Въведение 01: Черните платна на промяната
фонова мелодия: 337

Вече осми час лежа тук, а може би трябваше да спя. Мислите обаче не ме напускаха. Изпуснах черните платна при залез, а мнозина си тръгнаха. Аз останах. Нямам какво друго да правя, освен да лежа и да мисля - сгреших ли, като не се качих на кораба заедно с тях?
Вълните ми изглеждат толкова примамливи сега, ден по-късно… Вероятно водеха към обещаната земя, далеч от древна Европа. Страх ли ме беше, че ще ме отведат до гибелта ми? Всички казваха - четири месеца по безкрайната вода. Сигурно затова се уплаших и останах тук, в театъра. Иронията е, че останах при по-вероятната си смърт. Вече мнозина подозират, че това не е просто театър.
Гледах ги, докато отплаваха в голяма галера с черни платна. Отпътуваха със залеза, затова ми се наложи да изтърпя известна болка, за да съпроводя процесията. Опитах се да пиша тогава; не можах. Защо? Уж бях навикнал на болката при залез. Може би просто ме гнетеше, че те си тръгваха. Не мога да определям чувства - аз не съм чувстващ, но… Те се променяха; усещах го. Превръщаха се в нещо повече, отколкото бяха. Доказваха нещо, което аз никога не ще докажа. Те станаха - не, те са - нещо повече от мен.
Скоро ще стана и ще запиша тези мисли; ще изгледам вечерната пиеса. После ще отида в църквата, ще се изповядам и ще остана там за размисъл. Времето на театъра е преброено, но умът ми, нагласата ми, нравът ми са вечни. Уви! Аз вярвам - винаги ще има способност да се промениш. Ще има еволюция. Като човек не вярвах в нея, а просто е било нужно време, за да я позная. Рядко я виждаш; може дори - като мен - да не си част от нея. Но я усещаш, тя е там и пътува под черните платна.

Нещо не можах да изтегля фоновата песничка. Дръпнах файлче с разширение .мп3, ама нещо не му беше както трябва. Надявам се, че не е имало решаващо значение за възприемане на написаното.

Иначе... Предполагам основната ти идея е за промяната. Това ново нещо, което се боим да приемем, понеже се страхуваме да не ни погуби. И именно заради това често го избягваме или оставяме да ни подмине. А след това горчиво съжаляваме, че не сме се възползвали от тази възможност. Интересно представяне.

Само дето така и не можах да схвана за какъв театър става дума!?! Лирическият герой е актьор или сценарист към театър? Също така пише, че това е първа част, да очакваме ли продължение?

И сега нещото, което всъщност ме издразни (най-много) - защо пишеш "вход" и "фонова мелодия" на английски, при положение, че всичко останало е на български? Показваш пренебрежение към родния ни език (но тогава пък защо пишеш на него?) или пък мислиш, че ако има "фрагменти" на английски, то написаното изглежда по-"cool"? Не мисля така. Или пък разбирам, ако си се вдъхновил от израз на английски и го използваш за заглавие. Но случаят май не е такъв. Лично мен това супер много ме издразни и е лошо, че ме настрои негативно към написаното още преди да започна да го чета.

Разбира се, ти си го пишеш, както си искаш, но просто според мен това не стои добре.

Прилича на дневник, повече чувства, повече неща, които значат повече нещо общо, отколкото нещо конкретно. Изборът на мелодията за фон е добър, спомага на атмосферата.

@MGR:
Причината да е на английски е по-тривиална и глупава, отколкото предположи. Намира се в това, че първоначално беше написано на езика на Шекспир.
Грешката е поправена. Съжалявам, че те е подразнило още в самото начало.
Странно, че не ти е тръгнала мелодията обаче...

Напълно съм съгласен със Сентри. Не че имам нещо против това творение или дори целия стил такива разкази, но явно си падам по-прагматик човек и предпочитам нещата да са казани ясно, а не да се налага да мислим прекалено много над тях или пък още повече - да се налага да ги чувстваме. Не че не мога да го направя, но просто в такъв случай всичко се пречупва прекалено много през гледната точка на четящия, че почти винаги се различава много и дори коренно от идеята на автора. Разбира се, и това е част от "идеята", но просто на мен не ми допада.

Колкото до "проблема с английския" - напълно те разбирам. Няма проблем, щом може да се поправи! Тогава обаче идва следващият въпрос - защо реши да го пуснеш на български? Вярно е, че тук е по-добре разказите да са на български (и което е по-добре според мен), защото е български форум, а и не всеки знае английски, но не е и задължително. В смисъл, просто за протокола, защо реши да го пуснеш на български?

ЕДИТ: Сега се сетих и за още нещо - защо не си превел заглавието на темата? То всъщност дори не фигурира в поста ти. Все пак "Черните платна на промяната" е заглавието на първата част, а не на цялото, нали така?

Ех...но успя да доловиш основната идея, нали? Нали?!


Щото като го видях на английски, не изглеждаше толкова добре...т.е. не бях предал нещата така, както ми се искаше.


Единствената част от цялата "английска авантюра" която ми хареса беше заглавието, а и "скрит в негативен смисъл" не е най-благозвучния превод, който съм виждал. ^_^

Ами ако е таква, каквато я описах в първия си пост, явно да. Иначе - явно не.

А кога да очакваме следващата част, ако такава ще има? Или е въпрос на муза...

искаме още от творенията ти

Въведение 02: Амарант *
фонова мелодия: Now The World

Вятър повя из поляните и разлюля стръковете трева в тази студена майска утрин. Слънцето почти не галеше с меките си, пролетни лъчи охладнялата земя; денят настъпваше лениво, почти неохотно. Небето беше още тъмно и имаше странен, зеленикав оттенък. Игривият повей все така накланяше връхчетата на тревата към юга. Един необичайно мразовит майски ден сред безкрайни поляни и хълмове, недокоснати от човешка ръка.
На западния склон на един от хълмовете лежеше момче. То не усещаше настъпващия ден, тъй като се бе обтегнал на неогрятата страна. Не го усещаше, но вероятно го подозираше, защото очите му току се стрелкаха към небето, към зеленикавото небе с изчезващи звезди. Момчето бе на около тринадесет години; буйната му кестенява коса падаше неудобно над светлокафявите, граничещи със зелени очи. Най-изненадваща беше млечнобялата му кожа, обсипана с лунички по лицето и раменете. Единствената дреха, която носеше, беше светъл ленен панталон, обвил подвитите му крака. В скута му лежеше малък бележник. Младежът изпълваше белите страници с дребен почерк. Малките, сиви думи излезли изпод молива му се множаха по редовете като гълъби по черни жици.
Беше писал цяла нощ и очите го боляха. Цялото му тяло тревожно молеше за сън. Не беше ял нищо и усещаше гърлото си като пустиня. Преглъщаше мъчително, с привкус на пясък, който раздираше стомаха му. Но не спря да реди дума след дума и тъй вече шейсета страница. Наближаващото утро го накара да се забърза и той запълни две страници за няколко минути. Знаеше, че е закъснял, че няма да успее да завърши замисленото. Започна да съкращава съдържанието, да пропуска описателните моменти. Имаше план за всяка дума, всяка запетая и вложена мисъл, затова редакцията беше бърза. През цялото време, докато изписваше машинално наизустените разсъждения, младежът си спомняше. Най-омразното. Миналия ден.
Вчера загина баща му, неговият създател и най-близък човек на света. Изгоря заедно с други прекрасни хора в театъра, подпален от неговите врагове. Баща му знаеше, че ще умре в театъра, но изгуби живота си с една успокояваща мисъл - че детето му е спасено на черните платна. Той грешеше и сега това тежеше на съвестта на момчето. Всичките му притежания бяха на кораба, но самият той не беше. Избяга за да остане до любимия човек и сега бе като по чудо жив.
Вече нямаше избор. Нямаше го баща му, заминаха черните платна. Стана жертва на любовта си; остана без нищо и никого и това бе причината, поради която не спеше в този късен час. Крепеше го мисълта за края, изгарящата представа за цялостта на мислите му, пренесени на хартия.
В следващият миг усети първия лъч върху рамото си. Утринта започваше. Небето придоби светъл синкаво-зелен оттенък. Момчето се претърколи надясно по корем и започна да пише трескаво. Почеркът му се разкриви и удебели от изтъпения молив, но краят беше толкова близо... На рамото му се образува огромна подутина, обградена от набръчкана изгорена кожа. Младежът не обръщаше внимание на болката; умът му беше преизпълнен с най-близкото до адреналин, до което можеше да достигне. Сянката на хълма изтъняваше с бавното настъпление на небесната огнена колесница. Лъчите докоснаха меко стъпалата на момчето и то закрещя; ходилата му припламнаха, овъглиха се за секунди и се разпръснаха на прах. Той прехапа устни и заскимтя от болка, но заби свободната си ръка в пръстта, стисна силно и продължи да пише. Ред след ред, докато огнените езици бавно овъгляваха плътта му, все по-високо и по-високо. Умът му бе угаснал. Сетивата му отказваха да уловят болката и само ръката му продължаваше да пише. Още няколко изречения... Слънцето достигаше кръста му. Назад стояха фини въглени, които доскоро бяха крака. Последно изречение... Три думи... две... една и... Лъч докосна сърцето му и то лумна в миг. Ръката замря. Очите на момчето се разшириха в последен миг на агония, след което главата му се отпусна меко в тревата. Моливът се бе спрял в края на изречението, поставил точка. Отпускащата се ръка продължи точката в линия, която пресече докрай листа. Раменете и главата му догоряха бавно, постепенно излагайки се на утринната светлина. Последна остана простряната му дясна ръка, която до края си стискаше молива. Когато и тя се превърна в пепел, моливът се търкули до бележника - свободен най-сетне. Вятърът, сякаш усетил, че никой не придържа страниците ги плъзна с невидимата си сила и се спря на първата. Не успя да повдигне корицата. Първата страница беше различна - съдържаше едно единствено изречение, изписано с едри букви. Посланието гласеше:
"Страннико, който четеш тези редове - готви се за голямата самота, изложена на белия лист..."



----
* амарант (поет.) - неувяхващо цвете

Ще ти призная - отначало не прочетох творението ти, заради малкия размер и очевидната липса на диалог.

О, каква заблудена овца съм бил тогава!

Наистина шедьоври! Ето такива разкази трябва да се пишат от форумците;а не копирани вицове.Продължавай, Firzen.Произведението ти ме докосна - навя ми надежда, че в България все още има обещаващи творци.

Въведение 03: Здравей в прахта
фонова мелодия: Sway

Хей приятелю, кажи - защо говориш тъй силно
Че вече и напрегнат не мога да те чуя аз?
Къде по пътя ти погуби начина умилно,
Проникновено да говориш - тогава слушах твоя глас.
Или си същия - а аз се промених
И подминавам отегчен това, което нявга бе награда.
Забравих ли как да пиша топли думи в моя стих?
Опротивя и отчуждих се от вчерашна наслада.
Ти беше крал, и аз бях също - двамина бяхме над света.
Година мина, втора бавно, трета мина като век.
Не съм те виждал оттогава - откак оставих жезъла в прахта.
Аз не желая да те видя пак, но ти остана малка рана без свой лек.

И ти, и аз не искаме отново да се срещнем сред снега,
Но против моята воля, от спомените се усмихвам на мига.

- на М.

Втора част представлява особен интерес за мен. Харесва ми тази невидима, смислова връзка между трите текста. Добре ще е да продължиш. Е, толкова за сега. Запази това усещане...

Таен?

Потаен по-скоро, но... така май ми харесва повече. Мнение?

Ще има ли още части, че да изчакам края, за да напиша мнение? ;р

Това е... странно. Хубаво е, но е странно. Изненадах се на един-два пъти от написаното и от смисъла, който открих в него.

Въведение 04: Нефилимът *
фонова мелодия: Red Sky

Вълните тласкаха огромната галера напред във вълнообрзен танц под беззвездното небе. Черните платна се опъваха под напора на въздушното течение и мачтите скърцаха в усилието си да удържат необузданата сила. Съпротивляваше се и Давид, самотен в борбата си с щурвала. Знаеше, че ще успее. Съмнението не прорязваше челото му, защото обърнеше ли се назад, смъртта му беше неизбежна. Очите на мъжа - два зеленикави, разпалени фара - грееха с непоколебимата воля да оцелява. Златните му коси реагираха на всеки повей, бурно отмятайки се назад. Давид ги приглаждаше с бързо движение и продължаваше да държи курса.
- Бориш се...неотклонно. - заяви младежки глас недалеч зад мъжа. Давид прецени, че събеседника му е някъде на стлбите към палубата и се обърна натам. Не виждаше никого, затова реши, че проговорилият има нужда от дискретност. Сви рамене.
- Нима си очаквал нещо друго?
Чу се звънък, хлапашки смях:
- Не, не, разбира се, че не.
- Защо не спиш с останалите?
- И да пропусна единствената част от деня, в която мога да се разходя спокойно? - отново смехът, трепкащ като камбанка. - Не бих искал, особено след като имам толкова интересен екипаж. Името ми е Вернер, а твоето е Давид.
- Приятно ми е, Вернер. - усмихна се мъжът. Зачака въпрос. Винаги имаше въпрос. Повечето се повтаряха или припокриваха и от години тормозеха наблюдателни и любопитни личности като този младеж. Давид се бе поуморил от въпроси, но сега щеше да направи изключение. Беше гладен за знания, а не беше разменил дума с никого от часове. "Ние всички сме толкова ... гладни." - усмихна се още по-широко. Един мъж от екипажа му беше заспал с Библия в ръка, изнемогнал от усилия да прочете поредната страница.
Давид се пренесе в спомените си, връщайки се назад все повече и повече; обратно в дните, когато не беше гонен. Припомни си сладките години, в които поглъщаше знанията като дъхав хляб. Защо беше прокуден? Защо царуваха хората, въпреки че са също толкова ненаситни, колкото и той? Ядът бе на път да изплува в него, но той изпусна шумна въздишка и се успокои. Гневът му щеше да е безплоден, както всяко друго чувство. Насили се да се усмихне отново. "Ние всички сме толкова гладни..."
Унесен в значението на фразата, Давид едва не пропусна въпроса.
- Защо толкова приличаш на хората?
Отне няколко секунди на Давид да разбере, но когато успя, неговият собствен смях огласи палубата.
- Бъркаш въпроса. - каза най-сетне Давид. - Правилно е да кажеш, "Кога хората започнаха да приличат толкова на нас?"
Последва пауза. Момчето зад него осмисляше отговора.
- Защо смяташ, че хората са заприличали на Нефилимите?
А Давид потъваше сред сантиментите си; хилядите записки, дневници, очерзи, планове. Планини от труд, безбрежната и сладка храна на знанието. Буквите, които се топяха в очите му. Той бе неутолим.
- Хората правят това, което правим и ние. - започна като насън той. - Стоят по цели нощи, ровят, нищят и дълбаят в науки, в знания, във всичко, което попадне под взора им. Те търсят - и са готови да убиват и умират в търсенето си - за да открият и последната капка истина: ние сме сами и животът ни не крие свой особен смисъл. И когато открият самотата, о, как ще жалят невежите дни! Тогава ще се смея от сърце, тогава.
Мъжът произнесе всичко на един дъх; последната реплика увисна във въздуха , нагнети пространството между събеседниците и ескалира в далечен гръм. Приближаваше неприятна буря.
- И какво? По-добре да останат безумни глупци, бродещи като глухи в свят на най-прекрасна музика?! - сопна се Вернер.
Повя лек вятър. Почти на върха на сетивата си Давид усети, че с него си е тръгнало и момчето. Въпреки това, той закриви устни в усмивка и добави:
- Не съм казал подобно нещо.



----
* Нефилим (библ.) - можете да намерите информация какво точно е Нефилим ТУК.

Става все по-объркано, но съм сигурен, че ти можеш да го объркаш още повече

Koriol, такива разкази се точат може и с години. Коментирай докато е прясно чувството, докато още помниш какво си изпитвал.

Въведение 03: Присмехулник
фонова мелодия: Summer Shudder

"Toва не е за теб. Това не е за никого. Това просто се случи, нямаше 'преди' и нямаше 'след това'. Не знам къде се намирах, но...
Има и такива дни. Дни, в които си единствен на клона, имитирайки никой освен себе си. Защо понякога е толкова тъжно и самотно, че се налага да си истински? Има и такива дни. Замисляш се дали си красив, или си грозен - измерваш стойността си през болните си очи. Кой казва, че не можеш да си обективен сам за себе си? Никога ли не е оставал сам? В такива дни всичко боли и всичко е ярко, светло - обективът е чист, лентата е неосветена и съумяваш да видиш своя портрет на кристално ясна снимка. Когато имитираш себе си, защо го правиш? Защото искаш да излъжеш другите, или за да се убедиш, че не можеш да излъжеш себе си? Такива неща не ти убягват. Ти знаеш, че другите птици са заблудени. Те те чуват, и в теб улавят приятел, семейство, сродник. А ти пееш тъй красиво, тъй фалшиво... И знаеш, че си лъжец. Че така си носиш само облага. Вземаш чуждата красота, само за да снемеш повече от своята - и си играеш, като пълниш себе си с нечия красота. Отхвърляш своята, защото кому е нужна своята? Тя е перла, която друг трябва да открие. Не и ти. Ти имаш задача, имаш цел - да не бъдеш себе си. Защото това е опасно. Бъдеш ли, казваш много. Изглеждаш неучтив. Погледът ти замърсява. Излишен си. Или не си? Просто си свикнал да мислиш така... Сякаш вече никого не го интересува, освен теб. В тези дни.
Тогава си по-често със себе си. Казваш много, говориш малко. Гледаш навътре, и обикновено те изумява това, което откриваш в себе си. "Това аз ли съм?" Питаш се ти. "Но аз...никога не бих бил такъв!" Разсъждаваш и се натжаваш, че си лъгал другите птици. Нима не си достатчно красив, ако просто пееш своята песен? Чакай... Коя е твоята песен? Защо няма никой? Искам да споделям с някого... Не, не, не искам и не трябва. Съмнението боли и ме унижава... Но има и такива дни. Скоро ще се излекувам, раните ми ще се затворят и ще забравя, поне до следващия период. Не може ли просто всичко да се махне? Не може ли да съм константа? Не мога ли да се променя...към по-добро? Не мога; аз не съм машина. Аз съм просто присмехулник - и така, от мост на мост, все напред, рушейки зад мен, строейки нестабилни мостове от измами, по които да вървя. Докато не се спра отново, и не настъпят тези дни... Но има и такива."