Когато една душа не е напуснала земята, тя няма как да стигне до Рая. А чумата си е адска болест, убива тялото и измъчва духа, исмуква живота капка по капка. Шейд не беше човек, не можеше да мисли или да взима решения. Той движеше по предварително начертани схеми, воден от желанието си да притежава още и още богатства. Не ги използваше, не му помагаха и не знаеше какво да прави с тях. Това не беше човек, а проклятие. Проклятието на Шон. Шон, който в този момент бе затворен в една тъмна стая. Там не се виждаше къде свършват стените, за да почне от тях пода или тавана. Просто някакво пространство, малко и безкрайно. Място зад очите на съществото Шейд, откъдето Шон да гледа какво върши обезобразеното му тяло. Там часовете се превръщаха в дни, дните в години, годините във вечност. Колко сладка може да бъде мисълта за смъртта в такива моменти. Но не и сега. От няколко минути Шон беше необичайно възбуден. Радостен и дяволит пламък грееше в очите му и огряваше цялото му жалко съществуване. Той усети слабост... и необичаен прилив на сила. Слабост у демона, която моментално се превърна в сила за него. Шейд не бе го усетил, нямаше как. Той...то единствено усеща златото и лъскавината на стария сребърнен бокал. Но за духът на счетоводителя това беше отдавна забравено чувство. Надежда, увереност, нетърпение се сляха в едно. Самия Шон усети същия хищнически инстинкт на своето превъплащение. Но няблизо намаше съкровище. Плячката беше само едно мършаво, почти чувалесто тяло. Неговото тяло.
От няколко минути в гората бе настъпила необичайна тишина. Обитателите и усещаха злото създание, което прекрачи прага на техния дом. Ето го, седи там и сякаш се оглежда с черните си мъртви очи. Една сова прелетя над Шейд и издаде нещо като зов за помощ. След това цялата тишина отиде по дяволите, и гората се огласи в шум. Не песните на птиците или величествения вой на вълците. Просто шум. Мощен и заплашителен. И отново онова страшно мълчание. Шейд току що бе хванал и разкъсал една лисица. Катерици, язовци, птици по дърветата и зайци, подаващи глави от храстите гледаха как от разкъсаното лице на „нещото” капеше тъмна, червена кръв. А у Шон предишната радост и сигурност се измести от едно друго отдавна забравено чувство-страх. Нещо не бе нарад тук. Цялото това място сякаш имаше собствено съзнание. Не само животните, но и гората го гледаше. Сега не той беше хищника...
Отначало Шон се чувстваше объркан, когато виждаше какво прави, но неможеше да се контролира. Мислеше си, че това е ефект от болестта, че скоро ще умре и ще остави всички на мира. Искаше да умре и това да приключи. Отне му около седмица да разбере, че сега е само гост в собственото си тяло. Че няма какво да направи. В изключително редки случай все пак добиваше известен контрол, но дори тогава играеше ролята на крак, с който да подритне другото му „аз” в някаква посока. Сякаш това нещо искаше от него съвет, но само когато му бе съвсем безразлично. Тази теория за избирателността на демона обаче бързо бе отхвърлена. Новият му домакин явно не учеше нищо ново, не се поучаваше от грешките си, не се развиваше. Не беше разумен. Дали това е добро или лошо, Шон така и не реши. Но инстинктите му да преследва и убива всички изпречили се на пътя му издигнаха звяра до нивото на Сатана в ума на счетоводителя. Нищо не бе по-ужасяващо за младия човек от гледката как сякаш сам разкъсва и изяжда полужив човек.
...а беше жертвата. Повече от всякога се напрегна да поеме контрол над тялото си. И за пръв път демона реагира на усилията му. Остра болка удари Шон в главата. Образно казано. Но тази болка го зарадва както нищо друго. От полвин столетие не бе усещал нищо, НИЩО! Шейд остави оглозганото животно и продължи неловкия си бяг навътре в гората. Животните го следваха. И не само те.

***

-Какво има?-стражарят току бе видял младия придворен. Изглеждаше уплашен до смърт.
-Царят...ядосан е...МНОГО.
-Какво е станало сега? Да не би царицата да...
-Не, тя още се държи. Дори е по-добре. Но се върнаха рицарите, които той изпрати да следват...знаеш...след онова...
-Хаха, да, знам. Книгата...казвал ли съм ти, момче, че удавникът и за сламка се хваща. Такава книга няма, а зверчето ще го убият в следващото по голямо село. Ще се опита да влезе в някоя къща, после...
-Навлязъл е в Вековната Гора.
-Какво казваш момче? Стори ми се че спомена за някаква гора.
-Да. Вековната гора. Там са го загубили.
Широка усмивка се разнесе по лицето на стария страж, после той въздъхна тежко.-Е, можем да кажем, че негово величество може вече да премине към следващия си план. От тази гора не излиза нищо. Бил съм там. Пред гората, има една чешма. Тя говори. Гората, де. Пълна е с чародеи, духове... тъмни същества. Малкия крадец ще се чувства като у дома си.

Сори хора,но и аз освобождавам Караконджула ми.Имам време да пиша чак вечер,а съм изморен и не мога да се концентрирам да измисля някое добре разказче Просто ще съсипя играта,по-добре без мен...
Иначе засега най ми харесва на IceQueen.

Ето и моята част. С доста архаизми, но искам да е като приказка.

Вървях по прашния път към колибата на селския знахар, моя учител по чародейство, наметнал тъмнозеления си плащ. Жътварките, които ме срещаха, докато се връщаха от полето, ми мятаха учудени погледи. И наистина, макар че слънцето клонеше към залез, жегата все още пърлеше земята и аз сам не можех да разбера как понасям топлото вълнено наметало на гърба си.
Измъчваше ме жажда, която напукваше устните ми и ме караше да се задъхвам. Ручейчета пот течаха по лицето ми. Ето че най-после стигнах Юнашката чешма, от която черпеше вода цялото село. Около нея шумно се тълпяха моми със стомни, които си говореха и се смееха. Приближих се и потърсих с поглед една от тях - Елнея. Странно име имаше тя, и странни очи - зелени като тревата и блестящи като елмази. Не беше Елнея най-личната мома на селото, но нещо ме влечеше в тези нейни зелени очи. Безкрайни дълбини виждах аз в тях и щом ги погледнех, не можех да се откъсна.
За Елнея говореха много селските баби, които друго по цял ден не правеха, освен клюки да разнасят и сплетни да кроят. Разправяха, че вещица била, че черни магии правела и посред нощ с дяволите на хълма над село хоро играела. Отвари готвела и с тях старци тровела и на момците главите замайвала. Но не се ловях аз на тия приказки, а и за мен подмятаха клюкарките, че с караконджулите нощем се срещам.
Видях я най-сетне, седнала боса на един камък до чешмата, облякла синята си рокля. Пуснала си бе косата, черна като нощ, и слънцето мяташе искри в нея. Приближих се и подхвърлих шеговито:
- Елнейо моме, ще дадеш ли да пийна от стомната ти?
Тя ме стрелна дяволито и отвърна:
- Научи ме първо с дъх да заледявам.
- Вода ако не пийна - взех да упорствам аз - не мога да те науча.
И най-после ми даде глътка.
- Ще те чакам тук в полунощ, когато месец изгрее - прошепна ми тя - за да ме научиш на тази магия.
- Ще дойда - отговорих. - И ще те науча.
После, без да кажа дума повече, се запътих към гората, където живееше знахарят. Не вървях дълго, защото дърветата ми посочваха пътя. Почуках на изкорубената врата:
- Аз съм, дядо Мозтек. Наз'Ул.
- Влизай, синко. Какво има? Какво те води насам? Не ти ли стигат магиите, дето те научих?
- Дойдох да те видя, дядо. Да ти пратя вест от болярина Олкот.
- И нещо друго има, Наз'Уле... - поклати глава старецът. - Любов има тук, момко... влюбен си ти.
- Това настрани, дядо. Ами Елнея иска на магия да я уча. Леден дъх иска да има.
- За тая Елнея ти приказвам, синко, по нея си тръгнал ти... а защо е тая рана на пръста ти?
- Ами дяволска птица е това гарванът, дядо - отвърнах - каца ми на рамото да го храня, а след туй кълве... дяволска работа...
- Пепел ти на уста, синко! - размаха пръст дядо Мозтек. - Не говори, що не знаеш! Да - въздъхна - казват хората... гарванът, викат, е дяволско създание... яд го било дявола, че не може като бога да твори, та мачкал калта, и затуй били тъй грозни и гарванът, и бухалът, и кукумявката... Но от мен да знаеш, бабини деветини разправят. От гарвана по-умна птица няма. А Грак ми разказа, че те е срещнал по пътя. Не те познава той, поискал е да те провери, да види що за човек си...

***

Утре ще довърша, че сега трябва да се спи.

Typical Hero как точно се правят битките, защото може да предезвикам един играч?

Ришар вървеше неуморно вече три денонощия. Денем бе закачулен хилав човечец, кретащ по пътя, а нощем чудовище, което изминава по двадесет мили за час. Почивките му се състояха в намаляване на скоростта от време на време. Най-сетне обаче таласъмът се спря и седна да си почине. Беше се настанил между няколко по-големи камъка, за да бъде максимално прикрит. Все пак се движеше близо до главния път и не искаше някой случаен минувач да го види. Хората по тези краища бяха суеверни и страхливи, но търговията задължаваше някои от тях да пътуват нощем. Ришар се огледа. Бе заел добра позиция. Мястото бе обрасло с високи и гъсти храсталаци. Нямаше начин някой да го види, а той можеше да наблюдава всеки, който приближи. Чудовището извади из под грубото си вълнено нометало манерка пълна с вода и една дървена чаша. Напълни чашата и погледна в нея. Водата заблестя и в нея се оформи образ на земя погледната от птиче поглед. Ришар гледа докато не се убеди че не го следят. След това фокусира чашата на север. Пейзажите започнаха бързо да се изменят, а таласъмът гледаше все по концентрирано.
- К’во търсиш натам пич? – Ришар така се стресна от гласа, че подскочи и изплиска всичката вода от чашата. Огледа се нервно, но не видя никого.
- Тук долу! Ей грозник! Погледни надолу ти казвам! – Ришар погледна надолу, следвайки пискливия глас, но видя само кмъни и трева.
- Хайде бе знам че е малко нелепо, но вече трябва да си ме видял. Ако искаш да знеш не е лесно да с камък! – Ришар най-сетне видя или по-скоро чу че гласът идваше от един... камък?! Наведе се бавно, гледайки любопитно и вдигна парчето скала от земята. Бе малко по малко от юмрука му.
- Говорещ камък? – попита озадачено таласъмът.
- Ами да! Ти какво си помисли, че някое животно е проговорило с човешки глас?! Ха! Какъв абсурд! Я ми кажи, книгата на вековете ли търсеше в тая чашка а?
- Как разбра? Какво си ти? – Гласът му стържеше. Опитваше се да асимилира информацията. Но съзнанието му не побираше случилото се. Кмакът си стоеше в ръката му и говореше. Това бе по-странно дори от трансформацията му в таласъм.
- Виж к’во, ти искаш книгата, аз искам книгата. Дай да си помотнем взаимно.
- С какво може да ми помогне един камък? Не можеш да се движиш дори.
- Но разполагам с информация. Видиш ли, не винаги съм бил камък. Някога бях човек и търсех книгата, но се сблъсках с един много лош човек, който е отговорен за сегашното ми вцепенение. Междо другото, казвам се Камен. – Камен никога не бе виждал таласъм да се смее така. Ришар всъщност не се бе смял над двадесет гдини.
- Какво смешно има. Подиграваш ми се а? Аз поне съм по симпатичен.
- Казваш се камен?! Аахахах... Съжалявам, но отдавна никой не ме е разсмивал така. И за какво му трябва на Камъкът Камен тази книга?
- Не е ли очевидно безмозъчна човекоподобна маймуна такава! Искам си тялото обратно! Чакам някой като теб да се появи вече 387 години! Да не мислиш че е лесно. Тъпите чародеи се мислят за много велики. Ако можех да намеря книгата щях да им покажа набързо, какво е да си кмък четири века!
- Спомена че разполагаш с информация. Какво имаше предвид?
- Ха! Нищо не идва безплатно. Ще ти кажа само че книгата не е там където си мислиш. Затова трябва да ме вземеш със себе си, а аз ще те напътствам малко по малко. Все пак трябва да си осигуря превоза до нея. Когато бях човек почти се докопах до книгата, но тогава се намесиха чародеите. От някакъв таен орден, който пазел книгата.
- Значи самодивата, която убих за тази информация ме е излъгала. Проклета кучка! Трябваше да се досетя, че ще отнесе тайната със себе си...

_____________________________________________

Не знам дали не избързваме малко с постовете. Също така Typical Hero трябва да определш според мен някаква насока. Място към което всички да се стремят. Инъче всеки може да реши, че въпросната книга е където му скимне.

Свиле трескаво затвори вратата на механата зад себе си и за миг се подпря на нея, сякаш се страхуваше от това, което би могло да реши да го следва. В следващия момент се огледа и видя пред себе си кипящия живот на селото. Никой не му обръщаше внимание. Това до известна степен го успокои. Не обичаше чуждите погледи, не обичаше разни хора да го наблюдават, а след това да си шушукат зад гърба му. Мразеше да говорят за него и да го разпитват. Вълк-единак, сред стада от лисици и овце. Участта му го бе научила да страни от всичко, което не се свеждаше до неговите собствени цели. А дори той не знаеше какво представляват те. Не би могъл да търси отговори , след като нямаше въпросите. Нито би могъл да се впусне в търсене на онова, за което не си бе и представял. Животът му през последните 10 години се изчерпваше с оцеляване, лутайки се сред селата. Събираше късчета информация от тоя, от оня и сглобяваше карта на събитията , които по някакъв начин определяха следващата му крачка. Но напоследък нещата започнаха да се променят. Хората ставаха все по-любопитни към ''чуждите''. Свиле усещаше промяната. Усещаше едва доловим страх у простите селяни , а тези , които очевидно знаеха нещо, криеха. Сякаш криеха някаква тайна, която би могла да ги погуби, ако я разкриеха. Странни легенди започнаха да обикалят селата, а хората все по-често започваха да стават свидетели ( или жертви ) на мистериозни събития. Някои обвиняваха чародеите. Ругаеха ги, че си правят лоши шеги с неуките. Други всяваха ужас с чудати разкази за таласъми и други странни създания. Някои дори си позволяваха да лъжат, че с очите си ламя видяли. Той не вярваше в такива измишльотини. Имаше си товар на плещите, не му трябваше да си размива акъла с подобни глупости. ''Ако някой ден видя подобна твар...''-казваше си той-''...ще му мисля тогава.'' Може би вече беше време. Може би му предстояха разкрития, които биха могли да обърнат представите и на най-закоравелия скептик. Но апатията надделяваше за сега ...
Но тук бе по-различно. Нямаше и помен от хорските измишльотини. За пръв път почувства някакво облекчение от утринта. Сякаш не бе прекарал цялата нощ със забит нос в дървената маса. Всякакви излишни мисли просто изчезнаха от съзнанието му. Лек ветрец си играеше с косата му, която се спускаше по рамената. Хората бяха заети с разните им дейности и търчаха насам-натам. Свиле нямаше място сред тях. Още по-добре би се чувствал извън селото, седнал под някое вековно дърво, слушайки песента на гората. Ако имаше нещо, което го караше да се чувства истински, то това бе природата. През всичките тези години бе изучил голяма част северните територии. Известни му бяха безброй тайни пътечки и местностни, където малко хора са стъпвали.
Той се отдалечи от селото, като всяка една крачка го приближаваше към ''своето''.
Вятърът се засили. Морещата жега от миналите дни се изпари и на свой ред сиви облаци оформиха небосвода. Въздухът ставаше все по-чист. Свиле приседна под едно дърво и бръкна в джоба си. Бяха му останали няколко залъка хляб от вчера. Стори му се, че наближава буря, но нямаше никакви намерения да търси подслон в селото. Тези неща не го вълнуваха. По-скоро отново го озадачиха онези неща, които бе чувал напоследък. Дълбоко в себе си изпитваше някаква нужда поне едно от тях да бе истина. Така животът му би станал с една идея по-смислен. Ами ако наистина съществуваха чудати същества ? Ако хората имаха реална причина да се тревожат ? Все отнякъде е тръгнало всичко. Дали си струваше да търси истината в митове и легенди ? Сякаш имаше огромен избор. Усмихна се и се замисли отново...

Беше слънчево и топло, а аз се бях свил и се мъчих да се стопля. Няма смисъл да казвам, че това е от проклятието. Да, говоря за онова същото проклятие, което ми отне радостта. Сега обаче имах цел в живота. Сега търсех книга, която може да ми върне всичко и която да унищожи проклятието. Но винаги, когато си помисля за книгата, лошата страна в мен също я иска. Сякаш щом взема артифакта ще го използвам за световно господство и често се опитвам да блокирам тези мисли. Обаче днес разбрах, защо мислите ми са засегнати от злото. Досега съм убивал и изяждал само зли хора и явно тяхната кръв тече по вените ми. Тази нощ мисля да се срещна с един човек, за който се говори, че е притежавал книгата. Всъщност нямаше да е точно среща, а нещо като нападение.

Някъде си из старата планина се простира едно малко селце. В него нямаше много жители, защото щом някой чуеше, какво обитава нощем всички настръхваха. Да, по тези места обитават върколаци и това не е тайна. Ето че аз щях да се срещна с един такъв.
Една жена се връщаше от работа. Тя беше слаба и уплашена. Бягаше към светлината със надежда да се скрие. Имаше чувство, че нещо я дебни и беше права. В един храсталак се криеше същество с удължена муцуна и покрито цялото в косми. Точно, когато се готвеше да скочи на поредната жертва, нещо го сграбчи и хвърли нанякъде. Жената разбра, че наистина е в опасност и тръгна с всичка сила да бяга. Вълкът прехвърча няколко метра и трясна в земята. Животното издаде болезнен вик. След това с последни сили се изправи на четири лапи и се подготви да скочи на врага. Но се отдръпна, когато видя огромната фигура на чудовището, което стоеше пред него. Същество изглеждаше високо около два метра и половина. Тялото му беше на мускулест човек, чиито нокти на ръцете приличаха на бръсначи. Под кръста тялото му беше на кон, а крака бяха на змей. Имаше подобни на прилеп крила, но за сравнение от прилеповите, неговите бяха огромни.
-Я виж! Имаме си караконджул в града.-изведнъж върколака проговори и от устата му се проточиха лиги.
-Тук съм зареди книгата, която ти си имал.-гласът на караконджулът беше зловещ и идваше сякаш от бездънна яма.
Върколака се изправи на два крака и пролича цялостния му ръст. Изглеждаше два пъти по голям от обикновен вълк. Проличаха няколкото белега по корема на вълка.
-Тази книга е измишльотина!-проговори косматото същество.-Един търговец ми я продаде. Пет дни нямах сила да разгърна книгата. Обаче в същото време се разчу, че аз съм имал книгата и войските на цар Борислав тръгнаха да ме дебнат. Не можеш да се скриеш от царя. Той ме намери и залови. Обаче щом Борислав разгърна книгата той направи отчайващ поглед, защото книгата беше фалшива. Той нареди да ме обесят, обаче в нощта на обесването беше пълнолуние и аз използвах силите си, за да се измъкна. След това стигнах до това село и продължих живота.
-Значи и царя я търси?! Но за какво му е?-учуди се Джак
Върколака се изсмя зловещо и продължи:
-За да живее вечно. Той има всичко, но не и времето. И също така искам да знаеш, че той е най-близо до намирането на книгата.
Двамата се гледаха без да кажат и дума. Върколака прие, че това е края на разговора и тръгна към гората. Обаче изведнъж се спря и проговори:
-Ако тръгнеш на север ще стигнеш до един затънтен град на крадците. Там ще намериш един търговец, който мисля, че има карта. Срещу добра сума ще ти я даде, защото от отдавна се е отказал да търси книгата.
С жест на благодарност се обърна Джак и след това излетя на някъде. Върколака гледаше как караконджула се отдалечава докато съвсем не се виждаше от тъмната мъгла. Той отново застана на четири крака и хукна към гората.

Почнахме ли? Аз още не съм си пуснал въвеждащата част...

Не, не сме почнали още, това трябва да е към въведението на героите. Който има още да прави въведение - нека го направи в понеделник. В неделя ще направя реда(ако някой има някакви предпочитания да казва) И в понеделник(когато още може да се пусне описание на герой де) първият по списък ще има два дена(понеделник и вторник) да напише частта си. След това всеки ще има време от още два дена да пише, като неговия срок започва от следващия ден(ако първият пусне част в понеделник, втория ще има да пише вторник и сряда, иначе, ако първия пусне частта във вторник, дните са сряда и четвъртък) и т.н. докато не се изредят всички и почне отново първият.

Както Сентри написа това са само въведения и запознаване с героите. Като напише системата на ходовете, тогава почва същинската част.

@Фирзен, каза че ще четеш тука. Та да питам-да имаш нещо общо със сайта A bag of dice?

Списък с играчите:

Готови с въведението:
Shady
[PCMP]†Nhaz'Ul†
2D
Ghost Rider
Кире_Гръчата
Били
змейо Тоше
martinkfreеman
IceQueen
Typical Hero

Такива, които ги чакаме:
TheGuardian
Blue
[{Бъгс Бъни}]
The Chameleon

Ghost, битките между играчите стават лесно - предизвикваш някого на дуел извън играта, ако той се съгласи двамата се разбирате за обствоятелствата по срещата, а другите гласуват. Битката се описва от изгубилия. Още не съм решил дали ще се позволи на неиграещи да гласуват, вие как мислите? Също така предлагам да отделим частите-разкази от играта в отделна тема, а тази да остане за дискусии, естествено ако вие сте съгласни. Още нещо - приемам предложение за име на играта, с което ще озаглавим другата тема.

Ми ще бъда на банален>>> В търсене на Книгата на вековете
Това за отделянето на тема за игра е много добра идея

Джин беше необичаен представител на своята раса.Докато върколаците бяха само с едни скъсани и изподрани панталони тои беше с едно раздрано кожено яке и къси оръфани панталони.Джин вече вървеше около 20 километра тъи като беше отхвърлен от върколаците.Докато денем беше нещо подобно на на млад селянин едва научил техниките на копаене които изминава по 2-3 километра,вечер беше върколак които сякаш е на маратон.Тои въвря под формата на върколак още около 10-12 мили и стигна до село.Но не смееше да влезе.Щеше да стресне хората и отново щеше да бъде сам.Самотата беше единственото нещо което можеше да го натъжи.Затова тои седна пред портата и търпеливо зачака утрото.
Когато на следващото утро селяните се приготвиха за работа щом отвориха портата какво да видят...един селянин като тях само че с много чудати дрехи.Те го събудиха нахраниха го и тои им обясни следното
-Аз съм върколак и още предишната нощ бях тук...
-А защо не влезе-пресече го един селянин
-Защото знаех че ще ви уплаша и пак щях да съм сам-отвърна тъжно тои-аз търся една свещена книга но не знам къде е.Освен това моето бившо "племе" ме изхвърли защото бях помогнал на един такъв като вас.Нощем под формата на върколак ходя по 10-12 мили а сутрин-по 2-3 километра.Затова ще мога ли да пренущувам тук.
-Разбира се-извикаха в един глас селяните.И то не само че са гостоприемни не.Те за първи път виждаха човек с кожено яке и панталони стигащи му до кецовете.
На другия ден тои благодари на всички и си замина.Докато вървеше го настигна нещо подобно на човече с пръчка и започнаха да си приказват
-Здрасти казвам се Скаи.Денем съм хилав безпомощен човечец но нощем съм какракокнжул.
-Приятно ми е.Казвам се Джин и денем съм млад селяк а вечер върколак.Нннно това не значи че е се бием-допълни тои като видя изражениете на стареца когато му каза че е върколак.Търся една книга...
-Какво-пресече го Скаи-ако е книгата която си мисля ще я търсим доста.
-Да търся една свещена книга-отвърна Джин.
Е добре.Но виждам че ще се стъмни затова ако искаш да спрем някъде.-предложи Скаи
Дддда,дддаа ссссппппрррееееммм-говореше Джин
-Какво става.О не не и това
-Дддддааа.Тттттрррряяяябббваааа ддааа оооттииидаааа ввв гггооооррааттта.Тттаамм щщщщеее ссссе пппррреееоообббррррааазззяяяя....
To be continued.Ако е тъпо извинете ме

Пънкари през средновековието .
Ако с моя не подпаля поне една църква ...

Подкрепям Били за името...
Всъщност, може и някоя метафора да се сложи в името .

И, гласове само за играещите. You're a factor - you're a factor.

[{Бъгс Бъни}], предлагам ти да преработваш...

Това е Демон Хънтъра, който е на 11 годинки фор рийл. Не очаквай много от него.

Не мога да пиша такива стихове и не мога.Ще се пробвам като стана на15-16

Имам много общо.

Така. Какъв ще е редът:

1 Shady
2 Ghost Hunter
3 Кире Гръчата
4 2D
5 martinkfreеman
6 змейо Тоше
7 Били
8 IceQueen
9 †Nhaz'Ul†

11
12
13

Другите не съм решил още, но имат да пуска въведение. Ако не го пуснат до утре вечер смятам ги за отказали се...
Лека нощ, ако имате някакви претенции - казвайте ги.
Себе си не съм се сложил още, ако някой има проблеми да си напише частта в срок ще пиша вместо него, иначе ще пиша последен.

Съжелявам че ви задържах!Нямам достатъчно време да се занимавам И с това,така ви желая приятна игра,и ще ви следя