и аз това питам

"You don't stand a chance!" Както казваха едни типове в Blood 2, които много ми напомнят на теб
Ама то... трябва да се чуе

Аз съм си make up my mind-вал само за картата, пък ако вземат да ми предложат работа ще го мисля тогаз

Ледник написа:



Второто е. За чий им е незнам, може би реклама.

Аз няма да участвам. :/

Някой въобще ще участва ли,защото аз почнах,пратих нещото на Ледник и като разбрах колко много трябва да се бачка се отказах

Отчасти липсата на вдъхновение. Трябва да изчета цял роман на компютъра си, за да се запозная с историята на игра, която никога не съм играл. След като не съм я играл, не мога да вкуся настроението й, да усетя смисъла й. Това е все едно да пишеш фенфикшън по книга, която никога не си чел.

Освен това, даденият обем е твърде малък. Четири-пет страници май бяха - това си е жалко за всеки, който иска да предаде смислена и самостоятелна история (не просто няколко междинни сцени след първа и преди втора част на играта). Тук човек има два избора: да предаде незавършено и откъслечно парченце художествено произведение (за да се впише в рамките на зададения обем), или просто да изреди куп събития без капка художественост (за да предаде все някаква история).

Плюс това, донякъде ме мързеше, но този фактор мога да го превъзмогна. Главната заслуга е на горните два.

Всъщност "целият роман" от история се прочита за максимум 1 час, ако не се разсейваш с други неща (има 5 странички история, още няма и толкова за града и още, пак няма 5 страници, за обществата). Да не говорим, че частта с историята даже ми беше интересна. Явно не си чел по-дълги неща от 5 страници, че това да ти се струва роман.

На 2-4 страници можеш преспокойно да разкажеш един хубав къс разказ. Няма да бъде дълга история с развитие на персонажите и адски заплетен сюжет, нито пък голяма сцена с мащабите на "Междузвездни Войни". Вместо това ще напишеш разказ, в който се разказва за един герой и една случка с него. Повярвай ми, аз също си мислех, че нищо качествено не може да се напише на 2-4 страници, само че като почнах да пиша изписах 1.5 страници и идеите ми в общи линии се изчерпаха. Пренеси някой разказ от този форум, който ти е харесал, в Word и сложи фонта на Times New Roman, пък погледни тогава колко странички излиза.

Или с две думи, много несъстоятелни аргументи даваш. Така че или наистина нямаш вдъхновение, или талант, или пък те мързи достатъчно много, че да не участваш.

You are correct!

*мързи ме да пиша мнение*

Съгласен съм!

*приятно състезаване, ще мажа и ще пиша, ейминг ат дъ карта *

Ами, Рекс, прав си донякъде: мързи ме да го подхващам.

Трябваше ли да си толкова лош?

Успех на участниците.

Аз също се отказах.

Аз не се отказах, ама няма и да участвам.

Аз лично съм почти готов с произведението си остава само да го редактирам. Ледник на предишния конкурс разсъждавах като тебе и в рамките на четири страници се опитах да предам цялостна концепция. Естествено, това не е целта. Идеята е да се напише кратък разказ за нещо което се е случило в света на играта. Аз лично прочетох всичко в сайта и много се запалих, сигурен съм че когато играта излезе ще я играя и това ще е първото ММОРПГ за което ще плащам месечна такса.

Иначе успех на всички които сматата да участват

Айде бе, сериозните участници. Разкрийте на съфорумците какво сте написали . Какво толкова се притеснявате, че някой може да ви вземе идеята. И без това остава един ден до крайния срок. Чете ми се нещо добро

Да бе, бях обещал да го пусна като го завърша, ама забравих.

Клепачите се вдигнаха и показаха зелените ириси, които криеха до сега. Две зеници поеха жадно светлината на лабораторията за първи път. Не, не беше за първи път. Той помнеше… помнеше миналото. И настоящето го връхлетя:


Около мен нямаше никого, само машините, които вече бяха изпълнили работата си сега почиваха тихо в мрака. Светлината идваше от всякъде, но изглежда осветяваше само масата, на която бях положен. Беше толкова студено. Сетивата ми се възраждаха едно по едно – първо беше зрението, след това усета на кожата ми. Скоро започнах да усещам миризмата на стерилизационен препарат характерна за болниците… Когато се опитах да седна на масата бутнах нещо и след миг чух тупването на купчината дрехи, които ми бяха оставили, на земята.
Стаята изглеждаше като обикновена лаборатория, с всичките и интересни джаджи и шантави изобретения. Или пък това беше завод с машини за масово производство? Но за разлика от обикновения завод тук продуктът на това здание… бях аз.
Погледнах ръцете си. Не, те не изглеждаха както ги помнех. Бяха гладки и неизползвани, непознаващи още работа или деликатното тегло на молива, към които бях така привикнал преди. Често бях оставал без пари в миналото и работата на строежи или като хамалин беше нещо, към което бях привикнал, и те бяха оставили следи по ръцете ми. Нямаше място за писатели в онзи свят, само за консуматори и работници… А сега? Дали това беше втори шанс за мен да постигна мечтата си или съдбата отново ми се подиграваше, хвърляйки ми нови надежди като прах в очите?
Стига толкова! Каквото и да беше бъдещето бях готов да го посрещна. Опитах се да стана, но не успях – залитнах и се подпрях на масата. Добре, за сега щях да седя. Тялото ми беше слабо. Толкова странно – умът ми имаше това за нещо толкова естествено, познато и тривиално, докато тялото ми крещеше “Спри! Още не съм готово за това. Почакай само малко за да се науча.” Да, годините живот бяха оставили следа в съзнанието ми, но истинската ми плът беше умряла преди много години. Сега живеех подарен живот.
Починах минута, или две и опитах отново. Този път успях. Макар и нестабилно, залитайки, направих първата си крачка в този нов свят. Малките деца не помнеха това и скоро тичаха свободни без дори да се замислят. Дали и аз щях да забравя тази своя първа крачка скоро? Едва ли.

Когато излязох от лабораторията ме посрещнаха двама служители в сиви униформи - мъж и жена. Те се представиха като членове на организацията на Совите и ме заведоха до малко корабче заедно с други избрани. Казаха ми, че отивам в Новия Свят. . Но още от събуждането си виждах, че вече съм в него. Слънцето никога не е било толкова ярко, небето – толкова синьо и въздухът – толкова чист, колкото бяха сега. Нима бяхме жертвали всичко това в името на парите и успеха? В името на големите амбиции и пълните с пари джобове? Преди вярвах, че светът е жесток, че е черен, че принуждава човекът да бъде нещастен, а сега виждам, че всъщност човекът е жестокият и той сам прави себе си нещастен, а светът - черен. Дали поне сега хората щяха да видят злото в себе си и щяха да са благодарни за това, което имат, или щяха да повторят същите грешки както преди и щяха отново да бъдат избити до крак. Още веднъж си повторих, че този живот е подарен, че не го заслужавам, че никой от нас не го заслужава. Първородният грях на Адам и Ева беше грях за всички ни, но не той беше този, заради който дойде краят на света. Това бяха нашите грехове.
Свежият бриз нежно галеше лицето ми докато лодката се движеше по кристално сините вълни. Птици летяха в небето и крякаха весело. Никога не бях виждал такава красота преди. И тогава го почувствах за пръв път. Не беше умишлено, просто изскочи като идея в главата ми. Не трябваше да останем хора. Не трябваше да следваме разрушителната си природа. Трябваше да се променим, да се отречем от същността си. И аз се отрекох.
Пътуването продължи само няколко часа, но за мен те бяха цяла вечност. Приятна вечност, през която хиляди пъти събличах старата си кожа, измивах лицето си от греховете на миналото и подновявах душата си. Когато пристигнахме се чувствах чист. Бях готов да започна живота си наново, но този път както аз пожелаех, а не както другите ме принуждаваха. Този път щях да следвам мечтата си.
Но мечтите се променят лесно и нищо не беше същото като преди. В сърцето си знаех, че няма да мога да го направя. Толкова много бях изгубил, толкова много преживял и забравил… забравил за слабостите на човешкия ум.
Пристигнах на острова, който наричаха Ентера и от там продължихме по земя. Още веднъж бях удивен от природата на този нов свят. Зелено, синьо, бяло, жълто и червено се приплитаха в чудна картина. На нея бяха нарисувани пъстри цветя, любопитни животни, натежели от плодове дървета, каквито не бях виждал в предишния си живот. Най-много ми хареса песента на птиците. Толкова много бях чел за нея преди, а никога не я бях чувал с ушите си. Беше по-вълшебна, по-мелодична, по-галеща и прекрасна, отколкото някога беше описвана в миналото. Бях щастлив да съм част от тази картина и чувствах, че мога да остана тук завинаги.

Скоро стигнахме до града. Сал Витас - града на новия живот. Но когато влязох видях всичко, което бях оставил да умре в стария свят. Група мъже разбиваха щанда на не голям магазин и биеха собственика му пред витрината, сякаш за назидание на всеки, който се осмели да им попречи. Гледах ужасен как никой не правеше нищо за да ги спре, исках да отида и да помогна на човека, но моите собствени крака и ръце не искаха да помръднат от мястото си, сякаш шокът от видяното ги беше парализирал и те никога повече нямаше да се движат. Какво беше това? Нима след толкова време хората бяха все същите? Нима те… ние все още носехме в сърцата си алчността и безхаберието на предишните поколения? Не исках да го повярвам… “Хората са прави да са отчаяни” каза единият от совите “искат да се съхранят, да запазят човечеството и себе си по някакъв начин в този свят.”
Не разбрах тогава и затова попитах какво иска да каже. И тогава скритата истина ме удари с мощта на хиляди мълнии, изпратени от боговете срещу един единствен неверник.
“Хората вече не могат да имат деца, не могат да оставят частица от себе си да живее в децата им. Затова тези хора искат да намерят достатъчно пари за да съхранят себе си за в бъдеще, чрез клониране. Това е най-лесният начин.”
И тогава аз паднах на колене. Още помня мислите си тогава.
“Ние сме… можем да бъдем… безсмъртни? И не можем да имаме деца? Но това беше мечтата ми… Ако тя не може да… тогава какво значение има всичко? Ха! Ха-ха!”
Започнах да се смея. Не истерично, не като луд, просто да се смея като току-що осъзнал шега на стар приятел. Шегата на вселената с хората. И тогава знаех.
“Аз! Аз имам значение! Аз мога да живея вечно! Аз… аз съм бог!”
Не го извиках. Нямаше значение. Скоро всички щяха да осъзнаят това. Рязко махнах ръката на совата от рамото си и побягнах право към магазина. Мъжът се май се уплаши отначало, защото си беше помислил, че ще се правя на герой, но аз знаех какво да направя. Разбих витрината с тялото си и забих ритника си в стомаха на падналия на земята продавач. Когато погледнах обратно към мъжът, който ме беше довел на острова видях потресеното му изражение. Личеше си, че го бях разочаровал, но това нямаше значение сега. Обърнах се към водача на бандата. Той се усмихна и кимна.
“Идвай!” беше единствената дума, която той изрече тогава.

Помня ясно първия си ден в бандата. Ръцете ме боляха от стъклата, забили се от витрината, но беше хубаво. Беше като леко напомняне за предстоящото величие, за направената първа, най-трудна крачка към безсмъртието. Всички от бандата бяха обикновени хора като мен, бяха минали по трънливия път в миналия си живот и сега искаха отплата за страданията си. Странно, намирах ги за толкова сродни души тогава, а сега не помня дори имената им. Не, не ги намирах за сродни души. Дори и тогава знаех, че аз съм много повече от тях и щях да им го покажа.
Започнаха дни на плячкосване, на насилие и награди от него. Беше съвършено! Можехме да правим каквото си искаме. Но дните скоро се сляха в един единствен ден, през който чупехме и грабехме, адреналина от действието намаля с времето, а нощите една след друга започваха да стават все по-дълги и по-дълги. През тях чувах отново писъците на всички пребити през деня, и през този преди него и преди него и преди него… Опитвах се да не спя, да пирувам, но и това не помагаше. Не знаех дали съм единственият, който го усеща, но започваше да става все по-лошо и по-лошо. Окървавени лица изпълваха сънищата ми, дори когато затворех очите си и скоро дойде денят. Денят, в който се доказах като истински, като по-силен от останалите.

Беше пролет. Беше минала почти една година откакто стъпих за първи път тук. Небето беше синьо, но аз не го виждах, птиците пееха, но аз не ги чувах. Мислех само за “охраната“, която щеше да се опита да ни се противопостави. През изминалата година хората започнаха да се плашат от нас и скоро формираха полиция, която да се разправи с нас. Те бяха безсилни пред мощта ни.
Разбихме магазина. Този беше голям и щяхме да вземем много от него. Както винаги захвърлихме касиера на пода и започнахме да го ритаме. Повече за удоволствие, отколкото за да му попречим да направи нещо. Разбихме касите, взехме парите и беше време да си тръгнем преди да е дошла “охраната”. Ритнах главата на продавача още веднъж и излязох. Свалих кърпата от лицето си.
И тогава я видях. Имаше сини очи, в които се отразяваше небето и които виждаха право в душата ми. Носеше знаците на помощник на “охраната”.
“Глупак!” извика един от събратята ми и се втурна към нея. Удари я в корема и я свали на земята. След това я ритна главата и и кафявата коса се оцвети на червени кичури. Извиках ми да спре, но той продължаваше. Щеше да я убие. Знаех това и не правих нищо. Но не защото не ми пукаше.
Беше същото чувство, което изпитах първия път, когато ги видях. Потрес, отвращение, омраза! Този път нямаше да стоя парализиран, да се свивам от страх като кутре, което се крие докато гледа как вълците убиват майка му!
“Спри, майка ти стара!” извиках. Биячът се обърна към мен и юмрука ми се заби в лицето му. Беше толкова силен, изпълнен с ярост, че той полетя назад и падна на лакти.
След това помня само болка. Старите ми приятели ме удряха и ритаха, докато обувките им не се оцветиха с кръвта ми. Оставиха ме да лежа в локва кръв до тялото на момичето. Поне и то все още беше живо. Тогава и за пръв път видях как изглежда касиера в магазина. Беше още момче, имаше дълга черна коса, вързана на опашка, и кафяви очи, които ме гледаха с омраза от пода на магазина. Съжалявах всичко, което бях направил до сега, за всички атаки, за всички побои и грабежи… и отново осъзнах колко безсмислен е живота ми. Без мечти, без любов, без дом и приятели…
Момичето се изправи на колене посегна към мен. Махна един черен като душата ми кичур от лицето ми и го погали нежно. Сините и очи този път бяха благи и благодарни… Не! Все пак имаше смисъл! Смисълът да запазиш човешкото в себе си. Безсмъртни или не, продължаваме ли по този начин щяхме да свършим като стария свят - мъртви. Човекът трябва да се промени, ако иска да носи названието човек. Децата… те щяха отново да се появят някак си, някой ден, стига да бъдат желани. А любовта… когато гледах в очите на това момиче знаех, че тя ще бъде обичана. Тя се наведе и целуна челото ми. Почувствах се пречистен. Всичко щеше да дойде на мястото си… рано или късно. А аз… аз започнах своя нов живот една година след като бях възкресен… и този път нямаше да го пропилея.

Доста философско, наистина те кара да се замислиш, като цяло ми хареса.

Значи аз написах своя разказ иго изпратих вече, но раших да "сътворя" втори с повече действие:

Живота след пречистването
„Борбата срещу излишните”

Изминаха векове след апокалипсиса сполетял земята, когато вече имаше годни за населяване места, „вторият ноев ковчег” изплува на повърхността за да де ново начало на човечеството.Първите заселници дошли на остров Ентера започнаха изграждането на град Сал Витас.Тези пионери със цел скъсване с миналото смениха летоброенето като тази година обявиха за нулева.Но скоро след заселването хората разбраха, че не са сами на острова. Континома обяви за приоритет клонирането на млади, силни генетично за да могат да се преборят с „Излишните”,завареното население на остров Ентера.
***
Доктор Хари Питърсън беше един от първите заселници и от самото начало работеше в лабораторията по клониране.За този ден имаше само още една „операция”.Докато минаваше през мрачният коридор водещ до залата за клониране, Питърсън,който беше едва 35 годишен, а бе признат специалист, погледна в картона на „пациента”.Той се Казваше Бил Стивънс на двайсет и три години,живял в Ню-Йорк и служил при морските пехотинци.”Може би това бе причината да го избере Континома” помисли си ученият.
***
Два часа по-късно, Бил отвори очи и видя трима души облечени в бяло надвесени над него
-Добър ден Бил-каза Питърсън-Континома те избра да служиш на човечеството
-Къде съм-попита Стивънс
-В град Сал Витас намиращ се на остров Ентера-отговори бързо лекарката стояща от ляво на Хари-сега сме първата година след пречистването
-О господи-продума слисано бившият морският пехотинец-аз…аз съм прероден
-Да-отговори с усмивка тя
-Сега трябва да ви намерих дрехи и квартира, утре трябва да се явите в щаба на бойните части.-обясни Питърсън
-Ок-каза Били втренчен в красиваната лекарка
-Забравих да се представя-каза тя на излизане-казвам се Алис Крийман

Тази нощ Бил прекара в болницата, а на другият ден бе заведен в щаба на войните на Континома-временна организация предназначена да се бори с „Излишните”.След няколко дена спокоен живот, ако може да има спокоен живот, където всичко хвърчи във всички посоки, а градът се разраства постоянно.Морският пехотинец беше висок около метър и осемдесет сантиметра, доста набит с обръсната глава и сивкави очи.Както и да е, Бил бе привикан в тренировъчния лагер намиращ се близо до „Гнездото”.Часът бе точно 7.00, когато новобранците в това число и Бил се строиха пред бунгалата на лагера.В този момент се появи капитан Смит
-Коп*лета вие сте боклуци-крещеше той-тази вечер вие ще се срещнете с „Излишните”.За тази среща не ви трябват цветя и бонбони.(в този момент голяма част от строя се разсмя).Млък!На вас ви трябва бластер,броня и каска.Повторете
-НА НАС НЕ НИ ТРЯБВАТ БОНБОНИ И ЦВЕТЯ, А БЛАСТЕР,БРОНЯ И КАСКА-изкрещяха всички в един глас
-Отлично-каза с усмивка Смит-Но боклуци като вас не знаят как да ги ползват нали?Ти как се казваш
Тогава той се приближи до Бил и му подаде един бластер.След това погледна лошо целият строй. „Баси пича да ми пробутва бластер на мен”помисли си Бил
-Знаеш ли как се борави с бластер-попита с висок респектиращ тон капитана
-Тъй вярно-изрева веднагически Бил
-Какъв си бил преди Прераждането-попита заинтересовано Смит
-Морски пехотинец-каза гордо Бил
-Добре пехотинецо-отвърна капитана-ти си ефрейтор и отговаряш за тези 24 човека
-Слушам сър-отговори Бил
-А сега 25 обиколки на стадиона-заповяда Смит-После всеки по 50 лицеви опори и 300 клякания

Новобранците се хвърлиха в изпълнение на заповедта и само след половин час не се държаха на краката си,Смит и каза, че този път ще пропуснат обеда, а место това ще стрелят с бластер последвано от следобедна физическа тренировка водена от Бил.След всички тези упражнения войните се строиха в взвода заминаващ за старият град.Този „град” бе обитаван от „Излишните”.Докато се возеше в бронирания хипер скоростен камион, Бил се запозна с няколко други „командоси”
-Хей как се казваш-каза този, който стоеше от дясната страна на Бил
-Бил Стивънс-отговори тихо той-страшни ли са „Излишните”
-Не знам-каза смутено другият-между другото аз се казвам Хед Трейз
-Приятно ми е-рече мило Бил
Хед беше чернокож и преди потопът също бил военен и участвал в „третата световна война”.Когато стигнаха „Старият град” двата пиката спряха и образуваха стена и бластерите им сочеха към хода на „градът”.Когато взводът слезе от камиона, Смит даде своята заповед
-Стивънс,Трейз,Евърс,Дрейд и Блейк –каза той-отивате на разузнаване
-Но…-каза Евърс, който беше с една глава над всички
-Никакво „но”-прекъсна го Смит-Бегом марш
-Михов,Робъртц и Фрейк заемете позиции лято от…-продължи с със своите заповеди Смит
Петимата „мъртъвци” навлязоха бавно градът.На всякъде беше тихо, сградите бях изоставени от векове.Улиците бяха клани и обсипани с всякакви боклуци включително и войнишки трупове.
-Предлагам да се връщаме-каза плахо Дрейд
-Аз съм за-засмя се Евърс
В този момент нещо изръмжа зад тях, когато петимата се обърнаха съзряха гигантско чудовище гледащо на тях като на вечеря.
-Бързън-изкрещя Блейк и започна да стреля по чудовището
То само изрева и събори „командосите” на земята.След това се нахвърли на Дрейд и му откъсна главата.Трейз успя да се изправи и побягна, за жалост земята се разтвори и от нея се появи гигантски червей, който погълна Трейз целият.Дори пет минути след това се чуваха виковете за помощ на бедният войник.Останалите трима се допряха гръб о гръб и чакаха нападение.Бързън-а се засили, но бластерите го покосиха и той падна на земята мъртъв, което пък даде възможност на 1ервият да ги разпръсне.Бил решил, че трябва да оживее побягна в посока на камиона.Тичайки с всички сили той едва ли подозираше, че е изоставен от всички.Когато се добра до взвода, Бил падна на колене пред Сми т и започна да му се моли:
-Махнете ме от тук моля ви.Тук е ад.Не искам да се бия
-Не-отсече Смит-Ти си ефрейтор.Дай те му бластер.
-Аз искам да се махна-плачеше Бил
Но беше много късно.Няколко минути по късно се намираше зад картечница на пост близо до северният изход на „Старият Град”.Спокоен за животът си разговарящ с новия си колега сержант Дет, Бил не забеляза как един червей помете почти целият пост.Двамата войни откриха стрелба, но тогава се появи втори червей.Бил се добра до реактивният скутер, но в този момент,един голям Бързън се нахвърли върху него и го изпрати в забрава.
-Ало, северен пост-каза някой по телефона-ало Дет.Там ли си.Някой.Има ли някой…

Автор:Billy a.k.a. Митьо

Small Fury Thing, разказът ти ми хареса. В началото започва малко тъпо, с малко грешки (почваш от трето лице, а продължаваш от първо), но от момента в който героят пристига в Сал Витас, стилът се изчиства и много ми хареса. Описанията и сравненията ти са добри, но не претрупваш разказа с тях. Идеята за повторната деградация на човечеството е показана добре (и явно немалко експлоатирана, понеже моят разказ също засяга частично темата). Само че тъкмо щях да кажа "изключително добър" и краят ме разочарова. По-слаб като стил, твърде наивен, малко неясен. Както и да е, определено ми хареса, поздравления!

Вilly Spleen, поздравявам те, че продължаваш да пишеш, въпреки негативната критика към разказите ти. Но уви, отново ще трябва да хвърля такава.
Да започнем от героите. Запознаваш читателя с една камара излишни хора, които нямат почти никакво участие в разказа. Например за какво ни е да знаем кой е лекаря и "красивата" (това ли имаше предвид?) лекарка? Запознаването с второстепенните герои е нещо много добро, но ако те наистина имат значение. Какъв е смисълът например да знаеш как се казва продавачът в магазина, от който главният герой си купува цигари? И да спомена, че 2-4 страници предполага много малък разказ, а в такъв разказ нямаш "време" за отплесване към странични неща.
Също така много бързаш да преминеш към "по-интересната част", от което пък самото действие едновременно се претрупва и насича от откъслечни, несвързани събития. Например за какво ни е да четем как главният герой се преражда, при положение че около това събитие няма абсолютно нищо интересно или важно за останалата част от разказа? Вместо това можеше да се съсредоточиш към по-продължително "обучение" (което междувпрочем също е много дебилско написано - единственото оправдание да назначат Бил за ефрейтор би била абсолютната липса на по-качествен персонал, при полжение че той току-що се е преродил) или пък да опишеш битката по-детайлно от няколко много постни откъслечни действия без грам описания. А пък краят беше пълен провал - звучеше като пълна пародия с идеята на разказа. И всъщност в ЕРА с бластери ли се пуцат хората?
Други грешки, важащи за всякакви разкази, са, че ползваш цифри. Това в литературния стил не е много добре. Също така смесването на неща на кирилица и латиница (освен ако просто си нямат наименование на български да кажем) и съчленяването на тези думи с определителен член чрез тире (пример "Бързън-а"). Това е малко грозно и не върви. Гледай да не го ползваш.

Ще постна моя разказ в другата тема, която май е специално за разказите.

Рекс, казах ти, че разказа ти ме бие отвсякъде. Само дето за втория вече имам по-добър отзив от за този, така че...

Та, ето го и вторият:

ЧИСТО СЪЗНАНИЕ
Събуди се. Изправи се рязко от леглото с вик. Дишаше очистено и тежко. Постепенно ритъма се позабави, стана бавен и методичен, успокои се. Погледна часовника си. 10:14. По-дяволите! Пак закъсняваше. Скочи на крака, облече се бързо, изми се, завърза маратонките си и затръшна вратата зад себе си. Заключи. Нямаше време за губене.
- Добро утро, Елан - поздрави портиера на входа.
- Здрасти, Дънкан! - махна с ръка момчето, докато мяташе на гръб раницата си.
Излезе от жилищната сграда и сви наляво. Затича се. Погледна часовника си. 10:20. Чудеше се дали да е доволен от себе си или не. Слезе няколко етажа за секунди, но все още закъсняваше. А точно днес трябваше да стигне навреме! Китайския квартал не беше далеч. Защо отново заспа?! Погледна отново часовника - 10:24. Вдигна глава. Видя русокосо момиче с лунички по целите бузи.
- Здравей, Лина! - поздрави той.
- Пак ли закъсняваш? - усмихна му се тя.
Елан се обърна към нея, без да спира да тича, вдигна рамене и се ухили тъпо. Блъсна се в някого.
- Ах ти! - извика пазителят на реда.
- Съжалявам, сър! - отвърна момчето без да се спре, обърна се отново със завъртане и продължи. Не биваше да се навърта около тях. Щеше да застраши всичко.
10:25. Затича се още по-бързо. Хора, лица, размиваха се пред очите му.
10:31. Виждаше китайския. Късно е. Нищо. Продължи да бяга. Кръвта блъскаше в слепоочията му лудо.
10:37. Блъсна вратата и влезе. Седна на маса до бара. Човекът го изгледа.
- Ти ли си? - попита момчето.
- Умът определя битието.
- Чистият ум значи чисто битие.
Човекът се усмихна:
- Идвай!
Двамата излязоха от ресторанта без да си поръчат нищо. Не бягаха, но вървяха бързо. Мъжът водеше. Влязоха в една сграда, недалеч от заведението.
- Тук е. - каза водачът.
Елан отвори терминала. Оголи два от кабелите и закачи към тях своят собствен компютър.
- Колко време имаме?
Мъжът погледна часовника си.
- Вече 20 минути.
- По дяволите!
- Закъсня.
Елан въведе име и парола и влезе.
- 20 секунди. - каза.
- Бърз си!
Отвори базата данни и започна да търси. Бяха близо. Обхождаха я бавно и на малко парцели всеки ден. Усещаше го. Чистото съзнание!
Вдигна очи от терминала. С една ръка извади термос от раницата си, отвъртя капачката и отпи. Ето го!
- Готово.
- Много бърз.
Елан се откачи и прибра джаджите си. Затвори терминала. Спогледаха се и си кимнаха едновременно. Започнаха да бягат. Елан отново следваше мъжът.
10:51. Намери идеалното, чистото съзнание.

- Намерих го. Паола Ферини. ID 44179624. Родена е сляпа и глуха. Съзнанието и е на 3 часа. Няма никакви засечени от сензорите спомени, съответно и никакви записани такива. Тя е перфектна. Тя е… тя е чиста.
Елан говореше пред малка групичка мъже, които го слушаха с интерес. Ако успееха в това, всички щяха да бъдат щастливи. Някои го правеха за самите себе си, други за слава, трети просто не можеха да понасят света, такъв, какъвто беше сега.
Елан влизаше в базата на съзнанията от година и половина, търсеше го, вярваше в него. Чистото съзнание. Съзнанието, което беше неопетнено от спомени, от преживявания, не беше докоснато от времето или чувствата, не беше усещало нищо. Съзнанието, което щеше да бъде началото. Началото на новото дете. На всички нови деца.
- Значи какво? - попита един от стоящите - Източваме го, правим тяло и го имплантираме в него?
- Да, това трябва да направим. Вече усъвършенствахме клонирането на ДНК от две човешки същества в едно тяло, което дава почти съвършен биологичен потомък на двамата. Единственото, което ни липсваше е съзнанието.
- Но това достатъчно ли е?
- Не можем да спрем, - отговори трети от стоящите - стигнали сме прекалено далеч за да се откажем сега. Стерилността на клонингите ни принуждава да действаме. Докато някои се мъчат да разберат какво им има на телата ни, ние можем да разрешим проблема по друг начин.
- Това е светотатство! - извика четвърти.
- Това е единственият начин! - отговори му пети.
Викове започнаха да летят напред-назад в залата. Само един човек, който седеше на стол в центъра на масата, точно срещу Елан, не казваше нищо. Изглеждаше умислен.
- Стига толкова! - извика той. - Тук сме за да разрешим един проблем. Не трябва да се отказваме сега.
Беше Дейвид Пари. Спонсорът на проекта и… тази подземна организация.
- Стигнахме до края, не трябва точно сега да възникват разногласия.
Обърна се към Елан.
- Сигурен ли си за това съзнание, господин Харт?
- Напълно - отвърна момчето - тя е перфектната.
- Тогава ще продължим.
Всички се съгласиха.

13:39. Елан вървеше към друг терминал с група други хора, които щяха да подсигурят безопасния превоз на съзнанието до постоянна клетка памет, където можеше да бъде съхранено завинаги и от където можеше да бъде имплантирано в тяло.
Влязоха в някакъв апартамент. Двама мъже с оръжия останаха отвън да пазят. “Сега ни смятат за престъпници, но скоро ще разберат колко велика е идеята ни.” беше казал господин Пари. Елан без проблеми се свърза с базата данни и започна източване на съзнанието. Въпреки, че беше празно, там пак се съхраняваха огромен брой данни за това как трябва да действа то. Щеше да стане бавно и мъчително. Елан седна и зачака. Същото направиха и другите.
Мина време. Процесът течеше бавно, но това нямаше значение. Всички мислеха за светлото бъдеще, някои си говореха помежду си, но Елан не познаваше никого от тях и затова беше сам.
Един лабораторен работник, явно съжалил момчето, пристъпи към него, потупа го по рамото и се усмихна.
- Здрасти - поздрави Елан.
- Здраве да е! - отвърна мъжът.
Беше вече възрастен, с побеляваща коса, прошарена брада и мустаци, образуващи катинарче, леко пълен, но иначе изглеждащ запазен за годините си. Имаше светлосини очи, които предразполагаха човекът отсреща да им вярва.
- Е, каква е твоята история? - попита мъжът
- Аз съм хакер с фотографска памет. Това е, исках да помогна.
Мъжът въздъхна.
- Казвам се Теодор, приятно ми е.
- Елан. - кимна момчето.
- Лекар съм от 30 години в този свят и още толкова в предишния. Всичко което липсва сега на мен и жена ми е това, което имахме в другия свят - деца… имах дъщеря и син. Напомняш ми на него… И той се занимаваше с компютри и така нататък… умря преди да започне операцията Нов Ноев Ковчег…
Мъжът се натъжи. Сините му очи станаха по-мрачни и сякаш самата му брада побеля още повече, състарявайки го още повече. Елан се размекна.
- Има едно момиче… - започна той - Лина… така се казва. Има прекрасни сини очи… когато заговори за деца те блестят и заслепяват слънцето.
- Влюбен си, а? - усмихна се лекарят.
- Просто искам да я видя щастлива. - отвърна момчето, изведнъж разведрявайки се, сякаш сетило се за нещо - Хей, всичко ще се оправи, нали?
Теодор се усмихна.
- Да.

18:01. Свалянето вече беше приключило. Съзнанието беше във временната клетка памет за пренасяне и тя беше подсигурена за тръгване. Елан изключи терминала и си отдъхна. Всичко изглеждаше добре. Той се усмихна на Теодор и продължи с прибирането на екипировката си. Вече имаха Чистото Съзнание, това беше краят на тази трудна мисия. Скоро отново щеше да има деца, които щяха да изпълват със смеха си града на бъдещето. Щяха да са мили, добри, щяха да радват и младите и старите, и бедните и богатите. Щяха да вдъхнат надежда в хората.
Един от лекарите взе бронираната чанта с клетката. Другите го последваха. Теодор потупа Елан по рамото.
- Няма да боли, - каза той - но ще отнеме малко време.

18:48. С излизането си от сградата групата беше посрещната от SVS части. Не ги питаха нищо. Стреляха. Не искаха да знаят защо, просто изпълняваха заповеди. Елан се скри във входа заедно с другите.
Чу се женски писък. По-скоро момичешки. Умоляваше да спрат. Момчето се втрещи. Беще ли възможно? Искаше да се спре, но не успя. Той изскочи навън за да види.
Откос порази тялото му. Той падна. Просто излетя назад, докато не се удари в стената и не остави кръвта си по нея, бавно плъзгайки се надолу.
Момичето изкрещя. То блъсна полицая и се затича пред него сред куршумите. Стрелбата спря. Носещите клетката използваха момента изненада да се измъкнат бързо от скривалището си и да свият зад един ъгъл. Полицаите ги последваха.
Лина стоеше до Елан, придържаше главата му, а малко по малко ръцете и ставаха рубинени от кръвта му. Той не можеше да говори, но нещо го мъчеше и затова продължаваше.
- З… защо?
- Те те отнеха от мен! - изплака задавено Лина - Ти беше всичко! Те те отнеха от мен…
- Направих го за теб… - отрони момчето и устата му се напълни с кръв.
Момичето хлипаше и преглъщаше сълзите си. Почувства силна ръка на рамото си. Тя се обърна и заплака на рамото на Теодор. Той погледна Елан натъжено.
- Хайде - каза той и поведе момичето на някъде - да вървим.

Лина остави цветя на гроба и коленичи до него. Заплака.
- Значи и тя ме обичаше? - попита момчето.
Докторът кимна. Елан си пое дъх. Виждаше я за последен път, а дори не можеше да и каже какво чувства… не, дори не можеше да и каже довиждане.
- Или сбогом. - прошепна той. Попита неуверено:
- Всичко ще се оправи, нали?
- Да.
Двамата се обърнаха и тръгнаха преди да ги е видяла.
- Знаеш ли, - започна Елан - тя беше моето чисто съзнание, толкова красиво, толкова идеално.
- Знам. - отговори Теодор.

Ами Сентри, к'во да ти кажа... Стилът ти, както винаги, ми харесва много. Идеята е супер яка, много ми допадна. Много нестандартна, иновативна, привлекателно представена, с не чак толкова стандартни персонажи. Просто перфектна! Просто 6+! И както вече ти казах, в един момент пак почваш да мажеш. Първоначално размиваш действието с този полу-безсмислен разговор с Теодор (който, като явно по-важен персонаж, може би заслужава да му се дадат малко детайли), а пък после направо скачаш с главата надолу в адски тривиалния и до болка изтъркан сюжет на "той и тя се обичат, единият умира за другия". Прост краят, не само че не е тематично свързан с основната идея, но и е адски скучен и разваля цялото добро впечатление до момента.

И все пак, пак браво. Лично много би ми се искало да зарежеш/отрежеш мелодраматичните моменти и да доразвиеш историята. Интересно ми е как би представил това "чисто съзнание" по-нататък.

Това може и да го разбереш, но само ако съм на кеф. Разказът беше спонтанен, писан за два часа и половина, ако не и по-малко. Идеята за чистото съзнание просто се изчерпа бързо.