Попаднах на това из нета:


         Недоразумения


1. Вилхелм Тел


Автобусът рязко намали скоростта и спря. Вратите се отвориха с трясък. Вътре нахлуха двама сърдити мъже, които в движение нахлузваха мръсносините униформени елеци. Пътниците се разшаваха и заобръщаха глави.
- Контрольори!
На широката задна седалка имаше само двама души. Жената с
вид на съкратена учителка нервно тършуваше из чантичката. До нея дремеше нисичък плешив мъж с добродушна селска физиономия. Мрачна сянка затули светлината.
- Билети и карти за проверка!
Женицата намери най-сетне, каквото търсеше, и го подаде с
трепереща ръка на контрольора. Той разкъса хартийката на две и небрежно й подаде остатъка.
- На тебе говоря! – Ръката му грубо разтърси спящия.
Човекът се сепна и отвори очи. Изглежда веднага разбра за
какво става въпрос и забърка из джобовете на сетрето. Но вместо билет - той измъкна оттам някаква тенекиена тръбичка, за която с телчета беше завързано парче дърво. Приличаше на детско пистолетче-играчка. На лицето му се изписа извинителна усмивка.
-  Билетът! – грозно изкрещя контрольорът и застрашително се надвеси над човечеца. Той се отдръпна инстинктивно назад, закачайки, без да иска, края на телчето, стърчащ под тенекиената тръбичка.
От дулото й с гневно свистене изхвърча къса стреличка и се заби в гърлото на контрольора. Той подгъна крака и коленичи на пода. Жената уплашено сложи ръка на отворената си уста. Едрият мъж се строполи в нозете й.
- Какво става тука? Колега! – От дъното на автобуса, разблъсквайки пътниците, се носеше другият униформен мъж. Преди да успее да стигне до падналия, втората стрела се забоде точно между развените мръсносини поли. Той направи една крачка и се захлупи по очи върху своя партньор.
Плешивият човек остави оръжието на седалката и прескочи труповете. Той хвана прострените на пода крака и повдигна глава. Жената веднага се притече на помощ. Те изблъскаха с дружни усилия тежкия товар по стъпалата. Тялото цопна в локвата до тротоара. Ръката на другия се заклещи в тесния процеп между седалката и сгъвката на вратата, но жената я удари с токчето на обувката и тя се изхлузи навънка. Двамата се настаниха отново на местата си.
- Тръгвай! – нетърпеливо извика някой от пътниците.
Автоматичните врати шумно се затвориха. Автобусът
продължи по маршрута. Жената с вид на съкратена учителка зяпна да каже нещо на човека до нея, но като видя ласкавото движение, с което той погали тенекиената тръбичка, благоразумно млъкна.


            2. Властелинът на света


Президентът обядваше в резиденцията с американския
посланик. За десерт поднесоха крем-карамел. Домакинът сведе някак виновно очи и каза:
- Имам новина! САЩ вече не са най-силната държава на
земното кълбо. - Лъжичката с карамела спря на половината път между купичката и полуотворената уста на Негово Превъзходителство.
- А кой? – хладно се осведоми посланикът и дипломатично
преглътна.
- Ние. Учените от Академията откриха страшно оръжие.
Вижте! - Пред изумения поглед на американеца лъжичката в ръката му се разтопи и изчезна във въздуха. - Можем да правим същото и със самолетоносачите. – сдържано се похвали президентът.
- За какво си говорихте? – Съпругата на посланика гледаше телевизия в хола.
- Обичайните неща. Какво дават?
- Някакъв наш самолетоносач се изгубил в Тихия океан.
- Би ли извела кучето на разходка? – неочаквано сухо се
разпореди посланикът и поръча спешен разговор с Кондолиза Райс.
- И какво иска тоя субект? – Гласът на Джордж Буш
трепереше от гняв. Държавната секретарка възглухо докладва ултиматума.
- Трябва да си купите билет за чартърния рейс на тяхната
национална авиокомпания. На летището да минете паспортен и митнически контрол с останалите пътници и да се качите на автобуса. Необходимо е да сте се снабдили предварително с билети за самотаксуване. Местните контрольори имали тежък характер. Слизате на спирката с бронзовите орли. Потегляте четвърт час пеша по булеварда на запад, докато не стигнете до пресъхнал фонтан. Входът за Президентството е отсреща. За издаването на временен пропуск Ви е необходима само лична карта.
- Никога! – Буш се свлече в огромното кресло и се хвана за
главата. Бумагите на бюрото се разпиляха. В Овалния кабинет настана тягостно мълчание. Внезапно червеният телефон тревожно зазвъня.
- Той е! – отрони от побелелите си устни Кондолиза. Лицето на Буш пламна. Той сграбчи слушалката и се разкрещя:
- Гоце! Гоце! – Жената дърпаше мъжа си за пижамата.
- Какво има? – Президентът с труд се събуждаше от кошмарния сън.
- Службите намерили изгубената лъжичка!
- Къде ? – Президентът се надигна от леглото.
- Завчера след кафето премиерът се разсеял и я сложил във вътрешния джоб на сакото. Много му се струпа напоследък, горкичкият! Днес - вместо с химикалката – извадил лъжичката и се опитал с нея да разпише оставката си. И... Сега се обадиха.
- Слава Богу! – въздъхна с облекчение държавният глава и се отпусна отново в завивките. Какъв късмет!   


     3. Грозното гълъбче


Привечер под върхарите се разнесоха изстрели. От тъмното небе се разхвърчаха пера. Нещо тупна на земята. Изгубила ума и дума, уплашена до смърт, натежалата гълъбица се стрелна и заплющя с криле, криволичейки между стъблата на боровете. Мъжкият закъсня и я изгуби в спускащия се бързо мрак.
Преди да падне нощта, гълъбицата се притаи удобно в купчина съчки, скрита в клоните на високо дърво. От преживяното напрежение, от що ли – но още преди да изгреят звездите, птичката  се освободи от товара, притискащ утробата й. Тя се нагугука на воля, успокои се и притихна над яйчицата. Луната изгря и любопитно погледна в гнездото.
На сутринта гълъбицата се изправи доволна и погледна под коремчето си. В изоставеното гнездо уютно се бяха сгушили едно до друго четири яйца. Трите бяха сиво-сини, а четвъртото – може би естествено замърсено – изглеждаше на кафеникави петна и беше бая по-големичко. Майката важно се настани над бъдещите си рожби и взе да зове мъжкия с кротки подвиквания.
Той се появи за обяд и огледа критично новото им жилище. Огладнялата женска отвори човчицата си. Мъжкият делово я целуна, умело поднасяйки й в същото време едно уловено от него тлъсто червейче. Женската разпери криле и му отстъпи временно мястото си. Гълъбите започнаха да се устройват за постоянно в гнездото.
Един ден малките се излюпиха и записукаха. На пръв поглед те бяха съвсем еднакви, еднакво лакоми и нетърпеливи, но скоро родителите взеха да ги отличават. Гълъбицата все пазеше кривокракото от гнева на останалите. Те го кълвяха, бащата и майката го бранеха. Грозното гълъбче растеше бързо, ноктите и  човката му се закривяваха и заякчаваха.
Дните и нощите минаваха, месецът се пълнеше и тънееше,   гнездото ставаше все по-тясно за семейството. Гълъбчетата наедряха и постоянно се боричкаха.  Перушината на трите братчета беше сиво-синкава, а на  голямото – кафеникаво-черна. То се разхождаше гордо из широкия кръг на гнездото, упорито търсейки остатъци от храна между съчките. Пилетата му налитаха, но то ловко отбиваше атаките им, съюзявайки се ту с едни, ту с други от тях. Майката благосклонно следеше развитието на децата  си.
Една вечер, завръщайки се вкъщи, мъжкият гълъб не завари никой в гнездото. Миризмата на прясно месо и окървавената  перушина, разпръсната навсякъде, го прогони навън. Той кацна на ръба и се огледа. Тогава забеляза откъснатите главички на малките и тревожно записука. От удушената гълъбица бяха останали само костичките.
Птичката повдигна човчицата си, за да изпищи, но успя да види в последния момент спускащия се като куршум от небето   хищник. Гълъбът отскочи и падна в тревата, преди нападателят да го зашемети. Кафяво-черната птица, до вчера живяла задружно с всички в общото гнездо, ядосано перна със свитите си на топка криле най-горния ред съчки и се изви обратно там, откъдето ненадейно беше дошла.
Разперил широко криле, соколът се носеше волно над горската долина. Той издаваше отвреме-навреме кратки, но властни пиюкания – царствен, недостижим и спокоен. Като всяка хищна  птица излъчваше непреодолима сила и скрита енергия, готови с внезапно коварство да се отприщят от самото небе. Соколът  следеше отвисоко набелязаната жертва с присвити и всевиждащи очи - търпеливо и неотклонно, с алчния инстинкт на топлокръвен убиец, фанатично предан на прастария естествен нагон за плячка и смърт.
Тогава пукна първата пушка. Мъжкият гълъб трепна и се совна като стрела в гъсталака.   

Виторио Виталис

Ти ли си ги превеждал?
И откъде точно ги намери?

Питам, защото ми напомнят на работи за някакъв конкурс и може да се поинтересувам.

Един колега ги беше пуснал във форума на вестник АТАКА, и той казва че ги е срещнал някъде наоколо. На мен лично много ми харесаха, ей това е майсторство в късия разказ.

Първият и вторият много не ги схванах, третият ми хареса.