Отсрещната страна винаги е била странно място. Било то единствено, защото е отсреща, а хората имаме навика да не разбираме живота, когато постави нещо право срещу нас. Вярвам, че това се дължи на страха от това, което е толкова близо до нас, но не можем да разберем. Главно, защото то не иска да бъде разбрано..

Един път имах възможността да посетя един изключително интересен град. Той се намираше на крайбрежието на някакво море, а един залив го разделяше от съседния град. Научих от местните, че преди двадесетина години през залива е бил построен огромният мост, който свързва двата града. По време на престоя си там се запознах с един човек на възраст не по-малко от 80 години. Старецът не беше учен, нито особено мъдър, но от него научих една история.. Той ми разказа, че преди около петдесет години в града се появил някакъв луд. По-късно се разбрало, че дошъл от съседния град, но не това е важното в историята. Всяка сутрин лудият ходел пеша от града до подножието на една близка планина и всеки път бутал пред себе си някаква малка дървена количка, а на рамото си носел голям, здрав метален прът. Всеки ден спирал пред планината и намирал по един голям камък. Използвайки пръта за лост той качвал камъка в количката и потеглял обратно към града. Всеки път отивал до брега и влизал на няколко метра навътре в морето, там оставял камъка на дъното. След това си тръгвал. Никой не знаел какво прави лудия, или защо го прави. Хората говорели различни неща за него. Едни му се присмивали, други дори смятали, че краде камъни отнякъде, трети просто го смятали за луд. Хлапетата го целели с разни неща за забавление. Младежите го подминавали пренебрежително. По-възрастните хора го гледали с уважение, но никой не смеел да говори с него. Имало едно малко момиченце, което всяка вечер му носело храна. Единствено то вярвало на лудия. Три години странникът правел едно и също - всеки ден, всяка седмица, всеки месец. Не се знае какво го е сполетяло след това. Предполага се, че се е разболял и умрял, но и това не е важно. Всъщност, лудият бил станал толкова известен в града, че деня, в който оставил последния си камък, станал празничен. След това всяка година, на този ден, всеки от града занасял един камък до брега и го поставял върху останалите. Скоро купчината камъни се простирала на стотици метри в морето. Минавали години, но никой не разбирал смисъла на този обичай, освен онова малко момиченце. То стояло на брега и с часове се взирало в натрупаните камъни, после се усмихвало. Момиченцето знаело. Единствено то разбирало. Лудият е строял мост.

Горната история не бива да се възприема като отговор на някой важен въпрос за живота, или за вселената, или за любовта, или за нещо такова. Тя не е предназначена да бъде това. Все пак е просто една приказка.

Много ми хареса написаното.Дали си искал да оставиш поука или не не е важно,важно е всеки сам какъв извод ще си направи от прочетеното,а аз направих своя.

Надявам се повече хора ще прочетат това защото в него има смисъл.

nlight, то е ясно, че историята не е отговор на на въпроса за живота, вселената и всичко останало. Г-н Дъглас Адамс е дал отдавна отговора на този въпрос, и той е много просто ... отговора е 42.

Поздрави

бай дъ уей, историиката наистина много ми хареса

?”?°, ???°, ?…?°???µ?????°?‚ ???? ?‚?°?????????° ?????????°?·????, ?????????? ?????±???µ!

Човекът си е поставил цел.Следва я без колебание.Не си поставя никакви ограничения от типа : "Да построя мост сам?Но това е невъзможно!"
Наполеон е казал: Този,който се страхува да влезе в битка,със сигурност ще я загуби.
Е,човечецът е бил упорит и хората са продължили делото му от уважение.
Тази творба ни учи,че трябва да си поставяме високи цели и да не ги мислим за невъзможни,защото те не са.