УИ УОНТ МОР!

Йес уи ду!!!

Забавяне на следващата глава

По принцип новаите глави излизат около четвъртък всяка седмица, така че не мисля че има забавяне. Все пак не искам да претупвам работата.

20 глава-Даратас

В главният нексус на планетата Ендария, Дриомис обмисляше стратегията за предстоящата битка срещу зергите. Той знаеше, че скоро няма да получи подкрепления от планетата Лекса, защото целият и ресурс беше ангажиран в новата война с тераните. Това означаваше, че трябва да е изключително внимателен, защото може да разчита единствено на ресурсите добивани тук на Ендария, а те не бяха много.
Голямата протоска армия се насочваше към Хайфът. След като превзеха няколко по-незначителни позиции на зергите, протоските сили най-сетне се добраха до подстъпите на една от най-важните зергски бази. Този хайф беше издържал на мощните терански атаки месец по-рано и сега зергите също нямаха намерение да се предадат. Протоските единици бяха посрещнати от вълна зерглинги и хидралиски. Тъмният тамплиер Даратас предвождаше отряд от зилоти в острието на атаката. За пореден път той усети онова познато чувство, когато стотици зерги се спускат с все сила срещу му. Старият войн бе виждал тази гледка много пъти, в далеч по-кървави войни от тази и вече не чувстваше страх от смъртта. Единственият страх за него остана този от поражението. С един замах на лазерното си острие Даратас разсече първият зерглинг, който му се нахвърли. Двете половини на съществото паднаха в прахта и продължиха да се гърчат още няколко секунди. През това време тамплиерът бе нападнат от още няколко зерглинга. С отмерени движения той ги разсичаше един след друг, но те от своя страна също нанасяха поражения на плазменият му щит. Като тъмен тамплиер, Даратас често изненадваше враговете, използвайки невидимостта си. Това беше специална техника усвоена само тъмните тамплиери. Той погледна нагоре и не се излъга. Над бойното поле се рееха множество зергски повелители. Те имаха свойството да неутрализират невидимостта на тъмните тамплиери и сега зерглингите го забелязваха. Въпреки това той и неговият отряд от зилоти нанасяха големи загуби на зергската армия. След няколко минути в прахта около тях се валяха десетки трупове. Плазмените щитове на много от зилотите обаче се бяха изчерпили и сега те плащаха със собствената си биоматерия за всеки нанесен от зергите удар. Даратас видя как първият зилот се пръсна и тялото му се изпари. Пространството наоколо бе огласено единствено от последният предсмъртен стон на храбрият войн. Това ни най-малко не разколеба останалите. За протосите беше чест и привилегия да загинат в битка, всички зилоти продължаваха смело да нападат прииждащите зерги. Положението обаче се отежни когато към зерглингите се присъединиха добре познатите хидралиски. За Даратас това бяха най-омразните зергски единици. Те стреляха от разстояние и избягваха прекият контакт с лазерните остриета на протосите. Мнозина от отряда загинаха под ударите на отровните шипове още преди да са се добрали до хидралиските. Все пак, когато това стана тамплиерът и останалите успяха да избият голямо количество от тези същества. Скоро обаче зилотите намаляха драстично, и Даратас знаеше какво следва. Той мразеше тази част. По телепатичен път неговият командир му нареди да отстъпи назад при драгуните. Погледна за последен път малкото останали зилоти, които щяха да бъдат пожертвани и бързо отстъпи към по-задните позиции. Понякога съжаляваше, че не е обикновен войн и не може да загине заедно с бойните си другари. Като тъмен тамплиер бе прекалено ценен и не можеше да бъде пожертван просто така.
Далекобойните драгуни изстрелваха своите антиматериални снаряди срещу огромната зергска маса, която прииждаше към тях. Драгуните нанасяха големи загуби на врага, но лесно можеха да станат жертва на зерглингите, които бяха по-добри в близък бой. Ето защо сега задачата на Даратас и малкото оцелели зилоти беше да не допускат зерглингите да се доберат до драгуните.
По телепатичен път Дриомис наблюдаваше битката и напътстваше своите войни. Зергите оказваха ожесточена съпротива, но за протосите беше от решаващо значение да унищожат този хайф и да превземат богатото на ресурси находище около него. Ето защо Дриомис не заповяда на силите си да отстъпят, дори когато те бяха намалели на половина. Той знаеше, че победата идва при онзи, който е склонен да се бори за нея по-дълго. И действително към края на деня зергската армия почти изчезна. От протоските сили беше останала една четвърт от драгуните и съвсем малко от останалите единици. Хайфът се издигаше величествено над всичко наоколо и на пръв поглед нищо не делеше протосите от победата, но Дриомис бе наясно с хитростта на зергите. Той пусна няколко обзървъра да разузнаят и опасенията му се потвърдиха. Зергската база беше обградена от лъркари. Обзърварите осигуряваха видимост над заровените зерги, така че останалите протоски единици да могат да ги атакуват. Дори при това положение обаче, заровените зергски единици си оставаха сериозна опасност. Дриомис даде заповед и всички се хвърлиха напред в последният заключителен щурм срещу хайфът. В следващите няколко минути щеше да се реши изхода от сражението.
Даратас тичаше напред към своята цел. Скоро от земята започнаха да изникват вълнообразно, редове от остриета. Старият войн почувства как плазменият му щит изтънява след всеки удар на някое от тях. Усещаше, че се намира близо до съществото, но в този момент поредното острие го лиши напълно от защитната плазма. След няколко секунди вече виждаше дупката в земята, където лъркарът се бе заровил, но отново понесе удар. В този момент почувства ужасяваща болка, която премина през цялото му тяло. Без да забави крачка нито за миг, протосът се озова над лъркара и замахна с лазерното си острие. Това обаче не беше достатъчно да умъртви зерга и той отговори с вертикално издигащо се острие, което отново мина през тялото на Даратас. Тамплиерът събра сетни сили и нанесе втори удар. В този миг от дупката изригна фонтан от кръв. Съществото бе мъртво, а протоският войн се чувстваше два пъти по-лек от преди. Неговата собствена биоматерия бе намаляла на половина. Когато се огледа той видя драгуните, които бяха напреднали много. Почти цялото поле беше “почистено” от лъркари и скоро щеше да се открие позиция за директен обстрел на хайфът. Когато и това стана оцелелите драгуни се събраха в кръг около огромната зергска структура и започнаха да я обсипват с антиматерия. Това продължи около половин час през, което време хайфът кървеше обилно, докато накрая се пръсна заливайки всичко наоколо с телесни течности.
Даратас за пореден път се чувстваше горд, това бе голяма победа. Бойното поле стоеше осеяно не само със зергски трупове, но също и с останките на много драгуни и синееща се плазма на стотици зилоти и други протоски единици. Това бе обичайна гледка за вселената откъдето идваха двете раси. Тяхната вражда, продължила векове сега се бе пренесла тук, на този непознат свят, но последиците от войната си оставаха все същите.
След битката, тъмният тамплиер бе повикан в главният нексус, където трябваше да се срещне със самият Дриомис. Такава чест се отдаваше рядко дори на войни, като Даратас. Когато пристигна той бе въведен в залата, където се намираше преторът.
-Ентаро Адуум!-Поздрави тамплиерът.
-Ентаро Тасадар!-Каза на свой ред Дриомис. Това бе стара традиция, при която се споменаваха имената на велики протоски герой.
-На какво дължа честта да ме повикаш Преторе?
-Първо искам да те поздравя за героизма, с който се сражава днес. Войни като теб представят нашата раса в истинското и величие! Причината да те повикам тук е, че си най-добрият тъмен тамплиер, с който разполагаме.
-Това определение ме ласкае...
-Не те повиках обаче единствено за да те похваля-Добави Дриомис-Както знаеш воюваме на два фронта-със зергите от една страна и със тераните от друга.
-Заслужава ли си въобще да споменаваме за тераните? Ние сме тук за да победим нашият хилядолетен враг-зергите.-Възрази Даратас.
-Оказа се, че сме подценили местната раса, по-решителни и силни са отколкото предполагахме. Освен това се бият на собствена територия и няма накъде да отстъпват, което ги мотивира допълнително. Тяхната флота ни нанася големи поражения на Лекса, а тук няма да издържим, ако продължаваме да се бием на два фронта, трябва ни решение на въпроса.
-И извикахте мен?-Попита Даратас. В погледът му се четеше непоколебимост. Той бе готов да приеме мисията на живота си.
-Да! Избрахме теб за една специална мисия. Трябва да знаеш, че тя е с историческо значение и е от изключителна важност да се справиш. Да загинеш като герой в случая не е достатъчно, за това, за пръв и последен път ще те попитам-приемаш ли задачата?
Последваха няколко секунди на тягостно мълчание.
-Приемам!

* * * * * *

Сигналът за тревога събуди Беки. Заедно с Майкъл се намираха във временен базов лагер. След победите на Лекса и намаленият натиск от страна на протосите, хората отново бяха преминали в офанзива. Гарнизонът от лагер 280 беше присъединен към голям корпус и сега всички отново напредваха на север към териториите държани от протосите. Никой не знаеше какво точно се бе случило със зергите, тъй като тези същества просто изчезнаха, но битките с другата извънземна раса бяха не по-малко кръвопролитни. Беки излезе от палатката си и видя Майкъл. Сега вече, той не отговаряше за цяла база и сякаш огромен товар бе паднал от плещите му.
-Стой близо до мен!-Каза и той. Както винаги мислеше само за това как тя да е в безопасност-нещо напълно невъзможно тук.
Битката започна. Трябваше да се щурмува протоска база построена в близост до находище на минерали. Там по-рано имаше човешка база, след това зергска, после пак човешка, сетне протосите бяха завладели това място, а сега хората отново смятаха да си го върнат. Сейдж танковете се разпънаха и започнаха да бомбардират фотонните оръдия заобикалящи нексусът. В базата обаче имаше и няколко протоски казарми откъдето излязоха множество драгуни и зилоти. Те се сблъскаха с човешката пехота и кръвопролитието се започна.
Пред очите на Беки падаха десетки пехотинци, тя и останалите медици със сетни сили успяваха да изцелят малка част от пострадалите. Майкъл от своя страна гледаше единствено целта пред себе си. Поредният зилот или драгуна трябваше да падне под огънят на неговата гаусова пушка. Скоро обаче се случи нещо неочаквано. Сред протоските войни се появи един, който изглеждаше различно. Костюмът му бе по-фин и от никъде не се подаваха лазерни остриета. Протосът сякаш мълвеше някакви заклинания. Изведнъж на метри от Майкъл се разрази невероятна електрическа буря. Искри от порядъка на стотици мегаволти се преплитаха в гъста мрежа убивайки всичко до което се докоснат. Когато бурята утихна на мястото стояха единствено десетки овъглени трупове. Никой в обсега на това явление не бе оцелял. Изведнъж ужасяваща мисъл мина през съзнанието на Майкъл. Той забрави за врага и започна да търси с поглед Беки. Тя трябваше да е близо до него, но дали не бе попаднала в електрическата буря! Пое си въздух отново, когато видя в далечината златистите и коси. Тя се бе привела над един от ранените и му помагаше. Майкъл се приближи и се обърна към нея:
-Нямаш си представа как се...-Той не довърши. Нещо друго привлече вниманието му. Пред тях имаше няколко реда от пехотинци, но всички падаха един по един поразени от някаква невидима сила. Телата им биваха разсичани с един единствен удар на нечие невидимо острие.
-Дайте светлина! Дайте светлина!-Извкика Майкъл по радиостанцията. Това беше сигнал, че има невидима единица и трябва да бъде осигурена видимост. Докато чакаше, двамата с Беки гледаха как унищожителната сила бавно, но сигурно, се насочва към тях. Пехотинците делящи ги от смъртоносното острие, падаха един след друг. Майкъл прегърна силно Беки.
-Хайде, по дяволите действайте!-Промълви той, но в този момент последният пехотинец пред тях се свлече посечен на земята. Двамата усетиха, че протосът се намира точно пред тях. Беки затвори очи. Още миг и всичко щеше да свърши. За пореден път обаче се случи нещо неочаквано. Те бяха облени от синя светлина и попаднаха в нещо като енергиен тунел. Дали това не беше смъртта?-Питаше се всеки един от тях. Скоро обаче усетиха отново твърда почва под краката си и леката болка в очите им подсказваше, че не са в рая. А къде бяха в действителност? Намираха се в една изключително светла и бяла стая с обли стени и тавани. Дори подът беше леко вдлъбнат.
-Какво е това място?-Попита с изумление Беки. Майкъл се замисли, след което изказа на глас предположението си.
-Мисля, че сме у тях. При протосите!

МНОГО добре...страхотен разказ...

Все така завладяващ. Ще чакам продължението с нетърпение.

Няма да пиша похвали.
Изчерпах ги.

WARNING!!!
Хора преди малко проверих класацията на игрите в сайта на PC Mania и видях че Star craft e някъде на дванайсто място, което значи че ако нещата се задържат така този месец за първи път ще отпадне от топ 10! Не знам вие какво мислите, но аз смятам да използвам всяка възможност за да гласувам. Ако някъде в училище в клуб или където и да е било ви попадне компютър с нет, гласувайте!

Не мислиш ли ,че е време тази достойна игра да си отиде с достойнство от сцената... а не да се мъчим да направим нещо за (нека го олицетворим с кораб) вече старото корито
П.П- Разказите са много добри очаквам да напишеш още.

Аз гласувах

21 глава-Коалиция


Тъмният тамплиер влезе в залата и се поклони на претора след което каза:
-Ентаро Адуум! Изпълних мисията си, Преторе!
-Ентаро Адуум,-отговори Дриомис-ти си истински протоски герой, Даратас!.
-И все пак, не мога да разбера, защо беше толкова важно да заловя тези двама терански офицери?
-Защото, като по-висши в йерархията, те имат системи за свързване с главното си командване. Ще ги използваме за да установим контакт с теранските ръководители.
-Да не искаш да кажеш, че ще преговаряме с тях!?!- Попита почти ужасено Даратас. Като протоски войн, той бе възпитан да презира врага, и не можеше да приеме, че великата протоска раса ще преговаря с някакви си хора. Все пак уважението му към Дриомис надделя и не му позволи да прибързва в изказванията си.
-Както вече ти обясних, храбри войне, сме притиснати и нямаме избор. Можем да загинем достойно, но така няма да изпълним мисията си, а тя е да прочистим този сектор от зергите.
-И за тази цел ще сключим съюз с тераните?
-Надявам се, че да.
-Какво казаха от конклава за това?
-Не знаят.-Дриомис започна да се разхожда нервно из залата. Това беше слабото място в планът му.-Те никога не биха се съгласили! Знам, че постъпката ми ще граничи с предателство спрямо конклава, но това е единственият ни шанс. Накрая аз ще поема цялата отговорност върху себе си и никой от протоските войни, които се бият тук няма да бъде опозорен!

Почти сферичната стая, в която се намираха Майкъл и Беки, имаше идеално гладки стени и от никъде не се виждаше процеп за врата или нещо подобно. Двамата нямаха представа как може да се влезе или излезе от тук. Те бяха с цялата си екипировка и Майкъл се опита да се свърже с командването по предавателя, но сигналът явно се заглушаваше. Изведнъж в една от стените се отвори малък енергиен портал. През него преминаха четирима зилоти. Майкъл вдигна гаусовата си пушка и се прицели. В този момент от ръцете на четиримата войни се подадоха лазерни остриета. Те обаче не преминаха в атака, а изчакаха следващата реакция на Майкъл.
-Нямаме шанс, остави пушката!-Прошепна Беки. Той я послуша и внимателно остави оръжието на земята. В този момент зилотите също прибраха остриетата си. “Последвайте ни!”-Този глас се чу директно в съзнанието на Беки и Майкъл. Двамата се спогледаха удивени, явно не им се бе сторило. Те тръгнаха след един от зилотите, а другите ги обградиха и се движеха с тях, като ескорт. Въведоха ги в широка тронна зала с пирамидална форма. Покривът беше прозрачен и изграден от някакви особени кристали. В центъра, на нещо като трон стоеше Дриомис. Майкъл и Беки за първи път виждаха протос извън бойният му костюм. Преторът бе покрит само с една препаска минаваща през кръста му. Този път, неговият глас започна да кънти в главите на двамата пленници.
-Добре дошли! Казвам се Дриомис и командвам протоските войски в този сектор.
Това малко по-дълго съобщение предизвика леко главоболие у Майкъл и Беки и те се хванаха за главите. Дриомис усети, че може би трябва да намали псионичната енергия на посланията си за да не убие своите слушатели.
-Извинявайте ще се опитам да говоря по-тихо.
-Защо сме тук?-Попита Майкъл.
-Налага се да установим контакт с вашата раса и вие ще ни помогнете. Няма как да предадем посланието си до вождове ви, освен чрез вашите телекомуникационни системи.
-Значи искате да ви обясним как да си служите с предавателите?-Попита Беки.
-И не само това. Предавателите ви, не могат да обработват псионични сигнали. Ето защо вие ще трябва да казвате това което чувате от нас.
-Ще играем ролята на преводачи.-Досети се Майкъл.
Без да губят време, двамата с Беки се заеха да инсталират техниката. Освен с микрофони те разполагаха и с малки камери, които по принцип се използваха за предаване на кадри от бойната обстановка. Сега обаче те щяха да послужат за първата в историята видеоконферентна връзка между протоски и човешки лидери. Сигналът вече не се заглушаваше и Майкъл се свърза с прекият си началник полковник Дъглас:
-Момче къде се губиш? Помислихме си, че най-сетне си пукнал, но явно съдбата те обича!-В този момент полковникът видя Дриомис стоящ на по-заден план, както и цялата обстановка наоколо.
-Но къде се намираш за Бога!?!
-При лидерът на протосите Сър! За това се свързвам с Вас. Те искат да говорят с Президента, но аз няма как да се свържа директно с него!
-Не се притеснявай, сега ще уредим работата.-Каза Дъглас и прехвърли разговорът до главнокомандващият генерал Чапмън, а той от своя страна се свърза с офиса на президента.

Джеф Нелсън стоеше в кабинета си, когато секретарят по звездните комуникации влезе задъхан. Това обикновено означаваше важен разговор с някой от командващите бойните операции.
-Кой ме търси сега Дък?
-П-п-протосите Сър!!!
-Какво!?!-Нелсън не можеше да повярва, но явно планът му успяваше. До този момент никоя от двете извънземни раси не се бе опитала да влезе в контакт с хората. Той бързо премина в конферентната зала и там на големият монитор видя странна гледка. В средата стоеше протосът на нещо като трон, а от двете му страни двама души, мъж и жена в бойни костюми на пехотинец и медик. Пехотинецът започна пръв:
-Господин президент, аз съм Капитан Майкъл Терзиев, а това е Лейтенант Беки Паркър, от сухопътните сили базирани на Ендария. Бяхме заловени от протосите и сега ще съдействаме при превода на разговора.
-Разбрахме, че протосите общуват чрез телепатия и единственият начин да общувате е ние да предаваме това, което те ни казват.-Допълни Беки.
Президентът Нелсън погледна Дриомис в очите опитвайки се да внуши решителност, след което започна:
-Е аз съм Джеф Нелсън. Понастоящем президент на Земният съюз.
Протосът се раздвижи, след което Майкъл каза:
-Името ми е Дриомис и командвам протоските сили изпратени в този район на вселената.
-За какво искате да говорим?-Попита президентът.
-Бях изпратен тук заедно с моята флотилия от Великият конклав управляващ протоската раса. Задачата ми не беше да воювам с вас, а да спра разпространението на зергите в този сектор.
Нелсън изглеждаше учуден.
-Но защо тогава ни нападнахте? Защо не се свързахте с нас от самото начало?
Този път Беки започна да говори от името на Дриомис тъй като Майкъл се беше изтощил и главата му щеше да се пръсне.
-Подценихме ви. Нападнахме една от вашите планети, защото се нуждаехме от база и ресурси за да продължим войната си със зергите.
-Да разбирам ли че ни предлагате мир?
-Не само това. Предлагаме ви да сключим съюз и с общи усилия да прочистим инфектираните планети.
Президентът се замисли. Не беше очаквал подобно предложение. Като политик, той трябваше да помисли и за това как ще се приеме един подобен съюз от хората.
-Добре, но като върховен водач на моята раса е редно да преговарям не с вас, а с върховните водачи на вашата раса-конклавът, нали така?
Дриомис се облегна назад в трона си. Той се страхуваше именно от подобно искане.
-Боя се, че това е невъзможно! Искам еднозначен отговор, приемате ли предложението ми или не!
Нелсън усети изострянето в тона на своя събеседник.
-Добре, но при едно условие!
-Какво?
-Трябва да ми дадете честната си дума, че след като се справим със зергите, ще напуснете завзетите човешки територии на Ендария, и цялата планета Лекса и ще отидете там от където сте дошли. Съжалявам, но обещах на хората, че няма да спра докато не изчистя нашите колонии от извънземните нашественици, към които се числите и вие!
Дриомис не се изненада. В края на краищата това не противоречеше със задачата поставена му от конклава, пък и нямаше друг избор освен да се съгласи.
-Приемам!
-Добре, скоро ще си разменим посланици.-Каза президентът и връзката прекъсна.

Няколко дни по-късно посланици от Земята бяха изпратени на планетата Лекса и такива от Лекса бяха пратени на Земята. Това улесни комуникацията между двете раси и Майкъл и Беки вече не бяха необходими, като преводачи. До този момент с тях се отнасяха много добре. Един ден бяха посетени от Даратас, който им каза:
-Вие бяхте от изключителна полза за установяването на първоначалните отношения между нашите две раси, но сега бихме желали да ви върнем, там където вие желаете!
Двамата се спогледаха, след което Майкъл започна:
-Ами ние желаем да се върнем в редиците на човешката армия и да продължим битката срещу зергите!
-Да така е!-Потвърди Беки. Тя нямаше да може да живее спокойно докато родната и планета не бъде освободена от това голямо зло.
-Щом искате да се биете срещу зергите, това може да се уреди по-скоро отколкото предполагате. Призори от тук тръгва протоска войска, която ще атакува голяма зергска база. Очаква се там да се срещнем с вашите войски. Ако желаете може да тръгнете с нас и после да се присъедините към човешките сили.
-Аз мисля, че идеята не е лоша!-Каза Майкъл. За него възможността да се бие рамо до рамо с протоски войни представляваше интересно предизвикателство.
-Щом това ще е най-бързият начин да се върнем в борбата срещу зергите, тогава съм съгласна и аз!-Добави Беки и въпросът беше решен.
Червените лъчи на зората обагряха протоската база. Високият нексус хвърляше сянка над центъра и, където се събираше внушителна армия. Тя се състоеше предимно от драгуни и зилоти, но се виждаха също ривъри и архони (Archon-идва от латински и се чете “Архон”, а не “Арчон”, както е много популярно-бел.авт.). Беки и Майкъл бяха причислени към отряда от зилоти, които Даратас щеше да ръководи при атаката. Те се намираха в главната база на протосите, а фронтът беше на няколко хиляди километра от тук. Майкъл недоумяваше, как протосите смятат да преминат това разстояние толкова бързо, че да могат да ударят зергската база “призори”. Отговорът не закъсня. Когато и последната драгуна излезе от казармата и се вреди сред останалите, около цялата войска се завихри енергийно торнадо и двамата с Беки усетиха как олекват и телата им се отделят от земята. Последва миг на безвремие, в което те не знаеха къде се намират, след което се материализираха заедно със всички останали в подстъпите към зергската база.
Беки погледна целта. Пред тях се намираше комплекс от пет хетчърита разположени до стратегически важни находища на ресурси. Имаше много защитни езици и други важни зергски структури. Тази позиция беше от голямо значение за зергите и по тази причина атакуващите сили щяха да се сблъскат с внушителна зергска армия състояща се от сухоземни и летящи единици. Над базата кръжаха множество муталиски и гардиани, а тук-там се виждаше и по някой девауър. Освен това в далечината Беки успя да различи фигурите на стотици от добре познатите зерглинги и хидралиски. Майкъл също си даваше сметка за мощта на армията, срещу която щяха да се изправят. Доколкото познаваше възможностите на протоските единици и количеството с което разполагаха в момента, той си даде сметка, че атаката е обречена на провал, ако не дойдат подкрепления. Огледа се наоколо. От човешките войски, за които бе споменал Даратас, нямаше и следа...

Не трябва ли да е Ентаро Адун?

22 глава-Една незабравима битка

По заповед на Даратас всички зилоти от отряда тръгнаха в атака. Майкъл и Беки ги последваха. От своя страна, в далечината, огромно количество зерглинги и хидралиски също се хвърлиха, като лавина напред. По всичко личеше, че сблъсъкът ще бъде грандиозен и гибелен. За Майкъл най-важното, както винаги, беше да избие колкото се може повече от вражеските същества, като по-този начин не изостава от зилотите, с които щеше да се сражава рамо до рамо. Беки смяташе, че тъй като освен нея Майкъл е единственият човек, то нейната задача е да го опази жив.
След стремглавият устрем, още в първите секунди от съприкосновението на двете армии, жертвите бяха огромни. Зилотите и зерглингите се вкопчиха в смъртоносна схватка, а от по-задните линии се водеше ожесточена престрелка между хидралиските и драгуните. Беки стоеше в средата на целият този хаос опитвайки се да е близо до Майкъл, но тъй като той се намираше малко по-назад и все още не беше пострадал, тя наблюдаваше безучастно битката. Вниманието и бе привлечено от Даратас, който се бореше с три зерглинга едновременно. Старият тамплиер, успя да ги разсече един по един, но медичката забеляза, че той понесе големи поражения. Изведнъж и хрумна идеята, дали регенерационният пистолет няма да може да възстановява и протоската биоматерия?
Даратас усещаше, че е накрая на силите си. Войнът бе понесъл много битки и винаги заплащаше с част от биоматерията си. Разбира се плазменият му щит се възстановяваше бързо, но не и вътрешната му структура. Сега той се усещаше по-лек от всякога. Всеки зергски удар можеше да се окаже фатален и да доведе до изпаряването на великият герой. Изведнъж той усети как тялото му отново се изпълва с живителни сили. Това беше непознато за него чувство. Протосите не се възстановяваха, до сега не беше открит начин за регенериране на биоматерията, но ето, че това беше факт! Някаква лъчиста светлина го обгръщаше отвсякъде. Когато светлината угасна той се чувстваше напълно обновен. За тези няколко секунди цялата му структура беше възстановена. Протосът недоумяваше, но дори за миг не предположи, че тази енергия може да идва от човешка ръка. Тогава той се обърна по посоката откъдето беше дошъл лъчът светлина и видя Беки.
-Има ли някакъв ефект?-Попита го тя.
-Да, не е за вярване!-Отговори и той.
Разбирайки, че медицинският пистолет действа и на протоси, Беки се зае да помага на многобройните пострадали зилоти наоколо. Тя отново се почувства във вихъра на събитията и действително беше от голяма полза тъй като и без друго силните зилоти ставаха почти непобедими, когато зад тях стоеше опитен медик.
От своя страна Майкъл също успя да впечатли протосите около себе си със завидната си стрелба. Когато някой зилот се окажеше лице в лице с повече от два зерглинга, Майкъл често успяваше да го отърве пускайки изключително прецизен откос от метални шипове.
Въпреки всичко битката не вървеше добре за протосите. Зергите имаха явно надмощие и сякаш нямаха край. По-назад в протоските редици се намираха неколцина висши тамплиери, които в началото създаваха мощни електрически бури сред зергската маса. Електричеството избиваше наведнъж стотици зерги, но с напредването на битката, псионичната енергия на тези протоски войни започна да се изчерпва и те все по-рядко съумяваха да използват своята специална способност.
Междувременно високо над зергската база се водеше и ожесточено въздушно сражение. Протосите разполагаха с ескадрила от неколкостотин скаути и корсари, а зергите с три пъти повече девауъри, гардиани и муталиски, както и няколко хиляди от миниатюрните самоубийци-скорджове.
Дриомис следеше с безпокойство развитието на сражението. Тревожеше го фактът, че теранският генерал Криик, беше обещал подкрепления, а такива нямаше. Това трябваше да е първата съвместна операция между двете раси. Преторът започваше да се съмнява дали хората не проявяват лукавство и няма да оставят протосите и зергите да се избият? Това щеше да е голяма грешка от тяхна страна, защото сами нямаше да могат да се справят със зергите.
Протоската ескадрила беше напълно разбита. Това утежни още повече положението на биещите се сухопътни сили, защото сега зергските гардиани и муталиски започнаха директно да ги обстрелват. Въпреки желязната дисциплина, сред протоските редици настъпи хаос и компактната армия беше разделена на много парчета, които “плуваха” сред морето от зерги. Даратас, Беки и Майкъл се озоваха в една група с още около двадесет зилоти и бяха напълно откъснати от останалите протоски части. Колкото по-безнадеждно ставаше положението, толкова повече озверяваха зилотите и сякаш се опитваха да завлекат със себе възможно най-много зерги. Беки възстановяваше, доколкото може, биоматерията на протоските войни, усещайки как енергията на пистолетът и отново е на изчерпване. Майкъл, както винаги, не губеше надежда. Той вярваше, че човешките подкрепления все пак пристигнат. Изведнъж над малката група се появи една муталиска и изстреляният от нея кристал рикошира последователно в двама зилоти нанасяйки им поражения.
-Проклети зерги!-Чу се телепатичният глас на Даратас-Нямаме нищо по въздух!-Тамплиерът имаше предвид липсата на поне една драгуна в групата, но той не си даваше сметка, че гаусовата пушка на Майкъл можеше да стреля и по летящи единици. Скоро металните шипове полетяха към въздушният зерг и след няколко точни попадения, окървавеният труп на съществото се насочи към повърхността на планетата.
След като тези двама терани спасиха на два пъти живота на Даратас, в рамките на едно сражение, първо Беки, а след това и Майкъл, той започна да гледа на тях с по-голямо уважение. Нещата обаче започнаха да добиват катастрофален вид, когато наред със зерглингите и хидралиските по земя, над малката група, се появиха този път десет муталиски. Те равномерно започнаха да обсипват зилотите с убийствените си кристали. Майкъл не насочи гаусовата си пушка към тях, защото знаеше, че ако го направи, муталиските ще съсредоточат цялата си сила срещу единствената потенциална, опасност-него самия. Това би било равносилно на самоубиисво, макар че и иначе нещата изглеждаха отчайващи. Той бе понесъл многобройни удари и бойният му костюм се намираше в окаяно състояние. Всяко зергско попадения можеше да бъде фатално.
Междувременно, изцеждайки последни дози енергия, Беки се опитваше да запази живи, колкото се може по-дълго време, зилотите намиращи се наоколо. Те бяха единственото нещо стоящо на пътя между нея и ужасяващите зерглинги. Въпреки усилията и обаче, войните бяха на края на възможностите си се изпаряваха един след друг. Даратас също с мъка наблюдаваше как малката му армия се топи и да, този път нямаше накъде да се отстъпва! Дойде моментът, в който щеше да загине като истински протоски войн, биейки се рамо до рамо със своите бойни другари. Поне той така мислеше. В този момент до слухът му достигна странен шум. Това бяха реактивни двигатели, но не на протоски кораби, а на човешки. Над главите им прелетяха дванадесет валкъри, изпускайки залп от ракети, които буквално раздробиха намиращите се в близост муталиски. Обещаните подкрепления все пак се появиха. Тераните настъпваха по земя с голямо количество пехотинци и танкове, а по въздух бяха подкрепени от няколко ескадрили райтове и валкъри. Зергите, който до този момент предвкусваха победата, сега изглеждаха объркани. Явно церебратът, който познаваше протосите, не бе счел за вероятно те да се обединят с другата воюваща раса и двете да действат в коалиция! Тази грешка щеше да му струва скъпо. Небето бързо бе изчистено от зергите. Обединените армии на протосите и хората напредваха и по земя. Зергите обаче не смятаха да се предадат. Те много бързо се прегрупираха и отстъпвайки малко на зад заеха защитна позиция около хетчаритата. Освен това, при понататъшното си настъпление нападателите щяха да се натъкнат на голямо количество заровени лъркари.
Окрилен от обрата на битката, Майкъл се хвърли напред заедно с останалите зилоти. Устремът му обаче, беше спрян от остра болка в гърдите. Разнебитената броня не успя да спре този зергски шип, които заседна в близост до сърцето. Секунди по-късно Майкъл се свлече на земята в предсмъртна агония. Виждайки това Беки веднага се втурна към него. Когато дотича, той вече беше изгубил съзнание и не дишаше. Тя насочи медицинският си пистолет, но вместо ярък сноб от светлина от него се изцеди едва забележима струйка от енергия. Батерията се бе изчерпала, а реакторът бавно успяваше да навакса изразходената енергия. Ето защо раната на Майкъл не зарастваше достатъчно бързо и той можеше да загине, необратимо.
-Хайде!-Викаше Беки без да откъсва поглед от мъртвешки бледото му лице, което не помръдваше. Треперещите и ръце не спираха да стискат медицинският пистолет сякаш се опитваха да изцедят от него последна капка енергия. По лицето и започнаха да се стичат сълзи, които замъгляваха погледа и. Не можеше да си прости, че бе изразходила цялата батерия за протосите и сега тя не достигаше за най-близкият и човек. Изведнъж през премрежения си поглед тя видя как ръката му помръдва. Избърса сълзите си и тогава забеляза, че цветът на лицето му се е върнал. Той отвори очи и почти веднага се опита да се надигне. Тя го прегърна силно обливайки лицето му със сълзите си.
-Знаех си! Ти никога не се предаваш! Обичам те!-Говореше му тя сподавяна от ридания.
-И аз те обичам!-Отговори Майкъл прегръщайки я силно.
На няколко метра в страни, Даратас наблюдаваше тези драматични събития, недоумявайки причината за всички тези чувства. Изглежда тераните не бяха толкова прости за разбиране, колкото той смяташе първоначално. При тях имаше някакво особено чувство на значимост на всеки отделен индивид, което, според старият войн бе пагубно по време на битка.
Обединените армии напредваха към крайната си цел-хетчаритата. Над бойното поле кръжаха множество протоски обзървъри и човешки изследователски кораби, които осигуряваха видимост над заровените лъркари. Към края на деня съпротивата беше сломена и хетчаритата, както и останалите зергски структури бяха унищожени. За първи път в историята, хора и протоси се сражаваха заедно, като съюзници и бяха успели да извоюват победа. Протосите приемаха изхода от сражението, като нещо нормално и видимо не проявяваха емоции. За разлика от тях всички оцелели хора бяха изпаднали в дива радост. Те се прегръщаха и ликуваха.
Протоският претор Дриомис бе доволен от факта, че съюзът му с тераните се потвърди и на дело. Той получи обяснение от Генерал Криик, че забавянето на човешките сили, се е дължало на засада, в която неговата армия била попаднала по време на придвижването си към мястото на сражението.
За Майкъл и Беки дойде моментът, в който трябваше да се присъединят отново към своята част командвана от полковник Дъглас. Преди да тръгнат те поискаха да се сбогуват с Даратас.
-Е, за мен беше чест да се сражаваме заедно!-Каза Майкъл и подаде ръка на протосът, който се замисли за миг: “Това сигурно е някаква човешка традиция” и на свой ред подаде ръка на Майкъл, след което отговори искрено:
-Да и за мене беше чест да се бия заедно с хора като вас!
Скоро те се разделиха и двамата терани се присъединиха към сформиращият се базов лагер. Първо докладваха за завръщането си на полковник Дъглас, който не скри радостта си, че ги вижда отново:
-Брей, вие вече сте знаменитости. Първите установили контакт с извратените извънземни. Ако го бяхте казали това преди една година щяхте да минете за откачалки!
-Да и пак щяха да ни дават по телевизията.-Добави Беки. След това те получиха разпределението си по палатки и по пътя срещнаха две познати лица. Това бяха Маргарет и Джони.
-Така се радвам да ви видя!-Извика Беки и прегърна своята приятелка. Майкъл и Джони също си стиснаха ръцете.
-Да в тези времена никога не си сигурен дали не виждаш някого за последно!-Промълви меланхолично Джони.
-Може би сега когато се обединихме с протсите, най-лошото вече е зад гърба ни!-Предположи Маргарет и в гласа и се усещаше нотка на отчаян копнеж. Истината бе, че тази война изтощи до краен предел всички и те желаеха нейният край да дойде час по-скоро. Краят на изпитанието обаче беше по-далече отколкото всички предполагаха.

В своят кабинет, Президентът Джеф Нелсън напрегнато следеше информациите за развоя на сражението, които пристигаха всяка минута. Той си отдъхна когато получи последната, известяваща го за победата и унищожаването на зергската база. Първата обща победа на хората и протосите беше факт. Това имаше голямо политическо значение, но от военна гледна точка предстоеше още много работа. На планетата Земя, както и на много други планети, не засегнати пряко от войната, започваха да се чуват все повече гласове срещу съюзът с протосите. Опозиционният лидер и главен претендент за президентският пост-Дейвид Гард, подклаждаше тези чувства у хората припомняйки им, че протосите бяха избили милиони на планетата Лекса, както и много други по време на сраженията. Според него президентът не е проявил достатъчно смелост, като не се е доверил на новата човешка флота, а е прибягнал до услугите на тези, по неговите думи “космически изверги”.
От своя страна в изявленията си, Нелсън се опитваше да обясни, че за момента единението с протосите е единствено правилното решение, изтъквайки че е сключил споразумение с техният лидер, така че след края на войната със зергите той щял да освободи завзетите човешки колонии. Като опитен политик обаче, Нелсън знаеше, че това споразумение беше продиктувано от взаимната им нужда едни от други. Той се боеше, че след края на войната със зергите, протосите няма да пожелаят да напуснат завзетите територии просто така. Тогава последиците щяха да бъдат непредвидими.

Добро е! Може би най-доброто в него е, че не се сотказваш. Само така, човече.
Само дребна забележка - 110% съм сигурен, че е "Ентаро АдуН". Просто прекалено много пъти съм превъртал кампанията на старкрафта преди години. Адун е планетата на Протосите, оная, дет Зергите опукаха в първата част (преди Brood War). Освен тва май Адун е некъв герой, ама не съм задълбавал толкова в света, че да съм сигурен...

Браво... със задоволство мога да твърдя, че разказът ти се развива направо главозамайващо... ЕВАЛАРКА! Продължавай в същия дух... според мен няма да направиш грешка ако се насочиш към издаване на някоя книга... писането определено ти се отдава!

Айур е планетата им, а Адун е техен бог.

Добре, де може и да е Адун, ама сега като съм почнал да го пиша така... Иначе мерси за добрите думи.