Прохладна юлска утрин. През нощта бе валял лек дъжд. Небосводът бе чист, а Слънцето още не се бе показало. Денят обещаваше да бъде горещ. От една къща на крайморската улица излезе човек, момче на 16 – 17 години, да бъдем по-точни. Външният му вид не ни интересува. Излезе, протегна се, сложи слушалки в ушите си и тръгна. Лек бяг, почти тръс. Песента започна. Мелодична и надъхваща. Силен текст… rising up back on the street… Подмина разносвача на вестници. Кимнаха си. Поредното лице, значещо нищо, поредното лице, което след година – две дори нямаше да помни. Стръмен наклон, слизащ към брега… rising up straight to the top … Ускори темпото. Усети лекия бриз, галещ лицето му и играещ си с косите му. За миг затвори очи и се забърза още повече. Подмина хана и хотела с яхтеното пристанище. Вече в главата му звучеше следващата песен. Охраната на пристана излезе от кабината си и се загледа в потния тийн. „Поредната откачалка”… I am a man who walks alone… Забави темпото. Вече дишаше тежко, а устата му беше изсъхнала. Разплиска локва вода, образувала се от снощния дъжд. Самотата, тази така желана свобода… I have a constant fear that someone’s always near… Изведнъж ускори отново. Вече нямаше умора. Нямаше болка. Не съществуваше нищо, освен … fear of the dark … Нищо освен мисълта. Мисълта за пътя. Пътя и бягството. И скоро пътят свърши. Повърхността на водата съвсем леко потрепваше …Нирвана… Обърна се обратно и тръгна обратно … the big wheel keeps on rollin’, Proud Mary keeps on burnin’ … Някои го наричаха колелото на живота, други – съдба. Той го наричаше „Пътят към къщи”. Ето го отново пристанището. Не искаше да се прибира. Трябваше да продължи … да бяга … to the road to Judgement day … Отклони и тръгна по плажа. Дишаше тежко. Беше потен. Тениската прилепваше плътно по очертанията на тялото му. Свали я и напъха края й в шортите си, така че тя се развяваше свободно около краката му. Солената пот се стичаше отвсякъде – главата, гърба, гърдите, ръцете, корема и краката. Всеки мускул на тялото му беше максимално стегнат. Усещаше нарастващото напрежение в глезените си … show must go on … Слънчевият диск вече се подаваше от хоризонта. Нищо ново на източния фронт. Група негови връстници излезе от близката дискотека и се запъти към брега … July morning… Насядаха на пясъка до водата. Той ги наближи. И тя беше там. Впери прекрасните си зелени очи в него и се усмихна … All the wonders that I want I found in her … Усмивки цъфнаха и по лицата на останалите. Усмивки, пълни с подигравка. Някой я придърпа към себе си и впи устни в нейните. Русо – кестенявата й коса се развя … when she’s not around I feel it comin’ down … Вече спринтираше. В гърдите си гняв. Чист гняв, опитващ се да го задуши. Чувствата му започнаха да се връщат. Усещанията също. Умората го победи … отново. След още петдесет метра рухна в пясъка и зарида… There’s no rose without a thorn. You’re dead before you’re born. This world is full of nothing. So keep prayin’, keep prayin’…

Post Scriptum: Имайте предвид, че това е първият разказ, който някога съм довършил.Тъй че бъдете милостиви, моля ви .

Сякаш повечето ти изречение са много кратки и нещо си губи замисъла Но като идея е много добро

Хареса ми. Различно е, но е хубаво. Надявам се само историята да не е твоята, защото това е тъжно.
Обичам кратките изречения, не ти дават възможност да си загубиш мисълта и същевременно дават шанс за динамична смяна на действието, която ти доста умело си използвал(съзнателно или не). Нищо че смяната е по-скоро статична отколкото динамична.
Ще има ли продължение? Или историята свършва със сълзите в соления пясък?

P.S.Наистина обичам кратки изречения. Уви самата аз не мога да пиша с такива и искренно ти завиждам, за това ти умение.

Мерси за хубавите думи . Продължение не съм замислил, но ако ми дойде музата .

В един момент започнах да се страхувам, докато четях разказчето... боях се, че автора ще започне да описва и извивките на пениса на "бягащият човек".