Действието на този разказ не се развива нито в близкото , нито в далечното бъдеще , а в съвсем друга вселена , където всичко е възможно!Не пиша този разказ , защото Quake много ме кефи , а защото искам да напиша разказ от някоя вселена , за която ВИЕ не сте писали!Знам , че в миналото съм имал не много сполучливи такива , но се надявам , че този e по-добър от всички тях , взети заедно!!
Глава 1 - началото
Здравейте.Името ми е Дейвид Андерсън.Ефрейтор Дейвид Адерсън от 314 взвод на американската армия , наричан още “Пепелянките”.На 23 съм и започнах военната си служба преди две години.
Беше същински ужас – особено в казармата , където , нашият “любим”(и за съжаление настоящ)сержант Уудс се държеше с нас , все едно сме някакви хлебарки , на които им щади живота нарочно.Но винаги си е така – почваш от “хлебарка” и се издигаш до “мухобийка”.Всеки божи ден беше ад.Не само заради гореспоменатата гадина , а и защото колегите обичаха да ме унижават и да ми се подиграват.Всеки път , когато съм слаб , те ме караха да меря дължината и ширината на стаята в кибритени клечки , да бръсна портретите на хората в казармата , или да им слугувам.Явно те така се забавляваха.С мен?Аз съм тяхното развлечение?
НЕ!В бъдеще не стана така!Веднъж , докато пиех уиски и се наслаждавах на самотата си , около мен се събраха четири-пет души и щяха да ме накарат да правя същите тези ужасни неща.Единият от тях ме потупа леко по рамото и се усмихна стил “куче”.Аз го погледнах и се стъжних(а неговата усмивка същевременно се увеличи).Но от тъжен и потиснат , аз се развеселих , защото му забих един толкова силен юмрук в лицето , че едновременно му разбих носа и два зъба.Оттогава никой от тях не посмя да ме докосне.И може би от този момент , аз си извоювах уважение сред колегите.Но въпреки това мъките не свършваха!Сержанта ни повиши във “въшки” и ни терореше всекидневно , както само американците знаят.
Все още помня , как той лично ме покани да си играем на Вилхелм Тел.Играта беше проста – аз си слагам ябълка на главата , а той я улучва от сто метра със снайпера си.Психологическият стрес беше голям , но Уудс(плюя на земята) е кораво копеле.А когато дойде моят ред , той ме настървяше и ме молеше , ако не мога , да не стрелям.Толкова пъти ми идеше да го гръмна , но все пак това е МОЯТА ГАДИНА , която въпреки всичко , което ми стори аз уважавам.Друго интересно нямам да споделям , но що годе целият ми престой там мина така.
Животът след казармата също не беше толкова хубав.Един ден , след като завърших , във щаба донесоха вестта , че в Афганистан другарите ни се нуждаят от помощ!Като се сещам какви изроди живеят там , ме побиха тръпки.Но никой не ни жалеше – “Пепелянките” бяха изпратени там за да се видят лице в лице със същинското зло...такова , каквото дори и големият брат на Сатаната не си е представял.
Всекидневието ни представляваше това – излизаме от палатките си , намираме си окоп или бункер и стреляме по терористите , които на всяка цена са готови да ни докопат.Да не говорим за камикадзетата.Тези надрусани изроди , които са облечени с динамит вместо с дрехи тичаха към нас и не им пукаше , дали някой ще ги помни след като умрат.Все още помня , че един такъв ни беше докопал и уби двадесет и седем души от взвода(заедно със себе си разбира се).Въпреки , че камикадзето е най-лесната за убиване единица на терористите , междувременно беше и най-опасната.Но най-големият терорист беше жегата.
В Афганистан си нямахме нищо – само храна/вода и палатки , ако можеха да се наречат така.Нямахме телевизия , компютри , жени , PLAYBOY , барове , дискотеки и прочие.Е... за жени не се оплаквам , защото си имам приятелка на 22 , която аз виждах от време на време , докато бях в казармата.Тя следва икономика и ще става финансистка.Аз обаче възнамерявам да продължа с кариера на военен.
Тя е умна и красива.Беше всичко за мен(с изключение на обичното ми семейство).Запознахме се на един панаир и може да се каже , че се влюбихме от пръв поглед.Тогава времето навън беше студено и ние двамата се скрихме в някаква шатра , за да се стоплим.Аз я заговорих и се запознахме.А от дума на дума...впоследствие се целунахме.Очаквах че ще стане по бавната процедура – цветя , вечеря ала бала , но както и да е.Просто стана.Ние се обичахме страшно много.Ако бяхме на световно по любов , сигурно щяхме да станем първи.Споделяхме си всичко и си говорихме свободно по всякакви теми.Все още помня , тя как реагира , когато и казах че трябва да отивам в Афганистан.Тя се намуси и се разплака.Реакцията си беше нормална.Дори и майка ми би реагирала така , защото там , където ме изпратиха , си беше ръба между живота и смъртта.Но длъжността ми повелява така.
И на мен ми беше тъжно , да се разделя с нея.Всеки ден си представях , как сме близо един до друг.Тя ми беше муза , единствената капка надежда , която ме крепеше жив , единственото нещо , което ме пълнеше с духовни и жизнени сили.
Може би единственото ни разнообразие беше , когато сержант Уудс(аз плюя на земята , когато казвам това име)ни каза , че някакви войници от друг екип са пленени , а ние като кандидат трупове трябваше да ги спасим!!Защо все на мен?Не може ли някой друг да си изшиба задника?Но въпросът така и нямаше отговор.Ние се намирахме в пустиня , а жегата допълнително ни изморяваше.
Така след няколко часа ходене по “лава” ние стигнахме до лагера на терористите.Чак сега разбрах , какво представлява “адът” и “демоните” живеещи в него.Може да се каже , че Афганистан е точно това.Бяхме разделени на няколко екипа от по десет души – единн екип снайперисти , единн екип картечари(да проникнат вътре) , един екип сапьори и екип за подтискащ огън.Аз(както винаги съдбата ми избира) бях в най-гадният екип – картечарите и целта ми беше да намеря локацията на заложниците.Тогава успях да вляза в базата на “демоните” и за пръв път да усетя истинската болка.Някакъв брадат чешит ме беше улучил в рамото и подскачаше от кеф.Аз си стиснах раната и друго не можах да направя по въпроса.Припаднах.
За радост побратимите “Пепелянки” ме спасиха и ме превързаха там , където съм ранен.Разказаха ми , че мисията е извършена успешно със “зрелищна заря”.Представих си , усмивката на сапьорите , след “фойeрверките”.После си мислех за сержант Уудс(като се изплюх на пода) и за приятелката си , с която можех да споделя всичко.Раната ми не беше особено лека и за да заздравее напълно ми бяха нужни поне пет-шест седмици.Така и стана – преместиха ме в някаква болница в САЩ , където по време на лечението ме посети семейството , някои бойни другари(включително този , на който бях разбил носа) и най-вече , жената , която е превзела сърцето ми.
Понякога наистина е толкова хубаво да има хора до тебе!!!
Но живота ми коренно се промени , когато правителството предложи на целият взвод да пази някакво строго секретно научно съоръжение на НАСА.Това се случи две години по-късно , когато свръхскоростните и плазмените системи тепърва прохождаха.Годината бе 2727 а аз тръгвах за поредният си работен ден като пазач на този център.Както винаги , още на входната врата ме посрещнаха двамата ми приятели Ърни и Стивън(двама , които работят там) и ме поздравиха с тъпият виц за учени:
“Какво харесват кучките най-много? Близалка от органични материали!”
Не знам , какво толкова смешно има в това , но другите перковци с бели престилки се късаха от смях , когато го чуят.Обаче най-много учените обичат вицове за блондинки.Те ги разбират най добре – нали все пак са “Големите мозъци”.
Научното съоръжение на външен вид изглеждаше скромно.Но на вътрешен вид не беше така.Това ,което хората виждат е само първият етаж , иначе има и подземие , което сигурно се равнява на небостъргач.Самата сграда си беше съвсем чиста и уютна.Човек преспокойно може и да си живее там.
Въпреки , че бях подписал договор , в който пише да не казвам какво става в научният център , все пак никъде не бе споменато че нямам право да знам.
Очилатковците в бели униформи работеха над нов модел кораби , който представлява хибрид между боен , колонизиращ и транспортен в едно.Има , и то стотици готови , но все още нетествани.
Моята задача на пръв поглед изглеждаше проста – да наглеждам ако стане някакъв гаф и да “поздравявам” ако е нужно.Учените са добри и особено кротки хора и просто няма какво лошо да сторят.Но през нощта , когато съдбата на всичко вътре зависи от мене , влизат джебчии и крадат.Не че има нещо интересно , но оборудването е скъпо.Веднъж спипах един крадец и му казах:
- Остави нещата , или си мъртъв!!!
Но копелето си мислеше , че сърце не ми дава да го убия и избяга с плячката си.Но аз му обещах и го застрелях.Беше младок , слаб , на около двайсет , но като не разбира от дума...
Така протичаше всичко.
И само след няколко дена , дойдоха ТЕ!
Алармите за натрапници се активираха и всичко засия в червено.Сигурно поредната атака на антиправителствените военни.Аз си заредих помпата SPAS 12 и щях да споделя куршумите си с всеки един от тях , а повярвайте ми – имам достатъчно за всеки.
Всичко беше евакуирано с изключение на мен и останалите пазачи.Ние претърсвахме всяка зала, за устройства с детонатори , а и за натрапници.На мен се падна честта да скитам из подземията.Затова извиках най-близкият асансьор.Не съм тъп...и то никак тъп , но откъде да знам , кое копче води към подземният етаж?Всички бяха еднакви!Но кой да забележи , че най-отдолу е скрит бутон , на който пише “underground”?
Антиправителствените бяха хитри.Те могат преспокойно да проникнат както отпред , така и отдолу и в средата.Но ние от 314 взвод не сме дървари и сме по-умни от тях.Асансьорът спря в някакво помещение , което се осветяваше с нощни лампи.Беше тъмно...а и признавам малко страшно.Алармата си виеше и не и пукаше , а звуците от чукоподобните машини допълнително принасяха за мрачната атмосфера.Изведнъж , някой или нещо проби стената зад мен и ме блъсна леко , но не паднах.Аз си свих ръката в юмрук и му набих едно здраво круше , което би нокаутирало нормален човек.
Но той издържа.Аз се обърнах и се стреснах.Беше висок около два метра и половина , изграден от органични материали и железа.Главата му беше наполовина метална , наполовина човешка , със зловеща усмивка и кървавочервени очи.Вместо ръце имаше гранатомет и огромен шиш.
Аз си отърках клепачите , за да се уверя , че просто халюцинирам , но образът си остана там.Бях втрещен.Какво за Бога е това?Бях виждал такъв изрод някъде , но къде?Къде?Quake?
Но Quake e само игра!!Как е възможно?
Нямах дълго време за мислене , защото гадината насочи лявата си ръка/гранатомета към мене и натисна спусъка!!

Глава 2 - покана за Ада

Аз добре , че имам бързи рефлекси и залегнах навреме.Гранатата изсвистя около мен и се заби в близката стена.Очаквах , тя да подскочи и да се блъсне в мен , но явно не ми огря(което е на добре) и живота ми беше спасен.Дали беше късмет или не , незнам.Но изрода пред мен не се отказа.Той вдигна дясната си ръка/шиша и се опита да ме намушка.Но аз съм войник и не се давам така лесно.По принцип щях да блокирам удара му с някой каратистки блок , но ако съдим по това , че крушето ми не му направи нищо , сигурно от сблъсъка , ръката ми ще стане на решето.Просто се отказах да използвам ръкопашен бой и избягвах неговите удари.Усмелих се да го ритна в корема със всичка сила , но нищо.Извънземното дори не показа белези , че го боли.Нямаше смисъл.
Насочих единствената си надежда , под формата на SPAS 12 към чутурата му и го поздравих.БАХ МАМА МУ.Тази ходеща тенекия е голям здравеняк.
Ударите с дясната ръка/шиша пробиваха стоманената стена с лекота , все едно е носна кърпа.Не ми се и мисли , къде ще ме изпрати , ако ми набие ъперкът.Набих му един такъв , но пак не стана нищо.После стрелях с помпата , докато и изхабих патроните.НИЩО.ТАЗИ ГАДИНА Е НЕУЯЗВИМА.Наоколо нямаше нито гранатомет , нито ракетомет.Бях обречен.Опитах се да не си представям , как го стрелям с ракета LAW2 и той да остане на крака.Признавам - това нещо наистина прилича на човек , но не притежава дори процент от неговата анатомия.Тогава как живее , и дали въобще е жив?
Нямах време да разсъждавам.Дори нямам много време за да бягам.
На всичкото отгоре НЕЩО проби дупка на стената до киборга и от нея излезе още един.Същият.Сега бях обречен двойно.Щом един може да носи на толкова бой , та камо ли двама?
Вторият насочи гранатомета си към мене и бе готов да стреля.Ако съдим по опита ми по компютърни игри , сега имам предимство.Целта ми е само да направя така , че единият да нападне другият и после да се сбият(както е в Quake).Така и направих.Няколко секунди , преди Вторчо да стреля , аз застанах пред Пръвчо(като междувременно избегнах три смъртоносни удара) и плана ми се осъществи.Вторчо изстреля граната , която се стовари с пълна сила върху Пръвчо.
И въпреки това , гадината все още се държа на крака.След няколко суперяки удара и целите ми муниции в главата му , той си остана прав , здрав и корав.
Да му се начудиш.
Аз пак си отърках клепачите , за да се уверя , че просто халюцинирам.Но както винаги , не беше така.Хубавото поне е , че сега извънземните са се съсреодочили един върху друг - заповядайте , хапнете си пуканки и се насладете!!!!
"Титанично" е прекалено малко , за да се опише видяното.Двата изрода едновременно се ръгаха и стреляха с гранати.Даже , за да ме позабавлява , Пръвчо взе Вторчо и му направи гръбнакотрошачка , а после задушаващо тръшване(бодна го с шиша в гърлото и го заби в земята) , а като отговор , Вторчо му наби пет хедшота с гранати и два с острието.А накрая , с прерязана на две кървясала глава , Пръвчо довърши противника си с подобие на Олимпийското тръшване на Кърт Енгъл.
Пръвчо си заслужи победата и световната титла , а аз като съдия му връчих наградата - едно яко халосване с пушката по главата.Гътнах го.
Но надали това бяха единствените...
Радиостанцията ми изпращя и един мой колега се обади:
- Нещо приближава!ПФФФХАХАХАХАХА!Трябва да го видите!Какъв уруд е само!ХАХАХАХАХАХА!!!
Но само след няколко изстрела , настроението му се промени:
- Какво за Бога е това?НЕ , приближава се!!НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!ААААААА!!
Това бяха последните му думи , а след това се чу трошене на кости и късане на плът.ЙЪХ!Не ми се и мисли , на какво са направили горкият пазач!
Определено ТЕ не са дошли с добри намерения.Аз си изхвърлих пушката(за какво ми е , като е празна) и гледах да стоя на страна от тези , каквито и да са!
Все още не вярвах на очите си.Сблъсъка между "Убиецът на легенди" и "Хълк Хоган" бе просто приятелско потупване по рамото в сравнение с преживяното.Сякаш за да ми "припомни" , пак нещо проби стената и от нея се появи нова твар.
Този път , тя беше по-малка и притежаваше ръце.Но въпреки това , пак проби три метра дебелата титаниева стена , сякаш е направена от кекс.Може би на тяхната планета ядат титан за закуска!
Макар и да има свободни ръце , грозилището държеше някакво невиждано пушкало.На пръв поглед изглеждаше като пистолет с пирони , но беше по-голям , в предната част имаше въртяща се платформа.Сега я втасах!!ТО насочи оръжието си към мене и аз механично отстъпих , за да се скрия някъде.За малко да ме улучи.Оръжието изстрелваше огнени шурикени , които могат да пробият плът с лекота.За щастие , се сетих за труповете на Пръвчо и Вторчо и реших да се възползвам от тях.Хванах ръката на Пръвчо и я използвах като стационарна картечница.Малее , тежеше цял тон!!Но да не съм момиченце , че да се обяснявам!Просто изчаках Малчо да дойде и му пръснах мозъка(ако имаше такъв).
Радиостанцията пак изпращя и се чу тягостният глас на "любимият" ми сержант Уудс(плюя на пода):
- Пепелянки!Тук е сержант Уудс!Наоколо става нещо странно!!Някакви чудаци обикалят насам-натам!(после се чу изстрел и писък от неземен произход) - след това пращенето продължи още няколко секунди и той пак се обади.Определено имаше някакъв проблем със предавателя , но можаш да чуя достатъчно:
- Първият етаж...прегрупирайте се...заповед...и...планета!!
Неговите думи , за съжаление са закон.Въпреки , че духовната красота на сержанта може да се сравнява с физическата на извънземните , аз и другите му се подчинихме.В едно съм сигурен - нашият лидер ще стане идеална бойна единица за нашествениците!
Аз предпочетох да не си хабя времето и веднага да се качих горе.
Лампите светеха в различен цвят , като редуваха ту червено , ту синьо , ту зелено , а като фон "тананикаха" експлозии , чиято сила отърсваше подземните помещения.Аз тичах към асансьора , а зад мен всичко се срутваше.Когато пристигнах , бързо затворих металната врата и натиснах копчето , на което пише "higher ground".Сега се чувствах спокойно в бронираният лифт.
Но както винаги грешах.Този път един мамин хубавец проби дупка в тавана , сякаш е направен от картон и скочи през нея.Беше от здравеняците.Но аз уверен във себе си и в новото ми пушкало , го посрещнах подобаващо.Извънземната технология , която държах , наистина вършеше прекрасна работа.
Точно преди да спре на първиат етаж , асансьорът запецна.Не го виня.Щом "гостите" не могат да разпознаят кое е стена , кое е врата...
Отворих си с аварийната ръчка и излязох.
Учудващо беше , че всичко бе спокойно.Долу , подземията бяха надупчени като швейцарско сирене и през няколко секунди се чуваше взрив.Но тук е точно обратното.
Аз се насочих , към конферентната зала , където видях и моите съекипници.По лицата им , се разчиташе ужас и страх.Някои от тях , даже не можаха да повярват , какво са видели!Когато се присъединих към тях , от време на време ми задаваха въпроси от рода "и ти ли видя , каквото видях и аз?".
При нас дойде Уудс(плуя на земята) и натресе една доста гадна новина.Тъй като не го бива по речите , сержанта ни се изказа накратко:
- Пепелянки , вие сте смели войници - едни от най-елитните в света(после се чу експлозия и половината осветление изчезна).Неслучайно , аз подбирам само силни момчета , на които можем да имаме доверие!Ние успяхме да локализираме тяхната планета - Строгос.
Аз преглътнах , а сърцето ми заби силно.Май се сещам , накъде бие той!После продължи:
- Вече са организирани сили за защита на Земята.Обаче вие сте щастливци и утре отивате на екзотична екскурзия!
После ни съобщи точният час и ни разпусна.
Не можех да повярвам!След всички мъчения , които ТОЙ ми стори , сега ме праща на заточение в друг снят.Поне мечтата ми ще се осъществи - да видя ада.
Просто бях длъжен , да съобщя на близките.
Семейството ми за малко да ме намрази , че ги напускам в този труден момент , но с всяка секунда , извънземните превземат нова точка от земното кълбо , а дългът ме зовеше - дългът към родината...дългът към света ми!!Дано да ми простят!Приятелката ми се натъжи , но не се разплака , като чу новината.За да и вдъхна надежда , и обещах , че ще се оженя за нея , когато се върна като герой!
Въпреки че нашествието бе почнало едва от десетина часа , извънземните се биеха с кръвожадие , на което дори T-REX би завидял.Но както се знае , за да се постигне победа , трябва да удряш в сърцето на врага...в този случай Строгос!!

Имаш талант това е сигурно.

e ti pro4ete li go vsi4koto tva

хахахаахахахахахахахах!!!!!!!!!!!!!!!!!1