Да, този разказ определено става все по-вълнуващ. Продължавай в същия дух.

Глава 4

Предупреждение


Не можеха да повярват на очите си.Просто не можеха.Нито дори най-малкият намек за нападение, а ето че сега самият Инебрус стоеше пред тях.Ако това наистина беше капан, то той бе добре замислен.Без никакъв шанс за призоваване на подкрепления, с невъзможност да се преобразят...Архидемонът наистина ги бе изиграл подобаващо.И все пак, той не нападаше, а просто чакаше.Какво, те не знаеха.Но нямаше да му позволят да им се подиграва в смъртта.Със съвсем бавни и леки движения братята заемаха бойна позиция.
- Моля ви, недейте - произнесе той със дълбокия си, гърлен, ръмжащ глас. - Не съм дошъл, за да се бия с вас, братя, а да ви помоля да ме изслушате.
Каза го толкова спокойно, сякаш никога не е бил техен враг.Изненадата на тримата бе толкова голяма, че те изведнъж спряха да се придвижват и го зяпнаха с отворени усти.Но не бе дълго, преди да се опомнят.
- Така ли?Наистина?И за какво?Последния път, когато искаше да си "поговориш" с нас, висяхме оковани в подземията на Ифелто, а ти ни измъчваше по всеки начин, за който можа да се сетиш.Още имам някои белези оттогава - напомни Малтарион, чиито гняв вече се надигаше, породен от мрачните спомени на воина. - Да ти покажа някои от тях, ако искаш.
- Малтарион, замълчи - нареди му Драксис.
- И защо, в името на Боговете, да го правя? - развика се побеснял брат му. - Ако не си забравил, той е един от враговете ни.И ако ти искаш да те оплете в лъжи, моля, заповядай, аз няма да ти преча.Но ако после...
Демонът наблюдаваше тирадата на Архангелът спокойно, с наслаждение.Винаги се забавляваше, когато владееше положението.
- Спомни си:"Дръж приятелите си близко, а враговете - още повече.".Да чуем какво има да сподели с нас, после ще му се нахвърляме.Та, казваше... - обърна се към противника си Отмъстителят.
- Да, та, като казвах, преди онзи неандерталец да ме прекъсне...
- Хм... - изсумтя ядосано Малтарион, скръстил ръце на гърдите си.
- ...в Адът се носят странни слухове - направи се че не чува Инебрус. - Нека да кажем, че няма да ви се сторят много приятни.
- И те са... - подкани го Калдирион.
- Абсурдни - беше бързият отговор. - В по-голямата си част, поне според мен, са лъжи, породени от отчаяние и желание за власт.
- Е, ще ги споделиш ли с нас, или ще се наложи да ги изкараме насила от теб? - поинтересува се любезно Воинът.
Инебрус просто го стрелна с яден поглед, преди да продължи:
- Нищо особено.В нашите среди се говори, че...че съществува трета, тайна фракция, опитваща се по всякакъв начин да върне Тримата на троновете им.
Реакцията на небесните воини беше различна.Малтарион, извън себе си от гняв, просто почна да крещи в полунесвяст от ярост, разрушавайки всичко, до което можеше да достигне.Калдирион, от своя страна, просто сключи вежди и потъна в мрачни мисли.Ала най-изненадващо беше спокойствието на Драксис.Той дори не потрепна, впримчил погледа на архидемонът върху себе си.Но най-странното от цялото му държане беше последвалото му изказване.
- Е, и? - рече той, с което окончателно шашардиса всички присъстващи. - Не ми казваш нищо ново.Вече знаех.Имам си източници - махна той с ръка, предотвратявайки въпроса на адското създание. - Единственото, което не разбирам, е защо ни предупреждаваш изобщо?Ти би спечелил най-много от завръщането на господарите си.
- Погрешно си ме преценил, приятелю - официално произнесе Инебрус. - Подмилкването ми пред Братята беше просто фасада.Винаги съм искал аз да застана на Мрачните тронове, заедно със сестра си.
- Знаеш ли изобщо кой или какво участва в тази...секта? - Малтарион почти изплю думата.
- И сам щях да кажа, ако знаех, куха главо. - сухо го скастри демонът. - Когато казах, че е тайна, значи че фракцията наистина е тайна.Мислех, че вие, Архангелите, сте малко по-умни.
Цялото лице на Воинът се изчерви от обидата.Но преди да е отговорил подобаващо, Ловецът на души го изпревари:
- Ако това бе всичко...
- Да.Това бе всичко - потвърди съперникът им, след което изчезна сред кръг от тъмночервена светлина.
- Да се прибираме у дома - предложи с въздишка Калдирион. - Боговете ще искат да...чуят за разговора ни с Инебрус.
Но Драксис знаеше, че брат му е имал нещо друго в предвид.Избухването на Ловецът по време на битката нямаше да остане ненаказано.




***************************************************


Когато се пренесоха в Рая, всички ангели гледаха Архангелът на Отмъщението със странна смесица от неверие и съжаление.Слухът вече се бе разнесъл.Всички знаеха, че той се е поддал на омразата и е позволил на гнева да го обсеби.Знаеха, че е изгубил контрол над емоциите си.Когато вървяха из павираните улици към Храма, всички отстъпваха от Драксис, сякаш е заразен.Той само въздъхна, продължавайки да крачи с братята си.Но тъкмо до главната порта ги пресрещна Анталион, Архангелът на Унищожението.И, учудващо, беше навлякъл черната си броня, препасал огромното си острие на гърба си.Но нямаше време тримата да се чудят защо е в пълна бойна готовност, защото той каза нещо, което се предвиждаше още в селото:
- Драксис, Боговете...искат да те видят.
Небесният воин въздъхна отново, примирил се с положението.Но тъкмо да тръгне, една ръка го хвана за рамото успокояващо.Тази на Калдирион.
- С теб сме, братко.Няма да те изоставим.
Малтарион само кимна, потвърждавайки думите на Пазителя.Ловецът потупа ръката на брат си и тръгна в обратната посока, към Храма на Боговете.
Храмът можеше да се определи само с една дума:величествен.Целият сякаш беше съставен от шарки, фигури и цветове, постоянно менящи формата си.Дърворезбата, изсечена по цялата дължина, изобразяваше небесни войни, заслужили място на святата стена заради заслугите си.Образите на тримата братя се преплитаха с другите неколкократно.Цялата тази феерия не дразнеше окото, дори напротив, загатваше за истинската мощ на Боговете.Отвътре Храмът бе още по-великолепен.Повече от петдесет метра висок, тридесет метра дълъг, катедралата внушаваше могъщество и сила.Имаше само една зала, по чиято цяла дължина горяха свещи и от двете страни.Подът бе от черни мраморни плочки, контрастиращи със снежнобелия таван.А в самия край на внушаващата катедрала бяха издигнати три купола, на които се явяваха Боговете, в образ, разбираем за слугите им.Когато Драксис коленичи пред тях, сякаш лек полъх на течението си поигра със пламъците на свещите.Боговете се бяха явили, за да го съдят, приели образа на Трита елемента.Вода.Огън.Въздух.Небесният воин потрепери от тяхното присъствие.Но не от страх, а от преклонение.
- Знаеш защо си тук, нали, Ученико? - проехтя в празната зала гласът на Анария, приела образът на Водата.Иначе тих, нежен, гласът на Богинята сега трепереше от скрит гняв.
- Зная, господарке - рече подсъдимият тихо, коленичил на пода. - Дошъл съм, за да платя за измяната си към своя род.Към принципите си.
- Така е - съгласи се немирният Валкас, както винаги, приел образът на Въздуха. - Но не само за това.Ще ни разкажеш всичко.От мига, в който напуснахте, до този момент, включвайки разговорът си с Инебрус.
- Не се старай да скриеш нещо от нас - предупреди го Омарин, в образа на Огъня. - Ще го усетим.Започвай.
И Ловецът започна.Не се опита да скрие нищо.Нямаше причина, нито смисъл да го прави.Разказа им как, когато навлезли в селото, видели касапницата, причинена от извечните им врагове.Как с братята си се спуснали да ги избиват в опит да спасят хората, които тичаха уплашени, ужасени.Как подкрепления се стичали от портал, призован от група заклинатели.Как изгубил контрол, когато едни незначително изчадие му нанесло удар по главата.Разказа им и целия разговор с Инебрус.И не скри, че има шпионин в Адът, а само името му.
- Хм-м-м... - замисли се Анария. - Вярно ли е всичко това?Наистина ли може да има такава фракция?Знаеш, че за да успеят, демоничните създания трябва да...
- Добре съм запознат - прекъсна я почти грубо архангелът.От самата мисъл му се гадеше. - Шпионинът ми ме уведоми, че е възможно.Не се знае кой е лидерът им и кой въобще участва, ала ако се разкрие повече, той ще ми съобщи.
- На него може ли да му се вярва? - попита направо Валкас.Винаги бе прям.
- Да, на нея може да се има пълно доверие - намекна насмешливо богинята.Кой е тайният агент, Драксис бе доверил само на създателката си.
- Жена? - възкликна Омарин.
- Имаш нещо против жените ли? - поинтересува се любезно тя.
- Не, просто си мисля, че на жена демон - наблегна той - не може да се има доверие.
- Уверявам ви, господарю, тя е най-подходяща за задачата.
- За това ще говорим после - прекрати със замах спора Валкас. - Да наблегнем на наказанието ти.
Архангелът мълчаливо чакаше присъдата си, докато Боговете спореха мълчаливо.Когато изглеждаха готови да въведат справедливост, Драксис се намести по-удобно.Дългото седене на едно коляно го бе схванало.
- Драксис, Ловецо на души, Архангелю на Отмъщението, Генерале на Небесните армии - проехтяха гръмовно гласовете им - по отношение на загубата ти на себеконтрол и поддаване на животински инстикти...(сърцето на подсъдимия се сви) няма да наложим наказание.
Той така тъпо зяпна, че долната му челюст едва не удари пода.
- Моля?!
- Оспорваш решението ни ли? - чу се извисеният глас на Омарин.
- Не, просто...
- ...се чудиш защо не те наказваме - довърши печално Анария.
- Да - въздъхна облекчено ангелът.
- Ако това, което ни доложи, е вярно, тогава не можем да си позволим да поставим настрани един от най-умелите ни шпиони - отговори на въпроса му богинята. - Искаме да разпиташ, заедно с братята си, естествено, и да откриеш дали Инебрус ни подвежда.Когато всичко свърши, ще помислим за наказание, но то, разбира се, ще бъде смекчено заради заслугите ти.
Отмъстителят кимна, неспособен да изрази благодарностите си.
- Още нещо, скъпи Ученико - започна тъжно Анария. - Не те създадох, за да сееш унищожение и разруха.Следващият път бъди малко по-внимателен.
- Да, Учителко.
Архангелът на Отмъщението излезе заднишком от Храма.


*****************************


Малтарион чакаше в Библиотеката заедно с брат си Калдирион.Двамата се страхуваха за съдбата на брат си повече от всеки друг.Не знаеха какво ще предприемат Боговете, ала се надяваха, че наказанието му няма да бъде твърде тежко.Архангелите стояха на два метра един от друг.Пазителят седеше на една маса, четейки древен свитък, разказващ за битката при Полята на Омразата по време на Първия Велик Конфликт, а Воинът се беше облегнал на една от двадесет-метровите лавици.Не смееха да си продумат, бояха се, че ако кажат нещо, може да не издържат на напрежението и да изпаднат в безсъзнание.Минаващите край тях ангели ги поглеждаха за миг-два, после губиха интерес и минаваха нататък.Знаеха, че на братята не им се говори с никого.
- Хей - повика ги някои тихо.
Беше Корин,блиотекарят.Той имаше вид на добродушен старец.Косата и брадата му бяха бели като сняг, и макар ангелите да не остаряваха, той бе приел този вид, за да внушава мъдрост и дълголетие.
- Чувам, че брат ви щял да бъде наказан - усмихна им се добродушно той. - Да вярвам ли на слуховете?
Калдирион кимна, неспособен да изнесе и една-единствена дума.
- Аха, така значи - кимна с разбиране Корин. - И вие се притеснявате, дори без да сте чули присъдата му? - попита, подсмихвайки се - Не тъжете, братя.Каквото стане, стане.Нищо не можем да направим.А и, ако наистина накзанието е тежко, нима мислите че Драксис няма да го преживее?И по-лоши неща е преживявал.
Въпреки волята им, двамата архангела внезапно се почувстваха по-добре.За пръв път от два часа се размърдаха.
- Прав си, Корин -рече Малтарион с одрезгавял от дългото мълчание глас. - Каквото и да се случи, можем да го понесем. - библиотекарят само се подсмихна. - Ако брат ни може да се примири с него, значи и ние можем.
В този момент иззад лявата на тях лавица излезе Ловецът, със възможно най-тъжния израз на лицето.Изглеждаше така, сякаш Боговете са го накарали да изпита техния истински гняв и сила.Невъзможно бе в този момент братята му да се преструват на незаинтересовани.
- Е? - попита напрегнато Воинът. - Какво казаха? Че ще трябва да прекараш една вечност, прикован към менотиански камък*?Какво, не ни мъчи.
Калдирион само мълчеше, чакайки отговора на Драксис.Ловецът само въздъхна, на лицето му се изписа съжаление, след което каза простичко:
- Оправдаха ме.
Пазителят го прегърна силно, давайки свобода на чувствата си, а Малтарион в израз на буйна радост, разпери огромните си криле, литвайки чак до тавана на библиотеката.
- Хей, я веднага да слизаш - извика, привидно обезумял от ярост, Корин.Може и да изглеждаше като миловидно старче, ала направо се вбесяваше, ако имаше опасност за ценните му книги.След което се обърна към Отмъстителят, радостно усмихнат. - Знаех си, че ще те оправдаят.На теб почти винаги ти се разминава.Имаш късмет, че Анария ти е създателка.Както и че си нейн личен Ученик.
- Може би - съгласи се скромно той, все още притиснат в прегръдката на Калдирион. - Би ли ни Извинил, Корин? Трябва да обсъдя нещо с братята си.
- Разбира се - подчини се старчето и се изгуби сред безкрайните лавици.
- Какво искаш да ни кажеш? - попита Архангелът на Войната, след като най-накрая се приземи до роднините си. - От такова важно значение ли е?
- Да.Боговете казаха, че засега съм освободен от присъдата си, ала то няма да закъснее, щом всичко свърши - той вдигна ръка, за да спре протестите на Малтарион. - Изслушай ме.Тайният ми агент не е сигурен в твърдението си.Затова все още не знаем дали такава тайна формировка съществува.Ала все пак трябва да го обсъдим с останалите пет Архангела от Ордена.Срещнете се с всички и ги помелете да дойдат утре в Храма.
- А ти какво ще правиш? - попита за пръв път Пазителят.
- Аз ще си почина.Денят бе особено уморителен - подсмихна се той.
- Разбираме.Хайде, братко, да вървим - подвикна Воинът, ентусиазиран. - Между другото, ти къде ще си? В покоите си ли?
- Не, там, където винаги съм обичал да бъда по време на залеза.
- Аха - прошепна Калдирион.
Повече думи не бяха нужни.


********************************************



Докато другите двама се срещаха с останалите Архангели, Драксис се бе излегнал на покрива на Храма на Ангелите, съзерцавайки залеза.Любимото му място за почивка.Напечените керемиди създаваха особено чувство за гъделичкане, от което му настръхваше кожата.Огнените лъчи прорязваха купестите облаци.Там долу, на площада пред храма, ангелите изглеждаха като мънички шарени точици.Ловецът се намести по-удобно, като мислеше да дремне за час-два.За негова жалост, тази възможност не му бе предоставена.
- Генерале? - попита младеж, привидно на седемнадесет-осемнадесет години, облечен в синя бойна роба, очевидно току-що приключил тренировки в една от залите, измъквайки се от един капак в покрива.
- Ех-х-х...Какво има, Делтарис? - отвърна с нежелание на въпроса Драксис.
- Вярно ли е, че сте избухнал по време на онази мисия в Кил'Раен? - попита отново Делтарис с неверие.Момъкът беше превърнал Отмъстителят в свои идол и просто не можеше да повярва, че е изгубил контрол. - Всички за това шепнат.
- Слуховете тук се разнасят бързо.Да, не можах да се овладея.По време на мисията...просто няма да ме разбереш, трябва да го изпиташ.
- Майсторите ни учат да не се гневим, понеже яростта те кара да правиш грешки - каза младежът.Той бе новобранец, наскоро назначен на служба в армиите небесни.Самото твърдение, че един от най-могъщите войни се е поддал на омразата, го караше да губи вяра.
- И са прави - отвърна му с усмивка Архангелът на Отмъщението. - Но не винаги е задължително гневът да бъде причината за грешките ти.Той може да бъде и източник на сила.Виж брат ми Малтарион за пример.Той почти винаги се гневи по време на битка, ала не позволява никога яростта да го превземе изцяло.
- Ами наказанието Ви? Размина ли ви се?
Отмъстителят тихо се засмя.Освен на бойни умения, майсторите в Храма трябваше да учат новите воници на приличен език.Изразът, който употреби Делтарис, бе твърде прям според схващанията на архангела.
- Да, както каза ти, "размина" ми се.
- А защо?
- Нямаш ли си друга работа, освен да задаваш неудобни въпроси? - попита, вече весело засмян Драксис.
- Просто попитах, какво толкова - защити се, пламнал от срам ангелът. - Ако не искате да ми отговорите, недейте.
- Добре, добре - успокои се Ловецът. - Присъдата ми бе само временно отменена.Имам малко работа, след това тя ще се върне при мен с пълната си сила и аз ще бъда осъден.
- А мога ли да попитам каква е тази работа? - младежът вече бе седнал до идолът си, прегърнал с ръка коленете си.
Драксис се взря в новобранецът със сериозен поглед.Макар младежът да му харесваше, той все още не биваше да разгласява за срещата си с Инебрус.Реши да бъде конкретен:
- Мисля, че е добре да спрем дотук.Не искам да бъда груб, но още не си готов за това.
- Съжалявам - наведе глава смирено събеседника му.
- Не, не съжаляваш - отново се развесели архангелът. - И накрая, какво те накара да се качиш дотук?
- Просто така - измърмори Делатарис.
- Аха.
И двамата останаха да гледат залеза чак до вечерта, говорейки си за минали времена.Младежът наблюдаваше идолът си съсредоточено, попивайки всяка негова дума.

Браво! Супер беше! Давай все така!

Весело !

Кхм, значи, преодоляваш повечето си проблеми, които съм описал по-горе и сега разказът ти е наистина добър. Продължавай да пишеш и скоро ще си изградиш свой уникален стил, с който може да станеш един от най-добрите автори във форума. Въпреки това все още има хора, които пишат много по-добре от теб, старай се да ги надминеш

Радвам се, че ви е харесал разказът.Но!
Имам един въпрос.Ако реша да променя заглавието на тема, която съм създал, заглавието ще се промени ли или ще създам изцяло нова тема?

Ще се промени заглавието.

Не съм от най-постоянните автори.Тази глава първоначално беше три пъти по-дълга, ала реших да я понамаля, като я разделя на три части, защото си помислих, че няма да ви се чете.



Глава 5


Демонична битка


Инебрус се бе завърнал в крепостта си Ифелто, обмисляйки какво му бе казал Архангелът на Отмъщението току-що.Знаеше?Драксис знаеше за тайната фракция?Невъзможно!Освен ако...Може би...
Не!Архидемонът решително пропъди тази мисъл от ума си.Предстояха му по-важни неща, с които трябваше да се заеме.Шпионите му докладваха, че Тенубрис вече е предприел похода си за завладяването на Петия кръг.Не трябваше да му позволява да спечели войната.Инебрус вече бе пратил вестоносец до отрядите му данори в планините Амйатир, които да се присъединят тайно към редиците на Огнения генерал.План, зъл, коварен, безпощаден, се оформяше в брилянтният му ум.Той щеше да спечели тази битка, но със една малка саможертва.Нямаше друг начин и той го знаеше.За да постигне целта си, той трябваше да жертва създанието, към което хранеше нестихваща обич.Трябваше да предаде...
- Е, завърнахме се от големия си завоевателен поход, а братко мой? И как мина всичко?
Демонеса, досущ приличаща на Инебрус, беше влязла в личните му покои, но с тази разлика, че формите й бяха нежно извити, сочни и привлекателни, навяващи мисли за вечна похот, грях и върховна наслада на този, достатъчно щастлив да се докосне до тях.Ала и също като Синият, имаше триметрови ципести криле, тяло, покрито със сини люспи и рога, извити като тези на овен.Очите й светеха с тъмносин пламък, а в силните й ръце се криеше мощ, достатъчна, за да извие нечии врат без накакво усилие.
- Той знае - бе краткия отговор на Инебрус.
- З-знае...? Н-но...Как? Откъде би могъл да...
- Успокой се, Нидала! Може би ме е заблудил.Не може да знаем със сигурност.
- Дори и така да е, не можем да си позволим провал.Стигнахме толкова далеч! А сега...
- ...Сега просто ще ни се наложи да продължим, каквото и да става - тихо изрече той.
- Дано! Знаеш много добре какво ни очаква, ако всичко се обърка! - резкият й тон можеше да разреже и камък. - Не си забравил, че Тенубрис планира атаката си утре, нали?
- Няма нужда да ми напомняш - спокойно отбеляза архидемонът. - Не съм забравил.
- Много добре.Каква е стратегията?
- Тенубрис, макар и изключително силен, е арогантен и глупав.Няма да се вслуша в съветите на подчинените си, дори и живота му да зависи от това - изреждаше Инебрус, кръстосал крака на една маса, достатъчно силна, за да издържи тежестта му. - Ще присъединя отряд данори към армията му, за да я съсипя отвътре.Също така и една засада в прохода Тилеган няма да е зле, ти ще я предвождаш.Но не поемай все пак ненужни рискове.Естествено, той ще го очаква, така че тази атака няма да е много успешна, но ще отслаби силите му.А за финал...изненада.Не искам да развалям всичко.
- Щом казваш... - измърка тя, грациозно изтягайки се на леглото му с балдахин, острейки нокти в копринените му чаршафи.Макар и демон, Инебрус винаги бе харесвал лукса.
- Това беше ли необходимо? - попита със смръщени вежди той.
- Сърдиш ли ми се, братко? - отвърна му тя с кокетно гласче.
- Не, но...
- Какво НО?
- Просто излез.Трябва да се подготвя за...утре.
- Както желаеш - рече Нидала и излезе от стаята му.
Инебрус се огледа.Покоите му бяха връх на разкоша.Огромен кристален полилей се спускаше от тавана, на който бе изобразена мозайка, олицетворяваща битката между ангели и демони.Естествено, поклонниците на Тримата бяха показани като победители.Огромното балдахинено легло беше изцяло в червено, фина резбовка покриваше рамките му.На пода имаше мек килим с постоянно променящи се шарки и цветове.Но нищо в тази стая вече не впечатляваше архидемонът.Понеже той знаеше, че за да спечели предстоящата битка, трябва да жертва най-скъпото си.
Господарят на Петия кръг на Ада трябваше да жертва собствената си близначка.




*****************************





Армията на Тенубрис напредваше през мрачните поля на Петия кръг.Безрадостна картина представляваха владенията на Синия демон.Нямаше жива растителност, всичко бе отдавна мъртво, резултат от покварата на Инебрус.Реки от разтопена лава пронизваха степта, като вени от течен огън.На пръв поглед изглеждаше така, сякаш реките бяха просто от разтопена скала, ако се вгледаше някой във водите, се различаваха гротескни, неестествено издължени човешки лица, отворили беззвучно усти в писък, очевидно изпитващи огромна агония, неспособна да се опише с думи.
Потоците всъщност се лееха, съставени не от магма, а от души, хванати в капана на собствените си грехове, затворени във вечен цикъл на болка, без никакъв шанс за изкупление.Това бе суровото, ала и извратено наказание и удоволствие на Архидемонът Инебрус.Наказание за клетниците, наслада за сетивата му.Отдавна мъртви, с разкъсана кожа, с проскубана перушина лешояди се виеха в пепелявите небеса, очаквайки, надявайки се на някаква плячка, каквато и да е тя.Мрачният Пети кръг би предизвикал погнуса във всеки ангел, независимо кои е той.Само Братството сякаш бяха имунизирани срещу този ужас.Веднъж вече бяха идвали тук, за да се опитат да осуетят плановете на Мефисто, Бейл и Диабло да пречупят Хадриел и той да издаде тайният път към Рая.Успяха, ала на ужасна цена.Душата на Хадриел бе прокълната, а самият той бе станал пазител на Огнената река в Деветият кръг на Ада, владението на Тримата, обречен да гледа как враговете му се гавреха с човешки души.Ала такава бе съдбата му.
Никой нормален би искал да властва, не, дори да живее в това противно място.Ала Тенубрис вече предчувстваше властта, която щеше да изтръгне от...oтсечените ръце на съперника си.Щеше да се гаври със сестра му пред очите му, щеше да я опозори, без брат й да може да й помогне.А после...после щеше да го убие, без капка съжаление и милост, естествено карайки Нидала да гледа.
Предвкусвайки опияняващия вкус на победата, сляп за капаните, които близнаците му бяха поставили, той пришпори отрядите си.


*********************************



Инебрус почти не бе излязъл от покоите си, освен за да види как върви подготовката на армията му.Оттогава се бе окупирал вътре, отказвайки да отговори на никого.Не че имаше някой, който да не знаеше, че господарят му е в лошо настроение.Когато го обземаше такова чувство, никой не му се пречкаше, понеже всичките му слуги и лакеи знаеха, че Синият може да бъде унищожителен в гнева си.Единствено Нидала се осмели да отиде да го види.
- Не мислиш ли, че е глупаво да караш всички да те чакаме, братко? - тя тъкмо бе влязла, без да помоли за позволение. - Невъзпитано е, нали знаеш?
Брат й тъкмо понечи да я удари, ала застина, като видя спокойното лице на сестра си, лицето, заради което бе извършил толкова много, бе убивал, бе се жертвал за него толкова пъти...А сега тъкмо това лице стоеше пред него непоколебимо, ни най-малко изплашено от разгневения му вид и вдигнатата му десница, а по-скоро любопитно, почти предизвикателно.Най-неочаквано Инебрус се разсмя със дълбок, ръмжащ смях.
Независимо от факта, че близнаците бяха демони, тяхната обич един към друг можеше да се сравни единствено с тази на ангелите към хората.Повечето (почти всички) изчадия в целия Ад се дивяха на фактът, че може да се обичат толкова силно, ала никога не правеха грешката да го изрекат пред тях.Никой не знаеше откъде извира тази дълбока привързаност.Дори самите близнаци.Знаеха само, че се нуждаят един от друг така, както никой друг.
- По-добре е да се приготвиш.Ще тръгвам за Тилеган след малко.Ти трябва да организираш армията ни.
- Знам.
Докато Нидала напускаше стаята, Инебрус се обръщаше към красива мозайка, изградена на стената, изобразяваща три разноцветни кръга, вписани един в друг.Усмихна се, потрепери с криле и почна да шепти думи на древен, почти забравен език.Всяка фраза бе пропита със зло, омраза, неподчинение, поквара, и колкото по-силно шептеше архидемонът, толкова по-бързо се въртяха фигурите.Докато накрая, със замълчаването на Синия, те спряха внезапно.И просто се стопиха във въздуха.Така, сякаш някой бе замахнал с ръка и бе разсеял дим.Зад бившата мозайка се открои ниша.
Ниша, в която на стойка бе поставена блестяща черна броня.
Личната броня на Инебрус.
Нагръдникът беше като излят направо на гърдите му.Отзад на гърба имаше два процепа специално за крилете му.Отпред беше инкрустиран един-единствен черен камък.Камък, който бе отсечен от един от Мрачните тронове.Тримата му бяха направили огромна чест, дарявайки го с частица от властта си.Този жест бе за най-доверените им служители.И, поне едно време, Инебрус бе един от тях.Ала вече не.Той и сестра му щяха да управляват, не онзи дарен с мускули вместо мозък глупак Тенубрис.Веднъж убедил се в това, Синият навлече бронята си, въздъхна веднъж, отвори вратата на покоите си и се запъти към най-високата кула, за да говори с войските си.
На стълбите обаче го пресрещна неговият генерал Тивар.Той бе висок за демон, със кожа от зелени люспи.Масивното му тяло бе сложено на четири мускулести крайника, всеки завършващ с огромен стоманен нокът.Тивар също бе облякъл бронята си и препасал на гръб масивния си чук.Пълното му снаряжение подсказваше, че войската е в пълна готовност.
- Всичко е готово, владетелю - изпревари въпроса на господаря си четирикракия демон. - Чакаме само вашата команда.
- Прекрасно - изсъска със задоволство той. - Да отиваме тогава.
Когато двамата се изкачиха, пред тях се разкри зашеметяващата гледка надолу.Близо петстотин хиляди демони, строени в прави редици на площада под кулата чакаха да чуят заповедите му.Крепостта Ифелто бе изсечена в скалите на Амйатир, така че ехото, създадено от речта на архидемонът, щеше да достигне до всеки негов воин.
- Братя мои - проехтя силния му глас. - Знаете, че Тенубрис, Господар на Четвъртия кръг на Ада, е повел войските си срещу нас! - всеки един войник изрева в потвърждение. - За да ни завладее, да ни подчини на волята си, да ни откъсне от земята, която ни принадлежи по право! - оглушителен тътен се разнесе в знак на ярост срещу Огнения. - Но ние няма да му позволим да направи това! Ние ще се бием до смърт, за да го отблъснем, да му попречим да ни опозори! Колкото и мощ да притежава той, гордостта му го заслепява и той препуска, без да забелязва капаните, които му поставям! Тази нощ, братя мои, тази вечер, ще пируваме с останките от слугите му, ще пием от тяхната кръв... но най-важното... - всички затаиха дъх - ТАЗИ НОЩ ЩЕ ИЗЛЕЗЕМ ПОБЕДИТЕЛИ!!! ИЗПРАВЕТЕ СЕ С МЕН СРЕЩУ ОБЩИЯ НИ ВРАГ, БРАТЯ МОИ!!! НЕКА ОРЪЖИЯТА ВИ БЪДАТ ВАШИЯ ГНЯВ, НЕКА ЯРОСТТА ВИ НЕ ПОЗНАЕ ГРАНИЦИ, НЕКА ЖЕСТОКОСТТА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВА В СЪРЦАТА И ДУШИТЕ ВИ!!! ЗА ПОБЕДАТА!!!
С последните думи на Инебрус самия въздух се взриви от гръмогласния рев на воините.Окуражени, окрилени от вдъхновяващата реч на водача си, демоните вече не сещаха смърт в сърцата си, а чувстваха единствено непреодолимата жажда за кръв.Обърнаха се към поясът от крепостни стени, опасващи планината, и зачакаха предстоящата битка.А далеко горе, Тивар и лидерът му обсъждаха ситуацията.
- Сестра ми замина ли за Тилеган?
- Да, господарю - отвърна генералът. - Точно след като се върна от покоите Ви, тръгна с малка армия, за да състави засадата.
- Може би е по-добре, че не се сбогувах с нея - замисли се той. - Щеше да е болезнено.
- Уверявам Ви, сестра Ви Нидала е могъщ воин, господарю.Тя ще оцелее.
- Да...да, така е, Тивар, прав си.Да обмислим сега възможностите - разсъждаваше Инебрус, докато слизаха по стълбите към полето на бъдещата битка. - Ако капанът на сестра ми успее, ще се справим по-лесно със силите на Тенубрис, ала ако той разбие засадата...
- Пак ще се бием с всички сили, владетелю мой - увери го с плам в очите Тивар. - Ние няма да Ви изоставим нито за миг.
- Зная, Тивар...зная...



**********************************



На около сто и двадесет мили от Ифелто Нидала подготвяше проходът за отбрана.Сърцето й трепкаше неудържимо, не от страх, а от нетърпение.Нетърпение от това да забие меча си в първия противник, да усети как кръвта му капе по земята, как животът напуска тялото му, как трупът му се свлича неудържимо.Тя винаги бе изпитвала перверзна наслада от битките.Жестокостта й граничеше само с тази на Тримата.В момента наблюдаваше как воините й намират укритие зад скалите.Други пък подготвяха огромно свлачище, което да избие повечето от отрядите на Тенубрис.Или поне се надяваха да стане така.Ако огромните камъни не свършиха своята работа, Нидала и заклинателите й щяха да дадат своя дан в унищожението на враговете.И макар архидемонесата и маговете й да бяха изкусни, войската на Огненият бе огромна, а слугите му - добре обучени.Схватката щеше да е освежаваща и за двете страни.
Когато всички демони свършиха своята работа, Ендал, пряко подчиненият на Нидала лейтенант и по-малък брат на Тивар, се доближи до нея и й докладва:
- Всичко е подготвено, господарке.Воините Ви са добре прикрити, всички капани са поставени, а маговете са готови да произнесат своите заклинания.
- Прекрасссно... - изсъска тя от задоволство. - Справил си се добре, мой лейтенанте.Може би - промълви тя, галейки нежно с ръка масивните мускулести гърди на подчинения си - след войната, ако сме още живи, ще можем да си припомним перипетиите...на четири очи.
- Както желаете, владетелко - отвърна с желязно самообладание Ендал. - Но вижте, на юг се вдига огромен облак прах, да не би да е...
- Той е - отвърна Нидала, съзряла с острия си взор Тенубрис, начело на своите отряди. - Не...нещо не е наред.
- Какво? Какво не е наред? - попита с нарастващо безпокойство лейтенантът.
- Армията му...много е малко на брой - отвърна му, присвила очи на юг демонесата. - Кажи на всички отряди да бъдат готови за всичко.Това може би е добре скалъпен капан.
- Отивам веднага - отдаде й чест войникът и се насочи към прикритите воини.
- И така, стари приятелю... - процеди през зъби Нидала. - Какво си намислил този път?
Заваля киселинен дъжд.Макар че валежът би изгорил кожата на всеки смъртен, влечугоподоните тела на адските твари понасяха болката, без да трепнат.Същества, родени в люлката на войната, не се бояха от малко неудобство.В окопите всеки воин ставаше все по-нервен.С приближаването на Тенубрис гадното усещане в стомаха на архидемонесата се засилваше все повече и повече.Тя обичаше да държи нещата под свои контрол.Да командва, да владее положението.А тази неизвестност я побъркваше.Единственият стратег, който я въртеше на малкият си пръст, бе Драксис.Отличен тактик, той бе способен да организира почти разбита армия и със нестандартните си планове, със пламенните си речи и жертвоготовност, граничеща с лудостта, можеше да извоюва зашеметяваща победа.Той неведнъж бе побеждавал войските й в битка и й се бе присмивал, ала запазвал живота й, дори когато тя бе единствената оцеляла от двеста хилядна армия.Оставяше я да си отиде, унижена и осмивана, ала жива.Наистина, той бе доста милостив...
Нидала рязко разтърси глава.Нима се ВЪЗХИЩАВАШЕ на един Архангел?! Та бил той и Архангелът на Отмъщението? Нима си спомняше за него в ТОЗИ миг? Тенубрис препускаше, готов да унищожи всички, а тя си мислеше за битките с Ловецът на души.Трябваше да се опомни, понеже войската на Огнения бе само на две мили от прохода.Вече го виждаше.Надменен, горд, начело на воините си.
- Спрете! - внезапно извика той.Всичките му подопечни веднага забавиха ход. - Оттук нататък продължаваме с изострено внимание.
Почнаха да напредват бавно, с предпазливи стъпки.Никой не продумваше.Всички бяха изнервени и нащрек за опасности.Знаеха, че Инебрус ще се опита да направи засада в прохода, затова до един бяха като на тръни.Никой дори не се осмеляваше да издиша рязко.Когато войската вече бе преминала наполовина, Нидала даде дългоочакваната заповед:
- Атака!!!
От вси страни почнаха да се срутват скали, двойно по-големи от всеки демон. Дълбоко там долу, воините на Тенубрис запищяха от болка.Заклинателите обаче веднага издигнаха невидим щит, съставен от чиста енергия, който да предпази оцелелите.Самият Тенубрис също участваше в изплитането на магията, за да спаси колкото се може повече от войниците си.И макар да знаеше, че някои от тях ще умрат, все пак изпита гняв.Как си позволяваше Инебрус да го разиграва така? Как си позволяваше да го напада? Колкото повече си мислеше за врагът си, толкова повече се разгневяваше.Яростта му набираше сила, докато...
- Господарю, успокойте се! - почна да крещи един от маговете. - Осъзнайте се!
Огненият се огледа, опитвайки се да поддържа магията.Заради гневът му щитът се бе превърнал в горещ облак, който пращаше светкавици в телата на воините му.Той стабилизира заклинанието, внезапно осъзнавайки, че вече няма нужда.Сипенето на скалите бе престанало.Той погледна към върхът, за да разбере кой е повел атаката към него.И това, което видя, едва не го изпрати в граничещ с лудостта гняв.Не Инебрус го бе нападнал.Не Инебрус бе заложил на неуравновесеността му, разчитайки на необузданата му природа да избие половината си войска.
На самия връх бе застанала Нидала, облечена в кървавочервената си броня, прилепнала по формите й, с мечът си в едната ръка и щитът си в другата.Именно тя бе погубила една четвърт от отрядите му, оставяйки на самия него да погуби друга четвърт, оставяйки му половина войска, разнебитена и съсипана.Огромният архидемон едва не започна да пръска слюнки от ярост, ала дълбоко в себе си остана доволен от някогашната си ученичка.
- Тенубрис - проехтя гръмовния глас на демонесата.Ехото, отразено от планината, заподскача от скала на скала. - Армията ти е разгромена, нещастна и със съвсем малко сили, за да победи самата мен и да води битка с брат ми, който те чака в Ифелто.Предай се сега - посочи го тя с върха на меча си - и може би ще пощадя нещастния ти живот.
Тя очакваше речта й да подлуди събеседника й, може би дори да го откаже от по-нататъшни нападения.Ала за огромна нейна изненада, Тенубрис се засмя съвсем леко и й отвърна:
- Да не би да ми заповядваш, дете? - попита той съвсем тихо. - Да не би да очакваш, че ще те послушам и ще подвия опашка, тръгвайки си с наведена глава, обезсърчен и отпаднал? - внезапно гласът му се усили стократно.Самият въздух потрепна, сякаш изненадан от огромната сила, с която разполагаше Огненият. - Чуй ме тогава, ти, дребнава и нещастна курво! Ще превзема този свят и няма да оставя камък върху камък от него.Ще убия страхливият ти брат пред очите ти, а с теб ще се гавря всеки ден, само за да ти напомням за обидата, която си се опитала да ми нанесеш! - той се обърна към воините си, които, сякаш окрилени, очакваха заповедта му с блеснали кръвожадни очи. - Дайте ми жадуваната победа! Убиите всеки противопоставил ви се! Атака!!!
Армията му почна да крещи в див възторг.Всички твари, без значение вид и бързина, почнаха да настъпват към изхода от прохода, жадувайки за битката при Ифелто.Нидала, стресната от устремността им, едва не забрави да даде заповед на собствените си войници.Когато го направи, вече бе късно.Почти всички отряди на Тенубрис бяха излезли от коварното дефиле.
- Господарке! - почти изкрещя Ендал от безсилие. - Дайте заповедта! Заповедта!
- Какво? - промълви тя.След това, осъзнала къде се намира, спомнила си какво очаква Инебрус от нея, се сепна и изкрещя повелята си - Настигнете ги!
Всичките й войни, заклинатели, магове, както и самата тя се спуснаха по скалите и почнаха преследването си.Тенубрис и изчадията му вече бяха далече напред.Нидала се проклинаше наум затова, че се е поддала на страхът, който Огненият така добре умееше да внушава.Единствената й надежда бе да настигне врагът си.Тогава, ако имаше късмет, щеше да разгроми останалите му отряди и да извоюва победа.Ала щом войската й се измъкна от прохода и почти настигна Тенубрис, Нидала разбра, че е направила ужасна грешка.
Отпред се намираше армията на противника й, все още насъпваща, ала вече със забавена крачка, докато не се обърна и застана лице в лице с демонесата.От лявата и дясната й страна прииждаха останалите отряди на Тенубрис, в пълно бойно снаряжение и с пълни сили.Нидала бе попаднала в капан.Вече чуваше победните викове, който идваха откъм Тилеган.Дори тилът й не бе свободен за бягство.Бяха обградени.Архидемонесата виждаше самодоволните усмивки на Талус и повелителят му.Тя нямаше изход и те го знаеха, нямаше друг избор, освен да остане и да се бие до смърт.Можеше да отлети, ала нямаше да се покаже като страхливка, особено след като бе позволила да я измамят по този начин.
- Какво ще правим? - изкрещя към нея Ендал.
- Ще останем и ще се бием, командире - отвърна му през зъби тя.
- Но, господарке, няма ли да е по-добре да предупредите брат си... - строгият, свиреп поглед на предводителката му го накара да млъкне. - Да, Нидала.Ще се бием заради теб.
Нидала обърна взора си към своя противник.Може би този ден тя щеше да намери смъртта си, ала нямаше да достави удоволствие на Тенубрис, проявявайки малодушие пред него.
Заповедните викове на двамата за настъпление се сляха в едно.

Става все по-добро, но частите, които пишеш са наистина доста големички и могат да откажат човек да го прочете.

Е, да, но пък почти всички се оплакват "Доста късо, късо, не струва..."
Затова ги правя по-дълги.Но ако се вгледате, ще разберете, че въобще не са чак толкоз дълги, просто оставям повече редове.

Да, така е, и все пак скролирането си го бива. Това не е прекалено дълго, но все пак е достатъчно дълго за да се разколебае човек да го прочете. Или ако го четат, не знам защо не коментират...

Aз също.Все пак StarCraft-Live си е доволно популярна тема, а разказът (според мен) дори минава някой от книгите.Кои точно, няма да споменавам.

†Soul Hunter†, разказът ти е страхотен Не губи самоувереност и продължавай в същия дух, чакам с нетърпение следващата част

_________________

Досега го четох от начало до край, хареса ми много, чакам следващата част!

О, душевни ловецо... мога спокойно да заявя че ИМАШ ИДЕЯ как желаеш да се развива действието в разказа ти... това определено говори добре за теб... също така ще се изкуша да споделя че идеята ти (опне според мен) е сравнително разчупена и интересна! Има обаче един мъъъъъъъънучък проблем... (това отново си е мое мнение) та проблема ти е че има някои думи с които не боравиш много добре... пример за това е думата "когото", използвана в уводната част на творбата ти... според мен си се опитал да избегнеш повторението, като същевременно с това вмъкнеш малко по- висок стил на изразяване в разказа си... е с първата задача си се справил, но при втората си постигнал обратен ефект... имаш още няколко моменти в които се изразяваш не прекалено ясно...надявам се не си се нацупил заради няколкото по-горни изреченийца, но ги написах, за да ти обърна внимание и да се опиташ да избегнеш такива грешчици занапред... иначе като цяло разказчето ти МЕ КЕФИ и бих се радвал ако продължиш да пишеш... КИЙП ГОУИНГ енд ГУУД ЛАК



Едит:

Ето я и грешката, описана по- горе:





А сега се сетих и за още една грешка:



Малко убъркано а ?

Напротив, L4ch0, благодаря ти за критиката.Ей сега ще оправя грешките.

EDIT:Fixed.

Глава 6

Събрание


Едновременно с настъплението на Тенубрис в Петия кръг, Малтарион и Калдирион се опитваха да се доберат до всеки от останалите Архангели.Заедно с тях тримата, те наброяваха осем.Деветият, Инерус, заедно с помощникът си Яериус, все още бе в Ада, наказан да се мята в мъки и агония до края на Времето, задето бе унищожил Храма на Мефисто в Кураст.След като смъртните бяха победили Адският господар на негова земя, архангелът и подчиненият му не оставиха и песъчинка от Храма.Но все пак, Бейл и Диабло го бяха намерили и го бяха поставили под "грижите" на Линтари, техен генерал и владетелка на Първия кръг на Ада.Затова сега небесните воини издирваха останалите си събратя, пръснати по света в изпълнение на безбройните си мисии и задачи.Не бе лесно да ги открият.Ангелите от техните ордени обясняваха, че Учителите им са из както из познатите части на Вселената, така и сред непознатите.Да предупредят всички за срещата, се оказа почти непосилна задача.Ала всички, щом чуеха ужасните новини, които носеха двамата братя със себе си, веднага се отзоваваха на повикът им.След като уговориха останалите небесни воини, Малтарион и Калдирион се върнаха в Рая, за да кажат на Драксис, че приготовленията са направени.Не го намериха в покоите му в Храма.Отидоха в библиотеката, но и там нямаше следа от него.Потърсиха го в Естеаловите градини, но дори и там брат им не бе потърсил спокойствие.Когото и да питаха, им отговаряше с отрицателен отговор.И накрая си спомниха.
- Трябваше още отначало да се сетим, че ще си тук.
Бяха го открили да тренира усилено в една от залите на Храма.Самият факт, че са били тук и не са сетили да проверят, предизвика леко парене от срам в стомасите им, ала усещането изчезна бързо.Залата бе висока, ала с нищо привличаща вниманието.Стените, подът и таванът бяха издялани от бял камък, на земята имаше тръстикови постелки, а самото помещение беше пълно с чучела, разпръснати хаотично из него.Бяха омагьосани да издържат на всякакъв натиск, така че да не могат да бъдат унищожени.Ловецът се стрелкаше с такава бързина сред редиците, че бе почти невъзможно окото да го проследи.Сякаш изчезваше и се появяваше от нищото.С всяко свое спиране до едно от чучелата нанасяше бързи, отсечени и опустошителни удари с ръце и крака.Ако не бе магията, която ги държеше едно цяло, архангелът щеше да ги е строшил до едно.Към края на тренировката му движенията му станаха почти неестествени.Смъртоносният му танц достигна своята кулминация.Братята му наблюдаваха с очакване отстрани, когато с един зашеметяващ скок, който почти стигна пет метра, той спря по средата на залата.И се случи нещо, което другите двама не очакваха.Драксис бе събрал ръцете си една до друга, полека оформяйки и постепенно уголемявайки сфера от чиста, синя енергия.Сякаш държеше миниатюрно синьо слънце в дланите си.Лицето му бе озарено от светлината, която кълбото излъчваше.Постепенно въздухът в залата почна да се сгъстява, привлечен от магията на Ловеца.Братята му изкрещяха да спре:
- Драксис, недей!
- Опомни се, братко!
Ала бе твърде късно.Отмъстителят вече бе извлякъл мощта от заобикалящата го среда и беше готов да я освободи.Вдигна огромната сфера над главата си и с това му движение мрак засенчи помещението.Единствената светлина сега идваше от енергийното кълбо в ръцете му.И с един-единствен скок, когато вече бе във въздуха, той запрати заклинанието си към земята.
От мястото на ударът изригна кръг от синя, опустошителна сила.Братята му инстиктивно скочиха, за да не бъдат пометени от огромното сияние.Всичко в залата бе опустошено и овъглено от заклинанието.Чучелата, постелките, стените, дори таванът бе засегнат.Ала Архангелът на Отмъщението само се засмя и възстанови всичко с едно махване на ръката.
- И за какво бе всичко това? - попита Малтарион, когато и тримата се приземиха на земята.
- Просто тренировка - отвърна той. - Трябва да тренирам и тялото си, и ума си, нали? - попита той на свой ред, закачливо подмигвайки с око.
- Както и да е - намеси се тихо Калдирион. - Всички бяха предупредени.Ще се срещнем тази вечер в Залата на Познанието.
- Винаги сме се срещали там, братко - напомни търпеливо Драксис, след което седна на постелките.
- Просто реших, че трябва да ти бъде напомнено още веднъж - сви рамене Пазителят.Той и Малтарион последваха брат си и също седнаха.
- Е, готов ли си да им кажем за срещата ни с Инебрус? - попита свъсен Воинът. - Знаеш, че ще бъде дълъг и тежък спор.Някои от събратята ни няма да се съгласят с нашите предложения за проучване на събитията.
- Нито ние ще се съгласим с някои от техните, нали така? Ала ние сме най-засегнати от всички, ако Братята решат да се върнат.Мисля, че дори и мнозинството да не ни подкрепи в бъдещите ни начинания, ние пак ще ги изпълним.Просто нямаме никакъв друг избор.Съгласни или не, ние ще направим това, което се изисква от нас - сподели мислте си Отмъстителят.
- Тогава защо изобщо трябваше да ги викаме? - попита доста високо Малтарион. - Защо хабихме време и усилия, за да уведомим останалите архангели, когато сега можехме да се промъкваме в някоя от крепостите на Господарите?
- Защото нашите събратя трябва да знаят какво става, дори и да не могат да ни спрат в решенията ни - отвърна му спокойно Калдирион.-Независимо какво ще предприемем, те трябва да знаят за заплахата, пред която сме изправени.
- Ако тя дори съществува реално... - измърмори Архангелът на Войната недоволно.
- Помисли малко - скастри го Пазителят на Времето. - Ако в момента се промъквахме в някоя от крепостите на Господарите, както ти предложи, и ако ни бяха заловили, без да сме предупредили другите, щеше да нстъпи Апокалипсис.Ние и Боговете сме единствените, които знаем за това.Случвало се е тримата да заминем за векове, без да уведомим някого, преди да се върнем.
- Да ни заловят? - попита събеседникът му с недоверие.После изпръхтя с още по-голямо недоволство и насмешка - Глупости.Ако ни хванеха, аз...
- ...щеше да вдигнеш голям шум, срутвайки целият замък - довърши вместо него Драксис. - И преди си правел такива неща.
- Е, да, но... - опита се да се защити Малтарион, но бе контриран веднага от Калдирион:
- Никакво "но" - сряза го той. - Ще предупредим събратята си, преди да заминем.Точка по въпроса.
- Знаеш ли, прав е - обади се от земята Ловецът.
- О, я млъквайте и двамата - отсече, отвратен от малката им словесна битка, Воинът.



*********************************



Ариел, Архангелът на Свободата, не знаеше по каква причина са я извикали братята в Залата на Познанието.Единственото, което знаеше, е че Малтарион и Калдирион бяха много сериозни, докато й го казваха.В момента тя бе в Естеаловите градини, чакайки за срещата.Единственото й съжаление бе, че докато говореше със събратята си, Драксис не бе с тях.На въпроса й защо и той не е дошъл, те отвърнаха, с малко стеснение, че е почивал след съда на Боговете.
Ариел в много отношения доста приличаше на Ловецът на души.Тя също носеше бойна роба, а не броня, бяла, поръбена със сребърни нишки.Панталоните на робата бяха широки, за да бъдат движенията й свободни.Горната й част беше прилепнала по тялото й, за да може също да дава на ръцете свобода.Оръжията й по избор бяха две ками, с тесни, дълги и островърхи остриета, приличащи на шипове.Дългата й кестенява коса беше пристегната с черна кожена лента.Краката й бяха обути в черни кожени ботуши.Огромните й криле, бели на цвят, съставени от чиста енергия, се полюшваха грациозно на тихия полъх на вятъра.И точно в този момент Освободителката си мислеше за Драксис и защо, в името на Боговете, той не бе дошъл да я види.Може би вече той...
- Здравей.
Тя се обърна рязко, за да види кой смущава мислите й.Но изражението на гняв, застинало върху лицето й, бързо даде път на изнервяща руменина.Защото зад нея се бе промъкнал, тих като невестулка, Архангелът на Отмъщението.
- О...това си ти... - рече тя, все още с издайнически червен цвят върху бузите. - Няма ли да престанеш да се промъкваш така безшумно?
- Навици - отвърна той, сядайки на тревата до нея.
- Много отвратителни навици - скастри го тя, вече засмяна. - Като говорим за гадни навици, ти и братята ти сте развили много.Защо е цялата тази потайност?
Усмивката, цъфнала на устните на Драксис, помръкна.Вместо това лицето му придоби мрачен вид.
- Ще видиш и сама - каза той. - Не искам да развалям изненадата.
- Толкова ли е сериозно? - попита тя, престанала да се смее.
- Да.Затова ви повикахме всички.Задават се събития, които може и да са твърде непосилни дори и за нас.
- Какво имаш предвид? - сега вече Ариел почваше да се притеснява сериозно.
- Виж, може би казах прекалено много - разкая се той. - Не биваше да те притеснявам толкова рано.
- Знаеш, че на мен можеш да кажеш всичко - каза тихо тя, а ръката й погали бузата на Архангела.
Внезапно Ловецът я отблъсна, взирайки се в нея с недоверие.Всички, архангели, ангели, душите на хората, които пребиваваха в Рая за своя вечен сън на блаженство, дори Боговете знаеха за изпепеляващата страст, която споделяха двамата с Ариел.Такава обич, чиста, пламенна и дори болезнено силна, Отмъстителят не чувстваше дори към братята си.
- Защо? - попита го с болка в гласа тя, а в очите й вече напираха сълзи. - Защо не ме допускаш до себе си? Защо не позволяваш на никого да проникне в сърцето ти? Защо си го барикадирал срещу чувства? Нима и ти не си способен да изпитваш любов? Моля те, позволи ми да те прегърна, да те целуна, всички знаят, че...
- Не - прошепна тихо той, а в очите му нямаше и следа от сълзи. - Не мога.
- Но ЗАЩО? - извика тя. - Защо? - прошепна.
- Един ден ще ти кажа - стана той, обърна се с гръб към нея и тръгна. - Но не сега.
Ариел остана, все така седнала, обвила ръце около коленете си, плачейки горчиво.



***********************************



- Колко още трябва да чакаме? Можеш да си кажеш, че въобще не сме важни.Не, защо трябва да си правят труда да ни УДОСТОЯВАТ с присъствието си? Та ние сме твърде маловажни за такава чест...
- Малтарион... - прозвуча отегченият глас на Калдирион - млъквай.
Малтарион крачеше вече час, изгубил всякакво търпение.Величествената Зала на Познанието бе кръгла, стените й бяха издялани от бял мрамор.Таванът й представляваше купол, висок около петнадесет метра.В средата на залата беше гравиран кръг, в чиято окръжност на равни разстояния бяха разположени по-малки кръгове, изкусно изработени и оцветени в характерният цвят на всеки от Архангелите.От тях излизаха изящни линии, също в характерният цвят, умело преплитайки се и изобразяващи Вечния баланс.Братята още не бяха заели своите места в кръга, тъй като още никой не бе дошъл.Затова Малтарион бе тъй разгневен.
- Е, най-сетне някой да си спомни, че киснем тук от три часа - иронизира положението.
- Първо, трите часа бяха един.И второ, млъкни - пак го скастри Калдирион.
През портите, които разделяха Залата от останалата част от Храма, току-що бе влязъл Велтасин, Архангелът на Мира.Той бе пълна противоположност на Малтарион.Подобно на Пазителя, и той бе спокоен и тих, ала докато Калдирион бе способен да изпитва гняв, на Велтасин това чувство му бе непознато.Той носеше лилава броня, на чиито нагръдник бе изобразен гълъб, политнал във висините.Оръжието му бе изящно изработена коса, поръбена със злато.Острието й също бе лилаво, и също изработено от симбретил.
- Как сте, братя? - усмихна им се той лъчезарно. - Чувам, че сте имали да ни казвате нещо.
- Ами ако си бе направил труда да дойдеш по-рано, може би щеше да научиш по-рано какво имаме да ти казваме - обвини го Воинът, ала и той се засмя и прегърна Велтасин в мечешка прегръдка.Умиротворителят бе единственият, до когото братята не бяха успели да се доберат, затова се страхуваха, че той няма да дойде, ала сега узнаха, че страховете им са били напразни.
- Здравей, приятелю - усмихнаха се едновременно Драксис и Калдирион и стиснаха ръката на архангела подред. - Радваме се, че успя да дойдеш.
- Наистина ли това, което имате за казване, е от абсолютна важност? - поинтересува се той.
Усмивките и на тримата помръкнаха.
- Дори по-важно, отколкото можеш да си представиш - казаха те в един и същи глас.
- Щом е така, дано другите дойдат по-рано - рече Велтасин, вече престанал да се смее. - Наистина ме заинтересувахте.
- Няма да ти се наложи да чакаш дълго - рече някой откъм портите.
И четиримата насочиха поглед към вратите.Там стояха Анталион, Архангелът на Унищожението, както обикновено, облечен в черната си броня и препасал огромният си меч на гръб, и Ариел, Архангелът на Свободата.Драксис я изгледа напрегнато, ала тя с нищо не показа, че си спомня за разговорът им в градините.
- Радваме се да ви видим тук - произнесоха официално четиримата, щом другите двама заеха местата си.
- Ние също - отвърнаха те в хор.
- Хайде де, не ми се стои тук още дълго - прошепна Малтарион на брат си.
- Ще стоим тук един век, ако се налага - разгневи се Калдирион, но също му отвърна с шепот. - И ако още веднъж ми се оплачеш, ще ти натикам главата в някоя пещ.
Преди Воинът да отговори на брат си подобаващо, портите се отвориха за пореден път.В очертанията на вратата видяха силуетът на Римас, Архангелът на Забравата.Бронята му бе бронзова, с преплитащи се многообразни линии, богато украсена и изящна.За свое оръжие той бе избрал двурък меч, чието острие бе назъбено в основата и накрая остро като игла, изработено от симбретил.
- Поздрави, братя мои - поздрави всички присъстващи с успокояващия си глас.Когато Римас говореше, всички губеха представа за действителността, потъвайки в дебрите на блаженството.Такъв ефект архангелът оказваше на всички живи същества.Когато останалите ги поздравиха на свои ред, той зае своето място в кръга.
И тогава, портите на Залата се отвориха за последен път.Архангелите подвиха колене и се поклониха в израз на безмерна почит.
В Залата току-що бе влязъл Тириел, Архангелът на Вярата.Воинът, който имаше най-много заслуги за забвението на Несветата Троица.Архангелът, чиито движения и машинации доведоха до падението на Тримата.Той бе облечен в златна броня с качулка, която скриваше лицето му от хорските очи.Големите му бели криле светеха със сребрист отблясък.Златният му меч, оръжието, което бе унищожило Световният камък (The Worldstone - бел.а.) висеше на бедрото му, прибрано в изящната си ножница.Чак когато великият воин зае своето място в кръга, останалите се надигнаха.Само една по-малка окръжност остана празна - тази на Инерус, сребристият Архангел.
- И така, събрахме се отново - изрече официално Драксис. - Много години изминаха, откакто Тримата бяха сразени.Ала сега се надига друга сила, която заплашва съществуването на всичко живо.Затова ви повикахме тук.Сигурно помните, че след нашата мисия в Кил'Раен, аз бях съден от Боговете - всички кимнаха. - Ала след мисията ние не се завърнахме веднага тук.Трябва да знаете, че след като спасихме селото, в един стар хамбар ни се яви Господарят на Петият кръг - самият Инебрус.
- Как се случи това? - промълви Велтасин. - Как изобщо сте живи след това? Та на Земята нямаме право да се откриваме на смъртните...
- Знаем, Велтасин - намеси се Малтарион. - Така и не се преобразихме.Той бе дошъл, само за да ни предупреди.
- За какво? - попита Римас. - Защо Инебрус е рискувал толкова много, само за да си поговори с вас? Това не е в негов стил.
- Знаем - рече Калдирион. - Той дойде да ни каже, че слуховете в Ада нашепвали за фракция, целяща да върне Братята на Мрачните тронове.
- Невъзможно - намеси се и Тириел с дълбокия си глас. - За целта трябва да призоват портал към измерението, в което сега Диабло, Бейл и Мефисто са изгнаници.Добре знаете, че порталът трябва да бъде подхранван от могъщи сили.Сили, присъщи само на Архангели.
- Знаем - каза Драксис. - Затова трябва да разберем дали това е истина.Имам умели шпиони при Господарите, ала дори и най-умелия от тях не можа да ми каже с точност дали това е истина, или Инебрус просто се старае да ни подмами.
- И какво ще правим по въпроса? - попита тихо Ариел.
- Аз и братята ми мислехме...лично да "постъпим на работа" при някои от Господарите.
- Невъзможно!
- Нечувано!
- Дума не може да става!
- Приятели, помислете си - рече Велтасин. - Това може да е единствения начин да разберем какво да правим оттук нататък.
- Съгласен съм - обади се Тириел. - Планът ви е дързък, братя.Може и да се получи.При кои от владетелите ще се внедрите? Трябва да знаем къде сте.
- Аз отивам при Инебрус.Трябва да навестя стария си приятел - каза Отмъстителят.
- Аз ще съм при Тенубрис - извести и Малтарион. - В момента двамата водят война помежду си.Двамата с брат ми ще се погрижим огненият ни познат да изгуби тазвечерната битка.
- А аз ще отида при Калиндас - оповести Калдирион. - Отдавна не сме чували нищо за него.
- Дано всичко мине наред - пожела им Анталион. - Знаете, че никак няма да ви е леко, нали?
- Така е.Ала въпреки това трябва да направим всичко възможно, за да разберем истината.
- Тогава този въпрос е решен - заключи Тириел. - А сега, да обсъдим другите въпроси.В Лут'Голейн отново са се появили немъртви в каналите.Какво ще правим с тях?



*********************************



Заседанието продължи дълго.В края на деня братята се отправиха към покоите си, за да се подготвят за тръгване.Драксис вървеше умислен, с наведена глава.Естествено, той имаше свой дом, ала рядко оставаше в него.Предпочиташе да усеща древната сила, която се съдържаше в академията.Най-голямо впечатление му бе направил начинът, по които Ариел се отнасяше към него, сякаш за нея той изобщо не съществуваше.Все пак, нещата, които архангелът й изрече, бяха груби, ала да получава такова пренебрежение...не бе нормално.
Когато стигна до стаята си, той усети, че има някои вътре.Помисли си, че посетителят му е доста нагъл.Да навлиза в покоите на Ловеца, без дори да поиска разрешение, беше много невъзпитано.Затова Драксис отвори вратата малко по-рязко, отколкото трябваше.И застана на прага стъписан.Защото вътре бе Ариел, Архангелът на Свободата.
На Отмъстителят му трябваха две-три секунди, за да се съвземе.Когато го направи, рече:
- Малко е късно за посещения, не мислиш ли?
- Исках да разговарям с теб, преди да си отишъл при Инебрус.
- За какво?
- За нас.
Той въздъхна.Очевидно малката архангелка щеше да настоява упорито.Ала той не можеше да й позволи да разбере.Никога.
- Защо продължаваш да ме преследваш, Ариел? - попита той с болка в гласа. - Защо продължаваш да ме измъчваш?
- Защо не ме допускаш до себе си? - попита тя с не по-малка горчивина. - Защо се правиш, че не те интересувам, когато знам, че не е така? Защо?
- Не можеш да разбереш.
- Тогава ми обясни! - болката в гласа й бе изместена от ярост. - Ако ще продължаваш да ме отблъскваш, просто ми кажи защо? Друга ли има? Или просто искаш да си играеш с чувствата ми?
- Не е това...
- Тогава какво? - очите й се напълниха със сълзи. - Какво?...
- Добре, ще ти кажа - рече Драксис и затвори вратата.И двамата седнаха на голямото му, покрито със син балдахин легло. - Искаш да знаеш.Добре.Виж, Ариел, аз наистина те обичам.Винаги съм те обичал, още откакто бе създадена.Винаги съм мислил, че един ден ще бъдем заедно.Но...този ден все още е много, много далеч...
- Защо? - сълзите й капеха върху скръстените й ръце.
- Защото те обичам прекалено много, Ариел.Ако някой от Господарите ме залови, и влезе в мислите ми, ще знае, че ти си човекът, който обичам най-много.Любовта, която изпитвам към теб, не може да се сравни и с тази към братята ми.Не разбираш ли? Могат да те използват срещу мен.Ще знаят, че ако те заловят, веднага ще се предам.И светът, Вселената ще бъде изгубена.Затова не можем да сме заедно.Не и докато моята работа не е свършена.А сега ме извини - той се надигна от леглото - но ще се приготвям.Трябва да помогна на Инебрус в битката му срещу Тенубрис.
- Значи наистина ще отидеш? - попита го тя, бършейки сълзите от лицето си.
- Да...-прошепна той, взимайки остриетата си - така трябва.
Той се запъти към вратата, ала една малка, нежна ръка го спря.
- Бъди внимателен...заради мен - промълви тя и доближи лицето си към неговото.
Устните им се сляха в дълга, пламенна целувка.

Продължение... Веднага!

Истината:
Разказа не е идеален от страна на начина на писане, но адски ме кефи. Това е. Едва ли ти трябва да чуеш нещо друго.

Интересно е, хубаво е, че архангелите имат своите слабости, но... честно казано когато Драксис влизаше в стаята си, въпреки, че вече знаех кой ще е там, ми се искаше да бъде човек, някой, който да се опита да помогне в тази битка. Защо ли? Малко в повече ми идват небесно-адските същества и ми се иска да има нещо по-земно. Тъй като разказът е във вселената на Диабло(както сам си написал, според мен си беше по-добре, когато това беше твой собствен свят, който има сходни черти с този на играта), ще ми се да видя някои от типичните за него персонажи - църквата на Закарум, рицарите от Уестмарч или пък Виждеренците. Не, остави, това само ще опорочи разказа ти, който си е много добър.