|
Заглавие: Заявка за бебе Публикувано на: 07 Дек 2006 01:26
Заявка за бебе
(по текстове на НЛО)
Беше пролет.
Слънцето блестеше ярко, птиците цвърчаха пред скромната ни кооперацийка, снегът се топеше и превръщаше земята в кафеникаво блато, осеяно тук-там с подаващи се над калта тротоарни плочи. Зимата се изпаряваше с всеки изминал ден, а след нея оставаха всички следи на градския живот, погребани за предните месеци: хартии, полиетиленови пликчета, скършени клони и замръзнали животински трупове. Поетът би възкликнал екзалтирано, че природата възобновява своя Кръговрат на Живота; аз обаче неведнъж бях изтъквал, че в Живота има и не толкова лицеприятни неща, като сифилис и диария, и няма нужда да се прехласваме по тях.
Всъщнос това, което установих през една от първите утрини на пролетта, беше изненадващото отсъствие на едно-две ранни телевизионни предавания, чийто сезон бе изтекъл. Тогава заподозрях, че в живота ми се задаваха промени.
За закуска имаше притоплена пица от снощи – още преди години бях свикнал с липсата на разнообразие в семейния живот, тъй че яденето по три пъти на ден от едни и същи вчерашни останки си бе нещо напълно приемливо за мен. „В крайна сметка”, мислех си аз в първите дни на брака, „мнозина по света нямат дори това”.
Пъхнах втвърденото парче храна в печката и вяло отбелязах отсъствието на милата ми женица, която от месец и половина се измъкваше рано-рано от семейното ложе, за да посещава козметични или фитнес салони, или пък кафенета, които явно отваряха още по тъмно. Тя бе и основната причина да ям стари мръвки; още преди години ме бе убедила на практика, че не може да готви, и е по-евтино да си поръчвам храна за вкъщи, отколкото да купуваме нови готварски уреди след всеки неин опит да ми направи спагети със сос. Всъщност, не й се удаваше дори препичането на една проста буца кайма.
Въздишка.
Щом седнах на масата в хола, готов да погълна сутрешната доза трудна за смилане храна, по навик включих и телевизора. Или щях да си отвличам вниманието с него докато дъвча, или щях да слушам постоянното пъшкане и викове на болка на трениращите културисти под апартамента ми. Съседа, който притежавал земята преди кооперацийката ни да бъде построена отгоре, сега държеше и просторното помещение на долния етаж; беше го превърнал във фитнес-салон, където от сутрин до вечер разни мускулести момчета вдигаха тежести, блъскаха големи тежки чували и смучеха енергийни напитки в почивките. Така виковете и тръсването на стотина кила желязо на пода под апартамента се превърнаха в обичаен шумов фон на ежедневието ми.
Но имаше и още нещо.
Намалих звука на телевизора и се постарах да не обръщам внимание на изтърсените върху бетон дъмбели. Определено се чуваше някакво слабо потракване, сякаш абсурдно дребно джудже лющеше самото ми съзнание с върха на отвертка. Не беше просто ритмично почукване, а вид сигнал, който съдържаше в себе си недвусмислен повик; незнайно как, усетих че е насочен именно към мен.
Когато се огледах, в първия момент бях заслепен от светлината на прозореца, и замалко да пропусна огромната бяла птица на черни петна, която бе насочила аления си издължен клюн към железния парапет на балкона и го удряше със звука на срещащи се парчета бакелит.
- Ей, гад! – подвикнах си аз, както бях на затворен прозорец в стаята, и станах от масата. С ловко движение се озовах до вратата на терасата и награбих една отдавна неизползвана метла, за да прогоня дразнителя. Някой би се запитал с какво щъркела ми бе попречил. Аз обаче – не.
Когато излязох на балкона с метлата в ръка, птицата разпери черно-белите си криле и се понесе тромаво из междублоковото пространство, преди още да съм замахнал към нея. Не че имах намерение да удрям щъркела, бях доволен и на навременното му оттегляне. След условната си победа аз се върнах във всекидневната и поднових прекъснатата си закуска.
Или поне опитах.
Триумфът ми се оказа прибързан. Не минаха и две минути, преди щъркелът отново да се намести на парапета. Със садистична непреклонност той впи поглед в мен; очите му бяха като бургии и дори когато се стараех да го изключа от полезрението си, присъствието му се набиваше в ума ми. Не беше тъпашкото присмиване, характерно за човека, а майсторко изпиване с поглед, каквото могат да демонстрират единствено бухалите и ревизорите на ГДБОП.
Засилих се втори път към балкона, но в последните няколко крачки забавих ход и реших да подходя по-хитроумно. Надзърнах през отворената врата и веднага попаднах под изпепеляващия взор на съществото.
- Ъхъм, проблем ли има? – попитах аз мазно птицата, докато посягах скришом за метлата, която бях сбутал в ъгъла след привидната ми победа.
- О, не, никакъв. Само че ако не си прибереш детето, горкичкото ще умре в коридора. – отвърна ми щъркела.
Ръката ми се смръзна на дръжката на оръжието.
- Ти говориш? – проверих отново, да не би лошата храна и изпитата снощи бира да си правеха мъчна шега с мен.
- Ами че да. Ти какво очакваше, като излезе тук да приказваш?
- Нищо, нищо. Само проверявах...
- И пусни метлата, преди да съм ти скочил. По принцип щъркелите се водят мирни животни, но аз лично нямам нищо против да накълва този или онзи глупак, който реши да си показва мачизма над невиини пернати твари.
Тук се замислих.
Щъркелът наистина говореше. Вярно, че нямаше устни, а клюн, и че гласните струни на вида му от поколения бяха пригодени да издават единствено нечленоразделни крясъци, но фактът си оставаше налице – можех да разбирам птицата.
- Цяла сутрин ли ще си седиш така – попита ме щъркелът. – или ще си вземеш детето?
Изблеях въпросително пред насочения между очите ми клюн, когато усетих някой да ме подръпва за ръкава.
Наистина беше хлапе. Около петгодишно, чорлаво, с мазна косица и напъхано в някакви дрехи, ушити като за човек направен от желе.
- Туй какво е? – запитах.
- Синът ти. – отговори ми клюнът.
След кратко примигане схванах майтапа. Щъркелите носят бебетата. Всеизвестен факт. Захилих се и предизвиках учудения поглед на щъркела, който просто клечеше на парапета на терасата ми, сякаш имаше цялото време на света, и няма нищо против да го пропилее в следене на реакциите ми.
- Това е за мен? – изсмях се без радост аз. – Ами че то е петгодишно, за Бога! Децата не се раждат на пет годинки, особено пренесени от разни пърхащи напролет твари!
Спомних си за собственото си детство, за майка ми и баща ми. Родителите ми се бяха разделили след като на татко от компартията му предложиха работа във Франция като посланик; той не знаеше почти никакъв френски, освен зазубреното в ученическите години „Обичам ябълки, но предпочитам портокали”, но въпреки това прие поста. С мама продължиха да си разменят картички и от снимките, които получавахме, баща ми изглеждаше доста отслабнал заради плодовата си диета.
Все едно, освен тази дребна раздяла детството ми бе дори твърде нормално. Бях сигурен, че не са ме носили никакви щъркели, ами съм се родил с подобаващите писъци и проклятия. Нали все пак, като се замисли човек, щъркелите могат да носят бебетата, но те все трябва да се раждат отнякъде.
- Тате, гладен съм. – мрънкаше малкото, пращайки на майната си цялата ми логика. Насочих го към масата с думите „Остави ми парчето със сирене” и когато отново хвърлих поглед на щъркела, той изглеждаше леко смутен.
- Ами, видиш ли, стана грешка в счетоводството. Това хлапе трябваше да ви бъде донесено доста по-рано, но чак сега успяхме да изровим документите му. Ето, виждате ли, жена ви се е подписала тук...
На пода падна лист, отчасти напечатан на машина, отчасти запълнен със завъртяния почерк на жената. Имаше си всичко – непроизносимо име на фирмата, дата, подпис, печат, информация за хлапето... Дотогава винаги бях смятал, че щъркелите не умеят да си служат с химикалки.
- Грижи се добре за него. Просто не ме питай колко шоколад изяде през цялото това време. Туй хлапе трябва да има удивителен метаболизъм, че още не се е надуло като плондер. Не му давай да седи до късно пред телевизора, помагай му в училище, като тръгне де, и не си прави труда да му обясняваш след време за секса, днешните деца и без това научават всичко от интернет. Айде чао ти.
- Чакай, чакай! И просто тъй? „Забравихме ти бебето, нищо, ето ти го сега, лек ти ден и се оправяй”? Ами че аз и жена ми не сме готови за дете! Тя се труди толкова много, за да се изхранваме и само двамата, пък трети член на семейството ще ни съсипе.
- Да си мислил преди да се вреш където не ти е работа, пич. – намигна ми тъжно щъркелът. – Винаги съм твърдял, че ако мъжете не правеха секс с жените си, светът щеше да е едно далеч по-добро място. Айде чао вече.
- Чакай само мъничко. – рекох аз, след като датата във формуляра прикова погледа ми. – Жената се е подписала лятно време. Ми че тогава бях в командировка, много добре си спомням. Мотахме се с колегите из някакъв западнал курорт и се напивахме зверски. Не съм си и докосвал жената тогава, детето не е мое!
С блясък на триумф връчих листа на щъркела, но той ме контрира невъзмутимо.
- Аз да съм казвал изобщо, че детето е твое?
Млъкнах.
Щъркелът използва паузата, за да разпери криле и да си отлети тихомълком.
В този миг усетих рогата - поникваха решително и смело. Усетих, че момченцето ме гледа, надвесих се над личицето бледо...
Приличаше дословно... на съседа...
- Запуши си ушите. – наредих аз. Хлапето захапа колкото може по-голям залък от пицата, затисна тъпанчетата си с пръсти и продължи да дъвче усилено. Почувствах се свободен да продължа. – Тази курва! Уличница! Как смее! И да го крие толкова години!
Започваше да ми се вие свят и да ми чернее в полезрението. Мътен бяс обхвана цялото ми съзнание, настървението сломяваше волята ми. Беше ме лъгала толкова време, с чиста съвест, без да й мигне окото! След толкова мъки, за да запазя семейното ложе, предателската уруспия бе хойкала най-лицемерно с проклетия културист! Дотук със семейните ценности, дотук с любовта, предаността и прочее измишльотини на отминалите епохи. Моралната деградация и упадъка на ценностите бяха достигнали и моя праг, че дори го бяха прекрачили смело. Накъде отива светът, питах се наум, докато блъсках столове и преравях чекмеджетата на шкафа в търсене на стария ми пистолет, който щеше да изтръгне от развратницата признания - кога, с кого, защо...
Събудих се.
Навън ръмеше, нощта бе изпълнена с тежък, гъст мрак. Самотна улична лампа светеше немощно пред прозореца ми в загубената битка с тъмата, като самото й мъждукане сякаш правеше носещата се мъглица по-плътна.
Въздухът в стаята също бе задушен, целият се бях препотил, но се усещаше и свежия аромат на лосион за тяло.
Целунах нежно по бузата съпругата на съседа, унесена в съня си, и се отпуснах доволен, че кошмарът е свършил.
|
