Нейните очи...

[hettllo]

Леденият вятър сковаваше тялото ми и с всяка изминала минута студената прегръдка на зимата бавно и полека ме завличаше в тъмното си царство... Паркът беше пуст... единствено пиянските викове на няколко закъснели минувачи пронизваха тишината и се пръсваха в нощта като миниатюрни стъкълца... Примигващите улични лампи размиваха лабиринта от сенки, из чийто преплетени коридори изчезваха последните спомени на хилядите трептящи светлинки по небето... Изчистих снега от пейката и седнах замислен.. Опитвах се да подредя мислите си... Опитвах се да подредя пъзела който толкова време тлееше в душата и не даваше покой на съня... Търсех отговор в мъглата... в мрачния силует на фантома, който крадеше угасващите пламъчета от мечтите… в надеждата, която се давеше в сълзите.. в прекрасните мигове, когато тя се смееше... когато се събуждаше и усмивката й галеше изгрева на слънцето...когато луната докосваше златните й коси, а звездите бледнееха пред очите й...ефимерните очи които плениха моето сърце още в деня, когато ги видях за пръв път...още ги усещах до мен..времето изчезваше..мечтите потъваха, а светът сякаш спираше да се върти..Всичко беше една фантазия..енигма...ангел а аз бях просто една сълза...слуга на нейната красота и прелест..Не исках тя да плаче..не исках да се откъсна нито за миг от нейните очи...исках моментът да трае вечно..
Улових страстта..огъня който нежно изгаряше устните й..алените устни, по които меките снежинки тлееха в нощта..еротични като горчивото шампанско което ги попарваше..устните, които никога не усетих...
Понякога сърцето ми спира..спира щом видя залеза..как вълшебните жълто-червени багри си играят със синьо-сивите облаци...спира щом погледна звездите по виолетовото небе...милиарди..неизброими..далечни..непознати..търсех нашата звезда..там, мистериозния космос между облаци от пепел и прах..тлеещи слънца и планети..търсех нашата любов...протегнах ръка...исках да ги стигна..исках да ги докосна..уви..не можех..не сега..не и от този объркан свят...може би в сънищата.. в сънищата...в които намирах спасение от болката и скръбта..от чувствата раздиращи сърцето.. в сънищата в които бяхме заедно и гледахме звездите...И те вече не бяха тъй далечни.. не бяха тъй мистериозни и непознати...колко много тайни криеха тогава..колко спомени таяха в себе си..а сега..сега остана само един спомен..един единствен огън в студената зимна нощ с който исках да посрещна вечността...
Цялата тъмнина на този свят не можеше да се бори със светлината от една мъничка свещичка..Нямаше диамант който блестеше така, както моето сърце блести щом видя очите й.. Гласът й ме караше да летя носен като от вълшебна мелодия която се разтваряше в безкрая...Виждах само нея...виждах изящния силует който рисувах с устни...Дъждът наводняваше паважа и капките караха сърцето ми да бие още по-силно..очаквайки нейната прегръдка..прегръдката, която така и не изпитах..Останах да гледам как се отдалечаваше, как бавно изчезваше в нощта, сливайки се с тъмното и сиво небе...Как отлиташе като птица, копнееща за последен път да почувства целувката на вятъра в своите копринени криле...дракони от ледената гора, губещи се в забързания свят на огъня..там към далечния хоризонт на чувствата и емоциите, които възпламниха моята душа..там където луната се събужаше и копнееше за нейните очи..където есенния вятър нежно шепнеше „обичам те”..където любовта потъваше в море от сълзи..горчиви парещи устните сълзи...сълзи, които се стичаха по лицето и ме изгаряха като въглени...

Тя не ме чу...не ме чу...




Беше предназначено само за един, много обичан от мен човек, но вече ... няма значение

[Riven]

hettllo много чувство и красота на 1 място. Не пиша често похвали но наистина е красиво. Браво.

[Kompoth]

BOW DOWN ! ! !

[SweetDream]

Много красиво!!!

[Ледник]

Но също наситено с дразнещо много апосиопези, както и лишено от сюжет И послание едновременно. Колко струва това?

Същите ги оплюваш!

[Kompoth]

Но също наситено с дразнещо много апосиопези, както и лишено от сюжет И послание едновременно. Колко струва това?

Същите ги оплюваш!

Зубрев, тук имаш едно описание, в което трябва да се вживееш. Ясно е, че това нещо няма да попадне никъде в границите на нормалното, в рамкираните стилове на писане и т.н. Вживей се, усети го, постави се на негово (авторово) място. Примерно.

Хай, лека нож.

[hettllo]

Но също наситено с дразнещо много апосиопези, както и лишено от сюжет И послание едновременно. Колко струва това?

Същите ги оплюваш!

Ледник...
Аз просто написах чувствата и емоциите които изпитвам към това момиче...

Опитах се да предам ритъма на сърцето си върху един лист хартия...


А ти вместо да търсиш послание, потърси себе си.

[Ледник]

Зубрев, тук имаш едно описание, в което трябва да се вживееш. Ясно е, че това нещо няма да попадне никъде в границите на нормалното, в рамкираните стилове на писане и т.н. Вживей се, усети го, постави се на негово (авторово) място. Примерно.
Хай, лека нож.

Не ги обичам такива. Повечето петокласнички пишат така и се имат за "поетеси" (?!?). Ениуей, ти си знаеш. Щом ти е харесало, значи си спечелил нещо. Лека нощ, колега.

[hettllo]

Зубрев, тук имаш едно описание, в което трябва да се вживееш. Ясно е, че това нещо няма да попадне никъде в границите на нормалното, в рамкираните стилове на писане и т.н. Вживей се, усети го, постави се на негово (авторово) място. Примерно.
Хай, лека нож.

Не ги обичам такива. Повечето петокласнички пишат така и се имат за "поетеси" (?!?). Ениуей, ти си знаеш. Щом ти е харесало, значи си спечелил нещо. Лека нощ, колега.

Не всички можем да пишем като теб, Ледник. Явно не всички сме "поетеси"

[Deprivd]

Много е хубаво. Човекът има талант, признавам му го. За моите жалки опити Ледникът добре се изказа. Но тук като ще пише критика, то поне обосноваването да е издържано. Лично аз не се занимавам много с форума, ама досега не съм видял едно - едничко ледниково тверение. Така че го призовавам сам да напише нещо, с което да ни..."образова", може би?... После като пишем да ни го дава за пример.

Към автора - ако говориш за нещо, случило се наистина, в което не се и съмнявам, мога да разбера какво ти е. Мене обаче не ме видя.

едит: с риск да обидя някого, казвам, че все пак има тук-таме нещо за изглаждане... Неподредено изглежда, и трябва да се изясни малко поводът за написването...

[Till.Lindemann]

Леденият вятър сковаваше тялото ми и с всяка изминала минута студената прегръдка на зимата бавно и полека ме завличаше в тъмното си царство... Паркът беше пуст... единствено пиянските викове на няколко закъснели минувачи пронизваха тишината и се пръсваха в нощта като миниатюрни стъкълца... Примигващите улични лампи размиваха лабиринта от сенки, из чийто преплетени коридори изчезваха последните спомени на хилядите трептящи светлинки по небето... Изчистих снега от пейката и седнах замислен.. Опитвах се да подредя мислите си... Опитвах се да подредя пъзела който толкова време тлееше в душата и не даваше покой на съня... Търсех отговор в мъглата... в мрачния силует на фантома, който крадеше угасващите пламъчета от мечтите… в надеждата, която се давеше в сълзите.. в прекрасните мигове, когато тя се смееше... когато се събуждаше и усмивката й галеше изгрева на слънцето...когато луната докосваше златните й коси, а звездите бледнееха пред очите й...ефимерните очи които плениха моето сърце още в деня, когато ги видях за пръв път...още ги усещах до мен..времето изчезваше..мечтите потъваха, а светът сякаш спираше да се върти..Всичко беше една фантазия..енигма...ангел а аз бях просто една сълза...слуга на нейната красота и прелест..Не исках тя да плаче..не исках да се откъсна нито за миг от нейните очи...исках моментът да трае вечно..
Улових страстта..огъня който нежно изгаряше устните й..алените устни, по които меките снежинки тлееха в нощта..еротични като горчивото шампанско което ги попарваше..устните, които никога не усетих...
Понякога сърцето ми спира..спира щом видя залеза..как вълшебните жълто-червени багри си играят със синьо-сивите облаци...спира щом погледна звездите по виолетовото небе...милиарди..неизброими..далечни..непознати..търсех нашата звезда..там, мистериозния космос между облаци от пепел и прах..тлеещи слънца и планети..търсех нашата любов...протегнах ръка...исках да ги стигна..исках да ги докосна..уви..не можех..не сега..не и от този объркан свят...може би в сънищата.. в сънищата...в които намирах спасение от болката и скръбта..от чувствата раздиращи сърцето.. в сънищата в които бяхме заедно и гледахме звездите...И те вече не бяха тъй далечни.. не бяха тъй мистериозни и непознати...колко много тайни криеха тогава..колко спомени таяха в себе си..а сега..сега остана само един спомен..един единствен огън в студената зимна нощ с който исках да посрещна вечността...
Цялата тъмнина на този свят не можеше да се бори със светлината от една мъничка свещичка..Нямаше диамант който блестеше така, както моето сърце блести щом видя очите й.. Гласът й ме караше да летя носен като от вълшебна мелодия която се разтваряше в безкрая...Виждах само нея...виждах изящния силует който рисувах с устни...Дъждът наводняваше паважа и капките караха сърцето ми да бие още по-силно..очаквайки нейната прегръдка..прегръдката, която така и не изпитах..Останах да гледам как се отдалечаваше, как бавно изчезваше в нощта, сливайки се с тъмното и сиво небе...Как отлиташе като птица, копнееща за последен път да почувства целувката на вятъра в своите копринени криле...дракони от ледената гора, губещи се в забързания свят на огъня..там към далечния хоризонт на чувствата и емоциите, които възпламниха моята душа..там където луната се събужаше и копнееше за нейните очи..където есенния вятър нежно шепнеше „обичам те”..където любовта потъваше в море от сълзи..горчиви парещи устните сълзи...сълзи, които се стичаха по лицето и ме изгаряха като въглени...

Тя не ме чу...не ме чу...




Беше предназначено само за един, много обичан от мен човек, но вече ... няма значение

Евала
П.С.Пич, не се впрягай, тая е лезбийка

[BroKeN^pRomIsE]

Леденият вятър сковаваше тялото ми и с всяка изминала минута студената прегръдка на зимата бавно и полека ме завличаше в тъмното си царство... Паркът беше пуст... единствено пиянските викове на няколко закъснели минувачи пронизваха тишината и се пръсваха в нощта като миниатюрни стъкълца... Примигващите улични лампи размиваха лабиринта от сенки, из чийто преплетени коридори изчезваха последните спомени на хилядите трептящи светлинки по небето... Изчистих снега от пейката и седнах замислен.. Опитвах се да подредя мислите си... Опитвах се да подредя пъзела който толкова време тлееше в душата и не даваше покой на съня... Търсех отговор в мъглата... в мрачния силует на фантома, който крадеше угасващите пламъчета от мечтите… в надеждата, която се давеше в сълзите.. в прекрасните мигове, когато тя се смееше... когато се събуждаше и усмивката й галеше изгрева на слънцето...когато луната докосваше златните й коси, а звездите бледнееха пред очите й...ефимерните очи които плениха моето сърце още в деня, когато ги видях за пръв път...още ги усещах до мен..времето изчезваше..мечтите потъваха, а светът сякаш спираше да се върти..Всичко беше една фантазия..енигма...ангел а аз бях просто една сълза...слуга на нейната красота и прелест..Не исках тя да плаче..не исках да се откъсна нито за миг от нейните очи...исках моментът да трае вечно..
Улових страстта..огъня който нежно изгаряше устните й..алените устни, по които меките снежинки тлееха в нощта..еротични като горчивото шампанско което ги попарваше..устните, които никога не усетих...
Понякога сърцето ми спира..спира щом видя залеза..как вълшебните жълто-червени багри си играят със синьо-сивите облаци...спира щом погледна звездите по виолетовото небе...милиарди..неизброими..далечни..непознати..търсех нашата звезда..там, мистериозния космос между облаци от пепел и прах..тлеещи слънца и планети..търсех нашата любов...протегнах ръка...исках да ги стигна..исках да ги докосна..уви..не можех..не сега..не и от този объркан свят...може би в сънищата.. в сънищата...в които намирах спасение от болката и скръбта..от чувствата раздиращи сърцето.. в сънищата в които бяхме заедно и гледахме звездите...И те вече не бяха тъй далечни.. не бяха тъй мистериозни и непознати...колко много тайни криеха тогава..колко спомени таяха в себе си..а сега..сега остана само един спомен..един единствен огън в студената зимна нощ с който исках да посрещна вечността...
Цялата тъмнина на този свят не можеше да се бори със светлината от една мъничка свещичка..Нямаше диамант който блестеше така, както моето сърце блести щом видя очите й.. Гласът й ме караше да летя носен като от вълшебна мелодия която се разтваряше в безкрая...Виждах само нея...виждах изящния силует който рисувах с устни...Дъждът наводняваше паважа и капките караха сърцето ми да бие още по-силно..очаквайки нейната прегръдка..прегръдката, която така и не изпитах..Останах да гледам как се отдалечаваше, как бавно изчезваше в нощта, сливайки се с тъмното и сиво небе...Как отлиташе като птица, копнееща за последен път да почувства целувката на вятъра в своите копринени криле...дракони от ледената гора, губещи се в забързания свят на огъня..там към далечния хоризонт на чувствата и емоциите, които възпламниха моята душа..там където луната се събужаше и копнееше за нейните очи..където есенния вятър нежно шепнеше „обичам те”..където любовта потъваше в море от сълзи..горчиви парещи устните сълзи...сълзи, които се стичаха по лицето и ме изгаряха като въглени...

Тя не ме чу...не ме чу...




Беше предназначено само за един, много обичан от мен човек, но вече ... няма значение

Някъде към края изтръпнах докато четях... браво!

[White Emperor]

BOW DOWN ! ! !

[Brian]

Наистина е красиво. От доста време не бях 4ел такива произведения, но това много ми хареса. Продължавай все така.

[The Chameleon]

П.п. Все пак се престраших и прочетох творбата..

надеждата, която се давеше в сълзите..... а светът сякаш спираше да се върти..Всичко беше една фантазия........паднал ангел а аз бях просто една сълза...слуга на нейната красота и прелест.....исках моментът да трае вечно..
Улових страстта....устните, които никога не усетих...
.. в сънищата...чувствата раздиращи сърцето.. сега остана само спомен..
Цялата тъмнина на този свят не можеше да се бори със светлината от една мъничка свещичка..Нямаше диамант който блестеше така, както моето сърце блести.. Гласът й ме караше да летя ...Виждах само нея.....очаквайки нейната прегръдка..прегръдката, която така и не изпитах.. отлиташе като птица, копнееща за пореден път да почувства целувката на вятъра в своите копринени криле..от ледената гора, нежно шепнеше „обичам те”..където любовта потъваше в море от сълзи..горчиви парещи устните сълзи...сълзи, които се стичаха по лицето и ме изгаряха като въглени...

Тя ме чу... и ме разби на хиляди парченца. Ледената кралица...

Много обичан от мен човек, вече ... няма значение.

hettllo, знам как се чувстваш.. определено знам, въпреки че моя случай бе малко по-различен. От цитата съм си позволил да извадя,променя и добавя някои думи, за да се открие моята история.. доста подобна на твоята.

Песни слушани преди , по време на и след прочита :

Blue System - If I can't have your love
Balkandji - Zora
The Darkness - I believe in a thing called love
Scorpions - Wind of Change

Братко по съдба.

П.п. Все пак се престраших и прочетох творбата..