"Багатур" е серия истории за четири момчета смели, умни и добри.
"Багатур" проследява перипетиите на Киро, Сатанас, Хосе и Пича през повратностите на Живота.
"Багатур" описва умственото съзравяне на група единайсетокласници, които с времето се учат да не пърдят в клас и да не се гаврят с учителите.

От "Багатур" ще научите какво да НЕ правите, когато намерите бензиновата резачка на хан Аспарух, когато решите да сглобявате робот, когато ви се натресе учител по междупланетна обрана или просто когато зажалите за мъртвата си любов.

Това е история, каквато не сте виждали досега,
просто защото в нея участват хора, които подминавате безразлично на улицата.

Наслаждавайте се.


============================================




Багатур: Косата на Киро


Беше осем градуса под нулата на слънце в онзи паметен за детето Киро декемврийски ден. Въздухът безмилостно пареше в хорските дробове, дърветата бяха изопнали премръзнали клони към небето, никъде не се мяркаше птичка или друга жива твар, освен чакащите на автобусната спирка. Хорица обикновени – няколко баби, понесли мистериозните си торби и туби с вода из градския транспорт точно в пиковия час на движението; също и един измършавял студент с набола брадица, който още не бе осъзнал, че макар в момента да няма достатъчно пари за нов автомобил, би могъл да събере необходимата сума след година-две избягване на автобусите – пестейки от билети и от медицински грижи след някоя контузия. Обстановката на спирката, общо взето, беше мъртвешка. Всички мръзнеха и разтриваха ръце на воля.
Сред тези хора бе и Киро.
Вгледайте се в това честно и открито лице, сякаш изтичащо изпод вълнената, плетена от баба му, шапка. Очите на детето, изпълнени с мътен блясък вече от десетина минути, гледат над буцест нос – понастоящем изпълнен със секрет. Още по-надолу се намира мъхав девствен мустак. Общото впечатление, което прави Киро на тази забравена от бога автобусна спирка, е на някаква голява тъмносиня какавида. Неподвижна при това; страничният наблюдател правилно би предположил, че е твърде студено, че да хаби енергия в треперене.
Буца сняг се свлече лениво от клона на боровото дръвче, под което се бе разположил Киро, и стовари на врата му твърде интересни, вцепеняващи и разтърсващи усещания.
- Ах. – рече тихо Киро и изтръска посипалите се по яката му снежинки.

След неопределен период от време, който Киро прекара в криволичещи размисли за домашното си по биология и живота изобщо, автобусът се подаде бавно от ъгъла на улицата, ускори ход и закова позицията си на метър-два от чакащите. Хората някак живнаха, разшаваха се трескаво и се сблъскаха пред отварящите се врати, сякаш в отчаян напън да докажат че десетима души могат едновременно да се проврат през близо метър широка дупка в стената на возилото. И Киро се доврече след тях, затътри мудно крака по стълбичката и влезе в автобуса.
След това се случиха няколко неща, които внимателният наблюдател би сметнал за част от ежедневието на детето Киро, ако не е достатъчно запознат с методите му на пътуване до училище. Почти всеки нормален ден момчето се качваше на първия изпречил му се превоз, намираше си място, разполагаше се там и зачиташе някое джобно издание на поредното си фентъзи романче. Седеше така докато над него не надвисне контрольор или бременна жена, или просто докато не реши че наближава време да слиза.
Е, точно в този студен ден през декември Киро изпълни блестящо първите стъпки на многократно тренираната си програма: тънкото му тяло му позволи да се шмугне ловко покрай баба с изопнат бастун, после постави ръка върху избраната от него странична седалка и се разположи с видимо облекчение.
Извади книжка.
Разгърна я.
Наведе се в поза за четене от педя разстояние.
И после се изправи с невиждащ поглед. Подуши въздуха веднъж два пъти – обикновено не правеше така от напълно оправдания страх че ще усети единствено мирис на пот, екскременти и нафта. Но не и днес. Днес Киро имаше среща със Съвършенството. И то го блъсна право в носа.
Беше се случило така, че детето имаше доста силен усет за миризмите и помнеше, помнеше достатъчно че да познае парфюмът, който бившата му приятелка Вероника ползваше. Всъщност не можеше да го сбърка дори да се намираше насред екарисаж. Киро изпадна в паника. Колко момичета в града можеха да ползват същия парфюм? Вероятно много, въпреки че досега не ги бе надушвал из автобусите. Момчето си отдъхна и отново се приближи застрашително към буквите, като изчете страницата почти до края, преди мозъкът му да направи връзка между събитията. „Щом тук мирише на Вероника... значи Вероника би трябвало да е някъде наоколо... да речем зад тази прелестна руса глава, със същата прическа каквато Вероника имаше.”
- Ъм... Вероника?... – измрънка Киро почти в ухото на момичето пред него, като предизвика не толкова изненада, колкото стресване и паника. Всъщност русокоската се изплаши достатъчно от шепнещия глас на непознатия, лъхащ на цвекло в ухото й, и това я накара да изписка и да подскочи на мястото си. От там нататък и хлапето с шапката, седящо до нея, също се обърна трескаво, една баба срещу тях изтърва торбата си и по пода се посипаха картофи. При вида им седящият наблизо студент се наведе да ги събере, с надеждата да прибере малко продукти за вечеря, и така спъна минаващия по пътеката между седалките старец. Младежът си изпроси тупване с метален бастун.
От задните редове на автобуса любопитни глави надничаха да видят какво е предизвикало врявата напред, в епицентъра се бе образувал кръг от злобни физиономии, отправени към изпищялото момиче, което на свой ред се пулеше на Киро.
Горкото момче изглеждаше толкова червено, че на челото му можеха да се пържат яйца.


- Е? – запита Сатанас, когато близо час по-късно Киро се озова в училище.
- Е, какво?
- „Е, кво”! Носиш ли дисковете на бну-то или не?
Киро зяпна Сатанас с отегчение. Бяха приятели вече три или четири години, можеше да бъде открит с момчето. В крайна сметка, ако не с него, тогава с кой?
- Не ми се занимава. – рече Киро и тръшна раницата си на чина с нетренирания маниер на човек, който хем иска да изглежда потиснат докато блъска вещите си, хем после да изяде сандвич който за разнообразие не е бил безжалостно смазан в поредния гневен изблик. Не че той се въвличаше често в подобно театралничене, просто винаги бе живял с убеждението, че светът се върти около него и всички забелязват онези малки детайли у поведението му. Ако животът на Киро бе филм, сега Сатанас би следвало да каже „Нещо не е наред ли, приятел?” и двамата да побистрят повратностите на живота и Любовта, тази коварна кучка. Но тъй като това бе именно животът на Киро и нищо друго, Сатанас не му обърна внимание, зажвака умислено дъвка и се понесе през класната стая, за да се надвеси над рамото на една своя съученичка.
- Мамка му. – измрънка Киро и извади тетрадката си. Започна да рисува кръгчета.
Не че не се чувстваше комфортно в този клас. На практика си имаше приятели, дори три броя – Хосе имаше коефициент на интелигентност, обратнопропорционален на мускулната му маса; Пича ставаше за разговори, но по душа беше злобно копеле и не заслужаваше и капчица доверие; а Сатанас пък беше извънземен, който Киро намери преди години в двора си. Понастоящем прикриваха цвета на кожата му с дамска козметика в насипно състояние.
Всеки един от тримата си имаше Качества. И Киро си имаше Достойнство, скрито някъде между беснеещата се коса и наболата брадица, и макар че още не го бе открил, вярваше че то съществува. Вярваше много настойчиво.
Уви, с никой от тримата не можеше да говори открито. Да, вярно е, че цялата група често ходеха на боулинг, опитваха се да изкопчат храна срещу бирени капачки от автомата за закуски в училище, и ходеха на тренировките по волейбол само за да гледат как Хосе удря осмокласници със силата на стенобойна машина. Но всички тези преживявания накуп не бяха приятелство. Пред истински приятел Киро можеше да сподели за прясно разчоплената любовна рана от Вероника, която го гризеше неспирно вече над час.
„Смешна работа” – помисли си той. - „Между нас никога нямаше да се получи. Тя беше богато, красиво момиче, а аз имах единствено дрехите на гърба си, красивата си коса и... да де, парите на татко. Но нейните родители не го позволиха. Хора като тях, обладани от злоба по материализма и благородното потекло, никога не харесват подобните на мен. Забраниха й да се виждаме...”
Спомените сега се блъскаха в главата на Киро – жужащи, напрегнати, пресни след всичкото това време. След края на аферата с Вероника животът му сякаш бе прекъснат. Свършен, празен.
Киро въздъхна сред мисли, натежали от тъга и смут.
После Пича, късокрака персонификация на чистото зло, го удари по главата с яйце.
- А, нещо си се сдухал? – изрече Пича с подчертано присмехулен тон, като натърти на последната сричка.
- Не би ме разбрал, пич. – отвърна Киро и добави замислено: - Това яйце ли е?
- Мхм.
- Отде го зе?
Пича се надигна на пръсти и протегна ръчица над рамото на свой съученик, сочейки към вратата на класната стая.
- Ей там, пред училище, от магазина. Сетих се, че преди години много се забавлявахме с това, та реших да попрактикувам занаята на зряла глава.
- Плескаш хората със сурови яйца на зряла глава? Що за занаят е това, пари ли изкарваш от него? – учуди се Киро. Пичът също се замисли, почеса се по главата и сви ръце на фуния пред устата си.
- Ей, сган! – викна той. – Който не иска да бъде омазан с яйце, да се яви тук пред мен с два лева такса!
Няколко секунди част от класа, размотаващ се наоколо, го гледаше учуден, после настъпи раздвижване откъм чина на Киро. Момчето най-после бе прозряло някаква стряскаща истина.
- Имам ЯЙЦЕ по косата си?!
След което и двамата напуснаха стаята на бегом, като и двамата в известен смисъл викаха – кой от ярост, кой от страх. Странното беше, твърдяха техни познати, че тези стройни младежи на възраст близо осемнадесет години все още имаха сърца на първолаци. За читателя това може да е приемливо; за човека, натикан в една стая с тях – повод да извади пистолет.



Времето се проточи на талази. Учебните часове изтекоха, учениците се разотидоха – всеки бързаше да хване възможно най-рано своя автобус в предварително загубената битка със задръстванията. Училището опустя и в него останаха само чистачките. Онези мистериозни, безименни жени, които никой не се стараеше да запомни, просто защото са фигури от фона на житейската пиеса. Малцина си даваха сметка, че именно лелките с престилки замитаха под чиновете, преравяха кошчетата за боклук, подочуваха това-онова из коридорите. И някак помежду другото намираха смачканите и захвърлени контролни, подхвърляните из стаята тайни бележки, драсканиците в тоалетните, мненията на този и онзи за някой учител или за директора. Е, чистачките доста добре осъзнаваха тази си роля на крайна точка в пътешествието на всяка мръсна училищна тайна. И някой ден щяха да излязат под прожекторите на сцената на живота с гръм и трясък, с всяко грижливо пазено късче информация за ужас на целокупното човечество.
Има време. А сега направете като всички останали – извърнете поглед от тях и се отдалечете чак извън сградата на училището. Зад нея, встрани от магазина за закуски и току до храсталака, се е спотаил Киро, с типичната дискретна стойка на криещ се човек, която изпъква и през бетонна стена. Момчето седи под хилаво борче на камък, останал непокрит от снега. Приближете се към него и се вгледайте...


Киро въздъхна.
Осъзнаваше, че приятелите му не струват. Вярно, бяха забавни и интересни хора, че и мили ако са пийнали няколко бири. Но що се отнасяше до сериозни разговори, например изслушване на нечий проблем и даване на съвети, тримата – Хосе, Сатанас и Пича – вършеха работа колкото пукната кофа. Дори бяха по-зле, тъй като кофата няма навик да ти свие обувките и да ги хвърли през прозореца, след като си й се изповядал.
- Животът ми е толкова объркан, живея неразбран сред глупци скодоумни. – въздъхна Киро и отпи голяма глътка от термуса си, който майка му пълнеше всяка сутрин с топъл чай.
- Туй не е алкохол, нали?
Киро вдигна глава, за да проследи източника на думите.



Следва...

Нечовешки добро. Още, още, още!!!

И аз и аз

Хаха!Особено последният ред яко кефи!Давай още!

Защо Багатур?

Иначе е яко. Все така да е.

Т'ва ме обезвери.
Иначе - кефи.

Тебе май всичко те кефи.

Човек , знам , че те срязах в една темичка , но успокой хормоните и се поскрий , докато не натрупаш форумно величие.
Изразявам мнение , проблем виждаш ли , или да ти поясня защо ми харесва творбата ?
Ако имаш нещо по - хубаво ( да , чел съм и твойте произведения (?) ), не съм останал особено очарован и не съм написал "Иначе - кефи." , така че - дерзай.
А Зубро си има стил , както и нещо като талант да пише по подобен начин , така че не е нещо ново .. Нито пък е неповторим , гениален разказ .
Извод ?
Иначе - кефи.

Определено с разказа удари десетката. Действието е добре разгърнато, персонажи добре оформени, да не кажа, че имам подозрения в реалното съществуване на някои от тях. И действие си има, и хумур в големи количества. Какво ли да очаквам още? Разказът си го бива. Кефиш, колега!

Култ, определен култ
Чак не мога да намеря нищо, което да ме е подразнило. О, освен едно скупчване на думата "мудно" там към средата. При това не повторение, ами потретване

Ниищо, ще има продължение, нали? Или да се цитирам от темата за Хайнрих

Добре се справяш.
Киро.

Доста добро, няма нищо, което да дразни.Освен, може би, Вероника.Някак си тая история за това как родителите й не биха позволили връзката им да съществува не стои добре там.А и това за Сатанас, който бил извънземно дойде като гръм от ясно небе.
Но е наистина добре, и подозирам, че тези две неща ще бъдат разяснени в следващите части
Тъй че пиши, не се мотай и не смей да заражеш разказа, щот' ще те намеря и, ъъъ, щ'и изгорим книгите на Пратчет

P.S. А какво е Багатур?

Прабългарска школа за оцеляване

Или иначе казано, четиримата Багатури тук са бъдещето на нацията - четирима юнаци с мътни глави.

Много яко това разказче.Кога ще пишеш продължение?

.

Не, персонажите са 100% фикция.

Същия проблем имах и когато пуснах "Може би" - някои хора трудно се убедиха, че след като разказът е написан в първо лице, не е задължително главният герой да съм аз.

100% фикция, глупости.

Зубро, каква ирония видях в произведението ти.Казвал съм, че тренирам Таекуон-До, нали? Да, обаче не съм казвал името на клуба, което е именно "Багатур"!

А брат ми, който също тренира, се казва Калоян, но всъщност прякора му е "Киро".

Фикция, а? Плагиатство, Зубро! Искам си парите от патента!

Иначе да, разказчето кефи.Но си нямаш представа каква изненада беше, като видях заглавието.Тогава и брат ми беше с мен.Такъв смях, братле...

Зубро е разкрит.
П.П.Разказчето кефи!