|
Заглавие: Ален, елфът Публикувано на: 08 Фев 2007 01:44
Така! Това всъщност е вторият ми самостоятелен разказ(първият е много много много зле, даже някои са го чели(Екс, май ти беше един от тях)). Та така, по принцип не си падам по главите, но тъй като някои са чели части от разказа ще го разделя горе-долу на три и ще го пусна. Гаргите да не грачат за пунктоационни грешки, защото до сега съм оправял сума ти и правописни, даже си регистрирах акаунт в abv защото там има нещо като речник. Ах... така, дай да пускаме разказът, the story of my life!
I
Слязох от коня и се насочих към писалището. Там отворих поредната книга и записах умрелите днес. Поредната книга. Една от хилядите, дори милионите книги с милиарди имена там. Някои се повтаряха , други не. Всеки от тях се беше преродил няколко пъти. Кой съм аз ли? Аз съм смърт. Смърт... да така ме наричат. Аз съм края на живота или поне така си мислите. Някои души наистина свършват живота си с мен. Други го започват, а трети се връщат за да довършат делата си. Днес към живота се връща някой живял преди хиляди години. Защо след толкова много ли? Защото просто той си беше поставил прекалено големи цели и досега излежаваше наказанието си... Дали този път ще го постигне или отново ще страда... става наистина интересно...
В този ден в столицата на висшите елфи се родиха много деца. Те по нищо не се отличаваха едно от друго. Едно от тях беше наречено Ален. То се роди в семейството на елфи от покрайнините, близо до една от крепостните стени. Те често я гледаха от външната страна и се чудеха какъв ли е живота вътре. Името на щастливия баща беше Кесим, а на майката- Джейна. Дядото на Ален беше само наполовина висш елф, в другата половина кипеше кръвта на горските му събратя. Той се казваше Себастиан и беше отличен стрелец с лък.
Ален израстна здрав и силен. Баща му и майка му го учеха да чете на няколко езика, но на него най-много му се нравеше човешкият, дори понякога предпочиташе да го използва вместо елфският. Дядо му го учеше да стреля с лък, а детето беше схватливо. Ален често правеше и бели. Той често се катереше по дърветата и наблюдаваше кралските ловци излезли за елени и диви пегаси. Също обичаше да шпионира и по-голямата си сестра. Той често се замесваше в каши, но неизвестно как винаги се измъкваше невредим. Неговият най-добър приятел от детските години беше Дезам. Той също беше несравним в измъкването от каши.
Еллролин беше красив град на брега на морето. Вътре всичко беше от мрамор или поне така се говореше в покрайнините. Във вътрешната част се намираше и кралското пристанище. Имаше и няколко други извън крепостните стени.
Всичко започна с поредната беля на двамата приятели. Ален тъкмо беше навършил 108 години и по-възрастният му приятел искаше да му направи подарък. Дезам се промъкна зад приятеля си, който тъкмо дебнеше един елен:
- Ловът на кралски елени е забранен, нали знаеш?- обади се Дезам.
Ален подскочи и пусна стрелата без да иска. Тя се заби на около 2 метра от елена и той избяга. След като се свести от изненадата, той отговори:
- Сякаш това някога те е спирало.
- Не ме е спирало, но поне ги уцелвам- заяде се Дезам
- Ако не беше ти, вече щеше да лежи на тревата.
- Ела, намерих ти перфектния подарък за рождения ден.
- Стига бе, по-добър от вкусен елен?- на свой ред го сряза Ален.
- Да, по-добър е, и не ми псувай на човешки, знаеш, че не го знам добре.
- Добре де, добре. Хайде води.
- Ще ти хареса.
Те тръгнаха към едно от пристанищата.
- Какво, на риба ли ще ме водиш?
- Да бе, ако на момичетата от вътрешният град им викаш риби.
- Какво?! Вътрешният град, СТИГА СИ МЕ ЗАНАСЯЛ!
- Не бе, наистина, намерих кораб, който е спрял на пристанището и ще влиза в града да зарежда със стоки.
- Я не ме базикай, сериозно!
- А бе ела се убеди, като искаш.
След половин час двамата вече бяха на лодката. Влизането със провизиите не беше трудно. Трудно щеше да е да излязат. Пътуваха малко и след половин час корабът спря на пристана в крепостта. Там не бе лошо, но приказките за мрамор бяха прекалени. Просто беше град, чист град.
- Хайде да се разделим и да видим какво ще намерим- предложи радостно Дезам.
- По-добре да не го правим, може да ни разкрият, а и казват, че имало жестоки бандити в крепостта.
- Нали си носиш лъка, от какво те е страх?- извика пак Дезам и избяга на някъде. Той беше по-луд и от Ален.
Сега младият елф седеше сам и се оглеждаше. Наоколо минаваха елфи, хора и всякакви други същества с достатъчно късмет за да влязат в града. “Да видим, къде да отида?” помисли си Ален, видя кръчмата на отсрещната улица и тръгна натам.
...
Кръчмата беше просторна и вътре, противно на очакванията на Ален, не беше задимено. На бара имаше няколко души, а четирима играчи на карти цъкаха на една маса в ъгъла. “Рано е, все пак” помисли си Ален ”ако още от сега беше претъпкано си представям какво щеше да е през нощта”.
Младият елф се приближи до бара и седна.
- Какво ще бъде?- попита барманът.
- Бира.
Наоколо се разсмяха. Изглежда не смятаха бирата за питие... или го смятаха за такова присъщо за простолюдието.
- Нещо лошо ли казах?- най-накрая се реши Ален.
Едър мъж от дясната му страна се усмихна.
- Просто си много млад за това.
- Нима? Хората го пият още на 14, аз съм почти на 110.
- И мислиш, че можеш можеш да се справиш с истинска работа.
Вървеше към изгодно предложение, младокът реши да не го прецаква.
- Какво предлагаш?-изстреля мигновено.
- Нека първо се представя- каза едрият елф и се усмихна под мустак- Казвам се Шехир и съм търговец.
- Значи искаш да ми продадеш нещо?- разочарова се Ален.
- Защо не, но може и да и дам нещо в замяна на услуга.
- Звучи приемливо.
- Всъщност, ако се провалиш, ще ти съдера кожата, но задачата е лесна. Преди 2 седмици група бандити ме нападнаха и отвлякоха сина ми на север от тук. Потърсих помощ от стражата, но те казаха, че не могат да помогнат, защото престъплението не било в рамките на града. Преди да си тръгнат, бандитите казаха, че ако искам да видя сина си жив, трябва да платя на “Армията на Новия Изгрев”.
- Искаш да отида и да платя ли?
- Прави каквото искаш, но върни сина ми жив и здрав.
- Приемам, къде да ги търся?
- На север, не знам колко, но когато ме ограбиха, те тръгнаха на север.
- Довиждане.
- Хей, момче, как ти е името?
- Ален.
Той излезе от кръчмата и се огледа. От Дезам нямаше и следа. “ Ще го потърся, а после двамата ще изкараме малко лесни пари” помисли си Ален и тръгна по една от улиците. След това сви по още две пресечки и се забута във възможно най-тъмната уличка, точно където би се забутал и неговия приятел, но вместо него видя двама разбойника, които се опитваха да ограбят малък човечец. Той беше на средна възраст и носеше очила. На главата си имаше плешиво петно, а останалата коса беше черна. “Живял е по-малко от мен, а вече е стар” помисли си елфът “все пак не заслужава това.” Той извади една стрела и я изстреля. Уцели единият крадец в рамото. Той изпусна оръжието си и извика. Човечеца се възползва от изненадата и се промуши през кратката им, след което застана зад неговия благотворител. Ален вече опъваше тетивата повторно. Раненият остана на място, а другият се забърза към натрапника. Стрелата изсвистя и се заби в дървена врата на края на улицата. Нападателя замахна с тоягата си, но тя бе спряна от лъка и притежателят и беше силно сритан в слабините. Другият грабител вече се беше свестил и метна нож по Ален, но не улучи. Ножа само разпра широката дреха върху слабото тяло на младият елф, но разсейването беше достатъчно за другия за да го удари с пръчката и да го повали. Човечецът тогава видя своя шанс. Той взе падналия наблизо нож и го заби в крака на крадецът. Той от своя страна изгуби равновесие и падна на земята. Ален скокна и веднага разбра грешката си. Ударът с тоягата беше по-силен от очакването и болката отново повали елфа. Човекът издърпа ножа скоро беше ритнат от ранения в рамото, който пък след това се спъна в протегнатия крак на Ален. Тази битка можеше да продължи още много така, ако след борени секунди не се бе появил Дезам и не срита опитващият се да се надигне, ранен в крака разбойник.
- Това да ти е за урок- извика елфът и погледна накриво другия престъпник.
Той разбра намекът правилно и веднага хвана приятеля си и заедно изкуцукаха извън улицата.
- Ален, винаги съм знаел, че имаш добра душа, а сега ще представиш ли човека за когото рискува живота си.
Ален се изправи и се изплю.
- Въобще не го знам кой е, но за малко да ми счупят някое ребро. Сам да се представя.
...
Половин час по-късно двамата приятели вървяха по улиците и си говореха:
- Тоя видя ли го, направо щеше да се насере.
- Стига си плюл човека Дезан, ти дойде само накрая.
- Да бе, а преди това да не би да е бил по-смел.
- Ако не беше той, сигурно щях сега най-малкото да имам огромна цицина на главата.
- Да бе, то и ти си един сръчен.
- Стига бе, човекът ни даде злато за благодарност.
- 90 пършиви монети, за неговия дори по-малко струващ живот.
- Да няма да се присъединяваш към “пуританите” дето смятат, че само елфите заслужават да живея?
- Не, естествено, те са шайка аристократични свине, които дори не могат сами да си предпазят къщите от разбойници и си наемат охрана. Нито един елф не трябва да има охрана, това е под достойнството ни.
- Тия ще ги разправяш на дядо си, ако имаше толкова пари и ти щеше да си наемеш охрана да ги пази.
- Неее, щях да оставя това на сина ми.
- Като каза син, се сетих за един търгове, който срещнах в кръчмата. Той каза, че сина му е отвлечен и че ще ни плати да го върнем жив и здрав.
- Нищо работа! Къде е бил отвлечен?
- На север от града.
- Перфектно, местността ми е позната до съвършенство, ще го намерим за нула време.
- И аз така мисля.
Двамата се засмяха и тръгнаха към портата. Беше лесно да я намерят, защото почти пред всяка кръчма имаше карта на града.
Когато излязоха стража им даде пропуск. Те се отдалечиха и се изсмяха, как можеше да си осигурят пропуск толкова лесно.
На север от града се простираше обширна и гъста гора. Там се спотайваха бандити и понякога обикаляха еднорози- миролюбиви същества с огромна сила. Ален там се чустваше като у дома си. Дезан познаваше гората, но я смяташе за враждебно място и не искаше да има нищо общо със съществата населяващи я.
След час шляене из гората Дезан и Ален се натъкнаха на няколко разбойника, които за щастие не бяха наблюдателни. По-младият елф опъна лъка, но почти моментално беше скастрен от приятеля си:
- Чакай, какво ще научиш така? Дай да ги забаламосаме.
- Какво?
...
Дезан и Ален излязоха и поздравиха бандитите:
- Здрасти, какво става? Трябва да предадем едни пари на Армията на Новия Изгрев.
- Елфи?! Какво по дяволите правят тук тези елфи? - извика главатарят на разбойниците. - Дано имате добро обяснение да сте тук, момчета...хайде, слушам ви!
В този момент разбойниците до един извадиха мечовете си. С крайчеца на окото си Ален забеляза и двама стрелци, опънали лъковете си, чакащи единствено сигнала на главатаря.
- Казах ти какво правя тук -извика Ален- търся човек от Армията на Новия Изгрев. Ако не сте от тях не ви засяга какво правим тук. А ако не си наясно, на около 1500 метра от тук е столицата на страната на елфите.
- Никой не говори така с мен, елфче! Ние сме Армията на Новия Изгрев и ако имаш да казваш нещо, казвай го сега или се омитайте заедно с приятелчето ти! - изкрещя водачът на бандитите.
Ален усети, че ситуацията става напечена. Дезам нервно прокара ръка по колчана със стрелите си.
- Махни си ръката оттам, елфе, или ще бъдеш надупчен преди да усетиш какво става! - прозвуча гласът на един от стрелците, спотаили се сред шубрака.
"Мамка му, тия не са толкова тъпи, колкото изглеждат" - помисли си Ален с нарастваща тревога.
Дезан и Ален вървяха по пътеката в гората. Дезан както обикновено беше нервен, но сега това не беше заради гората. Ален от друга страна се озърташе и наблюдаваше причината приятелят му да бъде нервен. Е, разбойниците не изглеждаха много опасни, но някакси не му се искаше да провери това си наблюдение. Пред тях вървяха трима от бандитите. Единият от тях изглежда беше предводителя, а другите двама просто го следваха. Зад момчетата вървяха още двама, които бяха доста по-приятелски настроени- говореха си, смееха се и дори понякога пускаха доста остроумни шеги към Ален и Дезан. Наглед това беше дружинката, но понякога между дърветата се мяркаха мрачни силуети, с които не искаш да си имаш работа.
- Стигнахме.- каза водача- Господа, надявам се, че не ни баламосвате за откупа, иначе ще се наложи да ви убия.- след това лидерът се усмихна мрачно или поне така биха го определили двамата приятели.
Те се спогледаха и след малко съвсем невинно поклатиха глава. Старшият разбойник се усмихна отново, след което се приближи до един доста голям храст и бръкна в листата му. След миг извади рог и го наду. Сигналът беше разпознат, няколко въжени стълби се спуснаха от близките дървета.
- Качвайте се, господа.
Те го послушаха и се закачваха по стълбите. Щом подадоха глави през листата видяха нещо почти невероятно. На няколко близко разположени дървета беше построена странна къща. Тя беше доста голяма, но клоните от долу и от горе я скриваха напълно. По интересно беше, че имаше и няколко етажа, 3 доколкото можа да различи Ален. Докато разглеждаха странната сграда, другите се качиха и водача отново прояви любезния си език:
- Господа, това е нашата база, вътре има доста членове на нашата организация, така че ви съветвам да не правите номера.
- Нищо против- отрони Дезан още разглеждайки странната постройка.
Водача направи жест и всички тръгнаха. След малко влязоха в къщата и... се отзоваха в голяма зала, с много мебели, от която излизаха три коридора. Ален се огледа пак и се замисли. Стаята адски много приличаше на чакалня.
- След мен, господа!
Минаха през единия коридор, преминаха през няколко стаи и се отзоваха в приятна стая с маса и няколко стола. “Остава само да ни сервират чай” помисли си Ален.
- Изчакайте тук, господа. Ако искате ще наредя да ви донесат чай.
“Аха!”
- Не благодаря- отговориха двамата приятели в един глас.
- Както желаете, ще доведа момчето, а вие пригответе парите. Ще видите колко е приятно да се работи с нашата организация.
“ Да бе. Ква е тази организация, водят те вдън гората и те слагат в луксозна стая и навсичко отгоре ти сервират чай! Поне може да се каже, че тази организация е мулти национална- докато идвахме видях и елфи и хора, даже и 2-3 джуджета. Забога, мога да се закълна, че видях и един вампир, а това, което току ще мина пред вратата, ако не е демон аз съм шушляк”
- Видя ли ефрита, който мина току що пред вратата?- обади се Дезан.
- Ефрит ли? На мен ми се стори, че е демон.
- Неее, ефритите са страшно редки в тези времена. Е така си е като обявиш война на демоните. Ама и те са вече рядкост.
- Това не е важно сега, как ще платим?
- КАКВО? НЯМАШ ПАРИ!
- Има 90 жълтици... тия искат доста повече.
- Знаех си, че ще стане така, добре, че ни оставиха оръжията.
- Ще се бием...?
- Нещо друго ли предлагаш?
В този момент се появи водача, който беше хванал доста неудобно млад елф, може би около 70 годишен. Не беше чул разговорът им защото момчето крещеше и се опитваше да избяга. Щом ги видя млъкна.
- Ето го момчето- каза главатарят- сега е ваш ред. Къде са парите?
- Ти носиш ли пари, Дезан?
- Не, а ти?
- Ами... не.
- Еми тогава трябва да го вършим по старомодният начин.
Докато Дезан бъбреше последната глупост и беше привлякъл вниманието, Ален вече замахваше и когато бандита се обърна към него за поредния отговор, вместо него получи засилен юмрук в носа. Първо падна черната му качулка, а после тялото се олюля и падна на масата със силен трясък.
- Е, втасахме я- изплю Дезан.
- Чакай.
Тялото на разбойника се опита да се изправи, след малко реши, че няма да го бъде и изпадна в приятно безсъзнание. Е, и ритника на момчето помогна. Тримата се измъкнаха от стаята и внимателно затвориха вратата. Забързаха към изхода.
Нямаха късмет, главатаря на разбойниците доста бързо се опомни и се развика. Тримата бегълци се затичаха. На пътя излезе един бандит, но налетя на тичащия Дезан, който вече беше извадил меча си и го удари с плоската част. Другите двама просто го прескочиха по пътя си. Вече бяха близо до вратата, но това не беше утеха. След тях се чуваше бягането на десетки мъже. Те излязоха в голямата зала и почти се добраха до вратата, когато и от трите коридора излязоха по няколко мъже и насочиха опънати лъкове към тях. След малко се появи и водача. Ален също беше опънал лъка, но само едно движение на който и да е от тях, означаваше смърт и за тримата. Главатаря излезе напред и изгледа презрително натрапниците.
- Мислихте си, че можете да избягате от Армията на Новия Изгрев, така ли? Глупаци!
Тримата се спогледаха, това не беше от критичните движения. Зад тях вратата се отвори гръмко. Те се обърнаха веднага и видяха как влиза мъж, носещ синя броня и зелено наметало. Последваха го още двама с бели брони и дълги мечове на кръста. Влизането приличаше досущ на влизане на крал в тронната зала на току що завзет замък. Мъжът със синята броня беше човек, а придружителите му- елфи. Той се заоглежда и след малко реши какво да прави.
- Какво става тук, по дяволите?
Мъжът изгледа вцепенените престъпници, после погледна и тримата елфи точно пред него.
- Какво става тук, Дерек?
Главният разбойник сведе отчаяно глава и започна да се моли.
- Попитах каква става тук!- изкрещя отново рицарят.
- Аз ще ти кажа какво става- изкрещя Ален- тази пасмина тук отвлече дете...
Ален не успя да завърши, беше прекъснат от рицаря:
- Какво?! Дерек, защо си направил това.
Командирът на разбойниците видя, че ножът опря до кокала и не видя какво може да загуби повече.
- Ми’лорд, имахме проблем, един от поданиците ни взел пари от хазната ни и ги загубил на хазарт. Виновникът беше изхвърлен и обезчестен, господарю, но проблема с парите остана. Вие винаги сте ни учил да се справяме сами с неприятностите, господарю. Гласувахме и решихме, че това е най-удачния начин да вземем пари. Този търговец е пълен с пари, за него 1000 жълтици са нищо, затова отвлякохме сина му...
- Чух достатъчно, Дерек. Това не оправдава постъпката ви. Нима няма почтени начини да се сдобиете с парите? Нима сте малко хора? Хлапе, свали лъка, те няма да се осмелят да стрелят.
Ален отпусна тетивата и спокойно прибра стрелата в колчана на глезена си. Погледна отново новодошлите. Направи му впечатление, че броните им са по-добри дори от тези на кралската стража, а елфските краски борни бяха едни от най-добрите в света. Бяха леки и здрави, през тях трудно можеше да проникне стрела. Но тези... те сякаш искряха със собствена светлина, но едва уловима за окото. По тях сякаш всяка секунда минаваха по хиляди малки светлинки, раждаха се и умираха в метала.
- Сър,- престраши се най-после Ален- тази броня е магическа, нали?
Рицарят го погледна изпитателно. Явно търсеше нещо в него, но не го откри, след това отрони:
- Да,- замисли се, а после добави- но как разбра?
- Почти очевидно е, сър.
Рицарят отново го погледна, а след това се обърна към подчинените си:
- Пригответе маса, искам да се отплатя на тези момчета за неприятностите.
“Армията” веднага се завтече да изпълни искането му. След половин час четирима души седяха на маса и вечеряха. Дезан много бързо се сприятели с рицаря. Неговото име беше Галахар, беше нещо като главнокомандващ в армията. Синът на търговеца само стоеше и ядеше, никой не разбра неговото име, защото все още беше объркан от внезапната промяна и не знаеше, дали може да се довери на някого. Ален седеше и само ръчкаше храната с вилицата си. Той мислеше. Всичко това беше прекалено странно. Тези разбойници, този рицар. Нещо не беше на мястото си.
- Сър Галахар, какви са принципите на вашия орден?
- Странно, че питаш, Ален. От къде разбра, че това е орден.
- На вашата ризница и на тези на другите двама рицари имаше нарисуван герб. Имаше го и на много стени, на щитове. Вие говорихте за някакви принципи, магията на броните, какво друго сте, ако не орден?
- Умен си, момче. Принципите са тези на благородието и спазването на законите да дадена страна. Естествено съществуваме тайно от институциите, но сме развили магията до доста добро ниво.
- Ниво на магията?
Галахар въздъхна.
- Магията се дели на няколко части.
При тези думи рицаря вдигна ръцете си и в тях сякаш от въздуха се материализираха пламъци, като след малко той държеше в ръката си малка топка огън. Не точно я държеше, а просто тя стоеше малко над ръката му и се движеше с нея.
- Чиста магия- промълви и захвърли кълбото в близък портрет. Когато огъня го докосна кълбото се бръсна и в същият момент го изпепели- Тази магия може и да не бъде виждана- при което един стол в далечният край на стаята се разцепи на трески- Магия на призоваването- направи жест и в дъното на стаята се появи малко импче. То изгледа рицаря и тръгна към боклука направен току що, Галахар продължи- Също така има и магия на контрола над ума и тялото. Тя обикновено отслабва или подсилва човека. Най-добрите в областта дори могат да контролират няколко човека едновременно. Друг вид магия е метаморфозата. Тя променя нещата около магьосника. - Импа вече беше свършил с чистенето, беше струпал боклука на една купчина. Галахар махна и малкото същество изчезна.- Естествено магията не е само разрушителна- той махна с ръка и от купчината боклуци отново възкръснаха портрета и стола.- Ние в ордена се занимаваме с така наречената магия на меча. Това е магия за подсилване на оръжията, те придобиват невероятни качества в ръцете на добър магьосник на меча. Паладините от север и тъмните рицари от юг също я използват, но тяхната сила идва от вярата им в божества и това отприщва магията. Тук се учим как само да се докоснем до магията. Разработили сме удивителни подходи с меча, но можем да придаваме и някои способности на бронята. Естествено някои легендарни войни са имали свой собствен подход към магията, недостъпен за нас. В течение на времето дори ти може да разработиш собствен стил на въртене на меча или каквото и да е друго оръжие, съпътстван със своята собствена магия. Само времето ще покаже.
Решиха да пренощуват при армията. Нощта беше приятно хладна, наоколо се носеше свежия полъх на гората. Постелята беше мека, а от околните стаи вече се чуваше хъркането на спящите. Ален вече се унасяше и попадаше в прегръдките на съня. Беше му приятно сред гората, харесваше му свободата, която му дава. Умората най-после го победи и той заспа. Беше тежък ден за него и приятеля му. През този ден научи много неща за света, в който живее, за магията в него. В съня си той чу нежен женски глас. Той му нашепваше думи на странен език, може би забравен от хилядолетия, но все пак разбираем за ушите на елфа. Разказваше му приказка за велики войни, за герои и най-вече за победените от тях. Той дори чувстваше задушния въздух на бойните полета, чувстваше влагата му по кожата си, чуваше бойните викове на нападащите и постепенното им преминаване в истерични крясъци, извлечени от гърлата на умиращите. Толкова много битки, толкова много убити. Женският глас се изгуби сред крясъците и друг, по-силен, по-зловещ зае мястото му. “Ти сам трябва да избереш съдбата си!” извика той. В този момент Ален се озова сред руините на крепост, а пред него лежеше огромен дракон. Той го видя и една струя огън се насочи към момчето. Ален отскочи и едва избегна огнения полъх. Скокът му го доведе до скала, зад която той се скри. Тази сила и бързина не му бяха присъщи, той се обърка. Посегна за лъка на гърба си, но не го намери. Огледа се наоколо. Навсякъде имаше само пръст и на където и да погледнеш се виждаше безкраен хоризонт от пясък, само зад дракона се простираха 2 мистериозни портала. Той знаеше, че трябва да стигне до там. Знаеше и че ще успее, но не знаеше в кой от тях да влезе. Дракона вече беше пред него и го гледаше с любопитство. След секунди пред Ален зейна огромна паст. В този момент той се изправи в леглото си, целият плувнал в пот. Слънцето вече си проправяше път през клоните на дърветата. “Какво стана?” питаше се Ален “Успях ли да избягам от дракона?” това беше единственото за което можеше да мисли. След малко в стаята влезе Дезан, усмихна се и каза:
- Хайде, вече трябва да тръгваме. Търговеца сигурно се притеснява за момчето си.
След половин час те тръгнаха, а Ален все още мислеше за съня си. Докато вървяха през гората го мъчеше само един въпрос-”Какво направих?”. Това беше, нищо друго, дори когато Дезан се опиташе да подхване разговор, Ален не отговаряше или само кимаше в знак на съгласие. Стигнаха до портите на града, минаваше обед, но приятелите не бяха гладни. Ален се разсея малко, когато влязоха и се залутаха из уличките. Нищо интересно не се случи този ден, само приятелски подхвърляния и закачки. Най-после стигнаха до кръчмата на кея. Там срещнаха търговеца. Щом видя сина си, той веднага скочи и го прегърна. Щом му се нарадва, той взе него от торбата си. Беше кутия, дълга и плоска. В нея можеше да имам какво ли не- дрехи, пари или дори оръжие. Търговеца благодари на момчетата и каза, че се отправя към владенията на хората. Когато си взеха сбогом с търговеца момчетата се запътиха към къщите си. Щом излязоха зад крепостните стени се разделиха. Разбраха се да се срещнат на другия ден и да отворят кутията.
През нощта Ален спа спокойно и на другата сутрин почти забрави странният си сън. Към обяд той се срещна с приятеля си и отвориха кутията. Не можеха да повярват на очите си...
В дървената кутия имаше жълтици, много жълтици. Търговеца наистина ценеше животът на сина си. Двамата приятели разделиха парите и Дезан тръгна към дома си, искаше да покаже на майка си и баща си заработените пари. Те наистина не бяха никак малко, но Ален имаше други планове за тях. Той прибра парите в кесия и я закачи на колана си. Тези пари можеха да осъществят мечтата му- да влезе в стрелковата кралска стража. Привличаше го идеята за магията им. Те не само стреляха с лък, но и вплитаха в стрелите си мощни заклинания. Бяха разделени на общо 3 поделения, според магията, която използваха. Разбира се тя беше магията на елементите, но всяко разделение имаше различен подход. Съгледвачите се занимаваха с магията на светкавиците, те влагаха в стрелите си такава сила, че с дори и от една стрела имаха шанс да погубят противника си. Други бяха пазачите- те бяха обучени да залагат в стрелата си огъня. Нямаха шанс да убият от веднъж, но стрелите им винаги бяха сякаш по-остри, а след тях оставаха и открити изгорени места. Те се инфектираха бързо и скоро противника беше повален. Третите бяха стражите. Те използваха магията на студа. Техните стрели бяха на глед обикновени, но когато се забиеха в тялото на противника, то бързо започваше да изстива и скоро краката му и ръцете му бяха толкова вкочанени, че не можеше да мръдне. Всъщност човек не можеше да реши към кои да се присъедини, неговият характер му позволяваше да се присъедини само към едните от тях.
Ален повървя малко и се замисли. Беше виждал и някакво странно боравене със стрелите. Беше виждал как стрелец хваща една стрела, пуска я и след това го прави още веднъж за времето, за което обикновеният стрелец пуска само една. Техниката беше използвана от някои бандити, които беше срещал, но никога не бе питал как става.
В мисли от подобен род, Ален стигна до града. Влезе през портите и започна да търси по табелите с улиците, академията на стражата. Видя я и тръгна натам. След половин час той вече влизаше в сградата. Отиде до дежурният и му каза защо е дошъл. Той от своя страна изгледа недоверчиво и го прати при командващия, не всеки ден имаше доброволци, които могат да си платят образованието и снаражението.
Стражите изгледаха Ален и след кратка консултация помежду си го пратиха на долния, подземен етаж на сградата. Там го чакаше странен елф със синя риза, червен панталон и жълта шапка. В очите на Ален той приличаше на шут, но това усещане веднага беше прогонено, когато той заговори:
- Здравей новобранец,- гласът беше дебел, но не и дрезгав- тук си за да определя към коя част на стражата ще се присъединиш. Както знаеш стражата няма само охраняваща функция, но и изпълнява много задачи извън града. Някои стражници стават посланици, някои изпълняват задачи към армията, някои са шпиони. Готов ли си за теста, който ще определи мястото ти в тази институция?
Ален кимна. Беше изцяло погълнат от гласа. Сражникът продължи:
- Казвам се Тирил Стелиас. Как е твоето име новобранецо?
- Ален Калеис.
- Имаш странна фамилия- Тирил се усмихна- горска.
- Да, сър, прадядо ми е горски елф.
Стражникът кимна.
- Имаш ли някакви познания с лъка, младежо?
- Мога да стрелям горе долу добре- отвърна Ален.
- Тогава да пристъпим към теста.
Тирил пристъпи към един сандък, отвори го и извади 5 меча.
- Кой от тези избираш?
Ален огледа мечовете. Всичките бяха лъскави, с различни украшения-различни диаманти и инкрустации. Ален ги вдигна всичките един по един, повъртя ги из ръка и накрая каза:
- Сър, няма ли и остри мечове?
Тирил се усмихна и записа нещо в тефтера си.
- Остави ги сега, после ще си избереш. Така, кажи ми какво би направил, ако те нападне еднорог?
- Бих се защитавал, въпреки това не бих искал да го убивам, той е свещено животно.
- Добре... а какво ездидно животно би си избрал, каквото си поискаш.
- Дракон, естествено, кой би избрал кон, ако може да има мощта на дракона?
- Добър отговор. Следващият въпрос е малко странен. Би ли приел брак между елф и вампир?
- Какво?! Никога!
Тирил кимна.
- Както си и мислех. Каза, че искаш да яздиш дракон... а какъв цвят?
- Цвят- Ален се усмихна- ако можеш бих яздил лилав дракон, не знам дали има такова същество, но ще бъде интересно да сипеш правосъдие от гърба на лилав дракон.
- Момче, ти си изперкал... лилаво. Боже. Няма значение. Отиваш при ледените стражи.
- Благодаря ви, сър.
3 месеца минаха като нищо. Тренировките бяха всеки ден. Ален се научи как да влага магия в стрелите, само дето често вместо да замрази мишената той я пробиваше. Тренировката включваше и боравене с меч, защото както казваше учителят му “щом врагът се доближи е трудно да го простреляш". Накрая на третият месец Ален вече можеше да влага достатъчно магия за да смръзва крайници, и можеше да борави с къс меч, колкото да не остава без нищо в близък бой. Тирил, който се оказа негов наставник, мислеше, че вече е на достатъчно добро ниво и го прати при командира на стражата за първата му задача, след която младият войн щеше да получи лъка си и специалния си къс меч.
II
Ален се поклони и излезе. Задачата му беше да хване някакъв крадец, който се криел в гората. Щеше да е приятна мисия, първата му мисия. Той излезе от сградата и слънцето заигра по бронята му, броня, която го виждаше за пръв път. Ален се усмихна леко и закрачи. Скоро погледите на минувачите започнаха да се спират върху него. Всички знаеха, че той е нов стражник и че това да влезеш в кралската стража не е шега работа. Ален започна да върви по-бавно за да се наслаждава на погледите на минувачите. Изведнъж познат глас го извади от суетата:
- Ей, ама как ходиш като големец.
Беше Дезан, който току що беше излязъл от една пресечка. Носеше броня подобна на тази на Ален.
- Ти ли се намери да ми го кажеш- засмя се Ален- значи и ти влезе в стражата, ето къде си се губил!
- Да, изпълних първата си мисия преди седмица и сега съм в почивка. Всъщност тогава научих, че си в стражата. Сега ще покажеш ли на по-старшия как ще изпълниш първата си мисия?
- Идвай, куче, дано да ти е приятно! - засмя се Ален.
Скоро двамата излязоха през портата и стигнаха до гората. Ален трябваше да започне търсенето си. Огледа се за някакви следи, но не успя да намери нищо. Дезан се усмихна ехидно. Ален го видя и на свой ред се усмихна.
- Ето един от номерата на дядо.
Ален се приближи до едно дърво и почука три пъти на него, след това спря за десетина секунди и почука два пъти по единично.
- Кой е там? - чу се малко гласче съпроводено със звън.
От нищото излезе малка фея, която се водеше и дух на дървото. Дезан за малко да изгуби долната си челюст. Малкото момиче се усмихна и се завъртя. При това движение се чу тих звън.
- Здравей, благородна фейо, идвам при теб за помощ. Търся един човек- каза Ален и описа търсения, след което се усмихна на феята. Тя се изчерви леко и се завъртя, при което нещо отново зазвъня..
- Нека помисля- каза момичето с тънък гласец, Дезан все още зяпаше. След около минута феята се обърна весело и заподскача и зазвъня- Сетих се! Сетих се! - викаше тя и подскачаше- Мина преди час, запъти се към реката.
Ален свали ръкавицата си и леко докосна феята, сякаш я погали. Тя се изчерви, и в един миг подскочи, преобърна се във въздуха и се скри отново в дървото. Дезан чак сега успя да си вдигне долната челюст и да проговори:
- Ако това го знаех преди седмица, щях да си спестя часове.
- Дядо е пълен с изненади- усмихна се Ален.
След известно време те вече стояха до рекичката. Ален се наведе и пи от бистрата вода. Подейства му освежаващо.
- Хайде де, какво си губиш времето, Ален? Трябва да хващаш бандит.
- Променил си се, преди не беше толкова нервен.
- Винаги съм нервен в гората и ти го знаеш.
- Добре де,- усмихна се Ален- помниш ли къде бяхме, когато се качихме в къщата на дървото?
- Какви ги говориш?
Ален взе един камък и го метна нагоре. Той се удари в дървото и после се чу как още веднъж. Само че не беше паднал. Елфът се усмихна и изсвири нещо с уста. Дезан също се усмихна.
- И ти си се променил, Ален.
След около минута една стълба се спусна от дървото и двамата стражи се качиха. Посрещна ги ефретът, който веднага побърза да им честити влизането в стражата и ги покани вътре.
Когато вече бяха седнали удобно, Ален се обърна към Кийл, новия главнокомандващ.
- Виждали ли сте един беглец, около метър и осемдесет висок, елф, облечен със синя риза и сив панталон, да влиза в гората?
Кийл се замисли и след малко кимна положително.
- Къде е сега?
- Не знаем, беше при потока преди час и тръгна на запад. Не е напускал гората.
- Благодаря ти, Кийл. Ще ти се отплатя.
Кийл само кимна и стана. Изпрати двамата приятели до края на вратата и ги спусна.
Пет минути след като тръгнаха Дезан се обърна към Ален:
- Не знаех, че поддържаш връзка с тях.
- Никога не трябва да изпускаш толкова силен съюзник. А и те са приятни момчета, стига да ги опознаеш.
Дезан кимна и двамата продължиха пътя си. Тази първа мисия, определено беше от скучните.
В главата на Ален се въртеше една идея. Отиваха на запад. Защо? Какво имаше там? Може би това беше заблуда... Ами ако в гъсталака е свил на някъде? На изток беше града, на запад имаше само пустош, на юг беше морето... Север. Планината.
- Дезан, какво има на север?
- Планина, пещери... перфектно място за един разбойник...
В един и същ момент и двамата се обърнаха рязко и се затичаха към пещерите.
Ален поогледа склона.
- Тук има стотици пещери.
- Едва ли повече от две или три са достатъчно големи за да влезе човек.
- Но кои?
- Нямаш ли още някое духче да питаш?
- Тук няма бук.
- Какво?
- Всяко дърво има определен начин на призоваване на духчето.
Дезан погледна недоверчиво и след малко само изсумтя едно "Аха" и седна на един камък.
- Е това е твоята задача, значи трябва да я свършиш сам.
- Така е...
Ален седна до Дезан.
- Дали е в някоя от тези пещери?
- От къде да знам, ти си горският.
Ален се усмихна, след това стана и закрачи към скалите. Проверяваше една по една всяка пещера. Накрая му омръзна. Нито една пещера не продължаваше повече от два метра надолу. "някъде греша" Помисли си той " синя риза, сив панталон, дълга сива коса с един червен кичур... що за побърканяк, да не е някой магьосник... откраднал е торба със скъпоценни камъни... какво?"
Изведнъж се чу силен вик. Птиците по дърветата излетяха наведнъж. Цялата гора на около двеста метра от двамата приятели, се разбяга. Нямаше съмнение какво е това. Паднал. Ален беше чувал за тях, но никога не го беше виждал. Говореха, че чрез своето падение те придобивали сили, непознати до тогава на елфите, такива, които нито един елф, дори и от кралското семейство, не би могъл да овладее. В замяна на тази сила, обаче те оставяли частичка от душата си и раната в тяхната душа не спирала да ги мъчи цял живот. Тяхното сърце цял живот било наранено и те не можели да чувстват нищо, освен болка.
- Паднал - най-после изрече Ален. Очите му се бяха насълзили. От какво ли, и той не знаеше. Презираше всяко зло и все пак... той е загубил част от себе си... и е останала единствено болката.
Ален хвана здраво лъка в ръка и тръгна към мястото от където дойде вика. Вече всичко му беше ясно. Дезан остана безмълвен и зачака.
Там беше той. Кожата му бе избеляла на места, на места посивяла, от гърба му сякаш се бореха да изникнат пипала, а лицето му беше разкривено в гротескна усмивка. Той се гърчеше безпомощен в корените на едно дърво. От очите му се стичаше кръв, а ръцете му безпомощно се опитваха да хванат кесията с рубините. Ален наблюдаваше и се чудеше какво толкова опасно и силно можеше да има в това същество. Той взе кесията, извади един рубин от нея и го сложи в ръката на падналия елф. Камъкът изчезна в син огън, а съществото отново изрева. То сякаш се ободри. Ален клекна до него и го загледа. Падналият протегна ръка към стража. За своя изненада Ален я хвана и я стисна леко.
- Аз я убих. - каза съществото- Аз бях. Аз я обичах... аз... - елфът хлипаше и струйките кръв от очите му зашуртяха още по-силно- аз убих своята любима... не исках, исках да убия Фейр, той се опитваше да ми я отнеме... аз я убих...яз убих любовта... - думите се изгубиха в кървавите сълзи и хлипанията.
Ален чувстваше в сърцето си, че ако не направи нещо за избавлението на този елф, той сам може да се смята за паднал. Той се изправи, хвана елфа за ръцете и краката и го метна на гърба си. Върна се при Дезан и двамата се запътиха към града...
Ален се събуди.Отново същия сън. Дракона! Какво стана? Какво става? Какво щеше стане? Съзнанието на Ален се спря на конкретен въпрос - какво стана вчера? Паднал! Той го намери. Заведе го при лечителите. Смърт! Там вонеше на смърт! Телата на ранените. Рани от мечове, от стрели, от рога и нокти, замърсени от пръст и прахуляк. Кървава кал, това течеше от там. Ален припадна... И ето, сега беше буден и си спомняше. Ален повърна. На вратата се почука. Ален отвори...
- Хайде поспаланко! - беше веселият глас на Дезан. - Днес ще ти връчват меча и лъка. Специално направени за теб.
Ален се олюля на краката си, след това отстъпи...
- Още ми се гади...
Дезан видя поразията на пода и се усмихна:
- Хайде, ако не побързаш, ще закъснееш! Е, имаме още малко време, но не е много! Ще кажа на чистачката да почисти.
- Искам да видя падналия.
Дезан го погледна леко накриво, след това се усмихна и потупа Ален по рамото:
- Щом това ще те разведри, добре тогава.
Ален се облече набързо и двамата тръгнаха към сградата на лечителите. След малко влязоха през малката врата, поклониха се на главния жрец и помолиха да отидат при падналия. Молбата им беше изпълнена. Те се приближиха до леглото на злочестия елф. Кожата му вече не беше сива, а беше придобила нормалния си цвят. Той обърна глава към двамата стражи и изгъгна немощно:
- Благодаря ви, вечно ще съм ви признателен - закашля се - аз не бих могъл да пощадя живота на един паднал, на един като мен... Благодаря ти, Ален - той се усмихна - благодаря ти за всичко... аааааааааа!
Вика се разнесе из залата. По кожата на падналия се появиха сиви петна и тялото му се сгърчи. Трима елфски лечителя стоящи наблизо, веднага хвърлиха книжата, които държаха и се затекоха към леглото. Те се хванаха за ръце и застанаха покрай леглото, редейки странни молитви и заклинания. Ален си спомни думите на рицаря от армията "Магията може да служи и за изцеление." Това виждаше в момента. Но виждаше и как магията не е достатъчна. Ален клекна до леглото и хвана ръката на гърчещия се елф. По някаква смахната причина си помисли, че това може и да помогне. В същия момент влетя и главния жрец, редейки заклинания. Дали заради тях или заради ръката на стража, тялото спря да се гърчи. То се свлече бавно в леглото. Падналия отвори очи.
- Благодаря ти за всичко, Ален от стражите, благодаря ти...
И отново затвори очи. Ален и Дезан се спогледаха, неловко пристъпиха от крак на крак и тръгнаха. Не казаха нищо докато не стигнаха до церемониалната зала, и двамата се бяха затворили в себе си и обмисляха видяното...
Момчето е точно на 108! – изкрещя един глас.
И е добър войн, точно какъвто е нужен на стражите. – каза спокойно Тирил.
Не може да приемем в стражата някой на такава възраст! – възрази гласа.
Всички знаем за легендата и че според гадателите времето на предсказанието е наближило, но можем ли в тези времена да жертваме такъв добър страж? – обади се нов глас.
Ваше величество, въпросът е дали можем да рискуваме историята да се повтори? – възрази отново първия.
Кралят почеса брадичката си и кимна. Той изглеждаше млад за възрастта си, но всички знаеха, че има син малко по-млад от стража, когото сега обсъждаха, а преди детето да се появи на бял свят бяха мина много години от раждането на краля. Имаше сребърно бели коси, символ не на старостта му, а на благородническата кръв, която течеше във вените му, и кафяви, проницателни очи. Той погледна изпитателно Тирил:
Сигурен ли си, че момчето не представлява заплаха?
Никога не съм се съмнявал в това, още от когато го видях. Душата му е чиста, по-чиста дори от на повечето от присъстващите тук.
В залата се разнесе шум, породен от смута. Как си позволяваше този стражник да казва, че душите на председателите на съвета не са по-чисти от тази на един обикновен селянин? Кралят само се усмихна.
- Вярвам ти, Тирил, но нека го държим под око, съгласен ли си?
Стражът кимна.
Ален влезе в огромната зала и се вцепени. Вече се бяха събрали много елфи. Тълпата отвън също беше нетърпелива. В самата зала имаше само благородници и семействата на новите стражи. Днес те бяха 8 и церемониално щяха да получат мечове, символизиращи принадлежността им към стражата. Всеки меч беше единствен по рода си, изработка на най-добрия от елфските майстори на стоманата. Ален видя родителите си. Усмихна се. Майка му, жена с кестенява коса и сини очи, също се усмихна, щом видя лика на сина си. Баща му стоеше до нея. По белите кичури в иначе гарвановочерната му коса си личеше, че вече минава средната възраст. Очите му, кафяви и спокойни, срещнаха тези на Ален. Освен безкрайната гордост и радост в тях младият елф прочете и някакво поощрение, подтик да продължи към целта си. Ален все още не смееше да продължи напред пред изпитателните погледи на може би хилядите благородници. В този момент зад родителите му се появи Дезан и му кимна, след което седна до родителите на приятеля си. Ален вече беше сигурен. Той заграчи смело напред по синия килим към останалите от групата. Ален познаваше всички, освен един. Рус елф, със средно дълга коса и сини очи. Всички носеха еднакви брони, покриващи почти целите им тела. Тирил, който стоеше на няколко крачки от трона на краля, им кимна. Всички закрачиха напред, без страх, горди от себе си. Ален ли беше най-младият? Може би. Спряха на една линия, на около 2 метра от краля. Той се изправи и вдигна меча си. Беше дълъг, може би и някога остър, но вече износен от употреба и от прегръдката на времето.
Всички знаем защо сме се събрали днес. Момчетата пред мен са бъдещето на нацията ни. Те са тези, които ще поддържат стражата, това, което трябва да бъде. Те са новите Кралски Стражи! – гласът на краля беше, въпреки годините му, плътен и силен. Огласяше цялата зала и на Ален му се струваше, че дори излиза от нея и го чува и шумната тълпа отвън. – Най-младите войни в кралската стража също са от тези момчета тук. Те са само на 108 години, още деца, но са завършили кралската академия с отличие. Ален Калеис, Сийн Амилес, излезте напред!
Ален и русото момче пристъпиха напред и коленичиха. Като по команда излязоха двама носачи, които носеха червен ковчег. Те коленичиха пред краля и поднесоха ковчега към него. Той остави своя меч и го отвори. В него блеснаха остриетата на новите оръжия на стражите. Къси мечове, прекрасна изработка от най-добрата стомана. Краля хвана двата от тях, които бяха по средата, обърна ги в ръцете си, така че да са с дръжките към двамата коленичили стражи и нареди:
Станете и посрещнете съдбата си!
Двете момчета се изправиха в синхром, протегнаха ръце и хванаха дръжките на мечовете, изтеглиха ги, вдигнаха ги във въздуха, след това ги прибраха в празните си ножници на кръста си, коленичиха и целунаха ръцете на краля. След това се обърнаха и излязоха от огромната зала с маршова стъпка. Не можаха да видят края на церемонията. Когато излязоха в коридора пред тронната зала, те се спогледаха и се усмихнаха. Напълно непознати до този момент, те споделяха общото щастие на победата. Зелените очи на Ален се срещнаха със сините на Сийн, двамата кимнаха едновременно, обърнаха се и закрачиха към широкия свят, който ги чакаше пред портата. Излязоха пред крещящата тълпа и вдигнаха мечовете си. Те заблестяха на следобедното слънце. Виковете на тълпата станаха по-силни.
В същия този момент, много далеч от двамата нови стражници имаше от една също толкова огромна зала излезе друго момче. Площадът пред него беше пуст. То носеше копие на гърба си и неестествено тъмнозелените му очи погледнаха към изгряващата луна. Само преди половин час беше започнал последният му изпит. Двубоят с огромната змия беше тежък, а облекчението настъпи само преди няколко минути, когато той заби копието си в главата и и кървавите струи, бликащи от нея, опръскаха лицата на учителите му и бледата му кожа, която до този момент контрастираше само с тъмните му дрехи и гарвановочерната му. Той прибра копието си и закрачи към изхода под удивените погледи на благородниците. Сега, навън, за първи път в живота си се почуства истински свободен. Малките устни на почти бялото му лице се изкривиха в бледа усмивка.
III
Тропот на копита се разнасяше из цялата долина. Неподкованите крака на конете се удряха със зловеща сила в черната земя. Те бягаха по покварената земя, луди като самата нея, с по-черни души дори от тези на падналите си господари. Благородство строеше от осанките им. Да, благородство, то все още запазено в телата им, но умовете им отдавна бяха забравили значението на тази дума. Останала беше само гордата арогантност и извратената им чест. Някога, преди много години, тези странни животни, тези черни коне, всъщност извратени подобия на изящните животни, сега носещи два криви рога на главите си и пиещи от кръвта на жетвите си след битка за да утолят жаждата си, бяха едни от най-красивите същества на земята. Но защо ли само бяха? Не беше ли вярно, че покварата беше само беше подчертала красотата им? И въпреки това... От падението на половината от елфската империя бяха изминали хилядолетия. Тогава покварата нямаше как да не засегне тези същества. Силата на Разделението беше толкова голяма, че не можеше да ги пропусне. Когато паднаха елфите ги последваха и белите им събратя, техните най-верни приятели. Бялото се беше превърнало в черно, а сребърният им рог се беше разцепил на две криви части, но не беше паднал от челата им. Сега тези извратени същества преследваха плячката си. Не беше ли сега ирония на съдбата, че сега точно един паднал еднорог ще преследва един тъмен елф?
Краката му се подгъваха. Не знаеше колко време е тичал. В далечината вече виждаше гордата осанка на огнената планина Суфрус. С всяка следваща крачка тялото му сякаш натежаваше все повече и повече. Така миг след миг силите му намаляваха. Знаеше, че когато направи последната крачка, той ще падне на мъртвата земя и ще се овъргаля във вулканичната пепел. Знаеше, че конете ще го настигнат и техните все още сребърни рога, единствени подсказващи произхода им, ще се забият в плътта му. Знаеше, че няма смисъл да бяга, че ще умре, но все пак искаше да вярва, че има надежда. Да, той бягаше, беше отчаян, а след него се чуваха все по-близко крачките на конете, които го гонеха неуморно. Но защо? Тези същества никога не биха го нападнали просто така. Той, от всички тъмни елфи, ги познаваше най-добре. Той беше техен баща! Беше бащата на всички тъмни елфи! Въпреки, че в този момент той препускаше по напукана, покрита със сажди земя, преследван от четири от най-свирепите същества на света, Мералис се усмихна. Как можеше някой само на 108 години да бъде виновен за събития, случили се преди хилядолетия. Та той беше още дете според повечето представители на клана му, и все пак… все пак само преди няколко часа беше издържал тест, за който други са се готвили столетия. Да, силата му беше ненадмината. Да, той беше Наследникът. Тогава защо бягаше? Всичко му се стори толкова безсмислено. Елфът спря, хвана копието на гърба си и спокойно зачака. Само преди миг можеше да се закълне, че това са последните минути от живота му. Знаеше, че тялото му не може да продължи бягството му, а мисълта за битка срещу тези зверове дори не беше минавала през главата му. Това щеше да бъде просто екзекуция. Сега обаче той стоеше с гордо вдигната глава и се взираше към връхлитащите го фигури. Той просто нямаше от какво да се страхува.
Ален се усмихна. Обиколката на града беше приключила и той най-после се беше върнал в академията. След като влезе в стаята си веднага беше захвърлил официалните доспехи и се беше излегнал на леглото си. Беше адски уморен. Затвори очи. Хиляди мисли се блъскаха хаотично в главата му, но една от тях не му даваше мира. Значи той беше най-младият кралски страж. Да, естествено заедно със Сийн. Сийн. Кой беше той? Този нов страж се беше оказал колкото открит, толкова и мистериозен. Въпреки че говореше почти непрекъснато и споделяше, както изглежда богатия си опит от битките си и разказваше интересни истории, Ален не успя да научи почти нищо за него. Разбра единствено, че идва от някакво заможно елфско семейство и че е бил специално обучаван за тази си длъжност още от дете. Изведнъж Ален си помисли колко жалко е всичко това. Та той не беше имал детство. Още от както е проходил се е учил да върти меча, лишен от приятели. Не че Ален имаше много, но пък му бяха истински. Интересно беше как този толкова различен от него човек стана толкова бързо негов приятел. Сякаш той влияеше на ума му и го замъгляваше дори единствено с присъствието си. Не, просто имаше хубав характер.
Ей, какво си се излегнал, още не си присъствал на най-хубавото.
Ален не беше разбрал кога Дезан беше влязъл в стаята и се беше облегнал удобно на стената. Сега той се усмихваше иронично на стария си приятел.
Хайде мързеливецо, бал ти предстои, ставай!
Ален се усмихна.
Бал ли?
Дезан поклати глава.
Ама ти в тая академия не научи ли поне какво те чака в деня на завършването или само стреля бухали с лед?
Ален се засмя. Усмивката отново се качи на лицето му.
Всъщност бяха гаргите, които осираха всяка сутрин шлема на дневалния.
Дезан го погледна озадачено. След това изглежда си представи гледката и се ухили от ухо до ухо.
Е, поне си свършил някаква работа, мързеливецо.
Лошото беше, че към края започнаха да се приспособяват.
Айде, айде, не си чак толкова точен. Обличай се!
Дезан метна на леглото до приятеля си някаква официална униформа и излезе. След половин час двамата стояха пред още една огромна врата. Тя се отвори и зениците на Ален се разшириха.
Кръглата зала беше изработена изцяло от бял мрамор и беше висока поне 15 метра. От тавана висяха множество полилеи, дълги поне 3 метра. Някои от тях бяха отрупани със свещи, други - с магически светила, за които до сега Ален единствено беше чувал. Във високата част на стените имаше прозорци от цветно стъкло и бяло стъкло, които хвърляха красиви сенки по стените и пода. Колоните които поддържаха цялото това нещо също бяха украсени с различни фигури. Някои бяха женски фигури, вдигнали високо стомни с вода, други изобразяваха войни в техните доспехи. Близо до стените на залата имаше и най-различни статуи, повечето вероятно на известни исторически личности, някои живели във времена, които от сегашните елфи се смятаха за митологични. Където липсваха статуи, в стената имаше врати към големи тераси, извисяващи се над града. Из залата се разхождаха сервитьори и сервитьорки, носещи подноси с различни ястия и питиета. Освен тях в залата имаше много благородници и рицари, както и благородни дами. При техния вид Дезан веднага се отдели от приятеля си и се изгуби в тълпата.
Ален остана сам. Той взе една чаша с бяло вино от подноса на една сервитьорка и, която му се усмихна любезно. Той отвърна на усмивката и, но вътрешно се почувства конфузно. Елфът се облегна леко на една стена и отпи от питието си. Беше добро, въпреки че той не обичаше вино. Тогава в далечината той видя Сийн и още няколко от новозавършилите. Ален реши, че ще е добре да отиде при тях, все пак тържеството беше в тяхна чест и трябваше да са заедно. Той стана и започна да си проправя път през тълпата, като внимаваше да не разлее питието си и се стараеше да се блъска във възможно най-малко хора. Така той вървеше, елегантно вдигнал едната си ръка, а другата беше отпусната и леко протегната назад.
Изведнъж усети нежен допир в ръката си. Той се обърна и видя младо момиче, може би по-младо дори и от него. Красивото и лице се обърна към него и очите и го пронизаха. Тя се усмихна срамежливо и на лицето и се игривостта на душата и. Ален не смееше да отдръпне ръка. Пръстите им все още бяха слени, когато група от мъже, явно благородници, високомерно, дори нахално, си проправиха път между тях. Ръцете им се разделиха. Когато преминаха, тя беше изчезнала. Ален остана така, с протегната ръка, взирайки се в тълпата той я търсеше с поглед.
– Казвам ти, беше там!
Дезам се опита да го гледа в очите, но не можеше да задържи погледа си дълго върху тях. Знаеше, че такова момиче не може да има, но и виждаше в очите му, че говори истината.
– Значи очите и бяха бели? Като на слепец?
– Не! Бяха толкова светло сини, че наподобяваха бяло.
– И черна коса?
– Да!
– Такова момиче няма.
– Има!
– Стига си викал!
Ален наистина говореше силно, но викът на Дезам накара няколко елфа наоколо да се обърнат към тях.
– Извинете…– Дезна се сви и изведнъж стана по-доверчив към това, което казва приятеля му. Ален се ухили.
– Добре, значи черна коса, синьобели очи и кожа като мляко?
– Да.
– Такова момиче няма…
Ален въздъхна.
– … или поне не е елф.
– Може.
Прахта на Суфрус попи кръвта. Земята я погълна мигновено, жадно, страстно. Тя сякаш не просто остави гъстата червена течност да се просмуче в нея, а самата тя я изсмука от още топлите тела. Най-силният черен кон открадна глътка кръв от земята. Взе я право от сърцето на един от падналите си събратя. Все пак те бяха единаци и рядко се понасяха един друг. Мразеха всяко друго живо същество, мразеха и себе си. И все пак… понякога става така, че някой от тъмните спечелваше уважението на такова същество. Мералис не бе заслужил уважението на този. Кървавите му гърди говореха за това. Елфът беше силен, конят го признаваше, но не беше достатъчно зрял. Той се впускаше в битката стремглаво, без да мисли за поражение или победа. Наслаждаваше се на клането. И клане получи и този път. Да, клане, всички тъмни коне бяха изклани, бяха изтребени, унищожени от младока. И накрая – кръв. Черният кон беше пронизал елфа, и пак, и пак, и пак… кървави гърди… този обичай… знак, че войнът няма да остави нито един жив. Сам забиваше пръсти в гърдите си сякаш се опитваше да извади от там собственото си сърце, последното нещо, което го различаваше от звяра, от змея, от демона. Последният кон се строполи на земята и прахта на Суфрус изпи и неговата кръв.
Мералис клекна до животното и избърса кръвта от ръцете си в меката черна козина. Не искаше да го прави. Който беше изпратил черните коне след него щеше да плати. Той стана бавно, извади копието от трупа, избърса и него и го прибра. Направи крачка, две. Спря се. Погледна надолу към гърдите си. Усмихна се и размаза символа на омразата си към света, но не го махна. Закрачи бавно, методично, след малко засили хода си и миг по късно вече бягаше с все сила за да намери убиеца си.
След по-малко от половин час Мералис отвори с ритник вратата на голямата зала на съвета на клановете. Няколко от вождовете го изгледаха презрително, дори двама-трима се изправиха, но пред зеления поглед на Наследникът всички замълчаха. Той поседя малко по средата на залата, гледаше лицата на главатарите, преценяваше ги и им показваше колко добре ги познава. Ръката седеше на гърдите му през цялото време. Накрая я махна от там за да могат всички да я видят. Емблемата на омразата. Да я видят за да разберат, че битката му още не е свършила и нито един враг няма да остане жив. Обърна се и излезе.
Малко по малко бледите лица на вождовете възвърнаха обичайния си смръщен и сериозен вид. Нямаше и следа от уплахата, която бе породила появата на момчето. Галимехк, вожд на Кукловодите, беше първия проговорил:
– Ето за това ставаше дума! Момчето е непокорно и емоционално! Ние не можем да го контролираме, то има чувства!
– Той не е тук за да го контролираме, Галименк, – беше Шава от Ледените Войни – той е този, който трябва да контролира нас. Той е избраният, Наследникът. Чувал ли си думата аватар? Това е той – превъплъщение на бог, нашият бог, върнал се за да ни води към победа срещу светлите!
– Можем и сами да се справим с благородниците, – изплю кукловодът – не ни трябва малък плужек, който да ни води към победата.
– Не забравяй, че при светлите е Вторият, куклоиграчо. Той е тяхната защита.
Беше Сома от Лириците, предводител на клан, който сам по себе си нямаше голяма мощ без вожда си, но с него… реалността не беше това, което усещаха сетивата.
– Мералис е достатъчно силен да се справи с това момче и сега. – намеси се Старейшината.
– Можем ли да го изпратим тайно за да убие Светлият? – попита Шава.
Старейшината подръпна глътка от лулата си и отвори избелелите си от времето очи.
– Да. Нека момчето убие Светлият.
Сийн пусна стрелата и тя се заби в центъра на мишената.
– Впечатляващо. – закима Тирил.
– Двадесетата… не е зле.
От сенките на тренировъчната зала се появи висока слаба фигура. Слънцето огря бяло като сняг лице и на Сийн му се стори, че то изведнъж стана по-светло и по-жарко, по-усилно, сякаш се опитваше да разтопи бледите черти на елфа. Той замахна с дългото си копие и русият страж едва отби атаката му с меча си. След това обаче нападна яростно. Няколко последователни бързи удара попаднаха в дръжката на копието и повалиха тъмния.
– Наистина впечатляващо.
– Ти ли си, Закераму – отдъхна си Тирил, днес не искаше да убива, а само да види какви сили има Избрания – не те очаквах тук.
– Дойдох да изпитам силите на момчето.
– И как беше? – озъби се злобно Сийн.
– Не е зле…
– Ха!
– Но ще трябва много повече от това за да победиш Избрания – довърши тъмният и изчезна в сенките.
Младият благородник бързо смени предизвикателната зъбата усмивка с яростно стискане на зъби. От малка раничка на носа му течеше кръв. Ръцете му трепереха от яд стиснали здраво меча, жаден за кръвта на тъмния. Наглецът му беше казал в очите, че е слабак, че не може да се сравнява с този тъмен Месия, който щеше да донесе властта на боговете на тъмните. Не, той не вярваше в това! Щеше да убие наглецът, зовящ се “Избраният” и щеше да заеме собственото си място като месия.
– Виждам, че уменията ти са добри, но има какво още да се работи по хладнокръвието.
Гласът на Тирил го извади от яростта му.
– Аз съм избраният. – промърмори момчето под носа си.
– Когато го казваш казвай го по-уверено! – укори го лейтенантът – Трябва да го вярваш преди да можеш да го покажеш!
– Аз съм Избраният! – извика Сийн към небесата.
И още веднъж, и още веднъж, и още веднъж…
Ален тръшна вратата и излезе на двора леко сънен.
– Да, да, ти си Избраният да ме събудиш. А сега млъквай!
___________________________________
We're nothing like God. Not only do we have limited powers, but sometimes we're driven to become the devil himself. What's your answer this time?
Repeat carefully after me! This world is made... This world is made of... made of... LOVE AND PEACE!
|
Поне така бих направила аз, но всеки творец си има свое собствено виждане за нещата 