Отдавна не съм писал във форума.. в интерес на истината не смятам и да се връщам :/ Тия дни написах нещо и идвам тук за малко критика
Чувствайте се свободни да ме плюете градивно
Тя вдигна поглед от питието си и го забеляза – млад, дори прекалено млад, мъж, със платинено руса коса, висок и синеок. Но това не е й направи ни най – малко впечатление, нещото към което погледа и бе прикован, сякаш с магнит, бе неговата детска, лъчезарна усмивка. Заобиколен бе от хора, с озарени лица, явно заради неговата компания.
Още от пръв поглед тя успя да разбере, че това е човек, който контролира живота си, който не би се притеснил или поколебал пред нищо. Човек, от когото сякаш струеше Живот! Сякаш той бе кладенец насред сухата пустиня и всички около него му се наслаждаваха... те имаха нужда от него.
Катя се реши и стана от малкото сепаре, на което седеше сама, единствено в компанията на рома с кола. Приближи се нерешително, към Неговата маса, и промълви едно плахо “Здравей... мм.. казвам се Катя.”
-Здрасти Катя! Сядай... – гласа му бе едновременно гръмък и звънлив – хипнотичен.
Тя остана цяла вечер на масата. Той се казваше Петър. Повече не научи нищо конкретно за него, въпреки че имаше чувството че го познава от цяла вечност. На масата той беше център на вниманието. Излъчваше такава енергия, сякаш черпеше с пълни шепи от Живота и има толкова много, че раздаваше и на останалите. Изглеждаше така, сякаш всяко нещо, дори най – незначителното, което прави, му доставя удоволствие.
Катя се прибра усмихната и сякаш окрилена. Петър също.
Следващата седмица излязоха заедно. Тя беше свикнала, като излиза с момче, да идат на кафе, после на бар или на дискотека и после той да се опита да я заведе у тях. Но Петър не беше като останалите. Той бе толкова различен от останалите, че единственото нещо с което тя би мога да го сравни, бе скандинавски бог на младостта и Живота. Заведе Я на един от хълмовете в града им, точно когато падаше нощта. Гледката беше уникална. Чувството също. Той Я накара да се чувства сякаш е единственото момиче на света. На тръгване Той се качи на една от скалите и се изправи като завоевател след тежка битка. Там горе изглеждаше като господар на света. Разпери ръце и в този момент Катя извика :
- Внимавай, ще паднеш!
Той я погледна с присмех и се изсмя:
- Едно падане не може да ме убие! – и слезе с усмивка на лице.
И наистина тя не можа да си представи красивото му, почти детско лице, да затвори очи и да не ги отвори повече. Не можа да си представи това същото лице без усмивката на него. Толкова жизнен бе той, сякаш винаги е бил такъв и винаги такъв ще бъде... завинаги.
Катя се прибра усмихната и сякаш окрилена. Петър също.
Прекараха следващите два месеца заедно. Обичаха се. Отдаваха се изцяло един на друг. Времето бе спряло своя ход и единствените неща които имаха значение бяха Тя и Той. Петър не загуби и капчица от жизнеността си, а тя все повече и повече се привличаше към него. Дори понякога се чувстваше гузно, защото мислеше че “взима от неговата енергия”. Тя постоянно му правеше забележки:
-Слънце, това не се прави така...
-Защо? Не ти ли харесва?
-Харесва ми!
-Ами и на мен! Защо да не го правя така?!
Сякаш правилата не важаха за него. Той създаваше нови и преобразяваше старите. На Нея дори през ум не й минаваше, че правилата наложени от обществото може да са грешни, но след като се запозна с него... чак тогава тя се запита “Какво е това общество, което не ти позволява да извличаш максимума от живота?!”
Той Я покани на някаква планинска вила. Имаше много хора, стана страхотен купон. Петър беше пил, не много, но все пак не трябваше да се качва на колата според Катя. Започна се един умопомрачителен слалом надолу по планинския път. Той даваше все повече и повече газ. Скоростта се увеличаваше. Колата едва взимаше завоите... а от двете страни на пътя – пропаст.
- Внимавай, ще се разбием! – с ужас извика Катя
Той я погледна с присмех и се изсмя:
- Една катастрофа не може да ни убие! – с пълно спокойствие Той вдигна ръце от волана и я погледна – Понятието “Ние” е безсмъртно!
Времето спря. Колата полетя надолу към пропастта. Само след секунда се чу оглушителен трясък. Мирис на бензин. Пламък. Експлозия.
Тази вечер Катя не се прибра. Петър също.
Катя се намираше в постройка, подобна на малък макет на църква. Може би параклис? След инцидента тя не беше на себе си, нищо не я интересуваше. Беше заобиколена от двайсетина ридаещи хора, направили кръг около един ковчег. Монотонния глас на свещеника добавяше още към безнадежността на ситуацията. Всички присъстващи трябваше да оставят цвете и да целунат трупа. Дойде Неин ред. Тя се приближи към трупа на един млад, дори прекалено млад, мъж, със платинено руса коса, висок и синеок. Целувайки го, тя си представи как Той отваря очи, поглежда я с присмех и й се изсмива:
-Ха! Смъртта не може да ме убие!
При вида на този красив образ, Катя се засмя почти с глас. Една от роднините на Петър видя това и започна да я мъмри. Катя не й обърна внимание. Излезе от параклиса с усмивка на уста. Знаеше, че ако Петър я гледа отнякъде, той би бил най – щастлив, ако тя не пропилява своя живот в скръб... Спомни си неговото мото “Живота не се измерва с броя на вдишванията, а с броя на моментите, които спират дъха ни” и продължи по пътя си сама...
