Здравейте Не мислех, че първият ми разказ, който показвам тук, няма да е мой. Той е на един мой много добър приятел, който обаче няма смелостта да покаже творбите си. Затова бях решил да покажа първата, която се озове някак на компютъра ми. Е, това, което съм постнал тук, хич не е зле. Пожелавам ви приятно четене

----------------

Есента на 6358 година.
По прашния път, водещ към едно малко селце на Континента, вървяха трима души. Двамата от тях бяха високи и под дългите тъмни роби изглеждаха силни. Тъмните им кожи ги издаваха, че са от остров Атхана, островът на магьосниците, и най – вероятно, съдейки по телосложението им, бяха Пазители. В ръцете си държаха по една здрава, добре одялкана тояга за из път, а по лицата им бяха татуирани множество точки, подредени в линия по продължението на носа и завиващи над веждите, като описваха лека дъга над тях. Изглеждаха почти дивашки, но спокойните изражения на лицата им и доловимият душевен мир в очите им не можеха да бъдат признаци на жестокост. Спътникът им беше нисичък и на пръв поглед много слаб, облечен в наситено синя дреха с качулка, която закриваше лицето му. Първоначално всеки би си помислил, че това е дете, но ръката, която държеше тоягата, беше най – малкото на млад мъж. Тоягата вероятно му помагаше да намира пътя, защото с единия и край потупваше праха пред себе си.
Времето все още беше топло, очевидно лятото все още не искаше да напусне. Листата на дърветата обаче вече бяха обагрени в червено, жълто и кафяво и от време на време се чуваше тихият шум от падането им върху тревата. В продължение на много часове нямаше друг звук освен стъпките на пътниците и хрущенето на камъчетата под краката им.
- Господарю? – Тишината бе нарушена от един от воините. Гласът му беше неуверен, сякаш се чудеше дали е редно да заговаря. Изкашля се неспокойно.
- Кажи, Р’Ват. – Гласът беше плътен и идваше от дребната закачулена фигура, която вървеше на метър пред останалите.
Онзи се изкашля още веднъж и когато заговори, гласът му беше малко по – спокоен.
- Питах се...вървим толкова време...
Другият мъж, останал смълчан през цялото пътуване, вдигна поглед от пътя и го извърна към другаря си. Това беше достатъчно.
- Аз...простете, господарю Феалин! – Запелтечи Р’ват и наведе виновно глава. – Аз не...
- Няма нищо, Р’ват. – Мъжът отряза всякакви възможности на Пазителя да започне с извиненията си.
Последва кратка неловка тишина, която този път прекъсна Феалин.
- Няма нужда да се извинявате, защото пътят ни бе дълъг. И аз съм изморен, също като вас. Но скоро пристигаме и ще останем известно време. Почивката ще бъде достатъчна.
Мълчаливият погледна още веднъж из косо Р’ват и с това въпросът се приключи.
Вече две седмици бяха минали откакто тримата бяха напуснали Каменния път и се бяха насочили все на юг. Само веднъж бяха нощували под покрив и това беше при слизането им от кораба от остров Атхана до град Алендейл – най – големият град по източното крайбрежие. Като всички крайморски градове и този миришеше на силни подправки, алкохол и риба. Повечето сгради бяха двуетажни, построени толкова близо една до друга, че стопаните можеха да си говорят без да извисяват изобщо глас. Имаше безброй малки и тесни улички и още толкова крадци, които дебнеха изгоден случай да понапълнят изпразнената кесия. Градът имаше един голям площад, където търговците от различните краища на континента продаваха или разменяха стоките си, след което продължаваха пътя си. Хановете бяха може би най – често срещаните постройки в Алендейл. В зависимост от средствата, с които разполагаше пътникът, те варираха от обикновени дупки, където мазилката по стените отдавна беше паднала, масите бяха мръсни и никой никога не би отгатнал къде е била храната преди малко, до просторни, светли заведения, където бирата винаги беше студена, а стаите – чисти. Обаче едно нещо като че ли никога не се променяше и това бяха ханджиите. Те винаги бяха пълни мъже, с мазна коса и усмивка, която се разтегляше от ухо до ухо при звука от подрънкващите монети. Такъв беше и човекът, който посрещна групата на Феалин. Младежът не беше учуден, когато усети погледите, които му хвърляха хората. Не се трогна особено и когато чу предложението на ханджията, продиктувано, както той сам се изрази, от доброто му възпитание – а именно, съгласи се да ги пусне да спят в неговото заведение, само при условие, че веднага се качат в стаята, която той щеше да приготви за тях и платят двойно на това, което обикновено струваха преспиването и топлата вечеря. Заради дискомфорта, който евентуално биха причинили на скъпите гости на неговият скромен хан, каза той. По – късно в стаята, която представляваше малко помещение с едно легло и малко прозорче, от което влизаше влага, Р’ват се изказа по негов адрес доста горчиво. И все пак отношението на дебеланкото не беше нищо ново. Видеха ли кораб от Атхана, всички бягаха далеч, страхувайки се от проклятието, което могат да си довлекат. Какво ли оставаше за един обикновен гражданин да попадне лице в лице с някой от тези зли магьосници с нечисти помисли?
Разбира се това бяха глупости. “Островът на вещерите” и “прокълнатото място” бяха само част от имената, с които се бе сдобил Атхана. Всъщност това бе място, където монасите намираха душевен покой, а някои от тях развиваха силите, заложени във всеки един човек – а именно силата на Земята, на Водата, на Огъня и на Въздуха – четирите начала, както ги наричаха някои. Имаше четири храма, разположени в четирите края на острова. Всеки от тях възпитаваше учениците си на силата на Бога, към когото отправяше молитвите си. Феалин беше от Белият храм – храмът на Марал. Не се бе научила да управлява вятъра, но бе развил друга способност. Мразеше обстоятелствата, при които я бе получил. Очите му бяха ослепели и последното нещо, което бе видял, беше смъртта на родителите му. След това светът изгуби светлината си. От този ден мълчаливият Пазител бе неотлъчно до него. Фелаин така и не беше видял лицето му, но можеше да познае тихите му стъпки навсякъде. Казваше се Кудрет. Р’ват се бе появил по – късно в живота на Феалин, всъщност преди две години. Беше от хората, които трудно мълчаха, но ако трябваше да се свърши нещо важно, той винаги беше пръв в редиците с желаещите. Р’ват беше може би на 19, с няколко години по – млад от монаха, но се извисяваше високо над него. Човек със сигурност би помислил два пъти преди да реши да нападне когото и да било с компания като двамата Пазители...

Селото се казваше Голям шип и се намираше на около седмица път югоисточно от планините Зулка. Беше малко селце, произвеждащо предимно вино. Точно днес хората празнуваха Фиенна или казано по друг начин – официалното начало на гроздобера. Още в ранни зори млади и стари излизаха в лозята и започваха беритбата под веселите звуци на флейти, акордеони и други музикални инструменти, които правеха работата по – приятна.
Вечерта щеше да има тържество, на което ценителите на доброто вино щяха наистина да имат повод за празнуване.
Дебел мъж надхвърлил петдесетте се разхождаше из лозята. Голото му теме лъщеше на слънчевата светлина и той често-често го избърсваше с бяла кърпичка. Беше облечен с бяла риза и синьо елече, чиито копчета заплашваха да се разхвърчат на всички посоки под напрежението на всяко вдишване. Носеше черен панталон, който също имаше вероятност да не издържи много дълго. Той се доближи до млада жена и едно момченце, което я молеше да му подаде косера, за да поработи и то.
- За пореден път ти казвам, Даниел, гледай си кошницата. – Жената очевидно му беше майка и още по-очевидно се изнервяше от мрънкането на сина си, което сигурно продължаваше от часове.
- Ама ти никога нищо не ми даваш!
Майката не каза нищо повече и продължи да отделя тежките зрели гроздове и да ги слага в кошницата.
- Лара, трябва да си наистина щастлива, че имаш такова работливо дете. Ще стане чудесен мъж един ден. – Дебелакът се беше ухилил широко, когато заговори. Наистина му беше забавно да се заяжда с нея, макар и не със злоба.
- А, Лукас, здравей! – поздрави жената сърдечно и му хвърли един осъдителен поглед. Старчето беше ханджия в единственото такова заведение в Голям шип. Изкарваше добри пари особено от минаващите през селцето пътници, които често се застояваха повече от предвиденото и си тръгваха с мъка. Не защото мястото беше чак такава прелест, напротив – беше на два етажа, като на първия имаше няколко маси и бар, а на втория се намираха стаите за почивка. Не можеха да си тръгнат заради махмурлука, който обикновено беше тежък.
- Защо не дадеш на момчето да поработи?
- Лукас, май Моли те търсеше... И не изглеждаше особено щастлива. Какво си направил? – нямаше друг начин да разкара старчето, освен да го излъже, че жена му го е викала. Ако имаше нещо, от което той да се страхува истински, то това беше Моли.
И този път резултатът не закъсня. Мъжът започна да се оглежда притеснено насам-натам и отново попи темето и врата си.
- Ами...мерси, че ми каза...Аз по – добре да тръгвам, а? – И без да дочака отговор се запъти нанякъде.
Постояха известно време в мълчание, след което момченцето се ухили хитро.
- Ако не ми дадеш косера, ще кажа, че не харесваш Лукас.
Майка му се вторачи в него. Отначало го гледаше учудено, след това гневно. Понечи да каже нещо, за да нахока сина си за нахалството и наглостта, но си замълча. “Чудесен мъж, а?”- помисли си Лара и се подсмихна. Детето й беше само на 5, а вече правеше първите си опити да изнудва.
- От мен няма да получиш нищо, момченце! И ако не искаш да останеш в стаята си до края на зимата, спри да протестираш!
- Ама...
- Никакво “ама”!
Даниел се нацупи и не каза нищо по въпроса с претенциите си за косера до края на деня. Всъщност десет минути по – късно беше забравил напълно за тях, защото се видя с Били – момче на неговата възраст, достатъчно глупаво да го следва навсякъде. Миналият месец едва не се бяха удавили в онази безименна река, водеща началото си от планините Зулка. След като родителите им се увериха, че са добре, ги прибраха вкъщи, накиснаха краката им в топла вода и им дадоха чай, за да не настинат. През това време им се бяха накарали, а Дани не беше излизал за няколко седмици от дома си без надзор. Наистина досадно, мислеше си момчето. Защо просто не забравеха за случилото се? Нали никой не беше пострадал? От този ден майка му не му се доверяваше за абсолютно нищо.
Сега Били и Даниел се разхождаха и водеха безгрижен детски разговор. В главите им нямаше място за лоши спомени и момчетата просто се наслаждаваха на прекрасния ден. По – късно може би щяха да измислят още някоя пакост, за която да бъдат наказани.

Красива млада жена тъкмо се изправи, след като беше напълнила малката си кошничка с грозде. Косата й беше руса и сплетена на плитка, която стоеше на едното й рамо. Беше облечена в семпла рокля на цветя. Очите й искряха със зеленикав отенък, когато тя вдигна ръката си, за да избърше челото си, по което бяха избили капчици пот.
- Сета, какво правиш пък ти тук?Не трябва ли да си почиваш? – Усети нечии очи да се плъзгат върху издутият й корем.
Гласът принадлежеше на селската лечителка, която сигурно също се беше включила в работата. Беше жена на средна възраст, макар че сребристите й коси казваха друго. Но лицето й беше младежко, а най – вече очите й, които искряха все едно е някое момиче. И въпреки милото си изражение, тя беше сурова жена що се отнасяше до пациентите й.
- Нима очакваш да си седя в къщи при такъв хубав ден? – Усмихна се леко Сета. – А и на малкият му харесва.
Лечителката много се съмняваше в това дали е “малкият”, а не “малките”. Момичето имаше прекалено голям корем, за да бъде само едно дете. Беше израждала доста бебета, за да разбере кога има близнаци.
- Поне стой на сянка – посъветва я тя и плъзна още веднъж загрижен поглед към корема й. – Трябва да почиваш. Остава много малко време до раждането...
- Да, знам, знам...Говорили сме много пъти, лельо Ана. Няма да си почивам, когато искам да работя. Тези последни месеци са направо ужасни. Лара е взела абсолютен контрол над пекарната и не ме допуска да пристъпя на прага дори! Било прекалено горещо!
- Лара е мъдра жена и има повече опит от теб! Все пак има дете, в името на Боговете!
- Да, разбира се... – Сета се усмихна мило и целуна леля Ана по бузата. – Ще се видим пак.
Лечителката въздъхна тежко и проследи момичето с поглед, докато не изчезна сред множеството хора. Наистина не одобряваше поведението й, но беше абсурдно да й се говори какво е редно и какво не е. Сета изглеждаше крехка заради дребния си ръст, но в действителност беше силна и упорита жена. Обичаше да бъде заета и да се справя с всичко сама. Инстинктивно винаги намираше правилното решение и изглежда го съзнаваше, защото не допускаше никой да й се налага. Ана поклати глава и се зае с гроздето. Беше добра година за селяните, без съмнение...

Сета вървеше напред, леко усмихната. Всички бяха толкова загрижени за детето й и за нея. Това я караше да се чувства щастлива и обичана. Бременността само я караше да се чувства още по – добре, защото знаеше, че когато мъжът й се завърне от Рае, ще намери детето...тяхното дете. Майк беше строител. Трудна, но почтена работа. Печелеше се добре, стига да попаднеш на подходящото място. А Рае беше идеален. Беше нов град, може би на 3 или 4 години. За това кратко време се беше превърнал в столица на целия Континент, макар че все още имаше доста недоволни. Но никой нямаше да посмее да направи каквото и да било срещу волята на онези от онова място – Атхана. Рае беше под опеката на четирите Храма и те лично се бяха заели с финансирането на мероприятията по развиването му. Говореше се, че имало замък, построен върху водопад, затискайки падащата водна стена под дебело стъкло. Беше трудно да се повярва. Но в представите на Сета определено беше красиво. Понякога си мечтаеше да живее в един такъв замък, заедно с Майк и детето им и разни слуги да задоволяват всяка тяхна прищявка... Красиво...и убийствено скучно, както го виждаше. Определено не би се доверила на някой друг да сготви яденето или пък да изчисти къщата. Майка й я беше научила да не оставя работата на друг и това се беше превърнало в нещо като дишането за нея.
И изведнъж нещо я накара да прекрати мислите си и да се съсредоточи. Трима души вървяха по пътя към селото. Двамата бяха високи и мургави, а третият беше със спусната ниско над лицето качулка, която прикриваше каквито и да е черти. Имаше нещо странно в тях...не бяха обикновени минувачи. Не бяха просто пътници... Сета не бе виждала монаси през живота си, но сега беше повече от сигурна, че тези тримата са точно такива. Мисълта я жегна. “Магьосници?”-каза на себе си тя. Изведнъж двамата високи мъже извърнаха главите си към множеството хора в лозето. Тя усети ясно погледът им върху себе си. Беше само за секунди, след което те продължиха да гледат напред. “Гледаха...мен?”- неразбиращо зададе тя въпрос. “Не ставай глупава! Че за какво им е да гледат теб? Ти си една селянка! Не се различаваш с нищо от другите!” – скастри се тя мислено и продължи пътя си към голямото дървено корито, където се събираше гроздето. Опитваше се да запази спокойствие, но присъствието на тези не й даваше мира. Какво ли търсеха тук все пак?

Феалин усети ясно присъствието й. Не я виждаше, но можеше да каже без капка съмнение къде се намира в момента.
- Виждате ли я? – промълви той и чу тихото изшомоляване на дрехите на Пазителите си, когато обърнаха главите си към лозята.
Кудрет я видя. Беше красива и имаше излъчване, за което много владетелки можеха да й завидят. Личеше си, че е притеснена. Дори и от това разстояние можеше да види тревогата в очите й. След като извърна отново глава към пътя си, Пазителят беше сигурен, че тя си е тръгнала.
- Трябва да говоря с нея. След това задачата ни е приключена и ще можем да идем в Рае, за да видим какво правят нашите братя. Предчувствам, че ще останем там по – дълго от предвитеното.
Р’ват погледна неразбиращо първо Феалин, а след това и Кудрет, но и двамата не даваха признаци, че ще проговорят скоро. Той също реши да запази мълчанието и потъна в собсвтените си мисли. Стомахът му изръмжа като тяхно огледало и той измърмори нещо смутено.

Вечерта бавно започваше да се спуска, но въпреки това навсякъде беше светло като ден. Фенери бяха закачени на дълги прътове, увити с бели и розови ленти. Музикантите се бяха преместили при голямото корито, където щеше да се извърши последната част от ритуала на Фиенна.
Гласовете на хората от Голям шип създаваха усещането за огромен кошер, бръмчащ весело под звуците на вятъра.
- Скъпи приятели! – Гласът беше басов и веднага въдвори тишина сред кошера. Принадлежеше на висок мъж с къдрава черна коса и черни като бръмбари очи. Имаше стойка като на човек, прекарал по – голяма част от живота си върху седло. Беше облечен с червено елече и черен панталон.
- Благодаря ви за здравия труд, който положихме всички днес! – Продължи мъжът. - Надявам се тази година виното ни да стане също тъй хубаво, както бе и миналата година!
- Че и по – хубаво! – Провикна се някой от тълпата и това предизвика смях и одобрителни викове.
- Аз, като кмет на това малко селце, каня всички дами да се съберат около мен.
Кметът разпери двете си ръце и се усмихна топло. Тъкмо беше изрекъл тези думи и от тълпата селяни заискачаха малки момиченца на по 6-7 години, облечени все още с лятни рокли. След тях дойдоха и младите момичета, както и по – възрастни жени. Всички се събраха около кмета, хихикаха и гледаха с надежда мъжете.
Фиенна беше празник, в който се събираха двойки. Беше особено важен ден за младите жени, които все още бяха сами и си търсеха съпруг. Мъжете щяха да дойдат при своите избраници щяха да им помогнат да се качат в коритото, където дамитя щяха да се заемат гроздето.
И ето че първите младежи пристъпиха напред. Движенията им бяха в ритъм с веселата музика, която продължаваше да изпълва Голям шип.
- Хайде бе, Били, ела с мен! – Извика детско гласче някъде отстрани.
- Как пък не! – Отговори момчето и изгледа приятеля си с укор. Двамата с Дани бяха чакали цял ден точно този момент и до сега се бяха спотаили зад ъгъла на една от близките къщи. – Върви си сам! Аз няма да дойда с теб!
- Хайде де! Цял ден само приказваш! – Даниел хвана ръката на приятеля си и се опита да го издърпа от скривалището, но другото момче се дръпна назад. – Какво? Да не те е страх?
- Не ме е страх!
- Тогава ела с мен!
- Няма! Махни се! – Били още веднъж се изплъзна от хватката на приятелчето си, погледна го недоверчиво и побягна нанякъде.
Дани се изплю след него, след което се обърна към множеството. Тя беше там. Беше сигурен, че това е любовта на живота му и щеше да я спечели още сега! Приглади косата си, изглади с ръка гънките по ризата си и тръгна напред с цялото си достойнство.
Вървеше, вперил очи в своята избраница. Често си беше представял как когато двамата порастнат ще си имат куп деца и собствено лозе. Може пък и да се преместят в Рае, където той щеше да я обсипва с всички необходими неща, за да я направи щастлива... Момчето въздъхна нервно, прокашля се и спря пред малко момиченце. Беше с две години по – голяма от него и се казваше Емили. До сега не бе разменил и една дума с нея, но я беше наблюдавал. Знаеше, че това е Тя. Сега беше облечена в синя рокличка, с малко дантелено коланче. Нямаше обувки, но като се замислиш, малко деца в Голям шип носеха. Косата й беше кестенява и се спускаше на вълни по рамената й.
- Ъм...ъъъ... – Изобщо не започна добре. Прочете го и на лицето на Емили.
- Да? Кажи? – Попита момичето, гледайки го странно. Едва ли точно това беше мечтаният от нея човек, който да я покани.
- Ами... – Дани беше загубил абсолютно дар слово. Не беше предполагал, че ще е чак толкова трудно! А и тези възрастни! Изобщо не му помагаха, като се смееха така!
- Аз...исках да...
- Ако търсиш майка си, тя е ей там – момичето посочи с показалец някъде зад хлапето.
Естествено, че не търсеше майка си! Наистина ли изглеждаше толкова глупаво? Даниел се прокашля и видимо се стегна. След което се наведе към лицето на Емили и заговори нещо тихо на ухото й. Момичето първоначално се сепна, след което придоби по – меко изражение и леко се изчерви. След като той се отдръпна от нея, върху изчервеното му лице бяха паднали тъмните му къдрици, а очите му гледаха с въпрос. Отговорът беше протегнатата ръка на Емили. Беше успял!
- Имаш ли представа какво й каза? – Сета беше седнала на един от столовете, заобикалящи една от петте дълги маси на площада.
- Мне... – беше отговорът на дългогодишната й приятелка. Изражението й беше такова, все едно току- що беше изгубила нещо ценно.
- Стига де, Лара. Момчето просто съзрява по – бързо.
- Не ме успокояваш.
Този разговор определено се струваше забавен на бременната жена. Сдържаше смеха си, само за да не обиди приятелката си. И тогава отново ги видя. За втори път усети погледа на тримата монаси върху себе си и този път беше сигурна, че той е насочен точно към нея.
От коритото се чу весел писък, после още един. Сета се обърна натам и видя как момичетата скачат при гроздето и започват да го мачкат с крака. Сега всички бяха насочили вниманието си натам, така че тя имаше възможност да види какво искат тези хора.
- Ще ида да се поразходя. – Съобщи тя на Лара.
- Добре ли си?
- Да, да...Искам само да се поразтъпча малко.
Казвайки това, младата жена побърза да се отдалечи.
Огледа се наоколо и отново ги видя. Отначало застана на място, несигурна дали е правилно да се изправи лице в лице с такива хора. Дали пък нямаше да наранят бебето й? Поклати глава, придоби решителен вид и се насочи към тримата мъже. Седяха на една пейка, в сянката на дърво, останало почти без листата си.
- Добър ден. – Поздрави тя, сякаш да виждаш в селото си магьосници беше нещо съвсем обикновено.
- Добър ден, жено. – Проговори дребната закачулена фигура, седяща между двамата яки мъже. – Бях започнал да мисля, че няма да се решиш да дойдеш.
- Кои сте вие? – Изражението и гласът й в този момент издаваха желанието й да получи отговор веднага. С едната си ръка леко мачкаше една гънка на роклята си.
- Не трябва да се страхуваш от нас, жено. – Проговори по – младият от двамата мургави мъже. – Не сме дошли да те нараним.
Онзи в средата се изправи, облягайки се на тоягата си. Сета отстъпи крачка назад.
- Какво искате?! Ако мислите да нараните бебето ми...
- Успкой се, жено. - Нисичкият, облечен в наситено синьо монах, протегна помирително ръката си. – Не сме дошли да нараним детето ти, а да му помогнем.
- Да му помогнете? – Сета придобиваше все по – недоверчиво изражение с всяка секунда. – Не ме смятай за глупачка, магьоснико! Няма да взема нищичко от тебе!
- Знаех си, че ще бъде трудно... – промърмори младият Пазител. По – възрастният го стрелна с един от онези свои погледи и младежът млъкна.
- Жено... Детето ти ще има зла съдба, ако сега не... – Гласът на Феалин беше умолителен.
- Заплашваш детето ми ли?! – Ярост се надигаше в гърдите на Сета. Нямаше да позволи на никого да нарани нейното бебе. Щеше да направи каквото е нужно, за да го защити.
Дребният монах бръкна някъде в робата си и извади дебела сребърна верижка, на която висеше странен медальон. Представляваше увита около меч змия, с едно птиче и едно драконово крило. Влечугото бе отворило страшно устата си и се виждаха двата му остри зъба, а очите бяха направени с някакъв бял камък.
- Вземи това, жено. И когато синът ти се роди, сложи го на врата му. Не позволявай дори за миг да го сваля, инак го очаква зла съдба.
Сета погледна протегнатата тънка ръка на магьосника и висящата от нея верижка. После заговори без да откъсва очи от тях.
- Говориш все за зла съдба... Искам да знам.
- Просто приеми медальона. Сякаш е подарък за рождението на детето ти. Кълна се в дарбата си, че не ще направя нищо, което би наранило създанието в отробата ти.
Думите му бяха сякаш искрени. Поне искрени звучаха в ушите на Сета. И все пак се подвоуми преди да вземе медальона.
- Синът ти ще се роди сръчен. Не го спирай в това, което иска да върши, макар да ти се струва недобро. – Феалин спря за секунда, за да види реакцията на жената, но тя не направи нищо, освен да се заслуша по – внимателно. – Ние с теб не ще се видим повече. Но вечно ще помня срещата с теб, жено. Бъди внимателна и се грижи за сина си. И не позволявай да сваля медальона дори и за миг.
След което тримата се обърнаха и закрачиха бавно. Оставиха Сета с много въпроси, които вероятно не би задала, дори и да бяха останали. Сега жената стискаше между пръстите си дебелата верижка. Продължи да гледа след нисичкия закачулен монах докато не се изгуби от погледа й. След това прибра медальона на сигурно място и нежно постави длан върху корема си.
- Няма да позволя на никого да те нарани.

Много е добро! Поствай още ако има

Добро начало на историята, за стил и т.н. няма да говоря, има го в изобилие. Какво ми харесва най-много - детайлността на заобикалящия свят.


Demonic, малко неща си чел от този форум.

С 6 мнения на ден кого заблуждаваш

П.П. Crow, ако това си го писала ти ще те убия ^^

А аз мога ли да пусна една тема "Без заглавие" и без съдържание вътре, а? ,

Похвално, колеги, похвално. Най-после един ДЪЛЪГ разказ. Имам чувството, че онези измислици на по два абзаца, писани в някое междучасие (какво междучасие, те се пишат по-бързо отколкото човек си вади приспособлението от гащите в тоалетната ПО време на междучасието) не са никакво творчество. Радвам се да видя, че поне някой взе да разбие клишето.

Рали, не смятам да ти се вясвам скоро пред очите А и знаеш, че малко не съм в състояние да излизам напоследък. Но това беше за добро! Виж, че хората го харесаха!

Бе The_Crow може ли да си толкова сладка като пишеш така, само ме разтапяш и ме караш да си мисля за тебе
А и с това палаво мастурбиращо момиченце на аватара ме печелиш сексуално, но се опитай и морално също.
Много добра работа, разболявай се по-често, да си сядаш на задника и да пишеш хубави неща. Що не вземеш да го посветиш на мене?

Напротив, аз съм твоето вдъхновение. Много приятно пишеш, фактът че съм прочел нещо след 00:00, е показателен
Тя е сложила ръце пред... но тя... тя... маха с опашка! Значи иска да я... погалят?

Е, значи все пак се престраши Да не се обидиш, но Прологът ми хареса повче Май нещо ти липсва вдъхновение...Е, късмет с другата глава.

Baka!

Not perverted, aye? Who d'ye think ye are kidding?

Ayumi нелегално съм на компа. Дебна нашите да си легнат...добре че си открих кабелите
Оправих заглавието Чао за сега, бака

Познай, момиче с перверзен аватар!

Мъже ,кво да ги прайш.

Мдааммм, нахална съм и отново я пускам, макар да бе изтрита. Ако има интерес, може да пусна и следващата. Ако не...Е, ще го преживея

Глава 1 - Мечът

Пролетта на 6375 след Сътворението.
Годините се нижеха така, както и течаха водите на бързото поточе от планината.
Като че ли обаче нищо не се бе променило. Това поне важеше за Голям шип, където лозето беше все така хубаво, а Фиенна продължаваше да се празнува по същия весел начин. Единствено лицата на хората се променяха.
Денят беше топъл, а въздухът наситен с ароматът на пролетните цветя. Небето беше синьо, като от време на време се появяваше по някой бял пухкав облак, който приемаше причудливи форми и караше малките деца да го сочат с весели викове.
За разлика от малките обаче, работата за възрастните никога не спираше. Малкият селски площад кипеше от звуци, миризми, подвиквания. На пазарът отново беше претъпкано от жени, които пазаруваха.
Една от тях се спря пред сергията със зеленчуците. Беше младо момиче, с вързана на главата кърпа, която да пречи на дългата й черна коса да се разпилява. Черните й очи упорито се бяха впили в картофите. Тя си даваше вид, че не забелязва младият мъж, който не спираше да й говори нещо, и той упорито пренебрегващ намеците на момичето да се разкара. Кичурите немита кафява коса на младежа се тресяха в такт с енергичните му жестове, докато обясняваше нещо. Имаше рядка брада и живи кафяви очи, които сякаш попиваха всеки детайл от тялото на момичето.
- Хайде де, Клара... Искам да се видя с теб веднъж без баща ти да е наоколо! Моля те! – младежът събра дланите си в умолителен жест и погледна момичето с най – невинния поглед, на който беше способен.
Клара се обърна с гневно изражение към него и плъзна погнусен поглед по мръсното му тяло и скъсаните дрехи, с които беше облечен.
- Излагаш майка си. Не искам да се виждам с човек, който все още си мисли, че е дете! – тя му обърна гръб и продължи към друга сергия. Младият мъж припкаше след нея като послушно кученце.
- Не я излагам!
- Даниел, остави ме на мира – отчаянието в гласа на момичето се беше смесило с досадата. От кога ли продължаваше този тормоз?
- Няма.
- Защо не си намериш работа? Всичките ти приятели имат работа! Повечето дори вече имат и семейство!
- Но ти осуетяваш плановете ми за съвместното ни бъдеще!
- Съвместно бъдеще?! – Клара почти изкрещя и няколко души се обърнаха към тях. – Ти съвсем си се побъркал! Намери си някое глупаво младо момиче, което... Богове, защо изобщо говоря с теб!
С тези думи момичето се обърна с гръб към него и забърза сред тълпата, събрала се на пазара. Дани погледа известно време след нея, сви рамене и тръгна в друга посока. Щом тя не искаше да се видят, някоя друга щеше да поиска. Затова се огледа любопитно наоколо и след няколко минути видя приятно закръглената дъщеря на старият О’Райли – дърводелецът на селото. Момичето беше хубаво и накара Даниел да тръгне към нея с усмивка.
- Хей, Никол, чакай малко! – провикна се той.
Тичайки към нея, почти не забеляза изпълнения с досада поглед, отправен към него от близката сграда. Отвътре лъхаше ужасна жега, затова всички прозорци на ниската постройка с олющена мазилка бяха отворени. Над вратата кокетно висеше малка табелка с изобразени на нея чук и наковалня. За селяните от нея нямаше нужда, но хората, които минаваха през Голям шип често имаха нужда от ковач.
Подпряно на рамката на вратата, също широко отворена, стоеше младо момче, на чийто врат висеше странен медальон. Черните му очи следяха напрегнато как Даниел шепне нещо ухилен в ухото на Никол, а тя се изчервява. Младежът не беше на повече от седемнадесет години и макар широките рамене и силните от работата с тежкия ковашки чук ръце, лицето му не можеше да скрие това. Носеше престилка, която отдавна бе заменила естествения си цвят с черните сажди,а на много места беше прогорена от искрите, които неминуемо хвърчаха при работата.
Момчето поклати главата си и черната му коса, сега вързана на опашка, се разлюля. Не си струваше да си губи времето в зяпане, когато имаше толкова много работа. Затова се върна в ковачницата при нагрятото на пещта парче метал. Все още нямаше никаква форма, но младежът беше намислил нещо специално. Този път учителят му бе казал да направи нещо за себе си.
- Няма ли да починеш, Али? – обади се глас от другия край на ковачницата. Принадлежеше на висок и як мъж, приведен, защото таванът за него беше нисък. Косата му беше прошарена, а очите му гледаха топло към младото момче.
Това беше вторият баща на Аластар - синът на Сета. Истинският му баща така и не се беше завърнал. Майка му казваше, че е загинал по време на работата си, бил паднал от скеле. Често докато беше още малък я чуваше да плаче, но не знаеше как да я успокои. Не беше имал баща и не знаеше какво е да изгубиш човек, когото обичаш. Но знаеше, че не иска да вижда жената, която го беше обграждала с грижи и любов от раждането му, да страда. Такава болка се лекува само от времето и от нова любов. За щастие Сета намери Орб от Хава – малко градче близо до Северния път, водещ към планината Менагалар и негостоприемната земя на Белите гори. Като всички хора от севера и Орб беше жилав, упорит и на пръв поглед изглеждаше жесток. Може би това се дължеше от части и на факта, че по – голяма част от живота си беше прекарал като воин. Налагаше му се твърде често да напуска родния си град и да се сражава в Белите гори, където двата основни клана не спираха кървавата си вражда. Беше му се случвало да убива жени и деца, да убива беззащитни старци. И се мразеше за това. Това беше и причината да напусне враждебните и сковани от лед земи и да потърси спокойствието, което не беше познавал до този момент. Е, бе го намерил в това малко селце, където хората сякаш не се интересуваха какво става с външния свят. А и не им беше нужно. Всички в Голям шип бяха мили и сплотени като едно голямо семейство. И никога не му бяха задавали въпроси за миналото му – просто го бяха приели.
- Ами...не съм изморен. – Отговори Аластар без да извръща очи от чука и метала.След това продължи на пресекулки, защото звукът от ударите щеше да заглуши думите му. – Почивах преди малко...Даниел пак се опита да пробута историята за съвместното бъдеще...и...беше ми интересно...да видя дали най – сетне няма да отнесе някой шамар...
- Това момче има дяволски късмет, знаеш ли? Ако имах дъщеря и я задяваше по този начин...
- Никое момиче не казва на родителите си. Не мислят, че Дани е достоен да бъде обсъждан...А ако някой каже на бащата...той казва, че дъщеря му не е способна да прави такива неща...
Орб се засмя и хвърли поглед към младото момче, което беше прехвърлило ръката си през крехките рамене на Никол.
- Ако О’Райли разбере, хлапето ще има доста неприятности.
- Мхм...
- Е, аз ще тръгвам. Трябва да се видя с майка ти. После пак ще дойда.
- Мхм...
Севернякът се намръщи обидено. Аластар отново не го слушаше. Не че не беше свикнал – когато беше в ковачницата, синът му забравяше за всичко. Определено обичаше това, което прави. Преди да поеме към малката пекарна на другия край на улицата, Орб пожела лека работа на момчето, което отново му изсумтя одобрително. Сигурно дори не беше и забелязал, че вторият му баща излиза.

Нощният хлад бавно нахлуваше и принуждаваше повечето хора да се приберат в домовете си, за да вечерят със семействата си. Само в ханът работата никога не спираше, защото това беше пристан на самотниците, на изморените от работата или на хората, които просто искаха да прекарат известно време с приятелите си.
Аластар хвърли поглед на последната си работа и кимна одобрително. След цял ден усилен труд най – сетне беше готов. Мечът беше малко по – дълъг от стандартните, с които боравеше армията, но също така беше направен и от по – здрав метал, какъвто му беше дал Орб. Момчето не знаеше от къде го е намерил, но му беше дълбоко благодарен. Дръжката на оръжието беше вдъхновена от една история за дракони, която беше чул наскоро и затова Али се беше постарал максимално точно да изобрази драконовата глава, която сега беше захапала острието.
Постави внимателно творението си на видно място, защото Орб винаги идваше в ковачницата съвсем рано сутрин и младежът искаше трудът му да бъде оценен. След това излезе от сградата и заключи вратата. Вдиша дълбоко чистият нощен въздух и закрачи със сладка умора към дома си. Загледа се в ясното, осеяно с мигащи светлинки небе и се запита дали някой ден ще се ориентира по небесните светила като севернякът, който беше пропътувал половината континент, за да стигне до това малко селце. Дали щеше да стане толкова силен като него?
Момчето знаеше, че вторият му баща е бил военен преди да дойде в Голям шип. Като всяко момче, и Аластар понякога мечтаеше да напусне селото и да се отдаде на приключения. Искаше му се да стане воин, но си нямаше и най – бегла представа дори как да държи меча правилно. Може би заради това сега беше направил оръжието – искаше да се научи. Но знаеше, че едва ли някога щеше да напусне селото, а и Орб едва ли щеше да се съгласи да му стане учител. А и майка му... Да, сега имаше кой да я подкрепя, но Аластар не можеше да я предаде по такъв начин след всичко, което беше направила за него.
Въздъхна и продължи да крачи, като мигащата светлина от прозорците на къщите, покрай които минаваше, му сочеше пътя. Неволно си спомни първите дни в ковачницата, след които се прибираше уморен до смърт с изгарящи от болка мускули. Чукът му се струваше ужасно тежък и трудно издържаше на жегата в ковачницата. Но дори и отначало да му се струваше невъзможно да свикне, не спираше да си повтаря, че това е, което иска да върши цял живот – да вдъхва живот на безформения метал.
И унесен в мисли неусетно бързо се озова пред входната врата на дома си. Отвътре се носеше миризмата на вкусната вечеря, която майка му беше приготвила. Младежът отвори вратата и влезе. Нямаше търпение да се събуди на другата сутрин и да разбере какво мисли Орб за меча.


- И защо точно меч? – попита подозрително севернякът, държейки оръжието в ръцете си и проверявайки баланса му. Изработката беше перфектна, а идеята с дракона определено се беше получила.
- Нали каза да направя каквото си искам. Прииска ми се да направя меч – отговори момчето без да издава желанието си, че иска да се научи как да борави с оръжието. За Орб обаче това беше очевидно.
- В моята страна, когато момче направи меч, на него се гледа вече като на мъж. И той е свързан завинаги с оръжието, което е направил. Все едно двамата споделят една душа.
- Добре звучи – усмихна се младият ковач.
- Но двамата са едно, само когато се калят в битка – сега севернякът погледна към Аластар с тих упрек. – Знам защо си направил оръжието, синко. Но майка ти няма да е доволна, ако разбере за това. Не ти трябва меч, Аластар.
- Но...Ами ако някой ден нападнат селото? Кой ще го защити? Никой не знае какво да прави, ако...
- А ти какво ще направиш? Да не мислиш, че е толкова лесно да убиеш човек?
- Не...аз...
- Забрави за меча, хлапе. Изработката е отлична, поздравявам те. Но няма да ти бъда учител. Дойдох тук, за да забравя войната. Не искам да си я припомням сега.
Аластар взе творението си и му хвърли последен поглед преди да го увие в стар парцал и да го остави в един ъгъл. Знаеше си, че ще стане точно така. За какъв дявол му беше притрябвал меч наистина? След това с тежка въздишка се върна към работата си.
През целия ден никой от двамата не отвори отново дума за меча, но момчето често хвърляше поглед към ъгъла.

Вечерта излезе по – рано от ковачницата с идеята да се разходи на чист въздух. Все още имаше няколко часа докато се стъмни, затова реши да излезе от селото и да се поразходи в гората. Това винаги го успокояваше, а сега имаше нужда да спре да мисли за оръжието. Знаеше, че няма смисъл да упорства, но не можеше просто така да се откаже. Беше почти мъж, а не можеше да се бие дори и в ръкопашен бой. Никога не му се беше налагало в Голям шип. Макар да имаше силно тяло, той беше абсолютно безполезен. Не искаше да остава такъв.
Изведнъж усети как някой се мята върху него и го яхва на конче. Действоето беше последвано от почти истеричен смях.
- Слез от мен! – извика младият ковач и се опита да махне ръцете, сключени в здрава хватка около врата му. Неволно и той се засмя, докато се мъчеше да откачи Даниел.
- Ето, че не беше трудно да се усмихнеш! Носиш се по улиците като някой облак. Хората се чудеха какво има.
Даниел слезе от гърба на по – младия си приятел и преметна тежко ръката си през рамената му.
- Какво става сега?
- Изморен съм – отговори лаконично момчето.
- О, изморен бил. Я се стегни! Ела с мен! – Дани го задърпа за ръката, както някога беше направил с Били.
- Къде? – объркано попита Аластар и се опита да се отскубне.
- Имам среща с дъщерята на О’Райли. Нямам търпение!
- И аз за какво съм ви?
- Ти ще пазиш. Сега е сама у тях.
Аластар успя да издърпя ръката си и го погледна обвинително.
- Кога ще спреш? Знаеш ли каква беля си навличаш така?
- Никаква, ако ти пазиш. О, хайде, не ме гледай така! Никога досега не си бил с жена и не знаеш какво изпускаш. Аз обаче знам и нямам намерение да си изгубя шанса. Тя е жената на живота ми!
- Те всички са жената на живота ти...
- Този път съм сигурен. Хайде де, Али, моля те! И без това няма какво да правиш! Хайде де, само за малко!

Така и не разбра защо се съгласи, но седеше вече час отстрани на къщата на О’Райли и се оглеждаше нервно. Ако старият дърводелец разбереше какво става и двамата с Даниел щяха да си изпатят. А вече се стъмваше и хората се връщаха от работа. Затова младежът избра едно малко камъче и удари с него прозорецът на стаята, където трябваше сега да се намират приятелят му и поредната глупачка, която оплиташе с мили думи. Надяваше двамата да са го чули, защото точно в този момент видя тримата О’Райли – бащата и двамата братя. Когато го видяха, му помахаха. Аластар също им помаха доста смутено и с престорена усмивка.
Отдалече дърводелците приличаха на едри хора, но когато бяха близо – чак тогава си даваш сметка колко внушителни са всъщност. Старият Нейтън беше висок и с широки рамена, черна коса и грубо, смугло лице. Кафявите му очи бяха скрити зад гъстите и дебели сключени вежди. По – големият син – Дю, беше точно копие на баща си, но малко по – нисък, а Сам, по – малкият, имаше руса коса, ведро ъгловато лице и сини очи, излъчващи добрина. Пред тях ковачът се почувства като някое малко дете.
- Привет, момче – усмихна се Нейтън. Невероятно беше колко много се променяше грубото му изражение само с една усмивка. – Какво те води насам? И защо чакаш отвън! Къде е Никол? Ники!
- Не, не, не я викай. Аз само се отбивах насам и...реших да ви поздравя. Как си Дю? Разбрах, че скоро ще вдигате сватба?
Дю се изчерви – толкова странно за един огромен мъж, помисли си Али.
- Ами да...може...
Отнякъде се чу проскърцването на пантите на прозорец. Аластар се зарадва, че е вече тъмно, та не могат да видят как пребледнява.
- Кога ще се жениш? – поднови разговора младият ковач, стремейки се да не звучи нервно.
- Ами другия месец – усмихна се Дю неловко – очевидно темата го караше да се притеснява.
- Кой е там? – гласът на Сам се извиси почти гневно и той се приближи до ъгъла на къщата. Чу се изшумоляване на нечии стъпки в тревата.
- Стой! – провикна се и старият О’Райли и тримата братя като по команда се втурнаха след хилавата полугола фигура.
Аластар изруга и също се втурна след тях. Защо му трябваше да се забърква в такива неща? Проклетият Даниел!
- Спрете! – извика след тях младежът, но това не помогна. А сега какво се очакваше от него да направи?
- Не се бъркай, хлапе! – изръмжа Нейтън. Оставаха му само няколко крачки и щеше да стигне Дани. Аластар също събра всичките си сили и се изравни с останалите. С периферното си зрение установи, че любопитните селяни са наизлезли от домовете си и зяпат.
- Спрете! Поне го оставете да обясни!
Да обясни какво? Че го е домързяло да си изпере дрехите и е решил да се отбие при Никол? О, да, колко достоверно!
Разбрал, че няма да стане по никакъв друг начин, Али се засили към Нейтън и го сграбчи за рамото. От внезапното спиране и двамата се свлякоха на земята, а Дю и Сам спряха преследването, за да проверят как е баща им.
- Проклето момче! – изруга О’Райли, но не стана съвсем ясно за кого се отнася. – Какво ти става пък на теб?! Това копеле опорочи дъщеря ми! Мъничката ми Никол! Омърси я!
Аластар имаше чувството, че дърводелецът всеки момент ще заплаче. Всяка негова дума беше вярна обаче. Той имаше право. Момчето се изправи и подаде ръка на Нейтън, но той отблъсна желанието му да помогне.
- Ти си с него, проклет негодник! – изръмжа Сам и се доближи с присвити от гняв очи. Блъсна го в гърдите и това едва отново не събори ковача.
- Аз...
- Проклетник! – Сам заби юмрука си в стомаха на младежа и това изкара въздуха от дробовете му. Али се свлече на земята кашляйки. Пред очите му се въртяха звезди и затова не видя кога точно Даниел се е нахвърлил върху гърба на Сам и му дърпа ушите. Другите двама О’Райли се опитаха да го откачат от там и накрая успяха да го съборят. Очите и на тримата мъже гледаха диво, но само двамата братя започнаха да го ритат. През това време Аластар беше успял да се съвземе и се изправи. Тръгна към двамата и успя да ги изблъска от приятеля си, като удари силно и Сам.
Когато се обърна към другаря си, той вече се беше изтупал от прахта и се засилваше към Дю. Дърводелецът сграбчи юмрукът му преди да е успял да му навреди и на свой ред успя да забие своя в челюстта на Дани, която изпука зловещо.
Докато се разсейваше със залитащия си приятел, Аластар също получи удър в лицето. Залитна назад, но някой го прихвана. Когато погледна нагоре, видя безизразното лице на Орб.
- Достатъчно – гласът му беше тих, но леденият тон, с който произнесе думата, подейства веднага.
Сам и Дю се отдръпнаха след като Нейтън им направи знак, а Даниел се приближи до приятеля си и му помогна да се изправи.
Никой не каза нищо повече и след една неловка минута семейство О’Райли си тръгна. Селяните също се прибраха.
- Добре ли си, Али? – попита Даниел. Едната му страна се беше издула и от устната му се стичаше кръв.
- Да...Аз...Съжалявам...
Искаше да се извини на севернякът, но той не каза нищо. Дори и когато се прибраха и Сета започна да мърмори и да се суети около сина си. Изглеждаше умислен, даже тъжен.
- ... Тони влетя бял като платно и каза, че се биеш! Как ще ми обясниш това?! Колко пъти да ти обяснявам да не се забъркваш с Даниел?! Само неприятности ти носи! Ама и аз си мисля, че имаш малко мозък в тая кратуна, но не!...
- Той ми е приятел – беше единственото, което каза младият ковач. Майка му продължи да чисти лицето му.
- И защото ти е приятел, сега окото ти е колкото ябълка! Като си му приятел се опитай да го вкараш в правия път!
- Стига – каза Орб и стана от стола си, който беше заел безмълвно до този момент. – Трябва да се радваш, че синът ти не е някой страхливец. Можеше да избяга, но предпочете да остане, макар да знае, че ще го пребият.
- Не му пълни главата с глупости, Орб! Момчето ми няма нужда да се прави на герой. Той не е военен и никога няма да стане. В Голям шип нямаме нужда от герои.
Севернякът не каза нищо повече и излезе от кухнята.
- Съжалявам, мамо - момчето дръпна ръката на Сета от лицето си и също стана. Окото му се беше издуло и не можеше да вижда с него, а главата го болеше. Искаше единствено да отиде в стаята си и да поспи.

На следващия ден стана рано, изми се със студена вода от чешмата в задната част на къщата и си облече чисти дрехи. След това тръгна към дома на Нейтън и синовете му. Чувстваше се объркан. Знаеше, че е постъпил правилно като е защитил приятеля си, но също така се бе изпречил и на пътя на един разгневен баща, който е виновен единствено за любовта към децата си. Трябваше да се извини.
Стигна пред външната врата и почука. Отвори му старият дърводелец.
- Искам да се извиня – Аластар предпочете да не дава време на О’Райли да му затръшне вратата преди да е казал това, за което е дошъл.
- Да се извиниш? Не си прави труда да се правиш на праведен, момче. Ти се приятел на онова влечуго, което омърси дъщеря ми. Но му кажи, че го чака сватба. Никой не може да използва детето ми! – след тези думи той тръшна вратата и остави Али да осмисли чутото. Сватба? Нима...

Няколко часа след случая младият ковач така и не бе успял да намери приятеля си и да му съобщи. Затова реши да отиде в ковачницата и да поработи. Това щеше да го накара да забрави неприятностите.
Влезе в задушното помещение и сложи кожената престилка, която го пазеше от искрите. Орб му хвърли бърз поглед, но не каза нищо. Така беше по – добре.

Вечерта Аластар си легна рано, но не успя да заспи. Даде си сметка, че ако някой може да защити селото при нападение, това определено нямаше да е той. Не можеше дори себе си да защити... Беше толкова безполезен! А преди беше мечтал да напусне Голям шип и да се отдаде на приключения. “Приключения? Ако излезеш извън селото, ще загинеш още на третия ден!” – каза си той гневно наум и си обеща никога повече да не мисли подобни глупости. Обичаше да живее по определен начин, обичаше да става всяка сутрин и да отива в ковачницата, където да прави нещо смислено. Мразеше да се забърква в неприятности, но винаги по някакъв начин...
Най – сетне се унесе в неспокоен сън. Имаше усещането, че е спал само няколко минути, когато на следващата сутрин някой го разтърси по рамото.
- Ставай, момче – каза Орб с тихия си глас. Лицето му отново беше мрачно.
- Какво? – Аластар се подпря на едната си ръка и се прозина широко. Слънцето току –що беше изгряло.
- Облечи се и си вземи дрехи за смяна в тoва – Орб метна върху завивките една износена и избеляла зелена торба. – И по – бързо.
- Къде отиваме?
- Да се учиш – беше лаконичният отговор на севернякът.
Аластар не можа да разбере точно какво му говори в първия момент, но след минути вече беше изпълнил нарежданията и излезе пред дома си.
- А майка ми?
- Тя знае.
Улиците все още бяха притихнали, когато двамата се насочиха към края на селото, там, където безименната река течеше сред гъстата гора.

Защо момчето изработи меч с перфектен баланс и защо Орб се съгласи да го учи - това ще се разбере малко по - нататък в историята ^^

Еми, нахлния си е нахален докрай Ето ви още една доза боза

Глава 2 – Последната нощ. Видението. Завръщането.

Пет месеца. Пет месеца Аластар прекара в гората в опити, провали и болка. През цялото това време беше научил много неща, но не беше станал майстор на меча, както му се искаше. За кой ли път шумът от учебните мечове отекваше в гората, карайки всички живи твари да замлъкнат.
Замах. Севернякът отново се оказа по – бърз и отбегна удъра, насочен към тялото му. На свой ред той също атакува и се усмихна незабележимо, когато младият ковач парира. Последва серия от удъри. Не бяха изпълнени с яд като в началото, а някак изчакващи, изучаващи противника. Момчето отскочи назад, когато Орб се опита да го прониже, и парира атаката, която целеше да му сцепи главата. Изведнъж видя открито място и понечи да забие юмрука си в стомаха на Орб, но отново се оказа твърде бавен. Докато се изправяше усети тежкото стъпало на ковача върху гърдите си и залитна назад. Претърколи се преди севернякът да го застигне с учебния меч и скочи на крака. Нова поредица от атаки и парирания. Колко време беше минало? Беше изморен и задъхан, но не можеше да спре. Замахна отново и като че ли успя да закачи дрехата на учителя си. Не му остана време да разсъждава по този въпрос, защото Орб го атакува отново. Изведнъж усети юмрука му върху лицето си и залитна назад. Всичко приключи веднага щом ковачът допря върха на оръжието до гърлото му.
- Мъртъв си – каза той.
- Трябва ли да го повтаряш всеки път като ми разбиеш носа? – измънка момчето, държейки пострадалата си челюст и кървящия си нос.
Орб му подаде ръка и го прати на реката да се измие. През това време запали огън и извади малко от сушеното месо, което им беше останало.
- Тази нощ ти е последната тук. Утре се връщаме.
- Добре.
Аластар мълчаливо задъвка. Може би чакаше някаква похвала от Орб, но знаеше, че той бе твърде пестелив с добрите думи. През петте месеца в гората момчето беше единствено критикувано за това как държи тренировъчния меч, как опъва лъка, когато стреля по дивеча, как не е достатъчно съсредоточен по време на физическите изпитания, на които всекидневно беше подлаган... За свое голямо учудване Али откри, че всичко това не го дразни, а го кара да се старае повече. В следствие на това се беше научил как да се бие доста прилично, но имаше още какво да учи. Понякога се хващаше как мечтае да напусне Голям шип и да се присъедини към армията на Рае или към някои наемници. Унасяше се в мисли за пътешествия до далечни страни, където ще може да воюва...
В такива моменти, сякаш прочел мислите му, проговаряше Орб. Казваше, че няма по – лошо от войната. Отделяш се от семейството, живееш ден за ден и убиваш. Но тези, които убиваш не са просто някакви хора. Те също са деца на някоя майка, която се моли на Боговете да се върнат живи и здрави. Може би имат жени и деца, които след смъртта им ще останат без закрила. Войната не е добра за никого, казваше той. Аластар се съгласяваше безмълвно, но вътрешно му се искаше да се сражава. И да печели.
- Аз ще лягам – каза севернякът. - Съветвам те и ти да заспиваш. Утре...Утре ти предстои интересна среща с майка ти.
- Да...Лека нощ.
Майка му. Не му се искаше да я вижда. Поне не и след като беше отсъствал за толкова време. Дали щеше да му говори? Не...по – скоро – дали щеше да му проговори някога? И как би могъл да я убеди, че действията му не са били провокирани единствено от някакво егоистично желание за приключения, а от стремежът му да се обучи до някаква минимална степен да борави с оръжия, за може да защити нея и хората, които обича от нападения... “Кого заблуждаваш, кретен такъв? Какви нападения? Голям шип е единственото място, от което никой не се интересува, докато не дойде време за прибиране на виното...” Щеше да се наложи да измисли нещо по – правдоподобно, но в момента наистина не се сещаше. Излегна се, като от коравата земя го делеше само едно тънко наметало. Вече нямаше проблем с този начин на спане, но в началото бе прекарал не една и две безсънни нощи.
Неведнъж се беше замислял и за Даниел. Чудеше се дали сега вече е женен. Този път май нямаше как да се измъкне. Отново се усмихна неволно, когато си представи картинката как Дани цепи дърва със стария О’Райли. Представи си и как вечер Никол чака четиримата мъже да се върнат, за да вечерят...Не, Даниел по – скоро би умрял, отколкото да се ожени...
Аластар се прозя. Припукването на огъня го унасяше. Момчето се обърна с гръб към огъня и се загледа към тъмната гора напред. Точно преди да заспи видя как някаква сянка се промъкваше из дърветата. Младежът се разсъни веднага и остана притихнал, загледан към мрака пред себе си. Нещото пак помръдна, след което застина.
- Орб? – едва чуто промълви Али. Знаеше, че севернякът щеше да го чуе. Но последва тишина.
- Орб? Има някой в гората...
Изчака малко, но отново не получи отговор. Беше повече от странно.
А сянката продължаваше да стои бездвижно. Изведнъж ковачът си даде сметка. “То ме чака.” Изпита страх при тази мисъл, но и любопитство. Надигна се леко – искаше да провери реакцията на съществото, но то си остана на същото място. Аластар се изправи бавно и за всеки случай взе един от мечовете, които беше донесъл със себе си Орб.
Момчето тръгна неуверено напред. Гората беше абсолютно притихнала. Нямаше щурци, нито каквито и да е животински звуци. Слабият нощен вятър сякаш също беше потънал в дълбок сън. Единственият шум, който разкъсваше тишината, бяха хрущящите камъни под краката на Аластар, който откъсваше поглед от сянката между дърветата. Зачуди се дали да го заговори, но едва ли щеше да получи отговор.
И изведнъж спря. Не осъзна напълно защо, докато не погледна надолу към краката си. Беше спрял на границата, където бледият кръг светлина, който огънят даряваше, изчезваше. Вътрешно младият ковач разбра, че ако продължи да върви, ще се случи нещо. Може би сянката щеше да проговори?
Стисна по – силно дръжката на меча и прие почти отбранителна позиция. Сърцето му започна да учестява ударите си и студени тръпки полазиха гърба му. Каквото и да го очакваше, щеше да се справи. Пристъпи...
Но нищо не се случи. Момчето преглъдна, облиза пресъхналите си устни и реши, че е време да проговори.
- Какво...Какво искаш от мен? – опита се да докара на гласа си твърдост, но не се получи.
В отговор последва мълчание, но сянката сякаш се размърда.
- Защо си тук? Какво искаш?
Лек повей на затихналия до преди малко вятър накара листата да изшумят. След което всичко отново застина.
- Не ме е страх от теб! Махни се преди...
- Преди да ми се нахвърлиш с крясъци и сърце, което не може да си намери място в гърдите ти дори сега, когато си толкова смел? – беше шепот. Едва го чу в началото, но след като започна да различава тихите думи, се вцепени.
- Ти... – само това успя да се отдели от гърлото му, но и то прозвуча като стон.
- Аз говоря? Това щеше да попиташ, нали, момче? Вцепеняваш се от страх само при мисълта, че моето безплътно, за съжаление, същество може да говори. Жалък си, момче...
- Какво искаш! Махни се от тук! – извика Аластар.
- Защо повишаваш глас, смъртно дете? Нима това е единственото, което те свързва с този свят?
Беше точно така, каза си ковачът. Наистина ли това същество виждаше какво става в душата му?
- Какво искаш? – повтори момчето и отново стегна ръката си около дръжката на оръжието.
- Да ти покажа какво може да е твое, смъртно дете. Само да ти покажа.
Сянката се приплъзна напред. Ярката светлина, която се отдели след това, накара Аластар да прикрие очите си с длан. Изведнъж усети ужасна жега, все едно беше в ковачницата. Когато очите му свикнаха, момчето видя пред себе си невъобразим пейзаж. Навсякъде имаше само пясък. Огромни хълмове пясък. Небето пред него беше с цветовете на нажежена стомана, почти бяло. На небосвода беше увиснало бледолилаво кълбо. В далечината се открояваха три скалисти, остри върха, които сякаш танцуваха под съпровода на горещия въздух. А сянката беше застанала точно пред ковача. Сега успя да различи мъжка фигура, обгърната в черен плащ и с качулка на главата. Главата на създанието беше наведена надолу, когато то проговори отново.
- Това е само част от онова, което може да ти принадлежи. Това, заедно със създанията в него. Ще имаш властта да контролираш животите им.
Аластар се огледа наоколо и премигна. Сега съществото беше на сантиметри от него.
- Кой си ти?
- Това ще откриеш, след като приемеш предложението ми.
- А ти ми предлагаш мъртва земя?
- Кажи ми, Аластар, какво искаш? Искаш ли океан?...
Изведнъж жегата отмина, а по лицето на младежа се стекоха пръски. Стоеше на брега на прекрасен плаж, а зад него се стелеше тучна гора. Водата, която мокреше ботушите му, беше бистра и се виждаха пасажите малки разноцветни рибки, които плуваха. Слънцето нежно галеше кожата му.
- ...Или може би искаш планина?...
Вятърът развя гъстата му черна коса и довя миризмата на полски цветя. Намираше се насред зелена поляна, а на няколко метра от него течеше весел водопад. Погледна нагоре и леката светлина, която се процеждаше през клоните на безбройните дъбове и елхи. Обърна се назад и съзря малката тухлена къщичка с дървен покрив и пушещ комин. Вратата беше примамливо отворена, а през нея се носеше миризмата на топла яхния и пресен хляб.
- ... А защо не красив палат?
Намираше се в просторна зала, стените на която бяха окрасени с пищни огледала. От таваните се спускаха златни полюлеи, а подът беше от прекрасен бял мрамор, в който можеше да се огледаш. Високи прозорци разкриваха приказния двор отпред, в който растяха цветя, които той не бе виждал. Те бяха подредени в геометрични фигури, а между тях имаше малки пътечки. В самата зала беше препълнено с хора – изящни дами със своите прекрасни рокли и галантни господа. Всички танцуваха под нежните звуци от инструментите на музиканти, които бяха намерили своето място в центъра на залата. Някакво младо момиче, не по – голямо от самия него, беше облечено в красива червена рокля с дълбоко деколте, което го накара да се изчерви, го беше хванало под ръка. Имаше прекрасна руса коса, изразителни сини очи и сочни червени устни...
- Та, кажи ми, Аластар? Какво искаш?
На момчето му трябваха няколко минути, за да се осъзнае.
- Не разбирам какво искаш от мен.
- Давам ти каквото пожелаеш – пари, власт, жени...в замяна на едно малко нещо.
- Какво?
В следващия миг сянката беше на милиметри от лицето му, все така навела глава. Момчето уести хладно докосване по шията си и съзря тънка нишка тъмна материя, която се плъзгаше по верижката и медальона му.
- Искам да свалиш това и да ми позволиш да те направя щастлив.
Аластар се отдръпна и размаха меча пред себе си. Острието мина през фигурата, като за съвсем малко я раздели сякаш на две отделни части дим, но почти в същия момент те отново се събраха в едно цяло.
- Не можеш да ме убиеш с това, глупаво момче. Е...Ще те оставя да помислиш, Аластар. Просто трябва да махнеш медальона и всичко, което някога можеш да пожелаеш, ще бъде твое.
И изведнъж сянката изчезна, а гората се събуди отново. Богове, колко много се зарадва да чуе отново нощните звуци!
Постоя известно време бездвижно, все още стискайки меча в ръцете си. След което се обърна и внимателно остави оръжието на мястото му.
- Къде си тръгнал с това? – чу гласа на Орб зад гърба си.
- Стори ми се, че видях нещо...
- В гората има много неща, Аластар. Огънят ще ги държи надалеч. А сега заспивай.
- Да...
Момчето се отпусна на земята и затвори очи, но дълго време в съзнанието му се въртяха невероятните гледки, които беше видял. Докосна медальона си. Майка му беше казала, че е подарък от баща му, който бил при Боговете. И че, ако го държал винаги до сърцето си, чрез него той щял да го пази. Едно време, спомни си, често говореше на странната висулка с часове. Говореше с баща си и го питаше хубаво ли е там, където се намира сега. Отговор така и не бе получил, а сега знаеше, че никога няма да го разбере.
“Но защо ще иска да го махна?” – запита се младия ковач.
Цялата нощ прекара в търсене на този отговор, но така и не стигна до нещо задоволително. Доскоро дори не беше вярвал, че Боговете изобщо съществуват, но тази вечер беше видял, не, беше говорил с нещо, което дори не знаеше дали е от този свят...
Преди да усети, първите слънчеви лъчи си намериха път през листата на дърветата и севернякът каза, че е време да тръгват.


В Голям шип всичко си беше постарому. Хората се занимаваха с ежедневните си дела. Някои му махаха за добре дошъл, други се правеха, че не забелязват, че се връща. Минаха покрай ковачницата и Орб влезе, за да види как са се справили учениците му докато го е нямало. Още от вратата го посрещнаха с радостни възгласи.
- Майстор Орб!
- Вие се върнахте!
Аластар също ги поздрави. Постоя известно време пред сградата и накрая реши, че ще е по – добре да види първо майка си. А така му се искаше да отложи тази среща.
Тръгна по добре познатия път към дома си, като всяка крачка представляваше усилие. Когато стигна пред вратата, си пое дълбоко въздух и я отвори. Влезе в кухнята и видя Сета, която приготвяше закуската. На масата имаше три чинии. Дали през цялото време е правела това? Надявала се е, че те ще се върнат през всеки ден от тези пет месеца? Изведнъж се почувства ужасно виновен, за това, което й е причинил.
- Мамо? – пророни тихо той. Когато жената се обърна към него с невярващ поглед, той я видя по- дребна и крехка, отколкото някога беше мислил, че може да бъде. Сякаш се беше състарила.
- Аластар... – изплъзна се от устните й и тя се хвърли към него, все още държаща дървената лопатка, с която разбъркваше яйцата. Притисна го силно към себе си и започна да го целува по лицето.
- Милото ми момче! Толкова ми липсваше! – думите й бяха накъсани от радостни хлипове. – Обещай ми... Обещай ми, че никога повече няма да правиш така!
- Обещавам, мамо. Никога повече.

Тъй...Тази главица се очертава да бъде бая голямшка, затова реших да пускам по малко, белким някой се престраши да я прочете Писано е вчера, когато нервите ми бяха опънати до крайност, затова ще ви изпреваря и ще кажа вместо вас, че стилът, случката и изобщо всичко е под всякаква критика. Не съм го чела и не знам какви грешки имам...Както и да е, нека минем по същество ^^

Глава 3 – Новината.

- ...ще се ожениш... Аластар, добре ли си?
Бяха седнали на вечеря, когато Сета каза на младият ковач, че ще свърже съдбата си с някакво момиче от Рае. В следствие на прекрасната новина момчето изплю парчето пилешко месо в края на масата.
- Да се...женя? – попита невярващо, след като овладя пристъпа на кашлица.
- Да, момичето е добро, на твоята възраст е. А и мисля, че ти е време да започнеш самостоятелен живот.
- Аз пък не мисля така.
- Късно е. Сватбата ще се състои другата седмица...
- Няма да се женя – заяви твърдо Аластар.
- ... С Нейтън решихме, че ще бъде голям празник, ако с Марк се ожените по – едно и също време...
- Казах, че няма да се женя. Няма какво повече да обсъждаме.
- ...така че остава само да ти намерим хубави дрехи – приключи майка му, ясно показвайки, че не е чула и дума от онова, което синът й беше казал. Без да го погледне си отряза парче от пилешката пържола и я сложи в устата си. За пореден път се поздрави наум за прекрасния резултат.
Али погледна умолително Орб, но той само повдигна рамена.
- И решението ти естествено няма нищо общо с това, че ме нямаше дълго време и че помогнах на Даниел онзи ден, нали? – попита язвително.
- Никога не съм казвала, че двете неща не са свързани. Щом можеш да се биеш и да защитаваш разни нехранимайковци, ще можеш със същото това желание да изхранваш и семейство.
- Не разбирам защо искаш да контролираш всичко! – Аластар се стараеше да не изпуска нервите си, но не му беше лесно. Беше стиснал ръба на масата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
- Не се опитвам да контролирам нищо, Аластар. Ако го правех, нямаше да ти кажа дума за това до деня на сватбата, когато щях да ти дам дрехите и да те заведа до олтара. Така постъпиха с мен. Мразех родителите си, но после животът ми стана по – лесен.
- Няма да се женя!
- Нямаш избор.
Младежът стана рязко от стола си, който падна на земята, насочи се към стаята си и тръшна яростно вратата. Нямаше да се ожени за момиче, което дори не беше виждал! Нямаше никакво намерение и да я види. Просто никога нямаше да се случи!
Погали медальона си. За момент се зачуди дали да не го свали. Тогава щеше да бъде господар. Не само на себе си, но и на всички останали. Тогава никой нямаше да му казва какво да прави, никой нямаше да решава вместо него.
“Какво реши, момче?” – чу глас.Позна го веднага.
- Къде си?
“Където винаги съм бил.”
Полудяваше ли или наистина Сянката говореше направо от съзнанието му?
- Какво да правя?
“Защо питаш мен, дете? Аз ще ти предложа едно решение, но дали ти го искаш наистина? Ако знаеш отговорът, знаеш и съветът ми.”
Не знаеше какво да отговори. Не знаеше дали ще постъпи правилно, ако просто изчезне. А така му се искаше...
- Нямам...нужда от теб.
“Имам само един въпрос към теб. От отговорността ли бягаш?”
- Не...аз...
Чу приглушен смях и след това нещото потъна в съзнанието му. Отпусна се на леглото си и се обърна към стената. Бягаше. Наистина бягаше. Беше го страх, защото не вярваше, че ще може да поеме грижата за едно евентуално семейство.
- По дяволите...
В края на краищата той си оставаше дете. Уплашено дете. И беше безсилен да се пребори с това.
- По дяволите! – усети как сълзите се стичаха по страните му, сълзи на омраза към себе си.

През следващите няколко дни момчето почти не говореше. Ставаше по тъмно и отваряше ковачницата, където прекарваше времето си в мълчание, а вечер се прибираше за вечерята, която изяждаше без да усеща вкуса на храната. След това се затваряше в стаята си и заспиваше.
Предпочиташе да държи съзнанието си колкото е възможно по – далеч от мислите за предстоящото събитие, заради което майка му беше дълбоко развълнувана, а момичетата от Голям шип плачеха нощем. Но колкото и зает да беше в ковачницата, в ума му непрекъснато нахлуваха мислите за сватбата. Не я искаше. Страхуваше се от нея. Но нямаше какво да направи.
- Аластар? – една рошава глава се подаде на входа на ковачницата. Беше Даниел, за когото до този момент не беше чул нищо. Сякаш се беше стопил.
- Здравей.
- Как си?
- А ти? – Аластар премести нагорещеният метал на наковалнята и започна да го оформя с тежкия чук.
Даниел се засмя без желание докато придърпваше едно трикрако столче, за да седне.
- Аз си го заслужих, но ти? Не е честно...
- Нима наистина чувам това? Поемаш вина? – ковачът се подсмихна развеселено.
- Подигравай се... Но нямам намерение да остана в това село повече. Остават два дена до “големият ден”, но смятам да го изпусна.
Али се обърна към приятелят си и го изгледа въпросително. Дани се огледа и приближи лицето си към младежът.
- Мисля да избягам. Всичко е готово, остава само да намеря някоя каруца, но това ще се уреди след два дни. Тогава всички ще са на площада и ще мога спокойно да “заема” една от Крисчън.
- Никога не се отказваш, нали?
- Виж, Аластар... Любовта е прекрасно нещо – нежност, ласки, мили думи...но бракът? Не, това е все едно да те полеят със студена вода, за да се събудиш. Не обичам студената вода.
- Ти изобщо не обичаш вода...
- Престани да се заяждаш. Не дойдох при теб, да ти кажа, че си тръгвам. Дойдох, за да те поканя да дойдеш с мен. Като гледам, не си много щастлив от идеята, че ще се жениш.
- Не мога да избягам. Не трябва да бягам.
- Защо не? Те ни принуждават, Ал. Но няма да им играя по свирката. Просто да си го избият от главите!
- Не мога да причиня това на майка ми, Дани. Ще бъде съсипана, ще я подиграват до края на живота й.
- Тя сама ще си е виновна. В името на Боговете, Аластар, та ти си по – малък от мен, а искат да създаваш семейство! Какво си мислят? Че могат да правят с нас каквото си искат ли?
- Могат и го правят.
- Не мога да повярвам, че си се примирил!
- По – добре така, отколкото да се противя до края и все пак да стане тяхното.
- Ще стане, ако ти им го позволиш!
- Нямам избор, разбери. Обичам майка ми.
Даниел изръмжа глухо и извърна главата си. Колко упорито можеше да бъде това момче понякога! Имаше възможността да започне свой собствен живот на някое по – добро място, а се отказваше. Не можеше да го разбере.
- И аз обичам майка ми, Али. Но не мога да приема някой друг да решава какво ще става с живота ми – казвайки това, Дани излезе, а Аластар продължи работата си.
Може би приятелят му беше прав. В крайна сметка той беше друг човек, достатъчно голям, за да се грижи за себе си и за да решава какво е най – добро за него. “Но не си достатъчно голям, за да поемеш отговорност, така ли?” – обади се досадното гласче, което винаги се появяваше, когато имаше най – малка нужда от него. Момчето заудря яростно по метала.
- Успокой се. – Орб сложи ръката си на рамото му.
- Чу ли всичко?
- Чух достатъчно.
- Какво мислиш?
- Решението си е твое.
- Не мога да оставя майка ми. Но не искам и да се женя… – Аластар остави чука настрана.
- На твоите години вече бях убивал много пъти. Не го желаех, но нямах друг избор. Ти имаш избор, но явно предпочиташ да се криеш зад извинения.
- Какво искаш да кажеш? – погледна го недоумяващо.
- Искам да кажа, че те е страх да вземеш решение. Не си доволен, че някой друг го взима вместо теб, но така сякаш ти е по – добре. Можеш да избягаш и да водиш свой собствен живот, такъв, какъвто го искаш, но можеш и да останеш и да се ожениш.
- Ти какво би направил?
- Какво бих направил аз е без значение.
- Всъщност не трябваше ли да ме убеждаваш колко по – добре ще е да се оженя? – попита след минута Аластар.
Орб се усмихна.
- Дали ще се ожениш, или ще заминеш – все ми е тая, момче. И в двата случая няма да живееш повече при нас.
Момчето се усмихна криво и отново се зае с работата си.

Какво да ти кажа? Хубаво е. Прологът беше преизпълнен с епичност, с една едва ли не грандоманска заявка. За сметка на това последвалите части ми се струва, че са част от "скучните подробности", които ще доведат до главната наистина епична част на разказа. Не се отказвай сега, продължавай!