|
Заглавие: Публикувано на: 23 Окт 2006 00:10
Киро въздъхна.
Осъзнаваше, че приятелите му не струват. Вярно, бяха забавни и интересни хора, че и мили ако са пийнали няколко бири. Но що се отнасяше до сериозни разговори, например изслушване на нечий проблем и даване на съвети, тримата – Хосе, Сатанас и Пича – вършеха работа колкото пукната кофа. Дори бяха по-зле, тъй като кофата няма навик да ти свие обувките и да ги хвърли през прозореца, след като си й се изповядал.
- Животът ми е толкова объркан, живея неразбран сред глупци скодоумни. – въздъхна Киро и отпи голяма глътка от термоса си, който майка му пълнеше всяка сутрин с топъл чай.
- Туй не е алкохол, нали?
Киро вдигна глава, за да проследи източника на думите. Гласът принадлежеше на мъж. Или поне такъв извод си направи момчето, след като огледа увитата в палто, шал и шапка фигура. Гласът бе мъжки, а и човекът нямаше издуто на гръдния си кош – сигурна индикация за наличието на гърди. Киро бе забелязал, че повечето жени наистина имат гърди.
- Щото ако е алкохол, Кирчо, ще трябва да черпиш да не те издам на директорката.
Киро този път разпозна гласът – само един човек можеше да вложи в обръщението едновременно надменност и разбиране. Беше звуковото съответствие на дружеско намигване.
- Здравейте, господин Горрин. – рече Киро. – Какво става?
- Не ме питай какво става, а се смести на тоя твой камък.
Учителят преджапа през кишата на малката уличка зад училището и се разположи под борчето до момчето с олбекчен вид. Извади цигара, запали я и всмука дима. „Дай да видя” – протегна се той към термоса и подуши съдържанието.
- Чай.
- Мхм. – кимна Киро. – Мама казва, че изхвърля токсините от тялото.
- Работи ли?
- Не знам, причинява ми разстройство.
- Аха.
Двамата се смълчаха. Киро подсмръкна с наслада и каза:
- Не че имам нещо против, гусин Горрин, ама защо сте тука?
- Крия се от директорката. Все някъде трябва да изпуша една цигара, а в училището имам чувството че проклетата шефка ме следи.
- Че защо ще Ви следи директорката? – учуди се Киро, отправил се с бясна скорост към прозрението че всеки си има своя палач, своя началник, своя Контролиращ, независимо на каква възраст стане и какво работи.
- Тя е майка ми. – въздъхна учителят и сбърчи нос. Киро се зачуди дали събеседникът му бе усетил дискретно изпуснатите преди половин минута газове. – Виждаш ли, завърших университета, все не можех да си намеря работа, пък мама ме издържаше и един ден взе че й писна... та ме взе на работа тук. Това прави ли ме жалък?
Мисълта на Киро кривна. Не, не в шефовете бе проблемът. Колкото и вода да изтече, човек винаги си имаше майка. Ако е случил на властна – най-добре да се примири.
Момчето обмисли и въпроса. Можеше да отговори нещо като „Не, но криенето под дръвчетата зад училището като плъх вече те прави жалък”; или поне нещо такова щеше да измисли преди година-две, когато още вярваше че с логика, информираност и ораторски умения ще убеди някой учител че, например, Холокостът никога не се е състоял. По-късно обаче Киро научи, че е по-добре човек не само да не говори така, но и да не мисли така. Водеше до напълно правилният извод, че той е единственият мислещ човек под слънцето.
Накрая като че се реши и рече:
- Разбирам Ви.
Учителят вдиша отново от никотина и запита:
- А ти защо не си си вкъщи, а седиш след училище на камък с чай в ръка?
- Сърдечни проблеми. Не бихте разбрали. Не се обиждайте де. – изстреля механично Киро с тон, подсказващ пълната му липса на желание да продължи по темата. Но, уви, Горрин бе на друго мнение и занарежда, сякаш забравил за събеседника си.
- А, разбирам ги аз тези неща, не ме гледай че сега съм красив и че жените ми се лепят. Може да не ти се вярва, Кирчо, ама като бях на твоята възраст, момичетата хич не ме харесваха. Можеш ли да си представиш?
Киро се вгледа в грубото лице, по-подходящо за някой средновековен ковач – набраздено както от раните на времето, така и от кратери от варицела.
- Имаше едно момиче, - продължи Горрин. – Много хубаво момиче, русичка, Наталия се казваше. Умна, забавна, седемнадесетгодишна. Ама с такива гърди, че ако се сблъскате на улицата, сякаш потъваш в пухен дюшек. Направо мечта. Имах си тогава приятелка, и тя беше добро момиче, ама имаше нещо у Наталия, което бе незаменимо. Не знам дали бе любов от пръв поглед, щото като се видяхме за пръв път не я зяпах точно в очите, ако ме разбираш. – рече учителят и сръга Киро с прокашляне.
Момчето ровеше с крак в снега, осъзнал че остатъка от историята няма да му се размине. А трябваше да става скоро, задникът му започваше да се вкочанясва.
- И тъй се случи една вечер на екскурзия, организирана от училище, че попрекалихме с алкохола... тоест, аз, естествено, се опитах да я напия, но някак не знам къде се отнесох с чашката... – Горрин се почеса по главата. – Все едно, та пийнахме повече и бяхме на път да свършим сещаш се какво, кхъ-кхъ, ама през пустите соц-времена почти никой нямаше необходимата сексуална култура. След онази нощ се разчу за мен и Наталия – напусна ме и постоянната ми приятелка.
Киро изчака за продължение, после даде своя принос в разговора:
- Тъжно.
- Не само че е тъжно, Кирчо! – разпени се Горрин. – За да има полза от тъжните истории, от тях трябва да си извадиш поука! Да видиш какво съм объркал аз, за да не допускаш и ти същата грешка. Поука трябва да има!
- И тя е... че човек не трябва да се прехласва по физическите дадености на момичето, за да не изгуби любящата си приятелка, която държи на него. – изрецитира момчето. Обичаше да гледа филми. Деветдесет и пет процента от холивудските комедии се въртяха около тази тема, и Киро си бе научил добре урока.
- Тъй ли? – учуди се искрено учителят и махна с ръка. – На мен ми се иска тогава единствено да знаех за какво служи малкото лигаво топчесто нещо.
Горрин не бе виждал човек, стоял неподвижно на студен камък десетина минути, да скача на крака бързо като Кирил. Момчето цопна в кишата и закрачи по задната уличка към автобусната си спирка.
- Трябва да се прибирам вече, че ще окъснея и мама ще се тревожи. – заобяснява се той по пътя, докато мислено проклинаше всеки един учител който е решил, че е добре да говориш на ученици за секса. Не че въпросът го смущаваше, но ТЕ го правеха да звучи противно. – Само да питам... как превъзмогнахте раздялата?
- Свикнах да пия. – лаконично обясни господин Горрин.
„Алкохолът, значи... магическият забранен еликсир и отговор на всички проблеми...”
Докато се отдалечаваше от дръвчето и учителя си по български език, Киро мислеше трескаво къде наблизо имаше кръчма, или както той я наричаше – питиепродавница. Или поне се стараеше да мисли за това, вместо за топчести лигави неща.
Маргарин работеше вече трети ден под прикритие и започваше да схваща тънкостите на занаята.
Харесваше му да е барман. От щаба за междупланетна отбрана го бяха сложили в заведението близо до едно столично училище, от което се получаваха смущаващи сигнали за преподавателите. Шефовете на Маргарин вярваха, че то вече бе паднало под контрола на извънземните нашественици, и задачата на опитния агент бе да следи местните учители, идващи за по чашка след края на работния ден. Затова и младежът си отваряше очите за съмнителни посетители, и изобщо усвояваше занаята*. Надяваше се приятното назначение да остане за дълго време.
Общо взето, онова което Маргарин видя тази вечер, можеше да бъде описано по следния начин:
Едно хлапе, на вид осемнадесетгодишно, влезе в заведението и поръча „едно голямо”. Какво точно – не уточни, затова шпионинът-барман му сипа малко безалкохолна бира и го остави да лочи доволно. Момчето имаше коса в обилни количества, под нея се мъдреше буцест нос и недокосван мустак. Беше високо и кльощаво, с онзи отвлечен поглед, присъщ на мечтателите и шизофрениците. „Изпили са му мозъка” – рече си Маргарин и запита:
- Кой си ти, хлапе? Не съм те виждал наскоро тук.
- И аз вече се чудя. Искам само да се напия и да забравя. – отвърна момчето.
- А досега изобщо напивал ли си се?
- Не, никога. Е, пийвал съм пунш с малко водка на рождения ден на една позната, но общо взето избягвам алкохола. Порочна отрова за душата, потикваща към скверни мисли – тъй казват. – замисли се той за момент и добави: - Препоръчаха ми го за превъзмогване на депресия.
После надигна напитката си и театрално отпи голяма глътка от чашата си, но бързо разширяващият се газ от течността изпълни устата му и го накара да изплюе малко, като олигави блузата си. Маргарин искрено се забавляваше.
- Че я се виж, какви проблеми ще има пич като тебе?
Момчето се оригна тихо.
- Ми... – рече то. – Стара любов ме гори, господине. Днес едно случайно съвпадение ми напомни за отдавна загубената ми изгора Жули. – той тръсна глава и се поправи. – Тъй де, Вероника. Беше тъжна, тъж`а история, казвам ти.
Сръбна отново и Маргарин го подкани да продължи. Не че си нямаше по-добра работа от това да слуша непознатото хлапе, близо пет години по-малко от него. Дори напротив: имаше работа за вършене, и именно затова протакаше колкото успее повече. Първата хитрост на занаята, която научи (след тази как да си опазиш обувките сухи при посещение в тоалетната на заведението).
- И, видиш ли, познавахме се с нея в училище, и аз си я харесвам, и тя си ме харесвала, ама аз отде да знам. А тогава бях още малък един такъв... – отново голяма глътка. - ... и хич не ме биваше с момичетата, само се изчервявах... Не знам как се бях престрашил да я поканя да излезем някъде, кино ресторант, `се ено. Първата целувка, барманче, първата целувка нивгаш няма да я забравя.
Маргарин кимна търпеливо и си напомни когато получи първата целувка, да провери и неговата памет ли ще е достатъчно издръжлива. После забеляза, че момчето гледа вяло опразнената си чаша сякаш бе забравило къде се намира; доля му още и го запита:
- И какво стана после?
- Ми, същата вечер баща й ме повика за разговор на четири очи и ми би шута, вика че ако още веднъж ме види с дъщеря му щели да ме шибат мравките.
- Калинките. – поправи го Маргарин.
- И те също. Аз пък на няколко пъти се опитах да говоря с нея, но пусто, страхуваше се от баща си. – начумери се момчето и трясна халбата си на масата. – Трябваше да се изправя тук... там пред него и да му кажа, да му кажа, да му кажа „Ей, остави ме на мира! Аз съм свобободен човек и обричам дъщеря ти!”... Пусто, да можех сега...
- „Обичам”. – намеси се отново Маргарин.
- И ти ли? – в тона на хлапето звучеше възмущение, докато подхващаше третата си бира.
Маргарин реши да се намеси с опитно мнение.
- Че не можеш ли?
- Какво да не мога?
- Да отидеш при своето момиче и баща й, и да се застъпиш за любовта?
От събеседника му се разнесе упорито мълчание. Устните на момчето се движеха, сякаш той се опитваше с думи да улови криволичещия влак на мисълта си. После очите му светнаха.
- Ми да!
Влакът на мисълта дерайлира. Кокалестата фигура се изправи, бръкна в джоба си и метна на плота десет лева, хартийка с паметна бележка и ключове за апартамент.
- Много ти мерси, барманче! Вива л`амур! – постара се да произнесе хлапето с плашещ ентусиазъм, и после се затътри към изхода. Маргарин го изпрати с поглед и се замисли колко ли подобни идеалисти съществуваха под слънцето. „Родителите й не позволиха”? Звучеше като опитит на посредствен мозък да съчини сюжет, след като е стоял прекомерно време затворен у дома си. Маргарин се беше сражавал с кръвожадни извънземни и осъзнаваше твърде добре, че подобни фантасмагорични истории не се случват в Реалността, а само в хорските умове, жадни за трагедии и хамбургери.
Един мъж се присламчи към бара и агентът под прикритие му побутна купа с фъстъци.
- Какъв беше този? – рече непознатият.
- Объркано момче.
- Какво му даде? Може ли да е бил агент на нашествениците?
- Сипах му безалкохолна бира. – натърти Маргарин и смигна на закачулената фигура, която в опитите си да изглежда мистериозно и потайно, изпъкваше най-много от всички посетители. – Не знам бил ли е агент, но ако ще докладва скоро на шефовете си, най-добре първо да се отбие до тоалетната. Човек с толкова въглероден диоксид би трябвало вече да изпуска пяна и през ушите си.
Следва
______________________________________________________________
*По неписаните правила на повествованието, барманите знаят ВСИЧКО.
|
Само дето не разбирам какво е "малкото топчесто лигаво нещо"... Иначе отлично. 
