Отварям тази тема за да постнем тук своите предложения за конкурса на Мастхед. После може да си направим вътрешно класиране:)

Ето и моето предложение:

Прераждане


Малцина имаха шанса да се преродят, след Апокалипсиса сполетял Земята преди векове. Ейвълин бе една от тях. Нейното съзнание бе съхранено в кристалната структура на носителя известен като “Втори Ноев ковчег”. Сега, неколкостотин години след екологичната катастрофа, на определени места от Земята отново се появяха нормални условия за живот. Време беше съзнанията на няколкото милиона души съхранени в ВНК да бъдат вселени в телата на клонинги с тяхното ДНК.
Ейвълин пое своята първа глътка въздух след което отвори очи. Светлината на лампите я заслепи. Тя различи силуетите на група учени от Континома, които бдяха над нея.
-Здравей, ъ-ъ-ъ, Ейвълин -Каза единият от тях, прочитайки името и от картона.- Континома има нужда от теб, затова избрахме да си една от първите “възкресени”. Сега ще ти дадем малко време да свикнеш с тялото си.- Учените напуснаха помещението и тя остана сама. Надигна се и огледа тялото си. Беше същото като преди, отново беше жива! Бързо облече оставените и дрехи и правейки първите си неуверени крачки излезе от стаята.
-Виждам, че вече си станала!-Каза един служител явно висок ранг.-Това е добре. Аз съм Джак Милър, заместник ръководител на програмата по заселването. До следващата лодка към острова има няколко часа. Предлагам ти да отидеш в ресторанта където са останалите с които ще пътувате. Ейвълин кимна и се насочи по коридора посочен и от Г-н Милър. Докато вървеше тя неусетно свикна новото си тяло и престана да мисли за това. В съзнанието и изплуваха спомените от последните няколко дни и часове от предишният и живот. Беше истински ад. Всички искаха да се спасят, като запишат своето съзнание и генетичен код във ВНК, но малцина щяха да имат този шанс. Въздухът ставаше все по-труден за дишане от сгъстяващите се с всяка изминала минута токсични газове. Тя усещаше как дробовете и ще колабират всеки миг. Лежеше почти изгубила съзнание в прегръдките на годеникът си Адриан. Изведнъж той я изправи и двамата се понесоха на някъде.
-Къде отиваме?-Питаше Ейвълин, а очите и едвам се държаха отворени.
-Към хеликоптера, бързо! Това е нашето спасение!-Викаше с пресипнал от отровният въздух глас, Адриан. С огромни усиля на волята, той успяваше да разблъсква с дясната си ръка тълпата от умиращи хора, докато с лявата придържаше Ейвълин, която бе прекалено слаба за да се движи сама. Той успя да достигне до машината и положи любимата си на пода, но когато понечи да се качи, войник от силите за сигурност на Континома, с газова маска на лицето го бутна и извика:
-Назад, момче, няма повече място!
Ейвълин протегна изнемощялата си ръка към Адриян, който също подаде своята-докоснаха се за последен път.
-Аз ще се кача на следващият хеликоптер, обещавам ти! Ще се видим отново!-Крещеше той докато хеликоптера се отделяше от земята създавайки облак от радиационен прах около себе си. Докато се издигаха Ейвълин докосна медальона носен на шията си. Беше половинка, другата част висеше на врата на Адриан. Това бе последното, което си спомняше от старият и живот.
Влизайки в ресторанта тя престана да мисли за спомените си и изцяло се потопи в настоящето изпълнено с въпроси. На масите стояха единадесет човека. Шестима бяха войници на Континома, а другите петима бяха учени. С нея учените ставаха също шест. Тя се запозна учтиво с всички присъстващи.
-Островът към който ще отплаваме се казва Ентера.-Обясняваше един от учените на име Д-р Фалх, явно беше по-добре запознат от останалите.-Там се намира първата човешка колония наричана Гнездото. Всички вие сте ценни специалисти и ще сте от огромна полза за първите етапи на заселването, а и след това. Приемете като голяма чест факта, че Континома избра именно вас за едни от първите заселници!
-Щом сме едни от първите хора, защо ни е толкова голяма охрана?-Попита Ейвълин поглеждайки тежковъоръжените войници на Континома. Техният водач, сержант Благ отговори:
-Ние сме ви необходими защото под действие на силната радиация, за няколко века на Земята много от оцелелите видов са мутирали до неузнаваемост. Първите хора стъпили на остров Ентера бяха нападнати и малкото оцелели докладваха за ужасяващи същества с хищнически характер.
След тези думи на сержанта всички цивилни, включително и Ейвълин изглеждаха поизплашени. Макар, че реално съзнанието им се пазеше във ВНК и практически бяха безсмъртни, перспективата да бъдат разкъсани от ужасяващи хищници не им се виждаше никак привлекателна.
-Не се безпокойте!-Побърза да добави Благ-Ние сме добре въоръжени-Той потупа карабина висяща на рамото му-Все пак това са само животни.
В оставащите часове до отпътуването екипът от учени и командоси се опознаваха помежду си. Ейвълин сложи първата хапка в устата си пробвайки един от изкуствено синтезираните пайове, които се предлагаха в ресторанта. Беше направен от въглехидрати и белтъчини, синтезирани от генно модифицирани бактерии. Именно по този начин се бяха изхранвали и малцината пазители на Континома през вековете прекарани в подземията.
Разговорите бяха прекратени, когато радиостанцията на Благ изпращя и той получи някакви заповеди.
-Хайде време е за тръгване!-Нареди той и всички станаха. Военните знаеха пътя и поведоха останалите към голям асансьор. Когато вратите на подемната машина се отвориха Ейвълин усети нещо, което не бе усещала много отдавна, не само след смъртта си, но и в предишният си живот-чист въздух. Чистият морски въздух изпълваше дробовете и природната свежест бе несравнима с никое друго усещане. Нямаше я миризмата на синтетични материали в бункера, нито тази на нагар и смог характерни за последните години от предишното и съществуване. Дългите процеси на естествено пречистване на Земята, при отсъствието на човешка дейност, бяха дали своя резултат.
Дванадесетимата се качиха в моторна лодка и при спокойно море се понесоха към съседният голям остров Ентера. Неговите палми се виждаха още от брега от където потеглиха. Ейвълин се наслаждаваше на краткото пътуване. Вятърът си играеше с кафявите и коси, а капки морска вода пръскаха едва забележимо лицето и. Скоро дъното на лодката заора в пясъчния бряг и всички слязоха.
-Добре дошли на Ентера, това ще бъде нашият нов дом!-Каза Благ, който се вживяваше в ролята откривател на нов свят. Само че този нов свят бе изпълнен с опасности, които за сега младият сержант подценяваше.
-Насам!-Каза той и поведе своята група по малка, наскоро проправена пътека, водеща през джунглата до Гнездото-първото човешко селище след пречистването. Докато се движеха от заобикалящата ги джунгла се чуваха стряскащи звуци. Някои от тях звучаха като нормални животински крясъци, подобни на тези, които Ейвълин бе слушала много пъти по научнопопулярните филми. Други обаче идваха сякаш от дълбините на самият ад. Стряскащи, гърлени или съскащи звуци, които не можеха да бъдат издавани от нормални същества или поне от това което се смяташе за нормално преди векове. Всички се движеха с повишено внимание и предпазливостта им не бе неоснователна. Изведнъж от земята пред тях се изровиха няколко ужасяващи създания. Лигавото им червеобразно тяло завършваше с отвратителна кръвясала глава с огромна челюст. Тези пъклени същества се насочиха стремително към малката група хора.Отрядът от войници откри огън с карабините си. В този момент зад гърбът им се изровиха още няколко подобни същества и групата се оказа обградена. Докато войниците стреляха останалите бяха залегнали за да не станат жертва на някой заблуден куршум. Ейвълин запушваше ушите си с ръце, тя едвам издържаше на невероятният тътен причинен от картечната стрелба и писъците на мутантите. Войниците стреляха и парчета от телата на съществата се откъсваха, но те продължаваха стремглавата си атака напред. Едно от тях успя да достигне до целта си и захапа с ужасяващата си челюст един от войниците между краката. Той беше повален и се опитваше всячески да се освободи. Останалите насочиха инстинктивно стрелбата си в тази посока, но заедно с мутанта ликвидираха и своят колега. Битката бе кратка, но брутална. Благ повдигна оцапаният с телесни течности визьор на шлема си и се огледа. В краката му лежеше един от неговите хора с все още впитият макар и мъртъв звяр. Навсякъде бяха разхвърляни парчета от телата на мутантите. Някои от войниците презареждаха своите оръжия.
-Жалко за Джони-Каза Благ-Сигурно ще трябва да почака малко докато го възкресят. Да продължаваме напред.-Сержантът даде знак на групата да продължава, но те не знаеха че изпитанието едва сега започва. Неочаквано от клоните на надвисналите дървета върху отряда започнаха да скачат друг вид мутирали същества. Те приличаха на вълци без кожа и главите им, подобно на червеобразните им събратя, бяха малки и с огромни челюсти. Хищниците се бяха прицелили точно. Падайки върху петимата оцелели войници всяко едно от тях прехапа врата на своята жертва. Командосите паднаха в последни конвулсии. Виждайки, че са останали без никаква защита всички учени включително и Ейвълин панически се разбягаха в различни посоки. Тя тичаше. Тичаше с все сили, като антилопа преследвана от коварен хищник, дори от нещо още по-лошо. Атавистичният страх я караше да не чувства умора, сърцето и биеше с невероятна скорост. Тя чувстваше дишането на съществото зад гърба си и усещаше, че то я настига и няма шанс да се спаси, скоро щеше да се предаде. Краката и се спънаха в коренът на едно дърво и тя се просна сред храстите. Без да усеща никаква болка от падането Ейвълин инстинктивно се обърна с лице към хищникът, готова за отчаяна съпротива. Съществото се нахвърли върху нея и поставяйки предните си лапи върху раменете и я прикова към земята. Челюстта му беше толкова близо до нея, когато нещо се случи. То се спря и продължи да стои над нея без да предприема нищо. Тя се вгледа в лицето му. Малките червени очи сякаш я гледаха и искаха да и кажат нещо. Ейвълин погледна, нещо висеше от врата на чудовището, приличаше на полукръг. Не това не е възможно-мислеше си тя и плахо пое висящото парче в дясната си ръка. Калта на джунглата го бе покрила, но тя не можеше да го сбърка. Това беше медальонът, тази част която висеше на врата на нейният годеник.
-Адриян!?!-Попита ужасено тя и очите и, в които до този момент се четеше ужас, сега се изпълниха със сълзи. Тези създания не бяха животни, както твърдеше Благ, а хора оцелели от голямото радиационно заливане. Техните мутаций им бяха позволили да оцелеят, но на висока цена. Съществото се отдръпна от Ейвълин и с няколко бързи скока изчезна в джунглата.

написах разказа но трабва да го редактирам

Страхотен!

Ето го моя,но не е завършен:

Ефрейтор Уейн чу пиукане до главата си.Реши че е време да става.Погледна часовника си.Беше три през нощта.Пиукането идваше от неговия мобилен телефон.Уейн вдигна.Образът пред него започна да се прояснява и той видя капитан Джон Малоуни:
-Хамърхед искам те в базата.Спешно е.Край.
Уейн Стивънс се изправи на крака.В три през нощта?В базата?Последния път,когато бе буден по никое време,беше когато Излишните бяха прпълзяли в канализацията на Сал Витас.И си останаха там.Въпреки жертвите,специалните части на Сал Витас (SVSS) не успяха да отблъснат изродите,и това ги накара да пуснат специални нано-бариери и по този начин да ограничат по нататъчен достъп.
Уейн се облече и тръгна към базата на SVSS.
Самата база представляваше проект за 12 хиляди кредита,разположена на 2 акра земя.В нея работиха над 12 хиляди служители-всички занимаващи се със сигурността на Сал Витас.От обикновените полицаи,до учени,които разработваха нови модели плазма-пушки и титаниеви бронежилетки,Базата представляваше огромен стъклен купол,в центъра на който се намираше организацията за бързо реагиране- SVSS.Хамърхед не знаеше колко излишни трябваше да бъдат убити,за да бъде създаден Сал Витас,такъв,какъвто го познаваше днес.Самият той бе върнат към живот едва през 3та година-когато всички излишни бяха изтласкани в покрайнините на Стария град.Последния път,когато бе видял един от бившите човеци бе на специална мисия,в която се целеше да бъде намерен свръхразумът,който ръководи Излишните-Главата.За съжаление мисията завърши с тотален неуспех и единствените,които успяха да се спасят,бяха той и редник Франк Гарсия.
За да излезе от Стария град,Уейн трябваше да разбие с титаниевата си каска една от нано-стените разположени около Стария град.Оттогава приятелите му,му лепнаха прозвището Хамърхед и оттогава той бе понижен от офицер в ефрейтор-за разбиване на защитните стени.

Уейн се сепна.Бе достгнал терминала за въвеждане на данни,през който можеше да влезне в базата на SVSS.Чу бипкане.Влезе в центъра.Веднага бе посрещнат от капитан Джон Малоуни-човекът,който го бе повикал.Малоуни беше висок на ръст,русоляв 40 годишен войник,бързо издигнал се в йерархията на SVSS:

-Хамърхед,помниш ли онази стена,която разби с главата си?

-Да,сър,това беше единствения ми шанс и този на редник Гарсия да се измъкнем живи.

-Имаме пробив.-сериозно го погледна Малоуни-Не,не е оттам.От другаде.Помниш ли канализацията?

-Нано-стената не може да бъде разбита,сър.

-Явно може-лицето на капитан Малоуни стана още по-сериозно-Главата,предводителят на Излишните,се е показал.В момента той контролира отряди от стотици Излишни и атакува слабото място на Сал Витас-канализацията.

-Стотици излишни?-ченето на Хамърхед щеше да падне от очудване-Но...Нали след пречистването би трябвало да са останали не повече от 100?

-Проблемът е друг,Хамърхед.Континомът запази около 200 индивида за научни изследвания...

-И?

-Размножаваше ги.По заповед на Континомът,под Сал Витас беше изграден научен център.

-Джон,под Сал Витас има единствено канализация.Нищо повече.

-Точно така,Стивънс.Канализация.

Лицето на Хамърхед помръкна.Нима беше възможно?Прочутата канализация представляваше...

-Точно така,Уейн.Там,където сложихте нано-стена бе входът на лабораторията.След интервенцията бе създаден втори изход от лабораторията-краят на Стария град.Хилядите учени,работещи там започнаха да стачкуват...И после никой не чу нищо за тях.Говореше се,че всичките са измрели поради трудова злополука,но истината е друга.
Учените в действителност откриха,че това,от което страдат излишните е болест.За съжаление и лаборантите се заразиха.Това принуди Континомът да херметизира лабораторията.Но сега Главата се е показал.Той контролира мозъците на "опитните зайчета" и на самите учени.
Както предполагам знаеш,Излишните са неспособни да разсъждават сами.Този,който разсъждава вместо тях е Главата.Но сега мозъците на полу-мутиралите учени могат да бъдат използвани,за да се организира атака...

-О,боже...Сал Витас!Трябва да действаме!-възкликна Уейн.В очите му се четеше плам.

-Уейн,вече има план,как да унищожим лабораторията.

-Какъв?

-Мел?

Мелъни Сторм беше стройна и красива 27 годишна жена.Когато Хамърхед я видя не се сдържа да не ахне.Мелъни видя погледа му и строгите й очи го накараха да се засрами.

-Ефрейтор Хамърхед имаме два плана-План А и план Б.С кой искате да започна?

-План А,ако обичате.

Пред Уейн се издигна холограмен план на лабораторията.

-Тук-започна Мел-е входа на лабораторията.Нано-стената ще бъде свалена с тези патрони,създадени от 0,1 нанограма анитматерия.Трябва да се пазите от взрива.След като наностената е свалена,трябва да проникнете в главния вход.Паролата е "МОНИМТОК"-ако го забравите-това е анаграма на Контином.Влизате навътре,поставяте всичката анти-материя,която ви е останала след битката с излишните,взривявате я отдалече и се прибирате тук.Време за работа-30 минути.

-Лесна работа,бейб.Сам ли да го направя?

-Това не е единствената ти задача,ефрейтор.Смятаме че Главата се намира в тази лаборатория.Искам да бъде доведен тук.Жив.

-Имаш го.Сам ли ще работя?

-Не.Сформирахме за теб най-елитните бойци от SVSS и изобщо от целия Сал Витас.Представям ти:
Редник Франк Гарсия;
Офицер Джемс Лорънс;
Ефрейтор Айъвн Пропърс;
Редник Лиланд Галахър;

Редник Франк Гарсия бе висок 1,80,късо подстриган 35 годишен морски пехотинец.Хамърхед го познаваше много добре.Двамата бяха като братя.
Офицер Джеймс Лорънс бе леко нисък,с огромен белег на лицето 49 годишен ветеран.В редиците на SVSS се говореше че е убил над 2500 излишни,преди да бъде белязан.
Ефрейтор Айвън Пропърс бе дългуч.висок 2 метра и носещ няколко килограма снаражение по себе си.
Лиланд Галахър бе 21 годишен младок,но белезите по лицето му говореха,че има опит.

Изведнъж терминалът зад тях проблесна.Появи се картина.Млад учен с разкървавено лице говореше.Въпреки силното пращене,всички усшяха да схванат основното:
-Атакувани сме,помощ!Не се оказа...вирус....заключени сме...помогнете!...избягаха...-и връзката прекъсна.
Това накара Мелъни Сторм и екип от свръхгении да започнат да мислят нови планове.

2ра част

Бен Надар е един от малкото хора,който може да опише историята на човечеството.От походите на Александър Велики до апокалипсисът на планетата,Надар притежаваше знания,за които мнозина биха завидяли.

Това беше всичко,което знаеше чистачът Джефри Уолъс.Той почистваше кабинета на Надар всеки ден след работно време.Музеят,в който работеше Надар,бе голям и на Уолъс му трябваха около 20 минути,за да стигне до кабинета на историка.Едва отишъл до кабинета,на мътната светлина на музея видя фигура.Приличаше на човек,но нещо го караше да мисли друго.

В този момент Джефри Уолъс издъхна.
3та част

Докато Мелъни Сторм и екипа й работеха,терминалът пресветна.За втори път днес.Показа се разтревожен полицай:

-Капитан Малоуни,нямаме връзка с Бен Надар.Винаги по това време той потвърждава,че си тръгва и оставя вътре единствено чистача си.След 15 минути ние идваме и поставяме под наблюдение музея.Днес не получихме такова потвърждение.

По лицето на капитан Малоуни се изписа недоволство:

-Разбирам ви,полицай,но сигурно е станала грешка.Защо звъните точно на нас?

-Сър,чистачът е бил намерен мъртъв.От Надар няма и следа.

Безпокойството,изписало се по лицата на всички бързо се разсея.Бен Надар влетя в стаята.

-Хранилището е атакувано от Излишните!

Хранилището-мястото където се съхраняваше буквално светът,който познаваха жителите на Сал Витас днес.Това беше база данни,запазена от катализмите.Това беше всяка една молекула,която съставяше околния свят,около Сал Витасчанинът.

-Трябва да действаме бързо-бе внезапен отговорът на Малоуни.

Хамърхед така и не разбра какво и кой щеше да се занимава с Хранилището.Той и екипът му от опитни бойци се насочи към канализацията.Острата воня направи пътуването до лабораторията като минаване през ада.Стигнаха до вратата.Имаше клавиатура и LCD дисплей.На дисплея бе изписано "Моля въведете паролата".
Уейн Стивънс се опита да си спомни какво му беше казала Мелъни.
"...-анаграма на Контином".Анаграма на Контином?Имаше поне 50 възможни комбинации.Ефрейтор Стивънс напрегна всичките си мозъчни клетки.Безуспешно.

-Някой знае ли паролата?-обърна се той към екипа си.

-МОНТИМОК,сър.-обади се плахо младокът Галахър-бяхме обучени за подобна ситуация.

-Сигурен ли си?

Мълчание.

-Е,добре не ми остава нищо друго освен да рискувам.
Той бавно въведе всяка една от буквите.Капчици пот избиха по челото му.Натисна Enter.Вратата изпиука три пъти и се отвори.

-Нарамвайте пушките момчета,влизаме надълбоко.

4та част

В това време в щаба на SVSS екип от 50 въоръжени до зъби бойци се приготвяше за операция "Съхрани хранилището".Тя беше от степен 5.Бе разигравана само веднъж.
Сам Джон Малоуни щеше да я предвожда.Пътят до Хранилището бе дълъг и изтощителен,а достъпа беше до таква степен ограничен,че за да стигнеш до там трябва да помниш едва ли не 36 36 цифрени пароли.Но ако в действителност бе атакувано,едва ли щеше да му се наложи.

Тимъти Флеминг бе учен.Имаше жена и три деца.Беше любящ съпруг и родител.В кариерата си просперира толкова бързо,че едва 27 годишен заемаше втората по важност длъжност в научния състав на НАСА.Той бе и един от първите,които предсказаха апокалипсиса на земята.Въпреки неговият ум,той не бе запазен и бе принуден да се оттегли в древен град,в който живееше и до днес.От киселинните дъждове и радиацията,жена му бе умряла,а трите му деца се бяха превърнали в диви зверове.
Флеминг стоеше на прага на залата на SVSS.

Джон Малоуни видя слаба фигура да влиза в залата.Опита се да я различи,но не можа.В този момент се свлече на земята като покосен.Последното нещо,кото видя беше ярка синя светлина.

5та част

Хамърхед и компания влезнаха в лабораторията.Ако Уейн не бе забелязал следите от нокти по вратите пред себе си щеше да реши че всичко е наред.Младокът изтръпна.Никога досега не бе виждал таква гледка.Навсякъде около него имаше кръв и разхвърляни човешки крайници.Но на мъждивата светлина се виждаше и друго-труп,който определено не беше човешки.Всичките му битки бяха водени-да срещу излишни-но не и такива.Буболечкоподобните,които той беше размазвал,не приличаха на това което седеше пред него.То по-скоро приличаше на човек.Но сякаш с вътрешностите навън.Ноктите му бяха страшно дълги-зъбите също.Зъбите бяха сякаш напоени с кръв-човешка.По лилавите следи съдеше,че неговата кръв е такава.Усети че неговите собствени вътрешности се показват навън и отмести поглед.

-Воро-'гтар - каза Лорънс като видя изражението по лицето на момъка -разбирай бивши войници.Страшно трудни за убиване.

"Страшно трудни за убиване" определено не успокояваше нито Пропърс,нито Гарсия,нито Хамърхед,пък какво остава за младока.Уейн Стивънс погледна плазмената пушка в ръцете си.Дали щеше да му помогне?Имаше само един начин да разбере.

-Стига с приказките момчета,време е да се залавяме за работа.

Пред Уейн имаше две врати и до двете имаше един единствен път-дълъг коридор.Екипът продължи напред.Когато стигнаха до вратите се разделиха на две.Гарсия,Галахър и Стивънс свиха отляво,а Лорънс и Пропърс-в дясно.Планът беше един-да убият възможно най-много гадове,да спасят учените и да се завърнат ако имат късмет-живи и здрави.
Хамърхед прекрачи лявата врата и там имаше отново коридор,но този път по-къс.В неговия край имаше врата,над която пишеше "Лаборатории".Прекрачи.Пред себе си видя разхвърляни маси,компютри и столове,някои дори покрити с кръв.Чу изшумоляване зад себе си.Към него полетя Дарг-хан бръмбар.Тъкмо преди животното да отвори отровните си челюсти,бе посрещнато от куршум от Гарсия.Уейн освети стената зад себе си и видя поне 100 такива бръмбари,явно заспали някакъв дълбок сън.Даде знак на Гарсия и Галахър да намерят прикритие.Сам той се скри зад една обърната маса и хвърли граната към стената.След секунди всичко се покри със зелена слуз.
Хамърхед се изправи.


Въобще трябва да се редактира и да се довърши.Обаче идеите ми свършиха дотук!

Аламинаторе, къртиш керемиди! Поправи си правописните грешки, оправи си стила, пиши по-сложни изречения, оправи историята, смени героите, увеличи обема, махни разминавянията в историята и внимавай повече с пунктуацията и си готов.

И къде по-точно са ми правописните грешки?

Кой нормален човек след пунктуационен знак не оставя празно разтояние (спейс) ?

Реконект да ти е за пример, Алминаторе! Той оставя и преди, и след!

Никъде,ама никъде в граматическите правила на Българския език няма такова изискване.

Някои зема ви открадне идеята.

Не знам колко струва разказът, но по отношение на горното ти изказване - нямам думи. Не става въпрос за българския език, ами за начин на въвеждане на смислен текст на компютър. Ако не сложиш разстояние след пунктоационен знак, по правилата на виртуалната пунктоация ти не разделяш думата. Все едно да пишеш слятокактосега. От това следват някои важни следствия, като например, че текстообработващите програми няма да могат да пренесат слетите думи - цялото слово-запетайка-съчетание ще се влачи. А и освен това не се чете. Но виж, все пак това е въпрос на стил, така че имаш право да го пишеш така, ако искаш и това е най-хубавото
Но в такъв случай просто кажи, че е въпрос на стил, а не на правила на българския език и тем подобни глупости. Не съм очаквал от теб да говориш така, Алминаторе.

Чувствам се пренебрегнат, някой няма ли да комернтира разказа ми:(

Търпение, колега, тук малко са хората, които биха го оценили реално, така че се радвай, че някое ламе не ти го коментира; в атакъв случай очаквай коментари от рода "много як, кефи" или "бррр, много е зле". Може би рано или късно някой потребител от ранга на Ледник ще си каже мнението.
Дерзай и успех от мен!

[следното е само лично мнение и в по-голямата си част не е обвързано с някакви закони на писането]



Андрей, прочетох разказа ти и мога да кажа със сигурност, че той доказва моето по-ранно твърдението относно този конкурс - а именно, че е невъзможно човек да напише художествено произведение, ограничавайки се в зададения обем. Или го надхвърляш четирикратно, или просто изреждаш куп събития. И в двата случая писателят е прецакан; ти си избрал втория вариант.

Като цяло критиката ми е върху стила ти и начина, по който предаваш случващото се. Всичко е описано твърде набързо, сякаш не пишеш разказ, а предаваш случващото се на екрана на телевизора ти по време на някой филм. Няма задълбочаване, само "Случи се това, това и това. После отидоха там и свършиха онова".
Давам конкретен пример: Момичето се събужда, светлината я заслепява, тя попримигва и вече се чувства супер в новото си тяло. Ама какво е новото й тяло? Как се е чувства тя? Защо толкова бързо се адаптира, остави я малко да си поблъска главата.
Друг пример - в коридора тя среща "един служител явно висок ранг." По-добре винаги звучи "мъж на средна възраст със сухо, изпито лице; носеше пепелява униформа и нашивки на еди-какъв-си ранг...", и прочее. Покажи ни ЗАЩО е очевидно, че човекът е с висок ранг; също изразявай характерите на хората чрез външностите им, не констатирай просто че са "някакви хора". Ала това е невъзможно за четирите страници обем, както казах вече. Както Хермиона казва за стила на Виктор Юго: "Първа глава започва с "Горкият Пиер Гренгоар." След което те чака обяснение как биха могли да се изразят поетите с числа, после с биография на този, който го е измислил, после с архитектурна оценка на къщата, в която е живял. В трета глава по средата се появява "Та, както казах, горкият Пиер Гренгоар"."
Не те съветвам да стигаш до такива крайности, но просто вложи малко творчество в процеса на писане. Ти просто посочваш че "В оставащите часове до отпътуването екипът от учени и командоси се опознаваха помежду си". Хубаво, в тези разговори участва и главната героиня - дай да видим какво си говорят, че да я опознаем и нея. Само така ще ни накараш да ни пука какво се случва около нея, мен лично не ме е грижа за някоя непозната. По същия начин стоят и нещата с приятеля й - нито той, нито връзката им е описана или типизирана. За читателя двойката са просто чужди хора, които сякаш и помежду си не се познават (след като Ейвълин, в ролята си на централен персонаж, чрез който вижда автора, не е забелязала никакви емоции у приятеля си при саможертвата му). Така историята, която на места трябва да е драматична или страшна, се превръща в чисто стерилно изреждане на събития. До какво води това? Читателят не се задълбочава в проблемите на персонажите, и следователно след три-четири абзаца се замисля няма ли нещо по-добро за вършене.

Разбираш сега защо се отказах от този конкурс. Вярвам че всичко, което съм изброил горе като недостатъци, се дължи на абсурдния зададен обем. Ако човек се хване да създава художествено произведение както си му е редът, или поне както аз го искам (;)), ще се получи нещо в далеч, далеч по-голям брой страници. Това е.


Късмет.

Малко офтопик, но се надявам, че е за добро.




Напротив, след пунктуационен знак се оставя празно място! Това са запетай, удивителни, въпросътелни и така нататъка!
Ето как трябва да изглежда твоето изречение:



Само едно, единствено празно място, но си е така...

Момчета, ще ви коментирам разказите след като си напиша моя. За сега считам, че е по-добре да не ги чета за да не се разсейвам от основната си идея.

Първо мисля да изпратя разказа ми преди да го побликувам в този форум.

Като ще говорите за празни места след запетайките, трябва да се замислите и къде да ги слагате изобщо тез' въпросни чудесии

П.П. С други думи - прекаляваш със запетайките

Ем, възможно, е, .

Ледник, (реших да не кютвам цялото ти мнение ), не си прав. Всмисъл не си прав, че стилът ми има този вид заради ограниченията в страниците. Аз просто така си пиша, и дори разказът ми излезе 3 страници, т.е имам една страница резерв, която можеше да бъде попълнена с още описания и разкрасявания. Ако видиш останалите ми произведения ще забе;ежиш че и те са написани по същия начин.
Без да имам претенцийте да съм някакъв велик писател бих искал да аргументирам донякъде защо пиша по този начин. Аз спазвам принципа че писането на някаква книга или друг художествен текст е двустранен процес. Една част от картината се рисува от автора, другата част се рисува от въображението на читателят. Съгласен съм че на места го карам твърде телегрфно и може би трябва да добавя още малко описания, но наистина малко. Поставям се на мястото на читателя и пиша такъв текст какъвто бих искал да чета. Аз лично бе харесвам разкази изобилстващи с описания. Някои хора отделят твърде много време за описание на героя, на околността и прочее в следствие на което действието страшно се забавя. Разказът става скучен. Аз гледам с минимално количество букви да кажа възможно най-много, това е моето разбиране за искуството на писането. Така придавам динамика на писането и историята се развива бързо, което ако е съчетано с увлекателен сюжет се харесва на много хора. Повечето писатели искат читателят да си представи всичко ТОЧНО така както те си го представят, което е напълно излишно.
Да се върнем на моето произведение. Аз например см напълно пестелив в описанията, което не го смятам за недостатък. Например за външността на главната героиня се знае само че е с кафява коса (значи не блондинка), което според мен е напълно достатъчно от моя страна. Това че е красива и млада, че има стегнат задник и голям/среден/малък бюст, всеки може да си го представи сам, най-вече според вкуса. Наистина не смятам че историята губи нещо от това че не съм задълбал в подробностите. Същото важи и за "служителят висок ранг", който участва само в една сцена и следователно не заслужава а му се отделя повече време. Всеки може да си представи "служител висок ранг" може би не както аз си го представям, но това няма такова значение.
Горе долу така стоят нещата и с описанията на съществата. Написъл съм че са като вълци без кожа с малки кръвясали глави и големи челюсти. Ако за момент си преставим, че никой не е виждал снимките във сайта на Мастхед, това описане е напълно достатъчно. Други биха изгубили цели абзаци за да опишат съществата, но за мен това е напълно излишно, нека въображението на читателя да довърши само картината.
Е май се отплеснах твърде много.
Алминаторе сега прочетох цялото ти произведение, интересно е но трябва да го редактираш малко. Като цяло има доста сюжетни линий в малко обем, което действа объркващо, аз лично не успях да запомня всички герой и връзката помежду им.