Това е началото на "епически" разказ. Благодаря на Ледник, Nhaz' Ul и на самият Феликс, че си даде името.
Феликс

Градът заспиваше бавно. Една след друга казанлъшките улици опустяваха в този късен час. Те биваха последвани от изгасването на електрическите крушки в хорските жилища, но една представителка на този вид електрически уреди не следваше общият пример. В стаята, която тя осветяваше, едно момче на възраст около шестнайсет години неуморно „шеташе” по клавиатурата на своя компютър. Въпреки зомбирания поглед, който бе вторачил в монитора, момчето не забелязваше правописните грешки, които получава в иначе така заинтригуващия писан от него текст. Момчето беше само по долни гащи, целият плувнал в пот, която кльощавото му тяло. След още няколко минути непрестанно писане, той отпусна пръсти върху клавиатурата и огледа „създаденото” от него. В този момент вратата на стаята се отвори и вътре влезе мъж на около петдесет години, с черна коса, сред която се личаха няколко бели косъмът. Човекът огледа смръщено момчето
- Няма ли да си лягаш?-попита още по смръщено възрастният човек- Почти два през нощта е
-Тате…ся довършвам един разказ
-Станиславе стига с твоите глупости ве
-След малко ти казах
-Хубаво, но ако после пак стана и те видя на тоя компютър, ще изхвърчиш през прозореца заедно с него
-Хубаво
Мъжът излезе от стаята, като тресна врата след себе си. Момчето изгледа отегчено тази гледка, след което се върна към предишното си занимание. Изписа около половин страница текст, като прочете последното изречение няколко пъти и промени няколко думи. От кестенявата коса на Станислав капеха едри капки пот, които се разбиваха върху клавишите на клавиатурата, но младият писател не им обръщаше никакво внимание. Като прочете последния параграф един два-пъти, прескочи един ред и написа „Феликс, 23 септември”. След което запамети текста и изключи компютъра. Младежът разтри уморено кафявите си очи, след което се насочи към намиращото се в стаята легло…
-Ставай- крещеше малко копие на Станислав, облечено в синя пижама- Ставай! Искам да ям
-умри-каза сънено каза младият писател, който се явяваше по-голям брат и бавачка на малкото „чудовище”-Колко е часа?
-Почти девет. Мама каза да ми направиш закуска, после обяд и да ме изпратиш до училище
-Училище!?!
-Да…едно такова, което децата научават много неща
-Знам к’во. Забравих, че сме почнали. Въ’ри виж хладилника, аз идвам след малко
-Мама каза, ти да направиш всичко
Момчето стана от леглото, като събори по малкия си брат на земята и с ритници го изпрати до вратата. След това набута завивките от леглото в близката ракла и се облече. Самото облекло не представляваше нищо особено, стари джинси, черна тениска и карирана риза. Станислав прегледа набързо снощното си произведение като редактира една две думи, а след това отиде да направи закуска. Апартамента беше значително просторен, а самия блок, в който се намираше бе разположен на главната улица на града. След няколко минути прекарани с брат му, тийнейджърът отново седна пред своя врене компютър като отново заоглежда разказа си. В този момент получи поща, а в имейла се казваше:
„Феликс ти си върха. Двете части от трилогията ти „В търсене на Зария” бяха невероятни, надявам се да завършиш третата скоро. Бих се радвал ако прегледаш някой мои неща.
С много респект Били”
Шестнайсет годишното момче леко се усмихна, но погледа му не тръпна. Бе свикнал с такива имейли. Получаваше поне по десет на седмица. Причината бе проста, Станислав и имаше доста свободно време през ваканцията и го се отдал в писане на разкази. Въпреки неуспеха на първия му кръстен „Битката”, трилогията „В търсена на Зария” му донеса слава в няколко форума, а спечелването два конкурса за фантастичен разказ го караха да си мечтае за бъдеще на журналист или писател. Тийнейджърът завършва „публикуването” на новия си разказ в любимия му литературен форум, когато брат му налетя в стаята
-Стан, Стан-пищеше малкото момче
-Да?-младият писател дори не погледна брат си
-Напиши ми домашната
-А вълшебната думичка?
-Моля те бате Стан
-Хубаво
На Феликс му харесваше да го наричат бате Стан, но предпочиташе творческият си псевдоним. Момчето написа домашните на брат си за по малко от половин час, все пак материала за трети клас не беше толкова труден колкото този за десети. Последва четене на положителни отзиви на завършващата част от „В търсена на Зария”, което много трогна и Стан тръгна доволен на училище.
Самото то бе гимназия Природо-математическа гимназия „Никола Обрешков”, което бе доста на далече в сравнение с училището на брат му ОУ „Никола Вапцаров”, делящо сграда с гимназия „Петко Стайнов”. Докато чакаше началото на учебните часове десетокласникът завистливо гледаше как момче от съседния клас разполага с неговата мечта- „ем пе три плеър”. Феликс би сторил почти всичко за да притежава един от тях и да слуша музика по пътя, но тези джаджи бяха все още новост и доста скъпи. Бляна му тях бе прекъснат от идването на други представители на неговия клас, също като Стан-информатици.
Часовете минаха спокойно под вещото командване на смахнатите преподаватели, работещи в това училище, чийто физкултурен салон би бил скоро построен. Звънецът за голямо междучасие леко повдигна духа, на молещите за още ваканция ученици. Стан бе решил да не блъска с другите ученици за да достигне завидната цел- цигари, дъвки и останали в училищното барче, сандвичи. Феликс и най-добрият му приятел от класа Наско, който бе от малкото знаещи, че той е „митичният писател”, зяпаха пред прозореца на класната стая
-Насе?-каза провлечено младият Стан-виждаш ли онова момиче там
-Аха. Това е Ант. Знам я от писателския кръжок, който посещавам…
-Пак ли ония гейски истории?
-Не са. Много е интересно даже
-Наз…какво ти помогна това? Сега пишеш в училищния вестник, който никой не чете
-Това ме сети, че тях да ти предложа място там
-Забрави…та за т’ва момиче. Мисля, че е много сладка…честно
-Великият Феликс се влюби
-Тихо ве
-Споко
-Проблема е, че е като посещава писателски кръжок не се знае дали ще хареса мен или Феликс?
-Това е добър въпрос
-Защо не я пишат
-Аз?
-Да-
Еми…мога да ви запозная
-Това е добре, а сега да сядаме, че даскалката идва
***
Следващите няколко часа минаха доста мудно. След часовете, Стан, Наско и още две момчета от техният клас повися малко заедно, разговаряйки за живота и…фентъзи игри. Някъде към 20.00 Феликс се прибра у дома, поздрави семейство и реши да провери за мнения. Въпреки похвалите момчето не беше много доволно, искаше му се да пробие без кръжоци и други групови занятия. За изненада на момчето, в пощата му имаше доста нови писма, но едно му направи наистина голямо впечатление.
„Скъпи Феликс. С интерес следях „В търсене на Зария”. Аз също се занимавам с писане и съм много очарована от твоето творчество като цяло. Бих се радвала да ми пишеш.
Ант, Казанлък”
Стан зяпаше екрана в продължение на няколко минути. През ума му мина мисълта, че това е шега на Наско, но когато отговори на имейла с благодарствено писмо, не след дълго получи още един имейл. Тийнейджър си мислеше, че утре ще с реши всичко, но дали беше прав…

***
Стан не спа цяла нощ. Не толкова заради успеха на новия му разказ, а за това дали момичето ще го хареса. На сутринта свърши всичките си задължение и тръгна по рано на училище. Замислен в своите бъдеще стъпки и седейки на училищната ограда, младия писател стъписано гледаше как Ант идва срещу него. Момичето беше високо, с къса боядисана в червено коса и зелени очи. Денят беше топъл и тя бе леко облечена, нещо което привлече погледа на Феликс. Момчето бе овладяно от мисълта, че тя знае много добре кой е той и те ще заживеят щастливо, докато смъртта ги раздели.
-Здрасти-измънка Стана, когато красивата млада писателка мина покрай него
-Ъ…здрасти. А ти беше?
-Извинявай…припознал съм се
Феликс изгледа момичето с празен поглед докато тя не влезе в училищният ден. Изминаха няколко минути на размисъл изпълнени с планове за самоубийство и минаващи баби с деца. Появата на Наско, който бързаше да предаде статията си за училищният вестник, освежи малко Стан. Двамата бяха „посрещнати” в фоайето от голяма тълпа ученици, които се бяха събрали пред един голям плакат.
-К’во се е случило-Феликс попита едно момче, но без никакъв реален интерес
-Еми литературен конкурс. Награда от сто лева и участие на национален конкурс а от там на международен
-Мерси-младият писател се усмихна и се върна да каже новината на Наз
-Ще участвам-зарадва се „журналистът” като чу новината-А ти?
-Едва ли…
-Но защо
-Знаеш
-Стига де Феликс…ти ще разгромиш всички
-Може би
Двамата успяха да се доберат до класната си стая, където прекараха следващите няколко часа в сдобиване на нови знания. След края на учебния ден, се повториха същите събития както вчера. Стан се прибра отчаян у дома и за малко не удуши брат си, който му се плезеше на влизане. След „Станиславе не души брат си” Феликс отиде да провери пощата си, в която се мъдреше ново писмо от Ант гласящо:
”Скъпи Феликс…смятам, че си много интересен човек. Били ми дал повече информация за теб както и снимка
Пращам ти безброй целувки
Ант”
След изчитането на писмото Стан не мигна цяла нощ, а родителите му решиха, че е болен. На следващият ден момчето наистина вдигна температура, което принуди да остане сам в стаята му, чиито стени бяха налепени с тапети на цветчета, украсени с няколко свежи плаката. След няколко мъчителни часове на скука, момчето усети познатото чувство, каращо го пише истории. Игнорирайки болящата го глава, Стан се захвана за клавиатурата и новата му идея. В продължение на няколко минути написа около половин страница, но се почувства зле и се отказа. Беше си наумил да спечели литературния конкурс и се зае с изграждане на сюжета…
Феликс изкара няколко дни у домата, подтиснат от ставащото и мечтаещ да се върне на училище. На същият този дълго очакван ден, младия писател накара Наско да го заведе в „прочутия” му кръжок, за да може Стан случайно да се сблъска с Ант и да покаже на какво е способен. Двете момчета отидоха в малка сграда в близост градското читалище. Стените и бяха покрити с плакати, саморъчно направени от възпитаниците на различните школи. Феликс усещаше как се клати парапета на стълбите, по които се изкачваха. Двамата приятел се озоваха в малко антре, където има две врати. Тази от ляво имаше надпис „счетоводство” и Стан се досети, че едва ли са за там. Секунди по-късно момчето се бе издърпано от приятелят си в отсрещната стая. Това беше не голямо помещение, което бе слабо осветено поради, защото пердетата бяха пуснати, а така бе по удобно за творчество. Стан много мразеше думата творчество, той смяташе, че може да се нарече творец само след смъртта си и то ако има поне четири „бест селъра”. Момчето бе леко притеснен, когато усети как няколко любопитни погледа се бяха втренчили в него и го изучаваха внимателно, техните притежатели се оказаха три момичета на възраст около петнайсет години, които започнаха да си шушукат щом Феликс се обърна.
-Стан ела за малко-повика го Наско, който явно говореше с ръководителката на кръжока- госпожо Илиева нека ви представя моя приятел Станислав, който има голямото желание да се присъедини към нашата школа
Феликс се ръкува с ръководителката, която беше трийсет годишна дама отдадена на литературата и притежаваше мило изражение. Тя се зае да му разяснява целта на кръжока, докато той оглеждаше с отегчение. В следващият момент се здрависваше с туко що влязлата Ант, която го изгледа странно, нещо което накара младия писател да се смути. Няколко минути с Наз си тръгнаха от кръжока, като Наско не продума нито дума по пътя.
-Та мерси, че ме доведи-Стан се опита прекрати неловкото мълчание
-Не е честно
-Кое?
-Ти си много талантлив и ще харесаш на всички и ще спечелиш литературния конкурс
-Може…
-Хъм…не искам повече да идваш с мен в кръжока. Ти си ми приятел, но спечелих уважението на другите с много труд, а ти дойде и г-жа Илиева вече ти се възхищава
-Пич…тя въобще не знае кой съм. Просто беше любезна
-Но ще узнае, нали? Ти искаш проявиш за да впечатлиш Ант…вече се познавате…
-Но…
-Ако си ми приятел
-Ок. Няма да се пръквам повече
Остатъка от пътя мина в мълчание. Двете момчета се разделиха близо до поликлиниката и си прибраха по домовете си. Феликс се чудеше как приятелят му може да изрече такива думи, когато влезе в стаята си, почувства, че трябва да запише нещо към своя нов разказ. Присъствието на брат му пред компютъра усложни процедурата и младия автор се принуди да рита малкото зверче докато то само не избяга от стаята. Момчето погледна умно компютъра и се зае с своята история. Неочаквано топлия ден затрудняваше мисленето му, момчето усещаше как мозъка му се „сварява” от жегата. Бяха минали часове от терора над малкият му брат, но Станислав не ги бе усетил. Докато осъзнаваше колко време е минало, вратата се отвори. Баща му го гледаше злобно
-Ти няма ли да ядеш ве?
-Ей ся идвам
-На тоя компютър си по цял ден…
-Добре де идвам
Момчето тръгна към кухнята следвано от стареца си, който не вярваше, че има писателски талант. Може би, защото не бе прочел нито едно от творенията на сина си. Вечерята мина спокойно. Феликс бе толкова уморен, че веднага след нея се понеси към света на Сънчо…
***
Докато младия писател спеше, един друг младеж се трудеше здраво над красива рисунка на архангел войн. Момчето се казваше Стефан и бе от класа на много обичната Ант. Младият Художник и талантливия писател не знаеха за своето съществуване…всъщност се познаваха под имената Феликс и Ахил в форум за изкуства, но не подозираха, че са от едни град или училище. Но сега Стефчо, както бе наричан, имаше идея включваща неговия виртуален познат. След като завърши рисунката си, момчето разтръска дългата си руса коса, от която се изсипа дъжд от пот, после седна пред компютъра и записа:
”Здрасти Феликс. Имам идея за комикс. Смятам, че с твоите разкази и моите рисунки това може да се реализира. След като сме готови с първите два-три броя, ще ги пратим на Зубро ледника”
За радост на Стефчо, Феликс не можеше да спи и реши да провери дали има имейл от Ант, но и този го накара да се усмихне. Човек, който го въвлича в плановите си включващи и мистичен автор на фентъзи и фантастика. Зубро Ледника бе легенда в виртуалното общество на младите творци. Легендите гласяха, че бил самият Иванов, главният редактор на списанието „Фантастични приключения”, публикуващо разкази и комикси на читатели. Като помисли малко Стан реши, че ще извлече ползва от това сътрудничество.
„Мерси. Аз живея в Казанлък. Казвам се Станислав. Уча в местното МГ и съм десети клас. Чакам още инфо за комикса”
След като изпрати съобщението, момчето отиде да изпие чаша студена вода, а след което заспа.
***
Стефчо живееше почти на края на града, близо до така наречената „циганска махала”. Момчето не се притесняваше много от този факт, въпреки че си беше страшно да си прибираш сам след десет вечерта. Сега момчето крачеше бодро за да се срещне с новия си партньор. Младия художник реши, че няма смисъл да пише ново писмо и разчиташе на късмета си в разпознаването на Феликс. Стефчо реши да мине през класната стая на Стан, защото така ще има повече шанс да го срещне. За негова радост младия писател беше там и двамата се отдадоха на разговори за бъдещия им проект, под зоркото око на Наско.
***
Изминаха две седмици. Феликс и Ахил бяха готови с три броя от своя комикс, които вече бяха изпратени на Зубро Ледник. За тяхна радост, той наистина се оказа редактора Иванов, а техните произведения вече попълваха страниците на списанието. Също така интереса около литературния конкурс. Наско бе изпратил своя разказ на тема фентъзи, но Феликс си мълчеше относно този въпрос. За сега очакваше срещата с Зубро Ледника относно комикса правен заедно с Ахил. Две момчета трябваше да отидат в столица, където в малка канцелария ги чакаше много уважаемия редактор. Той беше мъж на около трийсет години, леко брадясал, с руска, коса и зелени коси. При видът на офисът му, лесно можеше да се направи заключението, че Ледник е доста разпилян човек, но не и неграмотен грубиянин. Г-н Иванов с интерес оглеждаше туко що влезлите в канцеларията му момчета и двамата бяха облечени в черно, изглеждащи леко притеснени.
-Седнете момчета-каза редактора-Как пътувахте?
-Добре-отговориха двамата в един глас
-Това е хубаво. Нека минем по същество…вие правите много добър сай-фи комикс.
-Мерси
-Та…ние от редакцията решихме да ви предложим договор, в който се казва, че ние ще публикуваме вашите творби в дванайсет поред броя, вие запазвате всички авторски права и се задължавате да направите съответни брой в срок…
-Какво печелим?-прекъсна го Феликс
-Всеки от вас получава по двайсет лева като хонорар за брой
-Не е зле
-Така е. Аз смятам, че двамата имате бъдеще. Сега нека ви черпя по нещо и да оформим формалностите…
***

Дойде денят на прочутия конкурс. Стан така и не успя да се „докопа” до Ант. Все пак сега имаше по-важна работа. Наско бе сигурен, че ще спечели конкурса, а Ахил…не него не му пукаше. Трите момчета влязоха в градското читалище в 19.56, минути преди да започне церемония. Феликс видя много познати лица, навярно примамени от голямата награда. На сцената се появи, директора на читалището, който започна реч.
-Дами и господа…този конкурс се провежда за втора поредна година. Тази година с удоволствие ви представям известния редактор г-н Васил Иванов, който ще връчи наградата.
Тълпата заръкопляска, докато Ледник ставаше от стола си и се насочваше към трибуната. Той се усмихна на Феликс и Ахил, които седяха на първия ред и бяха обзети от неудържим смях при вида на редактора. Той беше добре облечен, избръснат и сресан.
-Добър вечер-каза усмихнато г-н Иванов-та победителите са:
На трето място Антоанета Лалева. Класира се за националния конкурс, където ще требва да напише есе по тема-погледа на Наско се стрелна към Ант, която изглеждаше много горда от себе си- на второ място е Димитър Митев с неговия разказ „Почти идИално”, той също продължава напред в конкурса плюс награда петдесет лева. Сега настъпи важния момент…победителят е Феликс…Станислав Антонов. Нека дойде при мен.
Стан бе изгледан смаяно от публиката и най-вече от Ант и Наско, докато Стефчо бе на крачка да падна на земята от смях. Феликс наистина бе пратил разказ, но го съмняваше да те толкова добър. Когато отиде при Ледник му стисна ръка и прошепна:
-Предполагам, че това е остатъка от комисионната ми
-Нищо подобно-усмихна се редактора-аплодирайте победителя…
***
Феликс и Ахил излязоха значително доволни от библиотеката, докато Нас си тръгна сам преди тях. Двете момчета бяха решили да празнуват, но сега Ант стоеше пред тях. Бе застанала между тях и стълбището. Феликс просто я гледаше смяна и не смееше да кажа и дума
-Не знаех, че ти си Феликс. Прости ми моля те
-Ако не бях талантлив писател…нямаше да го кажеш, нали?
-Не е вярно
-Ха-намеси се Стефчо-от един клас ме, а не ме признаваше за човек, докато не разбра,ч е познавам Феликс и правя комикс
-Моля ви…това беше минало
-Ще се видим на конкурса…скъпа. Искам момиче, което да хареса мен, а не Феликс.
Двете момчета продължиха по пътя си като след малко се изгубиха в тълпата щукаща по главната улица на града.

Еь хубав разказ.

Абе да си кажа - струва ми се че не е много реалистичен.

И репликите на места са доста дървени - според мен би трябвало да пишете пряката реч в по-разговорен стил, иначе ако го четеш звучи като рапорт на консомолче пред другаря социалист.

Но от друга страна, ще изглежда като мутренски разговор:

"-К’во се е случило-Феликс попита едно момче, но без никакъв реален интерес
-Еми литературен конкурс. Награда от сто лева и участие на национален конкурс а от там на международен
-Мерси-младият писател се усмихна и се върна да каже новината на Наз
-Шъ участвам-зарадва се „журналистът” като чу новината-Ми ти?
-Деа знам…
-Шо?
-Знаеш
-А стига е…ти ше разгромиш всички
-Мой"

Инак от бая време стои тук тая творба. Не знам как не са я нападнали Критиците.
Има още за шлайфане ама вижте кой го казва - автора на оня недовършения военен разказ.

Интересното е че ми идва музата да пиша разкази когато нямам време и имам много работа (тоест съм на даскало).
А сега лятото съм боза. Никакви пориви.
Ама да не ви пука какво казват критиците. То е за добро.
Айдь един палец от мен

ХАХА! Знаех си, че трябва да си сейвна поста. Винаги когато седна да пиша нещо по-дълго, ми спират тока. Ама този път ги надхитрих, гадовете.

И тъй... пействам писаното снощи.





Били, обещах ти някаква кратка оценка, но честна дума, изобщо не очаквах разказът ти да е такъв. Казвам го в добрия смисъл, защото останах приятно изненадан. Защо – ще разбереш накрая, в абзаца с хвалбите, след като изчетеш сума ти критика. Вярвай, тя е далеч по-важна. И по-полезна също.


Започваме с простичките уроци:

////////////////
Гледай правописа. Винаги след като напишеш нещо го преглеждай, ако ще да е само за да отстраниш грешките, допуснати в бързината. Така елиминираш шанса при прочита на първите две изречения читателят да сметне творението ти за „несериозен опит” и да си легне.

Внимавай с подбора на думите. Капките не се разбиват, вълните се разбиват. Човек не може да прекара „няколко часа в сдобиване на знания” – самият израз е безумен. Ако използваш думи, които нямат логическа връзка с цялата фраза само за да изглеждат описанията ти по-оригинални, нищо няма да постигнеш. Пиши оригинално, но на първо място пиши разбираемо. „Двамата не знаеха за своето съществуване” е безсмислица; „Никой от двамата не знаеше за съществуването на другия” е далеч по-добре, не мислиш ли?

Преглеждай репликите на героите си. Когато се води дълъг диалог, читателят определено ще се обърка кой какво казва. Полезно е да добавяш нещо такова:
- Пак ли ония гейски истории? – учуди се Стан.
- Не са. Много е интересно даже. – отвърна Наз и го сръга в корема: - Това ме подсети, че щях да ти предложа място там.
Разбира се, не е нужно да слагаш такива уточнения на всеки ред, но определено е от полза да видим кой говори и каква е реакцията му на предходната реплика. Иначе човек се обърква.
\\\\\\\\\\\\\\\\\


Гореизброените проблеми могат да се оправят лесно, като просто преглеждаш преди да публикуваш написаното. Когато четеш един текст, на очи се набиват грешки и нелепости, които не си забелязал докато си писал.



Сега идва интересната част – персонажите. Тук се изисква доста мисъл.

///////////////////
Създай повече дълбочина в тях, остави ни да надникнем в мислите им, за да ни накараш да ни пука за тях. И под мислите им нямам предвид да напишеш „Скучно ми е. – помисли си Стан. – Искам mp3 плеър”. Не, цаката е друга – да разберем ЗАЩО той иска да си има емпетройки подръка винаги – защото светът около него често го разстройва или отегчава и Стан иска да се откъсне от него като просто нахлупи шапката и си пусне някоя депресантска песен? Или пък го иска защото е антигерой, защото е алчен материалист и си пада по лъскавите джаджи? Това са нещата които читателят иска да знае за героя ти, а не че просто иска някакъв си плейър. Плейърът не е нещо важно сам по себе си, но желанието на Стан и ПРИЧИНАТА за това желание ни помага да разберем що за човек е той. А когато разберем що за човек е той, ние можем да го харесаме, можем да го намразим, можем да си кажем „Боже, той е точно като мен!”. Каквото и чувство да провокира той у нас, Стан вече ни е интересен.

Още една възможност за развитието на персонажа е неговият писателски талант. Виждаш ли, на практика повечето писатели имат някакво мрачно вдъхновение около себе си и в мнозинството си не са много щастливи типове. Човек не седи до среднощ с пот на чело пишейки просто защото му е хрумнала някаква идейка за сюжет, а по-скоро за да предаде някакво свое виждане по даден проблем или някакво чувство (тъга, отчаяние, окриление) ЧРЕЗ идеята за сюжет. В този смисъл е хубаво да ни покажеш какво точно означава писането за Стан и защо той се занимава с него, а не, да речем, със скейт, със судоку или с висене по кафенетата. Каква му е мотивацията да пише – литературата негов емоционален отдушник ли е, или е опит да се разграничи от изпростяващите си връстници, или пък е единственият му талант откакто Стан е бил малък? Трябва да знаем. Защо трябва да знаем? Защото „Стан обича да пише” не поражда никаква емоция у читателя. А едно по-подробно и ПСИХОЛОГИЧЕСКО разгръщане превръща Стан от едно име в един истински човек. Тук ми идват страшно много идеи – например за разликата в поведението на Стан в реалния живот и поведението на Феликс в интернет, където носи един вид маска. И докато доскоро писането е било начин Стан да избяга от сивата си реалност и да се почувства значим, той в един момент осъзнава, че може да задържи интереса на Ант единствено ако остане известен само като Феликс... Подобно раздвояване на личността, воденето на два различни живота, може да стане доста интересно и да създаде истински драматизъм. Но това са само идеи, а ти си имаш свои – давам ти пример. Развивай подобни мотиви, така разказът ти ще стане по-дълбок и по-смислен, и ще кара хората не само да го четат, ами и да го препрочитат.

Има и още нещо, което трябва да запомниш. Това е един важен урок, без който младият писател не може. Той гласи: „Не казвай, а показвай”. Какво имам предвид?
В една сцена се изтърсва следната реплика:
- Не искам повече да идваш с мен в кръжока. Ти си ми приятел, но спечелих уважението на другите с много труд, а ти дойде и г-жа Илиева вече ти се възхищава.
Сега, не знам дали усещаш това, но тази реплика звучи изключително сухо и изкуствено. Очевидно искаш да покажеш, че Наско е огорчен и разочарован, че Стан привлича цялото внимание върху себе си. Чудесно. Но сигурно има и по-добър начин да го покажеш от това Наско просто да го издекламира, нали? Имам предвид, далеч по-реалистично ще е Стан да види как Наско се опитва да привлече вниманието на учителката си, но тя постоянно да говори с главния герой. Или после двамата да проведат малък разговор с намеци и недомлъвки. Каквото и да е, просто показвай, а не казвай. Ако Персонаж №1 например е бесен, не е достатъчно просто той да каже „Бесен съм”. Опиши как треперят ръцете му, как шава с почервенели очи, как се сопва на всички. С две думи, показвай, а не казвай.

И ще използвам тази сцена, за да ти напомня още веднъж за дълбочината на персонажите. ЗАЩО Наско се ядосва, че Стан е откраднал цялото внимание за себе си? Защото Наско просто е егоцентрик и иска всички да хвалят него, и е поканил Стан в кръжока само за да изтъкне колко по-добър от него е? Или пък защото Наско е малко сдухано човече, което намира изява единствено в този кръжок, и сега най-добрият му приятел го изтиква на заден план?

И ИЗОБЩО: ЗАЩО ПИСАНЕТО Е ВАЖНО ЗА ДВАМАТА? Литературата е основната тема на разказа ти, тя е движещата сила зад всички персонажи. Не я оставяй така, обясни значението й за тях. Обясни го, но „не казвай, а показвай”, ок?
\\\\\\\\\\\\\\\\\\\\\\\




=============================================

Ако си от по-чувствителните и приемаш критиката много навътре, сигурно вече ти се е приискало да изтриеш повечето от написаното. Не искам да оставаш с впечатлението че те плюя безпощадно, просто ти посочвам някои моменти, които ако подобриш и развиеш, ще пишеш на едно далеч, далеч по-високо ниво. Тоест, разказът ти ще се превърне от просто разказче в литературно произведение.

В началото на поста си споменах, че съм останал приятно изненадан. Това е защото разказът ти, въпреки гореизброените трески за дялане, се оказа много лек и лесен за четене – достави ми удоволствие да го изчета, и за разлика от много други творчески напъни, които съм виждал наскоро, не ме затормози с някакви недомислени концепции тип „Аз това го пиша за себе си, другите няма да го разберете” (като няма да го разберем, защо изобщо ни го дава? ). Историята, персонажите и мястото на действие също са глътка свеж въздух на фона на експлоатираните до кръв „Тъмен елф – Мрачен владетел – Всемогъщ камък/пръстен/меч/книга” и любовните излияния в един абзац, които заливат интернет-пространството. Написал си една юношеска история, която е далеч по-близо до реалността от гангстерските престрелки между 15-годишни, които тук преди време минаваха за разказ. Палци горе за това ти усилие, отделеното време определено си струваше.

=============================================





Това са, общо взето, критиките ми. Тези трески не се дялат за ден-два, за да се усвоят тези неща се искат упражнения. Да се научиш да Показваш, Не Да Казваш, да заинтересуваш читателя с мислите на героя, да покажеш някаква психологична мотивация зад действията на персонажите – трябва да направиш това своя основна цел и да напишеш няколко кратки разказа единствено с мисълта да овладееш подобни техники.

Дерзай!

Ледник,къртиш.

Слушай господин Иванов, той знае какво говори
На мен разказчето ми хареса. Хубава историйка, много изкуствена на моменти, но все пак хубава.