тронната си зала стария цар Борислав седеше замислен. По вида му човек можеше да каже, че времето не прощава дори и на най-достойните хора. Но нещо в изражението му говореше, че той още не се е отказъл да се бори.
-Сторено ли е?
-Да, господарю. Отворихем десетина килии както ни казахте. Убихме всички избягали, но и един от надзирателите беше ранен. Мисля че...
-Всички? Убили сте всички?
-Не всички, ваша милост. Оставихме онова... нещо да избяга. Точно както ни заповядахте.
-Добре. Ако тазо книга съществува, точно таласъм ще я намери.
-Господарю, дошли са и гостите които очаквате.
-Търсачите? Толкова скоро? Добре, нека влязат. Нареди да бъде сложена трапезата. Дългите и чудати истории вървят най-добре пред отрупана маса.
Легенди. Героизъм. Необуздана сила. Сърца, лишени от страх, жадни за приключения. Приключения, удавени в кръв. Трошащи се кокали изпод лъскави брадви и стоновете на безброй безименни клетници, озовали се в едно и също меле с ''тях''.
Свиле бе чувал за тях като малък. Приятелите му ( или по-скоро връстниците , които не го смятаха за изрод ) , искаха да станат като бащите си. Един ковач, друг търговец, трети скотовъдец. Свиле нямаше баща. Виновна бе онази долна прослойка от обществото, която гордо носеше определението ''бандити, разбойници и помаци''. А за тях бе виновен ... ами, животът. А времената бяха тежки. Ако не си от аристокрацията, то или рискуваш и крадеш, или се задоволяваш с малкото. Поне така беше на север. Животът бе стоварил тежкия чук на сиромашията върху плещите на младия момък, който набързо се превърна в самотен млад момък. С рана на сърцето. Отмъщението не бе толкова сладко, колкото си представяше. Е, поне онези тримата си го получиха. Червеите и те прибраха своя дял.
Сега бе принуден да бяга. И да търси нещо. Онова , което би внесло поне някакъв смисъл в бездната, в която се бе превърнало неговото съществуване. Приключения ? Тепърва му предстояха. Само че той не беше в състояние дори да мисли за това. Всъщност, не бе в състояние да мисли за каквото и да било. Разните мъгляви силуети започнаха да придобиват форма. Гласовете, които до този момент той смяташе за шумове от далечни водопади и бурни ветрове, се врязаха в главата му с едва доловима болка. Усети напрежение. В следващия момент той съзря пред себе си няколко празни бутилки и някаква чиния, в която пируваха мравки. Светлината, която се процеждаше през изгнилата дървена стена до него, му подсказа, че е прекарал цялата нощ в механата. Поредната нощ, далеч от онова местенце, което би могъл да нарече собствен дом. Нощ след нощ, селце след селце.
Механата се пълнеше с хора. Той единствен бе прекарал нощта тук. Вероятно на собственикът му е било жал да изхвърли пияния странстващ бедняк навън. В другия край седеше един старец. Свиле осъзна, че от известно време е станал обект на наблюдение. Не че това го притесняваше особено. Той бе свикнал. Навсякъде хората го гледаха сякаш не е от този свят. И може би бе така. Но в случая имаше нещо в начина, по който го наблюдаваше дъртия, което засили напрежението. Старецът отпи от чашата си, стана и се насочи към масата на объркания младеж. В очите му се четеше страх, който по-скоро бе породен от това, че някой, толкова далеч от родното му място, би могъл да го познае. Свиле бягаше от миналото си. Но в този момент нямаше как да избяга от ситуацията. Преглътна тежко и се опита да си придаде небрежен вид. В този момент старецът се усмихна, като че ли искаше да увери сиромаха в своите добри намерения.
- Може ли да се присъединя, млади момко ? - запита той дружелюбно.
Свиле се замисли, сякаш използваше последните мигове да изчезне от този свят. След това отрони :
- Ъ , да ... разбира се. Въпреки, че ме чака дълъг път.
- Дълъг път ? - старецът се засмя - Пътят е без значение, когато нямаш цел.
Свиле потрепна. Стори му се, че този човечец знае повече за него, отколкото самият той знаеше за себе си.
- Нека приемем, че пътят ми е безкраен - промърмори Свиле, но думите му висяха във въздуха, тъй като осъзнаваше какви глупости говори само и само да не пада по гръб пред един дъртак.
След това се изправи гордо, сякаш бе казал някаква мъдрост и се насочи към вратата. Старецът бе все така усмихнат.
- ЕЙ КЪДЕ ИЗБЯГА? НЕ СИ СИ ПЛАТИЛ , ВЪРНИ СЕ! - изкрещя собственикът на механата.
- Успокой се, аз ще платя вместо него - рече старецът и се засмя отново.
Нощ. Мрак. Студ. Никога не е фучал така вятъра. Никога не е бил толкова тежък дъжда. Планините не прощават на никого... Той не прощава на никой...
Един вълк вие самотно в бурята. Клоните на дърветата около него се пречупват под напора на вятъра. Обаждат се и бухалите, но се чуват закратко, преди да бъдат заглушени от силата на природата... Там, където няма кой да го обезпокоява, седи Стопанина.
Кой се осмеляваше сега да броди в територията му? Хората не пристъпваха наоколо заради легендите, които се носеха за това място. Кървави убийства, вещици-прокобници, вълшебни горски същества, полудели вълци с кърваво червени очи... Всичко това бяха глупости. Тук беше само той. Пазителят или проклятието на този край? И сам не знаеше. Знаеше само, че е "той". И че преди не беше така. Но единствените му спомени от това време бяха откъслечни, неясни, слаби. Войник в броня... Женски плач... Тичащи коне... Храм... "ЯЛИН". Не знаеше откъде идваха тези спомени, особено последното име, но това беше всичко, останало от самоличността му. Но сега нямаше време за размисли... Дългът го зовеше.
Пратеникът бързаше през бурята. Ако мисията му не беше толкова важна и не беше толкова ентусиазиран, щеше да остане в селото наблизо да пренощува. Дори и сега му се искаше да беше направил така, защото бурята сякаш се засили точно когато той се качи да мине през прохода... Хората го предупреждаваха да не върви натам, но той не повярва на измислените им глупости. Царят му беше казал нещо наистина важно и той трябваше да изпълни заповедите. Но докато мислеше това се случи нещо странно. Бурята спря, звездите паднаха от небето, дърветата изчезнаха. Остана само тъмнината. Усети, че тази тъмнина поглъща и мислите му, съзнанието, неговото "аз"... Накрая празната черупка падна на земята и с едно последно "Не" замлъкна завинаги...
Ялин осмисли каквото беше разбрал от човека. Има някаква всемогъща книга, която връща живота и прави притежаващият я всемогъщ... Интересно... Досега беше напускал "свърталището" си само няколко пъти в последният век и то никога за много време... Но сега беше различно. Усещаше го. Този тук не лъжеше като идиота, който продавал еликсир на живота, който в последствие се оказа изворна вода, примесена с малинов сок за аромат. Нито пък като глупакът, който повярвал, че като го ухапе змия ще стане безсмъртен... Е, него змията го ухапа, но безсмъртен не стана. Този човек в богати дрехи знаеше самата истина. Стопанинът щеше да напусне територията си за дълго... И то много скоро. Но първо трябваше да събере мислите си - и за миналото, и за пътят, който го чакаше.
Спокойният селски живот блести със своите предимства още откакто един от местните, за чиято самоличност уви - преданието мълчи, го понапекло слънце и под здравословното влияние на последвалата хипертермия (това е когато ти става едно топло и тясно отвътре) решил да се измъкне навън, за да създаде онова, което по-късно той и още няколко топли отвътре щели да нарекат град. А спокойният селски живот в село Спржица не блести с нищо повече от добруването на кое да е наше село. Яки, мустакати, сърцати български мъжаги цял ден въртят сърпа с майсторлъка на истински спартанци, докато техните деца гледат, насядали по ръждясалите останки на нещо, което някога е било напълно функционален комбайн с поизтрил се, но все още различим надпис Siemens. Действително, в кръчмицата "Косматото зърно", която тайно се държи от поп Цене, все още можеш да чуеш разказите за трагичната съдба на Жечо Буя, върху чиято неподозираща глава тежко се приземил дара от Европа, спуснат с най-добри чувства от прелитащ товарен самолет. На същото място, не задължително по същото време, можеш да чуеш и още много истории. Една от тях е древна като самото село, предавана от дядо на внуче, преразказвана и преиначавана от всички и прозвучала достоверно някога само от двама, които една вечер, преди много много пролети, се прибрали у дома разтреперани, опънали по една греяна за кураж, заклели жените никому да не обаждат за това, което им разказали, нарамили тежки секири и се упътили към мястото, от където никога повече нямало да се завърнат. Всъщност това по тяхно желание, но за него по-нататък. След като се завъртяли два дни и липсата на двамата юнаци била регистрирана сред юначните другари, жените, бидейки легитимни Евини щерки, не издържали на мъката и стреса и пропяли. Младо, старо, куцо, сакато, недъгаво гледало недоумяващо и цъкало с ентусиазма и ритмичността на метроном докато бавно, малко по малко попивало невероятния факт, че змей е свил своето леговище съвсем наблизо край селото и че двамата отсъстващи реално са отишли да го заколят, но по стечение на обстоятелствата явно не са успели. И тук, вярвам, е момента да се пренесем в малката, но спретната и обзаведена с вкус и мисъл пещера на селския змей Тоше. Той изобщо не е обикновения скучен прашасал зелен змей с жажда за девича кръв. Напротив, змея Тоше, въпреки че е сертифициран летящ огнедишащ змей, ползващ силата на огъня за случайни разходки из времето и пространството, всъщност е страшно много като човек. Отгледан от яйчице в крепостта на по душа добър, но разочарован от хората и безкрайно циничен към света сръбски магьосник, Тудор или Тоше, както тате му викаше галено, бе израсъл със страстната реч на потомствен сърбин, бе поен с вълшебна високоградусова ракия, превръщаща огнеотделящия му агрегат в съоръжение с апокалиптични свойства, и в по-напреднала възраст се бе заловил да изучава пътуване във времето със своя татко. Още от тогава му бе станало навик периодично да прескача напред в бъдещето и да си свива по някоя книжка с философия, интереса към която се появил в него след като някакви брадясали кретени една вечер нападнали крепостта на баща му с викове "безбожник", "еретик", "мракобесник", "престъпник". Докато мятал огнени вълни и вяло, почти лениво отблъсквал чудаците с масивните нокти на пръстите си, нашият ерудиран интелигентен змей трескаво размишлявал над въпроси от живота като какво е това Господ, има ли го, ако го има, защо досега не го е виждал и ако никой не го е виждал, защо така сляпо вярват в него и защо заради него правят тия мизерии на баща му. Уви, неговия татко, макар умен и начетен, нямал отговор на тези въпроси, защото за него те просто не съществували - човека просто си гледал работата и живеел в мир със себе си. Младата и неспокойна душа на Тоше обаче се терзаела, а магьосника не искал неговото отроче да живее в условности и заблуди, затова една вечер, след тежък разговор било решено, че е време Тоше да поеме своя собствен път в живота. Баща и син се прегърнали силно, отронили тайно по една мъжка сълза и на другата сутрин за пръв път крепостта осъмнала без своя змей. Тоше минал границата като същи емигрант, намерил си удобна скришна пещеричка и там се отдал на своето най-любимо хоби - търсенето на Истината. Скоро напълнил цяла библиотечка с томове, откраднати през неговите странствания из времето и принадлежащата нему материя. След като прочел Ницше и съобразил набързо някои работи, нашият змей станал убеден атеист. Змея атеист Тоше, как звучи само. А веднъж пък задълбал още по-напред в бъдещето и си краднал книгата на някой си Къци Вапцаров, откъдето получил истинско озарение за малките и големите неща, които имат значение в живота. Как да е, въпроса за Господ и отговора на Всичко все пак все още живо вълнували нашия човечен змей. Веднъж той решил да се върне назад, много назад, може би в първите 200 години на човека, а може би преданието лъже. В онова мрачно време, Тоше попаднал на странен, силно захабен, зацапан и опърпан свитък, написан на език, който змея можал да разчете само с магия. Свитъка документирал Книгата на Вековете. Твърдяло се, че в тази книга, написана незнайно как и от кого, се съдържала всичката Истина - за Бог, за създаването на света, за мястото на човека в цялата картина, изобщо всичката информация, за преследването на която някои съзнателно отделят по един живот. Уви, свитъка не разкривал къде може да се открие тази книга и дали изобщо съществува някъде. Но пък написаното било достатъчно, за да завладее ума на Тоше както нищо друго. Ех, само да знаеше змея къде е пустата му книга. А тия двамата дръвници от Спржица дето дойдоха да го колят тая вечер, ех, те защо не знаеха. След като ги държа осем часа провесени надолу с главата от верига и след като те търпеливо го увериха, че видиш ли, нямали представа какво вършат и наистина реагирали малко прибързано и импулсивно, Тоше се смили над тяхната човешка простота, продупчи времето и пространството с огнен портал и след като обсъдиха идеята набързо, с досада запрати двамата тъпанари в един бар в Лас Вегас. Ето, те знаеха къде ще отидат и какво ще правят. Ами Тоше? На Тоше му оставаше само да опитва.
За чародеите се носеха десетки митове и легенди. Много хора ги благославяха, защото бяха благодарни на техните магии, но други ги ненавиждаха. В един малък град жегата бе принудила хората да се съберат пред централният кладенец в чакане на дажбата вода. Един мъж облечен в черна мантия с качулка на главата събираше хорското внимание.
-Страннико-каза един едър мъж-не ти ли е малко топло с тия дрехи
-Ми може да се каже-отвърна човекът с черната мантия, той свали качулката си изпод, която се мазната черна коса на млад мъж с черни очи и белег на лявата буза-за това и искам вода
В тълпата започнаха да се чува шушукане, топлото време караше хората да си търсят занимание с клюки. Някой даже залагаха да двамата мъже ще се бият, а слънцето напичаше все по-силно.
-Той е чародей-изкрещя някой от тълпата-ще ни превърни в котки
-Искаш ли да те разхладя чародейче?-каза заплашително едрият мъж, като настъпваше заплашително към младежът-страх ли те е?
-По-добре се откажете господине или ще ви превърна в котка!
-Хаха! Аз ям котки и теб ще изям
-Както решите. О велики богове, вразумете този грешник…нека небесата се намесят-гръм разтърси небето и тълпата се разбяга-СЕГА!
Последва нов гръм. Гражданите вече бягаха към своите домове, молещи се за милост. По улиците настъпи хаос причинен от голямото бедствие.
-Браво!-каза пляскайки мъж, който излизаше от близката таверна-велият Брарус
-Мерси…Фейк. Не те бях срещал от година. Къде се изгуби?
-По дела на „Орденът”
-Пак ли този орден?
-Орденът е навсякъде! Ти къде беше?
-Имам работа…за цар Борислав
-Книгата?
-Да…книгата
-„Орденът” я търсел в продължение на четири века! Но и така не са я открили!
-Е и?
-Тази книга не съществува!
-Ще видим!-Брарус огледа наоколо, а когато пак погледна Фейк, той бе изчезна
Младият чародей реши да не се застоява в този град и затова продължи пътя си на изток. В продължение на три дни вървя сам по безкрайните Балкански друмища, когато най-накрая стига град Вюлс. Мистичен град, в който живеят караконджули, ако тяхното може да се нарече живот. Градът беше пълен с хора вършещи своите задачи, а Брарус имаше чувството, че го наблюдават. Чародеят бе идвал и преди в този град и знаеше, че тук е пълно с крадци, но сега усещането бе по различно. От малък бе научен да се оправя сам и имаше добре развити сетива. Младежът влезе в една тясна уличка, която бе осветявана от една факла. Брарус влезе почука на една малка дървена вратичка в края на уличката.
-Кой е?
-Един там
-Влизай-заповяда гласа и вратичката се открехна, а чародеят бе издърпан вътре-Добър вечер
-Добър вечер!
-Носиш ли моите приятели
Брарус изкара една кесия от джоба си и я остави върху една изгнила маса.Всъщност всички мебели бяха изгнили, а самото помещение се осветяваше от газена лампа.
-Къде е картата
-Заповядай-мъжът, с който Брарус говореше измъкна старо парче пергамент от джоба си и му го подаде- Автентична е!
-Да се надяваме-прошепна чародея и напусна помещението-Лека вечер
Младежът сложи качулката върху главата си и потъна в сенките…
Ришар, който някога бе ненадминат по красота, сила и ум принц, сега стоеше под едно дърво и мудно глозгаше един плъх. Сивкавозеленикавата му кожа лъщеше на лунната светлина, но той оставаше невидим за околните същества. Макар и изгубил външния вид и пулса си, таласъмът се опитваше да запази разума си, за да постигне една последна цел. Разбира се това не е лесно, когато приличаш на прегазена от мечки, плешива маймуна. Освен това, мислеше си Ришар, не е лесно да търсиш нещо, когато всички търсят теб за да те разпънат на кръст, обесят, обезглавят, подпалят и разчленят. Живият мъртвец примлясваше и размишляваше над нещата от... хм живота, а времето му изтичаше с всяка изминала минута. Не го интересуваше особено. В гората нямаше начин да го намерят дори денем. Това бе негова територия. Десет години бе ловувал в нея с придворните си приятели, а вече от повече от двадесет бродеше из нея като таласъм. За него дори се бе зародила легенда, подобна на легендите за самодивите. Какво разбираха хората? Мислеха си че чудовището от гората е убило горкия принц Ришар. Само ако знаеха истината. А истината бе,, че преди време в гората имаше самодива, която тласнала принца към смъртта. Друга истина е, че в гората вече няма самодива, а има един таласъм доволен от отмъщението, което бе стоварил върху нея. Ришар приключи плъха. Изправи се и потегли. Потегли по единствения път, който го удоволетворяваше. На север. Към вечните ледове, за които легендите разказваха толкова много и същевременно толкова малко. Но той бе сигурен че проклетата книга е там. Книгата, в която пишеше всичко. От това как да си сглобим стол, до това как да си върнем кръвта и тена. И нещо много по-важно. Нещото заради което бе изпратен в търсене на самодивата, нещото заради което умря. А сега можеше да стои на мястото на Цар Борислав и да развива амбициозните идеи, които имаше. Сега умът му бе покварен от съвсем други мисли. Докато вървеше през гората хрускайки всякакви нощни бръмбари, които можеше да хване, Ришар мислеше за нещо много по-мащабно. Дори сам се очудваше на себе си. Приживе не смяташе подобни идеи за примамливи. Сега обаче безизразното му лице почти оформи усмивка…
Небето беше синьо. Имаше бели облачета. От едно от тях се отдели капка. Тя падаше надолу, изменяше се от съпротивляващия се въздух, ставаше все по-тънка и по-дълга, поемаше светлината от утринното слънце и я пречупваше, разделяше я и я излъчваше, и ако някой можеше да види светлинното фиаско, което правеше тази капка той би ослепял от красотата му и би забравил всички земни хубости, които бе виждал до тогава. Беше невероятно, беше чудо, което магьосниците не биха могли да направят и след стотици години практика и хиляди прочетени книги и пергаменти. Капката летеше към земята, а чудото просто ставаше само. Накрая падна върху носа му.
Момчето протегна ръце, след това се прозя шумно и пипнешком хвана гегата си. То се изправи бавно, прозя се шумно още един-два пъти, като не заправи да сложи ръка пред устата си, и разтърка гуреливи очи. Целият му гръб беше мокър, но не това го беше събудило. Беше капката, която падна от небето.
Детето вдигна калпака си от тревата, изтри го в потурите и го сложи на главата си. То се обърна и видя, че стадото му е тук. Огледа овцете с облекчение още веднъж. Да, бяха всичките. Момчето знаеше, че не трябва да заспива тази нощ, но не бе издържало. Вече трета седмица не бе слизало към селото и последния път, когато му донесоха храна беше преди седмица. Единственото, което го беше поддържало беше музиката. Момчето извади кавала си и го наду.
Песента весело заля поляната като утринната роса. Овцете сякаш сами се прибраха, кучетата дойдоха в краката му и започнаха да махат с опашка. Имаше нещо странно в мелодията. Нещо успокояващо и естествено. И животните го усещаха, както и хората. И другите.
Заради тази песен някои наричаха момчето свирач, вълшебник и дори чародей. Те не разбираха таланта му и не го понасяха. Но нямаше нищо вълшебно в тази песен. Само дъхът на момчето, който излизаше от гърдите му и се виеше изкусно през простата свирка.
А и какво вълшебно можеше да има в такова дете? Беше ниско, слабо, дрипаво, с коса като слама и ръце и крака като съчки. Но то беше проклето с лоши очи и затова хората не го искаха. Сини като небето, урочасват, казват, и лош късмет водят със себе си. Заради това и за песента му го изгониха надалеч от селото да пасе овцете.
И животът му беше хубав от тогава. Нямаше ги хулиганите, които го биеха всеки ден, нямаше го псето на Жеко, лихварят, нямаше я и проклетата му тояга. Родителите му бяха взели пари назаем от Жеко и не бяха могли да му ги върнат. Затова сега момчето пасеше овцете само за хляб и вода, а парите отиваха при лихваря. Но тревата и звездите бяха по-добра постеля, от тази, която бе имал в селото.
Мелодията се извиваше игриво и скоро още капки западаха от небето. Беше лек летен дъжд. Момчето затъкна кавала в пояса си. Събираше капките в шепи и след това с тях търкаше лицето си. Черното малко по малко започна да пада и бялата кожа се подаде отдолу. Момчето се усмихна и белите детски зъби заблестяха. Смехът му сега огласяше полето както преди малко песента.
В дърветата отсреща зашумя нещо. Момчето погледна натам и видя някакво движение. Нещо, или някой, се шмугна в гъсталака. Момчето погледна към стадото и след като видя, че е наред, реши, че няма нищо лошо да погледне какво е това, все пак можеше и да е вълк., или разбойник, който дебне стадото му. Оправданието, че върши дълга си, свърши работа за извинение пред съвестта на момчето и то тръгна към шубрака, водено от чисто любопитство.
Когато навлезе в сенките, видя нещо да се мърда в далечината. Дочу и смях. Момчето се усмихна и продължи. Сенките скачаха по дърветата, а смехът го водеше. Скоро редките дървета се сгъстиха, а шума постла земята. Момчето ходеше в истинска гора. И навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко. То можеше да се закълне, че знае какво прави, но истината беше, че следваше смеха. Понякога му се струваше, че сред дърветата и сенките вижда лице на младо момиче, което му се усмихва. Понякога можеше да се закълне, че е видял как то танцува и му маха.
Той продължаваше все по-навътре и по-навътре и виждаше момичето все по-често и по-често. Лицето му беше цялото червено и усещаше странна буца в гърлото си. До сега не беше виждал голо момиче и знаеше, че те не се разхождат ей така из гората, но не можеше да се спре. Момичето толкова много му харесваше, че той не можеше да се откаже да го следва.
Луташе се час, два, или може би повече. Момичето взе така изчезваше и се появяваше, а той продължаваше да я следва. Вече беше надълбоко в гората и газеше във влажна, почти кална, шума на брега на малък поток. Момчето си представи, че това е реката, която минава близко до селото му, която води до воденицата на стария Пацо, мелничаря, и че ако тръгне по нея ще стигне точно до там и ще излезе лесно. Затова то ходеше спокойно и следваше момичето.
Чу се песен. Неестествен глас пееше. Беше същият този, с който момичето се смееше и го викаше при себе си. Тогава момчето замръзна. Как можеше да е толкова глупав? Самодива!
Детето се разтрепери. Страх го беше да умре, въпреки че му бяха казали, че след това ще отиде на прекрасно място, а пък и толкова му се искаше това момиче да го харесва, както си мислеше до преди малко. Тогава чу смехът и отново. Момичето тичаше към него, ей така, съвсем голо, само с венец на главата и цветчета вплетени в косите и. Беше така хубава, но той се уплаши още повече. То бягаше към него, усмихваше се и му се смееше. Момчето стисна очи и вдигна свити ръце към гърдите си, сякаш за да се предпази.
Усети само близване по бузата си и още смях. Усещането беше толкова силно, че момчето си помисли, че ще умре на момента.
Ян отвори очи. Една капка падна върху лицето му и се разплиска като онзи ден. Той се усмихна на съня си и затвори очи за да помечтае още малко. След това стана, вдигна сабята си, прозя се шумно, като сложи ръка на устата си, и разтърка очи. Целият му гръб беше мокър, но не това го събуди. Беше капката паднала на бузата му, където самодивата го беше близнала. Мъжът извади кавала си и засвири.
Нощта бе млада, а може би вече не бе съвсем. Луната почти се скри вече зад короните на дърветата ограждащи кристално езеро в дълбините на девствен лес. Бе около час преди зазоряване. Всички е бяха прибрали в своите домове за да прекарат там слънчевите часове от денонощието, но аз обичах този момент преди зазоряването. Този миг на покой, когато нощният живот в гората заспиваше, а дневният още не се бе пробудил. Този миг на покой, когато всичко притихва и можем да чуем гласът на гората, вятъра и водата. Луната почти се скри, но аз продължавах да седя на брега с крака потопени в езерото, поглед взрял се в далечината , заслушана в този така не познат за останалия свят глас. Слънцето заплашваше да изгрее вече, когато нещо нежно ме побутна по рамото. Излязох от унеса си и се обърнах. Зад мен стоеше огромен елен, величествен представител на своя род. Тялото му бе с размерите на кон, а огромната корона от триметрови рога украсяваше гордо изправената му глава. Дълбоките кафяви очи ми хвърлиха учудващо загрижен поглед.
- Крайно време е да тръгвам, нали?
Въздъхнах и станах. Хвърлих последен поглед към езерото и вече розовото над планините небе. Отидох до храста, на който се сушеха дрехите ми и започнах да се обличам, а еленът нервно танцуваше около мен.
- Спокойно, имам време.
Той спря за секунда и погледа му улови моя:
- Не, нямаш никакво време – прозвуча в главата ми.
Усмихнах му се и се до облякох. В момента, в който си сложих елечето елена коленичи пред мен. Седнах на гърба му, обвих с ръце якият му врат и доверчиво опрях глава на него. Той стана и се втурна стремглаво на пред в гонитба с времето и слънцето, към място известно само на него. Този повелител на горските пътеки и дъбрави, въпреки исполинските за вида си размери, че движеше с учудваща бързина и грация из горските гъсталаци, а денят буквално го следваше по петите. Затворих очи и се оставих да ме заведе до нас. Отворих ги едва когато усети, че забавя ход, а въздуха около мен става по хладен. Бяхме вече в моята пещера, е или поне тази, която временно ми харесваше.
Погледнах към входа, но денят вече бе настъпил, обърнах се към елена:
- Видя ли, че стигнахме на време?
- За една бройка да не успеем.
- Знаеш, че не е толкова страшно слънцето да ме завари навънка.
- Да, но не изгарям от желание да ти търпя мигрената. А и не обичам да те гледам такава.
- Понякога просто се притесняваш повече от необходимото.
Усмихнах му се, приближих се до него, той постави глава на моето рамо, а аз обгърнах шията му в приятелска прегръдка. Не мога да кажа колко време останахме така. Мисля, че и двамата обичахме да стоим прегърнати. Действаше успокояващо. В един момент към съзнанието ми заплува мисълта довяна от вятъра. Той разказваше за тайна от далечното минало, която ще предизвика странни събития в близкото бъдеще. И естествено, верен на своето име, вятърът бе довял точно толкова, колкото да събуди любопитството, но не и да даде насока. Трябваше да помисля. Най-малкото бе ми любопитно. Пуснах елена и се отправих към постелята си:
- Ще поспя, до довечера.
Чух как напусна пещерата. Легнах и се загледах в тавана. “Нещо в минало далечно, предопределило не една съдба”. Какво ли пък ще е това? Утре ще поразпитам. Бе последната ми мисъл преди да потъна в прегръдките на съня.
Усетих нещо мокро и грапаво на лицето си. Отворих очи. Вече почти се бе стъмнило, но нямах намерение да ходя на езерото този път.
- Добро утро. - Усмихнах му се - Ходи ли ти се на разходка към планината?
- Защо не ... Къде искаш да отидеш?
- Искам да се кача до Ерин, искам да я питам нещо.
Еленът се запъти към входа и дръпна завесата от падащи увивни растения, която закриваше входа.
Луната едва започваше своя път по небосвода. Времето бе приятно и меко, а сънищата те първа започваха да навлизат в земния свят.
След известно време стигнахме при Ерин. Орела бе усетил вече нашето приближаване.
- Имам въпрос към тебе, Ерин.
- Предположих. От доста време не си наминавала.
- Вятъра довя снощи една легенда, събудила се за нов живот, но не иска да каже нищо по-конкретно от това. И въпреки това има някакво напрежение в гората.
- Разбирам на къде биеш. Ще видя какво ще донесе утрешния ден, но сега е време за почивка.
Разбрах намека и се върнах при елена, който кротко пасеше на една ливада, малко по-ниско от гнездото на Ерин.
Не ми оставаше нищо друго освен да изчакам още един ден, но и за никъде не бързах. Чакаше ме цяла нощ в танци и песни и вече нямах търпение да се присъединя към другарките си.
Наричат ме нощен ловец, защото съм един от най-кръвожадните убийци. Често ме бъркат с други същества от моя род. Всъщност не мисля, че заслужавам да ме наричат кръвожаден, защото имам добра душа и се опитвам да я покажа. Обаче винаги, когато слънцето залезе губя контрол и се превръщам в чудовище. Не се учудвам, че са обявили награда за мен. Докато е ден не се притеснявам, че ще бъда заловен, но когато нощта дойде ставам уязвим и при това неконтролируем. Наскоро дочух за книга, която може да върне живото на всеки изгубен. Истинското ми име е Джак, но си оставам нощния ловец. Ако намеря книгата може би ще стана онзи, който бях преди да ме погълне проклятието. Опитах се да чуя повече за артифакта и разбрах, че не съм единствения, който иска да го вземе. Чух много страшни слухове, че дори и самодивите са решили да го намерят. Но какво по страшно има от мен. Така започна моята история. Примерих се с нощния ловец и реших да използвам силата си, за да я унищожа.
Навън беше тъмно и се чуваше само шумоленето от вятъра. Едно мъртво дърво зловещо беше разперило клони над една малка и дървена къща. Сякаш искаше да глътне къщата. Дървената постройка се поклащаше от всеки по-силен полъх на вятъра. Личеше си, че е много стара и наскоро е изоставена. Но от вътре се чуваше шум. Сигурно някоя лисица се беше скрила от студа. Това предположение отпадна след, като тишината беше прекъсната от ругатня. След няколко секунди от чупените прозорци блесна лъч светлина.
-Неблагодарници.-чу се мъжки дрезгав глас.
Ако надникнем с око в къщата ще ни направи впечатление хаоса в нея. Навсякъде бяха разхвърляни части от дървени мебели. На пода имаше изпокъсано килимче, а върху килимчето кандило, което осветяваше стаята. Един стар и брадат бездомник беше седнал върху един леко закрепен стол. Изведнъж сякаш една голяма сянка мина покрай единия прозорец и пламъкът в кандилото трепна. Бездомника се огледа и доста се стресна когато видя фигура на човек. Дрипавия човек така се уплаши, че не усети как падна от стола.
-Джак ти ли си това?-озадачен попита просяка.-Уф как ме изплаши. Какво търсиш тук.
Джак беше вперил студен поглед в него.
-Да ти говори нещо Книгата на Вековете.-каза новодошлия.-Ти си я търсил толкова време. Би ли ме упътил.
-Това е една глупава легенда. Търсих я за да я продам и да платя дълговете. Но такава книга не съществува. Изгубих толкова време в търсене, но винаги стигах до задънена улица. А ти, за какво я търсиш.
Тук последва малка пауза.
-И двамата знаем, за какво.
Джак направи няколко крачки и с единия крак настъпи кандилото. Светлината изгасна. Бездомния мъж изпадна в паника и започна да се оглежда като мишка. Изведнъж фигура на нещо огромно го сграбчи. Чу се вик изпълнен с болка и последва отново тишина. Луната светлина, която влизаше през прозореца разкри огромна сянка на същество наречено караконджул. В ръцете си съществото държеше труп на слаб човек. То отвори уста и погълна трупа на човечеца. След това разпери криле и разби слабия покрив на къщата. Разхвърчаха се дъски и в следващия миг чудовището отлетя нанякъде.
Когато една душа не е напуснала земята, тя няма как да стигне до Рая. А чумата си е адска болест, убива тялото и измъчва духа, исмуква живота капка по капка. Шейд не беше човек, не можеше да мисли или да взима решения. Той движеше по предварително начертани схеми, воден от желанието си да притежава още и още богатства. Не ги използваше, не му помагаха и не знаеше какво да прави с тях. Това не беше човек, а проклятие. Проклятието на Шон. Шон, който в този момент бе затворен в една тъмна стая. Там не се виждаше къде свършват стените, за да почне от тях пода или тавана. Просто някакво пространство, малко и безкрайно. Място зад очите на съществото Шейд, откъдето Шон да гледа какво върши обезобразеното му тяло. Там часовете се превръщаха в дни, дните в години, годините във вечност. Колко сладка може да бъде мисълта за смъртта в такива моменти. Но не и сега. От няколко минути Шон беше необичайно възбуден. Радостен и дяволит пламък грееше в очите му и огряваше цялото му жалко съществуване. Той усети слабост... и необичаен прилив на сила. Слабост у демона, която моментално се превърна в сила за него. Шейд не бе го усетил, нямаше как. Той...то единствено усеща златото и лъскавината на стария сребърнен бокал. Но за духът на счетоводителя това беше отдавна забравено чувство. Надежда, увереност, нетърпение се сляха в едно. Самия Шон усети същия хищнически инстинкт на своето превъплащение. Но няблизо намаше съкровище. Плячката беше само едно мършаво, почти чувалесто тяло. Неговото тяло.
От няколко минути в гората бе настъпила необичайна тишина. Обитателите и усещаха злото създание, което прекрачи прага на техния дом. Ето го, седи там и сякаш се оглежда с черните си мъртви очи. Една сова прелетя над Шейд и издаде нещо като зов за помощ. След това цялата тишина отиде по дяволите, и гората се огласи в шум. Не песните на птиците или величествения вой на вълците. Просто шум. Мощен и заплашителен. И отново онова страшно мълчание. Шейд току що бе хванал и разкъсал една лисица. Катерици, язовци, птици по дърветата и зайци, подаващи глави от храстите гледаха как от разкъсаното лице на „нещото” капеше тъмна, червена кръв. А у Шон предишната радост и сигурност се измести от едно друго отдавна забравено чувство-страх. Нещо не бе нарад тук. Цялото това място сякаш имаше собствено съзнание. Не само животните, но и гората го гледаше. Сега не той беше хищника...
Отначало Шон се чувстваше объркан, когато виждаше какво прави, но неможеше да се контролира. Мислеше си, че това е ефект от болестта, че скоро ще умре и ще остави всички на мира. Искаше да умре и това да приключи. Отне му около седмица да разбере, че сега е само гост в собственото си тяло. Че няма какво да направи. В изключително редки случай все пак добиваше известен контрол, но дори тогава играеше ролята на крак, с който да подритне другото му „аз” в някаква посока. Сякаш това нещо искаше от него съвет, но само когато му бе съвсем безразлично. Тази теория за избирателността на демона обаче бързо бе отхвърлена. Новият му домакин явно не учеше нищо ново, не се поучаваше от грешките си, не се развиваше. Не беше разумен. Дали това е добро или лошо, Шон така и не реши. Но инстинктите му да преследва и убива всички изпречили се на пътя му издигнаха звяра до нивото на Сатана в ума на счетоводителя. Нищо не бе по-ужасяващо за младия човек от гледката как сякаш сам разкъсва и изяжда полужив човек.
...а беше жертвата. Повече от всякога се напрегна да поеме контрол над тялото си. И за пръв път демона реагира на усилията му. Остра болка удари Шон в главата. Образно казано. Но тази болка го зарадва както нищо друго. От полвин столетие не бе усещал нищо, НИЩО! Шейд остави оглозганото животно и продължи неловкия си бяг навътре в гората. Животните го следваха. И не само те.
***
-Какво има?-стражарят току бе видял младия придворен. Изглеждаше уплашен до смърт.
-Царят...ядосан е...МНОГО.
-Какво е станало сега? Да не би царицата да...
-Не, тя още се държи. Дори е по-добре. Но се върнаха рицарите, които той изпрати да следват...знаеш...след онова...
-Хаха, да, знам. Книгата...казвал ли съм ти, момче, че удавникът и за сламка се хваща. Такава книга няма, а зверчето ще го убият в следващото по голямо село. Ще се опита да влезе в някоя къща, после...
-Навлязъл е в Вековната Гора.
-Какво казваш момче? Стори ми се че спомена за някаква гора.
-Да. Вековната гора. Там са го загубили.
Широка усмивка се разнесе по лицето на стария страж, после той въздъхна тежко.-Е, можем да кажем, че негово величество може вече да премине към следващия си план. От тази гора не излиза нищо. Бил съм там. Пред гората, има една чешма. Тя говори. Гората, де. Пълна е с чародеи, духове... тъмни същества. Малкия крадец ще се чувства като у дома си.
Вървях по прашния път към колибата на селския знахар, моя учител по чародейство, наметнал тъмнозеления си плащ. Жътварките, които ме срещаха, докато се връщаха от полето, ми мятаха учудени погледи. И наистина, макар че слънцето клонеше към залез, жегата все още пърлеше земята и аз сам не можех да разбера как понасям топлото вълнено наметало на гърба си.
Измъчваше ме жажда, която напукваше устните ми и ме караше да се задъхвам. Ручейчета пот течаха по лицето ми. Ето че най-после стигнах Юнашката чешма, от която черпеше вода цялото село. Около нея шумно се тълпяха моми със стомни, които си говореха и се смееха. Приближих се и потърсих с поглед една от тях - Елнея. Странно име имаше тя, и странни очи - зелени като тревата и блестящи като елмази. Не беше Елнея най-личната мома на селото, но нещо ме влечеше в тези нейни зелени очи. Безкрайни дълбини виждах аз в тях и щом ги погледнех, не можех да се откъсна.
За Елнея говореха много селските баби, които друго по цял ден не правеха, освен клюки да разнасят и сплетни да кроят. Разправяха, че вещица била, че черни магии правела и посред нощ с дяволите на хълма над село хоро играела. Отвари готвела и с тях старци тровела и на момците главите замайвала. Но не се ловях аз на тия приказки, а и за мен подмятаха клюкарките, че с караконджулите нощем се срещам.
Видях я най-сетне, седнала боса на един камък до чешмата, облякла синята си рокля. Пуснала си бе косата, черна като нощ, и слънцето мяташе искри в нея. Приближих се и подхвърлих шеговито:
- Елнейо моме, ще дадеш ли да пийна от стомната ти?
Тя ме стрелна дяволито и отвърна:
- Научи ме първо с дъх да заледявам.
- Вода ако не пийна - взех да упорствам аз - не мога да те науча.
И най-после ми даде глътка.
- Ще те чакам тук в полунощ, когато месец изгрее - прошепна ми тя - за да ме научиш на тази магия.
- Ще дойда - отговорих. - И ще те науча.
После, без да кажа дума повече, се запътих към гората, където живееше знахарят. Не вървях дълго, защото дърветата ми посочваха пътя. Почуках на изкорубената врата:
- Аз съм, дядо Мозтек. Наз'Ул.
- Влизай, синко. Какво има? Какво те води насам? Не ти ли стигат магиите, дето те научих?
- Дойдох да те видя, дядо. Да ти пратя вест от болярина Олкот.
- И нещо друго има, Наз'Уле... - поклати глава старецът. - Любов има тук, момко... влюбен си ти.
- Това настрани, дядо. Ами Елнея иска на магия да я уча. Леден дъх иска да има.
- За тая Елнея ти приказвам, синко, по нея си тръгнал ти... а защо е тая рана на пръста ти?
- Ами дяволска птица е това гарванът, дядо - отвърнах - каца ми на рамото да го храня, а след туй кълве... дяволска работа...
- Пепел ти на уста, синко! - размаха пръст дядо Мозтек. - Не говори, що не знаеш! Да - въздъхна - казват хората... гарванът, викат, е дяволско създание... яд го било дявола, че не може като бога да твори, та мачкал калта, и затуй били тъй грозни и гарванът, и бухалът, и кукумявката... Но от мен да знаеш, бабини деветини разправят. От гарвана по-умна птица няма. А Грак ми разказа, че те е срещнал по пътя. Не те познава той, поискал е да те провери, да види що за човек си...
Ришар вървеше неуморно вече три денонощия. Денем бе закачулен хилав човечец, кретащ по пътя, а нощем чудовище, което изминава по двадесет мили за час. Почивките му се състояха в намаляване на скоростта от време на време. Най-сетне обаче таласъмът се спря и седна да си почине. Беше се настанил между няколко по-големи камъка, за да бъде максимално прикрит. Все пак се движеше близо до главния път и не искаше някой случаен минувач да го види. Хората по тези краища бяха суеверни и страхливи, но търговията задължаваше някои от тях да пътуват нощем. Ришар се огледа. Бе заел добра позиция. Мястото бе обрасло с високи и гъсти храсталаци. Нямаше начин някой да го види, а той можеше да наблюдава всеки, който приближи. Чудовището извади из под грубото си вълнено наметало манерка пълна с вода и една дървена чаша. Напълни чашата и погледна в нея. Водата заблестя и в нея се оформи образ на земя погледната от птиче поглед. Ришар гледа докато не се убеди че не го следят. След това фокусира чашата на север. Пейзажите започнаха бързо да се изменят, а таласъмът гледаше все по концентрирано.
- К’во търсиш натам пич? – Ришар така се стресна от гласа, че подскочи и изплиска всичката вода от чашата. Огледа се нервно, но не видя никого.
- Тук долу! Ей грозник! Погледни надолу ти казвам! – Ришар погледна надолу, следвайки пискливия глас, но видя само камъни и трева.
- Хайде бе знам че е малко нелепо, но вече трябва да си ме видял. Ако искаш да знаеш не е лесно да с камък! – Ришар най-сетне видя или по-скоро чу че гласът идваше от един... камък?! Наведе се бавно, гледайки любопитно и вдигна парчето скала от земята. Бе малко по малко от юмрука му.
- Говорещ камък? – попита озадачено таласъмът.
- Ами да! Ти какво си помисли, че някое животно е проговорило с човешки глас?! Ха! Какъв абсурд! Я ми кажи, книгата на вековете ли търсеше в тая чашка а?
- Как разбра? Какво си ти? – Гласът му стържеше. Опитваше се да асимилира информацията. Но съзнанието му не побираше случилото се. Кмакът си стоеше в ръката му и говореше. Това бе по-странно дори от трансформацията му в таласъм.
- Виж к’во, ти искаш книгата, аз искам книгата. Дай да си помотнем взаимно.
- С какво може да ми помогне един камък? Не можеш да се движиш дори.
- Но разполагам с информация. Видиш ли, не винаги съм бил камък. Някога бях човек и търсех книгата, но се сблъсках с един много лош човек, който е отговорен за сегашното ми вцепенение. Между другото, казвам се Камен. – Камен никога не бе виждал таласъм да се смее така. Ришар всъщност не се бе смял над двадесет гдини.
- Какво смешно има. Подиграваш ми се а? Аз поне съм по симпатичен.
- Казваш се Камен?! Аахахах... Съжалявам, но отдавна никой не ме е разсмивал така. И за какво му трябва на Камъкът Камен тази книга?
- Не е ли очевидно безмозъчна човекоподобна маймуна такава! Искам си тялото обратно! Чакам някой като теб да се появи вече 387 години! Да не мислиш че е лесно. Тъпите чародеи се мислят за много велики. Ако можех да намеря книгата щях да им покажа набързо, какво е да си камък четири века!
- Спомена че разполагаш с информация. Какво имаше предвид?
- Ха! Нищо не идва безплатно. Ще ти кажа само че книгата не е там където си мислиш. Затова трябва да ме вземеш със себе си, а аз ще те напътствам малко по малко. Все пак трябва да си осигуря превоза до нея. Когато бях човек почти се докопах до книгата, но тогава се намесиха чародеите. От някакъв таен орден, който пазел книгата.
- Значи самодивата, която убих за тази информация ме е излъгала. Проклета кучка! Трябваше да се досетя, че ще отнесе тайната със себе си...
Свиле трескаво затвори вратата на механата зад себе си и за миг се подпря на нея, сякаш се страхуваше от това, което би могло да реши да го следва. В следващия момент се огледа и видя пред себе си кипящия живот на селото. Никой не му обръщаше внимание. Това до известна степен го успокои. Не обичаше чуждите погледи, не обичаше разни хора да го наблюдават, а след това да си шушукат зад гърба му. Мразеше да говорят за него и да го разпитват. Вълк-единак, сред стада от лисици и овце. Участта му го бе научила да страни от всичко, което не се свеждаше до неговите собствени цели. А дори той не знаеше какво представляват те. Не би могъл да търси отговори , след като нямаше въпросите. Нито би могъл да се впусне в търсене на онова, за което не си бе и представял. Животът му през последните 10 години се изчерпваше с оцеляване, лутайки се сред селата. Събираше късчета информация от тоя, от оня и сглобяваше карта на събитията , които по някакъв начин определяха следващата му крачка. Но напоследък нещата започнаха да се променят. Хората ставаха все по-любопитни към ''чуждите''. Свиле усещаше промяната. Усещаше едва доловим страх у простите селяни , а тези , които очевидно знаеха нещо, криеха. Сякаш криеха някаква тайна, която би могла да ги погуби, ако я разкриеха. Странни легенди започнаха да обикалят селата, а хората все по-често започваха да стават свидетели ( или жертви ) на мистериозни събития. Някои обвиняваха чародеите. Ругаеха ги, че си правят лоши шеги с неуките. Други всяваха ужас с чудати разкази за таласъми и други странни създания. Някои дори си позволяваха да лъжат, че с очите си ламя видяли. Той не вярваше в такива измишльотини. Имаше си товар на плещите, не му трябваше да си размива акъла с подобни глупости. ''Ако някой ден видя подобна твар...''-казваше си той-''...ще му мисля тогава.'' Може би вече беше време. Може би му предстояха разкрития, които биха могли да обърнат представите и на най-закоравелия скептик. Но апатията надделяваше за сега ...
Но тук бе по-различно. Нямаше и помен от хорските измишльотини. За пръв път почувства някакво облекчение от утринта. Сякаш не бе прекарал цялата нощ със забит нос в дървената маса. Всякакви излишни мисли просто изчезнаха от съзнанието му. Лек ветрец си играеше с косата му, която се спускаше по рамената. Хората бяха заети с разните им дейности и търчаха насам-натам. Свиле нямаше място сред тях. Още по-добре би се чувствал извън селото, седнал под някое вековно дърво, слушайки песента на гората. Ако имаше нещо, което го караше да се чувства истински, то това бе природата. През всичките тези години бе изучил голяма част северните територии. Известни му бяха безброй тайни пътечки и местности, където малко хора са стъпвали.
Той се отдалечи от селото, като всяка една крачка го приближаваше към ''своето''.
Вятърът се засили. Морещата жега от миналите дни се изпари и на свой ред сиви облаци оформиха небосвода. Въздухът ставаше все по-чист. Свиле приседна под едно дърво и бръкна в джоба си. Бяха му останали няколко залъка хляб от вчера. Стори му се, че наближава буря, но нямаше никакви намерения да търси подслон в селото. Тези неща не го вълнуваха. По-скоро отново го озадачиха онези неща, които бе чувал напоследък. Дълбоко в себе си изпитваше някаква нужда поне едно от тях да бе истина. Така животът му би станал с една идея по-смислен. Ами ако наистина съществуваха чудати същества ? Ако хората имаха реална причина да се тревожат ? Все отнякъде е тръгнало всичко. Дали си струваше да търси истината в митове и легенди ? Сякаш имаше огромен избор. Усмихна се и се замисли отново...
Беше слънчево и топло, а аз се бях свил и се мъчих да се стопля. Няма смисъл да казвам, че това е от проклятието. Да, говоря за онова същото проклятие, което ми отне радостта. Сега обаче имах цел в живота. Сега търсех книга, която може да ми върне всичко и която да унищожи проклятието. Но винаги, когато си помисля за книгата, лошата страна в мен също я иска. Сякаш щом взема артифакта ще го използвам за световно господство и често се опитвам да блокирам тези мисли. Обаче днес разбрах, защо мислите ми са засегнати от злото. Досега съм убивал и изяждал само зли хора и явно тяхната кръв тече по вените ми. Тази нощ мисля да се срещна с един човек, за който се говори, че е притежавал книгата. Всъщност нямаше да е точно среща, а нещо като нападение.
Някъде си из старата планина се простира едно малко селце. В него нямаше много жители, защото щом някой чуеше, какво обитава нощем всички настръхваха. Да, по тези места обитават върколаци и това не е тайна. Ето че аз щях да се срещна с един такъв.
Една жена се връщаше от работа. Тя беше слаба и уплашена. Бягаше към светлината със надежда да се скрие. Имаше чувство, че нещо я дебни и беше права. В един храсталак се криеше същество с удължена муцуна и покрито цялото в косми. Точно, когато се готвеше да скочи на поредната жертва, нещо го сграбчи и хвърли нанякъде. Жената разбра, че наистина е в опасност и тръгна с всичка сила да бяга. Вълкът прехвърча няколко метра и трясна в земята. Животното издаде болезнен вик. След това с последни сили се изправи на четири лапи и се подготви да скочи на врага. Но се отдръпна, когато видя огромната фигура на чудовището, което стоеше пред него. Същество изглеждаше високо около два метра и половина. Тялото му беше на мускулест човек, чиито нокти на ръцете приличаха на бръсначи. Под кръста тялото му беше на кон, а крака бяха на змей. Имаше подобни на прилеп крила, но за сравнение от прилеповите, неговите бяха огромни.
-Я виж! Имаме си караконджул в града.-изведнъж върколака проговори и от устата му се проточиха лиги.
-Тук съм зареди книгата, която ти си имал.-гласът на караконджулът беше зловещ и идваше сякаш от бездънна яма.
Върколака се изправи на два крака и пролича цялостния му ръст. Изглеждаше два пъти по голям от обикновен вълк. Проличаха няколкото белега по корема на вълка.
-Тази книга е измишльотина!-проговори косматото същество.-Един търговец ми я продаде. Пет дни нямах сила да разгърна книгата. Обаче в същото време се разчу, че аз съм имал книгата и войските на цар Борислав тръгнаха да ме дебнат. Не можеш да се скриеш от царя. Той ме намери и залови. Обаче щом Борислав разгърна книгата той направи отчайващ поглед, защото книгата беше фалшива. Той нареди да ме обесят, обаче в нощта на обесването беше пълнолуние и аз използвах силите си, за да се измъкна. След това стигнах до това село и продължих живота.
-Значи и царя я търси?! Но за какво му е?-учуди се Джак
Върколака се изсмя зловещо и продължи:
-За да живее вечно. Той има всичко, но не и времето. И също така искам да знаеш, че той е най-близо до намирането на книгата.
Двамата се гледаха без да кажат и дума. Върколака прие, че това е края на разговора и тръгна към гората. Обаче изведнъж се спря и проговори:
-Ако тръгнеш на север ще стигнеш до един затънтен град на крадците. Там ще намериш един търговец, който мисля, че има карта. Срещу добра сума ще ти я даде, защото от отдавна се е отказал да търси книгата.
С жест на благодарност се обърна Джак и след това излетя на някъде. Върколака гледаше как караконджула се отдалечава докато съвсем не се виждаше от тъмната мъгла. Той отново застана на четири крака и хукна към гората.
___________________________________ A slight call afar is tempting me Like a whisper sweet or an awful scream I cannot ignore what I've always been I am leaving again - one last time?
|
|
|
|
|
Кирилица
|
|
Регистриран на:
04 Апр 2005 18:56
Мнения: 847 Местоположение: Пловдив
|
|
Заглавие: Публикувано на: 03 Юли 2007 17:40
Нисък, стар и прегърбен човечец се луташе из тъмните улици на града. Със една дървена тояжка се подпираше и от време на време почукваше по земята. В лицето беше грозен и плешив. Имаше криви кафяви очи. Изведнъж се спря до една табела с надпис „Добре дошли в град Вюлс”. Старецът почука два пъти с тояжката по табелата и след това се извърна и тръгна на някъде. Луташе се сякаш не знае къде се намира, но накрая стигна до една малка къща и влезе в нея. В нея цареше хаос. Имаше няколко чупени стола, който след счупването не са пипани. Имаше маса по средата на стаята, която беше цялата на дупки и едвам се крепеше. Човекът посегна към газовата лампа, но от тъмния ъгъл на стаята се чу зловещо ръмжене. Старецът бавно дръпна ръцете си от светилото. От ъгъла излезе огромно същество, което стигаше до тавана на къщата.
-Не ме яж.-разкая се човечеца и падна на колене.
Караконджулът се изсмя зловещо и после с тромав глас проговори:
-Ти имаш нещо, което искам.
Старецът се огледа и направи жест, който показва, че си няма представа, какво иска врагът му.
-Да ти говори нещо картата.-изръмжа караконджулът.
-Имах я, но я продадох на някакъв чародей.-призна си крадецът.
-Опиши ми го!
-Знам само, че се казваше Брарус. След като му дадох картата той тръгна на някъде и повече не го видях.
Джак се ядоса, че отново стигна до задънена улица и тресна по масата, която се счупи на парчета. След това направи дупка в покрива и отлетя през нея. Старецът обърса потта на челото си и се успокой.
Нощния ловец дълго се луташе докато не видя един познат силует, който се скри в една дупка на скала. Скалата се намираше до града и стръмните и склонове хвърляха сянка върху някой къщи. Джак се приземи на скалата и влезна през дупката. Пред него се откри широк тунел. Нещо огромно живееше в тази пещера. Тунела продължаваше няколко метра навътре. Джак тъкмо се канеше да мине през един завой на тунела, когато от ъгъла се подаде глава. Нощния ловец се стресна и отдръпна назад.
-Ти си като мен.-възкликна той когато видя съществото в пълен ръст.
То имаше белезите караконджул.
-Сигурно си нов в града- учуди се караконджулът.
-Всъщност посещението ми тук свърши.-отвърна Джак.
-Последвай ме.-каза другото караконджуло и тръгна на някъде.
Те вървяха около пет минути и стигнаха до тъмна зала с много сталактити. Вътре беше много студено и сякаш Джак се почувства удобно. Още две караконджула се бяха свили в ъгъла на помещението. Той пристъпи и се запозна и със тях. Не можеше да повярва, че вижда толкова много, като него на едно и също място. Обаче новите му приятели изглеждаха толкова нещастни и слаби.
-Какво ви мъчи толкова.-Джак събра сили и се изказа.
Реакцията не беше такава, каквато той очакваше. Единия караконджул наведе глава и започна да разказва:
-Преди седмица глутница от върколаци се премести в близката гора. Преди два дни нашия водач беше заловен от тях докато ловуваше. Докато водачът ни го няма ни е сме неспособни да оцелеем. Без него не знаем как да ловуваме безопасно. Сега тази същата глутница се готви да направи опустошителна атака над града. Ще изколят всички жители. Сега армията им е по-слаба, но всеки ден забелязваме, че при тях идват все повече върколаци. Дори и стотина юнака ни биха могли да ги спрат. Ние обикновено се храним с крадци, но представи си, колко невинни има в този град. Дори ние караконджулите сме съпричастни. Сигурно водачът ни се е опитал да спре някой от техните, преди той да е наранил невинен.
Джак не можеше да повярва, че той не е единственият здравомислещ караконджул. Винаги си е мислил, че съществата от неговия род са зли и копнеят за кръв, но явно е грешал.
-Може на вид да ти изглеждаме жестоки, но преди проклятието бяхме добри хора.-продължи караконджулът.-Ако можехме да си върнем живота бихме дали всичко на света.
Джак искаше да им каже за книгата, но си премълча.
-Бих могъл да ви върна лидера.-закани се той.-И ще го направя, ако има начин да спрем армията на върколаците.
-Всъщност има начин. Системата при всички същества е еднаква. Убиеш ли водачът им те ще загубят разсъдъка си и ще се оттеглят.
Нощния ловец прие предизвикателството. Сега нямаше време да търси чародея. Беше заложен живота на стотици невинни.
___________________________________ Кирилица goes Jason
|
|
|
|
|
shub niggurat
|
|
Регистриран на:
30 Ное 2006 13:02
Мнения: 8412 Местоположение: Yuggoth
|
|
Заглавие: Публикувано на: 04 Юли 2007 22:42
Също като в градовете и селата, в гората кипеше живот. Но този живот бе лишен от всичките недоразумения, които съпътстваха хорското битие. Противно на логиката, душата на Свиле бе в унисон точно с този живот. Мечтаеше да попадне на някоя изоставена колиба, някъде скътана в дълбините на някоя вековна гора, далеч от цивилизация. Но пътят му все го сблъскваше с тези орди от човешка паплач. Всеки със своите си проблеми и разбирания. Като че ли му предстоеше поредното връщане към ''чуждото''.
Бурята наближаваше. Въздухът носеше онзи специфичен мирис на дъжд, а облаците ставаха все по-мрачни и гъсти. Вятърът спря. Логичното продължение на седмичната жега би било градушка. На Свиле му бяха понятни тези номера на природата и за пореден път с въздишка осъзна, че ще му се наложи да прекара следващите часове в селото. Но имаше още нещо, което силно го тревожеше. Онзи старец. Всичките тези приказки за чудеса и странни същества. Нещо го глождеше и той за пръв път сякаш имаше въпроси. От една страна му се искаше да стои надалеч от всичко това, но жаждата за промяна го тласкаше да се отдаде на любопитството.
Вече валеше. Свиле се спусна по склона и се запъти към селото. Далечен тътен загатваше за наближаващия хаос.
Механата, в която бе прекарал нощта, му се струваше най-удачното място за подслон. Тя поне му беше по-позната. А и очакваше да намери вътре човека, от който би могъл да получи някакви отговори. С влизането забеляза стареца да седи на същата маса, на която го бе оставил. В същия момент от друга маса един селянин се провикна:
- Иде ли бре?
Свиле се огледа и осъзна, че въпроса бе отправен към него.
- Кое ?
- Бурята , как кое ... - селянинът се засмя гласовито - от къде идваш бе , момче ?
Свиле си замълча и се насочи към масата , на която седеше стареца.
- Ще удари, няма начин - безгрижно каза дъртия.
Юнакът седна срещу стареца и преди да отвори уста, събеседникът му го прекъсна като се провикна на съдържателя на механата :
- Шефе, донеси нещо за пиене за моя приятел тук. - след това погледна Свиле и се усмихна.
- Благодаря - изрече юнакът, след което направи опит да си събере мислите и да намери конкретните въпроси, които имаше. Но старецът отново не му даде шанс.
- Странни неща приказват тия хора ... Не мога да спра да им се чудя. Някаква болест ли ще да е тръгнала, лудост ли е, иди го разбери ... Но не ме тревожи това. Тревожи ме, че измежду всичките тези небивалици се крие нещо, което кара хора от висша класа да се впускат в някакви интриги. За наш Борислав говоря. - старецът направи физиономия, сякаш това име го отвращаваше. Свиле забеляза, че дори не го назова по титла, ами просто по име. Това му даде шанс да прекъсне стареца.
- Не го харесваш, нали ?
- Кой ? Нашето царче ? - засмя се дъртия. - Кой ме пита мене. Това, което ме интересува е, че се е отдал на търсенето на нещо, което може да промени твърде много неща. Нещо, което ще наруши баланса.
- Какъв баланс и какво е това нещо, за което говориш ? - въпросите вече се бореха кой по-напред да излезе изпод езика на Свиле.
- Ами представи си един човек с цялата власт , която би пожелал.
Свиле се замисли. Той си представи един алчен човек, седящ на златен трон, който дава заповеди наляво-надясно, докато му принасят различни блюда и питиета. Уви, с това се изчерпваше представата му за неизмерима власт.
Докато бяха разговаряли навън вече се бе разярила бясна градушка. Изведнъж вратата на механата се отвори с трясък и вътре връхлетя един отчаян, но бесен селянин, който започна да ругае как градината му била съсипана от ледената буря.
- Хората с техните проблеми... - замисли се на глас старецът.
- Не мога да ги понасям вече - измънка студено Свиле , след което продължи - Но да се върнем на това, което беше започнал да ми разказваш. Значи царят търси нещо, което ще му даде власт ?
- Да, в общи линии. Нямаше да се интересувам от всичко това, ако не бях дочул разни работи. Също като теб.
- Има ли нещо общо с всичките глупости, дето чувам напоследък ? Разни митични същества, странни убийства и т.н. ? Хората са склонни да създават легенди от най-дребния слух.
- Единственото, което знам е, че царя не е единственият, който търси това нещо. - тревожно отрони старецът. - А за нещата, които питаш ... може би сам ще намериш отговорите, ако решиш да ми се довериш.
- Нямам избор ... вече. - твърдо изрече юнакът.
- Добре тогава. Ще говоря открито. Познавах баща ти. На времето бяхме много близки ... - гласът на старецът омекна. - Но ... както и да е , друго щях да казвам. Това, което царят търси е някаква книга, която съдържала цялата мъдрост трупана през вековете, криела отговори на всички въпроси и прочее чудесии. Но онова, което е причната аз да искам ти да се добереш до тази книга е вярването, че тя връщала живот.
Свиле сякаш се втрещи, след което направи опит да каже нещо.
- Разбира се, няма как да знаем дали това е истина. - започна отново старецът. - Борислав може да си позволи едно такова търсене. Той има власт, хора, пари ... Просто посочва ''Ти - намери ми книгата'' и чака. Има слухове, че е потърсил помощта на разни чародеи , които всъщност са пълни измамници, от мен да го знаеш. Та ... търсенето не е пътешествие, което всеки би понесъл. Но пък си струва. Знаеш за какво говоря.
Свиле все още беше потресен. Най-накрая в съзнанието му пътят придоби някакъв смисъл. Целта бе ясно оформена. Не го интересуваше как ще се добере до нея. Това беше цел, която трябваше да постигне на всяка цена. Без компромиси. Ако трябва, ще се съревновава със самия цар в това търсене, но ще я намери.
Продължаваше да мълчи и да гледа в една точка.
- Е ... ? - подкани го старецът.
Свиле сякаш се съвзе от някакъв транс и изстреля :
- Ще я намеря.
След което стана и се затича към вратата. Старецът отново се засмя :
- Поне изчакай да премине бурята.
___________________________________ джумерки
|
|
|
|
|
2D'
|
|
Регистриран на:
20 Юли 2006 08:25
Мнения: 987 Местоположение: In The Middle Of Nowhere
|
|
Заглавие: Публикувано на: 07 Юли 2007 01:04
Нощта мудно обливаше небосвода, съпроводена от песните на щурците. Момент на пълна хармония в природата, красив и изпълнен с нежност, сякаш докоснат от ласките на езическите богове, за които се носеха многобройни митове. Небето беше чисто, въздухът изпълнен с аромат на цветя и билки, а нощният живот кипеше за пореден път. Разбира се, подобен пейзаж не би могъл да остане неосквернен в която и да е вселена. В този случай хармонията бе нарушена от свистящ звук и от писъка на тънко гласче: „Мамка муууууу!!!”, след което се чу тъп звук породен от сблъсъка между човешка глава и камък с размерите на юмрук. Говорещ камък, ако трябва да бъдем коректни. Човекът се строполи мъртъв на земята. Лицето му бе застинало в ужасена гримаса. Това разбира се е нормално, след като последното нещо, което си видял е таласъм замерящ хората с говорещи камъни. Ришар се огледа наоколо. Бе нападнал търговци на подправки, които се бяха оказали на неподходящото място в неподходящото време. Таласъмът се нуждаеше от пари и оръжие, а най-лесния начин да се сдобиеш с тях е като ги оставиш без собственик. Такава бе логиката му. Доволен от себе си той се запъти към последния труп, намери Камен следвайки разярените му писъци, вдигна го и го прибра в малка торбичка. Все още чуваше, макар и приглушено, как някогашният човек го псуваше и споменаваше всичките му роднини по майчина линия, до девето коляно. Ришар го пренебрегна и започна да претърсва труповете. В един от тях намери нож и стар, нащърбен, двуостър меч, вероятно видял повече битки, отколкото живият мъртвец врабчета. Добре беше, че последният му собственик го е ползвал само за да всява респект в дребните крадци. Срещу опитен войн, дори таласъм би се озорил.Взе ботушите и ръкавиците на друг, който бе приблизително с неговия ръст. Присвои си и кесиите с пари на търговците, напълни манерката си с вода и премести труповете в страни от пътя. Друго не му бе необходимо. Мъртъвците не се нуждаеха от храна, а водата му бе нужна само за магическата чаша.
- Сега накъде? – пророни таласъмът.
- Най-добре да се запътим към близкото село. По път е, а и най-малко ще те търсят сред хора. Нали денем си човек?! Е, вярно че не си кой знае колко по-симпатичен, но поне отбиваш номера.
- Щом казваш... – рече чудовището разсеяно. – Успокои ли се вече?
- Ей! Не е етично да ме хвърляш на сам-на там! Ами ако се счупя?! Вярно, че съм камък, но съм добре оформен. Четири века бях подложен на изветряне. Нямаш представа, колко трудно се постига такава фигура...
Камен продължи да бърбори, а Ришар се бе устремил напред към селото с нечовешка скорост. Вървеше успоредно с главния път и слушаше пискливия глас на камъка. Беше доволен, че някой непрестанно му говори. Не бе разговарял с никого от двадесет години, Камен имаше какво да каже във всеки един момент. Това би изнервило всеки друг, но не и него, не и Ришар.
След няколко часа странната двойка наближи селото селото. Зората бе на път да пукне. Гледка не по-малко красива от падането на нощта. Таласъмът се спря за да нахлузи ботушите и ръкавиците, които бе взел от търговците и за да изчака слънцето отново да го прободе със непобедимите си копия. Трансформацията беше болезнена всеки път. Независимо че се случваше два пъти на денонощие. Скоро след като се бе превърнал в таласъм, Ришар забеляза, че с нея не се свиква. Първите утринни лъчи се подадоха на хоризонта. Чудовището присви очи и засъска. След минута болката, която изпитваше се утрои и той започна да се гърчи. Не виждаше нищо, кожата му сякаш гореше, а краката си чувстваше омекнали. Не минаха и две минути, когато се строполи безпомощно на земята. Трансформацията бе приключила. Отново бе човек. Таласъмската му кожа сякаш се бе стопила от слънцето и отдолу се бе подал човешкият му облик.
За щастие възстановителният процес също траеше няколко минути и не след дълго ришар отново бе на крака – готов за път. Излезе на главния път и пое в посока към селото. Сутрините бяха любими на мъртвеца. Наслаждаваше им се винаги, когато можеше. Дори и мъртъв не можеше да устои на красотата на изгрева. Дори изпитвайки тази ужасна болка всеки път, когато погледнеше издигащото се над планините слънце. Тази величествена гледка бе едно от малкото неща, които го радваха и никаква болка не бе способна да му я отнеме. Но винаги се намира някой, който да ти отнеме най-ценното. В случая това бе климата. Задаваше се буря и Ришар го знаеше. Как мразеше бурите...
След около половин час бившият принц влезе в селото. Запъти се директно към близкия хан, стараейки се да не привлича вниманието на раннобудните, трудолюбиви селяни. Шмугна се бързо в старата сграда. Местните пияници вече бяха заели няколко маси, а някои от тях дори не бяха си направили труда да се приберат за през нощта.
- Иде ли бре? – Гласът дойде от една маса вляво от таласъма. Той се стресна и погледна човека очудено.
- Кое? – попита.
- Как кое? Бурята. – Засмя се селянинът. – От къде идваш бе, страннико?
Ришар го игнорира и се насочи към една отдалечена, забутана в тъмния, прашен ъгъл маса.
- Ще удари, ще видиш. – Подхвърли весело старецът.
Мъртвецът се настани на масата. Гостилничарят дойде и предложи услугите си.
- Какво предлагаш за ядене? – Попита нетърпеливо клиентът.
- Тъкмо сготвих една пилешка яхния. Върви чудесно със студена бира. – Отвърна весело закръгленият човечец.
- Звучи добре. – Съгласи се Ришар. – Искам също и стая за през нощта. – Заяви и остави на масата няколко сребърника. Бяха достатъчно за да накарат ханджиата да светне и да не задава въпроси.
- Няма проблем господине. Вашата стая е нагоре по стълбите, в дъното на коридора. Още сега ще наредя да сменят чаршафите и да приготвят банята.
Баня... Ришар не бе влизал в баня от две десетилетия. Стори му се като сбъдната мечта...
Тъкмо, когато таласъмът дояждаше прелестната яхния на ханджията и допиваше бирата си, в хана нахлу млад мъж. Огледа се и понечи да тръгне на някъде, но бе прекъснат от стареца, който бе заговорил и Ришар по-рано.
- Иде ли бре? – Младежът се огледа и видя че говорят на него.
- Кое?
- Бурята, как кое? – селянинът се засмя отново, докато повтаряше репертоара си – От къде идваш бе момче?
Младежът си замълча и се насочи към една маса, на която седеше друг старец. Принцът ги наблюдаваше с интерес. Момчето изглеждаше енергично и силно. Без съмнение бе юнак. Рядкост бе да видиш такъв човек. Силата им бе невероятна. Макар и млад този изглежда бе опитал от нерадостите в живота, не по малко от таласъма. Лицето му бе обветрено от постоянното бродене из пътищата, а стойката му бе съвсем леко прегърбена, сякаш от теглото, което носеше на гърба си. Старецът се провикна на ханджията да донесе още едно за събеседника му и двамата започнаха да разговарят. Отначало старецът говореше, а младежът го слушаше с интерес. После интереса прерасна в изумление, а накрая изумлението се смени с решителност. Ришар не чу целият разговор, но успя да долови сякаш само гледайки устните на стареца, две неща: Борислав и книга. Това му бе достатъчно. Не изчака края на разговора им. Знаеше, че пак ще срещне това момче. Допи бирата си и се качи в стаята си. Не че се нуждаеше от храна, течности и комфрт, просто му доставяше удоволствие...
___________________________________ LOVE & PEACE!!! Барай меча!!! - Touch da Sword!!! Не спичай - Don't speak/bake Ни мъ ибе - It doesn't fuck me Да еба майка ти, да еба! - To fuck yer mother to fuck! Лайната се случват - Shit happens
|
|
|
|
|
martinkfreеman
|
|
Регистриран на:
31 Дек 2006 17:40
Мнения: 458 Местоположение: Тлаченските крипти
|
|
Заглавие: Публикувано на: 08 Юли 2007 22:26
Бурята в Балкана отмина някъде по средата на нощта. Въпреки опустошението наоколо все пак можеше да се види как една фигура върви по планинските била. В лицето приличаше на младеж, неизживял дори една трета от живота си, с дълга кафява коса. Това, което го отличаваше от останалите, бяха неговите очи. В тях имаше мъдрост, събирана със стотици години... И все пак недостатъчно знание, поне според притежателя им. Ялин бе живял - ако това можеше да се нарече живот - векове, но много рядко беше чувал за тази книга на вековете, в повечето случаи от някой заблуден селянин, чул-недочул разговор на неопитни чародеи. А сега дори и царят я търсел! Ялин се смееше на глупостта на владетеля от както бе тръгнал досега - той успяваше само да разгласи за съществуването на книгата, само намалявайки шансовете си за намирането й. Стопанина знаеше, че всичко живо ще се спусне по дирите й - било то хора или нещо различно. Проблемът е кои от тях ще знаят за какво я търсят и кои ще са поредните пионки на властните хора.
Изведнъж той падна на земята. Беше забравил за тази уловка. Един стопанин е бог в територията си, но излезе ли от нея, става почти безсилен... Или поне такава беше приказката. Ялин знаеше, че бе обвързан с природата като цяло, а не стриктно с едно парче земя. Дори и извън него, той все още беше опасно същество, достоен противник на другите, които биха се изправили срещу него. С тази мисъл той се изправи и продължи пътя си, оттърсвайки се от моментния шок.
Зората се подаваше над планините, когато той зърна човешко същество в далечината. Приличаше на разбойник, който току-що беше ограбил богаташки дом. Стопанина усети, че въпреки, че беше с човешка форма, нямаше нито дрехи, нито пари в себе си - при което не можеше да влезе в селото. Е, и крадеца не беше изкарал парите си по най-благородния начин...
Стойчо бягаше надалеч от селото. Беше откраднал златото на един богат търговец. Сега оставаше да се омете докато обраният се усетеше - и вече почти го беше направил. Кесията, която едвам носеше, го издаваше, но наблизо имаше гора. Щеше да зарови парите там и после да ги вземе, след което да си купи най-хубавите неща на този свят. Докато не видя нещо дебело да се плъзга по земята. В следващият момент пред него се беше изправила почти триметрова змия.
Обезглавеното тяло на Стойчо стоеше на земята, а Ялин вече имаше дрехи и пари, с които да отиде при цивилизацията...
Когато слезе в селото вече се беше разсъмнило. Мразеше деня. Не защото това му влияеше директно, както на някои други същества - просто се чувстваше по-уютно през нощта. Хората наоколо се разбуждаха, започваха деня си - предимно проверяваха за щети от бурята по имуществото си. Търговците изнасяха масите си навън, а децата започваха игрите си. Ялин вървеше сред всичко това и въпреки любопитството си не обръщаше внимание на нищо. Това не бе неговият живот, нито пък имаше възможност да бъде. Освен ако не намереше Книгата... Чудеше се откъде да започне търсенето си. Ако някой имаше всичката светска информация, събирана през времето, то това бе църквата. Наистина имаше и много излишни митове из църковните книжа, но митовете се зараждат от истински случки.
Нещо масивно се блъсна в него и едва не го извади от равновесие.
- Дзв'н'те - каза една огромна фигура и продължи да се клатушка по улицата.
Ялин се огледа и видя, че краката му са го отнесли до селската кръчма. Рече си, че бира веднъж на триста години няма да му навреди и влезе.
Пиянски викове огласяха помещението. На най-близката до него маса няколко човека играеха карти. Съседите им бяха готови да се сбият, стига да имаха сила да станат от столовете си. Двамината в ъгъла пък бяха заспали. Новодошлият седна на бара и си поръча две халби бира. Докато кръчмарят отиваше да ги донесе, старецът отдясно го заговори:
- Млад изглеждаш, синко, но виждам, че си изстрадал повече от мен - докато казваше това, единственият му зъб проблясваше.
Стопанинът се изненада. Не го бяха заговаряли от много отдавна. Окопити се и отговори:
- Да... Може да се каже...
- Но бъдещето ти е пред теб, за разлика от моето.
- Един вид си прав... - Ялин се чудеше дали този дядка знаеше за него повече от самия той, или просто налучкваше.
- Тогава защо губиш живота си и убиваш младостта си на това проклето място? Не можеш ли и ти като останалите млади да си намериш работа като пазител на някой търговец? Ще видиш широкия свят. Ще чуеш повече от песента на кавала. Ще знаеш повече от нас, старите хора...
- Съмнявам се, че искам цял живот да съм слуга на някакъв търговец - отвърна му Ялин - но все пак идеята ти не е лоша. Кажи ми ако познаваш някой такъв, който се нуждае от охрана.
- За съжаление, синко, не познавам - старецът се засмя и се поля с бирата си.
Ялин го остави да допива пивото си на спокойствие и се съсредоточи върху своето.
- Все пак - старецът прекъсна тишината - има голям търговски град ако тръгнеш на запад. Може там да намериш някой, който се нуждае от помощ в занаята си.
- Щом така казваш...
Но въпреки това Ялин не беше задоволен с ролята си на слуга. Цял живот той беше господарят - не виждаше защо да променя тази традиция. Не знаеше дали като се завърне от това "пътешествие" ще има някаква промяна, или дали ще се завърне.
- Беше ми приятно да разговарям, но сега трябва да тръгвам. Не вярвам да се срещнем отново. Сбогом.
- Сбогом, синко - каза старецът.
Ялин плати на кръчмаря и излезе. Беше към обяд, но кой чувства глад когато е призрак? Старецът му беше припомнил, че на запад има голям търговски град и той реши да не губи никакво време. Тези досадници, търговците, си вреха носовете навсякъде, и бяха добри източници на информация... Където ги има тях, там има и информация. Двете вървяха ръка за ръка. Защо - и сам не знаеше.
|
|
|
|
|
Били
|
|
Регистриран на:
24 Юли 2005 12:39
Мнения: 647 Местоположение: на тавана
|
|
Заглавие: Публикувано на: 11 Юли 2007 16:39
Брарус се стремеше да напусне град Вюлс. Младият чародей знаеше, че не е единственият, който търси Книгата на вековете. Самият Брарус не знаеш защо я търси, може би заради мъдрият цар Борислав или за собствени цели? Младежът напусна град Вюлс с чувството, че някой го следи. Щеше му се да има кон, но без това не можеше да язди. Чародеят разгърна картата докато минаваше през портата на крепостната стена.
Тя представляваше добре обработена овча, на която беше изобразен района, град Вюлс беше една голяма точка, от която тръгваше път свършващ в Балкана. Брарус се огледа, прибра картата и тръгна по пътя. След няколко часово неспирно ходене, слънцето започна да се показва на небосвода. Умореният чародей не можеше да държи очите си отворени а и лекото му черно наметало не можеше да спира студът на планинският вятър. Мислейки, че се изгубел Брарус се натъкна на малко славянско планинско селце. Неговите обитатели вече вършеха своите задължения. Жените чистеха къщите, носеха вода, копаха градините, а повечето мъже бяха тръгна на паша заедно с многобройните им овчи стада. Брарус влезе в малката селска кръчма. Помещението беше тясно и тъмно. Зад тезгяха стоеше едър мъж, който търкаше миеше приборите.
-Какво ще желаеш млади момко?
-Една чаша вино ще е добре
-Заповядай- съдържателят наля вино в една дървена чашка- дано ти хареса
-Мерси
-Какво те води в Балкана
-Царски работи-отвърна чародеят след като отпи от виното- Има ли нещо интересно в това село
-Няма младежо, това е единствената кръчма в селото.
-Благодаря много- каза Брарус и остави празната чаша на тезгяха- Дано се видим отново
-Лек път и внимавай, че друмът е опасен
Чародеят излезе отново и извади картата. Трябва се да се качи на върха на планината, а след това да се пусне на запад през една някаква долина, а след това…. Брарус за първи път огледа картата по внимателно. Тя водеше до град наречен Родос, където се намирала другата част на картата. Младежът реши да не се връща до Вюлс, а да продължи пътуването си. Отне му почти десет минути да се размине с едно стадо, но най-накрая бе на края на селото. Към върхът на планината водеше малка тясна пътека, която не изглеждаше много безопасна, все пак Брарус тръгна по нея, защото нямаше друг избор. От изпитото вино му се доспа още повече, но той не трябва се спира. Нагоре ставаше се по стръмно и по стръмно. Когато стигна върха нямаше никакви сили заспа.
Силен удар събуди Брарус. Един бандит се бе надвесил над него, а лигите му се стичаха с пълна сила.
-Дай картата!-нареди мъжът- или ще умреш
-Коя карта?
-която води за книгата- Бандита стисна чародеят за гърлото-не се прави на умен
-На тия-продума изтощено младежа и изкара пергамента от мантията си-взимай
-Ха…ще получа много пари за това-засмя се мъжът и изчезна-Мерси
Младият чародей се огледа. Беше дал толкова много пари за това парче кожа, което беше почти безполезно, но да му го откраднат? Брарус реши да продължи, но защо се бе наел? Нямаше си никой, а се жертваше за човек, който едва ли знае как да използва книгата. Младежът се спусна по склона, но се спъна и полетя на долу. Живота му мина като на лента, въпреки че той не помнеше много от него. Спомняше си как го намерил един чародей, а после го научил на своя „занаят”. Тялото на Брарус се до търкаля до една голяма скала, на чародеят му бе нужно време да се съвземе. Когато се изправи, видя , че стои пред огромна долина, а в далечината се виждаха селца…
___________________________________ [25.9.2007 г. 20:45:20] Bator каза: милчо е ибаси калашника уа
http://goroz.forumotion.com/
^Нов адрес
Пънко
|
|
|
|
|
IceQueen
|
|
Регистриран на:
18 Ное 2004 22:57
Мнения: 1353 Местоположение: Някъде там в неизследваните райони!!!
В момента играе: Knight online
|
|
Заглавие: Публикувано на: 11 Юли 2007 21:41
Следващото денонощие се изтърколи като един миг. Незначителен и същевременно важен за вечността, като всеки един миг от нея. Бяха минали две нощи откакто ходих да навестя Ерин и вече се чудех дали изобщо орлицата, преживяла толкова много лета и избегнала толкова много опасности, ще успее да научи нещо за това странно напрежение в Гората. Тази вечер не бе от най-леките, една от дружките ни не бе се появила, а това не се бе случвало от отдавна, рядко някоя от нас изпускаше нощните забавления без да предупреди излишно. Да не кажа – никога. Но, нощта отново бе на свършване и всички пак се бяха разотишли. И аз мислех да си ходя. Не ми се оставаше, нещо тревожеше гората и нормалният ритъм в нея бе объркан, нещо ставаше, но още бе прекалено ново и в началото си за да разберем какво и да го спрем. Обърнах се и потърсих с поглед Елена. Той кротко пощипваше от сочната трева край езерото, а последните лъчи на луната посребряваха меката му козина. Запътих се към него, когато чух изпляскването на криле. Мигом се завъртях от страната на шума и видях орела кацнал на скалата, която до преди малко ми бе служила за облегалка.
- Добро утро Ерин. Рано си станала.
- Добро да е. Рано станах, защото през деня не мога да те открия. Този стар глупак те крие все по добре. – Елена изпръхтя, за да покаже, че е чул, но аз знаех, че те двамата са стари приятели и всъщност доста се обичаха и държаха един на друг.
- Откри ли нещо интересно?
- Ти, какво? Да не си помисли, че от любов към нощното летене дойдох да те видя ? Не мога да ти кажа какво става, има раздвижване в селата. Хората се движат със страх по улиците. Предполагам, че отговора на въпроса ти е там. Повече не мога да ти помогна, дете. Останалото сама ще трябва да научиш.
- Благодаря ти за оказаната помощ. – Приближих се до птицата и нежно прекарах пръсти по перата на гърба й. – Задължена съм ти.
- Хайде, хайде. Връщам се в къщи, защото и там ме чака едно пиле да му помагам.
Усмихнах се на Орлицата, тя наистина на скоро се беше сдобила с едно малко пухкаво създание, за което да се грижи.
Отидох при елена. Той отпусна глава на рамото ми, а аз обвих шията му с ръце.
- Време е да се прибирам. Утре трябва да ида до селото.
Стигнахме до новата ми пещера, която сега бе мой дом. След като за около месец изчезнаха няколко Самодиви, той се беше притеснил и на няколко дни сменяше временното ми обиталище. Прибрах се вътре и затършувах в единия ъгъл. След известно време ровене във вещите струпани там, намерих каквото ми трябваше и легнах доволно да предрема няколкото часа, които оставаха.
По някое време нещо мокро и грапаво, минаващо методично през лицето ми ме събуди. Изсумтях и отворих очи.
- Време ли е вече? Колко остава до стъмване?
- Около 4 часа. Да, време е. – Каза и захапа края на нощницата ми.
- Добре де, ставам. Не ме дърпай.
Станах и отидох да взема пакета, който намерих снощи. Разгърнах го и от вътре се подаде наметало от грубо зебло, което стигаше до земята. Наметнах го и сложих качулката, която от своя страна падна почти до брадичката ми. Така опакована, бях готова да изляза под палещите лъчи на лятното следобедно слънце и да ида в селото без страх, че някой ще познае в мен горският обитател, от който така треперят, но от друга страна и бленуват да срещнат.
Тръгнахме и след около половин час стигнахме до по-рядката гора, където от време на време овчарите търсеха спасение от жегите. Слязох от Елена и се разбрахме да се срещнем пак някъде тука. Колкото и да не ми се искаше – останалите 5 километра до селото трябваше да ги извървя пеша. Започнах да се провирам между дърветата, когато чух предупредителното изръмжаване на овчарско куче и звънът на камбанка окачена на шията на младо ягне. Забавих крачка за да установя къде е стадото и се запромъквах предпазливо, защото овчарските кучета никак не ни обичаха. След известно време се приближих до толкова, че можах да видя стадото – бе на една поляна и спокойно пощипваше от тучната зеленина. Върнах се обратно и заобиколих от далече. След около един час ходене, наближих първите къщи. Небето започваше да се смрачава, но до залеза оставаха около два часа още. Повдигнах леко глава, достатъчно за да видя хоризонта и малко по-малко от колкото трябваше на лъчите за да докоснат кожата ми. Идваше буря. Обичах бурята. Обичах и миризмата на озон, която се отделяше от светкавиците, но сега не бе време за размисли и мечти. Запътих се през по-задните калдъръмени улички на селото, докато не стигнах до една добре позната чакълена, леко схлупена къщичка. Пред нея на столче седеше възрастна жена, може би най-възрастната в цялата околност. Лицето и кожата и бяха набръчкани от старостта и обрулени от вятъра, тя седеше отпуснато на пънчето служещо и за столче и търпеливо предеше с хурката, докато чакаше козите да се приберат.
- Добра вечер, Бабо... – застанах със сведена глава пред нея.
- Добра да е дъще. Ела, седни. Кажи какво те води пак по нашия край, отдавна не си се отбивала.
- Радвам се да те видя, Бабо. Ето вземи. Нося ти подарък. – Казвайки това извадих изпод наметката една кошничка пълна с горски плодове и билки, както и малко пчелен мед, който взех от пчелите миналата нощ. – Нещо става, Бабо. Животните, гората... нещо тегне във въздуха и обърква естествения ритъм.
- Така е, дъще. И селото не го подмина, хората са стреснати, уплашени. Странни неща стават тука. Странни приказки приказват. Държат се, като деца оплашени от приказките на дъртите, за да са кротки.
- Кажи ми, моля те. Какво разправят, какво става?
- Разправят за таласъми, за караконджули и върколаци. Все по-странни неща стават. Хора изчезват от пътя. Дори и Царя не е вече май със всичкия си.
- Защо, Бабо? Обясни ми?
- Борислав, дъще. Търси някаква книга. Книга на Вековете я наричат. Легенда стара е това по нашите земи. Иска да я намери и е пратил цялата си войска да я търси. Откак се разчу за това и странни неща почнаха да се случват.
- Каква легенда?
- Някога моята баба ми разправяше легенда, която нейната баба и е разправяла. За Книга. Чудна книга с магическа сила. Който притежава книгата, можел да има всичко, което си пожелае. Голяма сила била тази книга, и много можело да се стори с него. Книгата на Вековете се е казвала, но никой не я е виждал. Само е чувал за нея. Но сега, покрай лудостта на Цар Борислав, всички тръгнаха да я търсят. Помни какво ти казвам, дъще, нещо лошо ще се случи, ако книгата бъде намерена от не когото трябва.
- Помня, Бабо, помня. Но сега трябва да тръгвам. Бурята скоро ще дойде, а и хората ще се приберат от полята. До нови срещи, Бабо.
- Късмет, Дъще.
Станах и тръгнах по обратният път към гората. След около час и половина стигнах покрайнините на ниския лес, а след още половин час и мястото където видях овцете. Поспрях се за секунда. Първите капки се отрониха от небето и докоснаха земята. Някъде в далечината чух вълшебна мелодия изсвирена от майстор на кавала. За секунда се изкуших да я последвам и да открия майстора, но имах малко по-важна работа от това. Намерих се с Елена, а понеже слънцето вече бе залязло, свалих и наметката и я преметнах през гърба му да я носи.
- Научи ли това за което бе тръгнала.
- Не съвсем. Сега имам повече въпроси отколкото отговори.
- И какво мислиш да правим ?
- Ще отидем в Сърцето на гората, при тихия шепот.
- Разумно ли е да ходим там? От две хилядолетия, никой, който се е осмелил да иде там с неоснователна причина – не се е върнал.
- Причината е основателна. – Повървяхме малко още – А и няма време ....
Бях умислена и почти не виждах къде стъпвам. Пътьом минахме покрай едно езеро и аз влязох в него за да сваля прахта от пътя. Освежена от водата и лекият дъждец, който капеше, бях готова за дългият път към Сърцето.
Нощта се очертаваше дълга.
___________________________________ Крещя, следователно съществувам!
|
|
|
|
|
Sentry
|
|
Регистриран на:
13 Дек 2003 12:57
Мнения: 5224
|
|
Заглавие: Публикувано на: 13 Юли 2007 18:38
Баба останала сама и продължила да плете. Три внучки имала баба и била изживяла много от живота си, но такава лудост не била видяла през живота си. Царе помощ да просят и големи хора детски приказки да гонят. Може детстките приказки някога истински истории да били, но те вече не били верни, а само на челядта трябвало да служат за поука. А пък челядта трябвало да се и облича и затова плела баба.
Плела ли, плела, и един странник със сламена шапка и скъсани потури минал покрай нея:
- Добра вечер, бабо! – поздравил той.
- Добра вечер, Тоше. – отвърнала старицата – На къде си тръгнал толкова късно?
- Книгата, бабо, книгата търся.
- Хубаво търсиш, но няма ли майка ти да се разтревожи за това?
- Аз за нея търся книгата, бабо, ще я намеря и на Борислав ще я дам, там много злато ще ми дадат за нея!
Баба се смръщила.
- А на майка ти кой ще носи дърва през зимата докато те няма?
- Ти за мойта майка не се тревожи, тя силен гръб има, сама ще си дървата. – отговорил засмяно момъкът.
Баба вдигнала бастуна си и го ударила с всичката си сила по главата. Момъкът се привел и се хванал за тила.
- Хубава майка има, Тоше, познавам я отдавна, ама нехранимайко син е възпитала! Отивай сега да помагаш на майка си и да не съм чула повече глупости за книги!
- Добре, бабо, добре! – ревял Тоше и се затичал към селото с червено лице и боляща глава, но не смеел да се държи там от срам, че ще го питат какво му има.
Баба продължила да плете. Ето още един безумец имало в селото. И все повече и повече щели да стават, знаела тя. И все по-глупави щели да са! Сега само мечтатели и вятърници тръгвали, но скоро с наградата от царя щели да се вдигнат още повече балами да търсят книгата. И тя какво можела да направи? Щяла да удари двама-трима по главите и те да се засрамят. А другите?
- Добър вечер, бабо!
Жената вдигнала поглед и видяла още един странник. Този обаче тя не познавала.
- Добра да е, момче, на къде си тръгнал?
Младежът коленичил пред старата жена и отговорил:
- На никъде не съм тръгнал, бабо, от далечна земя съм, загубих се. Нямам храна и вода и съм дошъл при тебе да прося.
Баба го изгледала от глава до пети. Не изглеждал много, че има нужда да проси, бил здрав и силен и лесно щял да си намери работа, а и дрехите му били хубави. Глупак, казала си баба, мързеливец. Но имала баба добро сърце и затова му казала тъй:
- Виждам момче, че кавал имаш. Посвири ми малко, па ще видим какво ще се намери в къщурката ми.
Момъкът погледнал кавала, намръщил се малко, но нищо не казал. Вдигнал кавала, па засвирил. И как свирил само той. Баба много кавали била слушала, но такава песен не била чувала. Хубава, украсена, но много тъжна. Разправяла за момиче песента, за момиче дето не било човек. И за момче, просто момче, не като този странник, което искало с това момиче да бъде. Хората щели само да чуят мелодията и да се дивят, но баба разбирала историята на тази песен, чувала плача, с който тя била изсвирена.
Момъкът спрял и дръпнал уста от свирката.
- Това добре ли е? – попитал момъкът.
Старицата отново се смръщила, но казала:
- Добре е, момко, добре е.
Баба си мислела, че не знае песната по-нататък момчето, че на такъв като него не може да се случи, и затова спрял.
Приютила го старицата за през нощта, напоила го и го нахранила. Момчето яло съвсем малко, почти нищо, и баба много се изненадала. Те говорили за безумията на царя и за другите безумци, които го следвали, говорили за селото, за гората, за нещата дето не били от този свят и много се вече надигали. Говорили за баба, завнучките и, за всичко. Само за едно не говорили – за момчето. Когато баба се опитала да попита то само казало:
- Скоро, бабо, в тази ръка, дето държи кавала, тънка сабя ще лъсна и тази уста, дето духа в свирката, ще проклина хора и демони на едно.
- Тъй ли? – смаяла се бабата.
- Тъй. Аз не съм по произход богат – казал момъкът – тези дрехи ми ги даде мой побратим от столицата, той сега е там. И яз бях там преди време, но много неща видях там и реших сам да тръгна. И аз с безумците книга съм тръгнал да търся. И аз безумец съм, но без ум не друго остави, не тази книга.
Бабата таогава си спомнила мелодията.
- Жив и здрав да си, момче. Но чуй ме какво ще ти кажа. От книгата по-добре се откажи и напред продължавай. Туй що е загубено не може да се върне, нито младостта, нито другото. Не губи време детски приказки да гониш.
- Права си, бабо, – свалил глава момъкът – туй трябва да направя...
После двамата млъкнали малко, после говорили пак и после си легнали – бабата – на леглото си, а момъкът на шепа слама на земята.
На сутринта се събудила баба, а от момчето и следа нямало. Не било ли то някой нощен демон, дето само по тъмно се появявал? Почудила се тя, почудила се, но като погледнала на масата и видяла една жълтица там се друго зачудила. Баба останала сама и започнала да плете.
Ян погледна за последно малката къщичка, обърна се и тръгна. Добра жена беше това. Даже много добра. Щеше му се повече да и остави, но нямаше. Таже тази не биваше да и дава, но после щеше да му мисли. Когато стигне до следващия град щеше да си намери някаква работа и да си изкара някакси хляба. Сега вървеше на там. Може би щеше да намери нещо повече за книгата... трябваше да намери тази книга... трябваше.
Проклетото слънце пак печеше и на небето нямаше нито едно облаче. Само една огромна синева. Някога това би му харесало. Би видял полетът на ятото гъски в далечината, би се усмихнал на лекия вятрец, който подухваше в косите му, би оценил всяка капка роса, всяко стръкче трева, преди да го стъпче. Сега... просто нищо нямаше значение.
___________________________________ We're nothing like God. Not only do we have limited powers, but sometimes we're driven to become the devil himself. What's your answer this time? Repeat carefully after me! This world is made... This world is made of... made of... LOVE AND PEACE!
|
|
|
|
|
Кирилица
|
|
Регистриран на:
04 Апр 2005 18:56
Мнения: 847 Местоположение: Пловдив
|
|
Заглавие: Публикувано на: 29 Юли 2007 14:38
Над град Вюлс се беше спуснала студена мъгла. Едвам се забелязваха светлините идващи от къщите. Въпреки това шумът от градските кръчми продължаваше да ехти. Близко до града имаше тиха борова гора. Части от нея бяха осветени от големите огньове. От големите дървета огньовете не се забелязваха, но те си стояха там. Един тъмен силует бавно и безшумно се придвижваше и скриваше в сенките. Единствено можеше да се чуе напрегнатия му дъх. Той се стремеше да го задържи, защото можеше да го издаде. Около огньовете бяха насядали същества наподобяващи на вълци. С крайчетата на окото си чудовището ги наблюдаваше и често се прикриваше зад дървото щом враговете го усетят. Една мисъл го мъчеше до такава степен, че му идваше да се откаже и върне назад. Сега той си мислеше, колко време ще ги наблюдава докато открие подходящ момент за атака. Не можеше да си отговори на въпроса, защо са само 5ма и защо не виждаше вождът на караконджулите, зареди когото беше дошъл тук. Всъщност не можеше да си отговори, защо беше тук, дали зареди спасението на вожда или зареди съдбата, която чака гражданите на град Вюлс.
Джак премести тромавото си тяло зад друго дърво. Когато се увери, че се е скрил добре той погледна на горе и се учуди. Луната не беше пълна, а враговете му бяха върколаци. Явно са се примерили със съдбата и вече са постоянно в истинската си форма. Въпреки това той забеляза, че те нямат опашки. Това може би е признак, че не са се трансформирали на пълно. Все пак в полунощ те разкриват истинската си всъщност.
Като се замисли за това на Джак му хрумна чудесна идея. Можеше да използва най-силното оръжие на караконджулът- трансформацията. Той реши, че ще е най-удобно да се превърне във вълк и се съсредоточи. До изведнъж няколко неща се случиха в същия миг. Джак чу шумолене зад себе си. Прекрати трансформацията и се обърна. От един голям храст излязоха две същества. Караконджулът не реагира на секундата и остана като вцепенен. Пред него стояха два върколака, от който единия влачеше мъртва сърна. Двамата не се различаха от останалите вълче подобни. Но единия имаше изпъкнали червени очи и опашка. И без питане си личеше, че това беше техния вожд. Който в следващия момент хвърли нещо по Джак. Караконджулът разбра, какъв е предметът, чак когато усети силна болка в рамото си. Той извърна глава и видя един нож забит в твърдата му кожа. Не беше усещал такава болка от деня на смъртта си. Опита се да извади устието, но щом видя че върколака се приготвя на хвърли още един нож, тръгна да бяга с всички сили. Когато извърна глава видя, че дори и в не пълна форма върколаците са все така бързи. Преднината му беше с около 10тина метра и да не забравяме, че той беше ранен. За част от секундата му хрумна нещо и той се скри в един храсталак. Опита се да се трансформира на вълк и да измами преследвачите си. Обаче болката идваща от раната му го разконцентрираше. Той опита отново, но усети нещо студено да се забожда в гърбат му. Залюля се и затвори очи.
***
Чуваше само шум, но винаги когато се опиташе да отвори очи усещаше страшна болка. Беше много объркан, защото му се губиха моменти. Най-накрая се съвзе и бавно отвори очи. Погледът му беше размазан и не можеше да различи, какво вижда. За част от секундата размазаното петно се превърна в муцуна на върколак надвесена над него. Джак се стресна. Реакцията при върколака беше същата. Караконджулът дигна глава и забеляза около 30тина върколака да го зяпат, като природна забележителност. От двете му страни стояха два по силни, който явно бяха негови пазачи. Вождът на вълците седеше на един пън и гледаше вляво. Проследявайки погледа му, Джак видя караконджулът, който той търсеше. Чудовището беше оковано в грамадни вериги и въпреки съдбата си стоеше гордо. След това той обърна глава към групата върколаци и се опита да си спомни, какво се беше случило. Разбра, че е припаднал зареди болката в гърба си, но после се досети, че болката не идваше от гърба, а от раненото му крило, което го беше спасило от бърза смърт.
Главния върколак погледна към новия си заложник и проговори:
-Значи си един от тварите, който се опитват да ни спрат.-несъмнено имаше предвид караконджулите.- Имам лоша новина за теб, защото утре е пълнолуние и ние ще сме достатъчно силни да осъществим кървавата баня във Вюлс. А първите жертви ще са най-невинните...
Изведнъж изкопчиха три големи същества и се нахвърлиха на върколаците. Настана голяма паника. Някой вълци избягаха от страх но други смело се нахвърляха на нападателите си. Джак се възползва от паниката и със замах елиминира двамата пазачи. След това направи опит да стане на крака, но болката от крилото му го накара да се върне в предишната позиция. Сега той можеше да наблюдава и се чувстваше, като безполезен, което го отегчаваше. То разпозна, че тримата нападатели всъщност са трите караконджули, който той срещна и който го забъркаха в тази каша. Те с лекота отблъскваха противниците си, но върколаците не се даваха лесно и на мига скачаха на крака, готови за нова атака. В следващия миг настана тишина и вълците побягнаха на някъде. Джак извърна поглед и видя, че главатаря на караконджулите е увил веригите си около врата на вълския вожд. Въпреки всичко те победиха.
***
Караконджулите се върнаха в пещерата, където щяха да отпразнуват победата.
-Вече си един от нас.-радостно изрече главатаря и потупа Джак по рамото.
-Всъщност трябва да търся един човек. Той е чародей и има нещо, което аз търся.
-Чародей ли каза.-обади се един от караконджулите.-Видяхме един подобен. Спомняш ли си Нек.
-Да. Когато оглеждахме района и мислехме да се местим.-заговори друг.-Видяхме човек с нетипични черни дрехи. Най-вероятно е бил чародей, защото в тези райони не се срещат често такива като него. Вървеше някъде по балкана. Не го проследихме, но най-вероятно е отседнал в едно малко селце. Няма как да не му обърнеш внимание.
-Кога го видяхте.-попита Джак.
-Мисля, че в същия ден, който те срещнахме. Което значи, че сме го видели вчера. Тъкмо се връщахме в пещерата, когато те срещнах.-допълни Нек.
-Надявам се поне да прекараш остатъка от нощта с нас.-проговори главатаря.
-С удоволствие...
Първото нещо което направи на сутринта, беше да посети градската кръчма и да закупи храна, която да му стигне за седмица. Към обяд нагърби раницата пълна необходими неща и тръгна да търси човек известен под името Брарус.
___________________________________ Кирилица goes Jason
|
|
|
|
|
shub niggurat
|
|
Регистриран на:
30 Ное 2006 13:02
Мнения: 8412 Местоположение: Yuggoth
|
|
Заглавие: Публикувано на: 09 Авг 2007 22:26
Бурята навън бе отминала, но тази в душата на младия юнак тепърва набираше скорост. Изведнъж всичките неща, които бе чувал през последните дни придобиха нов смисъл и всичко се обърна с главата надолу. Книга, която връща живот. Дали бе възможно ? Ако сърцето му бе лишено от мъката покрай покойния му баща, дали въобще щеше да се замисли за тази измишльотина ? Но сега нямаше избор. В съзнанието му стоеше един единствен въпрос и той бе как да намери тази книга. Идея си нямаше откъде да започне да търси , нито пък в какво може да се забърка. Просто трябваше.
Нощта премина в размишления. На свой ред изникнаха още десетки въпроси, на които трябваше да намери отговор, ако искаше да направи някаква крачка. Но кой би му помогнал ? Всеки би искал да намери Книгата за себе си. Дори и някой да знаеше нещо, нямаше да си признае. Хората са хитри. Можеше да си позволи да има доверие единствено на стареца. Чието име дори не знаеше ...
- Не знам името ти - започна Свиле.
Старецът, също като своя събеседник, се бе потопил в дълбоки размишления, захапал лулата си.
- Либен ми викат. - отвърна му той. - Ами ти как се зовеш, млади момко ?
- Свилен ... Като бях малък баща ми на галено ми викаше Свиле. Предпочитам така да ми викат. - усмихна се Свиле. Старецът за пръв път го видя в по-приповдигнато настроение. Явно момчето обичаше много баща си.
- Имаш ли някаква идея откъде да започна всичко ? Да се търси нещо такова е ... почти невъзможно. Наивно е да се вярва, че Книгата лежи в сандък, в някоя златна пещера, пазена от огнедишащи дракони, които ... - Либен го прекъсна със смеха си.
- Не, остави това. Няма как да знаем. - отново се засмя - Но пък би било вълнуващо. А правичката да си кажа, и аз нямам никакви идеи. Но виж, мога да ти дам някой друг съвет как да получаваш информация по тия места. Хората може да са хитри , но срещу малко пара и цялата им способност да пазят тайни рухва. А търговците ... те знаят всичко. Целта е и те да видят това, което искат. Нещата отново опират до пара, момко. Друг е въпроса дали няма да те измамят. Отваряй си очите и ушите - всичко, което чуеш и видиш може да ти е от полза.
- Нямам никакви пари. - сви рамене Свиле.
- Тук не мога да ти помогна. Но ти си умно и способно момче, ще намериш начин ... - на Либен му се искаше да повярва на думите си.
- Няма да си губя времето в търсене на работа. - твърдо изрече Свиле.
- Е, една дребна услуга на някое по-заможно лице в големия град и няма повече да му мислиш.
- Дано да е така. Мисля да тръгвам. Нямам време за губене, а се е видяло, че трябва да бързам, ако искам да я намеря преди цар Борислав.
- Още нещо, момче ... - гласът на стареца стана по-сериозен - избягвай да се доверяваш на който и да е, бъди твърд и решителен, и внимавай много. Щом толкова шум се е вдигнал заради това чудо, представям си какви хора са се втурнали да я търсят. А може би и не само хора.
В очите на Либен се четеше несигурност, но нещо караше Свиле да вярва, че мъдри слова изрича старчето. И най-важното бе, че е на негова страна.
- Благодаря ти за всичко. Сега трябва да тръгвам. Ще дам всичко от себе си да я намеря. Ако ли не - то нека загина в търсенето й.
Либен се опита да каже нещо, но Свиле вече беше потеглил. Сам, втурнал се към бог знае какви опасности. Но това не го вълнуваше. Беше смел, доколкото му позволяваше опита. Но тепърва му предстоеше да подложи това качество на изпитание.
Но има време. Сега просто крачеше напред, с едничката мисъл в главата си. Напред към големия град. Град на богаташи, измамници, крадци, сектанти, побъркани селяни или просто нормални хора, които бяха на крачка да се превърнат в едно от изброените.
Пътят беше дълъг, но поне времето беше по-приемливо. Подухваше лек ветрец, а Слънцето не печеше чак толкова. Свиле се спираше тук-там да похапне или пък да си почине край някой ручай. Срещаше и от време на време някой заблуден селянин или пък търговец, опитваше се да ги заговори, но не научаваше нищо ново. Най-накрая стигна до едно разклонение, на което имаше дървена табелка, сочеща на запад. На нея пишеше "РОДОСЬ". Явно бе ужасно стара, защото едвам успя да разчете какво пише.
___________________________________ джумерки
|
|
|
|
|
Shady
|
|
Регистриран на:
09 Юли 2006 04:53
Мнения: 1732 Местоположение: пред компа
|
|
Заглавие: ...след 10 годинииии.... Публикувано на: 12 Авг 2007 11:15
IceQueen написа: - И какво мислиш да правим ? - Ще отидем в Сърцето на гората, при тихия шепот. Shady написа: ...а беше жертвата. Повече от всякога се напрегна да поеме контрол над тялото си. И за пръв път демона реагира на усилията му. Остра болка удари Шон в главата. Образно казано. Но тази болка го зарадва както нищо друго. От полвин столетие не бе усещал нищо, НИЩО! Шейд остави оглозганото животно и продължи неловкия си бяг навътре в гората. Животните го следваха. И не само те. *** Шон се смееше. Лудо и с невъобразима радост. Смееше се... и плачеше. Пронизващата го в главата болка сякаш бе постоянна, отмерена и точна. В малката стая без стени, някаде в главата на таласъма, там където все още бе затворен Шон... той крещеше, гърчеше се и продължаваше да се смее. Жив е! Болката го доказваше, значи още има някакъв контрол. Този глас, гласът на гората, той го викаше. Всеки нормален човек тук би изгубил разсъдъка си. И, о иронията, именно този шепот помогна на лудия да се върне към реалността. Шейд не мисли. Той не живее, а съществува. Тази борба за надмощие в главата му той е определи като... еми нищо. Не я усети като чувство, като заплаха... просто регистрира че има нещо. Инстинктивно тръгна назад. Не от страх, просто механизъм за самосъхранение. -Ааааааааааааааааа, не! каза Шон. И наистина го каза. Излезе от устата му, извика го. Животните наоколо се уплашиха и сякаш излязоха от голяма хипноза, след което неорентирано се разбягаха. Самата гора бе видимо изненадана. Чувстваше се във въздуха. Самият Шон го чувстваше. И после се появи ударът. Нож в гърба. Усещането беше някой да ти закачи качулката за кон и после да го плесне с тояжка. Само без физическата част. Бившия счетоводител беше уплашен. Отново за пръв път от толкова време, едно такова далечно чувство. През всичките 50 години плен в собственото си тяло бе искал само шанс да се бори за него. Но сега битката му изглеждаше предрешена. Не искаше да се изправя срещу завоевателя си. Но какво прави това нещо? Шон усещаше собственото си изтриване. Заличаване, избледяване, изчезване. Няма време за губене, няма. Малко неща са по-странни от това човек да се бори сам със себе си. Единия крак да се движи напред, другият да стои неподвижно. Тялото да повтаря едни и същи безмислени извивки, сякаш изка да се отърси от нещо. Много птици бяха накацали по дърветата и следяха тази... необичайна схватка. Двубой, който имаше променлив успех. Зайци, лисици, гризачи и една мечка бяха наредени един до друг и гледаха, сякаш дори премисляха ставащото. И после се разбягаха. Остър вик бе раздрал гората. Човека, или поне на това го опреличаваха горските животни, бе забил парче дърво в крака си. Кил, вероятно захвърлен от овчар, преди да избяга панически от това магично място. -АААААААХАХАХХААААААААААА, УБИХ ГО, УБИХ ГО!!!!! -Шон се строполи на земята и продължи да ръга собствения си крак с импровизираното си оръжие. Вече нямаше и следа от Шейд, който се бе скрил. Подобно на всеки хищник и той умееше да бяга от загубена битка. Щеше да пракара малко време в стаичката, обитавана преди от домакина му, и после да удари. Да си вземе обратно тялото, което му бяха откраднали. Крадецът трябва да си плати, това е. И ще плати. -УБИХ ГО, ПАК СЪМ СИ АЗ, УБИХ ГО!!!!! След няколко минути адреналина му изветря и Шон усети какво си е причинил. Болката го удари като добре премерен шамар. Припадна. Shady написа: Животните го следваха. И не само те
___________________________________ Заповядай в Comics Bistro - мястото за български уеб-комикси
|
|
|
|
|
2D'
|
|
Регистриран на:
20 Юли 2006 08:25
Мнения: 987 Местоположение: In The Middle Of Nowhere
|
|
Заглавие: Публикувано на: 13 Авг 2007 23:48
Баня, топла вода, сапун. Ришар не бе чувствал удоволствието от това да се изкъпе, че го направи три пъти и прекара останалата част от деня потопен в коритото, отдал се на размисли. Излезе малко преди да дойде моментът на трансформация, а след като той приключи, изпъна таласъмски крайници на леглото. Макар да беше немъртъв и принципно физическите натоварвания не представляваха трудност за него, последните седмици на динамика му дойдоха в повече. Днес Ришар реши да си даде почивка, забравяйки за това, че ввремето го притиска, за това че всички търсеха книгата и за това че бе таласъм. В това упоително състояние, той смятаще да остане чак до сутринта. Изключи полу-разложения си мозък от всякакви тревоги и се унесе...
- Моля те, не отивай днес!
- Не мога да не отида. Поканиха ме. Разбери, трябва да спазвам етикета!
- Не, Ришар, днес облаците предвещават нещо лошо! Страхувам се за теб!
- Не се притеснявай. И най-силната буря нама да ни раздели! Обещавам!
... - Ей Ришар! – просъска едно гласче близо до ухото на таласъма. Събуди се, Ришар! Някой идва. – Немъртвият се размърда и отвори очи. Бе чул стъпките много преди това, но не искаше да приеме, че са реални.
- Беше прекалено хубаво, за да е истина. – Въздъхна.
- Май идват за теб, а?
- Да. Жалко за тях.
Добре известен факт е, че всеки отсядащ в хан, бива проучван подробно и евентуално ограбван и умъртвяван, след това. Разбира се, този проблем на пътуващия човек не засягаше Ришар, тъй като той отдавна бе умъртвен и трудно би могъл да се нарече човек. Той намести две възглавници под завивката и се скри зад вратата. Стъпките утихнанха. Чу се едва доловимото отключване на вратата, след като е била предварително смазана. След това се открехна леко. Двамат дребни, но жилави нападатели се шмугнаха тихо и грациозно като котки, в малката стая. Огледаха навсякъде. Единият едва не се сблъска с таласъма, понеже през нощта бе практически невъзможно да бъде забелязан. Уверени, че никой не им е погодил номер, престъпниците се надвесиха над леглото, всеки въоръжен с къс меч в ръка. В синхрон, започнаха да пробождот завивката, но след като оръжията им потънаха бързо във възглавниците, устремът им секна.
- Какво по дя... – нападателят не довърши изречението, когато Ришар буквално го разсече на две, започвайки от рамото и свършвайки чак в таза на злощастника. Нечовешката сила, която притежаваше таласъмът накара другия да се вцепени и да си глътне езика. Съществото от мрака, което той виждаше не се поколеба и за миг. Обезглави го с такава скорост и прецизност, че главата на жертвата се застоя няколко секунди преди да падне от раменете му. След като клането приключи, Ришар претърси труповете за пари, смени нащърбения меч с осезаемо по-новия и остър меч на един от нападателите и тихо се изнесе през прозореца на стаята.
Двамата странни пътници напуснаха селото и не след дълго последва предсказуемият въпрос:
- А сега на къде?
- Чувал ли си някога за вековната гора?
- Онази, в която щъкат самодиви, странни магични енергии и бог знае какво още?
- Съъъщата, да. Намира се на стотина мили северозападно от тук. Никакъв проблем за теб. Та в тая горичка, по мое време живееше един много мистериозен чародей. Почти никой не го бе срещал. Не знам, какво правеше там и как е оцелявал, но знам че все още си е там. Е, няколко стъпки под земята, но си седи и чака, някой достатъчно силен, смел и тъп като теб да изкопае що ценно е съхранил при себе си.
- И там има информация за Книгата?
- Точно в десятката сладурано! Започвам да те харесвам, знаеш ли, ако някога отнов станем хора, трябва да си идваме на гости...
Ришар се устреми напред, слушайки дърдорещия камък. Щяха да стигнат гората след няколко часа. Разстоянието не притесняваше Ришар. Притесняваше го това, което следва след навлизането в гората. Бе чувал легенди за магичната сила, която тегне над дърветата там. Бе чувал, че дори животните обитаващи мястото имат разум и общуват помежду си като хора. Ако можеше, Ришар щеше да настръхне само при мисълта за това, какво го чака там...
___________________________________ LOVE & PEACE!!! Барай меча!!! - Touch da Sword!!! Не спичай - Don't speak/bake Ни мъ ибе - It doesn't fuck me Да еба майка ти, да еба! - To fuck yer mother to fuck! Лайната се случват - Shit happens
|
|
|
|
|
IceQueen
|
|
Регистриран на:
18 Ное 2004 22:57
Мнения: 1353 Местоположение: Някъде там в неизследваните райони!!!
В момента играе: Knight online
|
|
Заглавие: Публикувано на: 14 Авг 2007 23:04
Нощта бе в началото си. За сметка на това светкавиците раздираха небето, а гръмотевиците ехтяха в клисурите и долините на потоците. Всичко живо бе потърсило прикритие от развихрилата се буря, която от своя страна вилнееше с пълна сила, сякаш никога нямаше да спре. Само за един миг склоновете се превърнаха в реки, а водната стихия прииждаше. Започнах да се чудя дали не е по-добре да се скрием някъде, докато бурята се поуспокои, но всъщност водата не ми пречеше, като се замисля - дори на против, приятно ми бе да ме облива. Погледнах към елена, но и той вървеше до мен, леко привел глава срещу порива на вятъра, но не изглеждаше да има нещо против положението. Изпуснах една тиха въздишка и направих следващата крачка. Вятъра духна с нов порив и за учудване и на двама ни ме бутна на една страна.
- А не, тази няма да я бъде! - не че ме бутна, но толкова силен вятър не беше здравословен за гората, някой можеше да пострада. Изправих се и извадих изпод шала на раменете ми малка кожена кесийка. Развързах я и тъкмо пъхнах ръка в нея, когато усетих ухапването по рамото.
- Не го прави!
- Стига де, ако някой друг можеше - щеше да го е направил вече.
Истина беше. По всеобщо съгласие другите бяха решили да оставят тези решения в моите ръце, от части това се дължеше на факта, че бех единствената останала от самодивите от едно време. Повечето бяха по-малки с почти хилядолетие. Момичета, които по един или друг начин бяха задлъжнели на гората или може би на Тихия шепот - историята мълчи. Повечето от моето време - да не кажа всички, кои напуснаха леса, кои се сляха с хората, една голяма част изчезна в Сърцето на гората, а друга бе паднала в битки с върколаци, караконджули и всякакви такива твари. Бях останала аз, аз и онази Баба от селото, на която сигурно никой не знаеше годините.
Спомените нахлуха в главата ми и за момент бурята остана на заден план. Спомени за хармония, за потоци и игри до зори. За смях и за старите приятели. Гората бе в хармония, никой не смееше да я доближи, естественият ритъм бе наложен от хилядолетия и само леки намеси в работата на природата се искаха от нас. Тогава в една тиха нощ на пълнолуние се появиха те, върколаците, не бяхме ги усетили, защото преминали като вълци през гората, тя не ги беше приела като врагове. Бяха тръгнали към Сърцето й, какво търсеха там - не разбрахме, а и от групата не остана никой, който да обясни. След това бяха последвани от таласъми, караконджули и всякакви такива твари. Сърцето ги привличаше като магнит. Не стигнаха до него, но пък от друга страна много самодиви изчезнаха. След няколко столетия фанатичният им набез спря, каквото искаха или загуби смисъл или вече го нямаше. Обаче гората вече не бе същата. Много животни също изчезнаха в стомасите на тези твари, много дървета бяха изтръгнати от набезите им, появи се оредяването във вековния лес, който от своя страна доведе хората по-близо до гората. Селцата бяха няколко и малки, все пак хората се страхуваха от тази гора, но няколко останаха, имаха семейства, започнаха да навлизат в гората. По всеобщо съгласие и след съвет, животните се дръпнаха на вътре, все още има някои, които живеят в покрайнините, но са бройки. Оставихме хората да навлизат на около 2 -3 километра на вътре в гората, но все пак се случваше някои и да изчезне. Оцелелите самодиви се разпръснаха по други гори, в други краища на света или се върнаха в селата. Останах аз, около 2 столетия бях само аз, защо останах – не мога да кажа, нещо ме задържаше, викаше, омайваше. С невиждащ поглед огледах дъждовната гора, не виждах дъжда, виждах поляните, планините и реките преди набеза, всичко бе променено от тогава. Усетих побутване, което ме изтръгна от унеса.
Колко бях прекарала така - не знам. Може да бе миг, а може и часове. Бурята още вилнееше, но елена седеше на пътя и и поемаше талазите на вятъра вместо мен. Загледах се в мокрото животно. Бяхме заедно от цяла вечност, още от както бях уплашено малко момиче, попаднало в гората, от самото начало на моето съществуване като горски дух.
Погледнах го още веднъж и прибрах обратно торбичката.
- Прав си, вятъра като чели утихва. Няма да го спирам за сега. Нека вървим.
Тръгнахме отново, някъде в гората проехтя тътен от паднало дърво.
Бурята продължи почти цяла нощ и едва към зазоряване утихна. Само след няколко часа щеше да изгрее слънцето, но това не ме интересуваше особено. Аз трябваше да стигна своята цел. Дори тук, на вътре в гората се усещаше трепета на тревогата във въздуха. Колко вървяхме – не знам. Стори ми се цяла вечност. Влизахме все по на вътре в леса, гората ставаше все по – гъста, все по обрасла с дребни храсти и треви. Лиани с спускаха от клоните, достигаха земята, където пускаха корени и пак се изкачваха по дърветата на горе. Колкото по на вътре навлизахме – толкова по гъста и непроходима ставаше растителността. В един момент, около час преди зазоряване, на една клонка малко пред нас кацна славейче. Птичката бе ранобудна, но не чак толкова, че да лети сега. Изчака ни да наближим, след което заговори:
- Имаме проблем. На един ден път от тук се появи някакво странно същество. Пратиха ме да намеря някой, но другите самодиви вече са се скрили. Не съм виждало такова същество преди, държи се странно, плашещо е някак.
Птичката наистина изглеждаше разтревожена, а и не всеки ден се появяваше нещо ново. Обмислях какво да правя, когато той ме прекъсна:
- Върви.
- Сигурен ли си?
- Да. Ще те чакам след 2 дена при водопада на Синята планина. Но внимавай, денят започва.
Кимнах и наметнах наметката от зеблото. Завързах я на кръста и под брадичката за да съм сигурна, че няма да се разгърне, след което от устните ми монотонно се отрониха слова подобни на шума на вятър в листака. Бяха стари като света и също толкова загадъчни. Облак прах се вдигна от земята и ме скри от погледите на околните, след като се разнесе на земята бе стъпил сокол, а помен от самодивата нямаше.
- Да вървим – обърнах се към птичето.
То литна, а аз го последвах, малко преди да се издигнем над дърветата в главата ми проехтя едно “Пази се”.
След около 4 часа път, стигнахме до един от краищата на гората през който бурята бе само загатнала за себе си. Бе на няколко километра, близко до едно от селцата сгушени край реката.
Кацнахме малко след границата с хората. Огледах животното след, което вълна на ярост и омраза ме заслепи. Само след миг от птичия ми облик нямаше и следа, а аз държах в ръка кама, готова да я забия в гадината. Омразата и ненавистта събудени от вида на нещото, ме заслепиха, бе спомен доста стар, спомен от времето на набезите. Замахнах, но нещо в мене трепна и ръката ми се отклони. Камата се заби до дръжка в меката земя само на милиметри от главата на таласъма. Подчинението на този вътрешен глас бе спасило живота на тварта, но до кога ли. Огледах се и забелязах животните, които все още седяха тук:
- Може ли някой да ми разкаже какво става?
От гората излезе един стар вълк и седна до мен загледан в припадналия таласъм.
- Навлезе в гората от към селото – започна разказа си – бяхме се събрали да го убием, но той тичаше и се смееше, викаше, ревеше. Говореше като човек. Не се държеше нормално. След това намери някаква пръчка и започна да си я забива в крака с видима ярост и очевадна наслада. Като приключи – припадна. Не се държа типично, тези твари не се държат така, за това пратихме да повикат някой, но само теб намериха.
Огледах припадналия таласъм, обмисляйки какво да го правя. В крайна сметка бе един, един не е заплаха. Може би риска си струваше. Станах и отидох до близкия ручей, където набрах от един треволяк по известен като бял равнец, открих и един мъх, който растеше на много специфично място – северната страна на скала растяща до блато, там намерих и едно цвете с лилави камбанки и доста силна миризма. Върнах се с придобивките до таласъма. Извадих камата и отцапих парче от полата си, наситних равнеца и го посипах в раната, след това наложих с мъха и го превързах с парчето плат. Отново станах и вървейки покрай реката търсех камък с подходяща форма. Най – сетне малко по-на горе намерих един, сложих корени от сапунка и блатница, които с малко вода умесих с лилавото цвете. Отцепих втора лента, сложих кашата на нея и се върнах при таласъма. Наложих помадата на главата му и я вързах здраво.
- Това ще го държи кротък, но с ясна мисъл. Искам да го наблюдавате, но той да не знае. При най-малкия признак на нещо нека някой ме повика.
Станах и погледнах посока планината, бе на един полет път, но недоспиването, бурята и трансформацията ме беха изтощили. Света започна бавно да се люшка пред погледа ми, така че бе много важно да намеря място да си почина на спокойствие. Огледах се, но отдавна не бех идвала на сам, колко? Може би поне 200 години. Тръгнах произволно и хванах течението на реката, след триста метра рекичката правеше рязък завой, а там където при пълноводие ставаше блато имаше тучна поляна засенчена от доста добре избуели иви. Реших да рискувам и се ошумих между тях. Щях да предрема само няколко часа до залез слънце. Докато очите ми се затваряха видях, че славейчето кацна на клончето над главата ми и занарежда прекрасните си трели. Съня ме обгърна, но дори и в него гласът на славейчето продължаваше да се чува.
“Това е добре, ако нещо приближи – то ще млъкне!” Бе последната ясна мисъл, след което се оставих на инстинктите и славея да ме пазят докато почивам.
___________________________________ Крещя, следователно съществувам!
|
|
|
|
|
Silly Wizard
|
|
Регистриран на:
05 Ное 2005 21:54
Мнения: 520 Местоположение: Tillilean Forest
|
|
Заглавие: Публикувано на: 18 Авг 2007 14:13
Поля, поля, поля... вече му писваше от поля. Занемарени поля без нито един овчар по тях, пусти ниви без работници. Всички ли беше обзела тази лудост? От най-бедният селяк до най-богатият княз ли търсеха тази книга? Е, щеше да разбере скоро – в далечината се виждаше град. Комините пушеха примамливо, явно все някой работеше, което беше успокояващо но нивите все така пустееха.
Когато влезе в града Ян остана по-изумен отколкото някога би предполагал. Още от далеч пушекът изглеждаше много, но такова нещо той никога не беше виждал. Стотици пещи горяха и печаха хляб, стотици жени месеха и приготвяха другите хлябове и пити за пещите. Мъжете се бяха събрали и също бяха наклали големи огньове и въртяха на тях шишове с цели агнета и дори малки прасенца, които биха могли да пораснат и да изхранят цяло семейство след години. Децата също бяха заети. Момичета и стари баби тъкаха и предяха, момчетата носеха платовете и ги струпваха на куп в центъра на площада на града. Там заедно с тях се виждаха и златни накити, жълтици и дори скъпоценни камъни. Около тях бяха сложени кошници с плодове, а още по-отвън се редяха тавите с хляба и питите. Но никъде нямаше млади моми. Всички бяха възрастни или имаха гривна от бял камък на китките си, което значеше, че са женени.
Ян остана застинал около пет минути преди да разбере какво вижда. Всички ниви бяха пусти защото хората работеха в града... или щяха да празнуват?
Младежът се приближи към едно от чеверметата, където мъжете изглеждаха най-възрастни. Обърна се към мъж с кафява прошарена коса и мустаци, който както разбра почти веднага беше ковач на селото. В това село днешните приготовления се правели веднъж в годината, когато голям змей идвал и взимал даровете на хората, защото това били неговите земи и той ги защитавал от другите змейове и лами. Ян се позамисли и след това попита ковача дали прави и саби.
- Не, милорд, – отговори той – аз съм прост селски ковач, знам как се правят, подкови, ножове или брадви за сечене, но меч... това е работа на други ковачи, които знаят да правят желязото по-тънко и по-здраво. Но ако ви трябва сабя знам, че нашия господар ще ви даде ако му се помолите, той е много щедър, въпреки вида си.
Момчето го погледна невярващо, но нищо не му пречеше да опита.
- Кога ще дойде змеят?
- След час – отговори човекът – по залез слънце.
Ян кимна.
Докато чакаше говори с много хора. Питаше за работа, за змея или за книгата. В това странно село никой не беше чувал за книгата, никой не търсеше да наеме работник и никой не се страхуваше от змея. Разбра, че дори момите сега се глашели да бъдат хубави, че можело някоя да я вземе змеят за булка. Това забутано градче се беше спасило от една лудост с друга.
- От колко години идва змеят в селото ви?
- От колко години ли? – учуди се старецът – Не знам, той винаги е идвал, откакто се помня.
Малко преди свечеряване булките излязоха и се наредиха на площада. Скоро всички приключиха работа и също отидоха на площада. Все повече и повече хора се събираха като че ли всички искаха да видят чудовището, което ги беше поробило... но в техните очи змеят не беше чудовище, а господар. Ян започна да чувства леко трептене под лъжичката. Помнеше това трептене още от първия път, когато видя змей и не можеше да се отърве от него от тогава.
И змеят дойде. Долетя със златните си крила като голям зелен гущер и застана точно над площада. Тогава той сви криле и започна да пада. И както падаше опашката се смали докато не изчезна, крилата се прибраха и уплътниха и станаха на ръце, а късите гущерови крака се превърнаха в човешки. Точно по средата на площада падна не чудовище, а човек. Изглеждаше млад, имаше златна дълга коса и носеше дълга бяла риза и панталони от червен плат. Единственото, което го издаваше бяха отровно зелените очи, с две вертикално удължени зеници.
Змеят се усмихна, поздрави хората и им благодари за обилната вечеря, която са му подготвили. Той започна да ходи сред струпаните богатства и платове и да оглежда булките. Те му се усмихваха и кокетничеха с него и той им отвръщаше със същото. Имаше много хубави, от хубави по хубави, но змеят така и не си избираше. Изведнъж той спря пред едно момиче, което не беше направило нищо до сега и каза:
- Тази.
Момичето потреперя, но не както се очакваше от вълнение, а просто от уплаха, но остана на едно място. Очите му крещяха за помощ, но тялото и не смееше да побегне. Въпреки това родителите на момичето изглежда се радваха, както и много други хора наоколо. Змеят се усмихваше и махаше на много от тях, но не гледаше към момичето, което вече почти плачеше.
- Не тази! – извика Ян.
Не искаше, но самодивското мляко си каза думата. Мразеше змейове!
А змеят се обърна към него. Ковачът, който все пак имаше нужда от помощник, и още няколко мъже се опитаха да го дръпнат назад и да го скрият, но тялото на момчето трепереше още от момента, в който чудовището стъпи на земята. И сега усилията на тези мъже останаха напразни. Ян просто се отскубна и пристъпи напред.
- Казах не тази!
Змеят се намръщи.
- И защо, човеко?
- Защото тя не иска.
Всички погледнаха към момичето. То клатеше глава отричайки, цялото трепереше. Змеят не им обърна внимание. Той изведнъж беше развеселен. Заинтересован от този човек, който просто седеше, загърнат в своята тъмночервена наметка, гледаше нагло с обикновените си кафяви очи, и общо взето приличаше на сополанкото, който открадна една праскова от кошницата преди малко, но явно не го беше страх да се противопостави на сила като неговата. Той се приближи до момчето, но не видя нищо странно в него. Не видя. Носът на змея помръдна два пъти, след което той го почеса.
- Миришеш на гора... на река.
- Ако искаш и на борче мога да ти мириша, само остави момичето на мира.
- Миришеш на сила.
- Мириша ти на самодивско мляко, сега просто се дръпни, моля те.
- Юнак... мислиш ли, че ме е страх от теб?
- Не, но мен ме е страх от теб, а не мога да се контролирам.
В същия момент ръката на момчето развя наметалото му и твърдо кухо парче дърво се разби в главата на змея. Чудовището замахна зашеметено, но Ян вече беше отскочил назад. Хората се отдръпнаха и образуваха празен кръг около тях, изнасяйки подаръците за своя господар. Ян видя как гробарят Христо, с когото се беше запознал по-рано, отива на някъде.
___________________________________ Oh, there're sober men and plenty, And drunkards barely twenty, There are men of over ninety That have never yet kissed a girl. But give me a ramblin' rover, Fae Orkney down to Dover. We will roam the country over And together we'll face the world.
|
|
|
|
|
Shady
|
|
Регистриран на:
09 Юли 2006 04:53
Мнения: 1732 Местоположение: пред компа
|
|
Заглавие: Публикувано на: 14 Сеп 2007 01:42
Шон вървеше край тълпите чакащи хора, докато всички те го оглеждаха с тревожен поглед. Почти разчиташе мислите им: какво, за Бога, е това? А тези които поназнайваха туй-унуй за таласъмите, най-вече от собствените си сблъсъци с тези нощни твари, си задаваха друг въпрос: какво търси гадта при Оракула?
Много неща се случиха през последните дни. Първите няколко дни свобода всъщност бяха едно припомняне колко гаден може да е живота. След като се събуди в гората беше адски неориентиран, отне му часове да си събере мислите и да се досети койе, какво прави там и защо крака го боли толкова много. Е, всъщност крака го болеше съмнително малко, имайки предвид състоянието му. И парчето плат с което бе превързан, нямаше как да е от неговите дрипи. Нито билките е намерил сам, никога не го е бивало дори и чай да си направи. Хах, камо ли да се превърже. В този момент Шон се усмихна и от полуразложеното му гърло излезе гръмогласен смях. Хората около него се разпръснаха, няколко майки гушнаха децата си, а татковците им хванаха дръжките на камите. Без да среща трудности с разбирането на намека Шон си сложи качулката и бавно тръгна напред. Помнеше как е убивал дузина войници наведнъж, дори и сега, с този крак би трябвало да се справи с тези фермери. Но това не беше той, напомни си. Не той е убиецът и, след като размисли, не искаше и да бъде. Поклати глава и взе последното място в опашката, когато на вратата на храма се показа огромен монах с бръсната глава и зелени дрехи. Във възцарилата се тишина се чу бодрият вик на исполина:
-Шон! Кой е Шон Таласъма от Юга?
За миг останал смаян, Шон се огледа сякаш очакващ да има тук друг с неговото име и проблем. Вдигна бавно ръка.
-Ела, Шон, -каза монахът.- Оракулът назова името ти.
Сред чакащите хора се разнесе шепот, докато бившия счетоводител бързо си проби път през храма. Гигантът го въведе в невисоко предверие с дървени стени, а след това го проведе по коридор, издълбан направо в скалата, на която е опрян храма. Накрая спря пред тесния отвор на ниска ниша и се отдалечи с поклон. Шон стисна още по силно тоягата си, която му служеше за бастун, пое дълбоко дъх и влезе. Беше чувал за този оракул в една кръчма малко след като излезе от гората. Хората говореха, че той казва на всеки какво трябва да направи със себе си и за какво е решението на най-големия проблем на който и да е човек. Малко след като чу това направи нещо много глупаво-от масата в ъгъла, където се беше скрил, попита къде да намери този оракул. За негово щастие получи отговор преди хората да се усетят, че на не повече от 3 метера от тях стои разлагащото се тяло на таласъм. Поне имаше късмет, че глупаците се разбягаха вместо да го хванат и изгорят.
-Ела, Шон.
В мрака не се виждаше никой, а измъчения глас дойде от ляво. Е, мрак с силна дума. Светлина идеше от безброй малки свещи в купички, поставени навсякъде. След няколко крачки се разкри гледката на изсечена направо в скалата груба, едра пентаграма. Улеите и бяха запълнени с червен пясък, който отразяваше оскъдната светлина. В центъра и коленичеше неясен човешки силует.
-Пристъпи напред, млади Шон-подкани го той с широк жест- или вече не чак толкова млад, а?-Старецът се задави в собствения си смях.-Аз съм Ираях, трети ментор на Оракула. Преди години имаше силни смущения в астрала, а веднага след това гласът на Валаахан се чу много ясно. Извести ни, че ще пристигне прокълнат човек от Юга, който, за да живее трябва да убие самият себе си.
Шон пристъпи напред и усети как щом крака му докосне пода на нишата, като че тръпки минават през цялото му тяло. Пламъчетата на свещите разко се разлюлаваха от всяка изречена дума.
-Радвам се, че някой се е сетил за мене-отбеляза той в духа на новоиткрития си оптимизъм-Но положението е такова, че аз вече се опитах да го убия... - пристъпи с ранения крак напред-... и може би дори успях. Но се съмнявам. По скоро просто си разменихме ролите. И това... нещо ще чака възможност да се върне.
През последните дни на пътуването си мислеше изключително трезво. Всяка възможност мина репз главата му, всеки епизод от съществуването му бе взет предвид. Нетипично за него, Шон дори почна да си крои планове и да прави експерименти. Той знаеше, че не е унищожил таласъма. Когато се чувстваше заплашен лесно можеше да разпознае туптенето в главата си и опитите на демона да го превземе отново.
-Интересни мисли имаш, момко-и отново онзи задавен смях-Ще получиш съвет, ала дали ще извлечеш полза от него зависи изцяло от теб.
Ираях затвори очи и започна да се люлее на мястото си като описваше с тялото си широки кръгове. Пеейки някакви монотонни срички, той поетепенно забърза движенията си, кръговете ставаха все по-малки, а гласъм му все по-висок. Накрая менторът започна направо да кращи и да се гърчи, всявайки смут и страх у Шон. Шон, който пък чувстваше в този момент голяма податливост и се надяваше само...
КНИГА, ОБГЪРНАТА ОТ СИЛИТЕ НА ЗЛОТО
СЕДЕМ ПАЗАЧА, СКРИТИ В МЪГЛАТА
ТРЯБВА ДА НАМЕРИШ, ЗА ДА СЪЖИВИШ ДОБРОТО
И ДА ОТНОВО ДА НАМЕРИШ ТВОЯТА СЪДБА
-... какво пък беше това??!
-Ох, здравата ме разтресе!-ментора имаше самодоволно изражение, докато събираше изпопадалите свещи-Шон, получи ли своя съвет?
-А? Да, не го ли чу?
-Гхахахгрр... ох, наистина здраво ме разтрси. Не знаеш ли? Менторите никога не помнят какво е излязло от устата им. Та какво съм ти предрекъл?
Шон разказа дума по дума краткото съобщение на предсказателя си.
-Странно предсказание-Ираях леко поклати глава-Но май мога да ти помогна с него. Книгата, която търсиш е така наречената Книга на Вековете. Който я прочете ще открие вечен живот. А ето я и лошата новина-тази книга е само легенда. Уви, аз съм само Гласът, не и тълкувателят. Ще трябва сам да разбереш какво ли се крие под тази метафора. Може би да се обърнеш към Библията, екзорсист... но пък седем пазача? Е, моята работа е приключена. Бих искал да ти помогна повече, уви няма как.
-Ти и без това ми помогна много. От тук нататък пътят е изцяло мой.
Какво беше това? Самоувереност? Излизайки от храма Шон си каза сам на себе си, че сега се чувства способен да преследва кавато и да е легенда. Все пак ако е легенда, няма как да го убие, ако не е-значи там е спасението му. А щом не е смърт, значи е надежда. "Хах, звучиш досущ като оракул". И пак се изсмя, прогонвайки хората около себе си.
___________________________________ Заповядай в Comics Bistro - мястото за български уеб-комикси
|
|
|
|
|
Дръвник
|
|
Регистриран на:
04 Мар 2007 19:16
Мнения: 199 Местоположение: CHERNOBIL KINGDOM :) on the way to nowhere
|
|
Заглавие: Публикувано на: 14 Сеп 2007 11:38
В същото време далече на изток...
Бобакин огледа пътя на който стоеше.Не беше сигурен че това е мястото,но не искаше да се откаже...Не можеше.
Откакто бе чул за книгата преди години тя се бе превърнала в целта на живота му.Но за разлика от останалите търсачи той имаше само една цел.Нямаше любим човек когото да иска да съживи-отдавна ги бе забравил;нито се беше вманиячил в идеята да притежава злато...Той ненавиждаше златото.Единственото,което искаше бе сила...Сила за да се оттърве от проклятието което хвърлиха върхо него още преди триста и двайсет години.Унесе се в спомени.Великата война бе взела много жертви и част от тях бяха невинни.Тогава му пукаше,но се бе научил да живее без скрупули.Все пак бе вампир.Тогава бе млад магьосник,мечтаеш за безсмъртие...и му бе дадено.Една вечер в палаткатав която спеше нахълта банда вампири.Той се съпротивлява колкото можа,но те го хванаха.Мислеше че е свършен,но на сутринта осъзна,че е жив и изпитва странно неудобство от слънчевата светлина.
Но това бе минало.Сега искаше книгата за да може да доживее живота си като човек.Човек гуляй.През тези триста години бе събрал достатъчно пари за да купи малък град,заедно съсвсъчките му обитатели.И сега имаше възможност да стане пак човек.Наскоро бе дочул,че идиотите от Кланът също търст книгата.Знаеше че трябва да отиде на юг и дотам.Щеше да отиде и да събере малко информация от градчето на изток.Беше се телепортирал тук,защото меко казано щеше да шашне пазачите на главната порта ако просто изникнеше пред тях."А после ще избия всички..."помисли си.Мъчеше го жажда за кръв.Мразеше тази зависимост,но нямаше начин.Ако не я утолеше щеше да се превърне в нещо много по-лошо от вампир.Запъти се нагоре към града.
Следва продължение...
___________________________________ [PROUD DEFENDER OF STINKY SOCKS]
---------------------------------------------
a.k.a. bobakin
|
|
|
|
|
Кирилица
|
|
Регистриран на:
04 Апр 2005 18:56
Мнения: 847 Местоположение: Пловдив
|
|
Заглавие: Публикувано на: 14 Сеп 2007 18:01
Джак вървеше все така удрипан и гладен. Приличаше на същиснски клушар. Все така тъмните кръгове под очите му загрозяваха младото му лице. Косата му рошава и мръсна, както винаги. Обаче в очите му се виждаше нова искра. По нея се четеше вяра и хъс за ново начало. Въпреки че шанса да намери чародея са 1 към 1000, Джак здраво беше стиснал зъби и вървеше по пътя. Той обръщаше внимание и на най-малкия човек. И докато със сигорност не разбереше, че това не е човека, който търси не сваляше очи. По някога се чувстваше неудобно, но нищо не можеше да го спре. Към залез той стигна до балканското селце, разположено на една плодородна низина. Той се огледа и не знаеше от къде да започне. Но улисан в търсенето, изведнъж той осети силни болки в главата.
-Мамка му! Бях забравил за трансформацията.-изруга на ум Джак.
Той пое дълбоко въздух и се опита да забави трансформацията. В същия момент до него мина един странен човек облечен в тъмна мантия. В този миг болките спраяха и сърцето на Джак затуптя толкова силно, че можеше да изскочи. Каракоджулът се обърна към страника. Не можеше просто да го нападне и разкъса пред всички. Пък и не се знаеше дали е същия, който търси. Затова реши просто да го проследи. Първо целта отиде да се нахрани в един доста изискан ресторант, в който беше ъпсуртно да бъде нападнат. Плати си и излезе. Повечето хора в ресторанта не бяха изпускали поглед от него, но никой не смееше да повдигне въпроса. Джак продължи преследването, но болките в главата му се връщаха. След това набелязания отиде в една тъмна улица и искара една тънка книшка.
-Карата!-помисли си шпионина.
Това беше идеален момент за нападение. Точно когато беше готов да се хвърли върху врага си, от ъгъла се показа един ботигард. Със скороста на светлината Джак се скри зад един кош за боклук. Бодигарда говореше с чародея. От това което караконджулат чуваше, ставаше въпрос за самуличноста на страника. Чародея бързо се оправи и след секунди бодигарда си отиде. Джак изскочи от прикритието си, но се оказа сам уличката. Той се паникьоса и тръгна да се оглежда като мишка. Зърна тъмния магьосник на няколко метра от него. Но изведнъж болките в главата му се плъзнаха по черепа и беше време за трансформация. Нямаше време за губене за това Джак рискува.
-Ей чародея.-провикна се той.
Обърна се само набелязания и това беше достатъчно. Огромно чудовище стоеше насред улицата. Чудовище, което бавно се предвижваше към чрадоея. Брарус стоеше и гледаше към огромния си противник. Готвеше се за заклинание, но караконджулът го трясна така силно, че той нямаше възможност да изрече и думичка. Тялото му полетя и се разби в една дървена къща. Хората се разпискаха и разбягаха в различни посоки. Двама бодигарда изкочиха изневиделица, но не смееха да се намесят. Съществото се приближи до врага си, но в същия момент две огнени топки изкочиха от ръцете на Брарус. Джак използва крилото си за да се предпази от атаката. Болката беше силна, но можеше лесно да се игонорира. Чародея беше вече на крака и се приготвяше за нова атака. Но караконзжулат беше по-бърз и стовари огромната си ръка върху лицето на противника си. Струя кръв пръсна от раната на чародея. Той беше свършен. Джак го изправи на крака.
- Къде е картата?-изръмжа той.
Цялото лице на Брарус беше обляно в кръв, но той се опитваше да се съпротивлява.
-Това ли търсиш?-каза магьосника и подхвърли пърче пергамент.
Караконджулът го хвана, но не му отне и секунда да резбере, че това капан. Пред очите му избухна бяла светлина и той мигновено се изпари.
- Така ти се пада.-прошепна под носа си Брарус.
___________________________________ Кирилица goes Jason
|
|
|
|
|
Дръвник
|
|
Регистриран на:
04 Мар 2007 19:16
Мнения: 199 Местоположение: CHERNOBIL KINGDOM :) on the way to nowhere
|
|
Заглавие: Публикувано на: 16 Сеп 2007 20:09
Бобакин почти бе стигнал градчето.В момента дообмисляше плана.Щеше да отиде при библиотекаря и уж непринудено щеше да пита за книгата.Библиотекарят щеше да увърта но с малка демонстрация на сила щеше да каже вичко.После щеше да отиде при свещеника и да се сдобие с картата,чрез която се намираше ключът за гнигата.Накрая щеше да мине при ковача за да поправи меча си.
-Стой!Кой си ти и защо идваш-попита го пазчът на портата.Бобакин можеше да го убие с едно движение,но реши да запази прикритие...за сега.
-Пътешественик,просто минавам от тук.Искам само да пренощувам.
Донякъде той казваше истината.Донякъде.
-Хммм...Влизай,но внимавай,странниците не са често срещано нещо тук.Можеш да си навлечеш беля,а аз няма да те спася.
-Няма да ти се наложи-усмихна се вампирът.Той изглеждаше като всички останали на външен вид,но самата поява на скитник тук явно бе събитие.
Всички се бяха събрали на площада и го гледаха цъц недоверие.Тук явно хората не бяха гостоприемни.Не че някъде бе добре дошъл.
Когато влезе в страноприемницата(чудно че въобще съществуваше такава)съдържателят-старец с дълга бяла брада го изгледа странно.После възкликна с престорено въудушевление:
-Аааа,клиент!Стая ли ще искате?
Вампирът хвърли златна монета на тезгяха и каза:
-Една вечер не искам ресто-хвърли раницата и излезе.
Тръгна право към библиотеката,без да си прави труда да увърта.Не намираше смисъл да преиграва пред хора които скоро щеше а убие.Влезе през малката врата,отиде до управителското бюро и с покашля.
Не последва отговор.Отново го направи и реакция пак не последва.Загубил търпение той завъртя с нетърпение стола на който седеше библиотекарят...и го откри мъртъв,изкормен в стила на някой от Кланът.
-Мръсници-прошепна-МРЪСНИЦИ!!!
Поне не знаеха за свещенника.Опитваха се да го спрат?Не знаеха какво ги чака.Заряза човешкия живот и други подобни щуротии.Щеше да намери книгата,да изсмуче силата и и тогава щеше да се заеме с отмъщение.За това че го бяха превърнали в вампир той им бе простил когато чу за книгата.Още като младок се бе отцепил от обединението им.Но сега ставаше лично.Те не искаха книгата за себе си.Те просто искаха да не я намери той.
-Война ли искате-прошепна той-Е ИМАТЕ Я!!!
Излезе със решителна крачка от библиотеката.Знаеше че ще го обвинят в убииство,но не му пукаше.Насочи се към църквата.Влезе вътре и се запъти към олтара.
-Отче-провикна се.
-Кой е там и защо вика така-попът спря ядния си поглед на Бобакин-ти ли си?
-Аз съм.Искам съвет,отче.
Вече поуспокоилият себожи служител каза с насмешка:
-А трябваше ли да викаш?
-Аз съм голям грешник отче-вампирът показа зъбите си.
-Създание на сатаната,махни се-попът отстъпи назад и размаха кръста.Бобакин се изсмя и продължи.
-Аз съм голям грешник затова не ме ядосвай.Дай ми картата за ключа!
-ИЗЧЕЗНИ-изкрещя свещенникът с цяло гърло-няма да получиш картата от мен!
-Значи ще те убия,ще разруша църквата и ще я взема.
Вампирът извади стрария си меч и прободе Свещенникът през корема.
-Това няма да ти се размине...Бог ще те накаже!
Бобакин отново се изсмя този път още по-зловещо:
-Твоят бог няма власт над МЕН!!!
След това извади меча от попа и започна да прави заклинание.Думи недокосвали ничии език от хиляди години излязоха от устата му,а ръцете му правеха жестове невиждани от човешко око от също толкова време.Църквата започна да се разпада,а старият свещенник промълви само едно нещо:
-Проклет да си...
След това изпълнение вампирът нямаше как да се измъкне незабелязан.Тълпа от хора се събра около самотната закачулена фигура в центъра на разрушената сграда.Само едно място бе непокътнато-олтарът.Вампирът магьосник такабе направил заклинанието си,че да разруши всичко освен картата.Щом само олтарът бе цял значи той бе Пътеводителят.
Но първо щеше да се разправи със тези смешни човеци.С един замах изчисти меча си от кръвта на отеца.Очите му засветиха в червено,а той се затича с невероятна скорост към тълпата.Няколко стражи стояха готови за бой с него,но докато замахнат вече ги бе разсякъл на две.Хукна през навалицата като размахваше острието с невероятна скорост.След по-малко от пет минути площадът бе осеян с трупове.Единствената оцеляла бе млада мома.Неговия обяд.
Изглеждаше сякаш не я интересуваше смърта на останалото село.
-Направи ме вампир-внезапно каза тя.
-Повярвай ми,не искаш.
-Напротив,ти изби всички,какъв е смисълът да съм човек?
Вампирът се усмихна.Какъв политик бе това момиче.Не нямаше да я яде.Нито щеше да я прави вампир.Щеше да намери друга храна.Отиде до олтара,каза няколко думи ив ръцете му се появи точно копие на рисунките върху камъка,само че на пергамент.Нави го,мушна го в джоба си,завъртя се на пета и изчезна оставяйки само момата в мъртвия град.Раницата му бе изчезнала от страноприемницата също.Единственото което бе донесъл и оставил този странник бе смърт.За всички.
___________________________________ [PROUD DEFENDER OF STINKY SOCKS]
---------------------------------------------
a.k.a. bobakin
|
|
|
|
|
2D'
|
|
Регистриран на:
20 Юли 2006 08:25
Мнения: 987 Местоположение: In The Middle Of Nowhere
|
|
Заглавие: Публикувано на: 16 Сеп 2007 23:01
- Ей Ришар, наближаваме нали? – Прошепна един тънък глас.
- Гората е на километър от тук. Защо шепнеш?
- Усещам енергията, която излъчва гората. Пробужда в мен страхопочетание.
Таласъмът спря и се настани зад един по – голям камък. Извади изпод наметалото си дървената чашка и манерката с вода. Напълни чашата и се загледа в нея. Появи се познатият образ на земна повърхност, гледана от птичи поглед. Картината се понесе над гората, след което започна да се снижава, прониквайки под короните на масивните дървета.
- Виждаш ли самодиви? – отново прошепна Камен.
- Не. – Неспособен да диша, камъкът издаде звук наподобяващ въздишка. – Но това не значи че ги няма. – Довърши Ришар.
- Защо ли се надявах, че ще ми го спестиш.
- Цялата гора е жива, а животните в нея общуват помежду си и служат на самодивите. В мига, в който се доближим до дърветата, вече ще знаят за присъствието ни. Свиквай с параноята.
Ришар тръгна спокойно към гората, сякаш излизаше на разходка. Остави притесненията на спътника си, а той запълни главата си с всички начини за оцеляване, които знаеше...
Огромен силует се извисяваше в мрака. Гората будеше страх дори гледана от стотици метри. Вероятно затова хората рядко навлизаха в нея. Докато вървеше и зяпаше гледката напред, Таласъмът затърси нещо на кръста си. Увери се че стъкленицата е там и я разклати за всеки случай. Бе пълна. Ришар я беше свил от злощастните си нападатели. Възпламенителна течност. Дори Няколко капки от нея могат да подпалят дърво като факла. Реши, че ще му е от помощ, ако стане прекалено гъстонаселено из горските пътеки. Не след дълго Ришар и Камен започнаха да навлизат сред дърветата. Тук мъртвите побелели очи на таласъма откриха един съвсем друг свят. Свят много по интензивен и жив от този, в който бе досега. Всякакви същества щъкаха наоколо, от най - големите хищници до най – малките буболечки. Всеки уважаващ себе си природонаблюдател би ахнал от възхищение, помисли си мъртвецът.
- Тук вече трудно ще се ориентирам за посоката.
- Трябва да намерим сърцето на гората. Там е погребан чародеят за когото ти разправях. Но внимавай, защото около него се въртят магични сили, от които дори самодивите се страхуват. Чувал съм че наричат това място Тихия шепот.
- Значи ще попитаме този шепот за книгата? – попита Ришар докато навлизаше все по - навътре.
- Ами... нещо такова да.
Една огромна, черна лапа изскочи иззад дърво, покрай което Таласъмът минаваше и се стовари право в лицето му, с такава сила че Ришар се завъртя три пъти във въздуха и се разби на земята като снаряд. Изправи се бързо и се обърна към дървото. До него стоеше огромна мечка, която се бе втренчила в таласъма.
- Сбъркал си мястото за разходки чудовище. – проговори животното.
- Храната ми няма право да ми говори така! – изсъска Ришар. Не изглеждаше никак шокиран от това че мечката бе проговорила. Изтегли меча от ножницата и се втурна напред. Звярът срещу него не се поколеба и също скочи в атака. Точно преди да премаже Ришар с теглото си, таласъмът скочи над главата на мечката и описа дъг с меча. Горският пазач изрева от болка и проглуши цялата гора. В мига, в който немъртвият се приземи, хищният му нападател се извъртя и отново стовари лапа върху главата му. Ришар изхвърча в страни и се заби в близкото дърво.
- Писна ми! – Таласъмът се изправи и хвърли оръжието си с чудовищна сила към връхлитащата го мечка. Мечът се заби право между очите на животното. То обаче не спря устрема си навреме и размаза противника си в дървото като комар. Ришар изсъска безпомощно изпод туловището намечката. Немъртвия избута трупа колкото да успее да се измъкне. Направи две крачки, олюля се и се строполи в килима от листа.
- Кофти ден...
___________________________________ LOVE & PEACE!!! Барай меча!!! - Touch da Sword!!! Не спичай - Don't speak/bake Ни мъ ибе - It doesn't fuck me Да еба майка ти, да еба! - To fuck yer mother to fuck! Лайната се случват - Shit happens
|
|
|
|
|
Sidhe
|
|
Регистриран на:
10 Сеп 2007 02:34
Мнения: 255
|
|
Заглавие: Публикувано на: 21 Сеп 2007 14:51
Въздухът беше прохладен, лек вятър подухваше от изток, от морето, а чайките крякаха нервно за последно преди да им се наложи да се приберат за през нощта. За половин час небето беше порозовяло, след това бе придобило червен цвят и сега слънцето потъваше зад хоризонта с мека светлина. За миг то проблесна в зелено и след това се загуби зад далечните хълмове. Бялата полукръгла луна, която беше изгряла отдавна и наблюдаваше последните минути на слънцето, сякаш изплака когато усети този последен топъл лъч светлина да си отива от лицето и преди да остане самотна господарка на небето.
Няколко минути по-късно Бай Мирко издърпа въдицата си и изпсува. Не можеше вече да види нищо след заник. Той хвана нави месината около пръта си и хвана кофата с миризлива, немита, но все още може би жива, риба и с бавна куцукаща походка напусна вълнолома. Сигурно щеше да се прибере, да изчисти рибата или да я даде на своята бабичка, с която беше живял цял живот, и след това двамата доволно щяха да ядат тази вечер. Но не всички бяха толкова щастливи, че да имат къде да отидат тази нощ.
Друга фигура обвита в сенки също изпсува и прибра въдицата си. Беше слабо, русоляво дрипаво момче със сини очи, които гледаха отчаяно във водата. Днес то не беше хванало нищо и от цялото си, изпълнено в момента със злоба, сърце завиждаше на стареца, който днес щеше да яде на сухо и топло място. Момчето се казваше Хитьо и трябваше да се върне в гадната мръсна уличка, където завита в старо изпокъсано одеало го чакаше болната му измършавяла сестра.
Момчето падна на колене и заплака. Искаше му се да има храна за да може да нахрани сестра си. Искаше му се да има пари, за да може да плати на знахаря да я излекува. Искаше му се да има толкова много неща. Нещо проблесна в ума на момчето и лудешки поглед се изписа по лицето му. Щеше да намери книгата! Царят беше обявил награда! Щеше да я намери и да получи наградата! Момчето започна да се смее и се втурна нанякъде, без и то да знае на къде.
Жана в този момент кашляше и се давеше в собствената си кръв. Гърдите и я боляха и дишаше трудно. Искаше брат и да се върне колкото се може по-скоро. Искаше да я прегърне за да я стопли, искаше да види усмивката му и очите му. Нямаше значение дали ще получи храна или лекарства, стигаше и само да е до брат си за да се почувства по-добре. Но той закъсняваше и топлината му я нямаше за да я стопли. Тя трепереше и по бледите и розови устни потече тънка струйка червена кръв. От очите се опитваха да паднат замръзнали сълзи, но не можеха. Изведнъж момичето спря да трепери и очите и станаха празни. Всичко сякаш замръзна. Само къдравата и руса коса се вееше от лекия нощен бриз. След миг тя се закашля и кръвта напои дрипавото одеало. Момичето отново започна да трепери и очите и да мигат насълзени в тъмнината.
В съседната алея някой се спъна и падна на земята. Мъжът трепереше от страх, а срещу него проблясваше острието на нападателя. Той знаеше, че днес е последният му ден на този свят. Другият се смееше и подмяташе ножа.
Хитьо се блъсна в разбойникът, мъжът скочи от земята и се втурна към нападателя си, бандитът без да разбере какво става отряза ухото на момчето, мъжът успя да го удари и злосторникът падна на земята. Днес не беше щастлив ден за този обирджия. На този ден свърши неговият живот, беше пребит от бясно обезумяло момче и разгневен стар рибар. По-късно бай Мирко щеше да приюти момчето и сестра му при себе си.
На съседната алея мина млад мъж. Видя младото треперещо момиче, наведе се, прегърна го и го целуна, остави нещо в ръката му, след това се изправи и продължи. Момичето спря да трепери и се усмихна.
На небето звездите блещукаха и наблюдаваха как за първи път от много време сираците се скриват от погледа им. Наблюдаваха и мъжа, който беше минал до момичето. Може би те единствени не се чудеха защо е направил това, което направи. Те бяха виждали много неща по света и вече не се изненадваха от нищо, дори и от най-странното деяние.
- Защо го направи? – попита другият мъж, който чакаше на края на алеята след ъгъла – Може и ти да се разболееш.
Първият го погледна, сам се почуди на себе си и след това отговори:
- Понякога просто имам нужда да направя нещо подобно.
Вторият го изгледа на свой ред, но в края на краищата просто поклати глава.
- Странен си, знам го отдавна, но още не мога да спра да се учудвам.
Първият вдигна рамене. Двамата тръгнаха. След известно време лутане те излязоха от лабиринта малки улички, които представляваше по-новата част на града, построена в последните години край доковете. Когато светлината на един от фенерите на главната улица попадна върху двамата, на яве лъснаха два стари, но добре поддържани, железни нагръдника. Първият, този който целуна момичето, извади някаква кутийка и предложи на другия.
- Не пуша – отговори той и вдигна малката бъкличка, препасана на кръста му.
Двамата стражи бяха заедно на нощта смяна от година или две. Единият, пиячът, беше родом от Белица, и беше в служба на краля от много години. Другият пък беше дошъл тук малко преди да стане нощен страж и да ги разпоредят заедно. И двамата имаха своите пороци и своите добри черти и може би точно защото нито единия, нито другия беше прекалено съвършен , си допаднаха перфектно и бързо станаха приятели. Старият страж беше висок около метър и осемдесет, добре сложен, а може би вече и леко пълен заради години, с добре оформена брада, тип катинарче, леко оплешивяващ, и с големи сини очи, които му придаваха прекалено миловиден вид, но пък за сметка на това сякаш заемаха на лицето му повече място и носът му не изглеждаше толкова голям, който беше. Зовеше се Иван. Другият, по име Али, идеше от някоя забутана далечна пустинна държава и беше пълна противоположност на местния страж. Беше по-нисък, слаб, леко мургав, с остри черти на лицето и малки, но остри, черни очи, които непрекъснато играеха насам-натам за да следят всеки детайл от обстановката. Челото му беше високо, но по него се спускаха кичури черна коса, които го закриваха. Беше добре избръснат и затова много хора го подиграваха, че е кюсе, но него не го интересуваше, защото в неговата култура окосмението на лицето се смятало за знак на това, че си от простолюдието. Затова всички го наричаха „Принца”, въпреки, че нямаше никакви доказателства, че този човек има някакво благородно потекло.
Двамата сега почиваха след ранната си обиколка. По-късно щяха да дойдат пак до тук и да видят какво става в тези улички, но за сега това беше достатъчно. Всеки от тях отмаряше по собствения си начин и се чувстваше добре. Бяха приказвали много в миналото, но когато човек е с някого другиго толкова дълго време всяка нощ, то историите се изчерпват бързо и остава спокойствието да си с някого, на когото вярваш.
- Имаш ли още приказки като тези, които ми разказва преди? – попита Иван.
- Не, ефенди, нямам, – отговори чужденецът – а и много истории се навъдиха през последните няколко месеца, и от твоята и от моята земя. Дори този ваш крал повярвал на една от тях и пратил хора да търсят книгата, казват.
- Столицата е на далече, Али, тук рядко идват хора да кажат истина ли е или не.
Пушачът кимна. И двамата знаеха, че е истина и че кралят е полудял, но и двамата не искаха да го повярват. Та нали все пак той им даваше работата, не можеха да работят за луд. Не че някога го бяха виждали, но нали кралят е всесилен и може да чуе всяко тяхно съмнение, изречено на глас или мислено в умовете им. Искрено и двамата се страхуваха от последното, защото в умовете и на двамата имаше съмнението, че този крал, колкото и да беше добър преди, вече за нищо не става.
Иван отпи още няколко глътки от бъкличката си, след това я затръска леко над устата си. След като не капна нито капка той се обърна към колегата си и го подкани да тръгват.
- Чакай малко. – отговори Али и опъна здраво от фаса си.
Той се разгоря и бързо стигна до края си. Али се закашля и се преви на две, но след това се изправи и предложи да продължат с обиколката си. Нощта беше скучна. Обиколиха няколко квартала като съвестни стражи, минаха през гарнизона за още пиене и тютюн. След края на втората обиколка след презареждането двамата стражи отново се отзоваха на същата улица както преди и отново щяха да се отдадат на своят отмарящ ритуал. Иван вече лочеше виното си, а Али още свиваше цигарата си, когато се случи нещо необичайно.
- Али ибн Мехмед ибн Зефир. – чу се гласът от сенките.
Чужденецът потръпна, но след това изстреля машинално „Аз.” и извади меча от ножницата му.
- За предателство ти ще умреш тази вечер. – отговори гласът.
Иван също вече бе извадил меча си и двамата следяха посоката, от която идваше гласът.
От сенките излезе млад мъж, може би още момче, което с усмивка на уста въртеше в дясната си ръка голям двуостър меч. Усмивката беше някак детска и глуповата, и може би затова младежът изглеждаше по-млад отколкото всъщност беше. Но най-важното в тази усмивка беше, че беше весела. Сякаш не ставаше дума за убийство, а за обикновено забавление на панаир в селото, където на децата се връзваха кърпи на очите и им се даваше възможност да уловят захаросана ябълка в леген с вода. Асоциацията беше още по-пълна от нагризаната червена ябълка в лявата ръка на новодошлия.
- Готов съм, ламина. – отговори Али.
Мечът спря да се върти, застана, хванат на обратно, пръстите силно стискаха дръжката. Ябълката изхвърча назад, Момчето се втурна напред, все със същата усмивка. Острието се стрелна в блестяща дъга, и целуна челото на чужденеца.
Чу се издрънчаване на метал в метал, момчето отскочи назад, след което замахна още два пъти. Дрън-дрън. Звуците не спряха още няколко минути. Имаше и два вика.
Момчето едва седеше на краката си, гледаше замаяно в земята, където се стичаше кръв от раната на корема му. Иван също имаше рана – на крака се бе появила широка рана, от която бликаше гъста червена кръв. Али също кървеше. Челото му беше разрязано и малко коса беше паднала на земята в голямо леке кръв.
- Ти се провали, ламина, - каза Али – но аз ще те пощадя, защото не това е пътят на моето семейство.
Чужденецът прибра меча си и се обърна за да види раната на Иван. Момчето бавно изчезна в сенките.
Двамата стражи отново бяха сами. Али пушеше цигара, но алкохолът на Иван служеше за промиване на раната му.
- Ще се оправиш – рече Али – нужно е само малко време. Но вече е опасно да стоя тук, приятелю, те ще ме намерят отново и не искам да застрашавам живота ти. Благодарен съм ти.за това, което направи днес.
Иван не разбираше какво става, но му се щеше.
Следващата седмица мина без произшествия. В края и Али напусна стражата и се отправи на дълъг път, както сам беше казал на своя колега.
___________________________________ And if you could have seen her there Boys if you had just been there The swan was in her movement and the morning in her smile All the roses in the garden they bow and ask her pardon For not one can match the beauty of the Queen of all Argyll
|
|
|
|
|
|
Вие не можете да пускате нови теми Вие не можете да отговаряте на теми Вие не можете да променяте собственото си мнение Вие не можете да изтривате собствените си мнения
|
|