Събуждам се на неизвестно място.Намирам се в нещо като огромна правоъгълна картонена кутия,която бучи и всеки път,когато потегли рязко,аз изоставам назад,изтласкан.Сякаш тролеят не иска да виждам тези ужасни картини на сутринта.
През замъглените му,обтривани със замърсен парцал прозорци виждам размазващите се дървета и улични стълбове,които сякаш ми махат за последно.
Тъмното небе вещае неприятности,а студа се впива в кожата под ноктите на краката и те болят нетърпимо.Сякаш целият свят ме предпазва от себе си и страшният си вид в 7 часа сутринта.Усещам как в долните ми клепачи са сложили оловни
топузи,защото чувствам цялото си лице увиснало.Сигурно имам прекалено измъчена физиономия.Хората в обляния в рижаво тролей стоят като статуи и на никой не му пука какво става.Разбитите лампи на тавана са събрали цели валяци прахоляк,
смесен с изпарения по ръбовете,където са изпочупени.Вратите са по-мръсни от некъпан 20 години циганин,а допреш ли ръка в тях,остават няколко милиметра дупка в тази странна лепкава смес,наслоила се с годините.
Усещам цепеща болка от буца лед в стомаха си,сякаш съм изпил няколко литра боза от фризера.Така ми е в момента,защото отивам на едно място,което може да се определи като Ад на баира.Да.Точно така.Дори съм леко минималист.Ад е странна дума.
Но веднъж влезеш ли,не ти прави никакво впечатление и единственото нещо за което мислиш е миналият ти ад,който
сега ти изглежда рай.Това са местата,които не си харесвал преди да идеш на онзи баир.Но сега те са като мъничко пламъче,което те крепи да не рухнеш.Всеки ден като ставаш си мислиш,че да идеш на война имаш по-големи шансове да се върнеш жив.
Мястото,където отивам се намира не къде да е,а в прословутият български град Плевен.Къде другаде може да се случи подобно нещо?Наркомани,лъскачи,рошковци,палячовци и шутове,гондоли,накичурви,смучки...Вие ги наименовайте.
Естествено,Плевен има и своите уникати.Да.Един от тях съм аз.Както и още много хора,които тепърва ще срещна.Но сега единственото нещо,за което мисля е как да се кача на този проклет баир без щеки?Той е толкова отблъскващ,че имам
чувството,че този баир е създаден,за да не допуска "късметлийските" ученици на гърба си.А това сакрално за мазохистите място се нарича ГПЧЕ(Гимназия с преподаване на чужди езици).То няма име.Предполагам,защото на този свят няма човек,който
да е измъчвал хора по този начин.Според мен,ако го преименуват на Адолф Хитлер,ще направят много добре.
Докато се качвам по странно нашарените кратки ивици с гърбици от огромният величествен и недостижим хълм,аз се вглеждам в детайлите.По пътя подминавам смачкана пластмасова чаша в която има набита с пясък дъвка.Запитвам се преди колко ли време
нейният "стопанин" я е "изоставил"?Нямате никаква представа какво минава през главата на един тотално обезпустял и празен ученик в 9 клас.Всичките тези мръсотии,които забелязвам по улицата така влияят на съзнанието ми и сякаш пълнят дробовете ми
с повече мръсотии,отколкото всички пушачи в Езиковата.(Нямате представа за колко човека говоря...Близо 1000...Но за това ще говорим по-късно)Та тъкмо стигам главният вход на "възлюбената" си гимназия,която избрах преди 1 година по собствена воля,
разцепвам с тялото си гъст облак цигарен дим.Всеки ден намразвам все повече пушачите,защото не стига,че се самоубиват по този начин,ами и мен влачат с тях.Въпреки,че не пуша,достатъчно ми е,че ми влизат по няколко облака дим в дробовете и натежавам
със стотина грама.
Не,вие наистина нямате представа какъв минималист съм.
Та така.Влизам през осветения в ярко жълто вход,а очите ми сълзят от шибаната шарения.Това не е всичко.Още на първата крачка в мен се блъскат няколко от тъй наречените накичурви,лъхва ме миризма на умрели чорапи,разгонени скунксове и подпалени маратонки.
Какви парфюми използват?Нямам представа.Сигурно ги обличат от гардероба си.Ами да.Те накичурвите друго освен парфюми не обличат,само един сутиен и едни жартиери.Още на излизане,тепърва полагайки крак на изтъркания от 30 години асфалт,вадят като
машини цигарата,залепват я за устата си като с С 200 и подпалват тютюнените им върхове.
Ще ви спестя потока от гондоли-гримомичета по стълбите,та направо ще се впрегна и в галоп ще налетя в класната стая.Абе нещо не знам защо влизам,ама се налага.Все пак не може животът ми да е гаден по цял ден,а да е хипермега гаден.Все пак живеем в България.
Въобще как реагирам още от вратата като ми казват,че съм дежурен,ще си изтръгна очите и ще счупя с тях джамовете.Бързо изхлузвам двутоновата раница и тичам с гъбата по коридора като скопен пръч.Ставам супер Нео.Тичам по стените,че не мога да се размина с разни изрусени
бухнали кретени,смърдящи на баба ми боба,с коса,разчленена като развихрени,осрани храсти.Мокря я,а от нея потича сиво,гъсто вещество,което може да мине за цимент.Изстисквам я,а ръцете ми измръзват.Връщам се обратно в стаята,а по коридора чувам като за стотен
път "БАСИ,шси изкашлям сливиците!".Нахълтвам в стаята,а часът вече е почнал.Момичето с което съм дежурен само стои и се хили.Иде ми да й избърша насрания двубуз с тая настъргана гъба да я питам тя куца ли е или нещо бавна да не изтрие дъската преди мен.
Имаме френски,а госпожата ми обяснява,плезейки се:(С "ллл" или "ууу",означавам плезене.)
-Димитръ,тю пъууу ди лю куууас къ тю е дезоллле къ тю е абсон.(Димитре,трябва да се извиниш за закъснението си.(На френски))
Премлясвам и усещам как ще се изложа.Разлепвам си устата със страшни мъки и като бито плашилище изговарям:
-Екскюзе муа,жу сйуйзън рйътар. (Извинете,закъснях)... Ай сиктир,бе!)Чувствам се като малоумен.
Сядам си на мястото,а всички са вперили олигофренски поглед в мен все едно съм извънзенем.Сядам до своят най-добър приятел Сашо,който ми "казва" здрасти с каменното си изражение и ми хвърля опулен поглед като на напреднал програмист.Мисля си,че светът се е побъркал.
Последва 40 минутно темерутско изражение от страна на класната,както и "само" няколко листа домашно за една аламинутка.По това време планувах как да уцеля с тебешир други мои приятели от класа,които се намираха през един чин,до вратата.Тези двамата бяха страшни примати.
Прякорите им бяха толкова добре пасващи на маниерите и израженията им,че нямаше как да ги объркаш.Най-големите хулигангстери Пръч и Чешит рулираха в простотиите.Пръч идва от село Галиче,Кнежа,а Чешит е плевенско говедо.Със Сашо си съчиняваме какви ли не историйки за
тях двамата в скучните плезещи часове.Например,че Чешит е китаец и идва от село в което на всеки ъгъл дебнат индианци.Това село беше негова измислица,но ние го превърнахме в наша история и го набедихме за индианец.Измисляхме му какви ли не джаджи като томахавка с оптика
или с лазерче,както и фенерче.Самият прякор Пръч пак го измисли Чешит.Със Сашо се заливахме от смях докато измисляхме какви къчове набива,колко смърди и сумати лафове с които преспокойно можеш да напълниш няколко тома.Една хубава пролетна утрин,в голямото междучасие,от
скука,на мен ми дойде идеята,че в задните части на Пръч се крие огромна кухина,която може да побере цялата Слънчева система.Няма как да разберете за кой или за какво става въпрос преди да се запознаете с момчето.Той обува един и същи шушляк от две години и се тътри с него
навсякъде,че да го чуеш от десетки метри.Когато мисли нещо,главата му клюмва на една страна а колко тези по тази тема сме съчинявали,няма да ви говоря.То не бе смях,то не бе прехласване.Измисляхме му турбо-каруца с една конска сила-той,Пръч.Дори беше казвал,че Ламборджини
в началото са произвеждали трактори.Измислихме му такъв,колело-печка с кюнци,каруца с двигател.А как сме се смяли когато той бягаше 600 метра,няма да ви обяснявам-все едно се е впрегнал.Измислихме му няколко града в гъзната кухина- МайЕйнъс-Myanus,Анусвил-Anusville,Инсърт-
Insert и Инфарт-Infart.До такава степен мислехме само за каруци и селски истории,че една нощ сънувах как Пръч и Чешит карат изтъркана червена жигула с 20 километра в час и аз ги минавам с колелото.После Пръч подава глава извън прозореца,а бузите му се пълнят с въздух и трептят страшно
лудо назад.Ето един разговор,който ще скърпя като достоверен:
Аз:Хаха,той Пръч сигурно има камъни в бъбреците!Абе направо цяла каменоломна!
Сашо се прехласва.
Аз:И вътре влизат стотина работници в рудника за камъни.
сашо:Той Пръч не ги пуска да излизат,те ще се издушат вътре.Да,те политиците са измислили най-строгият режим за престъпниците-в гъза на Пръч да прекарват
по една нощ.Абе въобще за тези,които замърсяват природата.Та като излязат,те разбират какво са направили и от страх да не се върнат там,не извършват
повече престъпления.
Аз:Студиото на "Пълна промяна" вече се премести в гъза на Пръч.Там се провеждат пълните промени.Знаеш ли,вчера го гледах.Вкараха сляп,глух,ням и куц вътре.
Слепият прогледна от радиацията и грозотията вътре,глухият така се ужаси,че му се отпушиха ушите,немият направо изкрещя,че иска да излезе,а куцият още на
влизане скочи от инвалидната количка и избяга.
Сашо:Аз пък чух,че бил дарител в дом за инвалиди.Като влязъл,всички се изправили на крака и избягали с бясна скорост.
Аз:Той Пръч вече има в кухината си портал между световете,както и телепортация до всеки град по света.Само влизаш вътре и излизаш където искаш.
Също така,ако усети опастност,той може да влезе в кухината си и да изчезне.
Това бяха няколко разговора,сглобени в един.Все пак не мога да си спомня кое по-напред измислихме,но първото нещо,което предизвика бурен смях бе:
Ей,Пръч,махай се,смърдиш!
По-подробни описания ще направя следващия път,когато вече ще премахна простотиите,които се изчерпаха и ще сложа истински ситуации.
За петият човек от Великолепната Петорка ще пиша NEXT TIME.
Сега нещо не ми дойдоха добри идеи,че не съм в настроение,ама следващият път ще кефи.
Пийс,Ориз!

Твърде е клиширано, за да е смешно.

Иначе добър опит, но определено трябва да се запиташ в началото, преди да се счупиш от писане: Аз бих ли сметнал това за достатъчно оригинално или интересно, че да се засмея?

Кога го прочете,бе,човек?
Меджду другото,историята на Xero1n за битката във Франция,това с барикадите и учениците със запек е моя идея.Аз я съчиних,а той я
написа.Имам чувството,че просто аз не се харесвам на форумците,колкото и яки да са писанията ми.Все пак благодаря за коментара.Ще се
постарая да напиша следващата част по-хубава и не-клиширана.Сигурно си доста по-възрастен от мен.Ще ми е трудно да ти разкажа нещо страшно ново,защото вече си чувал хиляди подобни и си изгубил интерес или вече ти е дотегнало от такива.
Все пак,много ще се зарадвам ако е било поне малко забавно или е предизвикало леко въздействие,удоволствие при четене или милиметрова усмивка от спомените от даскало.

"Имам чувството,че просто аз не се харесвам на форумците"
Аз те харесвам. Нямам причина да не си ми симпатичен.

А Хероина има по-лош правопис и от тебе.

Между другото,това разказче с французите е моя идея и аз го разказах на Херо1нчо,но той както винаги,не е чул добре какво му говоря.Доста неща излизат от релси.Ся ще го напиша по моя начин(оригинала),достоверно.

Ето го.Не се стърпях,сърбяха ме ръцете и трябваше да зачаткам по клавиатурата.

На едно неизвестно и затъмнено място като в кучи гъз седяхме аз,Сашо (Бял Негър) и Миро (един от нашия клас),облегнати на твърда и студена стена с по една боза в ръка.Попийвахме поредната каса,а Миро дръпна от цигарата си и изпусна гъст облак дим.Забелязах лицето на Сашо когато лунната светлина го набара и като белег сряза дясната му скула.Заприлича ми на онзи алтав Матю Кейн от Куейк 4,заради
страшно осветленото му сега лице,приличащо на прегоряла мекица с две дупки.От уплаха,се набрах на лакти назад и си ударих гърба в коравата стена.Внезапно усетих странно чувство в стомаха си,обърнах се към излъсканият черен асфалт и блъвнах.
Почувствах се много блъскано и се огледах наоколо.Бях повърнал в краката си.Но...Бяхме в автобус 4-5 звезди,както пишеше на стола пред мен.До мен беше Сашо,който четеше "Дуум-Как да се изпърдиш звучно".Миро(много ниско момче от нашия клас,част от смешните ни истории)се опитваше да се качи на хвърлената на земята сламка,но в крайна сметка се предаде и се настани вътре.Но един рошав кирилиметор я взе и духна с все сила,изкрещявайки като накичурва без грим.Миро изхвърча от сламката със светкавична скорост и се заби тихомълком в набръчканият и увиснал врат,наподобяващ на такъв на тежкар лека категория.Това беше врата на нашият "любим" учител Дебилчо.Неговото чене беше увиснало надолу като на умрял кон така,че когато му текат цивки,да му се стичат в устата и да го захранват.
Мозъчните му клетки бяха големи колкото гладко мускулно влакно,а броят им беше 3,колкото израза знаеше.
Когато бе учуден,бучеше "Хъъъ?",когато бе уплашен "ЙъАъъъ!",а когато се насираше,викаше от кеф "Ааархахахахаха".
Той се извърна,оставяйки очите си някак настрани,изгледа ни с олигофренска физиономия и избуча "Хъъъъ?".
Този ни учител беше хулизайо,разноглед и прегърбен увиснал цифол,който бършеше секрета си в някой ръкав.Имаше една тънка ивица от коса,простираща се между челната и тилната му кост,която наподобяваше грива на стар,оръфан кон.
Шофьорът от своя страна беше луд геймър,изчел всички броеве на ПЦ Мания,който предизвикваше респект и страхопочитание у класната и караше в насрещното,крещейки:
-Леле!Набирам точки!Глеей!50...60...70...80...
Но наща класна го изгледа като алпийски санбернар и го пецна по врата,казвайки му с трепетна нотка в гласа си:
Абллле тва е килллометража!-Правейки странен жест,изврътайки дясната си ръка на последната дума.После го изгледа все едно й е изтискал лимонтозу в трахеята и седна на сивият на червени ивици стол,който хлътна от тежестта й.
Той я изгледа все едно му е счупила диска с Кол ъф Дютито и стисна зъби,клатейки глава заплашително:
-Ама не видиш ли,че ще чупя рекорда!-Стисна волана и се затръшка по него сякаш кара ЮМЗ.
Точки!ТОЧКИ!-Беше впил очи в километража и още малко щеше да го отнесе ТИР...100!120!160!ИИИХА!БОНУУУС!
В автобуса се понесе благовонна миризма на опърдяни цветя и напарфюмиран козунак когато шофьорът рязко зави надясно.
Класната се изтътрузи от седалката,не успя да се спре в главата на един съученик,но с крак се запря в лоста за скорости...
Лудият геймър записка и заблъска с ръце по кормилото.Само след миг срита радиото,което изпуши и издаде последен звук.
Автобусът започна да се върти в кръг,а Сашо,поради ръста си,разби тавана с глава.
Миро се размаза на предното стъкло и бе подхвърлен от чистачките на автобуса нагоре.След няколкосекунден пад,той влезе през малка дупчица на тавана,направена от стреличка от дартс и се приземи в йогурта на едно момиче.
Тя изпищя и лисна млякото по пода.Тъкмо едно по-едро момче от нашият клас падна на пода,подхлъзна се и разби пода.Успя да се улови за тръба под автобуса,но затътри задник по негостоприемния асфалт.Опита се да се протегне и за свое съжаление,сграбчи един пътен знак.
Ръцете му се разтеглиха и той се пусна,оставайки на пътя,разперен.
След като нормализирахме автобуса,едни момчета отзад решиха да си направят шега и написаха на голям картон:
"ВОЗИМ ПРЪЧ!ОПАСТНОСТ ОТ РАДИАЦИЯ!"
Знаех си,че това ще ни устрои лоша шега.
Подминахме границата.По пътя хвърляхме ябълки по един моторист на име Тътрьо Подупе и го гътнахме от мотора,а той се излъзга като щайга.Блъсна се в колата на Мосю Катастроф,чиято кола се казваше Пи - пи.Тя пък се подхлъзна на двуръката котка Фрайд на следващото кръстовище,заби се в мантинелата,падна в реката и се обърна наопаки.Мосю Катастроф се закачи за мантинелата за боксерките си и вися така един месец.Котката Фрайд бе изядена от кучето Двупрост.То умря от задръстване на аналното отверстие.Мосю Катастроф бе спасен от "Планинските служби в защита на зебрите без бели ивици" няколко месеца по-късно,а боксерките му бяха изложени в Мулен Руж и се превърнаха в експонат за френската фешън мода.
След като стигнахме в Париж,масивна група от войници ни барикадира.Започнаха да преговарят:
-Наррушавате законите на Франс!Прревозватее чифтокопитно малоумно,което ще изрразходии ресурс дьо тоалетна артия дьо Франс!Ако излезетьо,ще ву дадем да окъпете льо Пръч!
Но Пръч се провикна уплашен като пред крах и пълен спад на кариерата си на смърдел:
-НИКОГА!
Тогава французите се разгневиха и надупчиха гумите на автобуса.Шофьора се разквича,че е изгубил бонусите си и изскочи навън с джойстик да заплашва.Лек ветрец се прониза и нахълта в автобуса,откачвайки малко календарче от сенника на шофьора.То затанцува
и падна лекичко на единият му крак.Шофьорът го погледна,после очите му се събраха и падна на земята с думите:
-Сбогом,смърдлив свят!
И остана така с отворени очи.Нямаше с какво да опишем траурно неговата смърт,затова решихме,че най-добре ще е да отпечатаме сценария от вчерашните БТВ новини и да го изпратим на близките и роднините му.
Бърза евакуация спаси всички от автобуса.Влязохме в нещо като окоп и зачакахме.Французите приближаваха.Усещах го по техният парфюм с абстракти от френското сирене "Пумие КаКа".
Те хвърляха шампоани и парфюми,донесоха огромен маркуч с шампоан "Лош енд Гол",за да унищожат смръднята на Пръч.Но не успяха задълго,защото ние наредихме да докарат учениците със запек.Закрепихме ги и им дадохме да ядат яко ориз.
Те затрепераха,плюеха пяна...Ние вкарахме първият шит в гъзовете им и нашият командир ходеше да ги пеца,че да изстрелят лайната.
Станаха нещо като Флак оръдия.След като изстрелваха шита,обвивката падаше на земята.Зареждахме още и още.
За да мобилизираме картечници,взехме дардонки от чантата с пътни провизии на Пръч и ги заредихме в бурканени пълнители,които натикахме в устите на картечниците.Те затрупкаха и изстрелваха по няколко дардонки за секунда.А тъпият Пръч мислеше,че това са шоколадови дражета и тичаше да ги събира от земята.
Французите откриха огън.Всичко стана на пепел.Кремиране не ти трябва.
Нашите се разтътриха и заръсиха дардонки като елитни войски на Министерството на Вчерашните Бабички.
-Ето!Точно така!Ийт Шит!
Успяхме да удържим района дотогава,когато нахлуха с колички от супермаркет френските спец служби "Свободен Кьонеф,Облекчение с Кеф" и започнаха да развяват франзели.
Аз скокнах с ножа и разпорих тъпите франзета "ФРАЙД ЧИКИН ИН ЧИЛИ СОС,О ЙЕ!"
Те се уплашиха и се разбягаха,но нямаше как да се впуснат в количките си,защото трябваше първо да пъхнат вътре 50 стотинки.
Хитра система.Оставихме ги на Пръч,защото той беше екзекутор номер 1.
След като разбихме и тези нуубове,на небето се разстла като пръдня в магазин за парфюми нощта.Момичетата организираха дискотека с фенерчета.Една пееше ама така фалшиво,че глухият ни съсед,който живееше в кашон до нас,вдигна ръце и се изнесе,луната се плесна по челото и падна,а Бог я залепи обратно с "Капчица".
Дойде следващият ден и се изтъркули бързо като медената питка.
Прииждаха все нови и нови френски части,а ориза ни свършваше.
Денем им отговаряхме с дардонки и лайномети,а нощем-с леко разстройство.
На третият ден вече гъзовете на печените ни съученици се зачервиха като маймунски задници и пушеха.
От небето пристигнаха три танка,пълни догоре със запечени ученици.Оставаше да победим само една военна част-тази на "Бързите Бавни"
Остана ни само боза,защото свършихме ориза.Напихме ги и заредихме нашите Боза-Гън.Прочетох за десети път "Изкуството да убиеш с баница" с автор- Баба ми и заспах към 23:30.
Рано сутринта контраатакувахме с разстройство,а нашите верни танкове изстрелваха по цели кофи шит.
У един от убитите ни войници намерих пликче с пукащо прахче от тези,дето като си ги сложиш в устата,пукат.Така щяхме да предизвикаме обърквация в редиците на врага и го изсипах в Гъза на Пръч.Той започна да търка като куче в земята гъза си и не след дълго от там излетяха искрици,понесоха се фойерверки и настана истинско шоу.
Бързите бавни избягаха със скоростта на инвалид с колело.
Французите свършиха бюджета за тоалетна хартия на държавата и сега не само ще има гладни деца във Франция,ами и осрани.След като 3 часа удържахме фронта,преминахме на засъхнали лайна от гащите на Пръч,за да изпотрепем останалите.
Заредихме ги в нашите бОзуки и стреляхме като за последно.Успяхме да пробием и да превземем китайски квартал,където останахме до късно вечерта.Нямаше люти отпори,а французите вече се чудеха с какво да се избършат.
На петият ден всички разярени и осрани жители на Париж настъпваха бавно.Единственият парижанин,който беше на наша страна,бе китайският готвач Сакато Куцо.
Рано сутринта,Миро от нашия клас по странен начин попадна в ушната мида на Сакато.В стремежа си да се почеше,той се плесна по врата с лъжицата.От нея отскокна олио,което се заби в тигана.Котлона бе включен и олиото изцвърча.След като Куцо отстрани Миро,той се приземи върху олиото и от болка отскокна на една страна,падайки в студена смес.Тъкмо отдъхна от облекчение,когато усети на раната си...чили сос...
Изхвръкна с бясна скорост през прозореца,но се размаза на стъклото на огромен автобус.Той,с чистачките си го катапултира нависоко,когато Миро се забочи в кабинков лифт.Стигна до нивото на Айфеловата кула,когато се хвана за жиците и...От електрошока скокна като луда крава и стигна до върха на Айфеловата кула,където...Боби от моя клас бе застанал и викаше:
-Ще се самоубия!Ще скачааам!Мразя се!
Точно тогава Миро се заби в челото му и Боби полетя стремглаво и надървено надолу като тиган.След едноминутен пад,той се размаза на земята,предизвиквайки земетресение,което събори близкият блок.Парче метал падна от вибрациите и се впи в котката Мистър Ай Лик Май Ес,която се претъркули,направи задно салто и заби нокти в гъза на Пръч.Точно тогава ние осъзнахме каква беда ни очаква...
Само след секунди цялата Слънчева система се разтресе,а Париж бе заличен от картата на света.
Успяхме да победим французите.
Имаше и последствия.Върнаха ни в България и затвориха границата буквално.Обградиха ни с бодлива тел и не ни пускат навън!
Ами сега няма къде да изходим Пръч!
Ако това беше истина,а не сън,щях да се смея,че въобще сме тръгнали на екскурзия,защото миналите 5 обещани ни пъти,че ще ходим,се оказаха фалшиви и ни връщаха парите.Ако беше истина,щях да се смея с цяло гърло,че само това са последствията.
Наистина,оказа се сън.
По едно време някой ме събуди,а стомахът ми ме сви сякаш ръгбист бе тренирал върху мен:
-Мите,ела,аз съм!
Разлепих двутоновите си очи.Запитах се кой ми го каза.Премляснах и се сетих:
"А...Аз ли съм..."
Протегнах ръце напред и се загледах в екрана на щайгата си.Гледам съм постнал този разказ...
Абе верно,колко боза изпих вчера?

Продължението...

Рано на другата сутрин се събудих,пашкулиран в чаршафите си.Не можех да се измъкна,а още неотскубнал се от светът на мечтите,измислиците и доста по-често кошмарите,аз се стреснах и извиках доста силно:
-ПУСНИ МЕ,КАКВО СЪМ ТИ НАПРАВИЛ???
Щом отворих очи,осъзнах жестоката реалност.Намирах се в стаята си с въпрос в главата:
"Какво по дяволите..."
Загледах се диво в раклата до главата си,която изписваше така мътно изображението ми,както мътни бяха и моите мисли.
Още несъвзел се от забързаното преминаване на душата ми от оня свят към и през тунела в носа ми,през главата като влак през заблудена крава мина мисълта:
"В това тяло има ли душа?"
Бързо затърсих причинителят на тези смущаващи мисли и за миг помислих,че изперквам.
Успокоих се и поех главата си в шепи.Само след миг забелязах как белите пердета се мърдат и някакво огромно туловище се мъдри в основата им.
За момент видях Снежанка и запратих по нея брой на ПЦ Мания от 6-ти месец на две хилядната година.
После останах с впечатлението,че това ми действие е също толкова безсмислено колкото да глобиш за превишена скорост шофьор на състезание.
От пердетата изскочи котката ми,която вирна опашка и избяга в хола.
Разтърсих се и се облякох за даскало.
Първият път обух блузата си наопаки и се наложи да се удуша,докато я завъртя както трябва.
След близо двадесет минути в борене със злият демон-блузон,аз успях да избягам от къщи с раница на гръб и 2 лева у джоба.
Слязох като по навик на познатата до костите на мозъка ми спирка и затътрих старите си кокали нагоре по брадясалият баир на мъченията.
Виждах как пушачите на оградата на даскалото смоукат като невиждали (с ударение на а) цигара след цигара и си чернят дробовете.
Е,поне цигари,а не трева.А бе отде да знам?Може и трева да е.Това не ме интересуваше.Беше ми толкова безразлично и равно на смачканата от моята маратонка дардонка плюс ямата,която момичетата оставят след като издърпат с клещи от веждите си поредният косъм.
Влязох в училище,а там някаква бабка ми точи лиги и иска да й показвам бележника.
Викам си,ще ти го пратя тоя бележник по електронната поща.Двувежд жабоглът такъв.
Показах й жълтата книжка,а тя отговори с такава фалшива усмивка каквато прави нашата класна,когато потвърждава,че в класа ни няма олигофрени.
Качих с напъни стълбите,по които бе разлян сок и хлъзгайки се,аз се дотътрих до класната стая.Влязох вътре,а всички се бяха наредили като шишета в каса.Само "Тая по Психология" липсваше.
Не след дълго и тя дойде.Влезе вътре.Всички стояхме на столовете си докато тя не каза:
-Станете!
Станахме.
Да съм ви казала да ставате?Я сядайте долу!Не вдигайте тишина!
Отприщи една мокра плесница на дневника и той се разгърна на страницата с номерата ни,като хльопна на бюрото.
-Я,днес кой ден сме?26?Я...2+6+2=10!
ДЕСЕТИ НОМЕР!
Викам си "Гахти о прасешкия късмет!" Вдигам си ръката,а тая ме гледа като освирепял звяр месо.
Пита ме:
-Познаваш ли Вашку да Гама?
Викам не.
И тя добавя на селски диалект:
-Е къ жа го познааш като не е от твоя клас?ЪХЪХЪХЪ!-Изцепи се като овчар на равно поле.
Замислих се да не би да е препила с хормони от бобър,но последва въпрос.
-Сега ми говори за Епигенетическия принцип на Ериксън.
Викам си какво е това?Реших да пробвам метода с объркването:
-Еми времето е хубаво,да.
-ААА,искаш да кажеш,че любимата ти марка коли е кашонче без гуми?
Отвърнах:
-Със сигурност...не употребявам дрога,госпожо.
-Под теоретичен аспект на философите,изучаващи анатомията на физиологията на човешкото тяло,ще ти пиша 6!Седни си!Ама ти си седнал...Еми тогава стани и седни.
Направих обратното.Само си натъртих опашката.
Някой подшушна нещо зад мен.
Госпожата надигна очила от дневника и премлясна,плясвайки няколко пъти по бюрото си:
-ЧУВАМ ГЛАСОВЕ!!!
Някой каза присмехулно:
-Ааа,ясно,госпожо...
-Абе,чувате ли вие,че имам уши на гъза,бе?И око на 5-тия прешлен на гръбнака!
Тя ме погледна пак и ме попита:
-Много добре се представи.Как се готви?
Почесах се по темето и отговорих уверено:
-Ами...с много лук се готви,госпожо.
Последва смях от страна на целият клас.После всичко притихна докато един ученик не се обади:
-I hate myself.Аре групово самоубийство.
Докато се усетя,мина 1,2 и 3-ти час.Дойде голямото междучасие,когато по коридора мина нашият любим учител Бил или Били,както го наричахме(От деБИЛ)
Той си бъркаше в носа и увиси чене на една страна,издавайки странни гърлени звуци.Когато се приближи до тоалетната,той се зачуди какви са тези две нули,издавайки "Хъъъъъ?"(Снижавайки гласа си на последното "ъ").Извади флумастер и огради нулите с N и b.
Покрай мен мина легендата Пръч.Той ходеше само с един и същи шушляк и килваше главата си на една страна.Имаше кучешки зъби като на вампир и окосмяване като на руснак от XIX век или бушмен.
Неговият най-добър приятел,по име Чешит беше винаги до него и двамата водеха разговори на ниво "световна заинтересованост".
Чешит разви теория,че Пръч е негов син и е лежал в утробата на майка си вместо 9 месеца,9 дена,защото се е родил такъв изрод.
Пръч пък си мислеше,че не трябва да се качва в дадено превозно средство,а да се впряга и да го тегли.Неговата любима "кола" бе каруцата,трактор на "Ламборджини" или себеподобен индивид.
Имахме още много образи,един от които изпъкваше като негър на бяла дъска сред класа ни.Това беше Миро.С ръста си той можеше да пребори мравка,богомолка,че дори тежкар лека категория скакалец.
Спеше в кибритена кутия,а неговите най-добри приятели бяха мравките.Ако се напиеше (По случайност мине през капка шоколадов ликьор),мравките го прибираха да изтрезнее в нечий мравуняк.
Той рулираше със своите истории за "налазване" и "пребиване" на някой 100-200 пъти по-едър примат.
Около училище гъмжеше от наркодилъри,които продаваха дрога "законспирирано".Хероин-под форма на степче,а тревата(Джойнт)-под форма на райграс.
Някои пушачи "отказваха" цигарите всеки ден по един и същи начин: "Ще спра да пуша...Еее!Кво пък?И днес е ден,и днеска има цигари!"
Тъй наречените накичурви слагаха няколко слоя нова тъкан грим по кожите си,които тъкани ще бъдат въведени в учебниците по биология догодина.
Същите тези се гримираха сутрин в 4:30,взимаха си душ и се чудеха защо им се е размазал грима.После пак се гримираха няколко часа и идваха в училище.В раниците си мъкнеха "мини-гардеробчета",които побираха няколко ТИР-а грим,червила и мазила,тубичка с изскуствен интелект,няколко огледала (от това в антрето,до "джобно",100-сантиметровка на квадрат),няколко "плитки" коса(въжета) и плюс минус няколко кутии с обувки-за всеки час различен чифт.
Общо взето,щом се върнех вкъщи,аз играех Солдат,пишех си по някой предмет и изгарях,за да се сгрея поредното контролно.
Писах такива разказчета в този форум,лягах да спя,а на другият ден-нови приключения.
Това стига за днес.Повече другият път.
Утре ще стрелям на село с въздухарката и ще се моля да убия някоя накичурва.
Сега ще лягам да спя.
Надявам се да ви е харесало.
Можете да критикувате на воля,защото мисля,че това никак не ви се е сторило смешно.
Ако е,можете да оставите коментар на който да се посмея от сърце.

Ке прочетете ли този предният ми пост?
Този новичкия.
Чакам от много време някой коментар.
Мерси предварителното.

Що не сложи отговор "Не го прочетох" ?
Едит:промених "коментар" на "отговор", защото ми мирише на изгоряло. Не, наистина мирише на изгоряло.
Едит 2: Спокойно. Изгорялото не е изгоряло, а топло от гладените дрехи. Няма за какво да се притеснявате, пожар няма, спокойно! Не се тревожете, тука сме добре, всичко е наред.

Привет отново!
Реших да продължа с мемоарите,но този път ще пиша от 3-то лице,за да проследите мислите и чувствата на всички герои.
Наслаждавайте се!

----------------------------------------------------------ЧАСТ 4 : Даскалите сигурно са полудели---------------------------------------------------------------------------

Беше предзимна непрогледна утрин,когато Митака се цамбурна в дънките си и стовари върху рамената си дебел блузон.
Без да му мисли много,той повдигна раницата си,която сигурно тежеше колкото устисканите в продължение на седмица и изпуснати с облекчение екскременти на кон.
И Митко се почувства като впрегнат кон,когато трябваше да върже маратонките си и да затича като обезумял по намокрените от дъжда улици.
Забравил якето си,той препускаше сред дърветата по тротоара и се хлъзгаше ту на пликче от носни кърпички,ту на някой недоизгасен фас,изплют от мургавият таксиджия,който прикриващ плешивината си с шапка на "Мерцедес".
Най-накрая,с червени бузи и пареща болка в дробовете си,нашият човек се добра със сетни сили до спирката на тролеите.Погледна надясно,където се белееше мръсният покрив на онова бясно нещо,което бе вързано за жици.Рече си:
-Пфу,веднъж да не закъснея за училище само със 20 минути...
Докато чакаше,Митака се загледа по заобикалящите го негови братя и сестри по съдба.Съгледа стара жена,наближаваща седемдесетте,която се бе облякла по-добре от неговите съученички!
Съзря с периферното си зрение,отчаян дрипав,клонящ към черното човечец,който бъркаше в носа си и поднасяше ръката с "материала"
към разпокъсаният джоб на кафявото си палто.
Докато се усети,вече бе натикан от тълпата в тролея и естествено,както винаги,съдбата му сготви "хубав" момент.
Бе заел странна,разкикерено-гръбначносвита-ръкоразперна форма в единият от ъглите,защото сякаш се пазеше като счетоводител от данъчни,от две млади дами,които водеха "смислен" разговор за това колко ли струват едни обувки от новият магазин на Гошо.
Оставен на произвола на съдбата да се блъска в гостоприемството,което тролеят му отказваше,Митака си възложи за цел да мисли за друго освен за това какво му предстоеше горе,на оня величествен и опушен хълм.
Обърна се с лице към надрасканият с флумастер ъгъл и зачете един надпис:
"Погледни нагоре"
И Митака реши да го направи,завладян от идеята,че това ще е по-забавно от гледката на слюнкоотделящата бабка две седалки по-нататък.Извъртя главата си нагоре,но нещо тъпо спря неговият череп,а погледът му се размести.А.Това била дръжката...След като се почеса по цицината и се свести,той проследи култовият надпис на тавана:
"Сега погледни надолу,под надписа "Погледни нагоре""
Митака изпълни и това.
Прочете с интерес:
"Вие бяхте част от експеримента "безкрайна главоблъсканица".За да продължите експеримента,погледнете горният надпис."
Рече си:
Брей,продължението сигурно е тест за интелигентност на чалга-певци...
Бързо изпарената текуща мисъл излезе през носа на нашият герой и се озова като замъглено,топло петно на близкият прозорец.
Внезапно,тролеят спря и заклати мозъчните клетки в мозъка на Митака,които му служеха за аларма.
Той се сопна,избърса с ръкав секрета по новопоникналият си мустак,подсмръкна и последва "бодрата" дружина надолу по стъпалата.
Стана свидетел на това как слюнкоотделящата баба бе залепнала за прозореца за лигите си,които от студа са изменили агрегатното си състояние в лед.
Успял да се измъкне жив от тролея,Митака бе щастлив,че си е написал домашното по френски и сигурен,че работата му е в кърпа вързана,като на Георги Първанов на президентски избори.
Успя да проникне през предният вход,оставяйки вратичка в гъстият облак дим,създаден от новопристигналите му връстници.
Качи стъпалата и се озова в коридора.По пътя към стаята си,прояви малко стил и чупки в кръста,избягвайки хвърлена кутийка от безалкохолно и опаковка от дамски превръзки.
Но една от чистачките видя как Митака стъпва върху пакетче от дъвка и реши,че той е направил боклука.Бързо запретна ръкави и се затича към него с метлата.Той се паникьоса и я хвана за метлата,завъртайки и изпращайки я назад.
Със страхотна парабула,тя влетя в кабинета на директора и се чу тихо "Скккссс",последвано от писъкът на директора,наподобяващ такъв на ягуар с откъснат цафуняк.
Митака направи дяволита усмивка,каквато правят всички актьори след като победят добре клишираният в милиарди произведения "неуязвим" бос.
Протегна ръка към дръжката на прословутата 207-ма стая,стисна я,а тя остана в ръцете му.Бързо,за да замаже ситуацията,Митака я постави в близкостоящият кашон с "изгубени вещи".
Бръкна с пръст през дупката,която бе направил и се замисли:
"Брей,какъв тарикат съм".
Съвсем възхитен от това,което видя,Митака вторачи поглед в полу-празната стая и снайперира бързо най-добрият си приятел Сашо,който бе му обърнал гръб и като че ли от половин час връзваше маратонката си.
Нашият човек се дотътри до него,пльосвайки раницата на чина.
Напълно уверен във факта,че дори да я беше троснал на главата на Сашо,той пак нямаше да реагира.Реши да пробва с добре изпитан метод:
Удари го три пъти за разгрявка по гърба.
Сашо спря "смисленото" си действие,изправи се като стогодишен библиотекар и извъртя главата си към Митака.
Поздрави го с каменно изражение,след което простря едната си ръка и го стисна за врата,а с другата му направи "нъги".
Докато Митко разтъркваше запалената си глава,Сашо се върна към предишното си действие,отдавайки му се с грижовност и сериозност.
Ту би кантинюлуд.

Великият глас се разгневи:
-Ей,вие,четиримата!
Четири нещастни шушумиги се бяха свряли в тъмен долап в края на стаята.
-Да,вие,тия,дето се крият в оня тъмния ъгъл.Елате насам,бе!
Кажете ми ся,вие ли сте тези,които са гласували,че този разказ е пълна тъпотия и че автора не може да пише?
Поклащат потвърждаващо глава и молят за анонимност.
-Защо?-Басово попита Великият глас.-Кои сте вие,че да кликате така безразборно в анкетата,о,вие безмозъчни същества,без да изразите
мнението си в писмена форма?
Четирите шушумиги се смълчаха,осополивиха се и подадоха оставка.

да ти кажа не ме кефи

да ти кажа не ме кефи

За възрастта си се движиш в правилната посока Като станеш дърт и опитен като Ледник, ще промиваш мозъците ни

Не съм съгласен със Създателя .
Написано е така , 'се едно автора е лигльото тип утрепка в класа .. Некъв стил , неопределен , на моменти с добри попадения , като на следващия абзац може да ти дойде да се гръмнеш от поредното сливане на две тъпи думи с цел оригиналност .. Определено можеш повече , вижда се от други места на текста .. Просто има моменти , в които ми се искаше да драсна пост с нескрито пренебрежение към тебе , без да съм дочел , заради тоталните детинщини , които си написал ..
Постарай се малко повече следващия път .
И да , сливането на две тъпи думи НЕ Е смешно .
Поне не на мен ..
Както и сравненията в 80% от текста .. Изобщооо има доста да действаш , но поне имаш желанието да правиш нещо . Току виж практиката помогнала . Оттука можеш само нагоре , хех ..

Адаш,

сакън!

Че ти като беше на 15 годинки (бил си дете, нали?), толкова посредствено ли пишеше?
Такива ли виждаш следващите млади творци, които тепърва ще се учат на майсторство?
Че, както виждам от тези писания на Митака, проблемът му е че не е чел достатъчно като по-малък, та не е усвоил необходимия стил на изказа, не е изгладил правописа, не му е набъбнал речника. Това им е проблемът на повечето начинаещи писачи - когато ние прекрачим във възраст, когато можем да станем истински творци, кой ще ни замести на стапалото на учащите се?

Митьо, дерзай. Не знам дали си написал това в момент на скука или лигня, но ако смяташ да вземеш писането присърце, ще ти помагаме със съвети.

Засега ще ти кажа каквото казвам на всички, направили първите си опити в литературата: чети повече. Преди да опитваш да списваш нещо, трябва да си прочел достатъчно книги, че да изтриеш вредното действие на телевизията и компютъра.

И успех!

Благодаря на всички за съветите!
Има мнооого полезни неща,които да извлеча от тях.
Благодарско,колеги

Ти ще ме убиеш ,бе бриятел!!!! Бахти реалноста .И на мен ми се случва всеки ден.Даваи в съшия дух!!Чакам нови статии.Чао friend