... Слънцето още не беше изгряло. На гарата беше тъмно и както винаги - неприветливо. Около мен имаше няколко мършави кучета, някаква възрастна жена с чанта, двама младежи на възраст между 20 и 25 години и началник-гарата, който преваляше шестото кафе за сутринта, проклинайки ранния влак за Сити. Аз си седях на пейката, опитвайки се да се концентрирам върху програмата ми за деня, който се очертаваше доста раздвижен. Кафе на някоя от междинните спирки, после нещо разладително за пиене и може би кроасан. Към дванадесет - двойка кебапчета с хлебче и накрая един райски студен чай за разхлаждане. Финансово щях да го понеса, за физически - не съм толкова сигурен. Напоследък физиката беше единственото нещо, което още се държеше на ниво. Но за това - по-късно, все пак имам цели 3 часа пътуване. Адско пътуване. Никой не обичаше влаковете, дори не знам защо. Може би заради бавното придвижване от точка А до точка Б. Или пък заради неприятния интериор на изтормозените пътнически вагони, пренесли на раменете си цялото ни общество през последните 30 години. Знам ли.. Важното беше, че влакът, който умело бе композиран на първи коловоз, приличаше повече на полегнал фризер. Голям, продълговат, метален и студен. "Е, какво пък, все ще издържа някак" помислих си аз. И се качих. За всичките тридесетина купета имаше не повече от 20 кандидат-окупатори, затова лесно намерих празно помещение и разположих там временната си база, която представляваше чанта, телефона и слушалките, и един вестник. На будката дори не обърнах внимание какъв е. А и в момента не ми се четеше нищо. Затова свалих прозореца (макар ранния час навън вече беше неприятно задушно) и се загледах в оттеглящия се мой роден град. Бавното пърпорене на дизеловия локомотив из степите на околните поля и села ме поразсея малко и аз започнах дори да се любувам на гледките, които виждах. Не че ги виждах за първи път. Но просто ей така, от да нямам какво да правя, реших да огледам какво има около мен. Бавно - бавно достигнахме до някаква междинна малка гара, на която влака спря. Реших, че е време за кафето, затуй слязох набързо и се отправих към отвореното заведение с колоритния надпис "Кафе Гарата". Явно свикнали на подобни рутинни 'зареждания', персонала на кафенцето на бърза ръка спретнаха кофеиновото удоволствие и скоро след това бях обратно в позатопленото си купе с пластмасова чашка в ръка.В този момент поогледах и гарата, докато чаках течността да изстине леко. Гара като гара. Стари френски надписи върху ръждясали табели на всяка от порутените постройки; мръсотия; изоставена тоалетна; няколко спрени от движение вагона красяха фона от другата страна на пристана. Впечатление ми направи малко павилионче (или поне приличаше на такова), над което висеше табела "Изгубени вещи". Не успях да го изследвам по-внимателно, тъй като шум зад мен ме накара да се обърна. Вратата на купето бе отворена, а до нея имаше някакъв странен на вид, по-възрастен от мен господин. Той носеше черно бомбе, овехтял шлифер и тъмни обувки. Изпод шапката му успях да видя поглед, който търсеше весел и разговорлив събеседник. "О, не, само да не се натресе тук. Има толкова празни мес". Не успях да си довърша дори мисълта, защото човека попита "Свободно ли е". Очевидно бе, че друг освен мен в купето нямаше, затова не можах да му кажа 'не'. Той влезе, остави багажа си над седалките в импровизираното багажно място и дойде до мен на прозореца. И отново заговори. "Добро ли е утрото Ви, млади господине? Наслаждавате ли се на пътуването?" На мен това ми дойде малко изненадващо ентусиазирано, затова със спокоен тон казах 'Все още спя' и показах чашата с кафе. Той се усмихна, седна и зачака засилването на машината. Малко по-късно седнах и аз, отпих от кафето и разгърнах вестника. Няколко минути по-късно ми писна, а и вече си бях изпил кафето, затова зарязах всичко и се загледах в точка. Тягостно мълчание обгърна купето. Явно и странникът го забеляза, тъй като по някое време каза "Искате ли да Ви разкажа една история? Виждам, че не Ви се говори много, но пък така да царува тишината още час - не е добре." Аз кимнах, можеше пък да се окаже нещо интересно. Внезапно през съзнанието ми се стрелна онази табела Изгубени вещи . Историята не беше кой знае какво, дори от един момент започнах да не го слушам. Бях потънал в размишления, хаотични мисли прорязваха съзнанието ми. От цялата история която чух, разбрах че човека не е някой плиткоумец, затова реших да завържа разговор. Внезапно го прекъснах (от което съдейки по реакцията му смятам, че той повече се зарадва, отколкото да се обиди - все пак бях проговорил) и попитах "Вярвате ли в съдбата, господине?" Той погледна с интерес.
С тази реплика започна един доста интересен разговор, който продължи почти през цялото пътуване. На една от крайните гари отново станах, погледнах през прозореца и разгледах околията. Пак нищо интересно. И отново същата постройка с надпис "Изгубени вещи". В разговора ми с човека бях доловил у себе си нарастващо чувство на тъга. Сякаш аз самият бях загубил нещо. Нещо, което не знаех къде да го намеря и как да си го върна. Чувствах празнотата в себе си, но не разбирах какво целеше да ми покаже това. Едно беше ясно - бях сам. Извърнах глава към купето, за да открия с изненада че от спътника ми нямаше и следа. Багажът му също го нямаше. Изтичах до коридора, погледнах в двете посоки, но там нямаше никой. Беше странно, определено. Отпуснах се в кожената седалка на купето и изчаках влака да достигне Сити Стейшън. Когато слязох първото нещо, което ми направи впечатление, беше масивната гара. Тя беше отрупана с безброй магазинчета, кафенета, вестникарски щандове и прочее. Тогава я видях. Табелата. До вратата имаше пейка, а на пейката спеше клошар. Като го погледнах ми домъчня за човечеца - окъсан, с две различни обувки, с парцал който изпълняваше ролята на връхна дреха. Подминах го бързо и влязох в помещението. Макар отвън да изглеждаше малко, то беше просторно и навсякъде по стените имаше лавици, по които се забелязваха безброй различни предмети. От едната страна висяха чадъри, по средата имаше разни кожени чанти, книги.. Всичко, което може да се сети човек. Огледах се насам-натам, уточних с жената вътре, че не съм загубил нещо, макар да не бях толкова сигурен. Излязох от магазина и отново погледнах бездомника. Като се замисля - той можеше да получава някой от нещата вътре, защото те не бяха търсени с години. Повечето от тях, де. Този човечец можеше да живее малко по-добре, ако имаше възможността нощем да се загърне със старото синьо яке, което видях на една закачалка вътре. Колко малко му трябва на човек, ала почти никога не го получава. Потънах в размисли. "Ех, човече, и ти като мен си загубил нещо. Намери ли го? Успя ли да разбереш какво си загубил? Беше ли обезщетен от съдбата? Харесва ли ти да живееш без него?" - въпросите се редяха един след друг през главата ми, но не посмях да го будя. И без това нямаше да ме разбере. В един миг нещо издрънча, разконцентрирах се и хаотично се заразвъртях. Някакъв сандък беше паднал от количката за превоз на багажи и двама човека до нея се държаха за главите. Не беше моя работа. Пак погледнах към човека на пейката. За мое най-голямо учудване - него го нямаше. Сякаш никога не е бил там. Какво ставаше с мен? Виждах ли собственото си отражение? Задавах ли си сам тези въпроси? Наистина ли бях такъв - странник, който е загубил щастието и любовта си? Човек, който е лишен от радост? Или всичко беше плод на моето въображение. Нямах отговор на тези въпроси.
Не усетих кога заваля...
----

Отдавна не съм поствал нищо в този форум, та реших да дам последното, което драснах с надеждата някой да ме изкритикува.

Имаш ли нещо против преди двете ми дребни критики да кажа, че това е най-доброто нещо, което съм чел от много време тук?
Така.
Защо наричаш града "Сити" вместо "София"? Така придобива универсалност, но и безличност. Нима има нещо лошо да обвържеш творбата с даден ареал?
Второ, похватът с изчезването - ефектен е, но изпъква сред предимно реалния, описателен характер на творбата.

Отличен стил и много увлекателно. Ride on, brother!

I like it!???????? ??.

Тва копирано ли е от някъде?

Тц. Вчера бях в малко гадно състояние и взех да допиша частта. Бях я почнал доста отдавна. Защо питаш?

Много е хубаво и си мисля, че човек на твоите години не може да отдели време за такова произведение.

I beg to differ.
Остави го така.


Човек на 18-19 е...

Firzen ?ak?? ?? ?? ??????? ? ??????? ?? ?? ????? ?? ?? ?????????

Останах с впечатлението, че е завършен в сегашната си форма.
Но крайното решение е негово...

... Дори не знам какво беше станало. Смътно помня, че през деня за пореден път бях изживял някакво разочарование, което афектира върху състоянието ми. Отново бях потънал в някаква бездънна яма, от която не виждах как щях да изляза. Тогава за пореден път реших да се доверя на колата ми като средство за някакво развитие и изживяване на сдуханото ми състояние. Затова набързо се обух и слязох до гаража. Оттренираното движение отваряне на вратите - изкарване на колата - затваряне на вратите. Щом окончателно се качих в колата се зачудих накъде да тръгна. Неведнъж съм бил в подобна безизходица и винаги знаех, че пътуването извън града, на по-спокойно, е за предпочитане. Отправих се към близкия изход и попаднах на междуградски път за голям град, доста на юг от моя. Е, какво пък, имах бензин, имах за какво да мисля. Просто тръгнах по него без да мисля за каквото и да било друго. Времето беше смрачено, сякаш и то не знаеше какво точно да прави - да вали ли и да излее всичкото напрежение, което се е събрало в него, или пък да намери друго решение и да се разпръсне под въздействието на ветровете и теченията. Обичах това време, защото предпоставяше към една по-силна вглъбеност хората. Много мои познати са ми казвали как времето влияе на настроението им и как такова мрачно ги подтиска. На вече подтиснат човек като мен това не ми правеше впечатление, но все пак го отчетох 'за протокола'. Пуснах и фарове, макар да беше все още светло. Оставаше само вътре в колата да се възцари Бога на размисъла и анализите - музиката. Всичко можеше да се случи, стига да имах подходящ аудио фон. За щастие не бях вадил любимия си диск от чейнджъра, затова бързо пуснах първата песен и се концентрирах върху карането. От многото колони (тук е момента да кажа, че тази кола изпълняваше двойна функция на душевен приятел - когато бях в негативно настроение - ме утешаваше, а когато бях в позитивно - чрез музиката успявах да изразя радостта си. Изобщо музиката беше необходима в тази кола, затова бях отделил голяма сума пари на музикалното оформление) нежно се разнесе баладична музика. Един човек пееше "I'm lonely, lonely, lonely...". Почудих се точно какво разбира той под 'сам'. После се сетих, че не за неговата самота ми беше интересно, а за моята собствена. Бях сам. Бях отчаян. Много трудно бях преживял последната раздяла, но сам съм си виновен че съм така чувствителен и отдаден на любовта. Тази самота ме убиваше. Имах нужда от човек до себе си, но сякаш никого не го интересуваше това, най-малко моят стар приятел - съдбата. Предстояха ми важни дела, които изискваха максимална концентрация и невероятно спокойствие. Никого няма да изненадам ако кажа, че в този ден (и близките месец-два назад) нямах нито едно от двете в нормално количество. Бях досадил на всичките си познати с постоянното ми хленчене за самотата, колко е несправедлив живота и прочее. Получавах едни и същи съвети, които отдавна бях направил, но с никакъв резултат. Един мой приятел ме беше посъветвал да рискувам (тук трябва да поясня още нещо - аз бях човек на мисленето. Всичко което предстоеше да се случи отдавна се бе заформило в главата ми и си бях приготвил планове за всичко и всички. Нямах никакво намерение да се оставям на течението, тъй като не знаех какво ще стане. Презастраховах се в почти всяка ситуация. Мислех, че това е правилно. Друг е въпроса, че всеки един мой план се проваляше гръмко рано или късно). Същия този човек успя да изскочи от огромен трап, в който беше попаднал. Твърдеше, че беше рискувал и беше спечелил. Тук пак ми заигра съзнанието. Рискувал - спечелил. Ами какво щеше да стане, ако беше загубил? Сигурно щеше да изпадне в още по-отчаяно състояние (ако имаше такова). Беше ме страх. Имах един единствен страх и това беше неизвестното. Точно в това ме караха всички да се хвърля. Не ми стискаше, признавам си. Внезапно някаква табела ме извади от зацикленото ми състояние. Дори не видях какво пише на нея, но по обстановката около пътя се ориентирах къде съм. Бях в нещо като долина, обградена от двете страни с планини, в чиито подножия имаше горички. Самите планини бяха раздирани от множество пътища, които свързваха селищата от възвишенията с главния път. Успоредно на него пък течеше река. След един от завоите пред очите ми се оформи прав път, на който бях готов да ускоря стремглаво скоростта. Обичах да карам бързо. Добре, обаче щях да мина точно през едно място, което никога преди не бях считал за каквото и да е. Говоря за един импровизиран кръстопът, който беше от дясната страна на основното шосе и се разклоняваше на две по-малки отсечки, които се раздалечаваха едно от друго, но и двете влизаха в една и съща гора от двата й края. Не знам какво ме накара да направя това, но пуснах мигач и хванах по-долното отклонение (все пак щеше да ме отведе малко по-близко до големия град). Реших да видя какво ли селце има тук. Не можах да си обясня защо го направих, но в онзи момент просто го сторих. Влязох в гората, където беше още по-мрачно и тъмно. Асфалтът някак беше успял да издържи на наводненията и по пътя се караше много добре. Тъкмо падна мрак и започна да вали. Това бяха любимите ми атмосферни условия за каране - мрак и дъжд. Имах силни фарове и мощни чистачки, което не позволяваше на лошото време да пречи на удоволствието ми от пътуването. От колоните вече се носеше друга мелодия, в която по ирония на съдбата се открои фразата "Let it rain". Е, все едно, нали бях на скрито и сухо. Отне ми около двадесет минути да се измъкна от шубрака и още толкова да преваля билото на планината, след което под мен се ширна равнина, в едната част на която мъждукаха слаби светлини, сякаш рояк от светулки се бе събрал на едно място. "А, идеално, някакво селце" помислих си аз и се отправих натам. Бях на половината път когато спря да вали и небето се прочисти почти за минути. На небосвода изгряха стотици звезди които сякаш бяха притихнали и чакаха да видят какво ще се случи. Когато достигнах селото, там сякаш не беше валяло. Улиците бяха сухи, а въздуха беше свеж и лек. Дори топлината все още беше силна, затова смъкнах блузата и я хвърлих на задната седалка на колата. Достигнах до мегдана, където имаше разни възрастни хора, чиято основна работа май беше да клюкарят какво става около тях. Помислих си това, защото всички те ме изгледаха многозначно докато преминавах бавно покрай тях. Пак нямах идея къде да отида, затова отворих прозореца и попитах за някаква кръчма или магазин. Бях ожаднял и имах нужда от малко вода за пиене, а колата пък - от почивка. Упътиха ме по ориентировъчния начин "тук наляво, караш направо, като стигнеш висока тухлена постройка пак в ляво и ще видиш една малка бяла с дървени капаци. Ей туй е заведението, дето още работи". Не беше сложно да намеря мястото. "Ресторант при Бай Илия" се казваше ниската стара къщурка. Вътре се виждаха светлини, а ухото долавяше автентични звуци на музика тип "Володя Стоянов" - идеалната за подобно място. Паркирах, слязох и влязох в заведението. Противно на очакванията ми, на почти никого не направи впечатление новодошлият. Огледах трескаво мястото - доста празни маси, някакви пияници на едно от импровизираните сепарета в края, някаква възрастна жена и странно-изглеждащ мъж, който беше с гръб към мен. Отидох до бара, поръчах си нещо студено и се наместих на една от празните маси, малко по-в страни от входа. Донесоха ми питието, жадно отпих голяма глътка и се поотпуснах. По някое време шумната компания се изнесе, мъжа също си бе тръгнал и вътре се възцари спокойствието. Внезапно жената стана от нейната маса и седна на моята, без дори да попита дали може. Не че щях да й откажа, но все пак. Визуално минаваше седемдесетте, но в погледа и още си личеше искра, желание за живот. Учтиво поздравих, тя също.

- Добра вечер, госпожо.
- Добър вечер, момче.
- Мога ли да Ви помогна с нещо?
- Виждам, че не си от тук. Да нямаш някой роднина насам по това забравено от Бога място?
- Не, просто ми беше на път и реших да се отбия да почина.

Жената се усмихна и дори леко се засмя.

- Тази дупка не е на ничий път, камо ли някакво привлекателно място за младежи. Видя хората, всички сме вече на преломна възраст. Кажи какво те води насам.

Сам не знаех какъв беше отговора на този въпрос. Спомних си, че отбих от любопитство. Опитах се да обясня нещо, в което не бях сигурен.

- Просто от желание да разгледам околията. Чух че живота на спокойствие е по-добър от напрегнатото, динамично ежедневие. Исках да видя така ли е.

Старицата пак се усмихна, после въздъхна и започна да ми разказва колко им е тежко, как живота настрани от цивилизацията си оказвал влияние върху самите хора. Те били спокойни, но не и полезни. Живеят си живота като свой собствен, но нямат усещането за приобщаване към общото цяло. През цялото време тя се държеше леко странно. От време на време затваряше очи, сякаш изпадаше в спомени докато говори, после пак ги отваряше и продължаваше с разговора. Не беше лоша компания, особено когато разказваше весели истории и случки от младините си. А пък разказваше така, сякаш говореше с човек, когото познава от десетилетия. Не знам това ли ми повлия или просто имах нужда да поговря с някого, но в един миг аз отприщих своята болка. Бях я изчакал да свърши с поредната история, когато я запитах:

- Ти си живяла повече от мен, преживяла си какво ли не ако съдя по историите ти. Кажи ми, питам се, има ли щастие за всеки? Има ли справедливост? Може ли човек да открие нещо, което е загубил?

- Проблема на днешната младеж е такъв, че те не са наясно със себе си, млади момко. Щом питаш мен това, значи ти сам не можеш да откриеш отговори на тези въпроси. А запитвал ли си се защо не можеш да си отговориш? Може би си се запитвал, но отговора сякаш не съществува. Е, от мен да знаеш, отговор винаги има. Често той е точно този, който най-малко очакваме. Но слушай какво ще ти кажа, не е важно да откриеш отговора. Често той е кратко и точно изразяване на вече известни факти и неща. В процеса на стигане до този отговор ти в същност разкриваш и него, и много повече неща. Неща, които трябва да са ти полезни в други сфери, за отговор на други въпроси. Не знам дали си усетил, но има много повече въпроси, отколкото отговори. Това е, защото будния дух е жаден за знания, за новости. Известните неща се ползват за откриване на по-заплетени неща. В тях е скрита нова истина, нещо ново и важно за самия живот. Питаш дали може да се открие нещо загубено. Да - може. Миналото е едно огледало на решенията които сме вземали и на изборът, който сме правели. Вкупом всичко това не представлява ли нашия живот? Да, има много неща за които съжалявам. Има много моменти, които искам да се повторят заради неповторимата си хубост и вълнението, което са ми донесли. Истинския живот не се състои само от хубави или само от лоши неща. Доброто и злото винаги са вплетени в една нишка, също като онази мартеница която виждаш да виси от дървото отвън. Важното е не да се опитваме да ги подчиняваме, а да живеем редом с тях. Те са част от живота ни, искаш или не. Но ако ти успееш да превъзмогнеш влиянието на тази нишка, то ще станеш по-добър човек. Така лесно може да откриеш тези отговори, които така разпалено търсиш. Никой не може да отговори на всички тези въпроси. Всеки за себе си трябва да види там своята истина. За всекиго тя е различна. И още нещо - виждам че си колеблив. Недей. Нерешителността е източник на много проблеми. Не мисли какво трябва да правиш. Просто го прави. ТАка ще се отдалечиш от клопките на съзнанието, които то само поставя по пътя който чертае. Покажи се по-силен от това у себе си. А сега ме извини, но е късно и трябва да си ходя. Остани със здраве, момко и бъди човек. Ще срещнеш щастието точно тогава, когато най-малко очакваш. Но трябва да вярваш, че ще го срещнеш.

С тези думи възрастната жена се надигна от масата и бавно се отправи към вратата, през която преди да излезе спомена "И някога, в по-добри времена мини и се похвали. Винаги е хубаво да чуеш за нечие щастие". Аз бях като вцепенен. Тази старица успя да ми даде някаква насока, макар да не ми беше казала нищо конкретно. Поучителният разговор се беше записал като стенографски текст в душата ми. Всяка дума, всяко значение. Явно имаше причина да съм тук, но я разбрах твърде късно. Поседях още малко в кръчмата, после станах и се отправих навън. Качих се в колата, вече далеч по-уверен и спокоен, запалих двигателя и продължих по един път, към който ме беше упътил съдържателят на кръчмата. Твърдеше, че така ще стигна до шосето. Карах, карах, накрая видях позната местност. Макар теоритично да се движех все по-на юг, то изненадата ми беше огромна, когато на излизане за главния път забелязах, че се появявам точно от горния край на познатата горичка, на метри от шосето, което ме отведе в селцето. Усмихнах се, помислих си за обратите на съдбата и с бърза скорост започнах да си проправям път към къщи през пелерината на лятната нощ.

========
Toва е 2 глава от книгата, която пиша. Не е точно продължение на първата, а е продължение на глобалната ми идея. Очаквам някаква критика и благодаря за вниманието на този, който го е прочел.

"Проклета радиостанция, можеше и по-стари песни да пускат."

Вече не издържах ретро-кънтри музиката, която предлагаше единствената честота, която радиото можеше да улови в тази планина. Не че се изненадвах - все пак кой имаше нужда от радио в дефилето. Всеки минаващ по този маршрут гледаше час по-скоро да преодолее билото и да се спусне по пътят, построен върху приказните клифове от другата страна на планината. Само че за човек като мен, каращ камион с 8 тона товар, изкачването бе монотонно и, на моменти, дори дразнещо. Сигурно бяха минали 2 часа, откакто преминах кантона в полето. За оставащото време дори не смеех да правя прогнози, съдейки по леко хлъзгавия път. И тази музика. Ама ако няма музика, може да заспя на волана. Не е хубаво да потрошиш служебен камион, още по-пагубно е да повредиш товара. Няколко думи и за него - една фирма-доставчик на компютърни части бе поръчала пратка монитори директно от германският производител, та аз сега се налагаше да прекарам стоките през половин континент. Според GPS-a се намирах близо до някаква граница. Не че това беше от значение. Важно беше колко часа съм карал, колко съм почивал, и естествено - за колко време трябва да съм пристигнал. За закъснение и дума не можеше да става. Концентрирах се отново изцяло върху пътя и продължих мудното изкачване.
Малко повече от час бе изминал и вече бях на върха на пътя, най-високата точка от планината. Отбих от пътя, за да дам възможност на камиона ми да си поеме дъх. Същото се отнасяше и за мен самият. Погледнах назад - гледката не беше нищо особено. Тук-там се виждаха светлинки от някое селце. Повечето от фона обаче беше обгърнато в непрогледен мрак. Казах си, че тук наистина се стъмва доста рано. Часът преваляше 9, а вече нищо не можеше да се види без допълнително осветление. Направи ми впечатление друго - този връх беше нещо като стена, разделяща 2 съвсем различни свята. Назад бе мрачно и неприветливо. А пред мен се разкриваше прекрасна картинка - луната и нейното отражение на морската повърхност, ярко греещите пристанищни градове в далечината, и един осветен път, който приличаше на копринен конец. Не се сдържах - извадих мобилния си телефон и направих няколко снимки. Любителската фотография ми се отдаваше. Вече си представях как някоя от тези снимки краси фона на лаптопа ми у нас. До това 'у нас' имаше много време. Трябваше първо да стигна до там. Затова се качих обратно в машината, запалих двигателя, включих първа предавка и оставих возилото да ме спусне надолу. Както можех да се досетя, това ставаше още по-бавно дори и от изкачването. "Само следи пътя, натискай спирачки при завоите" си повтарях аз. Това беше като ритуал - винаги се напътствах в съзнанието си, независимо какво правех, ако нещата опираха до каране. Ляв завой, къса права. Нов ляв завой. Десен завой. Всичко се превърна в рутина. До момента, в който не забелязах мигащата червена лампичка за налягането на спирачната течност. Никога преди този индикатор не се беше включвал. Скоростта ми осезаемо започна да се увеличава. "Проклятие" казах си аз и започнах много бързо да обмислям какво да правя. До следващият завой оставаха 20, може би 25 секунди. Време за мислене почти нямаше. Опитах да натисна спирачки, но нищо не се случи. Можех да разчитам само на двигателната спирачка. Предвид факта, че спусках на първа, това ми осигуряваше необходимото хладнокръвие. "Не карам бързо, мога да взема завоя така" - мислите ми бясно се стрелкаха от едната крайност в другата. И тогава се случи нещастието - шумът от вибрациите изчезнаха, фаровете угаснаха а двигателят спря. Камионът бързо набра скорост, разтресе се леко при пробивнето през мантинелата, след което се устреми към скалистият бряг, който беше на около стотина метра по-надолу.
Нямах време дори да реагирам. Гледах как всичко ми се размива пред погледа. Реалността ми удари внезапно силен шамар. "Край с мен". Аз падах. Това ми стана ясно няколко секунди преди срещата ми със съдбата. Падах и не можех да направя нищо по въпроса. Какво щеше да стане с мен ми беше пределно ясно. Но в тези, очевидно последни мои мигове, се почудих какво ще стане с хората около мен. Хората, които чакат да се прибера. Имах толкова много планове за бъдещето. Имах толква малко, но все хубави спомени. В главата ми изплува един от най-скъпите ми спомени - назад, още по учебно време. Случката беше в кафе "Lavazza", любимото ми кафе. Бях с приятели. Ето, и музиката се чува - приятното радио, по което пускаха любимите ми песни. Около масата сме аз и още 4 момчета, пием бира и разпалено коментираме мечтите си, свързани с шофирането. Отново се сещам за репликата на Виктор - "Ако мога да му сложа мотор и гуми, бих си подкарал и хладилника". Бурният смях заглуши дори радиото, няколко човека от съседните маси ни изгледаха странно. Ето ме и мен, по времето, по което бях с дълга коса. Ужасяваща прическа, като се замисля. Спомям си репликата ми "Аз, приятели, до двадесет и петата си годишнина ще имам професионална книжка, помнете ми думите". И да, факт, на 25 вече държах свидетелство за управление на абсолютно всички категории МПС. Както се бях унесъл в спомени отново видях приближаващата се морска повърхност под мен. "По дяволите. Какво ли щеше да стане, ако не бях искал това? Какво щеше да стане, ако нямах желание за категорията за камион? Щях ли да съм тук сега, щеше ли всичко това да се случва?" Усещах, че у мен напираха сълзи. Почудих се дали ще има време те да излязат на повърхостта. Мисъл, която докара иронична усмивка на пребледнялото ми лице. Помислих си за неосъществените мечти. Дали, ако се бях прибрал, щях да си купя онази билярдна маса с парите от превоза. Ех, колко дълго се канех да си я купя. Бях обещал на всичките си познати по една игра с всеки от тях на моята маса. Думата "моята" им я изтъквах със специална интонация, която ме караше да се чувствам горд. Все пак не много хора притежаваха подобни 'екстри' в домовете си. Покрай масата щях да направя и парти, на което може би щеше да дойде и тя. Помислих и за нея. С това момиче се запознах на един семинар преди няколко седмици, от тогава бяхме в постоянна комуникация - дали чрез интернет или телефон, но никога на живо. Да, щях да поканя и нея. " А можеше да излезе нещо, за Бога." Сълзите започнаха да се стичат по бузите ми. Морето изглеждаше толкова близо, че ако протегнех ръка - тя щеше да се потопи в него. Ушите ми забучаха. "Е, приятели, явно това е краят. Няма да ви забравя, не ме забравяйте и вие" Какво друго да кажа, когато никой няма да ме чуе. Имах чувството, че не съм казал почти нищо на никого през всичкото това време. Имах чувството, че бях разкрил много малко от това, което дължах на всеки от хората около мен. Можеше да сторя толкова много неща, ако не беше проклетата авария. Ако можех да оцелея.
Водата. Скалите. Ускорението. Изпищях...

Звукът от алармата ме събуди точно в този момент. Радиото, както всяка друга сутрин, се включи точно в 7 сутринта на честотата на любимото ми радио, което слушах още от времето, когато бях ученик. Протегнах се в леглото, разбутах завивките и се изправих. Отидох до прозореца на апартамента, отместих пердето и погледнах надолу. Правех това по навик. Колата ми, все така изящна и все още единственото, което можех да карам по закон, си седеше на паркинга и сякаш ме подканваше да побързам. Прегледах бележките на телефона си, включих кафемашината и седнах набързо да закуся. Започваше поредният работен ден..