ТОВА ЛИ Е КАКВОТО ИСКАТЕ?ДА ВИ КАЖА,ЧЕ МИНАЛИЯТ МИ ПРОФИЛ БЕШЕ _XZORB_?
ЕМИ ПРАВИЛНО СТЕ СИ МИСЛИЛИ.ВЪРНАХ СЕ,ЗА ДА ГО ПРОДЪЛЖА,ЗАЩОТО ВИДЯХ,ЧЕ МОГА ДА СЕ РАЗВИЯ И ИМА СМИСЪЛ!!!И да направя този разказ много по-добър,такъв,каквъвто бихте го харесали!Какво ще кажете сега?Да загърбим миналото и да продължим с добро!Съгласни ли сте да продължа разказа десетки пъти по-добре?Или ще го оставите да бъде изместен и отхвърлен,както става с почти всяка свястна творба или разказче...
Кажете ми...има ли смисъл да го продължа?Заради вас...

Позитивни гласове - 5
Негативни гласове - 1

Творческите ти умения са значително подобрени и със сигурност ако се заемеш , разказа ще стане с пъти по добър.

Гадният вкус на провизиите остана в устата ми може би час-два след като хапнах с отвращение този пастетовиден
крем.Допълнителна тягост не в стомаха,а в мислите ни поднесе лилаво-червеното небе,което се бе разгорещило.Разгневено до пълна степен лилаво огнище,което сякаш всеки момент щеше да се стовари отгоре ни и ни затисне веднъж завинаги.Седях отдалечен от екипа си на огромен,кръгъл камък,загледан в небето.Едвам забележими,там пъплеха мънички самолетчета с размер на прашинки,които бяха бомбардирани от румънските ПВО.
Опитах се да мисля за нещо по-не затормозяващо мозъка.Вгледах се в детайлите на всичко-въздуха,който бе толкова влажен,че в дробовете ми сигурно имаше десет-петнадесет милилитра вода.Мислите и чувствата при мен се меняха толкова лесно,колкото лесно игуаната мени цветовете си при опасност.Именно така аз се запазих жив.Когато бяхме под обстрел,запазвах самообладание и влизах в кожата на командир.Когато си говорим след като куршумите спрат да свистят дяволито над нас,аз се превръщах в забавен,трезвомислещ комик,развеселяващ изтощените до захарта в кръвта мои братя.Както си стоях тихо на камъка,кръстосал философски ръце,аз се замислих за нещо изключително важно по време на война.Когато съзнаваш,че след няколко минути може да не си на този свят,гледаш да се възползваш от времето за живеене,което тече бързо като поток и се радваш на най-малките неща от живота.Опитах се да си представя нещо може би абсолютно безполезно и незначително от пръв поглед-а именно какво представляват провизиите ни.Ако не е бил онзи американски учен Кийс,който е изобретил K-Rations или Провизиите К (Кийс),сега щяхме да хапваме нещо може би по-неразхлабващо стомаха-черен хляб.Това,което руснаците са поглъщали при обсадата на Сталинград.Този пастет представляваше стрити на прах малки наденички,бонбони и зеленчуци на прах,объркани в някаква мека смес,която приблизително се усещаше като вкиснато картофено пюре.Освен плужестата закуска,разполагахме с доста намаляло количество чай.Налагаше се всички от екипа да си правим от едно пакетче.С моят късмет,винаги пиех чай втора или трета ръка.Когато се вгледах в повърхността на бледата течност,аз забелязвах небето над мен.Когато изсипвах белите кристалчета захар,те изчезваха на дъното на чашата,където се стопяваха.Приличаха ми на малки парашутисти,които скачат право в Ада.Там,те се топят и изчезват.Никога не се завръщат,но допринасят за сладникавият вкус на чая.Това означава,че не умират напразно,а са запомнени и белега,който са оставили е видим и забелязан.Парашутистите отбелязват с гибел присъствието си и допринасят за историята,както захарта отбелязва наличието си в чая и слага своят сладникав печат.Когато дойде време за действие,оставяш мислите за живота на заден план.Как да оцелееш,щом виждаш само трупове наоколо?Единствената хубава мисъл в поредицата безсмислици беше,че все пак след като навлезем в града,ще ни спуснат доставката с провизиите.Наистина ще имаме нужда от тях,защото сме изключително гладни,а и с този стрес наоколо ще стигнем до лудост.Беше ранна утрин.Не знам за другите,но на мен ми беше тежко да дишам поради натрапничавата миризма на барут и разлагащи се тела.Не ти трябва да видиш много мъртъвци,за да им свикнеш.Обикновено първото убийство,което извършиш на бойното поле го свързваш със задълженията си.Привикваш към идеята,че си нямал друг шанс,но това се оказва грешно.Не много от парашутистите оцеляваха след превземането на някой друг град.Повечето бяха от изискани колежи,университети и ВУЗ-ове.Мнозинството не понасяха войната и не я харесваха.Немалко момчета на възраст от 18 до 26 години са слагали край на живота си след първото си убийство.Не за друго ,а защото това е най-върховният грях на Света.Разкаеш ли се обаче,прощават ти се тези нечовешки деяния.Накъде е тръгнал този свят?На никъде…
Бих сравнил небето с раздразнено до кръв гърло.Раздразнено от постоянните селски,полски,че дори градски престрелки,защото сега това небе вече не издържаше.Не издържаше повече болката,причинена от хилядите мъртъвци,впиващи нокти в алените небеса.Алени,агонизиращата болка,пронизваща всяка клетка от тялото.Тялото,което сега се измъчваше от поредната люта рана,породена от конфликт за нещо нелепо.Душевна болка,
разчоплена до кост рана,която не може да заздравее.Кървяща,зейнала дупка,от която блика,упорства и се бунтува кървава,напразна надежда.Надеждата един ден това да спре.Тя ще зарасте днес,утре,след година или пет.Но ще остане белег.Простим белег от непростимият черен хумор на съдбата,хвърлила в дълбоката мрачна бездна на греха стотици хиляди невинни човешки души,които сега се мъчеха,кривеха,опитваха се да си повтарят,че правят това за родината,честта и дълга си към нея.Но те грешаха и съзнаваха какво са сторили чак след като нямаха на кого да положат разкървавената си глава.Нямаше къде да строполят сломеното си от физическа и психическа болка тяло.Тази пуста война,която нямаше да донесе на никому нищо освен гибел,смъртни известия,печал и вечна психическа травма,впила се като незаличим печат на позор в дебелите,пожълтели от старост страници на историята.Де да беше само това.Войната не може да се опише с думи.На всеки е известно,че на бойното поле освен атака по фланга съществува истинска опасност от загуба на близък човек,приятел,сродна душа.Бихте ли изложили живота си за нищожна,напразна и нелепа кауза?Аз го направих.Също така десетките хиляди братя по оръжие,които един подир друг падаха и разкъсваха униформите си.
Само едно нещо крепеше всички бойци.Там,някъде в далечината,висоооко,нейде из Карпатите,лъщеше мъничка сребърна значка на млад родолюбец.Българин.Загинал не за друго,а за братята си.За хора,които го заслужават.Той самият го заслужаваше не по малко от всички нас,както и от враговете си.Не беше хубаво да отнемаш единствената искрица,едното малко пламъче увереност,губещо се измежду гънките на дланите у вражеските бойци.За мен те не бяха врагове.Всички сме еднакви,защото се бием за едно и също нещо…
Един за друг...

???????»?µ?????°?‚?° ???»?°???° ???‚ ???°?·???°?·?° ?‚?? ?????????? ???? ?…?°???µ???°. ?????????? ?????±???µ ?????????»?¶?°???°??! ?©?µ ???»?µ???? ?‚?°?·?? ?‚?µ???°. ?????µ?‚?? ???µ ?·???°?‡?? ?‡?µ ?????? ???????»?°???µ?? ?? ?†???»?????‚???°?‚?° ?????»???‚???‡?µ?????° ???????†?µ???†???? ???° ???°?·???°?·?°, ?° ????-?????????? ???? ?…?°???µ???° ???°?‚?? ?????????·???µ???µ???µ ?? ?‚?? ???????»?µ?????°?‚?° ???»?°???°.

Усетих нещо твърдо на рамото си.Набързо излязох от буйния си поток от мисли и се втренчих неразбиращо в човека зад мен.Това беше Валентин.Той приклекна до мен и ме погледна тъжно все едно ще умирам.Започна да говори с пресъхнала уста и с едно изражение.
-Е.Явно така е било писано да стане. - Той махна с ръка към небето. - Сега ти си най-главният ни командир... -Той извади цигара и я положи в устата си.Фъфлейки продължи. -Знаеш ли,Димитров... -Драсна клечка кибрит и запали цигарата си.След като изгаси клечката,Валентин дръпна дълбоко и извади цигарата от устата си.С облак дим ми каза. -Страх ме е да навлезем в Крайова.Имам лошо предчувствие.
Погледна ме миловидно.За миг се чудех защо всичките тези битки не е казвал подобно нещо,а точно сега.Загледах се в откъснато крайче плат от обвивката на каската му и го попитах:
-Защо ми казваш това,Валентине?
Той пусна цигарата и я смачка с ботуша си.Изглежда бе изнервен.Отлепи поглед от земята и ме погледна като усойница.
-Защото не искам да умра.
След това стана бързо като робот и отиде при другите момчета.Чувствах,че аз съм виновен за тази скапана война.За всички мъртъвци.Нещо наистина остро ме прободе в стомаха и станах на мига.Загледах се в мрачното небе и се заслушах в звуците на румънското
ПВО,които наподобяваха на шум от далечен звук на барабан.Отдъхнах си и положих коравата си каска.Крайова не беше на повече от няколкостотин метра оттук,затова реших да избързам с инвазията,че да се свършва вече.Да.Приемах го като игра.Защото вече нищо не можеше да ме разочарова.
Тръгнах,тътрейки изморените си крака по песъчливия терен към моите братя по оръжие.Щом ме видяха,те награбиха набързо оръжията си,провериха за амуниции и направиха въпросителни физиономии.Иво спомена нещо тихо:
-Абе,амунициите за на хълма.Забраих ги.Аре,ще ида да ги взема,че ще закъсаме по някое време...
Другите момчета го погледнаха като кучета котка.Той тръгна с военна походка,изкачвайки смело хълмчето.Щом стигна горе,той се спря и вдигна ръце.Моите хора негодуваха и питаха на висок глас какво се е случило.Изведнъж Иво извади пистолет и го насочи към някого.
-Иво,какво има?-Затревожих се аз сякаш там имаше атомна бомба,която ще експлоадира след секунди.
Той се изгуби в дупката и изскочи от нея с обръснат,висок войник в синя кална униформа.
Хората ми се чудеха какъв е този човек.Щом Иво го доближи достатъчно,другите направиха крачка назад.
Ухилен до уши,Иво прошепна:
-Румънски ефрейтор,Димитров!
Аз се загледах в изтерзаното лице на младежа,който вонеше.Иво ми обясни,че този тъкмо е награбвал амунициите.
-Да го разфасоваме копелето!- Обади се някой зад мен.Добре,че не знаех кой е,защото щях да го фрасна с пушката си.
Обясних на момчетата,че военопленниците трябва да се третират по различен начин.Приближих момчето и попитах на английски.
-Where are you from,boy? (Откъде си,момче?)
Той ме погледна с искра надежда в очите и забърза да проговори през процепените си,сухи и окървавени устни.
-Me no soldier,sir!I civilian.(Аз не войник,сър!Аз цивилен)-Той се опита да се дръпне,за да покаже,че не е войник,но Иво го трусна.-Just a citizen...(Просто гражданин...)
-Why is that fuck**g uniform?(Защо си навлякъл тази униформа?)-Попита го Станимир.
Момчето погледна към мен и заобяснява давейки се.
-When bulgarian planes strike Kraiova,I was home.(Когато български самолети атакуваха Крайова,аз бях вкъщи.)
Момчето започна да хлипа,а сърцето ми се разкъса.Та той беше невинен.
-They killed my family...(Убиха семейството ми) Започна да ридае. -They killed them...all... (Убиха ги...Всички.)
Казах на Иво троснато да пусне момчето,за да седне.Така и стана.Учудих се,че не се опита да избяга.Възползвах се от това.Реших да бъда корав и попитах къде са разположени румънските части.Тогава момчето забрави за сълзите и изрече една дума на румънски език.
-Ребелишчи?
Попитах го какво ми е казал.Отговори ми,усмихвайки се,че Ребелишчи са румънските бунтовници,които се бият за българите.Не можех да повярвам.Румънци се бият срещу народа си?Заради нас?Каза ми,че той краде оръжия и амуниции от врага,за да ги дава на бунтовниците в гората.Ето защо се е опитвал да отмъкне патроните ни...
Момчето се усмихна,изправи се и извика към малка горичка:
-РЕБЕЛИШЧИ,ЧИШТЕЧ МОЖЕЩ ДОЙТАКИАЦИ!!!
Не разбрах какво каза,но сигурно е било на румънски.Всички се обърнахме към горичката,в бойна готовност.От близките храсти нещо изшава и се подадоха две млади момчета.От по-далеч сякаш от земята изникнаха още дузина.Те бавно настъпваха към нас.Когато ни стигнаха,аз се стреснах.Не знаех какви са намеренията им.Нашият "военопленник" разказа на румънски какво се е случило,а един брадат и мустакат възрастен бунтовник се приближи към мен.Всички изглеждаха еднакво облечени-в униформи от охра и с препасани пистолет и нож.
Бунтовникът се приближи към мен и протегна ръка.Здрависах се без да знам защо и с кого.За мое учудване,човекът проговори на български.
-Добре дошли в Румъния.Знам,че сте преживели много загуби,но сега нямаме време за това.Аз съм от село Ясен,Плевенско.Викат ми бай
Мильо.Начело съм на румънските бунтовници.Те са от корен българи,но са се родили и израсли тук.Имат българско самосъзнание.Искат да се бият с вас. - На последните две думи,бай Мильо уголеми очите си.Обясни ни добре ситуацията и че Крайова е в развалини.Основната ни мисия бе да стигнем до центъра,прониквайки през най-напечената част.Там имало бункер,който да превземем,а след това-удържим докато дойдат въздушнодесантни босненски подкрепления.След кратко разпределение,знаейки,че вече сме двойно повече и с двойна сила,ние не се поколебахме и поехме по главния път към Крайова.След минути вървене по пепеливият път,най-накрая съзрях една широка улица,водеща до голям,но разрушен квартал.Преди войната това градче сигурно е било красиво и оживено.Сега,то беше една огромна бетонова развалина.Тук-там като улави тичаха стари жени да опяват загиналите момчета.Миризмата беше отвратителна-разлагащи се тела,дим от разруха и мрачна обстановка,която те кара за заридаеш с цяло гърло.Бродейки измежду живите и мъртвите,ние не се натъкнахме на вражески огън.Точно,когато подминавахме полу-разрушена къща,Пламен се обади:
-Това щеше да е китна къщурка ако нашите не бяха изкарали последното снопче душичка от сега развалината...
Реших да се пошегувам,за да развеселя момчетата:
-Хей,момчета,какво ще кажете?Екскурзия из развалините...Супер екстри във взривен автобус!Опърлени седалки + черни стъкла,супер печен шофьор (в буквалния смисъл),а автобуса-без покрив!В хотела-два бетонени блокчета на кръст,има всякакви "удобства"- маса от бетон,хладилник от бетон,диван от бетон и легло от бетон.Ще се къпем в гилзи,защото барута свърши...
Някои се подхилкваха,но очите на Бай Мильо заиграха.
-Какво беше туй?-Попита той подозрително.
Всички се зачудихме за какво говори,а той ни натика един по един в къщичката.Каза ни,че е чул залп.Момчетата стиснаха оръжията си и разбиха по един прозорец.Насочиха мерниците си навън.След миг сякаш стотици куршуми се забиха в предната стена.Объркани викове огласиха стаята,а бай Мильо ме бутна към втория етаж заедно с Иво.
-Вий двамата ще покривате горната част.Като наближат-обръснете ги с всичката ви огнева мощ!
Щом така трябва да стане...ОК.
Качихме се забързано,без да си кажем и думичка и отместихме грамадно пиано,което запречваше пътя ни.Разбихме мижейки прозорците и извадихме върховете на оръжията си.Слънцето блестеше в очите ми и ми беше доста трудно да се прицеля в наближаващият враг.След секунди свикнах и забелязах няколко зелени шапки зад бетонена плоча на около двадесетина метра.Те не смееха да се покажат,защото нашите откъртваха от бетона и застрашително стреляха по тия румънски нещастници.Силно чувство за защитеност ме обзе и аз положих дървената дръжка на оръжието си на прозореца.Присвих очи и се прицелих.
Главата на противника ви да пасне(да влезе в)кръгчето на мерника.Тогава ще стреляте!И ще уцелите!
Спомних си първите дни на тренировките в учебната база.Сега беше по-гадно...Истински враг и истински патрони.Реалност...
Натиснах металния спусък,чух страшна пукотевица и една гилза падна на обувката ми.Видях,че съм улучил и се усмихнах.Сякаш стрелях по капачки с въздушна пушка!Не ми правеше впечатление,че убивам...Това ме плашеше най-много.Нямаше време за да мисля.Ако исках да оцелея и да спася хората си,трябваше да убивам.Кръгчето на цевта пасна с противниковата глава и...рязък звук се отцепи,а оръжието ми отскокна леко нагоре и назад.Успях да "уловя" искрата при излизането на куршума от цевта.Видях,че една шапка липсва.Изнервих се,че моите хора оставят всичко на мен и потропах с крак по пода,викайки.Отпорът се усили с пъти повече и тези,които бяха зад бетонената плоча,вече ги нямаше.Придойдоха нови вълни врагове,но чувството за защитеност не ме напусна.Патрон след патрон,искра след искра,труп след труп...Кръвта се впиваше в останките.Сега имаше само разруха.Нямаше смисъл вече...Тъкмо придойде и последната вражеска вълна,когато ние открихме яростен огън и тя остана наполовин разбита.От първия етаж се чу стряскащ вик.
-О,по дяволите,Станимир е улучен!
Точно тогава пуснах пушката и се затичах към първия етаж.Но бай Мильо ме спря по стълбите и сведе глава.
-Той си отиде...
Той си...отиде?!?Как така?ПИСНА МИ,ПО ДЯВОЛИТЕ!
Заизкачвах стъпалата яростно и награбих пушката си.Излязох от къщата и се затичах към мястото,където се криеха румънците.
-ДА СМАЧКАМЕ КОПЕЛЕТАТААА!!!-Това се понесе от устата ми.За моя изненада,всички от къщата освен двама-трима тръгнаха към мен с боен вик,а врага се уплаши.Изкачихме се на малко възвишенийце откъдето открихме огън по бягащите румънци.Могъщо чувство на победа ме обсебе и аз застрелях като че ли не с моите ръце.Един след друг те се топяха и изчезваха в руините.Вечни паметници на смъртни тела,но безсмъртни души.Кръвта щеше да остави своят отпечатък на плочата.Печат,който нигока нямаше да бъде забравен.Но паметниците щяха да бъдат забравени.Защото тази война беше пълна лудост.Предизвикана от трето лице,което се наслаждаваше сега на кървавите схватки и сигурно залагаше в милиарди коя страна ще победи.Щях да им го върна тъпкано.Щях да ги...Нямам думи за това какво щеше да се случи ако ми бяха под ръка...Щом унищожихме напълно врага,всички се върнаха в къщата победоносно.Освен мен.Загледах се задъхан в небето,където все по-ниско прелитаха наши самолети.То вече не беше лилаво,а направо черно.Сякаш ми казваше:
"Браво,Димитров...ти утежни още повече ситуацията...".Не ми беше никак добре.Исках да се завърна в родината си.Още сега.
Върнах се,прокарвайки ръка през лицето си,когато някой ме извика.Заинтригуван,но все още измъчен,аз влязох в мрачната разнебитена стая,където нашите хора държаха доста стар румънски генерал.
-Това беше бункера,който трябваше да удържим,момчета.Този тук е главнокомандващ на Крайовските войски.Все още не сме унищожили напълно заплахата,де.
Не можех да повярвам.Наистина ли бяхме изпълнили мисията си?Оставаше само да маркираме с червен дим къде да се приземят босняците.
Излязох навън щастлив и хвърлих на най-хубавото равно място червена димка.След миг тя запълни пространството,а аз чувах все по-ясно шума от самолетите.
Мъчеше ме само това,че Станимир загина.Само това да не беше се случвало.За да избия гнева си,влязох в къщурката,където налагаха генерала.Питаха го къде са останалите войски,но той не отговаряше.Аз го награбих,а от мен се разляха гняв и омраза към този нещастник.
Хванах го и буквално го вдигнах във въздуха.Набих му яростно няколко юмрука в стомаха,а след това в носа.Не искаше да говори.Извадих пистолета си и презаредих.Щях да му го върна тъпкано на копелето.За старшия и Станимир.Насочих го към коляното му и го гръмнах в капачката.Той изрева от болка.Всички се отдалечиха от мен с няколко крачки назад,като имаше преспъвания.Прицелих се в другото му коляно и изпуках още един куршум.Генералът се дереше от болка.След минута агонизиращи викове,той пак не пророни и дума.Насочих пистолета към главата му,когато той обясни всичко в планове и подробно.Реших,че ще ни е само в тежест и дръпнах спусъка,наслаждавайки се на искрата от дулото.Копелето си го заслужаваше.Небето доби синкав вид сякаш се радваше,че се отърва от този изверг.Слънчевите лъчи огряха стаята,а аз изпуснах пистолета.Реших,че ще е по-добре да подишам малко чист въздух.Озовах се навън с всички момчета,когато огромни парашути се стелеха из небето.Наближаваха...още малко и ще тупнат!Един се приземи...втори...десети...в целият град се стовариха стотици босненски парашутисти,а още с първия прицемил се в друг участък,се чу залп и притихналата битка започна отново.Толкова много парашути се спускаха,че цялото небе над града се закри от тях и настана затъмнение.Точно пред нас тупна български генерал в униформа на въздушнодесантчик.Той откачи и прибра парашута си,а моите хора го посрещнаха добре и настаниха в къщичката.Бай Мильо си взе сбогом с мен,поръчвайки ми да предам много поздрави на жена му в Ясен ако някога се върна в България.Никога нямаше да забравя този образ.
Тъжен и щастлив,аз прекрачих дървеният,кух праг и заизкачвах полу-разбитите стъпала,които пропадаха.Скърцаха ли,скърцаха,докато стъпих на чергата на втория етаж и открехнах масивната,паяжинясала врата и седнах при хората си на един твърд дървен стол.
Генералът не го познавах.Беше висок,но хърбав,с изпити очи и побеляла,оредяла коса,която се топеше както надеждата той някой ден да
зърне родината си.Кръстосвайки ръцете си,той ми заговори с твърд глас сякаш ми дава заповед.Това,което ми каза,беше обрат в инвазията.
Оказа се,че не само българите са завзели части от Румъния,но и румънците са завзели части от България.Видин,Русе,Силистра,Свищов,Тутракан,Лом и Плевен са завзети от румънските СС (Най-добрите и най-кръвожадните зли войски на Румъния)
По радиото се съобщавало,че зверски убийства последвали в Плевен и Русе след като наши бунтовници щурмували кметството.Хиляди невинни граждани били избити.Естествено,имало евакуация.Но щом чух това,сърцето ми се сви,очите ми се разфокусираха и ми стана толкова лошо,че преспкойно можех да умра от мъка...
Абсолютно всяка клетка от тялото ми ме болеше неописуемо.Положих глава на масата,а кървавите ми очи се загледаха в небето.Едно малко пухкаво облаче преминаваше,а аз се чудех:
"Ако се кача на него,ще ме отнесе ли в родината ми...Да я зърна за последно...
Не.Нямаше.Не и поробена.Щях да ида там и да я освободя.Генералът прекъсна мислите ми с твърдия си глас:
-Момчета...Имам добра,лоша и още по-лоша новина за вас.С коя да започна?
Беше ми все тая.Исках най-лошата първо.
Оказа се,че Словенците не са удържали добре атаките на австрийците и вече са окупирани.Десетки хиляди Хърватци,участващи в дефанзивата са намерили гибел там.Сърбите вече отказват да се бият с Румъния.Превзетата ивичка от вражеската територия е върната на румънците с една цел-междустранен мир.Сърбите не участват вече във войната.Гърците са оттеглили контингента си от българските земи заради наличието на румънци в Стара Планина и Дунавската равнина.
Лошата новина бе,че варненци постепенно се предават под натиска на румънската авиационна машина,както и нон-стоп обсадата,настъпващите пехотинци и минохвъргачки.Всичко това звучеше толкова неизбежно...Щяхме да загубим войната по приказките на генерала.Със сигурност.Но аз знаех,че не трябва да се доверявам на НИКОГО на сто процента.Затова се самоуспокоих.
Добрата новина наистина беще най-щастливата в живота ми-нашият екип е разпуснат,за да се върне в България.Щом изрече ВРЪЩАНЕ В БЪЛГАРИЯ,всички момчета скокнаха от столовете от радост и се запрегръщаха.Това бе прекъснато,защото генералът се изкашля високо и продължи:
-Храбри бойци.България разчита на вас да я освободите от тиранията на румънските изверги.Вие НЯМА повече да сте военни,а цивилни.
Отнемат ви се военните самоличности.Предайте документите си.В базата данни вие вече не съществувате.От сега нататък сте цивилни.
Момчета.Искам да знам,че ще направите всичко възможно да си върнем родината.Да я видим отново свободна.Понеже вие сте от Плевен,както научих,ще се върнете в града си и ще се присъедините към въстаниците.ЩЕ възвърнете свободата на града,после на окупираните територии.Моля ви,спрете този вирус докато не се е разрастнал...Направете го за родината си...
От очите на всички се стекоха сълзи.Сбогувахме се с генералът,който ни каза като за последно,че утре рано сутрин ще кацне самолет,който ще ни отведе право у дома.
Щом шумът свърши и навън се стъмни,аз се загледах на юг,към Българското небе и си помислих:
-Какво ли е то сега?
Стоях на прозореца цяла нощ,без да мигна.Момчетата още не можеха да повярват и никой не спа.Говорихме си за роднините,които са евакуирани нейде из Стара планина.Щом пукна зората,слънцето размъти облаците,а небето доби оранжев отенък,аз и хората ми погребахме Станимир в задният двор на къщурката,отдавайки за последно почит.Излизайки от двора,пред нас спря зелен джип,а пред кормилото беше се настанил млад войник с набръчкано лице.Той ни помаха да се качим.След него спряха още два джипа.Наместихме се за пръв път през последните седмици в нещо,което не те стресира,няма опастност да умреш в него от вражеско ПВО и много по-запазващо енергията от това да крачиш пеша с 30 килограма екипировка.Подминавахме някога стройните улици,които сега приличаха на множество пътища към ада,защото накъдето и да поемеш,ще видиш само и единствено разруха.Вечна разруха,която никога няма да бъде простена
на българските бойци,които също дадоха животите си за една напразна кауза.Единственото нещо,което ме крепеше в този руинен ад бе
да се върна вкъщи и да помогна на Съпротивата.Стиснах здраво,в знак на искрица надежда юмрука си.Джипа подскачаше,а ние се тресяхме,подминавайки сгради не по-високи от 1 метър.Нямаше по-висока останка от вратата на някое футболно игрище в изравнено със земята училище.Сигурен съм,че в Света в момента няма толкова опустошения колкото само в тази малка част на града сега.
Нямах търпение да се измъкна от това място,оприличено с някоя система,закодирана дори за най-големите хакери.Но дори да я разбиеха,вътре щяха да намерят само скръб,мъка и смърт за напразна кауза.Точно това имаше тук.Точно за това се биехме ние като заблудени овце.Няма значение за какво.Ние се уважавахме един друг и аз никога,никога няма да забравя братската дружба,която въпреки
множеството убийства,остана по-сплотена от всякога.Този съюз бяхме ние.Хората,които щяха да освободят България от румънските излишъци.Те пъплеха по земята ни и мътеха гнусните си издевателства по България както ненужните,отвратителни въшки пъплят и снасят
гниди по главата на някой нещастен човек.Докато пътувахме към летището,се загледах в каската си,която сега беше в ръцете ми.Отражението беше на слънцето.Блестеше наистина ярко.Слъцето на зелен фон...Подхилкнах се.Да.Слънцето-този мощен лъч надежда
на фона на забележителната зеленина и природа на България.Как ми липсваха сега.Но обърнех ли каската наобратно,слънцето изчезваше и се появяваше този ремък,който поддържа каската стабилно на главата,закопчан под брадичката.Каската менеше лицата си.Два избора-
този на Светлината или този на Тъмнината.Тъмнината лесно щеше да ме погълне.Както главата бива погълната от вътрешността на каската.Лесно и просто.Имах два пътя,по които да тръгна-този на още гибел и престрелки из руините в Румъния,под тъмното небе,без искрица светлина или пътят,ясно осветен от невероятният слънчев лъч,който щеше да ме напътства.Да.Ще поема по светлината пък да става каквото ще.
Усмихнах се,гледайки към слънцето.То ми се усмихваше също.Събра облаците около себе си,а те сякаш ме окуражаваха:
"Давай,Митак,ти ще успееш!Хайде!Чакаме те в България!!!"Незнайно кога,пристигнахме на летището,където беше кацнал глайдер.От него излезе висок и гологлав младеж,който се усмихна.Аз изскочих от джипа и се затичах към него.Това беше Сашо,моят най-добър приятел!Говорихме си около час в пилотската кабина колко се радваме,че сме живи.Тогава трябваше да излитаме.Напълно щастлив,аз бях
готов да отделя от моето щастие и да го даря на целият народ.Взехме си последно сбогом с румънската земя и се отлепихме от земята.Стоях при Сашо,говорехме си.Той беше напълно сигурен в твърдението си,че ЩЕ влезе в Съпротивата и ако трябва,ще тръгне на оръжие.Аз бях с него.Бях уверен,че ще се запиша още на мига,когато ми съобщиха,че има съпротива.
Летяхме на около 3 километра над Земята,а Дунава вече се виждаше съвсем ясно.Бях малко по-близо до слънцето и му благодарих за подкрепата.Наближавахме Дунава,а моето сърце туптеше по-бързо от всякога.Усещах,че около мен туптят още стотици сърца щом съзрях българска земя.Та това е равнината!Дунавската равнина!Заподскачах в кабината,а Сашо се засмя и запяхме Националния Химн на България.Към нас се присъединиха всички останали,които се бяха изправили и положили ръка на сърцето,пеейки.Бяхме в безопастност във
въздуха над Румъния,но щом минахме Дунава и навлязохме в български въздух,по нас откриха огън с ПВО.Извиках на Сашо да не се притеснява.После добавих:
-Вдишай,мамка му!Български въздух!
Запяхме още по-силно,а един снаряд се разби близо до крилото ни.
Сашо доби сериозен вид и съобщи на всички,че след минута ще се наложи да скачаме с парашути над Плевен.Нямаше време за щастие.Навлякохме парашутите и се наредихме на вратата.Сашо пилотираше още секунда,когато снаряд откъсна опашката на самолета.
Един по един,момчетата се изтатръзиха по пода и изхвърчаха във въздуха.Тогава наистина се шокирах,защото края на самолета приличаше на уста на ламя,готова да ме погълне.Аз се хванах здраво за дръжката на вратата,когато със сетни сили извиках на Сашо:
-Да скачаме!
Той изкрещя:
-Нямам парашут!
Стреснат,аз извиках агонично:
-КАКВО?!?
Той набързо навлече презрамката на лявото рамо,после на дясното,но тя се изхлузи,защото той изхвърча край мен,удари си главата в една от седалките и хвръкна надолу,без да видя дали му се е отворил парашутът.Напълно шокиран и объркан,аз започнах да дишам толкова тежко,че то можеше да се оприличи със силни хлипове.Под краката ми имаше 2 километра атмосфера,а Плевен приличаше на трошичка сирене.Видях някои от парашутите,но нищо повече.Ръцете ми се разраниха,когато се отпуснах.Само една мисъл мина през главата ми:
"Ще освободя България от тези изверги".
Излетях през откъснатата опашка и падах право надолу като в някой сън.Винаги сънувам как падам в някоя бездна и се пребивам.Но този път извадих адски късмет-парашутът ми се отвори,когато бях на по-малко от километър във въздуха.Беше наистина страшно да видиш Дунавската Равнина от тази височина.Приземявайки се,аз се колебаех.Щях да съм на вражеска територия.Но това нямаше да попречи на сладката глътка български въздух да премине през дробовете ми.Оставаха ми няколко метра...Щях да се приземя право върху една табела,която сочи към Кайлъка...Оплетох се в клоните на едно дърво.Видях как едно от момчетата ми се закача на двадесет етажен блок,право на покрива.Там,два войника го застреляха и той падаше стремглаво надолу цели 3 секунди,когато се разби в земята.
Стига толкова огорчение...Стига...Увиснах като цивка,когато под мен притича Сашо.
-Ти си жив!
Стресна ме той.Извика ми да слизам.Той ми помогна да се откача от дървото и за първи път стъпихме на Българска земя с двата крака.
Нямахме време за друго,освен да се скрием у нас.Боже,какво ли преставляваше това У НАС?Имаше ли го домът ми?Улицата съществуваше ли
вече?Кварталът?
Тичахме нагоре по Мара Денчева,която беше обстрелвана и разрушена до неузнаваемост.Бензиностанцията на върха на улицата се бе
превърнала в бензиностанция за румънски военни джипове,коли и други превозни средства.Поехме по малко баирче.Не можех да повярвам,че още веднъж крача в родният си град,в родният си квартал!!!Стигнахме полу-разрушеният до болка познат блок,където едно
време живееха гадни ламерчета.Беше ми жал за всичките тези останали без дом хора...Но нямаше време за състрадание.Защото наближавах дома си...Магазинчето,което съществуваше откакто съм жив,беше на мястото си,но представляваше сега магазин за части на оръжия.Ето...още десет метра и съм у нас!
Затичах се...Сашо беше зад мен.КЪЩАТА БЕШЕ НА МЯСТОТО СИ!УРА!!!Прескочих оградата и направо в задния двор.Успях да отворя входната врата с изпитан метод без ключ.Тогава погълнах наведнъж стълбището и натиснах дръжката на вратата.Тя се открехна,а аз и Сашо любопитно влязохме вътре.Всички мебели и всички стаи бяха на мястото си.Удивително...Погледнах през всички прозорци-кварталът беше недокосван.Хората,къщите,блоковете,децата...Всичко беше както го оставих.Но нещо липсваше...Нашите.Къде са?Евакуирани?
На масата в хола намерих с разтуптяно сърце бележка от майка ми.
Скъпи Мите,
Ако четеш това,значи си успял да се върнеш в България и да осъществиш плановете си,да научиш и да направиш това,което трябва,за да защитиш родината ни от набезите на румънците.Наложи се да се евакуираме цялото семейство,заедно с родителите на Сашо при леля ми в Македония.Сега сме там и ще останем там докато войната не свърши.Братята му участват в съпротивата,където се надявам да се запишете и вие.Всички сме живи и здрави и вярваме в теб.Ти ще успееш и ще донесеш мир.Върви сега и направи каквото трябва
за да спасиш народа си.Точно това искаше когато беше по-малък.Да направиш нещо за България.
Твоята любяща майка

След като прочетох това,от очите ми се стекоха огромни сълзи.Не можах да повярвам,че всички за живи.
Минаха се часове преди да осъзная,че това е реалност.Сашо се радваше също.И то много.В хладилника намерихме ядене и пиене и си пуснахме телевизора.Не.Не бяхме свикнали така...Допреди час бяхме по средата на битката,а сега-в рая.Тази граница е странна,неописуема и завладяваща.Както и животът ми в бъдеще...Легнах си с усмивка на лице и заспах,сънувайки живота си преди години в същото градче.Там,в далечината,на един величествен хълм се белееше гордостта на Плевен,вечният паметник на българските бойци в който беше поместен мемориал на войниците,били се при обсадата на Плевен преди много,страшно много години.
Животът е твърде кратък,за да бъдеш щастлив и твърде дълъг,за да се мъчиш...

Усетих нещо твърдо на рамото си.Набързо излязох от буйния си поток от мисли и се втренчих неразбиращо в човека зад мен.Това беше Валентин.Той приклекна до мен и ме погледна тъжно все едно ще умирам.Започна да говори с пресъхнала уста и с едно изражение.
-Е.Явно така е било писано да стане. - Той махна с ръка към небето. - Сега ти си най-главният ни командир... -Той извади цигара и я положи в устата си.Фъфлейки продължи. -Знаеш ли,Димитров... -Драсна клечка кибрит и запали цигарата си.След като изгаси клечката,Валентин дръпна дълбоко и извади цигарата от устата си.С облак дим ми каза. -Страх ме е да навлезем в Крайова.Имам лошо предчувствие.
Погледна ме миловидно.За миг се чудех защо всичките тези битки не е казвал подобно нещо,а точно сега.Загледах се в откъснато крайче плат от обвивката на каската му и го попитах:
-Защо ми казваш това,Валентине?
Той пусна цигарата и я смачка с ботуша си.Изглежда бе изнервен.Отлепи поглед от земята и ме погледна като усойница.
-Защото не искам да умра.
След това стана бързо като робот и отиде при другите момчета.Чувствах,че аз съм виновен за тази скапана война.За всички мъртъвци.Нещо наистина остро ме прободе в стомаха и станах на мига.Загледах се в мрачното небе и се заслушах в звуците на румънското
ПВО,които наподобяваха на шум от далечен звук на барабан.Отдъхнах си и положих коравата си каска.Крайова не беше на повече от няколкостотин метра оттук,затова реших да избързам с инвазията,че да се свършва вече.Да.Приемах го като игра.Защото вече нищо не можеше да ме разочарова.
Тръгнах,тътрейки изморените си крака по песъчливия терен към моите братя по оръжие.Щом ме видяха,те награбиха набързо оръжията си,провериха за амуниции и направиха въпросителни физиономии.Иво спомена нещо тихо:
-Абе,амунициите за на хълма.Забраих ги.Аре,ще ида да ги взема,че ще закъсаме по някое време...
Другите момчета го погледнаха като кучета котка.Той тръгна с военна походка,изкачвайки смело хълмчето.Щом стигна горе,той се спря и вдигна ръце.Моите хора негодуваха и питаха на висок глас какво се е случило.Изведнъж Иво извади пистолет и го насочи към някого.
-Иво,какво има?-Затревожих се аз сякаш там имаше атомна бомба,която ще експлоадира след секунди.
Той се изгуби в дупката и изскочи от нея с обръснат,висок войник в синя кална униформа.
Хората ми се чудеха какъв е този човек.Щом Иво го доближи достатъчно,другите направиха крачка назад.
Ухилен до уши,Иво прошепна:
-Румънски ефрейтор,Димитров!
Аз се загледах в изтерзаното лице на младежа,който вонеше.Иво ми обясни,че този тъкмо е награбвал амунициите.
-Да го разфасоваме копелето!- Обади се някой зад мен.Добре,че не знаех кой е,защото щях да го фрасна с пушката си.
Обясних на момчетата,че военопленниците трябва да се третират по различен начин.Приближих момчето и попитах на английски.
-Where are you from,boy? (Откъде си,момче?)
Той ме погледна с искра надежда в очите и забърза да проговори през процепените си,сухи и окървавени устни.
-Me no soldier,sir!I civilian.(Аз не войник,сър!Аз цивилен)-Той се опита да се дръпне,за да покаже,че не е войник,но Иво го трусна.-Just a citizen...(Просто гражданин...)
-Why is that fuck**g uniform?(Защо си навлякъл тази униформа?)-Попита го Станимир.
Момчето погледна към мен и заобяснява давейки се.
-When bulgarian planes strike Kraiova,I was home.(Когато български самолети атакуваха Крайова,аз бях вкъщи.)
Момчето започна да хлипа,а сърцето ми се разкъса.Та той беше невинен.
-They killed my family...(Убиха семейството ми) Започна да ридае. -They killed them...all... (Убиха ги...Всички.)
Казах на Иво троснато да пусне момчето,за да седне.Така и стана.Учудих се,че не се опита да избяга.Възползвах се от това.Реших да бъда корав и попитах къде са разположени румънските части.Тогава момчето забрави за сълзите и изрече една дума на румънски език.
-Ребелишчи?
Попитах го какво ми е казал.Отговори ми,усмихвайки се,че Ребелишчи са румънските бунтовници,които се бият за българите.Не можех да повярвам.Румънци се бият срещу народа си?Заради нас?Каза ми,че той краде оръжия и амуниции от врага,за да ги дава на бунтовниците в гората.Ето защо се е опитвал да отмъкне патроните ни...
Момчето се усмихна,изправи се и извика към малка горичка:
-РЕБЕЛИШЧИ,ЧИШТЕЧ МОЖЕЩ ДОЙТАКИАЦИ!!!
Не разбрах какво каза,но сигурно е било на румънски.Всички се обърнахме към горичката,в бойна готовност.От близките храсти нещо изшава и се подадоха две млади момчета.От по-далеч сякаш от земята изникнаха още дузина.Те бавно настъпваха към нас.Когато ни стигнаха,аз се стреснах.Не знаех какви са намеренията им.Нашият "военопленник" разказа на румънски какво се е случило,а един брадат и мустакат възрастен бунтовник се приближи към мен.Всички изглеждаха еднакво облечени-в униформи от охра и с препасани пистолет и нож.
Бунтовникът се приближи към мен и протегна ръка.Здрависах се без да знам защо и с кого.За мое учудване,човекът проговори на български.
-Добре дошли в Румъния.Знам,че сте преживели много загуби,но сега нямаме време за това.Аз съм от село Ясен,Плевенско.Викат ми бай
Мильо.Начело съм на румънските бунтовници.Те са от корен българи,но са се родили и израсли тук.Имат българско самосъзнание.Искат да се бият с вас. - На последните две думи,бай Мильо уголеми очите си.Обясни ни добре ситуацията и че Крайова е в развалини.Основната ни мисия бе да стигнем до центъра,прониквайки през най-напечената част.Там имало бункер,който да превземем,а след това-удържим докато дойдат въздушнодесантни босненски подкрепления.След кратко разпределение,знаейки,че вече сме двойно повече и с двойна сила,ние не се поколебахме и поехме по главния път към Крайова.След минути вървене по пепеливият път,най-накрая съзрях една широка улица,водеща до голям,но разрушен квартал.Преди войната това градче сигурно е било красиво и оживено.Сега,то беше една огромна бетонова развалина.Тук-там като улави тичаха стари жени да опяват загиналите момчета.Миризмата беше отвратителна-разлагащи се тела,дим от разруха и мрачна обстановка,която те кара за заридаеш с цяло гърло.Бродейки измежду живите и мъртвите,ние не се натъкнахме на вражески огън.Точно,когато подминавахме полу-разрушена къща,Пламен се обади:
-Това щеше да е китна къщурка ако нашите не бяха изкарали последното снопче душичка от сега развалината...
Реших да се пошегувам,за да развеселя момчетата:
-Хей,момчета,какво ще кажете?Екскурзия из развалините...Супер екстри във взривен автобус!Опърлени седалки + черни стъкла,супер печен шофьор (в буквалния смисъл),а автобуса-без покрив!В хотела-два бетонени блокчета на кръст,има всякакви "удобства"- маса от бетон,хладилник от бетон,диван от бетон и легло от бетон.Ще се къпем в гилзи,защото барута свърши...
Някои се подхилкваха,но очите на Бай Мильо заиграха.
-Какво беше туй?-Попита той подозрително.
Всички се зачудихме за какво говори,а той ни натика един по един в къщичката.Каза ни,че е чул залп.Момчетата стиснаха оръжията си и разбиха по един прозорец.Насочиха мерниците си навън.След миг сякаш стотици куршуми се забиха в предната стена.Объркани викове огласиха стаята,а бай Мильо ме бутна към втория етаж заедно с Иво.
-Вий двамата ще покривате горната част.Като наближат-обръснете ги с всичката ви огнева мощ!
Щом така трябва да стане...ОК.
Качихме се забързано,без да си кажем и думичка и отместихме грамадно пиано,което запречваше пътя ни.Разбихме мижейки прозорците и извадихме върховете на оръжията си.Слънцето блестеше в очите ми и ми беше доста трудно да се прицеля в наближаващият враг.След секунди свикнах и забелязах няколко зелени шапки зад бетонена плоча на около двадесетина метра.Те не смееха да се покажат,защото нашите откъртваха от бетона и застрашително стреляха по тия румънски нещастници.Силно чувство за защитеност ме обзе и аз положих дървената дръжка на оръжието си на прозореца.Присвих очи и се прицелих.
Главата на противника ви да пасне(да влезе в)кръгчето на мерника.Тогава ще стреляте!И ще уцелите!
Спомних си първите дни на тренировките в учебната база.Сега беше по-гадно...Истински враг и истински патрони.Реалност...
Натиснах металния спусък,чух страшна пукотевица и една гилза падна на обувката ми.Видях,че съм улучил и се усмихнах.Сякаш стрелях по капачки с въздушна пушка!Не ми правеше впечатление,че убивам...Това ме плашеше най-много.Нямаше време за да мисля.Ако исках да оцелея и да спася хората си,трябваше да убивам.Кръгчето на цевта пасна с противниковата глава и...рязък звук се отцепи,а оръжието ми отскокна леко нагоре и назад.Успях да "уловя" искрата при излизането на куршума от цевта.Видях,че една шапка липсва.Изнервих се,че моите хора оставят всичко на мен и потропах с крак по пода,викайки.Отпорът се усили с пъти повече и тези,които бяха зад бетонената плоча,вече ги нямаше.Придойдоха нови вълни врагове,но чувството за защитеност не ме напусна.Патрон след патрон,искра след искра,труп след труп...Кръвта се впиваше в останките.Сега имаше само разруха.Нямаше смисъл вече...Тъкмо придойде и последната вражеска вълна,когато ние открихме яростен огън и тя остана наполовин разбита.От първия етаж се чу стряскащ вик.
-О,по дяволите,Станимир е улучен!
Точно тогава пуснах пушката и се затичах към първия етаж.Но бай Мильо ме спря по стълбите и сведе глава.
-Той си отиде...
Той си...отиде?!?Как така?ПИСНА МИ,ПО ДЯВОЛИТЕ!
Заизкачвах стъпалата яростно и награбих пушката си.Излязох от къщата и се затичах към мястото,където се криеха румънците.
-ДА СМАЧКАМЕ КОПЕЛЕТАТААА!!!-Това се понесе от устата ми.За моя изненада,всички от къщата освен двама-трима тръгнаха към мен с боен вик,а врага се уплаши.Изкачихме се на малко възвишенийце откъдето открихме огън по бягащите румънци.Могъщо чувство на победа ме обсебе и аз застрелях като че ли не с моите ръце.Един след друг те се топяха и изчезваха в руините.Вечни паметници на смъртни тела,но безсмъртни души.Кръвта щеше да остави своят отпечатък на плочата.Печат,който нигока нямаше да бъде забравен.Но паметниците щяха да бъдат забравени.Защото тази война беше пълна лудост.Предизвикана от трето лице,което се наслаждаваше сега на кървавите схватки и сигурно залагаше в милиарди коя страна ще победи.Щях да им го върна тъпкано.Щях да ги...Нямам думи за това какво щеше да се случи ако ми бяха под ръка...Щом унищожихме напълно врага,всички се върнаха в къщата победоносно.Освен мен.Загледах се задъхан в небето,където все по-ниско прелитаха наши самолети.То вече не беше лилаво,а направо черно.Сякаш ми казваше:
"Браво,Димитров...ти утежни още повече ситуацията...".Не ми беше никак добре.Исках да се завърна в родината си.Още сега.
Върнах се,прокарвайки ръка през лицето си,когато някой ме извика.Заинтригуван,но все още измъчен,аз влязох в мрачната разнебитена стая,където нашите хора държаха доста стар румънски генерал.
-Това беше бункера,който трябваше да удържим,момчета.Този тук е главнокомандващ на Крайовските войски.Все още не сме унищожили напълно заплахата,де.
Не можех да повярвам.Наистина ли бяхме изпълнили мисията си?Оставаше само да маркираме с червен дим къде да се приземят босняците.
Излязох навън щастлив и хвърлих на най-хубавото равно място червена димка.След миг тя запълни пространството,а аз чувах все по-ясно шума от самолетите.
Мъчеше ме само това,че Станимир загина.Само това да не беше се случвало.За да избия гнева си,влязох в къщурката,където налагаха генерала.Питаха го къде са останалите войски,но той не отговаряше.Аз го награбих,а от мен се разляха гняв и омраза към този нещастник.
Хванах го и буквално го вдигнах във въздуха.Набих му яростно няколко юмрука в стомаха,а след това в носа.Не искаше да говори.Извадих пистолета си и презаредих.Щях да му го върна тъпкано на копелето.За старшия и Станимир.Насочих го към коляното му и го гръмнах в капачката.Той изрева от болка.Всички се отдалечиха от мен с няколко крачки назад,като имаше преспъвания.Прицелих се в другото му коляно и изпуках още един куршум.Генералът се дереше от болка.След минута агонизиращи викове,той пак не пророни и дума.Насочих пистолета към главата му,когато той обясни всичко в планове и подробно.Реших,че ще ни е само в тежест и дръпнах спусъка,наслаждавайки се на искрата от дулото.Копелето си го заслужаваше.Небето доби синкав вид сякаш се радваше,че се отърва от този изверг.Слънчевите лъчи огряха стаята,а аз изпуснах пистолета.Реших,че ще е по-добре да подишам малко чист въздух.Озовах се навън с всички момчета,когато огромни парашути се стелеха из небето.Наближаваха...още малко и ще тупнат!Един се приземи...втори...десети...в целият град се стовариха стотици босненски парашутисти,а още с първия прицемил се в друг участък,се чу залп и притихналата битка започна отново.Толкова много парашути се спускаха,че цялото небе над града се закри от тях и настана затъмнение.Точно пред нас тупна български генерал в униформа на въздушнодесантчик.Той откачи и прибра парашута си,а моите хора го посрещнаха добре и настаниха в къщичката.Бай Мильо си взе сбогом с мен,поръчвайки ми да предам много поздрави на жена му в Ясен ако някога се върна в България.Никога нямаше да забравя този образ.
Тъжен и щастлив,аз прекрачих дървеният,кух праг и заизкачвах полу-разбитите стъпала,които пропадаха.Скърцаха ли,скърцаха,докато стъпих на чергата на втория етаж и открехнах масивната,паяжинясала врата и седнах при хората си на един твърд дървен стол.
Генералът не го познавах.Беше висок,но хърбав,с изпити очи и побеляла,оредяла коса,която се топеше както надеждата той някой ден да
зърне родината си.Кръстосвайки ръцете си,той ми заговори с твърд глас сякаш ми дава заповед.Това,което ми каза,беше обрат в инвазията.
Оказа се,че не само българите са завзели части от Румъния,но и румънците са завзели части от България.Видин,Русе,Силистра,Свищов,Тутракан,Лом и Плевен са завзети от румънските СС (Най-добрите и най-кръвожадните зли войски на Румъния)
По радиото се съобщавало,че зверски убийства последвали в Плевен и Русе след като наши бунтовници щурмували кметството.Хиляди невинни граждани били избити.Естествено,имало евакуация.Но щом чух това,сърцето ми се сви,очите ми се разфокусираха и ми стана толкова лошо,че преспкойно можех да умра от мъка...
Абсолютно всяка клетка от тялото ми ме болеше неописуемо.Положих глава на масата,а кървавите ми очи се загледаха в небето.Едно малко пухкаво облаче преминаваше,а аз се чудех:
"Ако се кача на него,ще ме отнесе ли в родината ми...Да я зърна за последно...
Не.Нямаше.Не и поробена.Щях да ида там и да я освободя.Генералът прекъсна мислите ми с твърдия си глас:
-Момчета...Имам добра,лоша и още по-лоша новина за вас.С коя да започна?
Беше ми все тая.Исках най-лошата първо.
Оказа се,че Словенците не са удържали добре атаките на австрийците и вече са окупирани.Десетки хиляди Хърватци,участващи в дефанзивата са намерили гибел там.Сърбите вече отказват да се бият с Румъния.Превзетата ивичка от вражеската територия е върната на румънците с една цел-междустранен мир.Сърбите не участват вече във войната.Гърците са оттеглили контингента си от българските земи заради наличието на румънци в Стара Планина и Дунавската равнина.
Лошата новина бе,че варненци постепенно се предават под натиска на румънската авиационна машина,както и нон-стоп обсадата,настъпващите пехотинци и минохвъргачки.Всичко това звучеше толкова неизбежно...Щяхме да загубим войната по приказките на генерала.Със сигурност.Но аз знаех,че не трябва да се доверявам на НИКОГО на сто процента.Затова се самоуспокоих.
Добрата новина наистина беще най-щастливата в живота ми-нашият екип е разпуснат,за да се върне в България.Щом изрече ВРЪЩАНЕ В БЪЛГАРИЯ,всички момчета скокнаха от столовете от радост и се запрегръщаха.Това бе прекъснато,защото генералът се изкашля високо и продължи:
-Храбри бойци.България разчита на вас да я освободите от тиранията на румънските изверги.Вие НЯМА повече да сте военни,а цивилни.
Отнемат ви се военните самоличности.Предайте документите си.В базата данни вие вече не съществувате.От сега нататък сте цивилни.
Момчета.Искам да знам,че ще направите всичко възможно да си върнем родината.Да я видим отново свободна.Понеже вие сте от Плевен,както научих,ще се върнете в града си и ще се присъедините към въстаниците.ЩЕ възвърнете свободата на града,после на окупираните територии.Моля ви,спрете този вирус докато не се е разрастнал...Направете го за родината си...
От очите на всички се стекоха сълзи.Сбогувахме се с генералът,който ни каза като за последно,че утре рано сутрин ще кацне самолет,който ще ни отведе право у дома.
Щом шумът свърши и навън се стъмни,аз се загледах на юг,към Българското небе и си помислих:
-Какво ли е то сега?
Стоях на прозореца цяла нощ,без да мигна.Момчетата още не можеха да повярват и никой не спа.Говорихме си за роднините,които са евакуирани нейде из Стара планина.Щом пукна зората,слънцето размъти облаците,а небето доби оранжев отенък,аз и хората ми погребахме Станимир в задният двор на къщурката,отдавайки за последно почит.Излизайки от двора,пред нас спря зелен джип,а пред кормилото беше се настанил млад войник с набръчкано лице.Той ни помаха да се качим.След него спряха още два джипа.Наместихме се за пръв път през последните седмици в нещо,което не те стресира,няма опастност да умреш в него от вражеско ПВО и много по-запазващо енергията от това да крачиш пеша с 30 килограма екипировка.Подминавахме някога стройните улици,които сега приличаха на множество пътища към ада,защото накъдето и да поемеш,ще видиш само и единствено разруха.Вечна разруха,която никога няма да бъде простена
на българските бойци,които също дадоха животите си за една напразна кауза.Единственото нещо,което ме крепеше в този руинен ад бе
да се върна вкъщи и да помогна на Съпротивата.Стиснах здраво,в знак на искрица надежда юмрука си.Джипа подскачаше,а ние се тресяхме,подминавайки сгради не по-високи от 1 метър.Нямаше по-висока останка от вратата на някое футболно игрище в изравнено със земята училище.Сигурен съм,че в Света в момента няма толкова опустошения колкото само в тази малка част на града сега.
Нямах търпение да се измъкна от това място,оприличено с някоя система,закодирана дори за най-големите хакери.Но дори да я разбиеха,вътре щяха да намерят само скръб,мъка и смърт за напразна кауза.Точно това имаше тук.Точно за това се биехме ние като заблудени овце.Няма значение за какво.Ние се уважавахме един друг и аз никога,никога няма да забравя братската дружба,която въпреки
множеството убийства,остана по-сплотена от всякога.Този съюз бяхме ние.Хората,които щяха да освободят България от румънските излишъци.Те пъплеха по земята ни и мътеха гнусните си издевателства по България както ненужните,отвратителни въшки пъплят и снасят
гниди по главата на някой нещастен човек.Докато пътувахме към летището,се загледах в каската си,която сега беше в ръцете ми.Отражението беше на слънцето.Блестеше наистина ярко.Слъцето на зелен фон...Подхилкнах се.Да.Слънцето-този мощен лъч надежда
на фона на забележителната зеленина и природа на България.Как ми липсваха сега.Но обърнех ли каската наобратно,слънцето изчезваше и се появяваше този ремък,който поддържа каската стабилно на главата,закопчан под брадичката.Каската менеше лицата си.Два избора-
този на Светлината или този на Тъмнината.Тъмнината лесно щеше да ме погълне.Както главата бива погълната от вътрешността на каската.Лесно и просто.Имах два пътя,по които да тръгна-този на още гибел и престрелки из руините в Румъния,под тъмното небе,без искрица светлина или пътят,ясно осветен от невероятният слънчев лъч,който щеше да ме напътства.Да.Ще поема по светлината пък да става каквото ще.
Усмихнах се,гледайки към слънцето.То ми се усмихваше също.Събра облаците около себе си,а те сякаш ме окуражаваха:
"Давай,Митак,ти ще успееш!Хайде!Чакаме те в България!!!"Незнайно кога,пристигнахме на летището,където беше кацнал глайдер.От него излезе висок и гологлав младеж,който се усмихна.Аз изскочих от джипа и се затичах към него.Това беше Сашо,моят най-добър приятел!Говорихме си около час в пилотската кабина колко се радваме,че сме живи.Тогава трябваше да излитаме.Напълно щастлив,аз бях
готов да отделя от моето щастие и да го даря на целият народ.Взехме си последно сбогом с румънската земя и се отлепихме от земята.Стоях при Сашо,говорехме си.Той беше напълно сигурен в твърдението си,че ЩЕ влезе в Съпротивата и ако трябва,ще тръгне на оръжие.Аз бях с него.Бях уверен,че ще се запиша още на мига,когато ми съобщиха,че има съпротива.
Летяхме на около 3 километра над Земята,а Дунава вече се виждаше съвсем ясно.Бях малко по-близо до слънцето и му благодарих за подкрепата.Наближавахме Дунава,а моето сърце туптеше по-бързо от всякога.Усещах,че около мен туптят още стотици сърца щом съзрях българска земя.Та това е равнината!Дунавската равнина!Заподскачах в кабината,а Сашо се засмя и запяхме Националния Химн на България.Към нас се присъединиха всички останали,които се бяха изправили и положили ръка на сърцето,пеейки.Бяхме в безопастност във
въздуха над Румъния,но щом минахме Дунава и навлязохме в български въздух,по нас откриха огън с ПВО.Извиках на Сашо да не се притеснява.После добавих:
-Вдишай,мамка му!Български въздух!
Запяхме още по-силно,а един снаряд се разби близо до крилото ни.
Сашо доби сериозен вид и съобщи на всички,че след минута ще се наложи да скачаме с парашути над Плевен.Нямаше време за щастие.Навлякохме парашутите и се наредихме на вратата.Сашо пилотираше още секунда,когато снаряд откъсна опашката на самолета.
Един по един,момчетата се изтатръзиха по пода и изхвърчаха във въздуха.Тогава наистина се шокирах,защото края на самолета приличаше на уста на ламя,готова да ме погълне.Аз се хванах здраво за дръжката на вратата,когато със сетни сили извиках на Сашо:
-Да скачаме!
Той изкрещя:
-Нямам парашут!
Стреснат,аз извиках агонично:
-КАКВО?!?
Той набързо навлече презрамката на лявото рамо,после на дясното,но тя се изхлузи,защото той изхвърча край мен,удари си главата в една от седалките и хвръкна надолу,без да видя дали му се е отворил парашутът.Напълно шокиран и объркан,аз започнах да дишам толкова тежко,че то можеше да се оприличи със силни хлипове.Под краката ми имаше 2 километра атмосфера,а Плевен приличаше на трошичка сирене.Видях някои от парашутите,но нищо повече.Ръцете ми се разраниха,когато се отпуснах.Само една мисъл мина през главата ми:
"Ще освободя България от тези изверги".
Излетях през откъснатата опашка и падах право надолу като в някой сън.Винаги сънувам как падам в някоя бездна и се пребивам.Но този път извадих адски късмет-парашутът ми се отвори,когато бях на по-малко от километър във въздуха.Беше наистина страшно да видиш Дунавската Равнина от тази височина.Приземявайки се,аз се колебаех.Щях да съм на вражеска територия.Но това нямаше да попречи на сладката глътка български въздух да премине през дробовете ми.Оставаха ми няколко метра...Щях да се приземя право върху една табела,която сочи към Кайлъка...Оплетох се в клоните на едно дърво.Видях как едно от момчетата ми се закача на двадесет етажен блок,право на покрива.Там,два войника го застреляха и той падаше стремглаво надолу цели 3 секунди,когато се разби в земята.
Стига толкова огорчение...Стига...Увиснах като цивка,когато под мен притича Сашо.
-Ти си жив!
Стресна ме той.Извика ми да слизам.Той ми помогна да се откача от дървото и за първи път стъпихме на Българска земя с двата крака.
Нямахме време за друго,освен да се скрием у нас.Боже,какво ли преставляваше това У НАС?Имаше ли го домът ми?Улицата съществуваше ли
вече?Кварталът?
Тичахме нагоре по Мара Денчева,която беше обстрелвана и разрушена до неузнаваемост.Бензиностанцията на върха на улицата се бе
превърнала в бензиностанция за румънски военни джипове,коли и други превозни средства.Поехме по малко баирче.Не можех да повярвам,че още веднъж крача в родният си град,в родният си квартал!!!Стигнахме полу-разрушеният до болка познат блок,където едно
време живееха гадни ламерчета.Беше ми жал за всичките тези останали без дом хора...Но нямаше време за състрадание.Защото наближавах дома си...Магазинчето,което съществуваше откакто съм жив,беше на мястото си,но представляваше сега магазин за части на оръжия.Ето...още десет метра и съм у нас!
Затичах се...Сашо беше зад мен.КЪЩАТА БЕШЕ НА МЯСТОТО СИ!УРА!!!Прескочих оградата и направо в задния двор.Успях да отворя входната врата с изпитан метод без ключ.Тогава погълнах наведнъж стълбището и натиснах дръжката на вратата.Тя се открехна,а аз и Сашо любопитно влязохме вътре.Всички мебели и всички стаи бяха на мястото си.Удивително...Погледнах през всички прозорци-кварталът беше недокосван.Хората,къщите,блоковете,децата...Всичко беше както го оставих.Но нещо липсваше...Нашите.Къде са?Евакуирани?
На масата в хола намерих с разтуптяно сърце бележка от майка ми.
Скъпи Мите,
Ако четеш това,значи си успял да се върнеш в България и да осъществиш плановете си,да научиш и да направиш това,което трябва,за да защитиш родината ни от набезите на румънците.Наложи се да се евакуираме цялото семейство,заедно с родителите на Сашо при леля ми в Македония.Сега сме там и ще останем там докато войната не свърши.Братята на Сашо участват в съпротивата,където се надявам да се запишете и вие.Всички сме живи и здрави и вярваме в теб.Ти ще успееш и ще донесеш мир.Върви сега и направи каквото трябва
за да спасиш народа си.Точно това искаше когато беше по-малък.Да направиш нещо за България.
Твоята любяща майка

След като прочетох това,от очите ми се стекоха огромни сълзи.Не можах да повярвам,че всички за живи.
Минаха се часове преди да осъзная,че това е реалност.Сашо се радваше също.И то много.В хладилника намерихме ядене и пиене и си пуснахме телевизора.Не.Не бяхме свикнали така...Допреди час бяхме по средата на битката,а сега-в рая.Тази граница е странна,неописуема и завладяваща.Както и животът ми в бъдеще...Легнах си с усмивка на лице и заспах,сънувайки живота си преди години в същото градче.Там,в далечината,на един величествен хълм се белееше гордостта на Плевен,вечният паметник на българските бойци в който беше поместен мемориал на войниците,били се при обсадата на Плевен преди много,страшно много години.
Животът е твърде кратък,за да бъдеш щастлив и твърде дълъг,за да се мъчиш...

Извинете предварително за може би недодяланата поредна част на разказа,но просто не бях в много добро настроение докато го писах.Все пак се надявам да ви хареса,защото положих усилия.

Рано сутринта нещо огромно се надвеси над мен.Разлепих очи съвсем лесно и съзрях наспаната и доволна физиономия,изписана на лицето на Сашо.По брадата му вече се подаваха едри косми,които ме подтикнаха да направя първото нещо след събуждането си-прокарах ръка по брадичката си и се спрях в дясната част.Сашо седна на фотьойла,който изхриптя и от него се издигна мозъкобъгясващо количество прахоляк.Погледа през прозореца и въздъхна.Забочи проницателно погледа си в паркета и издиша с нос.Мислеше за нещо.
Позачудих се какво е това нещо и попитах с болящо гърло:
-Нещо не е наред?
Не усещах гласа си като свой.
Сашо ме погледна за секунда и врътна главата си към тавана.Последва тежка въздишка,скръстване на ръце и няколко мъдри премигвания.
Още гледайки през прозореца,той каза със смущение:
-Току що получихме писмо от Главният Щаб.
Очите му се зачервиха,а моето сърце заблъска сякаш знаех какво щеше да последва.
Той бръкна в джоба си и извади тънък,смачкан плик,който плъзна към мен по масата.
Аз го поех и взех листът хартия от вътре.Разгърнах го с разтреперани ръце и зачетох,дишайки тежко.Чувствах как очите ми ще се пръснат.
Лейтенант Димитров,Лейтенант Давидов.
Вчера,в 22:06 часа бе направено разследване и в щаба пристигна докuмент със загиналите ви братя по оръжие.
Дано приемете тези вести с чест и смело,защото следващите редове са най-мрачните от нашата история.
Със скръб ви съобщаваме,че всички от вашият екип са намерили смъртта си по време на приземяване в града.
Знаем,че няма начин да намалим страданието у вас,но нека това ви мотивира никога да не се предавате и да
накажете врага с това,което му се полага.
С чест
Генерал Васил Б. Тодоров

Отлепих очи от текста,но той не ми повлия почти никак.Е,останахме само аз и Сашо.
Изглежда съдбата е решила да използва в големи дози черният си хумор върху нас.
Няма значение.Дори това няма да ме спре.
Погледнах към Сашо,хвърляйки писмото върху масата.
Той бе положил лице в шепите си.Разтегна едната си ръка и бръкна в джоба си.
-Има още едно.Донесе го качулат човек и избяга.-Успях да доловя изпод ръцете му.Той ми го подаде,а аз хванах здраво писмото и разгърнах старата хартия.
Беше адресирано до мен.
"Тайният Щаб на Финландските Съюзнически сили на Съпротивата" в Плевен гордо ви съобщават,че:
Ви приемат като свои съюзници в офанзивата срещу румънските части,окупирали града.
Желаят да се срещнат с вас чрез свой човек на улица Васил Левски номер 1026 в 13:00 часа днес.
За повече информация относно срещата,изчакайте телефонно повикване у вас в 9:00 часа.
С много уважение,
Генерал Кларк Шмитхофен.

Погледнах към часовника,който бе над телевизора.Цифрите пищяха "8:56!!!"
Повикването ще е само след 4 минути!-Трескаво върнах писмото в плика.
Попитах най-добрият си приятел какво мисли,а той отвърна с прекалена увереност:
-Познавам един човек тук,в града.Добър характер,от нашите е.От Съпротивата.
Успях да се свържа с него тази сутрин по телефона.-Той стана и отиде до вратата.Загледа в пода и въздъхна.
Сгафих.Румънците проследиха разговора.След не повече от 10 минути ще са тук.Трябва да изчезваме.
Страшна вълна от лед ме разтресе и аз опулих очи.
-КАКВО???
Той се облегна на стената и разтри ръце.
Само след миг телефона зазвъня.Нямах време да мисля за това,което Сашо ми каза.Трябва да се обадя.
Тръгнах неуверено към телефона и протегнах ръка.Докоснах дръжката и погледнах към Сашо,който поклати глава.
Без да се колебая,аз вдигнах телефона,преглъщайки докато го поднасям към ухото си.
Чух пукане и след секунда дебел и страшен мъжки глас забоботи.
-Лейтенант Димитров?
Уплаших се,когато чух името си,но се съвзех и пророних тихо:
-Да,аз съм.
Последваха няколко секунди мълчание и внезапно същият глас заговори пак и закънтя в ухото ми.
-Нямате време за губене.Хванете тролей номер 3.В него не се возят румънски войници.Слезте на 5-тата спирка и влезте във вход "Б" на червеният блок вляво.Имате 8 минути.Нашият човек ще бъде облечен със тъмнозелен блузон и дънки.Не се притеснявайте.Всичко ще бъде наред.
Връзката прекъсна.Нямахме време за губене.Преоблякохме се набързо с моите дрехи и излязохме през задният вход.
Забързахме без да му мислим към спирката.Стигнахме я за няколко минути,а тролей 3-ка не се подаваше на хоризонта.
Забелязах румънски войник да взима документите на млада жена на двадесетина метра от нас.Дръпнах троснато Сашо и влязохме в тълпата.Румънецът приближаваше като ходещата смърт.Носеше винтовка,която изглеждаше страшно в неговите ръце.
Нещо заблестя в погледа ми.Това беше тролеят.Съобщих щастливо на Сашо,а хората около нас го спогледаха странно.
Животът явно течеше нормално тук.Като изключим румънските войници на всеки метър,всичко беше както съм го оставил.
Тролеят приближаваше,румънецът също.
Още няколко метра...Тролеят спря и стари бабки започнаха да слизат.Ако една не бе ме настъпила по палеца,щях да вляза,но онзи войник ме хвана за ръкава и ме издърпа.
Погледнах го,а той извика:
-Документаци!
Това трябва да означава документи-си рекох и стреснат отговорих с жест,че нямам.
Тогава той стисна дръжката на оръжието си,а аз мигновено се досетих какво иска да направи.
Бутнах го с все сила към пейката,където той се приземи.Издърпах Сашо в тролея,а той потегли.
Успяхме да се изплъзнем,но вътре бе претъпкано с хора.По едно време се усетих,че нямаме пари.
Когато споделих проблема си със Сашо,той отвори вратите ръчно преди тролеят да е спрял и изчака да спрем.
Хората го гледаха недоумяващо,а той ме дръпна и двамата скочихме в движение.Боже,каква глупост направихме.
Веднъж изтупани от прахта,ние се намирахме на 5-тата спирка.Огледах се за този червен блок и го съзрях след не чак толкова дълго обхождане.
Изведнъж,Сашо ме потупа по рамото и ми каза тъжно:
-Виж,аз трябва да се срещна с моя човек.Ще се срещнем в 18:00 часа у вас.Чао.
Той потъна в една тясна уличка,а аз стигнах зачуден червеният блок и влязох спечен във вход "Б".
Там стоеше висок човек с дънки.Когато ме видя,той се приближи към мен и попита:
-Вие ли сте Димитров?
Имаше зелени очи и руса коса.Очевидно не беше българин,защото имаше прекалено странни черти на лицето,които бяха отличителни за скандинавец.
Погледнах за миг към вратата,после добавих.-Да.
Той протегна ръка и се здрависахме.
-Аз съм Армо Фликс.От финската съпротива тук.
-Приятно ми е да се запознаем.
Той ме поведе към мазата.
-За мен е чест да работя с вас.Ще ви запозная с още един много важен член на съпротивата.
Армо отвори стоманена врата и ме бутна вътре.
Озари ме светлина от крушка.Пред себе си виждах малка дървена маса,четири стола и съвсем тясно пространство.От един от ъглите излезе
тъмнокосо момче на около двадесет години,със синя униформа,който се доближи към мен,протягайки ръка за здрависване.
-Ааа.Нека ви запозная.Михал,това е Димитър Димитров от българската съпротива.Димитров,запознайте се с Михал Полански,от полската съпротива тук.
Учуден,аз се здрависах с поляка и попитах:
-Фини,разбирам,но поляци?Защо ни защитават?
Настанихме се на столовете,а Михал ме погледна спокойно и заговори с удивително нисък глас:
-Ние сме славянска държава.Също така вие.В тези времена се водят битки за именно тези ценности.
Ще се подкрепяме взаимно и ще унищожим румънската сган.А сега,да преминем към целта на срещата.
Исках да ви запозная с Лукас Конлин,но в момента е на мисия и отсъства.
Намираме се в щаб-квартирата на тайните ни части.В това мазе се помещават членовете ни от всички страни на Балканите без албанците и турците.Те обявиха неутралитет.
Заговори сякаш ми връчва Нобелова награда за мир.
Искаме да обединим сили с Вас,Лейтенант.Знаем за вашите успехи в Румъния и мислим,че ще сте отличното попълнение в нашият състав.
Преди това искаме да Ви запознаем с нашите цели.
Всеки район си има своят лидер.Но тук командваме съпротивата в целият град.Искаме Вие да поемете една от главните ни части със смесен
характер (от всички страни) и да пожънем заедно велики успехи.
Понеже пристигате тепърва,ще ви покажем какво се е случвало когато сте отсъствали от страната.
Михал плъзна червена папка по грапавата маса.За миг светлината прекъсна и настана тъмнина.Имах чувството,че ще стане нещо наистина
страшно.
Какво ли...
ЩРАК!!!

Ледника е пропуснал да ви обясни за национал-социализма май и да прекрати мъките на тая измъчена тема...

Аз от националсоциализъм не разбирам, аз съм националист.

Бе то хубаво е разказчето, България, заедно с другите сили срещу Румъния, но като го чета все едно виждам Банд ъф брадърс, много напшомня на тоя филм, липсата на автоматично оръжие през 2016 е малко стряскаща. като цяло това е единствения и основен, голям и огромен косур, но се преживява. разказа е интересен, завладяващ и те хвърля в размисли "ами ако наистина....."

Благодарническо за коментарите.

Реших да поразчупя пръсти и да продължа този завладяващ ума разказ.

Щрак!
-Какво по...-Усетих как тези думи излизат от устата ми по инстинкт.
Едно мигване и цялата стая се тресеше.
Стига,де,пак ли?-Помислих си аз,с още невъзвърнали се от бойното поле чувства.
Уплашен,се изстрелях на крака и се хванах за стола.
Реших,че румънското ПВО не си поплюва.Тези мисли ми докараха световъртеж,когато чух как вратата скръцна.
Представих си я,червена и олющена.
Стаята продължи да се тресе,а Армо,за наше успокоение,каза на висок глас:
-Не се тревожете,лейтенант!Румънците обстрелват с оръдие нашите позиции на север!
Позиции на север?-Въздъхнах си наум.-Все пак имало прилична съпротива,щом отпорът е толкова безпощаден.
Усетих как повдигам едната си вежда и добивам интелигентен вид.
Тресението затихна,а за моя изненада,на пресекулки,светлината се възвърна.
Съвсем учуден,аз вперих поглед в Михал и Армо,които седяха мирно на столовете,втренчили се в мен,а се бяха отпуснали сякаш нищо не се е случило.
Леко засрамен от паниката си,аз се върнах на своето място,на столът,който според познанията ми,бе изработен от череша.
Леко задъхан,поогледах стаята.
Оранжев отенък,полуразбита маса,няколко крана за вода,тук-таме разхвърляни кофи,парцали и разбримчена метла.
Също така,две огънати сякаш от велика сила железни чаши,пълни догоре с топла течност,полепнала отгоре с прах.
Съзрях съвсем в единият ъгъл малка пейчица,която щеше да издаде последен звук,седнех ли на нея.
Тези момчета от Съпротивата живееха изключително бедно и мизерно,а заслужаваха толкова много!
Преди време,когато четох "Немили-Недраги",усещах атмосферата и се чудех дали някога няма да я усетя на живо.
Е,ето че съдбата ми освободи място и за този момент.
В тази творба,българските хъшове са живели на косъм от смъртта в Румъния,а ние сега живеем по същият начин,но в собствената си родина.
Тежка въздишка се открои от дробовете ми,когато се загледах в малкото правоъгълно прозорче,което оставаше единствената неразбита вещ в стаята и ни задоволяваше с тънки снопчета светлина.
Михал ме откъсна от потока на спомени и мисли,връщайки ме на циментовият под на реалността.
-Лейтенант,нямаме време.Всеки момент ще пристигне полският стрелкови екип.Ще Ви преместят недалеч оттук.
Тъкмо щях да възразя,усещайки как главата ми изтръпва,но Михал махна с ръка и ме загледа като зъболекар.
-Димитров,нямаме секундите за това.Нашите другари умират.Нуждаят се от помощта Ви.
Армо го прекъсна джентълменски,покашляйки се.Михал отмести жадният си поглед към него.
-Хъм,Майоре,щяхте да покажете документите...
Михал отвори уста и вдигна ръка.
-А,да,щях да забравя.
Разтвори на първа страница тежката бумага,врътвайки я към мен.
Загледах сътресаващите картини.
Над тях имаше надпис "ЖК Сторгозия".
Тихият глас на майора допълни ужаса.
-Лейтенант,сигурен съм,че не сте наясно със случващото се тук.Румънски граждани са се заселили тук.Сега,техният брой е приблизително десет хиляди.До другата седмица,ще са пет пъти повече.
Разгледах със зяпнала физиономия потресаващите снимки.
На една от тях,се виждаше как румънски войник разстрелва български пленници.
На втората-румънски танк,който току що бе взривил блок в Сторгозия.
На трета и четвърта-румънска атака на нож към български бойци.
-Всичко това се е случило в Плевен,Димитров.
Армо иззе документите от мен с усмивка,сякаш не искаше да гледам повече шокиращи снимки.
-Лейтенант,Вие нямате документи за този град.Нямате шанс за такива.Трябвало е да живеете тук откакто румънските части навлязоха,преди месец.Вие и приятелят Ви сте пристигнали сега.Ще трябва да Ви местим често,иначе румънците ще Ви издирят и екзекутират.
Вече двадесет и шест от нашите хора са намерили смъртта по този начин.
Михал ме загледа бащински и пророни:
-Ще Ви поверим на ефрейтор Джверкович,на булевард Мара Денчева,за да държите под око вашият сектор.Поверявяме Ви го.От сега нататък ще командвате повече от тридесет души в района.
Щом освободите района от румънците и изградите прилична съпротива,ще се свържете с нас чрез радиоприемника у ефрейтор Джверкович.Ние ще изпратим наши части за още защита и ще преместим щаба си там.
Михал и Армо станаха и тримата се здрависахме.
Усетих мощен прилив на енергия от уважение,която щеше да ме крепи каквото и да ставаше.
Господ да ги благослови,всичките чужденци,които се биеха за нашата свобода.
Всичките...
Армо ме изведе от топлата стая,през стъпалата и излязохме през задната врата.
Навън се бе навъсил огромен сив облак,който щеше да ме погне всеки момент.
Последвах финландецът по пътечката,която водеше до главната улица и се спряхме на прашна спирка.
-Е,явно пътищата ни се разделят тук,докато пак не се съберат при освобождаването на Мара Денчева.
Отговорих плавно и желязно:
-Уверявям Ви,че ще обединим сили отново,Капитане.
Армо вдигна ръка към мъж със зелен джип.
Той спря пред нас,а Армо ме посочи и заговори на фински.
Последва петсекунден разговор,а аз чух за пореден път името Джеркович,когато Армо отвори предната врата,а аз влязох в джипа.
Финландецът помаха като за последно и изрече:
-Ще се видим скоро,лейтенант Димитров!
Помахах за сбогом и отговорих:
-За да обединим сили!
Джипът потегли,а шофьорът се обръщаше ту към мен,ту поглеждаше пътя.
-Вие сте лейтенант Димитров,така ли?
Писна ми да отговарям на този въпрос,затова поклатих глава.
-Откакто пристигнахте в града,Ярку Ромещ се е разярил и иска главата Ви.
Възникнаха смеховити мисли за името на този сякаш румънец.
-Ярку Р-Ромещ?-Повторих иронично.
-Да,лейтенант,румънският генерал,който управлява града сега.Честно да Ви кажа,да му храча на фамилията.
От него се понесе разбунтуван смях на скърцащ гардероб,който накара прозорците да танцуват.
Замалко щях да си глътна езика,когато в мен се приземи нещо голямо и космато,с остри нокти,което отново отскокна с писък и се бухна отзад.
-Ооо,лейтенант,това е котката ми-Еслик.
Обърна се към нея и заговори както майките на бебетата си:
-Кааажи здрааасти на лейтенанта,Еслииик.Гучи гучи гууу!
Котката го изгледа като умствено изостанал и започна да се облизва.
След няколко разярени спирачки на червени светофари,най-накрая съзрях моят квартал.Необуздано чувство за слизаност от джипа премина през гръбнака ми,когато шофьорът изграчи,давейки се:
-Ох,лейтенант,пристигнахме!-И наби спирачки,оставяйки седалката на двадесет сантиметра зад гърба ми.
Щом възвърнах нормалната си стойка и излязох разтреперан от джипа,аз попитах:
-Така и не разбрах името Ви.
Финландецът изплю през прозореца клечка за зъби и премлясна:
-Хелмут.Или Богърт,както ме наричат приятелите ми.Сигурно,защото приличам на такъв.
Последва разкъртващ смях като на закоравял пушач от трета възраст.
Наистина,този човек имаше леко наднормено тегло и силно изразено шкембе.
-Ще се повозим пак,лейтенант.
Думите му останаха назад,а джипа се понесе стремглаво и плавно към съседната улица.
Усетих как някой ме потупва по рамото,ужасих се,и готов да фрасна човека,аз се обърнах.
Беше...

Аве що на младия автор му е истрит акаунта?

Позитивни гласове - 12
Негативни гласове - 2

Стреснах се и отскокнах назад с бърза крачка в ритъм с пулса си.Видях как едната ми ръка минава пред лицето, но усетих как глупаво изглеждам, трескаво се изправих и изгладих дрехите си с един мах, усещайки непохватна усмивка да плъзва по лицето ми.Пред мен стоеше малко по-ниско момче, на възраст към осемнадесет, но с изключително мъдър и проницателен поглед.Той подаде плавно и плахо ръка,клюмвайки леко с глава.
Без да знам какво става и с кого по дяволите се ръкувам, аз изпълних този рядко срещан в България поздрав, усмихвайки се отново.За моя изненада, младежът се ококори,посочи с ръка един блок, близък до Китайската(Дъъълга редичка блокове в Плевен.Абе,честно,и аз не знам един цял или няколко слети са,ама айде).
Проговори на развален английски,наблягайки на спукващо тъпанчетата “Р” (ръ).
-This way,Lieutenant Dimitrov. (Насам,лейтенант Димитров)
Брей, доста известен съм станал в този град.Току виж онзи румънски главнокомандващ вземе да ме покани на шведска маса, я съм отишъл, без майтап!
Подсмихнах се при тази мисъл, но затътрих натежали крака след момчето, не знаейки какъв е, що е, щом говори на английски, и то развален.
Тичахме ли,бързахме като улави говеда.Неее,никак не повдигахме подозрения,не.
Спряхме се, дишайки на пресекулки във входа на гореспоменатият блок,когато момчето свали шапката си и се облегна на стената,дишайки трудно.
-Марек…Марек Джеркович. Бат ефрейтору Джеркович.
Това успях да чуя от според мен полякът,защото това звучеше на полски.
Използвайки еднодневните си познания по полски,придобити от незнаен сайт в интернет,разшифровах това изречение като : Марек.Марек Джеркович.Брат съм на ефрейтор Джеркович.
Щом преработих тази информация,пареща тръпка премина през лявото полукълбо на мозъка ми,спирайки зад ушите ми.Опитах на английски да попитам дали може да ме
Заведе при брат си,но момчето обели на полски:
-Сожаляю,англиски не понимач.
По дяволите,не разбирал английски.Стана напечено,защото след секунда,стара жена излезе,блъскайки се в Джеркович,а той се издаде:
-Извините мня,старочка,я не пожелал разплискачик вашо млеко.
Тя го погледна с кървясал поглед,а след секунда нарами бастуна си и с трепереща ръка започна да го налага където свари,пищейки:
-Мръсни дечурлига,калпазани с калпазани!Къде е иглата да ти надупча езика,кьорав похлупак такъв!!!
Марек ме потупа по рамото и ми каза със закъсал глас:
-Бегат,бегат…По моя команду…
Разбрах,че ще трябва да бягаме,а сърцето ми се нагоди на тази честота по навик.
Опулваше се все повече,когато издиша тежко и отвори уста:
-ТИИИЧКААА!!!
Удари ме по гърба доста силно и двамата побягнахме точно както бягах навремето,гузен,че съм напъхал един чувал картофи по ауспусите на кварталните коли.
Поехме забързано към тясна уличка.Съзрях комина на китна къщичка,молейки се ефрейтор Джеркович да е там,но уви,не бе там.
Марек ме задърпа за ръкава и двамата се набутахме във вход Б или В,не видях добре.
Заприпка към асансьора и натисна копчето.Зачакахме и трептяхме сякаш не сме изпускали газове от боб цяла зима,когато нещото зад нас щракна и малка лампичка светна.Със светкавична скорост се навряхме вътре,когато Марек затвори вратата и занатиска копчетата сякаш играе на игра от типа “Чупи си клавиатурата”.
Заблъска и заиздава странни звуци,озъртайки се на всички страни,поглеждайки ме сякаш всеки момент ще се превърна в рунтав румънец и ще го сгъна в кварталният гюм.
Асансьорът се понесе като каруца с реактивен двигател нагоре,друсайки нонстоп,а ние вътре се тръшкахме като пуканки.
След не толкова дълъг престой в умаленият вариант на дискотека,където се слуша само чалга,ние излязохме като от газова камера и се понесохме към единственият апартамент на етажа.
Марек зачука по вратата,а аз прокарах ръка през косата си.
-Утоли врачу,бат!Тичкай,припкавелкуй!
Стана ми малко смешно.Сякаш бях в сън.Това беше някаква подигравка с реалността.
Първо,докарва ме дебел финландец с котка,която се казва Еслик,после луд поляк ме въвлича в конфликт с баба-хейтър,която му откъртва главата,а сега това.
Вратата скръцна и отвътре се подаде зализан русоляв млад момък,който лъхаше на цигари.
-Заповедайте.-Понесе се от него.
Без да му мисля,настаних краката си в уютният апартамент на цветущият ефрейтор Джеркович.
Той ни поведе в малка,затъмнена от щори стаичка и ни поднесе два стола,на които седнахме.
Ох,отдъхнах си от всичко.Този апартамент бе от до български.
Българска чергичка в антрето,кафяви тапети по стените,традиционното дървено гардеробче,съпроводено от шкафче за обувки и няколко тубички черна боя за обувки.
В стаята,където бяхме,имаше малко телевизорче Panasonic,квадратна дъбова маса с оръфани краища и пухкав бял килим.Стаята бе с изглед към Мара Денчева,от този етаж,успях да съзра апартамента си.
Не след дълго,Марек и брат му седнаха срещу мен.
Марек ми представи брат си Владек.Здрависахме се здраво и се върнахме на местата си.
Владек заговори тихо:
-It’s good that you showed up that soon.
(Добре е,че пристигнахте навреме)
I wouldn’t have doubted if you too weren’t blown up by...
(Не бих се поколебал ако вие двамата бяхте отнесени от…)
Но преди да успее да продължи,някой от долният етаж довърши изречението:
Румънскье артилерии!
-Держите се,момченки,Hang on,boys! (Каза и преведе Владек)
Миг по-късно усетих как земята се клати,а всички малки предмети в стаята се затъркаляха по пода.
Навън се чуваше здрава пукотевица,съпроводена от разтърсване.
В отговор,полският отпор бе толкова зловещ и бранещ,както никога не бих подозирал.
Щеше ми се и аз да се включа в отбраната.
Мислите ми се материализираха много бъзро.
Тъкмо да си го помисля,и…в ръцете ми се оказа странно на вид полско автоматично оръжие с пълнител отстрани.
Без да се замисля,грабнах желязото и се впуснах в поредната отбрана на българското…

Излязохме на големия балкон с изглед към булеварда,а долу,румънците бяха заложили две огромни оръдия и обстрелваха блока.
Какво мина през главата ми първо?Като падна с балкона от тази височина,на какво ли ще приличам долу?Със сигурност не на омлет.На гозба от камъчета сякаш.Както и да е.
Изпитвах лека доза страх,някъде към 10 милилитра,но бяха достатъчни,за да накарат ръцете ми да трептят,повдигнех ли тази странна автоматична пръскачка.Казах си:
Как ли ще уцеля артилерия от близо 100 метра с това?
Май ще мина на принципа Spray and pray (Ръси и се моли).
Прицелих се в едно от оръдията,а когато заден и преден мерник си паснаха,натиснах за пръв път от цял ден спусъка.
Невероятно количество пепел се понесе от дулото,а звукът можеше да се оприличи с такъв на влак,минаващ по релси.Или по-точно,по камъни.
Интересното бе,че не подскачаше нагоре и настрани,а съвсем плавно друсаше,давайки ми преднина и точна стрелба.Не виждах кого надупчвам,защото искрите пречеха.
За да компенсира все положителните си качества,това оръжие успя да натика нахално в носа ми гъсто количество пушиляк,който попречи на нормалното ми дишане.
Когато престанах да стрелям,се усетих,че не само аз съм открил огън.
Михал бе нарамил жълтеникава и ръждясала отгоре базука,която бе озарена от залязващото слънце.
Брат му Владек му каза накъде да стреля,държейки своята карабина насочена към земята.Имаше много малки ръце,но страшно жилави.
След като уточниха координатите и жертвата,Владек го тупна леко по главата,а Марек вдигна тръбата сякаш след един снаряд ще се реши съдбата на България.
Сбърчи чело и събра вежди,примижавайки с едното око.Насочи се,мръдна леко с ляво рамо и натисна спусъка.
Нямаше и секунда,когато от дулото изскочи и се устреми право надолу малка ракетка,която остави диря от пушек по пътя си.
Марек направи няколко стъпки назад,но се спря в стената,удряйки в нея края на базуката.
Отместих несдържаният си поглед към жертвата.
Хайде,още няколко секунди и ще се разбие…
Снижи се като дебнещ орел и след миг щеше да отнесе едното румънско оръдие.
Бях стиснал палци,придържайки пръскачката под мишница.
Хайде,само малко…
Точно така!
Секунда разлика и от румънското оръдие останаха само няколко чарка,които сега се търкаляха невредимо по улицата.
Но огромно поле от пушек замрежи гледката,която така или иначе си беше само за опускане.
В обгорелия асфалт чернееше огромна дупка,а краищата му стърчаха заплашително нагоре.
Румънски трупове нямаше,защото бившите СС-овци бяха кремирани.
Неочаквана вълна от радост ни погълна,а аз почувствах балкона като непревземаема крепост.
Марек,развълнуван,претърси с поглед пода на балкона и опулен се обърна към нас:
-Брачки,ракету нйет!
Владек се усмихна на една страна,положи оръжието си на перваза и направи няколко откоса.
Гилзите падаха ту при нас,ту се впускаха като диви към земята.
Обърна се към брат си и го успокои:
-А патронкье клокото хочеш!
И срита един дървен сандък,чийто капак се счупи надве,а отвътре се подадоха неколкостотин патрона,готови да влязат в тясната тръба и да отпътуват,въртейки се,към врага и с нетърпение да впият главите си в плътта му.
При тази мисъл,косата ми настръхна.
Леле,добре,че не съм враг на поляците.Те са големи националисти,направо фанатици,когато защитават свои или нечии идеи,считани от тях за ценни.
Марек загледа брат си с отворена уста и награби яростно шепа от патроните сякаш бяха злато.Отпуши гърло и хвана брат си за врата.
Владек,стреляйки уж към жертвата,сега отпрати няколко куршума към съседните блокове.
Неочаквано,отнякъде се понесе отчаян писък.
Братята се вкамениха,а усмивките им изчезнаха,изпъвайки се в права,непроменлива форма.
Владек притича до левият ъгъл на балкона и надникна у съседите.
Без да помръдва с глава,той пусна оръжието си и направи жест да дойдем.
С размекнати крака,аз се понесох като по въздух и изкривих главата си,за да видя какво става зад съседския прозорец.
Пред мен се разкри страшна гледка-младо,голобрадо момче лежеше в кръв на пода,а обкръжаващите го се опитваха да го превържат.
Той пищеше от болка и плюеше кръв,а приятелите му отърсваха ръце от кръвта и викаха неистово.
Марек не издържа,клекна в един от ъглите и се сви,поемайки главата си в ръце.
Владек отпусна ръце от парапета,наведе глава и отиде при брат си.
Чувствах как силите ни изведнъж са изчезнали напълно.Още един живот,поднесен в жертва на чуждестранна кауза,за чиито последици не е виновен.
Този човек си отиваше,а с него-бойният дух на сънародниците му.
Владек се изправи,избледнял и прегърбен,дойде бавно към мен и ме хвана за рамото,шептейки:
-Forget what you saw…(Забрави какво си видял) Сведе глава,едвам се крепеше,когато надигна вежди и очи нагоре,процепвайки през устните си:
-Be strong...(Бъди силен).
Потупа ме по рамото и седна на земята със свити колене,които бяха обхванати от венозните му китки.
Още несъвзел се от шока,едвам усещайки само краката си,чух няколко звука,наподобяващи мачкане на найлонов плик,когато спонтанно ослепях и усетих пареща и разрязваща болка в очите си.
Усетих как сядам на студения под,стискайки зъби и търкайки очите си.
Чух как един от двамата братя извика,пъшкайки:
-Dimitrov’s down!
Ахках и стисках с все сила зрителните си органи,търкайки ги.
Не знаех какво е станало,но от съседите се понесе картечен звук,който заглуши всичко.
Някой ме хвана за ръцете и ги издърпа настрани.
Опитах се да погледна,но виждах като през черен лист хартия.
-Don’t worry,just hang on...(Не се тревожи,дръж се…)-Каза Владек разтреперано.
Каза на брат си:
-Брзо,донесай воду!
Чух забързани стъпки,както и рикошети,забивайки се в стените на блока.
Не знаех какво ми стана,докато Владек не уточни:
-You have ash in your eyes...From the ricochets on this wall.The romanians hit us hard with MG. (Имаш пепел в очите...От рикошети в тази стена.Румънците ни обстрелваха здраво с картечница).
Слава Богу,нищо сериозно.Рекох да се изправя,но Владек ме спря.
-Wait!Stay low or you will die!(Чакай!Стой долу или ще умреш!)
Марек дотича към нас,наплисквайки очите ми с вода.
Усетих студената течност и започнах да мигам бързо.
С всяка секунда виждах все по-добре.
Румънците не ни жалеха,а правеха стените на дупки.
Съседите ни понамалиха отпора,а това ме стресира допълнително.
Вече виждах достатъчно добре,когато Владек и Марек ме подвигнаха.
-Лечко,лечко!Димитров,поемай оружье!
Разбрах това и взех,мигайки и сълзейки оръжието си.
Успях да нацеля пълнителя и презаредих за отрицателно време.
Тримата се включихме в отбраната,а нашите съседи се развеселиха и размятаха весели
лафове.
Отбранителният огън се усили,а румънците от съседният блок падаха и пръскаха кръв,смесен с прахта от разбитите в стените куршуми.
Това ме подсили на макс,и аз взех все по-точно да се меря и да не оставям жив варварин да обитава български блокове.
Сетих се за думите на генерал Патън,американски безмилостен ръководител,взел част по времето на II Световна.
Изрекъл е тези слова:
“Нека Господ да има милост над враговете ми,защото аз няма”.
Навремето ми звучеше първобитно и много маймунско,но сега разбрах защо го е казал.
От гняв и омраза към нацистките варвари,опустошили почти всички европейски държави.
Сега румънците събаряха българското,а аз нямаше да позволя това.Не,поне не днес.
Усмихнах се и продължих да хлюпам пълнител подир пълнител.
Точно когато румънските войски бяха разбити напълно,някой от по-долните етажи извика с все сила:
-Танкищи!Покривте все!
За мой косовдигащ ужас,насред улицата пъплеше гигантско чудовище на колела,което щеше да погълне блока със един снаряд като нищо.Същият румънски танк,като онзи на снимката.
Прекръстих се с ококорени очи,чиито зеници се разшириха още повече,когато танкът обърна оръдието си към нас…
Погледнах за последно полските братя,които стояха неподвижно,без капка живот или поне желание за такъв у себе си.
Всичко бе притихнало,чуваше се само ехтежа на наближаващият звяр.
Съвсем неочаквано,сякаш от небето се чу громък глас:
-Самолетчики!Финскье!
Какво?!?
Погледнах нагоре със скоростта на светлината и съзрях три огромни сини самолета,на чиито крила бе изрисувано финландското знаме.
Владек клекна с увисено чене и каза с примес на пресипнал глас и силен шепот:
-Господу благословит финландские самольетовъздушницье…
Марек се хвана за главата,а от гърлото му се откъсна странен писък.
Загледах какво ще се случи.
Сякаш бяхме във филм…Всичко беше толкова нереално.
Финландските самолети отпуснаха няколко елипсовидни тела,които се въртяха около оста си.
ХАЙДЕ,ИЗПЪЛНЕТЕ ДЪЛГА СИ!!!
Едната бомба сякаш беше предопределена за танка…
Хайде,отлична траектория!Каква красота…
Чух как викам с все сила:
-НИКАКВА МИЛОСТ ЗА ТЕЗИ КОПЕЛЕТА!!!
Усетих мощен порив от победоносна енергия,която се закачи за падащата бомба и я насочи със стотици километри в час към набелязаната жертва.
Падайки,тя отделяше настървен писък,като че ли самата тя бе бясна на тези мародери,
с назъбена глава се впусна към вече нищожният танк.
Какво ли си мислят румънците вътре?
Едно нещо знам-не искам да съм в този танк,защото…
Преди да довърша желаната мисъл,море от огън се простря на десетки метри във въздуха,а пламтящият и пушещ танк издаде последен взрив,когато люка,веригите и двигателното поделение изхвърчаха недоволно напосоки,приземявайки се по дървета,тротоари и пясък.
Сега от всички обкръжаващи блокове се понесе радостен боен вик,който бе придружен от глухи откоси.
След секунди,от почти всеки балкон се показаха по няколко от нашите бойци.
Те стреляха радостно във въздуха,а аз си набелязах няколко от близкият блок вляво и им извиках:
-Разбихме гиии!!!
Понесе се неочакван отговор:
-Българи и поляци,непобедими юнаци,
Румънци,глупаци,рунтави бутураци!
Това разкри несдържано чувство на смях от страна на почти всички наши хора.
Двамата братя и аз се събрахме и се здрависахме,подскачайки от радост.
Владек обхвана врата на брат си,казвайки ми:
-Enough for the romanians today.(Достатъчно за румънците днес).
Усмихна се,хилейки се зловещо.
Отвън се чуваше:
-Българи,поляци…Юнаци!!!
На фона на това,се породи чувство за вечно и безсмъртно братство,както и за непобедима защитна линия.
Владек прие малко по-сериозен вид и каза:
-Tomorrow,we will retake that building.(Утре ще си възвърнем тази сграда).
И той ми посочи обстрелваният от нас сив блок.
-Rest now.I will report to Captain Armo to establish HQ here tomorrow.The war is over in this region...For now...
(Почивайте си сега.Ще докладвам на Капитан Армо да установи Щабквартирата си тук утре.Войната свърши в този район…Поне засега.)
-We will strike in the morning.(Ще атакуваме сутринта).
Загледах се в опушеното бойно поле и в обкръжаващите го съюзнически сили,които
Ликуваха и стреляха във въздуха.
Няколко минути по-късно,близо тридесет души слязоха на улицата и започнаха да строят места за картечници,както и да градят защитни стени и да обират боеприпасите на врага.
Тъкмо оглеждах първият освободен участък от Плевен,когато Владек ме потупа по рамото и ми каза спокойно:
-Welcome to the end of the beginning...(Добре дошъл в края на началото…)
От опит знаех,че след като превземем даден участък от врага,ще последва контраатака.
Трябваше да подготвя боеприпасите си за утре.Нямаше време за сън.
Дългът зовеше…

Много завладяващ разказ, наистина.

Бях унесен от победата.Намирах се на фотьойла в трапезарията,пренареждайки безброй нахвърляни по пода патрони в пълнители.
Разполагахме с 6 пълнителя за полските автомати П-15,един пълнител за немска картечница "MG-5",както и три гранати.
Други боеприпаси нямахме.
Гладът ме обземаше,както и разтъркващите коремите си братя.
Сега стомахът ме болеше до неузнаваемост,а след няма и 2 часа трябва да превземем онзи сив девет-етажен блок.
Марек донесе спасението-една малка кутийка пастет,която ни захрани за момента.Тъкмо си говорехме за освобождаването на квартала,когато с трясък се отвори входната врата и при нас нахълта висок войник,който изкрещя на английски:
-COMRADES,GET OUT OF HERE,THE ROMANIANS HAVE PREPARED THEIR COUNTER...
(Другари,махайте се оттук,румънците са подготвени за контра...)
Само една мисъл мина през главата ми,довършваща думата контра...
АТАКА...
Преди да се усетя,сякаш тонове бомби изпадаха от небето и земята се разтресе ужасяващо бързо.
Светлината угасна,а звуците от тътренето на масата,шкафовете и по-тежките мебели бяха зловещи.
Не усещах нито себе си,нито какво се случва около мен.
Чух викове от съседните апартаменти,но никакъв отпор.
След миг огромен снаряд се разби в стаята ни и откърти бетотнен къс,който се стовари на пода.
Михал и Владек започнаха да спорят на полски,а в отговор викове се понесоха от съседите.
Паднах по лице на земята и затворих очи,стискайки зъби,бленувайки това да спре...
Дишах и броях...
Едно...Две...Три...
Страхът отминаваше.
Четири...Пет...
Нещо заглушително се стовари върху мен и аз не усещах нищо.Тишина и спокойствие.Нямаше земетресение,нито трясъци.
Не чувах нищо,не виждах нищо.
Сякаш бях само едни очи,затворени в черна кутия.
Обзет от спокойствие,се чудех кога ще се събудя.
Не след дълго започна и болката.
Всичко ме болеше,беше непоносимо.Не можех да извикам.
Миг по-късно успях да отворя очи.Ослепителна светлина утежняваше всичко.
Намирах се на пода.Всичко наоколо беше в пепел и отломки от бетон.
Надигнах болящата си глава и се подпрях на ръцете си,които бяха целите в рани.
Огледах ужасен стаята и се зачудих:
"Какво по дяволите стана?"
Всичко беше разрушено...Нямаше нищо освен натрупан бетон.Предната стена я нямаше,балкона отсъстваше.
Намирах се на непознато място.
Успях да седна на корава и студена бетонена плоча,когато някой ме повдигна на крака и ми прошепна:
-Dimitrov...Marek didn't make it.
Беше Владек,целият изранен и с разпокъсани дрехи.Осъзнах,че и аз изглеждам така.
Погледнах надолу,към вратата,когато ми се привидяха звездички и коленете ми омекнаха.
Марек лежеше в локва кръв,а над него се бе надвесил онзи войник,който ни изкрещя да се махаме от сградата.
Безжизненото му сега тяло някак си...не отговаряше на онзи смелчага,който ме доведе при брат си,взриви цяло румънско оръдие и изстреля стотици патрони по врага.
Сините му ръце все още държаха любимото му оръжие,а краката му бяха заели разломена поза.
Не исках да гледам повече.
Обърнах се на дргата страна и се замислих:
"Това ли е краят?Това ли е всичко,за което страдахме и се борихме?Това ли заслужаваме ние?"
Но преди да намеря отговор на четвърт от единия въпрос,войникът ме потупа по рамото и ми каза с пресипнал глас:
-We need to get out of here,Lieutenant.
(Трябва да се махаме от тук,Лейтенант)
Избърса с ръкав овъгленото си лице.
След това доближи до мен главата си и прошепна:
-We will have to move you more often.
(Ще трябва да ви местим по-често)
Изправи се,подпирайки колената си и нарами едрото си автоматично пушкало.
Наложи каската си и добави тихо:
-We will drop you by Mister Davidov's place.He will tell you the routine and we will meet back here after exactly two days,on August 23,six AM.
(Ще ви оставим близо до апартамента на господин Давидов.Той ще ви запознае с рутината и ще се срещнем тук след точно 2 дена,на 23 Август в 6 часа сутринта)
Войникът закрачи през руините,а аз го последвах,но се обърнах да попитам Владек дали няма да дойде.
-Go,Lieutenant.We will meet again.
С тези слова прекрачих прага на апартамента,който заварих топъл и уютен преди един ден.Сега го напускам в състояние на гроб.
Тъжен,се понесох през липсващите стъпала,след онзи младеж,не знаейки как ще ида до най-добрият си приятел.
Много е глупваво,наистина.Нощта румънците ни атакуват и се разбягват като овце.
Това ли беше тяхната контраатака?
Докато се усетя,бяхме стигнали до входа.
Там ни чакаше военен камион.Малко щастлив се почувствах,когато видях физиономията на онзи фински шофьор Богърт,който разби главата ми при миналото пътуване.
Той се усмихна и отвори предната врата.
Настаних се в камиона,а войникът ми помаха за сбогом.
Потеглихме по тясна кална уличка и не след дълго се озовахме на улицата.
Сега можех да видя пораженията както по вражеският блок,така и по нашият.
Безсмислица.
Богърт не изглеждаше така весел,но все пак заговори:
-Виж,Митак,знам какво се случи,но нямаме време за това сега.-Отправи тъжен поглед през прозореца на вратата си.
-Ще те оставя пред блока на приятеля ти.Влизаш вътре и оставаш там няколко дена,докато ти зарастат раните.
Обезпокоен,попитах:
-А какво ще стане след това?
Но той ме прекъсна,вдигайки дебелата си ръка:
-Неее се притеснявай,хъ.
Облегнах се и се опитах да не мисля за това.
Виждах румънските войници вече по-сбити.Явно стражата е удвоена заради случилото се...
Споделих това с Богърт.
Той впи поглед в предното стъкло и извъртя главата си към мен,още гледайки пътя.
-А,да...Онзи техен командир разправял,че ще ви смаже като буболечки.Така ви е набрал...
Махна ръце от кормилото и ги кръстоса,размахвайки,произнасяйки "Мнмнмн".
-Пристигаме след малко...Само този завой и...ето,тук сме.
Наби спирачки и потри ръце.
-Еее,хайде,де,слизай!
Слязох и подадох ръка през прозореца.
-За мен бе чест да си поговорим.
Здрависахме се и потеглих по пътя към блока.
А там,на една пейка,с оръжие в ръка чакаше не кой да е,а самият Сашо.
Когато ме видя,притича бързо и ми помогна да стигна до входа.
-Колко се радвам да те видя жив-Откъснах със сетни сили аз.
Сашо спря за миг и каза плавно:
-И аз,но трябва да побързаме.Нямаме много време...
***
Щом влязохме в апартамента и залостихме вратата,Сашо ме въведе в стаята си.
А тя бе видоизменена.
Нямаше нищо друго освен легло и бюро.
На него имаше някакво радио,което ми даде сили при вида му.
Знаех си,че този път няма как да ни проследят.
Сашо донесе медикаменти,а аз започнах да обработвам раните си.
Говорихме си дълго за това какво се е случило.Оказа се,че той е поддържал контакт с Армо и Михал.
Те обещали подкрепления след пълната разруха на вражеския блок.
-Значи ще трябва да се сравни със земята,а не да се превземе?-Попитах аз.
Сашо отпи от горещия си чай,постави го на бюрото,преглътна и отвърна:
-Мисля,че ще трябва,да.
Не след дълго,радиото забуча,а най-добрият ми приятел поде приемничето и заговори:
-Тук "Дълга антена",чувате ли ме?Край.
Миг по-късно от радиото се разнесе кристален звук:
-Тук "Подземни плъхове",чуваме ви отлично."Снайпер без оптика" при вас ли е?Край.
Сашо обърна главата си към мен,след това се извърна към радиото,натисна приемничето и се усмихна:
-Тъй вярно,"Подземни плъхове".На снайперистът му трябват няколко поправки,но е добре и е при мен.Край.

waiting....

Първо, да се извиня, че ви (тези, които следят разказа) накарах да чакате толкова време за следващата част.
А ето я и нея.
Енджой:

Протегляйки треперещия си пръст, Сашо изключи радиоприемника, натискайки малък червен бутон и потривайки ръце стана от стола и отиде до прозореца.
Бръкна в джобовете си толкова трудно и бавно сякаш ръцете му бяха от олово.
Загледа разрухата и може би мислено оцени щетите и жертвите, дали си е заслужавало да се бием.
Очаквах да каже нещо, поне една дума, но той стоея там няколко минути, впивайки поглед в някога великолепното малко градче.
Намирайки се на тази височина, можехме да обходим целия хоризонт.
Та кажете ми, какво имаше да се гледа? Стотици пречупени в средата високи сгради, малки беззащитни къщурки, обгърнати в пламъци, нещастни хора, които тичаха хаотично по улиците, ровейки в отломките, надявайки се да намерят някой свой роднина.
Сашо се обърна и загледа в земята. Почеса се по носа с палец, покашля се колкото да почеше гърлото си и заговори на книжовен език, както си говори обикновено.
-Ъм, вчера -Направи пауза и преглътна- точно когато сте разбили румънците -жестикулира с ръка, въртейки единия си пръст в окръжност-
Капитан Армо от съпротивата се свърза с мен. -Потри окото си с ръка и продължи по-уверено от всякога- Разказа ми как румънците се разгневили от разгрома толкова лошо, защото не можели да изпратят още хора, за да осуетят атаката ви - не им достигат за удържането на съпротивата из целия град. Сега провелявали документите на всеки един българин по много откачен начин и ако не им хареса как показват документите си, ги пребивали до смърт.
Хванах се за главата и прекарах пръсти назад през косата си. Подръпнах си джуките и отговорих недоумяващ:
-Но как може да се търпи подобно нещо?
Сашо скръсти ръце и продължи все едно не ме бе чул.
-Капитан Армо ми съобщи, че румънците имали официална заповед да взривяват всички високи блокове в града. А този в който сме сега...
Опулих се и увисих чене.
Сашо се стисна за горната част на носа и заговори със затворени очи.
-Не съм спал от два дена. Постоянно съм нащрек да не би да дойдат танкове, оръдия или да взривят блока с динамит.
Стряскам се от всеки шум, чакам да ми се обадят от Съпротивата с нетърпение. Това ме крепеше тези дни.
Сведе глава.
Разказах какво сме правили секунда по секунда. Последва отговор:
-Показали сте им, че с вас шега не бива. Съжалявам за полячето, де. Свестни хора са.
Видях, че нещо го мъчи и попитах директно:
-Искаш ли да ми кажеш нещо?
Сашо ме погледна крадливо след което се врътна бързо към прозореца и промърмори:
-Всъщност, Капитан Армо ще дойде всеки момент да те види и да поговорим за разрушаването на вражеския блок. Ще участвам в мисията.
Поизненадах се, но се зарадвах доста.
-Кога ще идва?
-Всеки...
На вратата се почука няколко пъти, а Сашо ми каза шепнешком да се скрия във всекидневната.
Пое своето любимо оръжие АК-47 и внимателно се приближи до вратата.
Вдиша дълбоко и отвори вратата с един замах.
Последва вик:
-Румънец!
Запазих самообладание въпреки че можех със сигурност да напипам сърцето си в гърлото.
После се чу трошащ удар и оръжието на Сашо падна на земята.
Свършено е с нас!-Помислих си.
Но румънецът нахълта вътре, държейки Сашо за устата и проговори на български:
-Аз съм, Армо! - И го пусна.
-Божичко, наистина ме уплаши!
Армо изтупа румънската си униформа, погрижи се за калашника и влезе във всекидневната.
Чувствах се като страхливец въпреки че и без това нищо не можех да сторя.
Всичко ме болеше и трябваше да седна, затова настаних себе си и Армо на високата кръгла маса в добре осветеният ъгъл на помещението.
Секунда по-късно и Сашо се присъедини. Армо се усмихна, показвайки всичките си зъби и се ръкувахме.
Той свали униформата и шапката си, а аз не се сдържах да попитам:
-Да не сте бил на разузнавателна мисия?
Армо изгуби усмивката си и заговори сериозно.
-Радвам се да ви видя жив, Димитров. Бъдете наясно, че около тази сграда щъка стража! Дойдох да ви предупредя да НЕ излизате!
Каза сурово, отмествайки погледа си от мен към Сашо.
-Но капитане, как ще изпълним мисията си...
Армо го прекъсна, вадейки две зелени книжки и просвайки ги на масата.
-Това са вашите нови документи. Ще се движите из града с румънски самоличности.
Аз поех моят и го разтворих. Бяха ми измислили интересно име и висок ранг:
Ефрейтор Джеймс Димитраци.
Щом го споделих, се посмяхме. На Сашо беше:
Ефрейтор Санчо Давид.
Падна голям смях.
-Носете ги винаги с вас. Ето ви и униформите...
Сега забелязах, че Армо е внесъл малък сак. Извади ги и ги положи на масата.
Беше интересно за разглеждане, но нямахме време.
Армо заговори тихо:
-Димитров, искам да ви поздравя за разгрома над румъцните. Вие свършихте една много полезна работа, която прочисти района.
Усмихна се широко и добави:
-Още днес ще закараме на вашите хора две минохвъргачки и три картечници. Амунициите ще трябва да се...конфискуват. Богърт ще ви закара в Бохотската гора с румънски камион. Ще проникнете във вражески лагер "Камп Солдати" като румънски войници, дошли да рапортуват. Богърт ще изпълни това. Вие двамата ще проникнете в складовете с камиона и ще изнесете колкото се може повече от ВСИЧКИ родове амуниции.
Нямаме време, господа. Нашите другари умират с всяка секунда. В сака ще намерите необходимите документи и план на действие.
Армо се облече и наложи шапката си.
-Ще трябва да тръгвам. Ще се видим пак. Успех!
Капитанът огледа за последно апартамента на излизане, намигна за сбогом и затвори вратата зад себе си.
Предполагам щяхме да прекараме една безсънна нощ в разглеждане на карти и планове за действие.
Бях въодушевен докрай. Винаги съм обичал проникването във вражески лагер и съм мечтаел да участвам в такава акция.
Ето, и това се случи. Заизваждахме нещата едно по едно от сака. На фона на червеното небе,при отворен прозорец, двамата със Сашо коментирахме упорито какво ли ще се случи там. Нямам представа. Но знам, че наистина чакането е най-гадната част от цялата работа...

СмеХ.