зарбих се по разказа ти продалжаваи с него

Ъм... съмнявам се, че не го знаеш, но множественото число на думата герой е герои...
Както и да е. Сега се сетих какво им е на диалозите и на емоциите - много са формални, ако искаш клиширани. Как да ги подобриш? Ами просто си представи, че ти си в това положение и трябва да кажеш нещо или да направиш нещо. Мога да ти дам примери, но само ако поискаш
Въпреки това отново перфектни описания, поздравления!

zf

Ъ-ъ-ъ да
Иначе за другото ще се постарая!

5 Глава- Сентръл Парк

Беше студена декемврийска утрин-Бъдни вечер. Алекс все още лежеше в бивака си, а до него кротко спеше неговата спътница в живота Дейна. Той бе така щастлив, че има поне нея. Преди денят да започне Вожда се отдаваше на спомени. Спомени за неговият предишен живот. Беше студена декемврийска утрин точно като тази, преди повече от четири години. Той влезе в кварталният музикален магазин изтръсквайки снега от овехтялото си кожено яке. Искаше да намери вдъхновение, поредният му опит да пробие в шоу бизнеса с неговата група се бе провалил, вследствие на което групата страдаща от вътрешни неразбирателства се бе разпаднала и всеки пое по своя път. Сега Алекс беше сам, без работа и без някаква особена перспектива за бъдещето. Имаше намерение да изслуша някой от дисковете в магазина на пригодените за тази цел устройства, без да купи нищо, защото не му достигаха пари. Той забеляза продавачът, който го гледаше накриво, явно външният вид на несретник го издаваше. Докато слушаше любимата си песен в магазина влязоха две млади жени. Едната от тях беше необичайно красива, дългата и яркочервена коса се стелеше по коженото и палто, което подчертаваше съвършеният силует на богиня. Големите и смарагденозелени очи срещнаха погледа му само за миг, след което се извърнаха, но това бе достатъчно да го накара да си изгуби ума. Алекс продължаваше да я следи крадешком с поглед. Тя се насочи към един от стилажите с музика. “Какво пък”-каза си той-“Длъжен съм да опитам”. И без да мисли остави слушалките и се насочи към двете жени. Споменът за последвалото унижение докара горчива усмивка по лицето му.
-Здравейте казвам се Алекс, виждам че се интересувате от музика и бих искал да ви помогна...-Започна той. Смарагденозеленият поглед този път го прониза с гняв.
-Ако, обичате, не съм ви молила за помощ!-Каза Тя и се насочи към касата, заедно с приятелката си, която го гледаше още по-злобно, сякаш обидена от мисълта, че той е обърнал внимание само на едната от двете.
Алекс се обърна на страни, сега Тя спеше до него. Невероятно, но факт.
Съдбата ги срещна за втори път две години и половина по-късно. Войната между хората и машините беше към своят край. Оцелелите човешки същества скитаха на групи сред разрушените си градове в отчаян опит да се спасят от изтребление. Тогава Алекс бе вече съвсем различен човек. Беше най-добрият в оцеляването и лидерските му качества осигуряваха на неговата група храна, чиста вода и възможността винаги да се справят със всяка възникнала ситуация. Ето защо скоро започнаха да го наричат Вожда. Групата му скиташе из руините на Манхатън намирайки временни подслони и източници на храна и питейна вода, които най-често се оказваха разбитите супермаркети все още пълни с хранителни стоки. По пътя си групата на Алекс откриваше и други оцелели хора, на които помагаше и включваше към собствените си редици. Една от тях беше Дейна. Сякаш високоволтово електричество пропълзя по тялото му когато я вия за втори път, след толкова много време. Макар и в окъсани дрехи и без грим тя бе все така красива, дори още повече. Той я помнеше, но тя него не и слава Богу. Тя стана негова жена почти веднага след като се присъедини към групата. Той я научи на всичко което знаеше и бе изумен от качествата и на боец и стратег. Дейна беше наистина достоен за него партньор и заедно се справяха по-лесно с предизвикателствата предлагани им от всеки нов ден в този суров свят, което го караше да я обича още повече. С течение на времето скитническият начин на живот ставаше все по-труден за групата предвождана от Алекс. Храната и питейната вода се превръщаха голяма рядкост. Беше ясно, че в скоро време трябва да се установят някъде, където сами да добиват основните неща необходими за оцеляването им. В групата, числяща вече около сто човека, имаше кадърни хора, като техникът Хенри, компютърният специалист Антонио, биологът Джордж и неговата съпруга лекарката Лора, оръжейникът Джо. Те бяха в основата на ядрото сформирало “Райското кътче”, като място където хората можеха да се установят за постоянно и да се радват на относителна безопасност. Алекс и Дейна лично обучиха повечето от първите скаути, които имаха за цел да снабдяват убежището с основните необходими неща.
-Алекс!-Беше гласът на Лора. Тя го изкара от спомените му.
-Как са пациентите?-Попита той.
-Зле, особено децата. Лекарствата с които разполагаме не помагат, ако в скоро време не намерим антибиотик повечето ще умрат!
Дейна вече се беше събудила и слушаше разговорът.
-Миналата година изгубихме почти половината хора от грип. Не можем да си го позволим и сега.-Намеси се тя.
-Ще свикам събрание на скаутите!-Каза Алекс.-Лора ти се опитай да продължиш да ги лекуваш така, спечели ни малко време, ще намерим антибиотик. Двамата с Дейна станаха и започнаха да ходят оглеждайки цялото убежище. Всички носеха платнени маски за да се предпазят от вирусът, но повечето бяха болни. Навсякъде се чуваха кашлици и подсмърчания. Много хора лежаха в биваците си изгаряни от треска. Всички деца бяха болни, повечето от бронхопневмония. Не можеше да си позволи да ги загуби, мислеше Алекс, та нали те бяха бъдещето на човечеството! Скоро се събраха всички здрави скаути- общо шест човека заедно с него и Дейна. Другите четирима, бяха Ланс и Моли, китаецът Лии, чието рамо вече беше заздравяло и чернокожият Мат.
-Добре, слушайте!-Започна Александър-Положението е критично! Повечето наши приятели са тежко болни и се налага спешно да намерим необходимите медикаменти. Докторът Джордж се опитва да добие антибиотик от растящи в канализацията гъби, но изследването му още е в начален стадии и е възможно да е готов за следващата зима, така че не бива да разчитаме на него.
-Трябва да открием аптека в която все още има запазени лекарства!-Предложи Ланс.
-Би било добре, но повечето познати аптеки и болници в Манхатън бяха разграбени преди повече от година. Дори да посетим тези места, които не са затрупани от разрушените сгради, едва ли ще открием нещо.
-Познавам те Алекс, не си ни събрал тук за да ни кажеш, че всичко е загубено, кажи какъв е планът ти!-Намеси се Мат. Алекс се усмихна и отговори:
-Така е, малко хора знаеха за складът на фармацевтична фирма, който се намираше близо до един музикален магазин, който аз често посещавах. Спомням си как от там излизаха камиони доставящи лекарства за болници и аптеки из целия град. Складът беше приземен етаж на ниска сграда и вероятно е останал непокътнат.
-Обаче?-Ланс се досещаше, че задачата няма да е толкова проста.
-Обаче, въпросното място се намира на доста голямо разстояние от нас, особено като се имат предвид тежките зимни условия и патрулите.-Алекс показа картата. Най-пряко ще ни бъде, ако пресечем през Сентръл Парк.
-Това не сме го правили досега!-Отбеляза Лий. Свикнали сме да се крием сред разрушените постройки, не знам как бих се чувствал на открито.
-Да така е, не сме сигурни какви условия ни предлага едно по природно място, може би дърветата или откритите площи не дават добро прикритие, но предполагам, че точно там едва ли ще срещнем много машини. Ако минем през парка ще си съкратим значително пътя, а от там и рискът да попаднем на вражески патрул. Тъй като мисията ще бъде трудна,няма да се изпълни от традиционният екип от двама скаути, а ще потеглим и шестимата заедно. Мисля, че така имаме най-големи шансове за успех!
Всички се съгласиха с предложението на Вожда. След този кратък разговор Алекс се запъти към оръжейника Джо. След като бе изхабил ракетите при последната си мисия, сега се налагаше да поиска ново оръжие.
-Какво имаш за мене Джо?-Попита той.
-Мисля, че това ще ти свърши добра работа!-Каза Джо и показа на Алекс най-новото си произведение. Това беше демонтирана от спайдер, многоцевна, едрокалибрена картечница, чиито цеви бяха подкъсени и бе пригодена за използване от човек.-Малко е тежичка, за това не я предложих на Моли, а на теб!-Добави Джо и се изхили заговорнически.
Алекс сложи ръка на рамото на верния си приятел и каза:
-Слушай Джо, ти си най-старият и докато ме няма ти поемаш командването, както и ако...
-Не го казвай!-Прекъсна го Джо.-Всичко ще бъде наред!
Вожда пое оръжието и отговори замислено:
-Последният екшън герой!
Шестимата изчакаха да падне нощта и напуснаха своето убежище. Навън беше студено и пронизващият вятър виеше злокобно сред стърчащите руини на мъртвият мегаполис. Алекс вървеше най-отпред пробивайки си път през преспите сняг, а непосредствено зад него се движеше Ланс. Изведнъж предупредителната лампичка на колана му се активира.
-Скрийте се!-Извика Вожда. Още преди да довърши останалите вече си търсеха прикритие. Той самият застана зад порутеният зид на един празен магазин за мебели. С мъка успяваше да прикрие огромната картечница поверена му от Джо. В края на улицата се чу шум от двигатели. Покрай тях преминаха два дроида на моторни шейни. При други обстоятелства скаутите биха нападнали тези дроиди за да вземат оръжията, мунициите и бензина в шейните, но не и този път. Сега не биваше да се издават и оставиха патрула да отмине.
-Продължаваме!-Извика Алекс, когато дроидите се отдалечиха. Шестимата продължиха трудният си поход и след един час достигнаха до паркът.
-Предлагам да се движим през дърветата, отколкото през алеите, може да е по-трудно, но ми се струва по-безопасно.-Предложи Ланс.
-Така е!-Съгласи се Алекс и отрядът навлезе в нещо като гора.

Бледата лунна светлина си проправяше път през оголените клони на дърветата, а вятърът не спираше да вие. Макар и мрачна, тази природна картина подейства ободряващо на Моли. Тя я накара за момент да забрави за разрушеният град, за канализациите, в които се криеха и за ужасяващите машини, които не спираха да ги преследват. Тук на това място всичко изглеждаше наред, както е било стотици хиляди години и както щеше да продължи да бъде, независимо от изхода на днешните събития.
Когато гората свърши пред шестимата скаути се разкри изненадваща картина. Насред паркът беше построен комплекс от десетина хангара оградени от обща телена ограда.
-Това определено е построено от изкуственият интелект, тъй като преди войната на никой не би му хрумнало да застроява Сентръл Парк.
-Сигурно е производствен център, където Хера създава своите механични войни-Заключи Ланс и вдигна снайпера си. Той използва неговият оптически мерник, като бинокъл, за да проучи по-добре мястото.
-Какво виждаш?-Попита Алекс.
-Отряди от по два дроида се разхождат между сградите.
-Нещо дуго?-Попита Моли.
-О, Боже!-Възкликна изведнъж Ланс.
-Какво, какво?!-Питаха всички. Алекс пое снайпера и също се вгледа. Ланс го насочи в правилната посока. Пред един от хангарите група деца си играеха правейки снежен човек. Покрай тях мина отряд от дроиди без да реагира по никакъв начин. Скоро от хангара излязоха няколко жени, вероятно майките на децата и ги прибраха вътре.
-Не може да бъде! Тук има хора, които си живеят най-спокойно в присъствието на машините.-Възкликна Вожда.
-Сигурно е някакъв експеимент!-Предположи Мат и на свой ред поиска да погледне през оптиката.
В следващите няколко минути всички от отряда се изредиха да наблюдават мястото давайки най-различни предположения за неговия произход и предназначение, докато най-сетне Вожда се намеси:
-Трябва да вървим! Не забравяйте, че сме тръгнали да открием лекарства за болните си приятели!
Шестимата продължиха своя път и скоро прекосиха парка озовавайки се отново в познатият им пост-апокалиптичен пейзаж. Алекс много добре си спомняше квартала и разпознаваше улиците без затруднение въпреки, че сега всичко беше в развалини. Не след дълго те се озоваха на улицата, където се намираше складът. Входът беше затрупан от срутилите се по горни етажи на сградата.
-Как ще влезем?-Попита Лий. Алекс огледа внимателно мястото. Входът бе затрупан, но не и част от стената.
-От тук!-Каза той и насочи тежката си картечница. Цевите се завъртяха и в следващите няколко секунди до слухът на всички достигаше единствено ужасяващият пукот от изстрелите. Когато цевите спряха да се въртят и отново настъпи тишина в стената зееше достатъчно широка дупка за да могат шестимата да преминат през нея. В складът беше тъмно като в рог, за това скаутите включиха своите фенерчета, с които разкъсваха мракът. Алекс не бе сгрешил. Беше пълно с кашони със всякакви медикаменти. Отне им време да открият тези, които Лора им бе поръчала, но когато това стана напълниха раниците си догоре. Останалите не се бяха надявали на такъв успех и развеселени напуснаха благодатният склад. На излизане, Алекс хвърли поглед към отсрещната срана на улицата. Там все още стоеше входът на онзи музикален магазин, където бе срещнал Дейна за първи път.
-Какво гледаш?-Попита тя.
-Тук идвах често преди войната-Отговори той-Пазя спомени. Дейна се замисли и каза:
-Знаеш ли може и аз да съм идвала веднъж!-След което продължи по пътя. Алекс остана още няколко секунди вперил поглед в магазина и прошепна на себе си:
-Няма начин да си спомни...
На връщане отрядът от скаути мина отново покрай тайнственият комплекс в Сентръл Парк. След като помисли Алекс каза:
-За сега не казвайте на останалите за това което открихме. Не се знае какво влияние ще им окаже. Първо ще го проучим.
Когато се прибраха всички ги посрещнаха като герой. Лора не можеше да повярва, че са открили всички необходими лекарства.
-Мисля, че всички ще се оправят.-Каза тя.
-Да на Коледа стават чудеса!-Отвърна Алекс и се насочи към бивакът си.

Добре е, но малко сладникаво и предсказуемо, бях сигурен че ще намерят всичко и никой няма да загине. И особено "Да на Коледа стават чудеса" много клиширано според мен. Поубий ги малко тия хорица бе, я Ланс я някой по важен, дай малко кървища и зрелища на публиката Лично мнение. Иначе ми харесва. Флашбековете са добри бтв.

Хубавото е, че диалозите вече не ме дразнят, което показва, че си се подобрил, а лошото - липсва.

аде ле ко стана с разказа?

Чакаме следващата част

6 глава-Хангарът



Звънецът за междучасието бе ударил преди минути и Моли обсъждаше заедно с двете си приятелки Лейла и Сара предстоящото парти на което мислеха да отидат. Там щяха да бъдат всички готини хора от даскалото. Докато приказваха Лейла извъртя поглед и каза:
-О-о, вижте кой се задава. По коридора с бойна стъпка към тях се приближаваше, Шонда. Едно наистина дебело момиче от класа на Сара.
-Здравейте мацки!-Поздрави бодро Шонда.
-Здрасти.-Останалите я поздравиха вяло. Въпреки това Шонда не се отказа:
-Ъ-ъ-ъ времето днес е много горещо.
-Да така е.-Потвърди все така вяло Сара.
-Разбрах, че ще ходите на парти, ще може ли да дойда заедно с вас?-В очите на Шонда се четеше отчаяние. Тя се надяваше да подобри имиджа си като се появи с три от най-популярните момичета в училището, пък и никой не я беше поканил на купона.
-Ами ние няма да ходим!-Излъга най-безсрамно Сара.
-Е как няма да ходите, знам че ще отидете!
-Не, не най-вероятно ще пазаруваме.-Намеси се Лейла.
-Може ли да дойда с вас?!-В очите на Шонда отново блесна надежда.
-Ами...-Лейла се обърка и започна да навива кичур от косата си на пръст.
-Не Шонда, съжалявам, намери си някой друг! Ние не желаем да се влачиш с нас!-Отсече изведнъж Моли.
-Ама аз...
-Ти не си от нашата група и точка!-Продължи атаката си Моли.
-Но...
-Намери си някой с твоите...килограми!-След тези думи Шонда не издържа и обръщайки се побягна в другата посока ридаейки.
-Уау, беше доста жестоко!-Въздъхна Лейла.
-Иначе нямаше да престане да се мотае около нас, сега поне знае какво мислим за нея.
Няколко дни по-късно до Моли достигна вестта, че дебелото момиче от класа на Сара е била приета в болница след като се е нагълтала със свръхдоза приспивателни. Вероятно е било опит за самоубийство.

-Хайде време е да ставаме!-Ланс я погали по косата.
-Не спя!
-А какво правиш?
-Спомням си...
-Да и аз понякога мисля за...предишния си живот. След няколко минути двамата се озоваха при вожда.
-Какво има Алекс?-Попита Ланс.
-Трябва да поговорим за онова което открихме преди два дни в парка.
-Все още го пазим в тайна нали?
-Точно така. Обаче някой трябва да го изследва.
-И ще повериш тази задача на нас?
-Да мисля да я поверя на вас. Внимавайте това е много отговорна мисия! До сега смятахме, че Хера иска просто да избие всички хора, сега разбираме че това не е точно така. Може би зад стените на тези хангари се крие отговорът който ще ни помогне да се спасим от изтребление. Искам всеки ден от днес, да излизате и да се връщате нормално по десет часа, и да докладвате за всичко което сте научили.
Двамата кимнаха след което се насочиха към собственият си бивак където да се подготвят за предстоящата мисия. Ланс почисти и зареди снайпера си, Моли направи същото със своето оръжие М116. Няколко часа по-късно те потеглиха към Сентръл Парк.
Навън беше ден, приближаваше обяд. Небето беше чисто и нямаше виелица. Въпреки това снежната покривка от 50см затрудняваше придвижването им. По пътя си не срещнаха никакви машини. Скоро достигнаха гората и навлязоха в нея. За разлика от нощта, когато мястото изглеждаше призрачно, сега пред тях се разкри истинска зимна картина. Покритите със сняг оголени клони на дърветата, снежинките които се посипваха при всеки лек повей на вятъра, провокираха спомени у Моли за щастливото и детство. Тя не издържа на изкушението, наведе се и загреба с шепа малко сняг оформяйки го в топка, след което хвърли снежната топка по Ланс, който се движеше пред нея. Снегът се удари в гърба му.
-Хей, какво правиш?!-Учудено попита Ланс. Той все още не можеше да усети настроението обзело неговата приятелка. Тя го гледаше и се смееше след което загреба още малко сняг и го запрати срещу него. Този път опитният скаут успя да се наведе малко преди снегът да се удари в лицето му.
-Ах ти!-Ланс се изправи. Този път и на неговото лице грееше закачлива усмивка. С един скок се озова до Моли и грабвайки я през кръста я повали в дълбокият сняг. Тя обаче успя да се хване за дрехата му и също го повлече. Миг по-късно двамата се озоваха един върху друг. Лицата им се приближиха и Ланс я целуна.
Един час по-късно двамата продължаваха да лежа един до друг. Небето над тях бе чисто и лъчите на зимното слънце галеха лицата им.
-Трябва да продължим!-Каза Ланс-Имаме мисия!
-Да така е.-Въздъхна Моли и двамата бавно се надигнаха. Оставаше им малко път до целта и скоро те достигнаха края на гората. От това положение имаше идеална видимост към хангарите и целият комплекс ограден с телена мрежа. Ланс започна да наблюдава през оптиката на снайпера си, докато Моли използваше бинокъл, даден и от оръжейника Джо. Картината която се разкри пред тях беше наистина потресаваща. През деня мястото беше доста по-оживено отколкото през нощта. Пред три от хангарите имаше допълнително оградени зони образуващи нещо като дворове, където се разхождаха много хора и най-вече деца играещи си със снега. Всички бяха облечени в синьозелени униформи, а някои носеха и сини якета. Извън предназначените за хора зони патрулираха дроиди. Двамата скаути забелязаха, че пред останалите хангари имаше площадки вероятно за излитане и кацане на летателни машини. След малко от трите хангара под стори и ескортирани от взвод дроиди бяха изкарани групи от мъже и жени и насочени към останалите хангари, които явно бяха техните места за работа. От работните хангари пък също под строй бяха ескортирани хора, които явно се прибираха да починат. Изведнъж от небето се появиха с шум няколко транспортни совалки които кацнаха на площадките, създавайки малка снежна буря около себе си. От хангарите излязоха камиони, които влязоха в товарните отделения на совалките, след което последните отлетяха в неизвестна посока. Ланс и Моли наблюдаваха часове наред. Транспортните кораби пристигнаха на това място още веднъж. Наближаваше осмият час откакто бяха напуснали Райското Кътче и беше време да се прибират. По пътя те разговаряха.
-Няма съмнение, че това е производствен център, където изкуственият интелект използва човешка сила за целите си.-заключи Ланс.
-Прилича на ферма, където хората се отглеждат като питомни животни.-Допълни Моли.
-Ние сме като мустангите, последните “диви” представители на своя вид.

Алекс се почеша по брадата:
-И все пак не виждам защо Хера отглежда хора. Смятахме, че изкуственият интелект може да произвежда всичко сам и не се нуждае от човешка помощ.
-Може би не е точно така.-Намеси се Дейна.-Сигурно все пак машините не са достатъчно съвършени за да изработват всичко без човешка ръка.
-Има един начин да разберем!-Каза Ланс-Трябва някой от нас да проникне вътре.
-Това е крайно рисковано Ланс!-Възпротиви се Вождът.
-Искаме да довършим мисията си докрай!-Моли подкрепи партньорът си в желанието му да проникнат в комплекса. Алекс се замисли след което отговори.
-Добре, щом така искате и аз смятам че е важно да разберем пък и донякъде изпитвам желание да помогна на онези хора да се спасят от този затвор и да се присъединят към нас. Обаче трябва много внимателно да обмислим планът за действие!

През следващите няколко дни Моли и Ланс продължиха наблюденията си над странният обект. Те искаха да изучат в подробности редът и слабите места в охраната за да успеят да проникнат успешно. Междувременно Вождът и Дейна мислеха усилено върху информацията, която двамата скаути им донасяха. Накрая Алекс ги повика и взе решение:
-Първо смятам, че е време да посветим и останалите в нашето откритие. Това така или иначе ги засяга. Освен това ще ни е нужна и помощта им за техническата част.
-Кога мислиш да им го съобщиш?-Попита Моли.
-Още сега!-Алекс застана в средата на убежището и каза на висок глас:
-Приятели, моля за малко внимание!-Гласът му накара всички да оставят това с което се занимаваха в момента и да насочат погледите си към него.
-Преди две седмици, когато аз и групата избрана от мен търсехме лекарства, случайно попаднахме на важно откритие...-След тези думи тишината стана пълна-...Това откритие промени представите ни за изкуственият интелект и отношението му към хората. Всички започнаха да шумят обсъждайки току що чутото и Алекс изчака да се въдвори тишина за да продължи:
-Открихме комплекс от няколко хангара в Сентръл Парк, където Хера използва хора за работа.-Тези думи предизвикаха бурна реакция сред присъстващите. Наложи се Алекс да изчака доста докато успее да продължи:
-В този комплекс хора биват отглеждани от машините и вършат нещо, което все още не знаем. Възнамерявам да изпратя нашите приятели Ланс и Моли на изключително опасната мисия да проникнат вътре за да ни дадат повече информация.
-Прекалено рисковано е!-Възрази Хенри.-Не искам да губим повече хора.
-И аз не искам Хенри...
-Ние сами пожелахме да довършим мисията си докрай!-Намеси се Ланс.
-Така е, онези хора заслужават да бъдат спасени!-Включи се и Моли.-Освен това ако успеем да ги присъединим към нашата общност ще станем много по-силни!
На другата Сутрин Ланс и Моли бяха готови за път. Споразумяха с всички останали да прекарат в комплекса най много 48 часа, след което да се приберат. Всички жители на Райското кътче се събраха за да се сбогуват със смелите си приятели. Те осъзнаваха, че може да не ги видят повече и често в очите им блясваха сълзи. Ланс и Моли се сбогуваха най-горещо с Алекс и Дейна, с които бяха станали много близки приятели.
-Време е!-Каза Ланс и двамата потеглиха.
Навън беше студена януарска нощ. Нямаше вятър, небето бе чисто и месечината огряваше с бледата си светлина руините на огромният град. Скаутите достигнаха целта си и за първи път се докоснаха до телената ограда. По нея течеше високоволтово електричество, но двамата използваха ръкавици. Вероятно имаше сензори, които да отчетат, ако някой срежеше оградата за това те предпочетоха да изровят малка дупка под нея, достатъчна за да се провре човек. Двамата оставиха оръжията си отвън и използваха снега за да прикрият дупката. Познавайки добре времето през което патрулите се намират на различните места в комплекса, те успяха незабелязано да притичат до стената на единия хангар. Във вътрешният двор си играеше едно единствено момченце, което правеше крепост от сняг. Моли и Ланс се показаха през оградата.
-Ще ни отвориш ли вратата?-Попита Моли. Момчето на видима възраст около 6 години я гледаше странно. То не бе виждало хора облечени по този начин.
-Моля те...
Детето се приближи и отвори вратата. Двамата влязоха в двора и се насочиха към вратата на хангара, като преди това Моли благодари на момчето за помощта.
-Как се казваш?-Попита тя.
-Дейв.-Това име жегна Моли право в сърцето, брат и се казваше по същият начин. Тя погледна детето в очите и каза:
-Добре Дейв, аз ще те спася, обещавам, този път ще те спася.
-Хайде може да ни видят!-Каза Ланс и двамата влязоха в хангара.
Пред тях се разкри необичайна картина. Помещението беше пълно с възрастни и деца които се забавляваха. Някъде в дъното свиреше лека музика, група мъже играеха карти, други зарове, трети обсъждаха нещо заедно с жените, навсякъде търчаха деца на различна възраст. Цялото това оживление обаче секна при появата на Ланс и Моли. След няколко секунди всички ги гледаха с недоумяващ поглед. Двамата новодошли продължаваха да седят на входа без да знаят какво да кажат, явно шокът за всички беше тотален.
-Здрасти...-промълви Моли махайки леко с ръка за да разсее неловкото мълчание.
-Кои сте вие?-Се чу гласът на мъж с посивяла коса и очила.
-Аз съм Ланс, а това е Моли. Ние идваме от...вън.-Думите на Ланс предизвикаха бурна реакция, но скоро мъжът с очилата продължи с въпросите си:
-Искате да кажете че през цялото това време, след като войната приключи, вие сте оцелели навън!-Ланс се намръщи:
-Войната никога не е приключвала и не сме само ние! Навън има много хора, които продължават борбата срещу машините! Случайно се натъкнахме на този затвор и дойдохме за да ви помогнем да се измъкнете.-В хангарът отново се чуха гласове след което мъжът с очилата отново запита:
-И как оцелявате, къде се криете от машините?
-Създали сме свое малко общество, което съществува в убежище в канализацията. Успяваме да добиваме всичко необходимо.
-Виж момче, оценяваме загрижеността ти, но едва ли много хора тук ще искат да те последват в канализациите. Огледай се и ми кажи не сме ли извадили късмет, че изкуственият интелект избра да запази именно нас. Вие сте обречени на изтребление и дори за сега да ви се е разминало рано или късно Хера ще ви открие и тогава...-Мъжът поклати глава.
-Ако нямате нищо против бихме искали да останем тук два дни-Каза Моли.
-Останете и повече ако искате-Отговори мъжът, само бързо трябва да облечете униформа за да не ви разкрият. Една от жените бързо извади от нещо като скрин две униформи, които Ланс и Моли навлякоха. Сега те по нищо не се различаваха от останалите. По-късно разбраха, че човекът с когото бяха говорили се казва Даниел. Той заедно с жена си и двете си деца живееше тук и се ползваше с голямо уважение сред останалите в хангара. Участваше в разрешаването на всички спорове и беше нещо като лидер на групата. Макар че заедно с останалите Даниел с интерес изслуша разказите на Ланс и Моли за живота отвън, той вярваше че бъдещето на човечеството извън симбиозата с изкуственият интелект е обречено. Ето защо той се възпротивяваше на идеята хора от хангара да се опитват да избягат навън. Не че имаше намерение да спира някой, но се опитваше да убеди останалите да не се подвеждат по тази пагубна идея, защото ако го направят рано или късно ще намерят гибелта си. На сутринта Ланс и Моли бяха отведени заедно с част от хората в един от работните хангари. Там хората работеха на поточни линии сглобявайки фините компоненти на някои добре познати на Ланс и Моли дроиди. Колкото и да бе съвършен, изкуственият интелект не притежаваше все още сръчността на човешката ръка и макар повечето части на машините да биваха сглобявани автоматично от други машини, за някои се налагаше използването на човешка помощ. Именно за това Хера поддържаше места като това, където хора изпълняваха тези функции, като в замяна получаваха приемливи условия за живот. Двамата скаути не успяха да влязат в контакт с хора от другите хангари, но за сега мисията им имаше само проучвателен характер и постигнатото до тук беше напълно достатъчно. За двата дни прекарани в хангара, те установиха, че абсолютно всички хора имаха деца. Много хитър ход от страна на изкуственият интелект за да държи работниците си в подчинение. Семействата не бяха склонни на бунтове нито на каквито и да било рисковани акции, като бягство например. Всички мислеха за безопасността на
рожбите, което практически обезсмисляше усилията на Ланс и Моли да съберат желаещи които да ги последват навън. Най-голям противник на идеята за бягство обаче беше Даниел.
На вторият ден двамата скаути се паднаха в една смяна с него. Те заедно с група от тридесетина човека бяха отведени на познатото вече работно място. Когато всички заеха местата си на поточните линии Ланс забеляза, че Даниел го няма. Скоро Моли също забеляза това. До края на деня, двамата се оглеждаха за да видят откъде ще се появи, когато свърши работното време. И действително когато всички станаха от местата си за да направят място на следващата смяна Даниел се появи влизайки през една врата в дъното на помещението под охраната на два дроида. После той беше присъединен към останалите. Ланс попита един от движещите се до него мъже:
-Защо Даниел не беше с нас?
-Той е талантлив инженер и работи по някакъв проект възложен му от Хера.
-Знаеш ли какъв е проектът?
-Не, Дани не иска да каже.
Слънцето отиваше към своят заник и вторият ден от мисията на Ланс и Моли приключваше.
-Трябва да вървим!-Каза Моли.
-Още не сме разбрали за проекта на Днаиел, нещо ми подсказва че това е много важно.
-Другите ще ни помислят за мъртви ако не се появим на време.
-Да няма как да ги известим, но според мен трябва да удължим мисията си поне с един ден.

Стрелките на часовника отброиха края на четиридесет и осмият час, когато Алекс удари гневно с юмрук по стената.
-Още ги няма, сигурно са ги убили!-Извика той. Дейна, която не по-малко страдаше, прегърна своят любим и каза:
-Ние сме свикнали с болката да губиш близък приятел, тя е част от нашия живот...

Тъй като едва сега виждам темата за момента съм прочел само 1-ва глава, но просто исках да те питам нещо



Ъъъ... как избра тая дата? И аз съм роден на 7 октомври и също съм на 18 години ...

Може би намеква, че си... сещаш се... от противниковия отбор?



Иначе, да, добро. Не най-доброто, но човек ако се зачете малко, го грабва.

Датата 7-ми октомври беше избрана на рандом принцип, BroKeN^pRomIsE, и горе долу съвпада с периодът когато започнах да пиша разказа. Това че рождената дата на главната героиня съвпада с твоята собствена е съвсем случайно, тъй като ние с теб не се познаваме.

Ледник, мерси за коментара:)

Пак тези "героЙ" ...

Имаш и доста правописни грешки, които дразнят... да речем, все пак, че си ги допуснал от бързане... на всеки се случва.

Какво ще кажеш обаче относно забележката ми, че имаш сериозни проблеми с членуването и степенуването? Би било добре ако след написването на всяка глава я прочиташ, за да поизчистиш тези грешли...

Иначе разказът ти е готин. Идеята ме кефи, пък и стилът ти на писане ме радва още от "Стар Крафт Лайф". Видях че си оползотворил съветите, които получи относно диалозите, а това е добре. Наистина от 1-ва до 6-та глава се забелязва, че си започнал да се стараеш повече.
В заключение ще кажа, че разказчето ти е мн готинко, но това не трябва да те кара да мислиш, че си достигнал върха. Има още накъде да го развиваш. Така че продължавай, ще се радвам да дочета и тази твоя творба докрай

Какво да кажа. Отново "дървени" емоции. Иначе историята се развива прилично.

Ми Андрей все пак не е професионален писател. Според мен за аматьор, който на всичо отгоре все още пише 2-рия си разказ, той се справя наистина добре. Но естествено, добре е някой, да го критикува, за да може той да усъвършенства творчеството си

Андрей, ако искаш да си усъвършенстваш писането (по повод на горните коментари), препоръчвам една книжка - http://www.amazon.com/Techniques-Sellin ... 0806111917

Поръчах си я преди повече от месец от Америка, от същия тоя сайт, и ми я доставиха, сега от известно време я разучавам... има страшно много какво да се научи от нея.

Да се учиш да пишеш по книга? Това е почти извратено!

Сентри, на теория си прав, но тук съдиш прибързано.

Авторът сам казва, че ако нямаш талант, никой на нищо не може да те научи. Тази книга ти дава не таланта, а техническите умения, от които се нуждаеш - на практика, как да конструираш сюжет който грабва, персонажи които да са правдоподобни, как да обработиш стила си при описание на картини или случки, как да приковеш вниманието на читателя от първата до последната страница. От личния ти светоглед и талант зависи дали ще превърнеш книгата си в произведение на изкуството, или ще стане плоска, но масово четена книжка тип Дан Браун. Единственото на което могат да те научат, както казва и самото заглавие, е как да те харесва масовата публика - пишеш книги изпълнени с напрежение и интрига. Останалото зависи единствено и само от теб.

Да приковеш вниманието на читателя е въпрос на талант, не на трикове - ако пишеш добре значи ще задържиш вниманието, ако ли не - няма.
Има си различни стилове за задържането на вниманието, не можеш да кажеш, че примерно Пратчет и Чандлър използват едни и същи похвати. Въпреки всичко и двамата имат стил, такъв какъвто не може да се научи от книга.