Час. Два. Ден. Седмица. Година след година. Времето изтича и не знаем как да го спрем. Десетилетие минава... две, три, четири. И започваме да търсим отговор. Отговор на въпроса как да избегнем края. И тогава... тогава един ден... един ден сме толкова отчаяни, че се хващаме за последната сламка. За сън. Мит. Легенда. За нещо нереално и неестествено. И все пак... какво ще стане ако тази легенда се окаже реалност?

Книгата на Вековете. Легенда, която блести във времето. Някои вярват, че в нея се крие цялата мъдрост на земята. Други твърдят, че книгата връща обратно изгубения живот. И тази легенда, този мит... това бил сънят на цар Борислав. Когато последните искри живот угасват, той се хваща и за сламката за да продължи напред.


Какво да ви кажа, преписа ми се РПГ. Така, за какво става дума - за форумна игра от разкази с определена цел – Книгата на вековете. За какво ви е нужна тя – сами ще си решите, важното е, че имате нужда от нея. Можете да и приписвате каквито си искате атрибути, само запазвате името и.

Механизъм на игра:
Писателите участници се редуват да пишат части от минимум страничка и половина word шрифт 12, и максимум 5 такива.
Частите описват приключенията на един единствен главен герой, който по някаква причина търси книгата. Спомагателни герои може да използвате колкото си искате.
Поне веднъж на всеки три части героят ви трябва да се срещне с някой друг от героите. Това е за да се създаде някаква алюзия за цялост.
Битки между героите ще има под формата на дуели. Резултатите от тях ще се решават с гласуване от играчите.

Светът, в който се развива действието, е почти типично фентъзи, с малката разлика, че тук главни герои ще са същества от славянската и българската митология и фолклор. Тоест тук няма да имате елфи, гоблини и демони, а ще имате самодиви, караконджули и таласъми.

Играеми персонажи:

Юнак – юнаците са изключително силни хора, които са сукали самодивско мляко. В резултат на това те са получили невероятна сила или бързина – 3 броя

Принц – син на знаен или незнаен владетел. Обикновено не е толкова силен, колкото юнака, но използва умът си за да победи и най-злите си врагове – 2 броя

Самодива – Дух на водата и горите, самодивите са деца на природата и притежават необикновени, мистични сили. Самодивата са жестоки и коварни същества, защитават своите извори и гори с цената на кръвта на жертвите си, но ако някой се докаже достоен те стават верни негови приятели. – 2 броя

Стопанин – Това е дух пазител на определени места – лозя, ниви, поляни, гори. Той защитава тези места от зли сили и рядко ги напуска. Въпреки това ако запазването на мястото го изисква той тръгва на път. Стопанинът е много силен дух и често се явява като човек, овен или змия. – 1 брой

Змей – Змейовете са мъже и жени със златни крила под мишниците, с които могат да летят. Те притежават огромна сила и огнен дъх. Живеят в пещери и събират съкровища, ако им хареса някоя девойка може да я отвлекат, но също така те често помагат на селяни в беда. Змейовете мразят халите и ламите. – 1 брой

Чародей – Чародеят се занимава с магии, това мисля, че е ясно. Често той е мразен в градовете, заради това, че е различен. Обредите му могат да включват обреди и жертвоприношения, но в общият случай става дума за чудак, който знае няколко трика и едва една или две магии. Въпреки това се срещат и могъщи магьосници, които могат да смачкат обикновен човек с щракване на пръстите. – 2 броя

Вещица – Вещиците са много подобни на чародеите, но при тях окултните обреди са нещо много по-често. Те също могат да манипулират хората с отвари или прокуби, но най-могъщото им оръжие е убеждението и страхът, който са създали в обикновените хора към себе си. – 1 брой

Вампир – Вампирите са духове, които не са могли да преминат в отвъдното и са останали на земята и са скитали много време докато духът не се е уплътнил и се е формирало тяло около него. Въпреки това те трябва да поддържат това тяло с кръв. Вампирите използват много трикове за да правят това – подаряват пръстени, които им казват къде е жертвата им, ухажват жени или мъже(зависи от пола) и когато те са най-склонни да им вярват се хранят от тях и други такива номерца, сигурен съм, че ще се сетите за много. Вампирите не се страхуват от слънцето, те се разхождат свободно на него, но са изключително раними през деня. Те могат да се хранят единствено през нощта и тогава могат да използват магическите номера, които им дава природата им. – 1 брой

Върколак – Силно същество, което представлява смеска между човек и вълк. През деня той може да бъде или само човек или само вълк, но през нощта може да взима и междинна форма, която е много по-силна и от двете му нормални състояния. Върколакът не може бъде човек по време на пълнолуние и вълк когато няма луна. Той може да бъде ранен от всичко, но смъртоносна рана може да бъде нанесена само от сребро. – 1 брой

Таласъм – Подобно на вампирът таласъмът е дух, който не е можал да мине в отвъдното. С продължение на времето той се е уплътнил и е придобил формата на човек. През нощта обаче тази форма се променя и таласъмът се превръща или в животно или в някакъв изрод(ще ме извинявате, ама е така). През нощта той също може да става невидим и не може да се възпре да върши злини според собствените му представи когато е бил човек.. – 2 броя

Караконджул – Дух като вампирът и таласъмът, но на човек умрял в разстояние на 12 дена след бъдни вечер. През деня както другите няма особени сили, но вечер се превръща смесица между човек и кон с крила. Той често подмамва жертвите си към беди без дори те да го подозират, а след това се храни с телата им. – 2 броя

Играта може да започне когато се заемат една трета от всички възможни места, тоест освен мен са необходими още 5 чоеека.

Хммм... два таласъма? Влизам Дано само не се преебе, че няма да е за пръв път да излизам разочарован от подобно начинание.

***



Шейд (по живум наричан Шон) слезе под моста, където скрит в сухото корито на реката, да прекара най-светлите часове от деня. Всеки човек на неговото място би се радвал на обратът през последните дни. Но емоциите не бяха силното му място, дори и докато все още имаше дълга, светла коса по скалпа. Сега недоумрялото същество имаше още по-малко разбиране за това как хората могат да се палят или изтръпват при рязка промяна в развитието на живота... съществуването им. Шон няма да бъде запомнен с нищо, обикновен честник, дълго страдал от това си добро качество. Слаб, мълчалив и винаги замислен, още на 20 годишна възраст почна работа като касиер на царската хазна. Голяма длъжност за човек от село, но поради скромността му така и никой не научи за това. Загубил баща си преди самото му раждане, а майка му малко след като е навършил шест, той беше отгледан от местния свещеник. Редовно посещаваше църквата, помагаше на старците да се настанят, чистеше иконите... лъскави, блестящи... толкова много, толкова ценни... Като касиер често виждаше как чиновниците се разпореждат с държавното злато, крадяха и разхищаваха; но той не ги издаде, нито веднъж дори. „Нека сами изтърпят угризението от измамата си. То е достатъчно наказание. Златото прави хората алчни и зли, разваля ги”... златото...не, то е хубаво, лъскаво, ценно, няма нищо лошо в златото... Цяло десетилетие в хазната, а накрая дори нямаше пари за ковчег. Чумата ударя бързо, ударя изненадващо. Нямаш време да подготвиш „нещата”, да си осигуриш спокойна почивка и дълъг покой. Е, Шон не успя да намери какъвто и да е било покой. По-малко от месец след като бе хвърлен в мърлява яма, заедно с още няколко дузини мъртви, той успя да се върне. Или по-точно да остане, тъй като никъде не беше отивал. Отначало той (то) мислеше, търсеше отговор, питаше се „защо”. Но трансформацията завърши бързо и тези въпроси се оттеглиха заедно с последните останки от Шон. На тяхно място се появи само един глад: глад за злато. За съкровища, за пари, бижута, перли, диаманти, всичко което може да е ценно за някой. Ако хората знаеха кой е това, може би щяха да си кажат: „Скромен човек беше, прекалено скромен, и сега си плаща”. Но никой не си спомни дребния мършав счетоводител. Съществото което хората забелязваха да краде и после да се крие в гората бързо бе опреличено с дявол. Същия свещенник, който отгледа малкия Шон, сега поведе тълпата селяни към пещерата. Бясната тълпа въоръжена с факли и вили тършува с часове и откри своя „демон” в малка пещера до блатото. Там, сякаш застанал на своя светещ трон, Шейд мърмореше тихо. Сребърните чаши и старите накити шумолеха тихо, докато таласъмът се разхождаше по тях с полу отврена уста. Тези думи, които той често си повтаряше трудно могжеха да се наречат говорима реч. Създанието сякаш не знаеше, че ги говори, нито ги чуваше. „Мои са, не техни. Те ги мърсят, цапат. Не ги заслужават. Те са мои, как смеят да ми ги отнемат. Мои са, МОИ СА!!! ОСТАВАТЕ ГИ!! КРАДЦИ, КРАДЦИ!!!” От двайсетината заминали селяни се върнаха 5, като те скоро умряха от неизвестна болест. Свещеника не беше сред тях. Цар Борислав, по това време млад и амбициозен принц, сам поведе една малка армия от около 100 човека за да укроти чудовището. Шейд бе заловен в клетка и затворен в тъмница. Там редовно го посещаваха чародеи и гадатели, свещеници и екзорхисти. Но след като те започнаха да умират един по един таласъмът беше забравен. Нямаше охрана пред клетката му, на стотици метри под земята. 50 години тишина, мрак и влага. 50 години, след които охраната отново се появи пред клетката му. Двама дебели и стари стражари, вероятно изпратени в тъмницата да отслужат последните си месеци до пенсиониране. Тогава за пръв път го чу. За Книгата. Тази Книга, която би могла да му върне живота. Но той не затова я искаше. Не му трябваше да я използва. Не, искаше просто да я притежава. Все пак тя беше негова. Как му я бяха взели? Няма значение. Мръсните крадци ще си платят! Книгата ще се върне при собственика й!

***

В тронната си зала стария цар Борислав седеше замислен. По вида му човек можеше да каже, че времето не прощава дори и на най-достойните хора. Но нещо в изражението му говореше, че той още не се е отказъл да се бори.
-Сторено ли е?
-Да, господарю. Отворихем десетина килии както ни казахте. Убихме всички избягали, но и един от надзирателите беше ранен. Мисля че...
-Всички? Убили сте всички?
-Не всички, ваша милост. Оставихме онова... нещо да избяга. Точно както ни заповядахте.
-Добре. Ако тазо книга съществува, точно таласъм ще я намери.
-Господарю, дошли са и гостите които очаквате.
-Търсачите? Толкова скоро? Добре, нека влязат. Нареди да бъде сложена трапезата. Дългите и чудати истории вървят най-добре пред отрупана маса.

Ще използвам момента да си заплюя Вампира За да не излезе като гнусен флад този пост, ще си го едитна когато съм готов с моята част

Заплювам си самодива Предполагам утре вечерта ще съм готова с моята част, но ще си изчакам Хамиту ^^

П.П. Браво, Сен, най-сетне се реши ^^ А аз най-сетне хвърлих око насам

Чародей си запазвам, много ясно. Предполагам, че по-късно днес ще едитна този пост, за да добавя своята част.

Аз си запазвам втория таласъм преди да са свършили. Довечера ще се оптам да едитна.

Аз съм Wolfverine (ако го написах праилно )

Имам юнашки мераци, и мислим да се пробвам ( сериозно ). Нема се лигавим

Пу за мен чародеят. Утре очаквайте моята част

Аз.. съм змей!! Днес или утре излизам с част.

Така де.. да уточня, че Шейди изпоизбърза ;р

Играта още не е започнала :Д или ако е - той я е стартирал преди да се съберат хората.. няма значение де , няма какво да се едитваме, ще чуем словата на Сентри и ще придобием представа за следващите стъпки, разбира се може и да изчакаме още желаещи.. Предлагам да изчакаме до Понеделник О>О

Ой! Приятна изненада.
Какво да ви кажа, пускайте в следващите няколко дена въвеждаща част на героя, след това веднага ще направим реда и ще продължим както трябва. За сега няма смисъл да ви бавя тъй като още няма заплетена история и няма с кого да се съобразявате много-много. После обаче ще трябва да следите събитията.

Еми седя си в 4:00 пред компа, още 2 часа до даскало-нито време да се спи, нито може да не права нищо. И го написах набързо. Сам няма какво да права, ще ви чакам.

/me Караконджул Тъкмо и на мен ми с беше прииграло някое фрийформ,скоро ще съм готов с уводният разказ

И аз написах нещо като уводен разказ, че го пущим сега, па ако сом избръзал ме сопрете

--------------------------------------

Легенди. Героизъм. Необуздана сила. Сърца, лишени от страх, жадни за приключения. Приключения, удавени в кръв. Трошащи се кокали изпод лъскави брадви и стоновете на безброй безименни клетници, озовали се в едно и също меле с ''тях''.
Свиле бе чувал за тях като малък. Приятелите му ( или по-скоро връстниците , които не го смятаха за изрод ) , искаха да станат като бащите си. Един ковач, друг търговец, трети скотовъдец. Свиле нямаше баща. Виновна бе онази долна прослойка от обществото, която гордо носеше определението ''бандити, разбойници и помаци''. А за тях бе виновен ... ами, животът. А времената бяха тежки. Ако не си от аристокрацията, то или рискуваш и крадеш, или се задоволяваш с малкото. Поне така беше на север. Животът бе стоварил тежкия чук на сиромашията върху плещите на младия момък, който набързо се превърна в самотен млад момък. С рана на сърцето. Отмъщението не бе толкова сладко, колкото си представяше. Е, поне онези тримата си го получиха. Червеите и те прибраха своя дял.
Сега бе принуден да бяга. И да търси нещо. Онова , което би внесло поне някакъв смисъл в бездната, в която се бе превърнало неговото съществуване. Приключения ? Тепърва му предстояха. Само че той не беше в състояние дори да мисли за това. Всъщност, не бе в състояние да мисли за каквото и да било. Разните мъгляви силуети започнаха да придобиват форма. Гласовете, които до този момент той смяташе за шумове от далечни водопади и бурни ветрове, се врязаха в главата му с едва доловима болка. Усети напрежение. В следващия момент той съзря пред себе си няколко празни бутилки и някаква чиния, в която пируваха мравки. Светлината, която се процеждаше през изгнилата дървена стена до него, му подсказа, че е прекарал цялата нощ в механата. Поредната нощ, далеч от онова местенце, което би могъл да нарече собствен дом. Нощ след нощ, селце след селце.
Механата се пълнеше с хора. Той единствен бе прекарал нощта тук. Вероятно на собственикът му е било жал да изхвърли пияния странстващ бедняк навън. В другия край седеше един старец. Свиле осъзна, че от известно време е станал обект на наблюдение. Не че това го притесняваше особено. Той бе свикнал. Навсякъде хората го гледаха сякаш не е от този свят. И може би бе така. Но в случая имаше нещо в начина, по който го наблюдаваше дъртия, което засили напрежението. Старецът отпи от чашата си, стана и се насочи към масата на объркания младеж. В очите му се четеше страх, който по-скоро бе породен от това, че някой, толкова далеч от родното му място, би могъл да го познае. Свиле бягаше от миналото си. Но в този момент нямаше как да избяга от ситуацията. Преглътна тежко и се опита да си придаде небрежен вид. В този момент старецът се усмихна, като че ли искаше да увери сиромаха в своите добри намерения.
- Може ли да се присъединя, млади момко ? - запита той дружелюбно.
Свиле се замисли, сякаш използваше последните мигове да изчезне от този свят. След това отрони :
- Ъ , да ... разбира се. Въпреки, че ме чака дълъг път.
- Дълъг път ? - старецът се засмя - Пътят е без значение, когато нямаш цел.
Свиле потрепна. Стори му се, че този човечец знае повече за него, отколкото самият той знаеше за себе си.
- Нека приемем, че пътят ми е безкраен - промърмори Свиле, но думите му висяха във въздуха, тъй като осъзнаваше какви глупости говори само и само да не пада по гръб пред един дъртак.
След това се изправи гордо, сякаш бе казал някаква мъдрост и се насочи към вратата. Старецът бе все така усмихнат.
- ЕЙ КЪДЕ ИЗБЯГА? НЕ СИ СИ ПЛАТИЛ , ВЪРНИ СЕ! - изкрещя собственикът на механата.
- Успокой се, аз ще платя вместо него - рече старецът и се засмя отново.

Стопанин - Ялин.
-------------------------------------------------------------------------------
Нощ. Мрак. Студ. Никога не е фучал така вятъра. Никога не е бил толкова тежък дъжда. Планините не прощават на никого... Той не прощава на никой...
Един вълк вие самотно в бурята. Клоните на дърветата около него се пречупват под напора на вятъра. Обаждат се и бухалите, но се чуват закратко, преди да бъдат заглушени от силата на природата... Там, където няма кой да го обезпокоява, седи Стопанина.
Кой се осмеляваше сега да броди в територията му? Хората не пристъпваха наоколо заради легендите, които се носеха за това място. Кървави убийства, вещици-прокобници, вълшебни горски същества, полудели вълци с кърваво червени очи... Всичко това бяха глупости. Тук беше само той. Пазителят или проклятието на този край? И сам не знаеше. Знаеше само, че е "той". И че преди не беше така. Но единствените му спомени от това време бяха откъслечни, неясни, слаби. Войник в броня... Женски плач... Тичащи коне... Храм... "ЯЛИН". Не знаеше откъде идваха тези спомени, особено последното име, но това беше всичко, останало от самоличността му. Но сега нямаше време за размисли... Дългът го зовеше.
Пратеникът бързаше през бурята. Ако мисията му не беше толкова важна и не беше толкова ентусиазиран, щеше да остане в селото наблизо да пренощува. Дори и сега му се искаше да беше направил така, защото бурята сякаш се засили точно когато той се качи да мине през прохода... Хората го предупреждаваха да не върви натам, но той не повярва на измислените им глупости. Царят му беше казал нещо наистина важно и той трябваше да изпълни заповедите. Но докато мислеше това се случи нещо странно. Бурята спря, звездите паднаха от небето, дърветата изчезнаха. Остана само тъмнината. Усети, че тази тъмнина поглъща и мислите му, съзнанието, неговото "аз"... Накрая празната черупка падна на земята и с едно последно "Не" замлъкна завинаги...
Ялин осмисли каквото беше разбрал от човека. Има някаква всемогъща книга, която връща живота и прави притежаващият я всемогъщ... Интересно... Досега беше напускал "свърталището" си само няколко пъти в последният век и то никога за много време... Но сега беше различно. Усещаше го. Този тук не лъжеше като идиота, който продавал елексир на живота, който в последствие се оказа изворна вода, примесена с малинов сок за аромат. Нито пък като глупакът, който повярвал, че като го ухапе змия ще стане безсмъртен... Е, него змията го ухапа, но безсмъртен не стана. Този човек в богати дрехи знаеше самата истина. Стопанинът щеше да напусне територията си за дълго... И то много скоро. Но първо трябваше да събере мислите си - и за миналото, и за пътят, който го чакаше.

Ентчулдигунг...

Принц!!
Уводите ни се броят за странични от впоследствие установения ред, или? И служат за установяване на целите?

Аз си заплювам другата Самодива, ако може.

Вие много бързо заехте интересните... Заплювам си по тоя случай един принц