Aми гледай сега, по отношение на геройте Керигън и т.н. те не участват понеже моят разказ не е по оригиналната история. Преди да започна да пиша се колебаех дали разказът ми да следва познатите кампании и чрез тях да разкрива приключенията на главните герой или да напправя това което се получи в крайна сметка. Ако се върнеш на първа глава ще разбереш че Стар Крафт-на живо е всъщност разказ за това как светът на играта се пренася в реалният свят на главният герой, който освен всичко е и световен шампион по стар крафт.
По отношение на гоустовете да Гоустът Джак може би не участваше достатъчно. Но в крайна сметка мотивът за гоустовете е доса експлоатиран не мислиш ли? В книгите за Стар Крафт всичко живо имаше псионични способности и това доста ме дразнеше мен лично. Вселената на Стар Крафт е достатъчно необятна за да се напишат десетки разкази с различни главни герой, но аз лично предпочетох да посвета този, на пехотинецът Майкъл и Медичката Беки, и до голяма степен нещата се въртяха около тях. Нямаме главен герой Пилот на Райт например. Може да се напише цял отделен разказ посветен на космически битки, но този просто не е такъв. Еми ако съм пропуснал нещо сори, ако имаш още градивна критика моля!

!!!ВНИМАНИЕ!!!
Фактът, че събитията описани в тази глава съвпадат с разгара на кандидат-президентската кампания в България е напълно случаен. Авторът не цели да прави внушения или аналогии с реални политически фигури!
32 глава-Сами със себе си


Преторът Дриомис гледаше замислено през прозореца на своят последен нексус. Той проследи с поглед горящият корсар, който оставяйки тъмна диря след себе си се разби в повърхността на планетата. След сблъсъкът взривът засия в далечината в съзвучие с хилядите други светлини на битката. Това беше краят и този път всички го знаеха. Една седмица след поражението при долината Дейния, тераните бяха обсадили последната протоска база. Този път вниманието на Претора бе привлечено от поредица експлозии в далечината. Това бяха снаряди на човешки танкове, които взривяваха протоските фотонни оръдия. “Какво безсмислие” мислеше си Дриомис. Толкова храбри протоски войни щяха да загинат напразно, само защото Конклавът не бе пожелал да го чуе. Отново светлина. Това беше електрическа буря предизвикана от някой от последните висши тамплиери, които се биеха храбро редом с останалите войни. Скоро и той самият щеше да приеме своята последна битка, но преди това трябваше да свърши още нещо.
-Свържете ме с Екзекуторът Ендеро!-Заповяда Дриомис. Заповедта му бе изпълнена незабавно.
В този момент Ендеро летеше със своята флотилия към следващата си цел. До този момент той бе успял да опустоши четири човешки колонии и нямаше намерение да се отказва, когато го застигна връзката със Дриомис.
-На вашите заповеди Преторе. Щях да изпратя доклада за последната си битка, но нямах време...
-Вярвам, че си зпълнил всичко както трябва Екзекуторе, но това сега не е от значение!-Заяви Дриомис и в гласът му се усещаше чувство на съдбовност. Тук на планетата Лена всичко за нас е изгубено...
-Как така!?!-Извика Ендеро-Аз съм виновен! Ако се бях справил по-бързо...
-Не Ендеро, ти се справи отлично, но тази война беше обречена. Грешката не е в нас а в Конклава и неговата закостенялост, която за съжаление коства живота на много доблестни протоси. Сега ме чуй! Като главнокомандващ ти заповядвам заедно с оцелялата флотилия да преминеш обратно през портала и да се завърнеш на Аюр. Там ще докладваш пред Конклава за всичко. Те няма да те обвинят, тъй като аз съм главнокомандващият.
-Но Преторе, аз и всички бихме искали да се бием до последно, а не да си тръгнем като страхливци!-Възрази Ендеро.
-Няма смисъл от тази саможертва Екзекуторе! Не забравяй, че истинският ни враг са зергите и на теб ти предстоят още много битки с тях. Тераните са раса, която няма нищо общо с нас, те просто искат това, което им принадлежи и ще го получат.
Екзекуторът Ендеро се съгласи да изпълни последната заповед на Дриомис, но не беше съгласен с него по един въпрос. Младият протос смяташе тераните за свои врагове. Малко преди корабът му да премине през порталът той се обърна назад и даде клетва:
-Един ден ще се завърна! С по-голяма флота и повече армия и ще отмъстя за теб Дриомис и всички храбри протоси, които загинаха под ударите на теранската раса!!!
След като прекрати връзката си с Ендеро, Дриомис наметна старият си боен плащ и прикачи псионичното острие към дясната си ръка. Отдавна не го бе използвал, но сега беше време да се срази в последна битка, като истински протоски войн. Извън стените на нексуса всички протоси нададоха страшен телепатичен рев при вида на своят командир и започнаха да се бият с нова енергия. За момент теранската пехота, която смяташе, че вече е овладяла поредната позиция се видя принудена да отстъпи въпреки превъзходството в силите, вследствие на храбрата протоска контраатака. Скоро Преторът Дриомис успя да се добере до по-предните редици. Съсредоточавайки цялата си псионична енергия той успя да създаде огромна електрическа буря, която изби десетки терански пехотинци. След това с помощта на псионичното острие той продължи да се бие разсичайки пехотинец след пехотинец. Старият войн обаче също понасяше големи щети и плазменият му щит намаляваше със всяка изминала секунда. Изведнъж той усети мощна експлозия зад гърба си. Извърна се за секунди и видя рухващият нексус. Тераните бяха успели да стрелят с няколко мощни ямато оръдия на своите крайцери. Това ни най-малко не разколеба намиращите се около Дриомис войни. Те предварително знаеха, че вече всичко е изгубено, но възнамеряваха да се бият до последният протос.


* * * * * *

Майкъл с ужас наблюдаваше развитието на сражението. Въпреки липсата на шансове за победа, протосите нямаха намерение да се предадат и се сражаваха по-яростно от всякога. Това водеше до огромни жертви сред човешката армия. Отрядът му също понасяше големи загуби. Изведнъж Майкъл забеляза протоски висш тамплер, който се биеше редом с останалите зилоти. Наметалото му бе окъсано от металните шипове, но протосът продължаваше да се сражава без да отстъпва. Скоро тамплиерът направи характерното движение, при което нова електическа буря се разрази на метри от Майкъл. Опитният пехотинец разбра, че ако това продължи той и целият му отряд ще бъдат ликвидирани за това се прицели в тамплиера, въпреки че той не беше най- удобната мишена в този момент и стреля. Няколкото метални шипа се забиха в тялото на останалият без плазмен щит протос, който се изпари оставяйки след себе си само накъсаното наметало. Неговата смърт не направи впечатление на никого в разгара на битката. Никой от хората не знаеше, че това е великият Претор, стоящ начело на огромната протоска войска. Но останалите протоси разбраха. Техният командир загина, като истински протоски войн, без страх и колебание, без да обърне гръб на врага.

Когато и последният протос бе убит, Майкъл свали шлемът си и потърси с поглед Беки. Тя се бе навела над един от пострадалите пехотинци опитвайки се да излекува раните му с медицинският си пистолет. Скоро пехотинецът се раздвижи и стана. Тогава Беки също се огледа и видя Майкъл. Двамата се прегърнаха.
-Е този път май всичко свърши.-Изрече Майкъл.
-Да така е.-Каза усмихвайки се Беки.
Оцелелите войници ликуваха. Те бяха победили своят последен враг и сега ужасът на войната бе приключил. Докато се разхождаха с Беки, Майкъл се спря и вдигна от земята окаляното и разкъсано наметало на последният протос който бе убил. Чувството не беше същото, както след победата над зергите. Майкъл знаеше, че войната с протосите беше грешка.
-Какво ще правиш с това наметало?-Попита Беки.
-Мисля да го запазя!-Отговори той.
В този момент над бойното поле се появиха десетки дробшипове.
-Май идват да ни приберат!-Извика радостно Беки. Това беше вярно само до някъде. Майкъл забеляза, че дробшиповете не носят отличителните знаци на Земният съюз! Вглеждайки се по-внимателно, Майкъл забеляза на корпусите на корабите изрисуван гербът на Ксенонският съюз.
-Чао, Майкъл, ние си тръгваме!-Каза Луи. Този пехотинец беше един от многото войници дошли от планетата Ксена.
-Какво става?-Зачуди се Беки.
-Не знам-отговори Майкъл-и ме е страх да си помисля.


* * * * * *

-Сър, ксенонските части се изтеглят без дори да са ни уведомили за това!-Каза адютантът.
-Какво!-изкрещя гневно Винсънт Блейк. Свържете ме веднага с командващият на ксенонската флотилия Вицеадмирал Франк дьо Бувон!-След няколко секунди дьо Бувон се намираше на екрана пред Адмиралът.
-Как си позволявате да изтегляте частите си без да ме уведомите!-Изкрещя Блейк. Наясно сте, че аз съм главнокомандващ на обединените човешки части и вие сте мой подчинен!
-Вече не!-Отговори Бувон.
-Моля!!!
-След като победата ни над чуждите нашественици е факт, влиза в сила споразумението ни с Президента на Земният Съюз Джеф Нелсън, според което нашият Ксенонски Съюз получава своята независимост. Съжалявам Адмирале, но от тук нататък аз поемам командването над ксенонските сили.-С яростно движение Блейк натисна бутона за прекратяване на връзката! Той беше бесен. Споразумението на Президента с ксенонците до този момент не беше обявено публично и на Адмиралът му идваше като гръм от ясно небе. След няколко секунди на размисъл Блейк нареди да го свържат с Президента.
Джеф Нелсън се намираше в кабинета си и обсъждаше със своите съветници стратегията си за предстоящите избори. Изборите се бяха забавили малко заради войната, но сега нямаше за кога да бъдат отлагани. Дейвид Гард изглеждаше почти без шансове след победата над протосите. Нелсън обаче знаеше, че има и друго което тепърва щеше да излезе на яве. Точно в този момент се получи и съобщението за връзка с главнокомандващият на флотата Адмирал Винсънт Блейк.
-Господин президент, ксенонците натовариха своята пехота и бойна техника на крайцерите си и се канят да потеглят към своите планети без да искат моето разрешение. Искам да знам дали имате споразумение или да наредя на флотата си да ги унищожи още сега!
-Оставете, Адмирале! Не ни трябват повече войни! Ако зависеше от мен щях да им дам независимостта още сега, но точната съдба на Ксенонският Съюз ще стане ясна след президентските избори!

В денят в който беше обявена победата на хората над протосите, четирите планети, Ксена, Гион, Дриисо и Бизерус обявяха своята независимост и създаването на нов съюз-Ксенонският. Четирите планети се намираха в звездната сиситема Ксенон, като Ксена беше най-развитата и гъсто населена планета, докато останалите три представляваха колонии за добиване на ресурси и бяха по-слабо населени. Джеф Нелсън за пореден път се намираше пред сложен избор. С какво становище да излезе в предизборната си кампания. Ясно че Дейвид Гард щеше да се възползва и да пропагандира в полза на запазване на целостта на съюза. Ако той застанеше на обратната позиция-за признаване на Ксенонският съюз, тогава имаше сериозна вероятност да загуби изборите. Съветниците на настоящият президент го увещаваха да се отрече от споразумението с ксенонците и да каже, че ще се бори за запазване на Земният съюз, като единствено обединение на човечеството.
-Ще кажете, че тогава не сте имал друг избор, но сега изнудвачите трябва да си получат заслуженото. Вие вече сте се доказали като лидер и хората ще повярват, че ще спечелите и тази война!-Настояваше Едуард Хък, който оглаваяваше предизборният щаб.
-Още една война...-Промълви замислено Нелсън. На лицето му бе изписана неимоверна умора.-И този път срещу хора! Не, не господа, аз няма да се омърся с подобно дело! В обръщението си към хората ще заявя, че възнамерявам да призная Ксенонският съюз, ако ме преизберат.
Дежеф Нелсън вече не мислеше само за спечелването на следващите избори. Той желаеше повече от всичко да влезе в историята, като най-великият човешки лидер съумял да спаси човечеството от почти сигурно унищожение. Нямаше намерение да разваля образа си пред поколенията, като се омърси с война срещу хора.

След като позицията на президента стана ясна Дейвид Гард държеше речи приблизително в следният дух:
-Създаването на Земният съюз, като единствено държавно обединение, беше най-голямото постижение на човечеството. То ни помогна да се справим с извънземната заплаха и гарантира живота на хората без големи военни конфликти. Ако сега допуснем сепаратизмът да надделее скоро и други планети могат да поискат независимост. Това ще доведе до разпадане на съюза и скоро ще си имаме куп държави, както е било в миналото. Опитът ни показва, че много държави не могат да съжителстват без непрекъснато да се стига до големи военни конфликти! Трябва да унищожим сепаратисткия дух в зародиш за да сложим веднъж и завинаги край на кървавото минало на човечеството.

Докато траеше предизборната кампания в Земният Съюз, Губернаторът на Ксена-Оливър Боа бе провъзгласен от местният парламент за Президент на новосформираният съюз, планетата Ксена-за столична планета на съюза, а Вицеадмирал Франк дьо Бувон беше повишен в Адмирал и обявен за командващ на Ксенонската флота.
Изборите бяха доста оспорвани. Майкъл и Беки за пореден път изпитваха тягостното предчувствие, че това не е краят и че ужасът тепърва предстои. Когато бюлетините бяха преброени всичко беше ясно. Новият президент на Земният Съюз- Дейвид Гард положи клетва пред парламента в Ню Йорк-Земята. Още на следващият ден той изпрати заповед до Адмирал Винсънт Блейк за подготовка на интервенция спрямо планетата Ксена и прилежащите и колонии и изпрати писмо до местният парламент в което се даваше тридневен ултиматум за отказ от всякакви претенции за независимост. В противен случай Гард заплашваше с война.
В едно от обръщенията си към парламента новият президент заяви:
-Нашите сили многократно превъзхождат техните, ако са умни ще отстъпят...

History always repeats its self, doesn't it.
Мдам, най-големия ми кошмар се сбъдна. Това или ще е края на историята за Беки и Майкъл, или започва поредната вътрешна война. Прекрасно и в същото време жалко е да видим как добре си уловил човешката природа. Напълно съм съгласен с теб, че и след стотици векове, хората няма да са научили най-важния урок ... и войни ще има. А сега докато хората ще се избиват, враговете им ще набират сили за завръщането си. Честно, жалко е, че Ксел'Нага са загинали толкова глупаво. Иначе щаха да спрат цялата тая глупост.
Опа, малко се увлякох. Извинете ме. Просто напоследък започнах да се интересувам от тази вселена малко по-обстойно и сега ми се въртят из главата такива идеи и работи, че... че искам СТАРКРАФТ 2.
Между другото, благодаря Андрей, че отовори на въпросите ми. Явно твоя и нечии друг разказ са се приплели в съзнанието ми и затова бях останал с впечатлението, че Джим и другите са участвали, а после са били изоставени. Ако това не е края, продължавай да ни радваш със разказа си. Аз все така ще го следя, въпреки че знаеш мнението ми за междучовешката война.

Ако следиш развитието на разказа, сигурно си забелязал че първият "цикъл" ако може така да се каже, акцентираше на войната със зергите. След това дойде ред на войната с протосите. Просто разказът нямаше да обхване напълно фиилингът на играта, ако нямаше и битка между хората. Все пак в оригиналните кампании тя заемаше доста съществена част.

Прати едно копие

Е ти не можеш ли да направиш едно копи-пейст

Горе-долу бива!

А ти копи фрас искаш ли

Прати ми и на мен на jediguardian@abv.bg

33 Глава-Първа кръв


Най-брутална е битката Terran vs Terran…


Беки се притисна още по-силно в прегръдките на Майкъл, когато бойният крайцер се разтресе зловещо за пореден път. Затворени в тази метала черупка двамата се чувстваха напълно безпомощни да направят каквото и да било за да се спасят от смъртната опасност, която ги грозеше. Последва още едно попадение и този път корабът се разтресе още по-силно, сякаш всеки миг щеше да се разпадне. В този момент вратата на каютата се отвори и през нея нахлу лейтенант от екипажа:
-Ти! Можеш ли да стреляш точно?-Обърна се той към Майкъл.
-Да, доколкото знам...
-Идвай!-Майкъл се изправи.
-Пази се!-Извика Беки, преди да се разделят.
-За какво става дума?-Попита Майкъл докато двамата залитаха по тесните коридори на крайцерът, който не спираше да се люлее.
-Избиха почти всички стрелци на бойните кули и ни трябват хора, които могат да стрелят.
-До сега не съм стрелял с лазер, но мисля че ще се справя!
Бойната кула беше разхерметизирана, затова преди да се качи Майкъл облече специален костюм и скафандър. Навън в откритият космос цареше истински хаос. Флотата на Земният Съюз се сблъскваше с тази на Ксенонския. Навсякъде около крайцерът фучаха вражески райтове, които го обстрелваха с ракети и лазерни оръдия. Майкъл бързо схвана ситуацията и започна да управлява бойната кула стреляйки с двойното лазерно оръдия по налитащите райтове. Трябваше му малко време за да свикне, но скоро успя да порази първият изтребител. Той се разцепи на две, избухвайки в сияещи пламъци. В следващият момент обаче към кораба пикира още един ксенонски райт. Лазерните откоси започнаха да валят около бойната кула и всичко се тресеше пречейки на Майкъл да се прицелва. За щастие, райтът профуча над кулата без да успее да я порази. При следващото си пикиране той беше уцелен в крилото. Пилотът изгуби контрол и летателният апарат се разби в корпуса на крайцерът. Това обаче съвсем не беше краят. Скоро около Майкъл заваляха дъжд от ракети, някои от които се взривиха на сантиметри от бойната кула. Това беше ксенонски Валкър. Всичко се тресеше до такава степен, че в първият момент, Майкъл напълно изгуби мишената си от прицел. Няколко секунди по-късно обаче, с огромно усилие на волята, той успя да се прицели и стреля. Лазерните лъчи попаднаха в корпусът на валкъра, но не бяха достатъчни за да го унищожат, последва втори залп от ракети, които отново разтресоха бойният крайцер, който заплашваше да се разпадне всеки момент. Майкъл осъзна, че не бива да пропуска прицели се и стреля още веднъж. През прицела на своето оръжие той видя оранжевото кълбо, което се образува при взривът на ксенонският валкър. В този кратък момент Майкъл се замисли за това, че досега бе гледал на всички райтове, валкъри и други човешки единици, като на приятелски. За първи път му се случваше да стреля по тях и мисълта, че току що бе отнел човешки живот накара стомахът му да се свие.
Не след дълго, космическата битка завърши. Ксенонската флота отстъпи освобождавайки по този начин прозорец за десант на повърхността на Ксена.
Адмирал Винсънт Блейк беше доволен от постигнатото. Той успя да отблъсне Ксенонската флотилия и сега предстоеше да осъществи десант. Преди това обаче трябваше да се разчисти малко територия, от наземната защита. Десет години по-рано, Блейк беше успял да потуши Ксенонският бунт и считаше, че това няма да бъде проблем и сега, когато имаше още по-силна армия и политическата подкрепа от страна на Президента Гард.

Войнът призрак Джак се промъкваше покрай скалите избягвайки ксенонските патрули около военната база, която се намираше в покрайнините на градът Тилон. Той използваше прикритието на нощта за да остане незабелязан без да има нужда да включва невидимият си костюм. Енергията щеше да му бъде нужна в решителният момент. Скоро гоустът достигна до входа на самата база, където бяха разположени два бункера и четири разпънати сейдж танка. Джак реши да не рискува повече и преминавайки на невидим режим, бавно се приближи до бункерите. Той можеше да усети мислите на всеки един от войниците вътре. Те не подозираха за неговото присъствие. Когато се приближи достатъчно включи невидимият лазерен мерник маркирайки по този начин целта намираща се в дълбочината на базата. В този момент от крайцерът Империял се изстреля бойна ракета клас “Апокалипсис” притежаваща огромна разрушителна мощ. Гоустът трябваше да остане на позиция и да насочва ракетата още известно време. Подобни операции винаги бяха изключително рисковани защото не се знаеше дали войнът ще има време да се измъкне преди ракетата да се взриви. Джак и този път нямаше представа. Стоеше изправен насочил лазерният мерник и без да трепва чакаше заповед от щаба да напусне позицията си, но такава все не идваше! Защо се бавеха толкова? Докато чакаше до него не спираха да достигат, като непрекъснат поток, мислите на стоящите наблизо пехотинци. Повечето бяха от града. Единият имаше семейство и не спираше да мисли за трите си деца. Смяната му свършваше след два часа и тогава може би щеше да има време да ги види. Джак обаче знаеше, че съдбата на този пехотинец, на базата и на целият град вече е предрешена. Единственото, което гоустът не знаеше бе собствената му съдба. Изведнъж огнена диря проряза нощното небе, Джак осъзна, че няма да чуе команда за отстъпление, бяха го пожертвали...

Задният люк на дропшипът се отвори и Майкъл се озова в разгара на ужасяващо сражение. Един снаряд на сейдж танк се взриви близо до него и ударната вълна го повали на земята.
-Добре ли си?-Попитна го Беки, която заедно с още няколко медички следваха пехотинците.
-Да, нищо ми няма!-Извика Майкъл и бързо се изправи.
-Хайде по-живо!-Крещеше прекият им командир-Майор Гриксън. Продължавайки да тича сред дъжд от снаряди Майкъл се добра до един от празните бункери заедно с още трима пехотинци. Беки и другите медици, останаха на открито в окопа.
Ксенонците атакуваха позицията на Земният Съюз. След продължителна артилерийска бомбардировка, сега те изпращаха голямо количество пехота. През амбразурата на бункера, Майкъл наблюдаваше прииждащите пехотинци. Те напредваха с добре познатите бойни костюми, само че нараменниците им бяха оцветени в кафяво, а не в сиво-какъвто беше цветът на Земният Съюз.
-Стреляйте!-Чу се заповедта на Гриксън. Майкъл се прицели. Той видя как вражеските пехотинци също се прицелват и усети металните шипове, които започнаха да валят по бункера. Нямаше много време! Бързо взе на мушка един от близките пехотинци и опря пръста си в студеният спусък. Опитният войн, минал през десетки битки с протосите и зергите, избил стотици от тези същества, никога до сега не бе стрелял срещу човешко същество, очи в очи.
-Стреляй, дявол да го вземе! Ще ни избият!-Извика един от неговите бойни другари в бункера. Почти без да мисли Майкъл дръпна спусъкът. Добре премерените метални шипове се забиха в шлема на войникът отпред. Визьорът се пръсна и грамадната фигура рухна на земята изпускайки оръжието си. През разбитият визьор, Майкъл успя да види черните струи кръв, които се стичаха по изцъкленото лице на жертвата. Бе виждал хиляди подобни лица, но тази гледка го потресе защото сега той бе причината.
Ксенонците продължаваха да стрелят и да напредват към позицията. Два от съседните бункера бяха взривени. Бойните инстинкти на Майкъл взеха връх над съвестта му и той продължи да избива приближаващите се пехотинци. Знаеше, че някъде отвън се намира и Беки. Трябваше да победят за да могат отново да бъдат заедно, нямаше друг избор.
През това време Беки се намираше в един от окопите на предната защитна линия. Около нея непрекъснато падаха войници простреляни от ксенонските метални шипове. Медицинският пистолет не спираше да работи. Дори когато наблизо избухваха танкови снаряди Беки не преставаше да лекува, защото знаеше, че от това зависи животът на всеки един от пострадалите. Изведнъж в окопът до нея се свлече пехотинец с кафява униформа. Беки отскочи изплашено встрани, но в следващият момент видя, че той е ранен. Войникът лежеше по гръб без да се движи, само очите му я следяха и в тях се четеше молба за милост. Тя се приближи и бързо хвърли гаусовата пушка на войникът надалеч, след което се зае да го облъчва с пистолетът си. Тъкмо когато нейният пациент започна да се раздвижва се чу изстрел и през отворения визьор на пехотинецът премина куршум, който се заби в челото му. Беки се обърна рязко и видя Майор Гриксън, който държеше пистолет в дясната си ръка.
-Щяхме да го вземем като военнопленник!-Извика Беки.
-Не взимаме пленници, заповед на Адмирал Блейк. Ако те видя още веднъж да помагаш на вражески войник, първо ще пръсна твоят мозък!-Бе недвусмисленият отговор на Майорът.
Атаката беше отбита и без да си дават почивка частите към които се числяха Майкъл и Беки се хвърлиха в яростна контраатака. Километър по-напред се намираше ксенонска база защитена от линия сейдж танкове, които не спираха да стрелят. Танкове на земният съюз също се насочиха на там, но когато попаднеха в обхвата на ксенонските нямаше още да са разпънати в далекобоен режим и щяха да са лесна плячка. Ето защо първо напред бяха изпратени пехотинците, които да “поемат” огънят на танковете докато малко по назад собствените такива успеят да се разпънат.
Майкъл тичаше напред заедно с останалите газейки върху човешки трупове и от двете армии. Около него непрекъснато се взривяваха снаряди и той губеше хора от отряда си без да може да направи нищо. Насочените нагоре оръдия на танковете вече се виждаха когато пехотата на Земният съюз беше пресрещната от ксенонска. Майкъл веднага взе на прицел един от вражеските пехотинци и започна да стреля. Ксенонецът също стреляше и двамата получаваха попадения в бойните си костюми, които за сега ги предпазваха. Майкъл обаче беше по-точен и успя за кратко време да вкара повече точни изстрели и скоро неговият противник се свлече на земята в предсмъртни конвулсии. В този момент Майкъл видя как една медичка облечена в боен костюм с отличителните знаци на Ксенонският Съюз се приближи до лежащият на земята пехотинец и прикляквайки до него започна да го облива с енергията на медицинският си пистолет. С инстинктивно движение той насочи гаусовата пушка, но когато се прицели видя лицето на момичето. Докато обливаше пехотинеца с енергия тя ронеше сълзи и се молеше той да се събуди. Гаусовата пушка за първи път трепереше в ръцете на опитният войн. Чу се изстрел! Ударена от няколко метални шипа, медичката отскочи назад и след няколко секунди издъхна. Майкъл погледа зад гърба си и видя фигурата на Майор Гриксън, който свали пушката си.
-Никаква милост Майкъл, ако оставим тези кучки да лекуват враговете ни сме загубени, не го забравяй!
Докато тичаха напред Беки прескачаше телата на десетки ксенонски пехотинци. Някои от тях бяха все още живи и протягаха към нея ръце в молба за помощ, но тя ги подминаваше. Не можеше да повярва, че това се случва, но нямаше друг избор, в противен случай щеше да получи куршум в тила.
На-сетне танковете на Земнят Съюз успяха да се разпънат и тъй като бяха повече от противниковите, взеха надмощие. Скоро базата беше превзета. Част от оцелелите Ксенонски пехотинци успяха да избягат в близкото градче Дейнвил. Това обаче само временно отложи гибелта им. По нареждане на полковник Дъглас градчето беше атакувано със стотина канонерки клас Голият, които бързо прочистиха полуразрушеният град от укрилите се там пехотинци. След това цялата армия се насочи към града. Щяха да използват руините за да пренощуват.
Майкъл и Беки се движеха заедно с останалите по една от главните улици. Лъчите на залязващото слънце осветяваха ужасяващата картина на разрушението, каквото бе характерно само за битките между хора. Стените на полусъборените сгради бяха надупчени от стотици куршуми като швейцарско сирене, а навсякъде по улиците имаше кратери от избухналите бомби. Труповете също бяха в изобилие. Повечето от тях бяха на цивилни граждани, а тук там се забелязваха бойните костюми на пехотинците.
Майкъл и Беки прекараха нощта в една от многото разрушени постройки. Никой не спеше тази нощ въпреки умората. Там бяха и техните приятели Маргарет и Джони. Всички освен Майкъл разговаряха за нещо за да убиват времето. Беки забеляза несвойствената за него мълчаливост. За първи път от както се познаваха той бе изпаднал в депресия. Тя го прегърна и прошепна тихо:
-Всичко ще се оправи, ще видиш!-Той и бе казвал тези думи стотици пъти в най-отчайващите моменти по време на бруталните сблъсъци със зергите и протосите и въпреки безнадеждността на положението те някак си успяваха да и вдъхнат кураж. Сега тя се надяваше, че ще успее да върне духът на своя любим.
-Не мога да убивам повече хора!-Промълви Майкъл. Останалите замълчаха и наведоха глави. Пръв наруши мълчанието Джони:
-Не зависи от тебе Майкъл, иначе ти ще бъдеш убит, това са законите на войната.
-Записах се като доброволец в армията за да помогна на човечеството да се спаси, не да участвам във войни между хора. Днес извърших неща за които няма да си простя цял живот.
-Майкъл, всеки път когато трябва да подмина умиращ човек от противниковата армия изпитвам същото чувство, не само ти имаш морални дилеми!-Отговори Беки и Продължи: Но аз те обичам и искам един ден да живеем заедно и да сме щастливи. За това трябва да оцелеем. Ако не изпълняваме каквото ни наредят ще умрем, ние просто нямаме избор!
-Беки, човек...винаги има избор!

Първо искам да се извиня, че толкова забавих злизането на тази глава, но просто нямах възможност. И второ да ви съобщя че това беше предпоследната глава. След около една седмица ще излезе финалът на моята книга. Надявам се, че ви е харесало

Ми хаде де! Поствай края вече.
Между другото, разочарован съм.Не, честно ти го казвам.Надявах се ракзазът ти да продължи поне цяла година още, а ти отби номера с 5-6 глави от септември досега.

И аз съм разочарован .Въобще не искам да свършва.А и не виждам как ще завършиш историята само с още дна глава,като нито се е разбрал изхода от войната между хората,нито какво ще стане със зергите и протосите.

Краят може да остане отворен! Защо да завършва историята... Андрей може да предпочете да остави на читателското въображение да доразвие идеята и да я доведе до края и! Така повечето читатели ще продължат да осмислят разказа дори след последната му глава, а на всичко отгоре те ще бъдат доволни, поради факта че за всеки един от нас краят на историята ще бъде такъв какъвто сам си го направи !

Най-сетне една хубава, дълга, кървава terranv vd terran война Аз лично предпочитам да я завършиш. Мн ме дразни отворения край.

Според мен този разказ вече се превърна в книга.А книгите,които нямат край в повечето случаи са трилъри.А и са много малко,повечето известни и добри книги си имат край.Не мисля,че в случая става въпрос за трилър и няма да е уместно Андрей да остави творбата си "незавършена".

34 Глава-Човек на честта

-Аз съм Доброволец!-Извика Майкъл и направи крачка напред.
-Лейтенант Терзиев? Откъде този ентусиазъм?-Попита с недоверие полковник Дъглас.
-Винаги съм бил верен на Земният Съюз и смятам, че съм най-подходящ за изпълнението на тази мисия, Сър!
-Тогава се заеми веднага с подготовката и, нямаме много време!
-Позволете ми да подбера лично хората си, както ударният екип, така и пилотът на дропшипа!
-Добре, Лейтенант, Вие сте доказал професионализма си.-Отговори Дъглас-Сега сте свободен. Майкъл отдаде чест и се обърна кръгом, след което напусна командният център. “Прекалено лесно беше” мислеше си Полковникът. Усетът му подсказваше, че в цялата работа има нещо, което му убягва.

-Е, какво стана?-Попитаха всички, когато Майкъл влезе в стаята.
-Получи се! Повериха ми мисията, както и възможността да подбера хората си! Ако следваме планът ще успеем!
-Знаех, че ще успееш-Каза Беки и го целуна.
В помещението се намираха верните приятели на Майкъл-Джони и Маргарет, а също и още петима други пехотинци с, които се познаваха отдавна. Това бяха Гари, Ян, Жорж, Стефан и файърбатът Филип. Общото между всички в стаята беше това, че не одобряваха собственото си участие във войната и възнамеряваха да дезертират. Предстоящата мисия щеше да им предостави тази възможност. Ставаше въпрос за проникване в тила на врага с малък отряд стоварен от дропшип. Майкъл щеше да води отряда състоящ се от вече подбраните хора, на Джони се падаше изключително решаващата роля да пилотира дропшипът. Мисията щеше да започне на сутринта. Деветимата заговорници прекараха нощта заедно обмисляйки до последният детайл действията си в следващите часове.
-Ако нещо се обърка ще ни обвинят в измяна и ще ни убият по особено болезнен начин!-Заяви Филип малко преди разсъмване.
-Няма място за негативно мислене приятел. Ако се паникьосаш край с всичко!-Отговори му Стефан. Майкъл, който до този момент гледаше замислено през прозореца се намеси:
-Дори така да е, склонен съм по-скоро да умра отколкото да продължа да избивам хора, които нищо не са ми направили!
Първите слънчеви лъчи се показаха над планинският склон. Всички излязоха от полуразрушената къща и се загледаха в изгрева. Може би за последен път виждаха зората. Въздухът беше студен и чист, вятърът бе отнесъл зловонията на вчерашният ден, всички съзнаваха, че се намират в решителен момент, за тях тази зора щеше да бъде началото или краят. Изведнъж погледите на всички бяха привлечени от птица, която прелетя над развалините на града. Това творение на природата бе успяло да оцелее тук въпреки напалмът, пожарите и експлозиите създавани от хората. Пропукването на радиостанция, прекъсна тишината:
-Лейтенант Терзиев, докладвайте за състоянието на мисията!
-Всичко е готово Полковник, чакаме заповед за начало.
-Имате я! Започнете изпълнението!
-Разбрано, Сър! Ще поддържаме връзка!-Отговори Майкъл, след което се обърна към приятелите си:
-Това е, приятели! Сега ще се види дали сме го намислили правилно. Всички се качиха в товарното отделение на дропшипа с изключение на Джони, който се настани в пилотската кабина. Той активира връзката си с командният център:
-Тук Чарли 1, имаме ли връзка?
-Чарли 1, тук Център, потвърждаваме!
-Добре Център, излитаме!-Двигателите увеличиха мощността си и совалката се понесе в небето. Летяха над планински, скалист район. Целта им се намираше на около четиридесет минути. На средата на пътя обаче Джони съобщи по радиото:
-Център, тук Чарли 1, натъкнахме се на вражески голияти, ще се опитам да им се измъкна!
-Чарли 1, тук Център, нямаме данни за голияти в района!
-Потвърждавам, има! Около две дванайски са! О, боже те са навсякъде!-Джони се стараеше да звучи отчаяно.
-Опитвам маневра за избягване, уцелиха ме!-Пилотът умишлено създаде звуков ефект почуквайки с пръст по микрофона.-Удариха ни отново, с две ракети, не с три! Мейдей, мейдей, падаме!-Джони изключи радиото.
-Сър, мисля че изгубихме Чарли 1!-Съобщи адютантът.
-Не е възможно!-Извика Полковник Дъглас, изправяйки се пред бюрото си.
-Изгубихме връзка и изчезнаха от радара сър! Преди да се разбият, пилотът успя да ни съобщи за две дванайски голияти в района!
-Това е абсурд! Разузнавателните данни сочеха, че този маршрут е безопасен!-Полковник Дъглас наистина не знаеше какво става. Той незабавно нареди на отряд райтове да проучи района на катастрофата.
С бръснещ полет на десетина метра над повърхността, Джони пилотираше дропшипа сред планинските склонове. Искаше се голямо майсторство за да не се блъсне в отвесните скалисти стени, които го обграждаха от всякъде. Но това беше единствената възможност да не попаднат в обхвата на радарите и да заблудят собственото си командване, че са свалени.
Петнадесет минути по-късно изпратеният отряд от райтове се намираше на мястото където за последно беше засечен Чарли 1.
-Център, тук Браво 6, в района няма никакви голияти, повтарям няма следи от голияти.
-Браво 6, тук Център, започнете издирване на отломките от совалката.
-Прието, Център!-Пет минути по-късно издирването приключи:
-Център, тук Браво 6, не открихме никакви следи от разбит дропшип.
Полковник Дъглас се изтегна назад в креслото си. От самото начало той подозираше, че нещо не е наред.
- “Винаги съм бил верен на Земният Съюз”, как можах да се хвана на тези глупости!-Изкрещя той.
-Слушайте ме отряд Браво, разделете се на групи по двама и започнете широко търсене из целият район. Търсим неидентифициран дропшип, ясно ли е!
-Прието, Сър разделяме се!

Най-сетне дивото пилотиране сред скалите приключи. Совалката, в която пътуваха нашите герой, напусна планинският район и се намираше над пустинята Сиира-огромна равнинна местност постлана с бял пясък. Тук имаше малка вероятност да бъдат срещнати вражески или “приятелски” патрули. Джони включи двигателите на пълна мощност и започна да издига совалката нагоре. Целта беше да се напусне атмосферата и да се достигне до откритият космос, а след това и до желаната цел-планетата Ендария. Изведнъж за огромен свой ужас, пилотът забеляза на монитора на минирадара си, две точки обозначени като изтребители на Земният Съюз. Инстинктивно Джони включи радиото за да разбере какво искат да му кажат:
-Тук Браво 8, идентифицирайте се!-Джони не отговори. Той не знаеше какво да отговори. Бяха ги разкрили, с тях беше свършено.
-Повтарям идентифицирайте се!-Никакъв отговор.
-Браво 8 до център, открихме дропшип над пустинята Сиира, отказват да се идентифицират.
-Тук Център, какъв е идентификационният номер на кораба?-Попита Полковникът. Един от райтовете се доближи до дропшипа за да може пилотът да прочете трицифреният код на корпусът.
-108, сър.
“Това са те!” помисли си Дъглас. Той отвори уста за да изрече заповедта по микрофона, но в последният момент се спря.
-Център, тук Браво 8, какво да правим?-Попита един от пилотите. Дъглас продължаваше да мълчи. За първи път в цялата си кариера, като военен, той се колебаеше как да постъпи.
-Център, тук Браво 8, в земята ли потънахте? Дайте заповед!
-Браво 8, тук Център, приберете се в базата, това не е дропшипът, който търсим-Изрече полковникът в микрофона.-Сега сме квит Майкъл.-Промълви той. Като човек на честта Дъглас никога не забравяше хората на които дължи услуга...



ЕПИЛОГ

Полетът на Майкъл, Беки, Джони, Маргарет и техните петима другари продължи един месец. След това те достигнаха до бленуваната от тях планета Ендария. Техните пътища обаче се разделиха.
Беки и Майкъл се заселиха в родният град на Беки-Дриим Сити, който, както и целият свят Ендария, се възраждаше сред руините на войната. Както винаги бяха мечтали, те си построиха къща в покрайнините на града. Беки продължи да лекува хора в една от градските болници, а Майкъл отвори първият следвоенен клуб за прогейминг в града и се занимаваше да тренира начинаещите играчи, въвеждайки ги в необятният свят на най-великата игра създавана някога.
Джони се захвана с транспортен бизнес, пренасяйки със своят товарен кораб стоки през различните светове. Маргарет, освен като бордови медик, му помагаше изключително много и в сметките, които не бяха силната му страна.
Войната на Ксена продължи общо пет години. След многобройните жертви, в целият Земен Съюз се породиха неудържими антивоенни движения. Президентът Гард изгуби всенародната подкрепа, а Адмирал Блейк своята политическа такава. Пет години след началото на войната му беше наредено да върне флотата обратно на Земята, а новият Президент на Земният Съюз подписа официално признаването на независимостта на Ксенонския. Блейк беше пенсиониран скоро след трагичният край на кампанията и за разлика от Джеф Нелсън не успя да остави името си неопетнено в историята на човечеството.
Още по време на войната, Полковник Дъглас беше повишен в Генерал. Той беше считан за истински герой и остана на служба дълго след това.
Около порталът през който нахлуха Протосите и Зергите, хората построиха няколко нови космически станции, които да проучат начините по които той може да бъде затворен, но успехи в тази насока все още не са постигнати.

Жена загърната в сиво манто се приближи бавно до една от мемориалните плочи. Тя дълго време четеше имената едно по едно, докато най-сетне прочете-“Майкъл Терзиев (2054-2074)”. Обляна в сълзи Елена бързо се обърна и се изгуби сред тълпата на милионната земна столица.


КРАЙ



ПОСВЕЩЕНИЕ

Посвещавам тази книга на всички фенове на Star craft, чиято любов към тази велика игра не угасна през годините. Всички ние доказахме, че има неща неподвластни на силата на времето или както гласи една стара поговорка “Всички се боят от времето, а времето се бои от Star craft: Brood war;)

СПЕЦИАЛНИ БЛАГОДАРНОСТИ НА:
DeAD MaN
scooby-doo
MetalGearRex
Brain
Soreo
jediguardian
d-r Jones
Minotaur King
Disturbеd
HUN73R
High_voltage
ghost_ray
[_7\_]ProtoSS@
FELIX
Phantom
HaSLeS™
†Soul Hunter†
a^piece^of^heaven
бай Лазо
Бял Негър
Demonic
Prowannabe
shadow_x
GAG0
Reaf
Nexus
Zenthehunter
Forgotten
Elu Thingol
AshamanBG
Scofield
DuGalle
Johnny Rico
Siedun
Jedi Knight

Благодаря ви приятели, без вашата непрестанна подкрепа и градивна критика този разказ нямаше да бъде това което е:)
ОТ АВТОРА:

Идеята: Star craft-Live, не е моето първо писмено произведение, но със сигурност е най-успешното такова до този момент. Защо реших да напиша разказ именно на тема Star craft? Естествено една от причините бе любовта ми към играта. Бях провокиран още от вече съществуващите оригинални книги по темата. Написани от професионални автори, те като литературни произведения, естествено многократно превъзхождат моето скромно творение. Четейки ги обаче (особено последните две) аз останах с горчивият вкус в устата, породен от факта, че те са написани от хора, които само бегло познават играта и вселената на Star craft. Ето защо, ставахме свидетели на това, как селяни избиват зерглинги и хидралиски с мотики и лопати и прочее други нелепости. Разочарованието ми нарастваше с излизането на всяка следваща книга и в крайна сметка аз реших да напиша разказ създаден от фен за фенове на играта и ако вярвам на коментарите ви след всяка глава явно се е получило.
Моето колебание преди да започна разказа беше дали той да следва добре познатият сценарий на оригиналните кампании или това което всъщност направих. Спрях се на вторият вариант защото реших, че така ще стане по-интересно и по-оригинално, без да се изгуби усещането, че всичко се развива във вселената на Star craft.

Героите: Независимо от това какъв вариант на сюжетната линия щях да избера аз предварително бях избрал през чии поглед ще бъде разказан той. Главните герои трябваше да са обикновеният (всъщност необикновен) пехотинец Майкъл и задължително медичката Беки. Тук отново е момента да се върна към оригиналните книги. Всеки фен знае, че в Star craft има два секс символа: единият е Сара Керигън, а другият са медичките като цяло. Преди излизането на всяка книга се молех, на авторите да им хрумне гениалната идея да включат медичка като главен герой, но не и не.
За да си бъде истински роман реших да вплета и любовна линия в сюжета, нещо което също липсва в оригиналните книги, явно поради битуването на погрешното схващане, че геймърите са безмозъчни зомбита, които мислят само за това как да пръскат мозъците на...зомбита пред компютъра. Е докато поствах глава след глава във форумът на PC Mania, никой не се оплака от това, че разказът става твърде сладникав или от липса на достатъчно насилие, така че реших да давам смело.

Малко критика: Ако трябва да погледнем критично на разказа, се вижда че той страда от доста недостатъци. Най-вече стилът, който е далеч от професионалният и общо взето може да се каже, че “става” или “не е като да не се чете”. Хора, които разбират повече от тези неща са ме критикували за липсата на достатъчно описания и преобладаване на действията. Аз лично, когато чета предпочитам действието да се развива бързо, а не да ми губят времето с прекалено обстоятелствени описания, но това си е само мое мнение.
Още, сюжетът е доста линеен и предвидим. Липсват неочаквани обрати, особено накрая.
Наличието на достатъчно драматизъм във важните моменти не мога да го преценя, оставям на вас.

На прощаване: Първа глава на Star craft-live, беше постната за първи път във форумът на PC Mania на 05.12.2005г, а последната на __.10.2006г. През тази близо една година аз не спрях нито за момент да мисля за разказа и за героите, дори през няколкото летни месеца, когато поради лични причини нямах възможност активно да пиша. Сега всичко свърши и колкото и да липсва на вас, повярвайте ми, много повече ще ми липсва на мен. Но какво да се прави, всяко нещо си има начало и край, освен геврека разбира се .


Андрей Христов (Andrey358)

Както се казваше в края на едно предаване по БТВ - "А-А-А свърши!!!" .А сега сериозно - както казах някъде след 10-та глава - запасът ми от суперлативв бе един`от найа бе улен о0`та -добрите разкази по игра, които съм чел (държа да подчертая, че не съм чел официалните издания по която и да е игра).Единственото, което мога да ти пожелая, е да не спираш да пишеш и да продължаваш да се развиваш.

Леле как несъм влязал по рано в тая тема,сега чак я видях,но това незначи че няма да изчета всички глави разказа е много як.

Жалко.

Една легенда си отиде.